Краля демон

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА КРАЯТ НА ДНИТЕ

След обиколката си по пазарите Хан се върна в конюшнята. Мари отново беше вдигнала температура, която направо я изгаряше — само за няколко часа лицето ѝ бе станало видимо по-изпито и мършаво, а кожата ѝ имаше нездрав жълтеникав цвят. Той познаваше симптомите — не вещаеха добро.

Затова незабавно посети лечителя на улица „Котешка“ и го убеди да я прегледа с обещанието да му плати двойно до ден-два. Човекът дойде в стаичката им, изпотен от притеснение заради кръвожадната репутация на Гривник и цената на провала. Даде на Мари няколко вида миризливи отвари и прекади стаята със смрадлива жълтеникава пушилка с неясен произход. Това му отне един час — достатъчно Хан да стигне до заключението, че си има работа с крадлив шарлатанин, но майка му твърдеше, че Мари изглеждала по-добре и дишала по-леко след намесата му.

На следващата сутрин, изпаднал в отчаяние, Хан напусна града и тръгна по дългия път към Морски борове с намерението да вземе Върба и да я заведе при сестричката си. Когато пристигна в лагера, научи, че израждала бебе в Алтеа. Птица беше излязла с демонайските воини, а Жарава — с Върба. Явно бе бил целия път напразно. Поспа няколко часа в матриархската шатра и пое обратно към Превалски брод, като остави съобщение на Върба да дойде при първа възможност.

С влизането в града свърна направо към пазара на Южен мост, където се намираше магазинът на Таз. Беше късно, но Хан знаеше, че търговецът спи в задната стаичка, за да не оставя ценната си стока без наблюдение. Спешно се нуждаеше от пари, а надушеше ли го Гвардията, щеше да го принуди да напусне града завинаги.

Хан надникна през витрината и видя търговеца да стои зад тезгяха — тъпчеше разни документи в кожена чанта. Изглежда се готвеше за път.

Звънчето над вратата оповести появата на Хан и от уплаха Таз прекатури чашата си с чай. Вдигна поглед и като видя гостенина си, по устните му се появи смутена усмивка.

— Гривник! Ето те и теб! — Дебелакът се впусна да попива трескаво с парцал залетите документи. — Къде се губиш? Намерих купувач за изделието ти. Няма търпение да го види с очите си. — Таз винаги използваше думи от рода на „изделие“ и „предмет на изкуството“. Отказваше да отчете факта, че стоката му е и магическа, и незаконна.

— Сериозно? — учуди се Хан. Така му се струваше или търговецът наистина изглеждаше необичайно притеснен? — Да разбирам ли, че е съгласен на минималната ми цена?

— Да, да. Съгласен е, но иска първо да види медальона с очите си. Носиш ли го? — Таз примижа към Хан, сякаш очакваше да види сиянието на амулета под дрехите му.

Хан поклати глава.

— Не. Но мога да го взема. — Той се обърна към вратата.

— Не, не — побърза да го спре Таз. — В интерес на истината, купувачът идва насам. Благоприятно съвпадение, нали? Ти си тук, а той идва насам. — Търговецът навлажни устни.

Хан се почувства объркан.

— Какъв е смисълът, щом амулетът не е у мен? — попита той.

— Клиентът ми няма търпение да се запознаете — обясни Таз. — Иска да ти зададе няколко въпроса за изделието. Аз ще си получа комисионата, а вие ще отидете да го вземете.

— Предпочитам да сключа сделката тук. — Хан познаваше рисковете от продажбата на крадени вещи из задните улички на града. — Ще отида до вкъщи и ще се върна за нула време.

— Значи е бил у вас през цялото време?

Нещо в гласа на Таз разтревожи сериозно Хан. Не беше оцелял толкова време, пренебрегвайки инстинктите си.

— Какво имаш предвид? — усъмни се той. — Защо питаш?

— А, нищо — опита да се измъкне търговецът, попивайки потта по челото си с парцала, с който допреди малко бърса бюрото. — Просто се чудех къде си го крил, това е.

Преди Таз да е гъкнал, Хан го прикова към стената с нож до гърлото.

— Какво си казал на купувача, Таз? — попита кротко Хан.

— Н-Нищо. Просто… му описах предмета и той прояви интерес да го купи. Това е. Кълна се в кръвта и костите на свещените ни кралици.

— Каза ли му къде живея? — продължи да разпитва Хан.

— Не, кълна се — изломоти нервно Таз. — По друг начин е разбрал.

