Кракатит

XLIX

За момент настъпи неловка тишина.

— И това ли е всичко? — обади се от средата между чиновете насмешлив глас.

— Това е всичко — изръмжа Прокоп отвратен.

— Не е — обади се този път Diamon и стана. — Камарад Кракатит предполагаше, че делегатите имат доброто желание да разберат…

— Охо! — подхвърли пак същият глас в средата.

— Да. Делегатът Мезерски ще трябва да има търпението да ме изслуша докрай. Камарад Кракатит ни каза образно, че трябва — и гласът на Diamon отново прозвуча като птичи грак, — че трябва да се започне революция без оглед на теорията за етапите; да се започне революция унищожителна и експлозивна, в която човечеството ще даде най-висшето, което е скрито в него. Човек трябва да се разбие, за да даде всичко. Обществото трябва да се разбие, за да открие в себе си най-висшето си ядро. Вие тук се карате за най-висшето благо на човечеството. Камарад Кракатит ни каза убедително, че е достатъчно да доведеш човечеството до експлозия, за да даде много по-висок пламък, отколкото както бихте искали да му предпишете с разискванията си; и да не се обръща внимание на разрушението. Заявявам, че камарад Кракатит е прав.

— Прав е, прав е, прав е! — гръмнаха изведнъж викове и ръкопляскания. — Кракатит! Кракатит!

— Тишина — надвика ги Diamon. — И думите му толкова повече тежат, че зад тях е фактическата възможност да се произведе тази експлозия. Камарад Кракатит не е човек на думите, а на действията. Той е дошъл, за да ни възложи открита акция. Уверявам ви, че тя ще бъде много по-страхотна, отколкото сте се осмелявали да мечтаете. И ще започне днес, утре, до една седмица…

Думите му заглъхнаха в неописуема врява. Вълна от хора плисна от пейките към подиума и обкръжи Прокоп. Прегръщаха го, дърпаха го за ръцете и викаха „Кракатит! Кракатит!“. Красивото момиче с разпуснатите коси диво се бореше, за да се промъкне до него през кълбото от хора; тласната от тях, тя залепи гърдите си за него; той поиска да я отблъсне, но тя го прегърна и засъска нещо на чужд език. През това време на единия край на подиума човекът с очилата бавно и тихо четеше лекция пред празните чинове, че е теоретически нелепо да се правят социологически аналогии с неорганичната природа.

— Кракатит, Кракатит! — бучеше тълпата, никой не беше останал да седи, Мазо яростно размахваше звънеца; изведнъж, с един скок, на катедрата изскочи един черен млад мъж и високо над всички размаха в протегнатата си ръка кутийката с Кракатита.

— Тихо — изрева той — и долу! Или ще го хвърля под краката ви.

Настъпи внезапна тишина; човешкото кълбо се смъкна от подиума и започна да се дърпа назад. Горе остана само Мазо със звънеца в ръка, объркан и обезпокоен, Diamon, опрян о черната дъска, и Прокоп, на чиято шия все още висеше тъмнокосата Менада.

— Росо — обадиха се гласове. — Свалете го! Росо, долу!

Младият мъж на катедрата диво се оглеждаше с пламтящите си очи.

— Никой да не мърда! Мезерски иска да стреля по мене. Ще го хвърля — изцвили той и завъртя кутийката с Кракатита.

Тълпата се отдръпваше и ръмжеше като разярен хищник. Двама-трима души вдигнаха ръце, други ги последваха; настъпи тягостно мълчание.

— Слез долу — кресна старчето Мазо. — Кой ти е дал думата?

— Ще го хвърля — заплашваше Росо, изпънат като лък.

— Това е нарушение на установения ред — вбеси се Мазо. — Протестирам и… напускам председателството, — Той хвърли звънеца на земята и слезе от подиума.

— Браво, Мазо — обади се ироничен глас.

— Бре, бре, бре…

— Тихо — извика Росо и отметна косите си от челото. — Аз имам думата. Камарад Кракатит ни каза: Ще настъпи часът ти и ще избухнеш. Стори място за единствения си миг. — Е, добре, аз се вслушах в думите му и ги взех присърце.

— Той не ги каза в този смисъл!

— Да живее Кракатитът!

Някой започна да свирка.

Diamon хвана Прокоп за лакътя и го задърпа към някаква вратичка зад дъската.

— Можете да свиркате — продължаваше насмешливо Росо. — Никой от вас не свиркаше, когато пред вас се изправи този непознат и… се зае да сторва място за своя миг. Защо да не опита някой друг?

— Вярно — обади се спокоен глас.

Красивото момиче се изправи пред Прокоп, за да го прикрие с тялото си. Той поиска да я отстрани.

— Не е вярно — викаше тя с пламтящи очи. — Той… той е…

— Млъкни — изсъска Diamon.

— Всеки може да заповядва — говореше трескаво Росо. — Докато това е в ръцете ми, ще заповядам аз. Все ми е едно дали ще загина. Никой да не излиза вън! Галеасо, пази вратата! Така, сега ще си поговорим.

— Да, сега ще си поговорим — обади се Diamon рязко. Росо светкавично се обърна към него; но в този миг от пейката изхвръкна синеокият великан с наведена като овен глава и преди Росо да успее да се обърне, хвана го за краката и го дръпна; Росо полетя с главата надолу от катедрата. В ужасната тишина главата му бухна и изпращя в дъските, а от подиума се търколи долу капачето на порцелановата кутийка.

