Крадец на сърца

12

Вцепенена в ръцете на Клермон, Луси се взираше в рисунката. Прегръдката му се промени едва забележимо: ръката под гърдите и се стегна и я притисна неумолимо към мускулестото тяло. Дъхът му отекваше в ухото й като далечна гръмотевица.

Поразена от силата му, от властното му мъжко излъчване, Луси се разтрепери. Закопня да се обърне към него, да се притисне до гърдите му и да му предложи отворените си устни като жертвен дар за езически бог — и се засрами от себе си. Един цял живот в сянката на адмирала не беше достатъчен да я направи неуязвима срещу тази ранимост, срещу страха да се подчини на чуждата воля. Тя си припомни, че и друг път беше танцувала този опасен танц, в друго време, на друго място, и затвори замаяно очи.

— Престанете! Причинявате ми болка! — излъга тя и отчаяно се опита да се пребори със себе си.

Той я пусна така рязко, че тя изпита угризения на съвестта и за миг повярва, че тя, а не той, му бе причинила болка. Все още треперейки, тя посегна към скицника, но Жерар го изтръгна от ръцете й с ярост, която й показа, че вече не си играеха безобидно на котка и мишка.

— Какво означава това, по дяволите? — Той присви очи и продължи да прелиства рисунките, като въпреки възбудата си внимаваше да не смачка или изцапа страниците.

Луси не отговори. Знаеше какво следваше сега. Скица след скица все призрачният кораб, който я преследваше от мига, в който бе пробил мъглата на фантазията й. „Отмъщение“ пред тиквената глава на есенната луна. „Отмъщение“ на гребена на планина от облаци. „Отмъщение“ понесен от вълните. „Отмъщение“ с целия такелаж, потопен от светкавиците в ледено сребро.

Гласът на Клермон пресекваше от гняв.

— Каква разлика с кротките ви морски пейзажи! Тези рисунки направо се пръскат от страст и възвишеност.

Изведнъж той замлъкна и мълчанието му беше много по-страшно от предишното трескаво търсене. Когато се обърна към нея, Луси извика сподавено. Това беше повече от гняв. Тъмните светкавици на очите му принизиха постоянните гневни изблици на баща й до инфантилна сръдня. Той направи крачка към нея и тя отстъпи назад.

Луси опря гръб на стената и се огледа отчаяно. Вече беше готова да повика Смити, когато Клермон запита изненадващо меко:

— Кажете ми, мис Сноу, много ли луди е имало във вашето семейство?

Тя пое дълбоко дъх и нервно попипа деколтето на халата си.

— Не разбирам за какво говорите. Това са просто рисунки. Без никакво значение.

Той й показа една от скиците. Мъж, по-скоро дух, отколкото реален, обгърнат в мъгла. По лицето призрачни сенки на такелаж.

— Това е той, нали? Горещо обичаният от вас капитан Дуум.

Тя сведе глава и се взря в рисунката, като че никога не я беше виждала.

— Не знам. Може да бъде всеки.

Пронизващият поглед на Клермон опари нежната й кожа.

— Имате ли представа какво означава това? — попита тихо той. — Съзнавате ли в каква опасност сте? Да не мислите, че Дуум може да си позволи да ви остави жива, ако научи за тези рисунки? — Гласът му подрезгавя.

— Наистина ли си го мислите?

Луси се сгърчи като от удар. Клермон изсъска някакво проклятие, отдалечи се от нея и зарови ръце в косата си.

— Вие очевидно сте решена да превърнете задачата ми в истинско предизвикателство, мис Сноу. Представям си колко благодарни ще ви бъдат кралските офицери, ако ги снабдите с тези детайлни рисунки. Щом ги разпространят, вашият жалък животец няма да струпа и пукнат цент. — Той се обърна отново към нея. — Адмиралът сигурно е много щастлив, че сте поставили таланта си в служба на такава благородна кауза.

Луси поклати глава, погледна го смутено и тихо призна:

— Баща ми никога не е виждал тези скици. Никой не ги е виждал. Вие сте първият.

Клермон приседна на ръба на леглото и я зяпна, като че беше говорила на чужд език. През това време Луси размисли и реши, че вече няма никакъв смисъл да го укорява за неприличното му поведение.

— Предполагам, че не сте склонна да ме посветите в причината?

