Крадец на сърца

10

Жерар скочи след нея. Тя бе коленичила на улицата и детето беше в скута й.

Като чу стъпките му, тя вдигна лице към него. По бледите й бузи течаха сълзи и се смесваха с дъжда Гласът й пресекваше от болка и гняв.

— Слепи ли са? Трябваше да го видят! А даже не спряха! За бога, те дори не намалиха скоростта!

— Сигурно ги е страх, че някой ще им отнеме най-добрите места на вечерята — отговори мрачно Жерар и коленичи до нея в уличната кал, за да провери дали сърцето на детето бие и да прегледа тънките му крайници.

Усетило ръцете му, малкото момиченце се раздвижи. Очичките му светнаха, огромни върху мършавото личице. Когато се обърна към Луси, гласчето му прозвуча страхопочтително.

— Мъртва ли съм, мис? Вие ангел ли сте?

Луси се засмя — радостна мелодия от тонове, която улучи Жерар право в сърцето. Никога преди това не я бе чувал да се смее.

— Не, милинка, боя се, че не съм ангел. Баща ми с удоволствие би го потвърдил.

Жерар приглади къдриците от мръсното личице на детето.

— Госпожичката има само няколко драскотини и сини петна, това е всичко.

Жената, която се втурна насреща им, беше отрупана с евтини украшения — един от типичните белези на уличницата заедно с разкопчания корсаж и босите крака. Очевидно бе изоставила поредния любовник, обзета от дива паника, но все пак беше намерила време да забоде шапчицата си. Жерар не се изненада. Имаше достатъчно опит с будещата съчувствие решителност на онези, които вече нямаха нищо освен гордостта си. Надупчената от молци шапка веднага увисна под дъжда.

Жената изтръгна треперещото дете от прегръдката на Луси.

— Веднага свалете мръсните си ръце от детето ми! — изкрещя тя.

Малкото момиче увисна на врата на майка си като бяла маймунка, но възхитеният му поглед не се откъсваше от лицето на Луси.

Луси се надигна и стисна замърсената си вечерна чантичка.

— Явно няма нищо счупено, мадам. Смятаме, че се отърва леко.

— Да не мислите, че ме интересува мнението на такива като вас! — изкрещя жената.

Жерар неволно затаи дъх, очаквайки Луси да се скара на непознатата, че е оставила детето си самичко на улицата в това време. Ала Луси реагира с такова спокойно достойнство, че жената побесня и изригна поток от мръсни ругатни.

Жерар не можеше да стои и да гледа, докато Луси слушаше укори, които съвсем не бяха предназначени за нея. Когато жената млъкна, за да си поеме дъх, той й препречи пътя.

— Прощавайте, мадам, но вие преценявате неправилно ситуацията. Не каретата на мис Сноу блъсна дъщеричката ми. Мис Сноу просто имаше добрината да спре, за да се осведоми за състоянието на детето.

Нещо в тона му накара жената да отстъпи крачка назад. Мокрото перо на шапката й се прекърши и скри едното й око.

— Какво значение има кой я е блъснал? Вие всички сте еднакви. Егоистични копелета, ето какви сте.

Луси бръкна в чантичката си и преди Жерар да е успял да я спре, тикна в ръцете на жената няколко банкноти.

— Моля ви — проговори тя. — Вземете това като компенсация за проблемите, които ви създадохме. Заведете малката на лекар и й купете нещо за ядене. — Тези пари са повече от месечната ми заплата, каза си ядосано Жерар.

Погледът на уличницата се впи жадно в малкото богатство, което стискаше ръката в дантелена ръкавица. Накрая тя все пак посегна към парите, но ги хвърли в лицето на Луси. Девойката пребледня, но дори не трепна. Една от банкнотите остана на дрехата й, другите паднаха в близката локва.

— Не ви искам проклетите пари! Аз работя за парите си и се гордея с това! — Жената се обърна и хвърли унищожителен поглед към Жерар, докато все още притискаше детето към пищната си гръд. — Ако искате да се позабавляваме, елате по-късно. Ще се радвам да заработя малко пари с таланта, който ми е дал добрият бог.

