9

— Исках да видя какво може да ви накара да изпищите.

Луси вдигна поглед към охранителя си. Клермон не бързаше да махне ръката си от устата й, нито пистолета от шията. Тя усещаше лудото биене на пулса си под стоманената милувка на оръжието. Очевидно мистър Клермон не беше от мъжете, които първо даваха предупредителен изстрел пред носа. Зад стъклата на очилата му светеше гняв, който предвещаваше близка буря.

Луси се размърда неспокойно. Грапавата му ръка остана още няколко секунди върху устата й, след което я пусна.

Тя хвърли бърз поглед към пистолета и си спомни с брутална яснота всички унижения, на които го беше подложила през изминалата седмица. Преглътна тежко и дулото трепна.

— Ако стреляте по мен, татко ще ви намали заплатата.

Клермон спокойно свали оръжието и го прибра в джоба си.

— Няма да ми е приятно да ме понижат в градинар, след като съм имал честта да бъда ваш личен слуга.

Той не носеше нито шалче на врата, нито жилетка. Смачканият жакет беше наметнат върху ризата, което представляваше скандално несъобразяване с правилата на приличието. Луси изпита благодарност, че баща й не е в къщата. Той мразеше небрежното облекло и несъмнено щеше да наругае здравата Клермон. Или да му наложи наказание, след което трябваше да ходи гол, за да не измъчва изранения си задник.

Тази неприлична мисъл я шокира и тя побърза да се въоръжи с равнодушие. Това й се удаде по-трудно, отколкото й се искаше да признае, защото смущаващата представа беше съвсем прясна, а лунната светлина продължаваше да се плъзга изкушаващо по гъстата кестенява коса на охранителя й.

Луси посегна към копчетата на халата си. Само до преди няколко минути той й се струваше дори прекалено затворен, но сега, под пронизващия поглед на Клермон, се беше превърнал в дяволско изкушение.

— Мога ли да попитам, мистър Клермон, защо се промъквате в къщата в този късен час?

— Върша си работата — отговори хладно той. — Всяка нощ проверявам дали всичко е наред. Вратите, прозорците…

Луси скептично вдигна вежди.

— Защо влязохте в библиотеката?

— Хванахте ме, мис Сноу, признавам. — Той се наведе над нея и съзаклятнически прошепна в ухото й: — Обичам да чета.

Луси изхъмка презрително.

— В библиотеката на баща ми няма романи. Той събира само сериозни произведения.

— Тогава ви моля да ме извините, мис. Трябва да огледам градината, преди да се оттегля.

Той се обърна рязко и излезе. Луси вдигна глава, изненадана от пробождането, което усети в сърцето след внезапното му изчезване. Не искаше да остане сама в тъмното фоайе, не искаше да тича обратно по пустите коридори към стаята си. Празнотата в гърдите се превърна в болезнен копнеж.

— Мистър Клермон?

Плахият й глас го накара да се обърне. Идеше му да я изругае. Защо това неземно същество, полужена-полудете, се появяваше всеки път в най-неподходящия момент и осуетяваше плановете му? Все още усещаше студените, крехки пръсти върху ръката си. Когато я избута под лунната светлина и видя сладката смесица от коприна и кадифе, с които беше облечена, кръвта се отля от бучащия му череп към други, още по-ирационални части на тялото му. Отново си припомни откога не беше имал жена и си каза, че дори Смити в женски дрехи сигурно щеше да го изкуши.

Той се обърна към нея и всяко мускулче по тялото му се напрегна. Беше убеден, че тя е вирнала господарски брадичка и на устните й вече напира нова заповед: да пренесе домашните й пантофки до стаята й между зъбите си или да изпразни нощното гърне.

Брадичката й наистина беше вирната високомерно, но той беше готов да се закълне, че тя трепереше. Луси отвори вратата на библиотеката и му махна да влезе.