Тихият му глас я успокои дотолкова, че тя отиде при него и измъкна скицника от безсилните му пръсти. Вдигна портрета на Дуум към светлината и внимателно попипа лицето на брадатия мъж с върховете на пръстите си. Беше толкова потънала в спомените си, че не забеляза неволното потреперване на Клермон.

— Сигурно ще ви шокирам, но ще призная, че съм гледала този портрет часове наред и съм откривала в това лице само почтеност и дори благородство.

— Моля за прошка, но дали говорим за един и същи човек? За пирата, който носи на шията си огърлица от човешки уши и изтръгва сърцата от живите тела на жертвите си?

Луси го погледна стреснато.

— Боя се, че всички тези приказки са ужасно преувеличени. Това е само една от грубите несправедливости, които причиних на този човек.

Погледът на Клермон застина.

— А какво ще кажете за злото, което той ви причини? Той ви отвлече и ви хвърли през борда за храна на акулите!

Бузите на Луси пламнаха.

— Сега не говорим за онова, което той ми причини, мистър Клермон, а за онова, което не ми причини.

Тези страстни думи заредиха стаята с напрежение. Един джентълмен би разбрал и би замълчал, но Клермон не беше джентълмен.

Той се облегна на лакти и Луси изпита страх. Този човек изглеждаше съвсем на място в леглото й.

— Продължавайте — помоли той.

Тя сплете пръсти и без да иска, смачка крайчето на рисунката.

— Много добре разбирате, че при дадените обстоятелства той лесно можеше да ме… можеше да… — Тя затърси напразно по-безобидно обяснение.

— Да ви изнасили? — предложи невъзмутимо Клермон. — Да ви отнеме невинността и да ви остави полумъртва?

Пред това безсрамие Луси би трябвало да се почувства обидена, но тя беше изцяло завладяна от ярките искри в очите му и от черния му хумор. Той посочи скиците.

— Значи решихте да предпазите този мъж само защото е проявил сдържаност?

Тя кимна.

— Това е най-малкото, което можех да направя, след като разбрах, че съм сбъркала в преценката си.

Клермон скочи от леглото и Луси изпита чувството, че е станал по-едър от преди малко. Веселието и подигравката изчезнаха от лицето му.

— Наистина не ви е нужно да четете романи, мис Сноу. Вие живеете в роман. Но напук на романтичните ви фантазии този Дуум не е неразбран герой, а отчаян, безогледен негодник, който няма какво да губи.

— Говорите, като че го познавате…

— Познавам немалко мъже като него. Професията ми е такава, нали разбирате? — Той закрачи към нея, но този път Луси не отстъпи. За първи път бе усетила в гласа на охранителя си лаещите тонове на простолюдието. — И нито един от тези типове не би се спрял пред едно разглезено, самотно момиченце…

— Но аз не съм… — възпротиви се засегнато Луси. Ала онова, което последва, я зашемети.

— … колкото и красиво да е това момиче, той няма да му позволи да осуети плановете му! — Клермон я улови за брадичката. — Ако някога отново се сблъскате с Дуум, заклинам ви, не правете грешката да го подценявате! Защото той не е джентълменът, за какъвто го смятате.

Луси слушаше как Клермон смъква идола й от пиедестала, на който го беше издигнала, преглъщаше сълзите си и отчаяно се опитваше да скрие колко болезнено я улучваха думите му.

— Вие явно ме смятате за сантиментална глупачка… — пошепна едва чуто тя.

Мъжът разхлаби хватката си. Ръката му продължи нагоре и приглади един влажен кичур от челото й. При тази проява на нежност Луси спря да диша.

— Точно обратното, мила Луси. Според мен глупакът е вашият благороден капитан Дуум. Ако аз бях отвлякъл жена като вас, никога нямаше да я пусна да си отиде.

Ала той направи точно това — напусна стаята й, без да се обърне нито веднъж.

Когато на следващата сутрин Луси слезе в библиотеката точно в девет нула нула, баща й вече стоеше зад писалището си, а Смити лъскаше месинговия секстант, сякаш животът му зависеше от това. Охранителят й обаче липсваше.

Тя бе прекарала по-голямата част от нощта в безплодни размишления, опитвайки се да разбере дали трябваше да се чувства обидена или поласкана, уплашена или окуражена, защитена или компрометирана. Знаеше само, че всеки път, когато затвореше очи, виждаше не скицата на капитан Дуум, а чифт лешниковокафяви очи, пламтящи от страст.

