Крадец на сърца

11

Когато от тъмната вътрешност на каретата се появи бледото лице на Луси, Жерар едва не извика — толкова тежко го улучи загубата. Сърдечната, омагьосваща жена, която беше седяла насреща му при импровизираната вечеря, беше изчезнала — отново скрита зад непроницаемия слой от лед. Тя беше по-бяла от сняг. Кожата й изглеждаше толкова прозрачна, че той видя на слепоочията й тънката мрежа на кръвоносните съдове. Тя слезе от каретата, като се направи, че не вижда протегнатата му ръка, сякаш докосването им щеше да я убие.

Отрезвени от злокобната светлина, която падаше на моравата, слугите взеха помежду си несвързано бъбрещия Фен и побягнаха към задния вход. Най-добре беше Жерар също да промърмори някакво извинение и да се скрие в портиерската къщичка, но в този момент не можеше да остави Луси сама с ядно святкащите насреща им лампи. Затова я придружи до вратата, вдигнал ръка към лакътя й за в случай че тя все пак се олюлееше.

Смити и адмиралът вече ги очакваха. Смити стоеше на стража до прозореца. Халатът и нощната му шапчица бяха толкова безупречни, че Жерар неволно се запита дали пък икономът не спеше прав като кон. Адмиралът изглеждаше величествен в кралско синия си домашен халат, а косата му беше като бяла корона от мраз. Той крачеше нервно напред-назад и бастунът му тропаше заплашително по паркета.

Жерар знаеше, че рискува мястото си, но не беше сигурен дали е в състояние да признае как бе откраднал сладкия час с Луси, даже ако това признание означаваше незабавното му уволнение. След като беше чул звънкия й смях, той беше убеден, че си е струвало.

Луси застана пред баща си със сведена глава като прогонена от трона млада кралица, чиято глава щеше да падне под ножа на гилотината. Сюртукът на Жерар все още беше на раменете й.

— Е, Лусинда, скъпа — изгърмя генералът и всяка сричка преливаше от сарказъм. — Колко се радваме, че най-после благоволи да се върнеш. Можеш да си представиш колко бях загрижен, когато, след като да известна степен възстанових силите си, отидох у лейди Кавендиш и трябваше да установя, че ти изобщо не си стигнала дотам. Едва не полудях от тревога.

Луси пое дълбоко въздух и понечи да отговори, но Жерар я изпревари. Примигвайки добродушно зад стъклата на очилата си, той обясни:

— Имаше злополука, сър. По-точно казано, две.

— Млъкнете, мистър Клермон! — Гласът на Луси режеше като нож. — Ако баща ми се интересуваше от вашето мнение, щеше да отбележи това в заплатата ви.

Жерар очакваше укорите да дойдат от адмирала и поведението на Луси го извади от равновесие. Той потърси погледа й, но тя го избегна. Кого всъщност пазеше тя? Себе си или него?

— Вие сте само слуга, мистър Клермон — подкрепи дъщеря си адмиралът, давайки му да разбере, че положението му беше сравнимо с това на домашно животно. — Не мога да очаквам, че разбирате какво означава приличие. Но що се отнася до дъщеря ми… — Той млъкна и обиколи Луси от всички страни, за да я огледа, клатейки глава като гладен лъв.

Жерар мушна ръцете си в джобовете. Ако Сноу посмееше да посегне на дъщеря си, утре охранителят на дъщеря му щеше да бъде тикнат зад решетките за убийството на работодателя си.

Трябваше да знае, че Лусиен Сноу е твърде изискан, за да прибегне до насилие. Пък и не беше нужно, защото презрението беше най-страшното оръжие и той го размахваше като кожен камшик. Луси упорито се взираше в земята, докато леденият поглед на адмирала не пропускаше нито една подробност: от мокрите кичури на разбърканата коса до мръсните, изпокъсани поли.

Когато мълчанието стана непоносимо, тя пое дълбоко въздух.

— Татко, моля те, аз…

— Млъквай, момиче. Не желая да слушам глупави извинения и красиви лъжи. Бог знае, че се наслушах достатъчно от майка ти, след като цели нощи чаках напразно завръщането й. Тя се връщаше обикновено на разсъмване… — Той подуши въздуха с патрицианския си нос и студената усмивка стана още по-страшна. — … и вонеше на евтин алкохол. — Той приглади косата на дъщеря си с лицемерна нежност, която отврати Жерар до дъното на душата му. — Красивата рокля унищожена… косите разбъркани… устните подути от целувките на любовника.