Жерар равнодушно вдигна ръка към шапката си.

— Отведете дъщеря си у дома, мадам. Там, където й е мястото.

Нито едно от неумелите извинения на Луси не постигна това, което постигна назидателното напомняне на Жерар. Тя нададе гневен вик, смъкна перото от шапката си, хвърли го в локвата и се отдалечи. Момиченцето ги погледна през рамото на майка си и жалкият му вид прободе Жерар в сърцето. Само след няколко години малката щеше да се продава по улиците за няколко пенита като майка си.

Опитвайки се да избяга от спомените, които будеше у него това ужасно място, той се обърна към Луси.

Тя гледаше след детето с угрижено изражение. Косата й висеше на мокри кичури, красивата рокля беше мръсна и скъсана на няколко места. Мократа коприна беше залепнала за стройното тяло и тя приличаше на Венера, току-що излязла от морето. Кашмирената стола и едната й обувка бяха паднали в една кална локва. Левият чорап беше скъсан и от дупката се подаваха мокрите й пръсти.

Жерар осъзна, че беше станал жертва на страшна заблуда. Жената, за която я беше смятал досега, заслужаваше да бъде изоставена без никаква милост. Но тази жена беше друга. Жена, чиито устни трепереха от съчувствие. По чиито почернени мигли бяха надвиснали сълзи. Жена, на която той нямаше да устои.

Той свали сюртука си и загърна раменете й.

— Елате, Луси. Каретата чака.

Двамата минаха през разпръснатите банкноти и се качиха в чакащата карета. Щедростта на Луси нямаше да отиде напразно. От мрачните входове и улички вече пълзяха тъмни сенки, за да грабнат парите.

— Никога не съм се срамувала така — призна тя, след като се настаниха на меките седалки.

— Вие не сте виновна за случилото се с момиченцето.

Тя издърпа сърдито дантелените си ръкавици. Жерар напрегна слух, за да чуе пошепнатите й думи.

— Не, още преди това. Като видях тези хора. — Тя вдигна към него тъжните си сиви очи. — Защо аз имам толкова много, а те нямат нищо?

Жерар не можеше да отговори. Макар че цял живот беше търсил отговора.

— Успокои ли се съвестта ви, когато позволихте на тази жена да ви наругае и й предложихте пари?

— Толкова ми е жал за нея!

— Нали видяхте колко я е грижа за съжалението ви!

Луси най-после осъзна какво всъщност се бе случило и очите й се разшириха.

— Тя не искаше моята любезност, нали? Искаше човек, върху когото да излее гнева си. Тя се нуждае от този гняв, за да запази поне малко от гордостта си. Откъде знаете всичко това?

— Много просто. Майка ми беше уличница като нея.

Жерар се облегна назад и я погледна с добре тренирана арогантност. Чакаше да види пламъчета на отвращение в очите й след това съкрушително признание, чакаше да чуе презрително учтивите думи на съжаление, с които беше свикнал и които щяха да убият покълналото му уважение към Луси.

Съчувствената усмивка беше последното, което бе очаквал.

— Също като моята. Макар че тя не е вземала пари за благосклонността си — или поне така са ми разказвали.

Жерар едва бе успял да се опомни от изненадата си, когато на прозорчето на каретата се появи слугата, който едва скриваше нетърпението си.

— Можем ли да продължим, милейди?

Луси огледа с усмивка калните поли на роклята си, но смехът й прозвуча по-скоро като хълцане.

— Ако се явя пред вратата й в това окаяно състояние, лейди Кавендиш ще припадне. Не ми остава нищо друго, освен да се върна вкъщи.

Жалкият й опит да запази доброто си настроение подтикна Жерар към действие. Той вдигна заповеднически ръка.

— Почакайте още малко — нареди спокойно той. — Имам да свърша една работа.

Той изскочи навън с такава бързина, че Луси, която се беше сетила за сюртука му, не успя да го спре. Тя се уви по-плътно в дебелата дреха и се опита да се утеши с мъжкия аромат на лавър, който струеше от нея.

