Кракатит

XIV

През това време доктор Томеш вече закусваше, като сумтеше и мърмореше след тежкото израждане; при това той стрелкаше Анчи с изпитателни и неспокойни погледи, Анчи седеше като статуя, не ядеше, не пиеше, просто не можеше да повярва на очите си — Прокоп още го нямаше; устните й нещо трепкаха, всеки миг можеше да се появят и сълзите. Изведнъж влезе Прокоп, някак ненужно бледен и даже не седна, толкова бързаше; поздрави бегло, погледът му отмина Анчи, като че ли не я позна. И с удивително нетърпение попита:

— Къде се намира сега вашият Ирка?

Докторът смаяно се обърна:

— Какво?

— Къде е сега вашият син? — повтори Прокоп, като го изгаряше с упорития си поглед.

— От де да знам? — изръмжа докторът. — Не искам да го зная.

— В Прага ли е? — настоя Прокоп, като сви юмрук.

Докторът мълчеше, но съзнанието му трескаво работеше.

— Трябва да говоря с него — процеди през зъби Прокоп. — Трябва, чувате ли? Трябва да замина при него, още сега, веднага! Къде е?

Като сдъвка нещо в челюстите си, докторът тръгна към вратата.

— Къде е? Къде живее?

— Не знам — кресна докторът с неестествен глас и тръшна вратата.

Прокоп се обърна към Анчи. Тя седеше скована, вперила огромните си очи в пустотата.

— Анчи — заговори Прокоп трескаво, — трябва да ми кажете къде е вашият Ирка. Аз… аз трябва да замина при него, разбирате ли? Това е… една такава история… С една дума става въпрос за някои неща… Аз… Прочетете това — каза той бързо и пъхна пред очите й смачканото парче вестник. На Анчи обаче й се въртяха само кръгове пред очите.

— Това е мое изобретение, разбирате ли? — обясняваше той нервно. — Търсят ме, някой си Хансон. Къде е вашият Иржи?

— Не знаем — прошепна Анчи — Вече две… две години вече не ни е писал.

— Ах — изрева Прокоп и побеснял смачка вестника.

Момичето се вкамени, само очите му се разширяваха все повече, а от полуотворените му устни лъхаше някакво объркано жално дихание.

На Прокоп му се искаше да потъне вдън земя.

— Анчи — разкъса той след малко мъчителната тишина, — аз ще се върна. Аз… след няколко дни. Това е сериозно нещо. Човек… в края на краищата трябва да мисли… за професията си. И има… знаете, известни… известни задължения… (Боже, какви ги дрънка!) Разбирате ли, че… Аз просто трябва — извика той внезапно. — По-скоро бих умрял, отколкото да не отида, разбирате ли?

Анчи само леко кимна с глава. Ах, ако беше кимнала малко по-силно — и туп! — главата й щеше да падне на масата със силно ридание; така само очите й се наляха със сълзи, а останалото все още можа да го преглътне.

— Анчи — мънкаше Прокоп в отчаяно смущение и отстъпваше към вратата. — Аз даже няма да се сбогувам; вижте, не си струва; след седмица, след месец аз отново ще бъда тук… Е, погледнете.

Не смееше дори да я погледне; а тя седеше тъпо, с увиснали рамене, с невиждащи очи и нос, който се подуваше от вътрешен плач; жално беше да се гледа.

— Анчи — направи той повторен опит и пак се отказа. Този последен миг на вратата му се стори безкраен; чувстваше, че би трябвало да каже или да направи още нещо, но вместо това изтръгна от себе си едно „довиждане“ и мъчително се измъкна; като крадец, на пръсти, напускаше той къщата. Поколеба се още пред вратата, зад която беше оставил Анчи. Вътре беше тихо и това го изпълни с неизразимо страдание. На входната врата той се спря като човек, който е забравил нещо и се върна на пръсти в кухнята: слава богу. Нанда я нямаше и той се насочи към полицата. „… АТИТ… адреса. Карсол, Ц. п“ — се четеше на парчето вестник, с което Нанда беше постлала полицата. Там остави за нея пълна шепа пари за услугите й и изчезна.

Прокоп, Прокоп, така не постъпва човек, който има намерение да се върне след седмица!