Луси сведе глава още по-ниско и Жерар прокле глупостта си. Луси сигурно си представяше как пръстът му невинно бе минал по устните й.

Смити го изгледа загадъчно изпод гъстите си вежди. Сигурно усещаше каква буря бушуваше под маската на равнодушието и колко трудно му беше да издържи.

— Единственото, което истински ме изненадва, е, че слабият пол продължава да ме изненадва — продължи със същия тон адмиралът. — Да ме разочарова с онова безотговорно, похотливо поведение, характерно за жените, откак Ева е взела ябълката, подадена й от змията, и е тласнала човечеството към гибел. Имаш ли да кажеш нещо за свое извинение, Лусинда?

Не го прави, помоли се тихо Жерар. По дяволите, Луси, не го прави!

Тя вдигна глава и погледна баща си. Огромните сиви очи владееха смъртнобледото лице.

— Прости ми, татко.

Смити сведе глава и изведнъж заприлича на старец.

— Много добре — изрече адмиралът, омекнал от окончателната капитулация на дъщеря си. — Да видим дали ще намеря прошка в сърцето си.

Той се опря тежко на бастуна си и закрачи величествено към стълбата с развян халат. Луси остана загледана след него, забравила мокрите си дрехи, в които приличаше на малка удавница.

Жерар я побутна по рамото, без да го е грижа какво щеше да чуе или да види Смити.

— Той няма право.

Тя вирна брадичка с такова упорство, че сърцето му спря да бие. В мекия й глас се примеси горчив привкус.

— Той има пълното право. Той е съвършен. Аз съм единствената грешка, която някога е допуснал.

Тя блъсна ръката му, изпъна рамене под сюртука му и последва баща си по стълбите. Ослепял от гняв и разочарование, Жерар се обърна рязко и настъпи нещо с ботуша си.

Наведе се и откри букетчето лавандула. Вдигна го и го поднесе към носа си. Крехките цветчета бяха ужасно смачкани, но не бяха загубили свежия си аромат. Припомни си усмивката на Луси, когато ги бе сложил зад ухото й.

Празнична вечеря за краля на просяците… и цветя за неговата дама.

Жерар стисна трофея си в юмрук, докато Смити обикаляше фоайето и гасеше лампите. Когато икономът изчезна в салона, Жерар за първи път в живота си изпита благодарност към мрака. Днес той подхождаше напълно на настроението му.

Той усети, че някой го наблюдаваше, и безсилният му гняв избухна с дива сила. Когато очите му свикнаха с мрака, откри на високата дъбова поставка бюста на адмирал Лусиен Сноу, който се пулеше подигравателно насреща му.

Замахна с юмрук и удари бюста по лицето. Изпита дълбоко задоволство от оглушителната експлозия и посипалите се навсякъде парченца теракота. Бюстът падна тежко на паркета и се пръсна. Зад него се чу дискретно покашляне.

Глинената жертва укроти гнева на Жерар. Смити, каза си той. Верният следовник на адмирала, естествено! Всезнаещият, всевиждащият Смити.

Той се обърна рязко и в позата му нямаше и капчица разкаяние.

— Ужасно съжалявам. Трябва да съм се блъснал в него в мрака.

Любезният тон на Смити не съдържаше и следа от укор.

— Разбрах ви, сър. С всеки може да се случи. Ще донеса метла.

Жерар се загледа мрачно в нощната шапчица на иконома, която се поклащаше важно на главата му, и за пореден път се запита дали загадъчният слуга на адмирала му беше приятел или враг.

На следващата сутрин никой не задумка по вратата на портиерската къщичка, за да го събуди. След като беше прекарал половината нощ, загледан в догарящия огън, а другата половина в мъчителни сънища, Жерар се събуди към десет и откри под вратата си тесен плик. Разкъсван между разкаяние и облекчение и убеден, че ще намери вътре уволнението си, той отвори плика.

Ала Смити пишеше само, че през следващите дни няма да имат нужда от услугите му като охранител, тъй като мис Сноу нямало да излиза. Адмиралът обаче щял да оцени високо помощта му в работата над мемоарите си. Краткият постскриптум от ръката на работодателя му го уведомяваше, че цената на бюста, който бил разбил с недодяланите си движения, щяла да му бъде удържана на малки вноски от заплатите.