— Кой е купувачът? — прошепна Хан, изтръпнал от страх. — Кой е?

— Някакъв богаташ. Магьосник — изписука Таз. — Едва ли го познаваш.

— Кой е? — Хан притисна върха на ножа в кожата на Таз.

В същия момент звънчето над входа издрънча. Стреснат, Хан обърна глава, когато вратата вече беше отворена.

На входа стоеше непознат мъж. Скъпите му дрехи и високомерната стойка издаваха, че е богаташ. Дългите му шалове и амулетът, окачен на верижка около врата му, говореха, че е магьосник. Буйната му сребриста коса беше нашарена с магьоснически цветове.

Таз съзря шанса си и побърза да се възползва. Хвърли се настрани, измъкна се от ножа на Хан и запълзя по пода към задната врата. Магьосникът на входа протегна лениво ръка, докосна амулета си и изрече заклинание.

От пръстите му лумнаха пламъци, които погълнаха Таз Макни. Тялото на търговеца се погърчи за момент, после задимя неподвижно. Вонята на горяща плът жегна носа на Хан и той едва се сдържа да не повърне.

— Ти трябва да си Гривник Алистър. — Магьосникът изплю името му като отрова. — Издирвам те от известно време. Учудващо неуловим си.

Хан преглътна сухо и се помъчи да прогони Таз от полезрението си.

— Дори не знам кой си. — „И нямам никакво желание да узнавам“, добави наум той. Макар че имаше нещо познато във фините черти на магьосника и соколите по шаловете му.

— Вярно е — потвърди магьосникът. — Не сме се срещали. Но ти имаш нещо, което искам. Нещо, което ми открадна.

— Бъркаш ме с някой — увери го Хан. — Нямам нищо твое.

— Първоначално възникна известно объркване. Заблудиха ме, че момче на име Шив е откраднало амулета ми. Представи си колко разочарован останах, когато след значителни увещания от моя страна и доста болка от негова установих, че въпросният Шив наистина не знае нищо. Че са ме подвели.

Сърцето на Хан подскочи в гърдите му.

— Ти си изпратил демоните — прошепна той. — Онези, които убиха Южняците.

Магьосникът огледа сияещите си от магическа сила ръце.

— Всъщност бяха най-обикновени магове убийци, пременени в ефектни мантии. Масовата истерия е полезен инструмент за извличане на информация от обществото.

Защо му беше на такъв магьосник да преследва Шив? С какво бе привлякъл вниманието на подобно чудовище главатарят на Южняците?

И тутакси споменът изплува в съзнанието му като мехурче газ в тресавищна яма — онзи далечен ден в Ханалеа, срещата с Мика Баяр, амулетът. Баяр попита Хан кой е, а той отвърна „Викат ми Шив. Уличен господар на Южен мост.“

Беше просто спонтанна лъжа, въпреки че някои биха я възприели като разчистване на сметки след дългогодишна надпревара за няколко мизерни пресечки.

Но той самият не таеше такъв замисъл. Нали?

Ужасен, Хан си спомни последната си среща с Шив — уличният господар коленичи пред него и му се врече във вярност с отчаяната молба „Кажи им да спрат.“

Хан не му помогна. И два дни по-късно откриха окървавеното, пребито, изтезавано тяло на Шив. Сега Хан осъзнаваше, че вината наистина е негова — мъртвите Южняци бяха мъртви заради неговата лъжа.

Премери с поглед разстоянието до задната врата. Нямаше начин да я достигне, без да го опържат като Таз.

— Кой си ти? — попита вместо това, потискайки горчивото си подозрение.

— Гаван Баяр — отвърна странникът. — За теб лорд Баяр.

„Кости ханалееви“, изруга наум Хан, без да променя изражението си. Не просто магьосник, а висшият магьосник, най-могъщият в Превала. Бащата на Мика Баяр.

— Е — процеди Хан и преглътна сгъстената слюнка в устата си. — Това обяснява всичко. Трябва да съм ужасен глупак, за да открадна от теб.

Магьосникът кимна.

— Именно. Което ме наведе на мисълта, че не си обикновен крадец. — Баяр огледа Хан от глава до пети, видимо невпечатлен. — Покойният господин Макни сподели, че си — как се изрази? — главатар на уличната банда Вехтошарите. Не си магьосник, а очевидно си способен да понесеш изключителната мощ на въпросния амулет. — Той въздъхна. — Жалко е, че синът ми реши да си прави експерименти точно с този артефакт.