Местейки се неспокойно на стола си, тя се помоли да намери покой, като се върне към монотонния ритъм на старите дни, когато никой не искаше от нея да мисли.

Наложил най-мрачното си изражение, баща й закрачи към нея. Бастунът му отмерваше шумно стакато по паркета. Веждите бяха сключени над орловия нос като снежни преспи. Същият поглед като след спасението й от „Отмъщение“. Същият поглед от детските й години, когато беше намазала униформените му ботуши с китайски туш, за да го зарадва.

Тя се зае да подрежда хартията и моливите, устоявайки на детинското желание да отвори уста и да му изповяда ужасни грехове, престъпления от страст, извършени в трескавите й фантазии.

— Добро утро, татко. Надявам се, че си спал добре. — Тя изрече тези думи, като че през последните пет дни не беше избягвала да го срещне.

Адмиралът изпухтя недоволно.

— Очевидно не толкова добре като твоя мистър Клермон. — Той извади хронометъра си и като видя часа, лицето му почервеня още повече. — Какво всъщност става тук? Нима хората от моето домакинство са забравили какво значи дисциплина? Кое ще е следващото, Смити? И вие ли ще почнете да спите до обед?

— Не мисля, сър. — Икономът изписа на лицето си ужасено изражение. В личния си списък на смъртните грехове адмиралът беше поставил безделието на второ място. Веднага след изневярата и преди убийството на родител.

Скрил главата си в книга, на вратата се появи мистър Клермон. Гледката на могъщите му рамене превърна всички разумни намерения на Луси в безнадеждна бъркотия. Адмиралът погледна часовника на камината и се изкашля като корабно оръдие.

Клермон вдигна очи и острият му поглед иззад стъклата на очилата забрани на Луси да говори.

— Моля за прошка, сър. Но лорд Хауъл описва триумфа ви при Садрас с толкова хубави думи, че просто не мога да спра да чета.

Невинното изражение на охранителя й беше толкова убедително, че дори Луси беше склонна да му повярва. Този човек беше брилянтен лъжец. Глупавото й сърце не биваше да забравя това му качество.

Клермон се настани на стола си и се зарови в купчината пожълтели писма, без да обръща внимание на пронизващите погледи на адмирала. Луси усещаше, че баща й е обзет от подозрения, и треперенето й се засилваше. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че който веднъж бе загубил доверието на адмирала, никога повече не можеше да си го върне.

Свита на седалката в каретата, Луси тъжно размишляваше, че откакто мистър Клермон седеше на капрата при Фен, вътрешността на старото им возило изглеждаше двойно по-голяма. Даже леденостуденият дъжд, който всеки момент щеше да се изсипе от черните облаци над главите им, нямаше да накара Клермон да се скрие при нея.

Бяха на път към Кралския театър на Дръри Лейн, за да видят великата Сара Сидънс в ролята на лейди Макбет. Пиесата подхожда на настроението ми, каза си унило Луси. Опита се да изтананика вулгарната песничка за момичето от Банбъри, но жалките тонове й напомниха болезнено колко празен беше животът й, преди в него да нахлуе Клермон.

След като бе открил рисунките на капитан Дуум и кораба му, охранителят й беше издигнал около себе си стена от студен професионализъм. Мъжът, който я бе отвел в гората на импровизиран пикник, който я дразнеше и предизвикваше, беше изчезнал. На негово място застана точен, грижливо облечен чужденец, който се отнасяше към нея с почтителното уважение на слуга.

Нищо в поведението на Клермон не й даваше повод да се оплаче на баща си. Винаги когато изказваше някакво желание, той сваляше шапка и се покланяше учтиво. Когато я придружаваше на светски забавления, оставаше при каретата или заставаше неподвижен в някой ъгъл, а мрачната му физиономия нервираше другите гости. Даже Силви беше изненадана от професионалното му усърдие.

Сутрин, когато Луси скачаше от леглото и отиваше до прозореца, величественият стар дъб стоеше самотен на поста си и треперейки, издигаше голите си клони към безрадостното небе.

Съзнателната му сдържаност беше наказание, което тя не беше очаквала. За първи път Луси осъзна, че беше свикнала с преувеличено мрачната му физиономия, с подигравателната усмивка и честите му прозевки, докато баща й разказваше. Сега изразителното му лице беше затворено и неразгадаемо.