Жерар беше готов да се изсмее, когато погледът му се върна към началото на писмото. „Мис Сноу няма право да излиза от къщи…“

Значи дъщерята на адмирала щеше да остане заключена в стаята си като изпаднала в немилост средновековна принцеса? Той смачка писмото в юмрука си. Всъщност какво го беше грижа? Лусинда Сноу вече нямаше значение за него. Щом беше решила да прекара живота си под ботуша на тираничния си баща, нейна си работа. Ала беглият поглед към онази, другата жена не го напускаше — другата Луси беше темпераментна, усмихната, която с вид на дяволито хлапе пълнеше джобовете си с бонбони.

Докато следващите дни се влачеха като ленива река, отчаяното му желание да се освободи от Йона и младата му господарка все повече се засилваше. Отдавна се беше научил да живее сам, но сега празнотата го гризеше като плъх. Когато и последните листа се предадоха на свирещия вятър, нервите му вече не издържаха. С всеки ден му ставаше по-трудно да се държи учтиво с адмирала само за да може да преглежда частната му кореспонденция и да прекарва известно време сам в библиотеката. Почтителните думи засядаха в гърлото му, задушени от самопрезрение.

Той спеше лошо и всяка сутрин ставаше преди разсъмване, за да се разходи неохотно и безцелно по двора. Беше забравил колко безмилостна беше лондонската късна есен, но предпочиташе студа пред добре познатите тръпки в душата си. Тръпки, които произхождаха от лабиринта улички по продължение на реката, от влажните камъни на един друг свят.

Макар постоянно да си повтаряше, че дъщерята на адмирала е само приятно забавление, което не можеше да си позволи, неспокойните разходки всеки път го отвеждаха под огромния стар дъб, застанал като самотен, закален от бурите пост под прозореца на Луси. Облягаше рамене на сивото стъбло, вдигаше яката си срещу вятъра, идващ от реката, и претърсваше затворения прозорец за леко повдигане на завесите или парченце бял муселин.

Луси се беше сгушила върху кадифените възглавници на пейката под прозореца, скрила ледените си стъпала под халата. Вперила очи в процепа между дантеленото перде и кадифената завеса, тя наблюдаваше охранителя си, застанал под дъба. Не можеше да каже точно откога присъствието му бе престанало да й пречи, а я утешаваше. Знаеше само, че се чувстваше сигурна, когато ставаше от топлото си легло и го виждаше да стои там. Чувстваше се защитена от всяко зло, а огънчето на пурата му беше като вестител на щастието.

Вятърът рошеше косата му и развяваше сюртука. Луси трепереше от съчувствие. Когато той пъхваше ръце дълбоко в джобовете и се запътваше към кухнята, Луси притискаше длани върху студеното стъкло и шепнеше:

— Добро утро, мистър Клермон.

Пет мъчителни дни бяха минали от затварянето на Луси, когато Жерар влезе в библиотеката и завари голямото помещение пусто. Той се възползва веднага от неочакваната възможност, отпусна се на стола на адмирала и трескаво запрелиства купчината пожълтели корабни дневници. При влизането на Смити скочи виновно.

Бутна дневниците под пакетчето парфюмирани писма от една омъжена графиня, която някога беше повярвала, че се е влюбила в адмирала, и изрече иронично:

— Ако се научите да произвеждате дим, обещавам да ви извадя на сцената.

— Винаги съм обичал цирка, сър. Особено слоновете. — Смити застана на прага, като си тананикаше тихо.

Завладян от идеята си да продължи да търси, преди да е влязъл работодателят му, Жерар събра намалелите си резерви от търпение и попита любезно:

— Мога ли да ви помогна с нещо, Смити?

Икономът изправи гръб и удари токове.

— Дойдох да ви съобщя, че адмиралът цяла сутрин ще бъде извън къщи.

— Цяла сутрин? — повтори подозрително Жерар. — Чак до обед?

— Да, сър, правилно ме чухте. Каза да не го чакаме за обяд.

Подозрението на Жерар се усили. Защо Смити си беше направил труда да го уведоми за продължителното отсъствие на адмирала? Капан ли беше това? Ами ако адмиралът изскочеше с крясъци от камината, за да го свари на местопрестъплението? Когато Смити безшумно затвори масивните врати от тиково дърво и го остави сам в светилището на адмирал Сноу, мрачната му фантазия се развихри. Във въздуха още се усещаше характерната миризма на адмиралската лула.

Жерар поглади прясно избръснатата си брадичка и обиколи стаята като котка, която са оставала да охранява сметаната — твърде скептичен, за да повярва в щастливия обрат на съдбата. Безупречното писалище на адмирала го привличаше неудържимо, полираният месинг на пясъчния часовник му махаше предизвикателно. Шкафът се издигаше пред него като великан, чиито тъмни тайни трябваше да бъдат разкрити. Сигурно никога друг път нямаше да има шанс като този.