— Исках да взема статива си. Бихте ли го отнесли вместо мен горе? — В усмивката й липсваше обичайната самоувереност. — Вие се появявате винаги когато имам нужда от вас, мистър Клермон.

Жерар изпита внезапно съчувствие.

— Нали затова съм назначен от баща ви.

Неизказаното послание не й убягна: никой мъж не би понасял компанията й, ако не му плащаха за това.

Последната й художествена творба стоеше под прозореца, обляна от лунна светлина. Докато Луси събираше боите си, той хвърли жаден поглед към големия шкаф зад писалището на адмирала.

Луси вече събираше четките, когато Клермон застана зад нея, както винаги прекалено близо, физическото му присъствие беше като интимно докосване и кожата й настръхна.

Тя се опита да не усеща смущаващия лавров аромат на бръснарския му сапун и потопи засъхналата четка в чаша вода.

— Не бъдете плах, мистър Клермон. Кажете ми какво мислите за последното ми произведение. Някои от познатите на баща ми са ми казвали, че бих могла да направя кариера в изобразителното изкуство, ако не се бях родила жена. — Тя изтри четката в парцала и зачака похвалата му.

Клермон се врътна на токовете си и примигна срещу картината.

— Питам се дали изобщо някога сте виждали морето.

Луси го стрелна с невярващ поглед. Но не откри по лицето му нито следа от подигравка или ирония. За първи път той говореше напълно сериозно. Тъй като не искаше той да разбере, че мнението му има значение за нея, тя сведе глава, но не можа да скрие колко засегната беше.

— Значи не ви харесва? — попита тихо тя, наклони глава и отново огледа картината.

Той поклати глава. Луси въздъхна и зачака следващите му думи да излекуват нараненото й его.

— Отвратителна е!

Луси трепна, но не се защити, защото не намери думи, с които можеше да отвърне на удара му. Той се наведе над рамото й и посочи картината.

— Вижте, техниката ви е добра. Уловили сте светлината, повечето от цветовете ви са живи и истински. — Гласът до ухото й беше мек и дълбок. Топлият му дъх раздвижи косъмчетата по слепоочието й. — Но в тази картина няма и следа от живот. Нито унция страст.

Неспособна да устои на изкусителния тембър на гласа му, Луси отправи поглед към профила му, чиито линии бяха посребрени от луната. Капризната й светлина бе направила кехлибарените очи смарагдовозелени. Ако можеше да го нарисува в този момент, той никога вече нямаше да нарече картините й лишени от страст.

Размахвайки ръце, Жерар нарисува картина, по-жива от всичко, което създаваха водата и цветовете.

— На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.

Тя спря да диша. Името й излезе от устните му като музика.

— В битка, която бушува от началото на вечността, светлината побеждава мрака. Да видиш слънцето, което се подава от хоризонта в цялото си златно великолепие — това е като призив за молитва. Повик да паднеш на колене, да захвърлиш цинизма и да повярваш, че нашият корумпиран свят може да се пречисти от ударите на вълните в пясъка.

Луси не смееше да диша. Отдавна се беше примирила, че не е достойна за любов. Но сега в гърлото й заседна пареща буца от желание и ревност, че един мъж можеше да обича нещо с такава сила, с каквато Клермон обичаше морето. Беше се надявала, че охранителят й ще направи самотата й по-поносима, но той я направи още по-страшна, защото й придаде ясни очертания.

Пред прозореца на библиотеката се появиха фенерите на каретата и заблещукаха между дърветата, докато превозното средство се изкачваше по извитата алея към входа. Никога неизпитваната ревност уплаши Луси повече от завръщането на баща й. Тя се изтръгна със сила от магията на Клермон и бързо събра боите и четките си, свали картината от статива и я нави на руло.

— За човек, който страда от морска болест, вие притежавате учудваща поетична привързаност към морето, мистър Клермон.