След около двадесет минути мистър Клермон се върна в каретата с няколко пакетчета в ръце. Той се отпусна на седалката насреща й, отвърза шалчето на шията си и небрежно захвърли шапката си на пода. Мократа риза беше залепнала за раменете му. Косъмчетата на гърдите му, които надничаха през отворената яка, също блестяха от водните капчици.

Той се покашля дискретно и Луси, която веднага осъзна колко неприлично го бе зяпнала, побърза да отвърне поглед. Обичайната развеселена усмивка отново затрептя на устните му.

За да скрие изчервяването си, тя се извърна към прозореца.

— Какво всъщност носите? — попита тихо тя.

— Вечеря естествено. Нали съм ваш охранител? Значи трябва да се погрижа да не умрете от глад.

Луси подуши смесицата от вкусни миризми, която се носеше от пакетчетата, и въздъхна жадно.

— Какво точно имате предвид, мистър Клермон?

— Щом сме принудени да се лишим от очарователната компания на лейди Кавендиш, бихме могли поне да си хапнем както трябва.

Той отвори едно по едно пакетчетата, които беше струпал на седалката. С всяка нова вкусотия, която се появяваше изпод хартията, Луси губеше самообладание. Печени ябълки, топли наденички, дребни сладки, солени хлебчета, стомничка ейл и цяла колекция от бонбони, от които гърлото й пресъхна.

— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Това е… невероятно!

— За да разберете, че и брегът на реката предлага своите изкушения. За краля на просяците винаги има вкусни неща… — Той извади от джоба на панталона си мъничко букетче лавандула и й го подаде. — Ето и няколко цветенца за дамата!

Той се наведе и сложи букетчето зад ухото й, при което в доброто му настроение се примеси нещо заплашително. Луси потрепери. В присъствието на този мъж въздухът в каретата се сгъстяваше и пространството все повече се стесняваше, докато коленете им се докоснеха и дъхът им се смесеше. Уплашена, тя затвори очите си, без да знае, че това можеше да се изтълкува като покана.

— Не би трябвало да го правя — пошепна с треперещ глас тя.

— Глупости!

Острият отговор я накара бързо да отвори очи. Той ровеше в чантичката й.

— Ето го! — извика той и извади сребърното й часовниче. — Бях сигурен, че е тук. Сигурно имате даже барометър и секстант, за да проверяваме във всеки момент на каква дължина и ширина се намира каретата. — Той размаха часовничето пред лицето й. — Точно както си мислех. Часът е двадесет и два нула-нула. — Часовничето се скри отново в чантичката й. — Какво се върши в двадесет и два нула-нула, мис Сноу?

Доброто му настроение беше неустоимо. Луси се опита да не се засмее, но не можа.

— Вечеря се? — предположи тя.

Каретата спря и Луси свали прозорчето. Намираха се в гора. Около тях се издигаха грамадни дървета, а над каретата сякаш беше вдигнат покрив от листа. Ако беше надарена с повечко фантазия, сигурно щеше да си каже, че се намират в омагьосана гора.

— Къде сме? — попита шепнешком тя, за да не наруши магическата тишина.

— В Бъркли ууд. Идвали ли сте вече тук?

— Естествено. Като всеки лондонски джебчия. Какво възнамерявате? Да провокирате разбойническо нападение?

Клермон скръсти мускулестите си ръце над широките гърди и я изгледа недоволно.

— Доверието ви в моите способности е наистина трогателно, мис Сноу.

Смутена от властното мъжко присъствие, тя сведе поглед към ръцете си.

— Къде са слугите?

— Вероятно са се скрили на сухо под намасленото платно на Фен и си пият бирата.

Луси заподозря, че той нарочно не бе разбрал въпроса й. Тя искаше да знае дали слугите няма да се възмутят от поведението й. В следващия момент обаче установи, че това й е напълно безразлично, и беше шокирана. Умираше от глад и беше длъжна да удостои с необходимото внимание великолепната вечеря, доставена от Клермон.