Той събу ботушите си, отвори безшумно вратата на библиотеката, прекоси пустото фоайе и изкачи на един дъх извитата стълба към горния етаж.

Жерар спря само на сантиметър от вратата на Луси. Ръката му бавно обхвана месинговата дръжка. Защо да й даде възможност да го отблъсне? Освен това отдавна си беше съчинил трогателна история, в която една подозрителна фигура се мотаеше всяка сутрин под прозореца й. Не беше нужно да и казва, че подозрителната фигура е той самият.

Той завъртя дръжката и стисна здраво зъби, представяйки си, че Луси го очаква в изкусителна домашна роба. Ала когато вратата се отвори като от само себе си и му даде достъп до усамотената стая, той вече не можеше да се върне, сякаш някой бе опрял пистолет в гърба му.

Влезе вътре с тежките стъпки на мъж, бродил години наред в пустинята и озовал се накрая в изоставен харем, изпълнен с тежки аромати, със спомени и обещания за чувствени наслади. Изгладнелите му сетива потрепериха под изкусителната буря.

Убежището на Луси беше антитеза на спартанската мъжественост, която владееше останалата част на къщата. В облицованата с плочки камина гореше буен огън. Гирлянди от дантела с цвят на слонова кост се виеха около високото легло и прикриваха с тънки воали разхвърляните завивки. Мебелите бяха украсени с блестящи сатенени покривчици в причудливи форми. Подът беше покрит с разноцветни килимчета и Жерар веднага си представи, че всяко от тях, осмелило се да обезобрази полирания под на адмирала, е било спасено от крехката ръка на Луси. Зарадван от откритието си, той прекоси стаята. Безупречно облечената и безупречно фризирана мис Сноу седеше под прозореца и по дрехите й нямаше нито една гънчица. Тази жена беше една малка измамница! Завладян от атмосферата на помещението, той помилва неоправеното легло, попипа розовия чорап, който нахално се беше увил около колоната на леглото, и зарови пръсти в изкусителния водопад от коприна и дантели, с който беше пълно полуотвореното чекмедже на скрина.

Гадна малка измамница, повтаряше си ядно той, с перверзна любов към изкусително бельо. Помилва кремавата коприна на една долна риза и я потърка между палеца и показалеца. Накрая неохотно се отдръпна от шкафа. Луси щеше да се върне скоро и сигурно нямаше да й стане приятно, ако го завареше да рови в долните й дрехи.

Той спря пред отрупаната с шишенца и дрънкулки тоалетка, поднесе към носа си едно кристално флаконче, останало без запушалка, и вдъхна дълбоко сладкия лимонов аромат, който олицетворяваше Луси. Под прозореца беше поставена количка за чай, явно много стара, защото дървото беше станало почти черно, на която бяха подредени десетина малки саксии с цъфтящи глоксинии.

Жерар помилва кадифените им листенца и си каза, че цветчетата много приличаха на господарката си: на вид бодливи, но на пипане меки като копринено кадифе. На пейката лежеше забравена стара наметка. Той попипа дългите ресни и се засмя, като си представи Луси сгушена в нея. Когато дръпна наметката, от нея изпадна дебел скицник.

Жерар клекна и отвори скицника. Прелисти го внимателно и срамът, че бе допуснал любопитството да вземе връх над чувството за приличие, бе забравен пред растящото учудване.

Нито следа от размитите водни бои — само рисунки с въглен, изпълнени със смели, страстни щрихи. Никога не си беше представял, че крехките глоксинии могат да бъдат рисувани с такава развихрена фантазия. Засмя се гласно, когато откри между скиците на цветя карикатурата на морски офицер, която му напомни за най-добрите карикатури на Хогарт. Луси сигурно щеше да отрече, но надутият пуяк много приличаше на адмирала.

Усмивката му угасна, когато продължи нататък и се натъкна на рисунка на млада жена, почти момиче, която носеше в тъмните си коси червени глоксинии. Полъх на необяснима тъга засенчваше дяволитата й усмивка.

Луси изтръгна скицника от ръката му.

— Мистър Клермон! Какво правите тук, за бога?

Тя стоеше над него с влажни коси, коприненото неглиже беше залепнало за мокрото й тяло. Ръцете й притискаха скицника към гърдите, сякаш искаха да предпазят не само рисунките, но и самата нея от жадния му поглед. Жерар не намери думи да се извини. Завладяващият портрет и ароматът на лимон от прясно измитата коса на Луси го бяха лишили от дар слово.