„Ще ме убие — помисли си Хан. — Защо иначе ми казва всичко това.“

— Виж — подхвана той, — аз съм просто уличен плъх. Не разбирам от магия. Хвърлих онова нещо в една тъмна уличка веднага след като го показах на Таз. Светеше много силно и се притеснявах да не гръмне в ръцете ми. — Хан направи две крачки към вратата. — Ако искаш, ще ти покажа къде го хвърлих. — Излезеше ли на улицата, имаше поне някакъв шанс да се спаси.

Баяр вдигна ръка да прекрати върволицата от лъжи.

— Вече изпратих мой човек да вземе амулета. Междувременно смятам да те отведа в тъмницата на имението Соколово гнездо. Искам да ми разкажеш за връзката си с клановете и колко знаят те за амулета. Съвсем скоро вече няма да е от значение, но в момента предпочитам да са в неведение с какви магически артефакти разполагаме. След като те изцедя до последна капка, ще те убия — съобщи със съвършено равен тон магьосникът. — Причини ми големи главоболия. Затова възнамерявам да ти отделя повече време.

Тук Хан се вкопчи в нещо, което Баяр каза преди малко.

— Как така си изпратил някой да вземе амулета? Къде си го изпратил?

— В дома ти, разбира се. Живееш над една конюшня, доколкото знам? — Гласът му беше пропит с пренебрежение. — Отне ми известно време да разбера.

Вътрешностите на Хан се втечниха.

— Не е там! — възкликна той. — Върни човека си. Скрих амулета другаде. Ще ти кажа къде.

— Ще ми кажеш и още как — кимна Баяр. — Но сега каретата ми чака отвън. Ще е много по-цивилизовано, ако дойдеш доброволно, при необходимост обаче ще използвам сила. — По студеното му, по-твърдо от мрамор лице се появи усмивка и Хан прочете посланието ѝ. Той е нищожество, никаквец, допуснал жестока грешка: бе откраднал от сина на човек като Баяр. И сега щеше да плати с живота си и с живота на семейството си. Щеше да послужи за назидание на всички жители от Южен мост и Вехтошарника, на които някога би им хрумнало да навредят на рода Баяр.

„Като всеки богат велможа е — помисли си Хан. — Прави каквото си иска, играе по собствени правила, нарушава закона, но никога няма да влезе в затвора. Отговорен е за смъртта на Шив и на осмината други Южняка, а и кой знае за още колко хора. Да, Шив ми беше враг, но животът му струваше повече от това.“

Сега майка му и Мари също бяха в опасност. Трябваше да направи нещо.

Още стискаше ножа в ръка. Закрачи мудно напред, свел глава в знак на примирение. Докато подминаваше Баяр, се завъртя рязко и заби острието точно под гръдния му кош, после го тласна нагоре и напред, докато не се чу стържене на метал о кост.

Топла кръв обля кокалчетата на пръстите му. Баяр изкрещя и отскочи встрани, изтръгвайки ножа от ръката на Хан.

Хан се втурна към вратата. Зад него Баяр изрече с крехък глас някакво заклинание и около раменете на Хан лумнаха пламъци, спуснаха се надолу по ръцете му, нагряха гривните му до болезнена жаркост и едва тогава се разсеяха. Изглежда сребърните му гривни отново бяха погълнали злата магия.

На улицата Хан едва не се блъсна в черна карета, украсена със символа на връхлитащ сокол. Двата черни коня отпред пръхтяха, мятаха глави и въртяха очи.

Хан хукна към пазара. Заобикаляше сергии и шатри, прескачаше по-ниските препятствия, проправяше си път през тълпи от хора, устремен към моста.

Южен мост и Вехтошарника никога не му се бяха стрували толкова далечни. Чувстваше се като в един от онези сънища, в които се мъчиш да избягаш от някое чудовище, но краката ти са заседнали в калта. Само дето в този случай чудовища имаше и пред, и зад него.

Прекоси моста и му се наложи да заобиколи група войници. Явно издирваха някой, но този някой не беше той, защото бягаше, без да се прикрива, а никой не го спираше.

Още на около два километра от улица „Калдъръмена“ видя сиянието, прорязало тъмнината пред него, оцветявайки надвисналите облаци в оранжево. Подуши въздуха. Нещо гореше; нещо голямо бълваше пламъци до небесата.