Мъжът скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е съвсем нормално, мис Сноу. Според мен всички хора са привлечени най-силно от онова, което най-много ги плаши.

Устата му се усмихваше подигравателно, но Луси беше свикнала с това. Ала мрачното предизвикателство в погледа му я накара да избяга от библиотеката без статив и да се скрие в тихия оазис на спалнята си.



На следващата вечер Жерар установи с дълбоко разочарование, че трябваше да придружи мис Сноу на празненството в дома на лейди Кавендиш. Докато я чакаше във фоайето, той следеше дъждовните капки, които се стичаха по оловните стъкла на прозорците. Меланхоличният тропот на дъжда събуди в гърдите му желание да изпуши една пура. Слугите бяха запалили камините в салона и библиотеката, но във фоайето остро се усещаше студът на наближаващата зима.

Или поне Жерар я усещаше. Дните ставаха по-къси, нощите — все по-дълги. Бързо падащият мрак го изнервяше — много му се искаше да е далече от Англия, преди да е дошла зимата. На сигурно място, където винаги е топло, където дъждът раззеленява дърветата, вместо да ги разсъблича с неумолимите си пръсти.

Леките й стъпки го върнаха в студената реалност. Той се обърна и проследи как Луси слизаше по стълбата. Ако не го бе задържала така коварно, сигурно отдавна щеше да е на път. Но веднага щом я видя, тялото му се стопли.

Тази вечер по изключение не беше облечена в бял муселин, а в кремава коприна, толкова прозрачна, че през грациозните гънки на полата се провиждаха розовочервените чорапи. Широк ешарп със златен филигран пристягаше талията и подчертаваше меките извивки на фигурата й. Косата й беше навита на красив кок в гръцки стил и изкусно разрошена, сякаш от ръка на любовник. Жерар ядно се прокле, защото му се дощя той да е правил тази прическа. Класическата рокля подхождаше съвършено на стройната фигура. Тя се спусна по стълбата, сякаш се носеше във въздуха — като Персефона, излязла от подземното царство с плодовете на пролетта в ръцете си в копринени ръкавици.

Жерар не можа да устои. Когато Луси застана пред него, той поднесе ръката й към устните си, целуна дланта и остави устните си малко по-дълго върху ароматната смес от дантела и кожа.

Очите им се срещнаха — нейните разширени от учудване, неговите присвити от напрежение. Ако бяха на друго място, в друго време, ако той беше друг мъж…

Колко ли абсурдно изглеждаха в този миг! Тя в изискана вечерна дреха, той в зле ушития си сюртук и с шапка, излязла от мода още преди няколко сезона. Той пусна рязко ръката й.

Смити се появи от нищото и загърна раменете на Луси с кашмирена стола. Лицето на Жерар помрачня още повече. Наметката беше твърде тънка, за да я пази от студа и вятъра.

— А татко? — попита Луси.

— Боя се, че времето се отразява зле на раната му, мис Луси — обясни Смити. — Няма да дойде с вас. Помоли да предадете на лейди Кавендиш най-сърдечните му поздрави.

Жерар бързо отведе Луси до затоплената карета. Хранеше подозрението, че внезапното неразположение на адмирала има нещо общо с вестите за последните геройства на капитан Дуум във водите на любимия му Корнуол. И „Обзървър“, и „Таймс“ бяха писали за това на първите си страници.

Дъждът трополеше по покрива на каретата, умело управлявана от Фен. Центърът на града беше много оживен. Приятното друсане направи мълчанието помежду им още по-неловко. Студът бързо заличи както тираничните наклонности на Луси, така и онази бегла близост, която бяха преживели в библиотеката. Тя се взираше навън през прозорчето на каретата и замисленият й профил се очертаваше ясно на светлината от фенера. Сигурно размишлява колко практично може да бъде капризното здраве на любимия й баща, каза си безсърдечно Жерар. Или мечтае за капитан Дуум, все още влюбена по детски в един фантом.