Прокоп се втурна към бездиханното тяло; по гърдите на Росо, по лицето му, по земята, в локвите кръв беше разсипан белият прашец на Кракатита. Diamon го задържа; изведнъж се зачуха викове и няколко души се впуснаха към подиума.

— Да не се стъпва по Кракатита, ще избухне — заповядваше някакъв скършен глас, но хората вече се спуснаха на пода и започнаха да събират белия прашец в кутийки от кибрит, биеха се, въргаляха се в кълбо на земята.

— Заключете вратата — изцвили някой. Светлината угасна. В този миг Diamon ритна вратичката зад черната дъска и вкара Прокоп в тъмнината.

Светна с джобното си електрическо фенерче. Това беше килерче без прозорци с натрупани една върху друга маси, подноси за бира, някакви нечисти дрехи. Бързо помъкна Прокоп по-нататък; през прокисналата черна дупка на коридора, по черните и тесни стъпала надолу. По стълбите ги догони момичето с разпуснатата коса.

— Идвам с вас — прошепна тя и вкопчи пръсти в ръката на Прокоп.

Diamon изскочи на двора с колебаещия се сноп светлина пред себе си; беше непрогледна тъмнина. Той изкърти вратичката и се втурна по шосето; и преди Прокоп да дотича до колата, опитвайки се да се освободи от момичето, моторът избоботи и Diamon седна зад волана.

— Бързо!

Прокоп се хвърли в колата, а момичето след него; автомобилът подскочи и полетя в тъмнината. Беше страшно студено; момичето трепереше в тънките си дрехи, и Прокоп я зави в кожуха, а самият той се притисна в другия ъгъл. Колата се движеше по лош, размекнат път, занасяше от едната страна на другата, буксуваше и отново с рев набираше скорост. Прокоп зъзнеше и се отдръпваше винаги, когато на някой завой автомобилът го отхвърляше към свитото момиче. То се плъзна към него.

— Студено ти е, нали? — зашепна, разтвори кожуха и се зае да го загръща в него, като го привличаше към себе си. — Сгрей се — каза тя с гъделичкащ смях и се прилепи до него с цялото си тяло; беше гореща и пухкава, също като че ли беше гола. Разчорлените й коси издаваха горчива и дива миризма, дразнеха лицето му и го ослепят аха. Говореше му отблизо на чужд език, повтаряше думите си още по-тихо, още по-тихо, хвана ухото му между леко потракващите си зъби; и внезапно легна на гърдите му и навлезе в устата му с порочна, опитна, влажна целувка. Отблъсна я грубо; тя се изправи смаяна, обидена отсече нещо и с едно движение на раменете си се отърси от кожуха; духаше мразовит вятър и той вдигна кожуха отново на раменете й. Тя се дръпна побесняла, смъкна твърдоглаво кожуха и го остави да се въргаля в дъното на колата.

— Както искате — промърмори Прокоп и се обърна. Колата отново излезе на твърд път и се понесе с виеща скорост. Отзад се виждаше само гърбът на Diamon, наежен от козината. Прокоп се давеше от студения вятър; погледна момичето, беше обвила врата си с косите и зъзнеше от студ в леките си дрешки. Стана му жал за нея; вдигна кожуха и я заметна с него; отблъсна го със свирепо упорство и тогава той я омота цялата в кожуха, от главата до петите, като вързоп, и я стегна с ръце:

— Никакво мърдане!

— Какво, пак ли беснее? — подхвърли спокойно Diamon иззад волана. — Тогава я…

Прокоп се направи, че не е чул цинизма му; но вързопът в ръцете му тихо се разкиска.

— Тя е добро момиче — продължи безразлично Diamon — Татко ти беше писател, нали?

Вързопът потвърди; и Diamon назова едно такова известно за Прокоп име, толкова просветено и чисто, че Прокоп изтръпна и несъзнателно отпусна грубата си прегръдка. Вързопът се завъртя и седна на скута му; изпод кожуха стърчаха красиви, грешни крака и по детски се клатеха във въздуха. Прокоп ги наметна с кожуха, за да не мръзнат; тя вероятно вземаше това за игра, задавяше се от тих смях и риташе, като изхвърляше нагоре крака. Стегна я колкото се можеше по-надолу; сега пък отгоре се измъкна пълна момичешка ръка и зашари по лицето му в дива любовна игра, дърпаше го за косата, гъделичкаше го по врата, опитваше се да отвори с пръсти стиснатите му устни. Остави я да прави каквото си иска; тя се докосна до челото му, намери го строго, смръщено и се дръпна като опарена; ето че сега се превърна в боязлива детска ръчица, която не знаеше какво й е позволено; прокрадваше се към лицето му, докосваше го, отдръпваше се, отново го докосваше, погали го и леко, плахо се отпусна върху грубото му лице. Чу се дълбока въздишка и кожухът замря.

Колата се промъкна през спящо градче и се спусна в широка равнина.

— Е, как — обърна се Diamon. — Как намирате камарадите?

— Тихо — прошепна неподвижният Прокоп. — Тя заспа.