Стигна до началото на улица „Калдъръмена“ и видя какво е — гореше конюшнята, сякаш погълната от адови огньове. Горещината беше прогонила жителите на околните къщи в другия край на улицата, където, скупчени на нещастни групички, наблюдаваха безпомощно пламналата сграда.

Стражари охраняваха конюшнята, за да отблъскват потенциални герои. Не че някой можеше да я доближи. Горещината от пламъците опари лицето на Хан дори от такова разстояние.

Неколцина мъже, направили жива верига, си подаваха кофи с вода, налята от близкия кладенец — забележителен организационен подвиг за този квартал. Независимо от усилията им, можеха единствено да мокрят съседните сгради, за да не се разпространяват пламъците.

Хан сграбчи един зяпач за ръката.

— Какво се е случило?

— Те бяха, проклетите копои. — Кимна към войниците, обградили горящата конюшня. — Издирвали Гривник Алистър, макар никой да не го е виждал от седмици. Бил мъртъв, така подочух, да, ама те викат, че Гривник живеел там и криел съкровищата си някъде вътре. Влязоха в сградата, претършуваха я от горе до долу, претърсиха съседните къщи, дори разкопаха двора. После запалиха конюшнята. Лумна като прахан.

Хан стисна ръката му още по-силно.

— Изведоха ли някого отвътре? Видя ли някой?

Мъжът освободи ръката си, клатейки глава.

— Никой, ама не съм тук от началото. Не знам дали е имало народ вътре. Конете цвилеха на умряло, ритаха по стените. Никой не можа да ги извади от тоя пъкъл.

Хан заобиколи с намерението да мине от задната страна на конюшнята, но стражари имаше навсякъде, а и огнената стихия не му позволяваше да се доближи. Затова намокри ризата си на кладенеца и я уви около главата си, решен да мине, пък ако ще да го застрелят.

Тъкмо подминаваше началото на улица „Касапска“ и някой изскочи на пътя му.

Беше Кат с омазано от сажди лице и обгорял вехтошарски шал, увит около врата ѝ.

— Няма смисъл, Гривник. Мъртви са. Не можеш да им помогнеш вече. Най-много да те заловят или да изгориш.

— Не ме е грижа. — Хан опита да я заобиколи, но някой го сграбчи изотзад, обездвижи ръцете му и му отне ножа.

— Откажи се, друже — посъветва го Флин иззад рамото му.

Неговите вехтошари се обръщаха срещу него.

— Пусни ме, Флин — загърчи се в ръцете му Хан. — Ако бяха майка ти и сестра ти, щеше да направиш всичко възможно да ги спасиш.

— Вече опитах — увери го Кат с пресекващ глас. Изглеждашe обезумяла, не на себе си. — Всички опитахме. Дори пробвахме да влезем през покрива, преди огънят да го обгърне. Много съжалявам, друже — прошепна тя. — Много съжалявам.

— Знам къде са — продължаваше Хан. — Мога да стигна до тях. Сигурен съм, че мога. — Мари вероятно лежеше на постелката си до огнището. Майка му щеше да е до нея. Знаеше, че е умна жена. Несъмнено ги беше увила в мокри одеяла. Щяха да са уплашени до смърт, но…

— Няма да ти позволя да се затриеш — отсече Кат. — На достатъчно смърт се нагледахме тая вечер.

Тя кимна към другия край на уличката и Вехтошарите го повлякоха натам, докато Хан риташе и се бунтуваше, ругаеше и раздаваше юмруци. Спря да се съпротивлява чак близо до хранилището, което им служеше за щабквартира. Влязоха вътре, тикнаха го в единия ъгъл, Флин и Джонас останаха да го наблюдават, а Кат и Сари отидоха в отсрещния, където се разприказваха шепнешком.

„Къде е Кадифе?“, зачуди се отнесено Хан.

Не спря да трепери цяла нощ, обливан ту от ледени, ту от жарки вълни. Първоначално предполагаше, че е от шок или гняв, или остатъчен ефект от магията на Гаван Баяр; до сутринта обаче осъзна, че е прихванал треската на Мари.

„Нека умра“, мислеше си с надежда, предал се на болестта. За известно време потъна в черна дупка — часове или дни, не знаеше. Когато се свести, най-напред видя лицето на Върба. Бе изпълнено с толкова тъга, че изпита силно желание да я утеши. Тя го прегръщаше, люлееше го в ръцете си и му даваше отвара от върбова кора и матриархски чай. Оказа се добро средство срещу лятната треска, защото не след дълго я пребори.