„Трака-трак, трака-трак“, скандира влакът; но тази шумна тракаща бързина не задоволява вече човешкото нетърпение; човешкото нетърпение отчаяно се върти на мястото си, непрекъснато поглежда часовника си и рита с крака наоколо в пристъп на невроза. Един, два, три, четири — телеграфни стълба. Дървета, ниви, дървета, кантон, дървета, бряг, ограда и ниви. Единайсет часът и седемнайсет минути. Ниви с цвекло, жени в сини престилки, къща, куче, което си е наумило да надбяга влака, ниви, ниви, ниви. Единайсет часът и седемнайсет минути. Господи, нима времето е спряло? По-добре да мислиш за нещо; да затвориш очи и да броиш до хиляда; да четеш молитви или да повтаряш химически формули. „Трака-трак, трака-трак!“ Единайсет часът и осемнайсет минути. Боже, какво да се прави?

Прокоп се сепна. „КРАКАТИТ“, мерна се някъде пред очите му така неочаквано, че се уплаши. Къде е това? Аха, пътникът отсреща четеше вестник, а на последната страница отново се мъдреше обявление. „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон, Ц. и.“ По дяволите този Карсон, помисли си инж. П.; въпреки това на най-близката гара той купи всички вестници, които се въдеха в благословената му родина. Обявлението го имаше навсякъде и навсякъде беше едно и също: „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи…“ Бре дявол да го вземе, изненада се Прокоп, това е някаква хайка, гледай ти какъв интерес към моята скромна личност! Че за какво съм им, след като господин Томеш вече им го е продал?

Но вместо да се заеме с решаването на тази съществена загадка, той се огледа дали не го наблюдават и извади може би вече за стотен път известния ни вече разкъсан плик. След дълго бавене (причиняваше му голямо удоволствие да отлага), след като го обръща на всички страни, той извади най-сетне от натъпкания с пари плик онова писмо, онова скъпоценно писмо, изписано със зрял и енергичен почерк. „Господин Томеш“, жадно зачете той отново, „не правя това заради вас, а заради сестра си. Тя обезумя от онзи миг, когато й изпратихте страшното си писмо. Поиска да продаде всичките си дрехи и бижута, за да ви изпрати пари; трябваше с много усилия да я задържа да не върши такова нещо, което не би могла да скрие от мъжа си. Изпращам ви мои собствени пари; зная, че ще ги приемете без излишно колебание, и моля, да не ми благодарите. Л.“ Към това набърже беше добавено: „За бога, оставете вече М. на мира! Даде ви всичко, което имаше; даде ви и много повече, отколкото имаше; изтръпвам от ужас, какво ще се случи, ако това излезе наяве! Моля ви, на колене ви моля, не злоупотребявайте със страшното влияние, което имате върху нея! Би било много подло, ако…“ Краят на изречението беше задраскан и следваше още един постскриптум: „Благодарете от мое име на приятеля си, който ще ви връчи плика. В момента, когато най-много се нуждаех от помощ, той беше незабравимо любезен с мене.“

Прокоп се почувства смазан под тежестта на прекомерното щастие. Значи, тя не принадлежеше на Томеш! И нямаше никого, на когото да се опре! Храбро и великодушно момиче, четиридесет хиляди събрало, за да спаси сестра си от… явно от някакъв позор! Тези трийсет хиляди са от банката, още са снабдени с бандерол, както ги е изтеглила — по дяволите, защо на бандерола не личи името на банката? А останалите десет хиляди трябва да ги е събрала кой знае от къде и как; защото между тях имаше дребни банкноти, жалките мръсни банкноти по пет крони, овехтелите парцалчета, минали през бог знае колко ръце, изпомачканите пари от женските портмонета; боже, какво ли й е струвало, докато събере тази шепа пари! „Беше незабравимо любезен с мене…“ В този миг Прокоп би пребил Томеш, този безсъвестен и отвратителен мръсник, но в същото време беше склонен да му прости всичко…, защото тя не беше негова любовница! Не принадлежеше на Томеш: това най-малкото означаваше, че тя е свят ангел, най-чист и най-съвършен; и изведнъж почувства, като че ли някаква неизвестна рана заздравяваше в сърцето му бързо и почти болезнено.

Да, да я намери; преди всичко трябва… трябва да й върне тези пари (даже не се засрами от толкова прозрачния предлог) и да й каже, че… че с една дума… че може да разчита на него, колкото се отнася до Томеш и изобщо… „Беше незабравимо любезен с мене.“ Прокоп чак събра молитвено ръце: господи, какво ли не съм готов да направя, за да заслужа тези думи.

О, о, колко бавно се движи този влак!