Тя опъна ръкавиците си. Клермон не й оставяше друг избор, освен да се върне към поведението си на капризна аристократка, но вече не й доставяше удоволствие да се държи по този начин.

Каретата спря. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които разговаряха на висок глас. Кочияшите ругаеха и размахваха камшиците си, конете потропваха нервно и цвилеха сърдито.

Когато никой не отвори вратичката, Луси почука с дръжката на ветрилото си по предното прозорче.

Веднага се появи лицето на Фен, кръгло като тиква и вечно ухилено.

— Простете, мис. Налага се да почакаме. Голямо движение, голяма бъркотия.

Луси грабна чантичката си.

— Ако пропусна първата сцена, Силви няма да ми прости. Остават само няколко пресечки. Ще идем пеша.

— Не ви съветвам, мис Сноу — проговори Клермон, без да се обърне.

Точно затова ще го направя, каза си ядно тя.

— Джон! Помогнете ми да сляза.

Вместо луничавия слуга вратичката отвори самият Клермон. Движението беше толкова рязко, че едва не я изтръгна от пантите. Луси не беше подготвена за топлината, която я заля изведнъж. Линията на недоволство около устата на охранителя й не можеше да развали силното впечатление от лицето му. Обзе я диво желание да го докосне, да прокара върховете на пръстите си по устните му, да заличи тънката линия.

— Наистина не ви съветвам да вървите пеша — повтори той. — В тази навалица ще ми е трудно да ви пазя.

— Глупости, мистър Клермон. Аз имам голямо доверие във вашите способности.

Той не се помръдна от мястото си, нито й подаде ръка и тя беше принудена да се мушне покрай него, за да слезе от каретата. Краткият допир на телата им я замая. Без да усеща студения бриз, който нахлу под тънката й наметка, тя забърза напред и Клермон нямаше друг избор, освен да я последва. Вече се беше стъмнило и малкото запалени улични Фенери не можеха да разпръснат мрака.

Когато минаха първата пресечка, Луси изпусна ветрилото си и спря.

— Ще бъдете ли така любезен да вдигнете ветрилото ми? — помоли тя.

Той го направи и го тикна в ръката й. Преди следващата пресечка чантичката се изплъзна от пръстите и.

— Боже, колко съм несръчна. — Тя го погледна умолително. — Бихте ли…

Той издиша шумно и от устата му излезе облак пара. Предусещайки победата си, Луси закрачи към тъмния вход на близката книжарница, докато Клермон се наведе за чантата. Беше толкова увлечена в играта, че не забеляза трите тъмни фигури, които тичаха към съседната врата.

Тъкмо когато Клермон се изправи, Луси вече беше зад следващия ъгъл и се озърна назад. Клермон я търсеше с поглед в навалицата. Загриженото му лице я засрами, но тя се опита да си втълпи, че той беше загрижен по-скоро за следващото си месечно възнаграждение, отколкото за нея. Тъкмо повдигна края на пелерината си, за да изтича до следващото скривалище, когато една ръка я улови за лакътя. Лъхна я приятен мирис на море.

Лицето на Клермон издаваше мрачна решителност. Той я поведе бързо обратно към каретата.

Тя се препъваше безпомощно в дългите си поли, съзнавайки, че минувачите ги зяпат любопитно.

— Къде отиваме? Театърът е в обратна посока.

— Няма да ходим на театър. Връщате се вкъщи. Аз изпълнявам задачата си, но ако продължавате да се държите като разглезено хлапе, не ми остава нищо друго, освен наистина да се отнасям с вас като с дете.

— Вие сте ми охранител, а не бавачка! — Луси напразно се опита да остане на мястото си.

— Веднага престанете! Успяхте да превърнете глупостта си в публичен спектакъл. Скандал ли искате да предизвикате?

Без да каже нито дума повече, той я бутна в една пуста уличка и Луси се уплаши не на шега. Изведнъж успокояващата глъчка на навалицата остана някъде много далеч.

Когато я обърна към себе си, без да сваля ръка от лакътя й, тя разбра, че бе постигнала целта си. Равнодушието бе отстъпило място на луд гняв. Той застана пред нея в целия си великански ръст, добре познатите й черти полускрити в сенките. Топлото, меко тяло вече не беше убежище, а заплаха.

Това не беше фантомът от среднощните й фантазии, когото зората прогонваше. Това беше мъж от плът и кръв — съвършената мъжественост, калена от годините на изпитания.