Незнайно как Хан се бе озовал в храма на Южен мост, в една от малките спални с изглед към вътрешния двор. Мина цяла седмица, преди да успее да се изправи на крака, а дотогава Флин вече го беше известил, че стражарите са загубили интерес към останките от конюшнята и са преминали към следващата си престъпна мисия.

Кат и Вехтошарите охраняваха мястото и не позволяваха на съседите да тършуват из сградата. Хан, напрегнат заради онова, което го чакаше вътре, но вече не и заради хорските погледи, рови из отломките от някогашния си дом, докато не ги намери — две тела, сгушени едно в друго сред тухлите от рухналия комин; едно голямо и едно малко, твърде обгорени, за да ги разпознае или да разбере как е настъпила смъртта им.

— Сигурно димът ги е приспал, Самотен ловец — каза Върба. През последните седем дни почти не се бе отделяла от него. — Вероятно не са изпитали болка.

Вероятно. Вероятно. Това не му стигаше.

Хан намери медальона с капаче на майка му, наследен от нейната майка, полуразтопен от пламъците, и обгорялата книжка с приказки на Мари, същата онази, от която искаше да му почете, когато беше бързал твърде много, за да я изслуша. Пъхна и двата предмета в торбата си. По-късно сутринта Върба отиде до пазара да купи храна за из път. Хан се възползва от възможността да извади от скривалището в огнището на ковачницата увития амулет и също го прибра в торбата си. Беше пожертвал твърде много заради проклетото нещо, за да го изостави.

Накрая, без да погледне назад към улица „Калдъръмена“, тръгна към убежището на Кат в старото хранилище, където знаеше, че ще я намери през деня. Сари и Флин играеха на кокалчета, а Мак спеше, похърквайки кротко. Сладкиш и Джонас разиграваха няколко шарени котки с парчета канап. От Кат и Кадифе нямаше и следа.

При влизането на Хан Сари скочи на крака с напрегнато, предпазливо изражение на лице.

— Здрасти — поздрави тя.

Хан нямаше време за любезности.

— Къде е Кат? — попита директно.

— Не знам — сви рамене тя. — Не съм я мяркала от дни. Hито пък Кадифе. Мислех, че са при теб — каза с надежда в очите.

Хан поклати глава.

— Бях болен. Както и да е, когато Кат се върне, кажи ѝ, че бърлогата на „Джебчийска“ е нейна.

Сари примига неразбиращо, хвана го за ръката и го отведе настрани от другите.

— Защо? Няма ли да останеш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Ще изчезна за малко.

Тя огледа лицето му.

— Ама… после ще ти трябва, нали?

Той поклати глава.

— Не. Няма.

Сари стисна ръката му още по-силно.

— Няма да направиш някоя щуротия, нали?

— Ъ-ъ.

Сари се прокашля и впери поглед в тухлената стена.

— Мислехме си, че ще се върнеш при нас и пак ще ни станеш шеф. Понеже семейството ти вече го няма… — Тя вдигна поглед към него, но бързо го извърна. — Всички сме готови да ти се закълнем във вярност, Гривник.

— Имате си шеф. Кат ще се върне. — Нещо обаче го глождеше. Главатарите на улични банди във Вехтошарника не живееха дълго. Дали Южняците не я бяха спипали сама? Ако изобщо бяха останали Южняци.

За пореден път усети острието на вината в стомаха си. Чувстваше се като единственият оцелял от жестока напаст. Защо на него му се полагаше да живее, когато всички край него умираха?

Вдигна поглед към Сари, която сякаш чакаше да размисли.

— Ако Кат не се върне, ти стани главатарка — заръча ѝ той. — Не бива да се навъртам край вас. Магьосниците още ме преследват. Не искам никой друг да пострада заради мен.

Сари си прехапа долната устна. Хан разбра, че има да му казва нещо, но думите никога не ѝ идваха лесно.

— Ей, Гривник, много съжалявам за случилото се с майка ти и сестра ти — почти шепнешком изрече Сари накрая. Развърза кърпата от врата си и я завърза на неговия. — Та както и да е. Веднъж Вехтошар… нали знаеш.

Нямаше какво друго да си кажат и Хан си тръгна.

По-късно Върба го намери да стои на моста под проливния дъжд, зареял поглед отвъд двореца Превалски брод, към мрачните, обгърнати в мъгла зъбери на Сивата дама.

Върба го качи на един кон и двамата тръгнаха към Морски борове. Когато стигнаха, Хан се просна върху леглото си в Матриархската шатра и спа още три дни.