Тя огледа любопитно наденичките.

— Надявам се, че не са от котешко месо…

— Естествено, че не — отговори той и й подаде една. Луси я захапа жадно и остана изненадана от великолепния вкус. Клермон се ухили. — Най-крехкият фокстериер за дъщерята на адмирала.

Луси се задави с хапката си. Той и подаде кърпичка и я потупа по гърба.

— Пошегувах се. Имали ли сте куче в детството си?

Тя избърса навлажнените си очи.

— О, не. Баща ми не желае домашни животни.

— Даже за вечеря?

Луси отново се задави, този път от смях. Клермон й подаде стомничката.

Тя се опита да си поеме въздух и махна в знак на отказ.

— Не употребявам алкохол, сър. Той отслабва моралните устои.

Мъжът се изсмя и поднесе стомничката към устните си.

— Ако знаете колко сте права…

Тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Но тази вечер май ще опитам една мъничка глътчица…

Жерар й подаде стомната. Преди да отпие, тя несъзнателно изтри ръба й и в следващия миг се почувства неловко. Колебливо вдигна очи и срещна развеселения му поглед.

— Не се притеснявайте, Луси. Болестите, от които страдам, не са заразни.

Бузите й пламнаха от смущение. Тя отпи голяма глътка и направи гримаса. Питието беше горчиво, но пък приятно топло. Тя му върна стомничката, той я завъртя и предизвикателно отпи точно от мястото, където се бяха допрели устните й. После облиза една капка с върха на езика си.

Замаяна от интимния жест, Луси посегна към сладките.

Клермон я хвана за китката.

— О, не, не бива да правите това. Като ваш охранител аз съм длъжен да опитам пръв. Може би тези сладки са… — той понижи драматично глас — … отровни.

Той отхапа едно парченце и й подаде сладката. Луси посегна да я вземе, но той я оттегли светкавично. Изкусителното парченце се появи отново само на сантиметър от устата й. В очите й светна гняв. Никой преди него не се беше осмелявал да я дразни. Трябваше да му отхапе пръстите заедно със сладкиша.

Ала женският инстинкт, за чието съществуване дори не беше подозирала, й подсказа по-коварен реванш. Тя пренебрегна чистата страна на сладката, която й поднасяше Клермон, и отхапа точно от мястото, където преди това се бяха докоснали устните му. Зъбите й се забиха дълбоко в сипкавото тесто. Тя затвори очи и въздъхна тихо, когато забранената сладост се разтопи на езика й.

Когато Клермон прокара пръст по устната й, за да изтрие следите от канела, тя отвори смаяно очи.

— О, боже, мистър Клермон! — изохка тя. — Стъклата на очилата ви са замъглени!

— Сигурно е от мъглата — отговори тихо той и оттегли ръката си.

Преди да е успял да се отдръпне, Луси внимателно свали очилата от носа му, за да ги изтрие в полата си.

Ала щом погледна в незащитените от стъклата очи, тя забрави света около себе си, забрави миналото и бъдещето.

Защо досега го беше смятала за мъж със спокоен темперамент? Защо го наричаше безобиден и дори невинен? До днес се гордееше със способността си да преценява правилно хората. Ужасната заблуда я разтърси и подкопа сериозно съпротивителната й сила. Бляскавото кафяво на очите му беше самият грях, гъстите, чувствено извити мигли олицетворяваха изкушението. Пръстите й веднага закопняха да помилват тези мигли, не по-малко великолепни от всички сладки неща на седалката. Сравнението беше повече от странно, но й се стори съвсем на място.

Ала необичайната ранимост, която се четеше в очите му, не й позволи да го докосне. И го направи по-опасен от всякога.

Той явно виждаше много по-добре без очилата си. Луси беше свикнала да гледат през нея, като че беше невидима. Не беше свикнала някой да гледа в нея. Изпитателният му поглед проби хладната й фасада и той погледна право в душата на самотното момиче, което се криеше зад нея.