В триумфа на Луси се примеси горчив вкус. Можеше само да гледа нагоре към него и да крие треперенето си.

— Нали не искате да навредите на безукорното име на баща си, мис Сноу? — изсъска през зъби той. — Тръгвате ли с мен, или трябва да ви отнеса до каретата? Защото — кълна се в бога — аз ще го направя!

Луси замислено издаде напред долната си устна, но адмиралът много отдавна я беше научил, че не е позор да капитулираш, когато противникът е по-добре въоръжен и има числено превъзходство. Случаят с мистър Клермон беше точно такъв.

— Е, добре — въздъхна тихо тя.

Той се обърна и тръгна към изхода на уличката, убеден, че тя ще го последва. Ала поражението й вдъхна смелост и тя изпусна ръкавицата си на калдъръма.

— Но първо ми вдигнете ръкавицата!

Клермон се обърна като ужилен и погледна невярващо коприненото парцалче, хвърлено помежду им като покана за дуел. На лицето му изгря недоверчива усмивка. Това изражение стресна Луси повече от гнева му. Тя направи крачка назад и се удари в мръсна тухлена стена.

Клермон я посочи с пръст.

— Вие сама ще вдигнете проклетата си ръкавичка, мила моя. От днес нататък ще държите гергефа със собствените си ръчички и сама ще острите проклетите си моливи. Писна ми да ме разкарвате насам-натам. Аз не съм ви бавачка, нито камериерка. Свободна сте да правите, каквото искате — даже да се върнете разплакана при баща си. Той напълно заслужава дъщеря като вас, както и вие заслужавате баща като него. — Той й хвърли чантичката и Луси успя да я хване в последния миг, за да не падне в калта. — Напускам ви!

Когато се обърна да си върви и широките му рамене закриха слабата светлина на Фенерите, Луси бе обзета от паника. Ами ако той наистина си отидеше? Ами ако потънеше в навалицата и изчезнеше от живота й така внезапно, както се беше появил? Усети болезнено пробождане в сърцето.

Тя огледа трескаво пустата уличка и отчаяно затърси претекст да го задържи.

— Не можете да ме изоставите така! — извика тя. — Ами ако капитан Дуум ме отвлече?

Той направи подигравателен жест.

— Ако питате мен, за вас няма опасност. Ще се моля господ да бъде милостив към бедния човечец.

Новата обида накара Луси да забрави страха и да събере последните остатъци от гордостта си.

— Вашето заявление за напускане не е прието, мистър Клермон. Вие сте уволнен!

Жерар изчезна зад ъгъла на улицата.

Радостта й от това, че бе имала последната дума, изчезна ведно с ентусиазма. Тя се облегна на стената, чувствайки се сам сама на света. Не се беше чувствала така зле, откакто беше забила ножчето за писма на баща си в нищо неподозиращото рамо на Дуум. Не само беше причинила зло на друг човек, но беше наранила смъртоносно и самата себе си.

Всъщност имам причина да празнувам, внуши си гневно тя. Нали през цялото време беше искала точно това. Да се отърве от Клермон. Да го накара да напусне и да си възвърне независимостта. Частния живот. Самотата.

Тя обърна лице към стената. Твърде късно бе разбрала, че й беше по-лесно да понася равнодушието на Клермон, отколкото отсъствието му.

Точно от този момент се възползва почернялото небе, за да изсипе над земята леден дъжд. Едрите капки намокриха тънката пелерина и развалиха официалната й одежда. Луси беше толкова съкрушена от собствената си беда, че изобщо не забеляза заплашителните фигури, които изскочиха от сенките.

— Отърва ли се най-после от оня изискан господин, момиче?

Луси се обърна рязко и видя насреща си уста, пълна с почернели, изпочупени зъби. Тя се намръщи от вонята, изтри дъжда от очите си и видя в уличката две мръсни, окъсани мъжки фигури.

Вторият, чиято дълга мазна коса беше пристегната на тила с тънко въженце, я изгледа съчувствено.

— Не тъгувай, момиче. Ние може да нямаме толкова пари като него, но пък знаем как да доставим удоволствие на една дама.

Само преди секунди Луси беше сигурна, че е достигнала дъното на живота си. Беше посветила цялото си съществуване на приличието, а сега я бяха взели за една от уличниците от задните лондонски улички. Явно се беше заразила от извратения хумор на мистър Клермон, защото вместо да избухне в плач, едва не се задуши от пристъп на безпомощен смях.