— Коя е тя? — попита най-сетне той и се изправи. Луси го разбра веднага.

— Майка ми.

— Помните ли я?

— Естествено, че не! — В гласа й имаше надменност. — Тя е имала добрината да умре от родилна треска само седмица след раждането ми и да не смущава повече баща ми със скандалното си поведение.

Браво, Луси! — каза си Жерар. Адмиралът заслужаваше тъкмо този великолепен сарказъм.

— Рисунката е дяволски добра. Имате ли някъде неин портрет? Или миниатюра?

Стресната от безпощадната му настойчивост, тя потърси убежище зад количката с цветята.

— Смити ми я описа. — Свободната й ръка се плъзна несъзнателно по растенията и размести няколко саксии така, че листенцата да получават повече светлина. — Много е обичала глоксинии. Всичко това е от нейните растения. Смити се грижеше за тях, докато станах достатъчно голяма, за да го правя сама.

Жерар стисна здраво зъби. Мъж, който двадесет години беше поддържал спомена за една жена — все едно дали в тези крехки цветчета или в паметта на дъщеря й, — този мъж не биваше да бъде подценяван.

— Не мога да разбера защо е избрала глоксиниите — продължи Луси, докато късаше сухите листенца. — Те са най-капризните цветя на света. Поливат се откъм корените и понасят само сутрешното слънце.

Жерар се опита да си представи какво е да си съпруга на адмирала, но не успя.

— Сигурно е искала да има нещо свое, за което да се грижи.

В сивите очи се появиха сребърни светкавици.

— Глупости! Тя не е била от този тип жени. Била е жена със слаби морални устои, загрижена единствено за поканите, шампанското и за най-новия си любовник, който и да е бил.

Жерар съзнаваше, че Луси е твърде огорчена, за да разбере колко противоречиво беше собственото й поведение. Макар че осъждаше онази непозната жена, тя поддържаше грижливо единствената си връзка с нея и се опитваше да върне майка си към живота — макар и само като скица с въглен.

Жерар разбра, че не адмиралът беше заточил Луси в това прекрасно убежище. Тя самата беше решила да се оттегли тук и да се накаже за греховете, които приписваха на майка й, все едно дали с право или само в обърканите спомени на адмирала. Той предположи, че Луси не за първи път се затваряше пред необоснованите обвинения на баща си, пред наказанията и тираничния контрол на дните й.

Решен да види отново онази жизненост, която му бяха показали рисунките й, Жерар пристъпи към нея с протегната ръка.

— Искам да видя и другите ви работи.

Луси забрави глоксиниите на майка си и се вкопчи с две ръце в скъпоценния си скицник.

— В никакъв случай, сър. Вашето назначение може би ви дава право да ме надзиравате, но нямате право да се ровите в личните ми неща.

— Я, стига, Луси — изсъска той с безсрамна усмивка, която би разтопила и по-неумолими сърца. — Няма защо да се криете. Тези скици са наистина впечатляващи.

Без да иска, тя бутна количката и скъпоценните саксии се разклатиха.

— Вие сте непоносим, сър!

— Често са ми го казвали.

Той посегна към скицника, но Луси се изплъзна от ръцете му и се втурна към отворената врата. Ала Жерар беше упражнявал рефлексите си върху много по-гъвкава плячка от тази. Той спря опита й за бягство, като протегна крак, настъпи ръба на халата й и я сграбчи за талията, решен да я доведе до капитулация. Ако се наложи, ще я гъделичка до припадък.

Ала не беше очаквал да усети в ръцете си такива разкошни форми, не беше очаквал и треперещото отдаване, с което тя падна в артистичната му прегръдка. Тялото му веднага реагира на близостта й, той го прати по дяволите и се прокле за глупостта си. Докосна с устни косите й, вдъхна дълбоко аромата на сапун и се наслади на копринената им мекота.

— Не! — Нещастният й шепот трогна сърцето му. — Не обичам да ме докосват.

Той потърка буза в кадифено мекото слепоочие и изохка дрезгаво, когато тялото й безпомощно се притисна към неговото.

— Това не е истина, Луси. Напротив, веднага разбрах, че много обичате да ви докосват.

За да й докажат правотата на тези думи, пръстите му разделиха диплите на халата. Скицникът падна на пода и разкри пред очите му величествена шхуна, изникнала сякаш от нищото. На носа й се четеше една единствена, безпощадно ясна дума:

Отмъщение.