Сетивата й се събудиха с мъчителна бавност. Тя осъзна колко мокра и студена беше роклята й, как необичайно ухаеха влажните й коси, колко уединена беше дъждовната полянка, колко малко беше разстоянието между устните им.

Очевидно адмиралът е бил напълно прав, като през цялото време се е съмнявал в моралната й устойчивост. Тя се намираше в повече от компрометираща ситуация, в която бе попаднала по своя вина. Ако този мъж пожелаеше да се възползва от лекомислието й, тя нямаше да има сили да му устои.

— Луси?

Тя преглътна тежко. Беше готова да му даде всичко, което той поискаше, дори душата си.

— Да, мистър Клермон?

— Бихте ли ми върнали очилата? Без тях съм сляп като прилеп.

Луси примигна и не повярва на очите си. Пронизващият поглед на Клермон беше изчезнал. Той ловко измъкна очилата си от безкръвните й пръсти.

Не й остана време да размисли за това странно превъплъщение, защото охранителят й изигра перфектна пародия на адмирала, като употреби едно от хлебчетата вместо лула. Луси трябваше да го укори за липсата на уважение, но вместо това се смееше весело с пълна уста.

Навън беше хладно, но когато времето загуби контурите си и се разми в благодатна мъгла, въздухът в каретата сякаш се стопли, а трополенето на дъжда по покрива зазвуча като музика.

Тъкмо бяха приключили с печените ябълки и хлебчетата и пробваха бонбоните, когато вратичката се отвори с трясък.

Луси извика стреснато. Не беше никой от слугите, а лично Фен, който се олюляваше застрашително.

— Къде отиваме, господине? — изрева той, без да удостои Луси с поглед. — Бирата свърши. Дали да не отскочим до „Борс Хед“ за още една бъчвичка?

Клермон хвърли развеселен поглед към Луси.

— Както виждам, моралната устойчивост на добрия Фен е сериозно подкопана от алкохола. Най-добре е да се връщаме.

Той мина покрай нея, за да слезе от каретата, и Луси го хвана за ръката.

— Благодаря, мистър Клермон — пошепна тя.

— За какво?

За добротата ви. Затова, че ме събудихте за живот. Затова, че ме накарахте да се смея.

— За вечерята — обясни тихо тя.

Той стисна ръката й.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Преди Клермон да е успял да му попречи, Фен вече се беше качил на капрата. Бедният старик беше толкова пиян, че изобщо не успя да се задържи. Килна се на другата страна и се пльосна в калта с жални викове. От слугите също нямаше полза. Те се бяха настанили удобно отзад на каретата и кресливо се караха за думите на песничката „Сладката Банбъри, сочна като круша“.

Жерар се видя принуден да прибегне до помощта на Луси. Когато най-сетне настаниха Фен на капрата и го вързаха със собствения му колан, и двамата бяха мокри до кости и пресипнали от смях.

Треперещата Луси се прибра в каретата, а Жерар седна до Фен и подкара конете по пустите улици. Спря само веднъж, защото слугите така и не постигнаха съгласие за думите на припева и се сбиха. Той седна между двамата и търпеливо им каза песента дума по дума, след което ги накара да я запеят. За щастие текстът беше толкова вулгарен, че Луси не разбра нито думичка, но се улови, че тананика простата мелодия, докато каретата трополеше по стръмната алея към вратата на Йона. Приятният баритон на мистър Клермон правеше студа поносим. Макар да не искаше да си признае, тя започваше да свиква с успокояващо широките му рамене. Властното му присъствие разпръскваше необикновена топлина.

Ако и друг път беше преживявала подобно нещо, тя щеше да разбере, че е щастлива. Но в този момент Луси съзнаваше само, че стомахът й е пълен, че потропва с крак в такт с песента и се радва на следващия ден от живота си — за първи път, откак се помнеше.

Каретата спря. Веселите гласове на капрата моментално замлъкнаха. Луси спря да тананика. Обзета от страшно предчувствие, тя изтри с края на полата си част от запотеното прозорче. Всички прозорци на бащината й къща бяха ярко осветени.