Объркана от странната смесица от отчаяние и надменност, тя отново изтри дъжда от очите си.

— Боя се, че сте сбъркали адреса, джентълмени.

— Ние не сме джентълмени — включи се в разговора тих, заплашителен глас. — А ти не си лейди.

Когато от сянката се отдели трета фигура, Луси спря да се смее. Тясното лице беше остро изсечено и хитро като на лисица.

Жадно святкащият поглед се устреми към чантичката на Луси, издута от копринена кърпичка и часовник.

— Ние нямаме нито пени, ти обаче имаш достатъчно, затова ще ни платиш за услугите. Струваме си парите, нали, момчета? Всички женски досега са го казвали.

Грубият смях опъна нервите й. Слепоочията й пулсираха болезнено. Тя се придвижи предпазливо към изхода на уличката, но мъжете й препречиха пътя. Нямаше дори чадърче, с което да се зашити. А проклетият й охранител, който беше длъжен да я пази, точно сега бе решил да напусне.

Тя се пребори със сковаващия страх, изписа на устните си предизвикателна усмивка и размаха чантичката си пред гладните очи на мъжа с лисичето лице. Брадичката му се разтресе от радост.

— Даже тримата заедно не струвате толкова пари — проговори надменно тя.

Мъжът посегна да хване плячката. Зарадвана от солидната тежест на часовника си, Луси размаха чантичката си и улучи нападателя в ухото. Ала преди да е успяла да избяга, другите двама се нахвърлиха върху нея и я събориха на калдъръма сред бъркотия от ръце, крака и шумяща коприна.

Облегнат на стената, Жерар чакаше Луси да излезе от уличката. Тя сигурно се цупеше и чакаше той да се върне, за да я помоли за прошка и да вдигне скъпоценната й ръкавица. Колкото повече осъзнаваше какво върши, толкова повече се самопрезираше — да си играе на охранител, и то с такъв талант и отдаденост, че сам беше започнал да си вярва. Как би могъл да защитава Луси, след като именно той беше най-голямата опасност за нея?

Той вдигна глава към небето и остави ледения дъжд да се лее по лицето му. Но това не охлади гнева му. Беше време да сложи край на тази смешна игра. Беше наясно с това, откакто видя дяволските рисунки на Луси и изслуша страстната й реч в защита на капитан Дуум. Колко жалко, че скандалният пиратски капитан никога нямаше да оцени по достойнство лоялността на адмиралската дъщеря!

Той се отдели от стената. Всъщност беше възнамерявал да съпроводи младата си господарка до дома й, но сега реши да я зареже на улицата. Все някак щеше да намери пътя до каретата си.

Трябваше да бъде благодарен, че този фарс е останал зад гърба му. Опитваше се да си внуши това, докато сваляше очилата си и ги пъхаше в джоба. Тръгна надолу по улицата, но в главата му нахлуваха все нови и нови неканени спомени: как бе наметнал Луси със сюртука си… как я нахрани с бонбони… как я притисна толкова силно до себе си, че тя стана част от него… И сега, след като известно време беше живял близо до нея, болката от загубата беше непоносима.

Не беше нужно да се напряга, за да си представи как се беше притиснала до него в тънката си рокля през онази нощ и как той я взе в прегръдките си. Отново усети влажната й коса да гъделичка бузите му. Помириса нежния аромат на сапуна, стоплен от тайните кътчета на тялото й, който бе запалил пожар у него. Слабините му веднага реагираха. Сам си бе наложил това наказание.

Той ускори крачка. Макар че не искаше да има нищо общо с мис Сноу, още не бе приключил сметките си с баща й. Коравият ръб на пистолета притискаше ребрата му.

Зад него се чу приглушен вик и той спря. Хората минаваха бързо покрай него, стреснати от мрачната му физиономия.

— Принцесата вероятно иска да й постеля одеяло, за да не си изцапа хубавите обущенца — изръмжа той. — Съжалявам, ваше височество, но аз бях дотук.

Опитвайки се да пренебрегне неприятното свиване в стомаха, той продължи напред с решителни крачки. Вече нямаше да се прави на рицар за Лусинда Сноу.

Той спря изведнъж. Защото над дрезгавата глъчка на множеството беше долетял вик, който никога не бе вярвал, че ще чуе. Едно единствено име, погълнато от вик на ужас, от който кръвта застина във вените му.

Жерар!