Объркването му нарастваше с всяко завъртане на четирите колела. Щом като беше решил да наеме охранител на капризната си дъщеря, адмиралът трябваше да избере някой по-изискан. Или дори да й намери съпруг. Тази вечер библиотеката в Йона щеше да остане пуста, а през това време Жерар щеше да се мотае из помещенията за слугите и да проклина съдбата, отдалечила го от къщата, в която беше скрито търсеното от него решение.

Каретата спря рязко и двамата политнаха напред. На прозорчето се показа един от слугите.

— Стана злополука. Един файтон се преобърна.

Жерар тъкмо щеше да даде команда, когато изисканото гласче на Луси го изпревари.

— Кажете на Фен да обърне и да мине по обиколния път, по който минават и другите карета.

Жерар се облегна назад. Трябваше да помни мястото си. Нали беше само един наемник.

Старият кочияш загуби доста време, докато се измъкне от бъркотията, но все пак след няколко минути вече пътуваха след огромна карета с величествен герб — орел с широко разперени криле.

Оставиха зад себе си широките, добре павирани улици, осветени от големи фенери, и се понесоха по непозната тясна уличка. Непозната само на Луси, защото Жерар познаваше всеки разбит камък, всяка порутена къщурка, всяко мръсно ъгълче. Отвратителната воня на реката не се беше променила от времето на детството му. Тя събуди мъчителен спомен за момчето, което някога бе израснало тук и от което не беше останало нищо. Дори името му.

Един благородник с перверзно чувство за хумор беше кръстил квартала „Градината“. Очевидно аристократичният му нос никога не беше усещал адската воня на гнила риба и евтин джин, миризмата на преливаща канализация и отдавнашна бедност. Реката беше пулсиращата вена, която поддържаше квартала жив, макар че никога нямаха достатъчно вода за пиене и за миене. Чудно ли беше тогава, че чистата кожа на Луси, ухаеща на сапун и лимони, беше така неустоимо привлекателна за Жерар?

Улицата беше пълна с хора, които като че ли не забелязваха дъжда. Повечето от тях и без това нямаха убежище. Просяци, уличници и търговци тичаха след блестящите карета, сякаш се надяваха на щастлив обрат на съдбата. Гласовете им проникваха през тънките стъкла на каретата. Покрай стъклата прелитаха измършавели лица.

— Дайте един шилинг на бедния сакат!

— Елате, мистър, да пием по едно! Няма да съжалявате. Името ми е Ейнджъл и наистина ще ви покажа небето.

— Котешко! Кой иска прясно котешко?

Жерар трескаво претърсваше лицето на Луси за следа от вълнение, без да разбира защо беше толкова важно да види реакцията й на човешката мизерия. Ала тя се взираше право напред и нежното й лице беше студено и безжизнено като на гръцките статуи, на които приличаше. Студено като парчето мрамор, което смееше да нарича свое сърце. Безмерно разочарование сви сърцето му. Той се извърна към прозореца, изпитвайки облекчение, че повече няма да вижда равнодушието й.

Аристократичната карета вече беше далече пред тях. Явно пътниците нямаха търпение да излязат от жалкия бедняшки квартал. Кочияшът безмилостно шибаше великолепните бели коне и огромното превозно средство се носеше с бясна скорост към ъгъла на улицата.

Жерар видя как главата на Луси се стрелна рязко към прозореца, чу ужасеното й изохкване. Сега и той видя окъсаното дете, изскочило от страничната уличка с разперени ръце, сякаш искаше да улови част от блясъка на минаващите карета. Само след секунда каретата го помете от пътя си и запрати безжизненото му телце към близката стена. Без да намали ход нито за секунди, кочияшът изплющя с камшика си и гербът изчезна зад завоя.

Жерар изрева на Фен да спре, но Луси вече беше скочила от отворената вратичка и беше излязла навън под леещия се дъжд.

Загрузка...