Краля демон

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА РАЗКРИТИ ТАЙНИ

През повечето дни Жарава идваше да го види. Просто седеше безмълвно до него. Двамата бяха побратими в скръбта си, всеки тъгуваше по множеството си загуби, всеки бе изгнаник по свой начин. Но Жарава поне имаше бъдеще, макар и то да не му се нравеше; не се чувстваше и отговорен за смъртта на семейството си, за опропастяването на собствения си живот.

На Хан му се искаше да обвини Птица, задето го разубеди да я последва в лагера на Демонаи. Навярно ако беше отишъл с нея, в отчаянието си нямаше да опита да продаде амулета. Колко по-лесно беше да ѝ е бесен, но сърцето му отказваше и когато Птица го взе в обятията си, намери поне малко забрава в тях.

Демонайските воини щяха да се задържат в лагера, докато Жарава не замине, но и този момент наближаваше бързо. Тогава и Птица щеше да напусне Морски борове. После Хан щеше да остане без нищо, дори без бъдеще.

Обичайното спокойствие на Върба бе отстъпило място на видима угриженост. Хан я отдаваше на поведението на Жарава и скорошното му принудително отпътуване. Вероятно донякъде и на положението на Хан, защото се отнасяше различно с него — като към крехко същество, което ще се пръсне на парчета, погледне ли го накриво.

През някои дни това му се струваше напълно възможно.

Очакваше алхимичната реакция между болката и гнева, чувството му за вина и безпътието му да доведе до мощен взрив в него. Майка му и Мари не представляваха заплаха нито за Гаван Баяр, нито за Мика Баяр, нито за проклетата кралица на Превала.

А и макар Хан да се имаше за могъщ уличен господар, всъщност малкото плячка, която беше успял да вземе от богатите, не представляваше нищо повече от трохите по масата им — толкова незначителна, че почти не усещаха загубата. Но заради нея яде бой по улиците, спа в тъмницата и цял живот щяха да го преследват.

Някога смяташе Шив за свой враг. А той се оказа само поредната жертва на кралицата, на магьосническия съвет и другите като тях. Уличните банди губеха времето си да воюват помежду си, вместо срещу онези, в чиито ръце се намираше истинската сила.

Добър урок щеше да им даде, ако грабнеше колчана, лъка и ножовете си и навестеше семейство Баяр в укреплението им на Сивата дама, за да им покаже какво е да те преследват.

Навярно обаче и в това щеше да се провали. Беше изключено да се добере до истинските си врагове, до онези, които дърпаха конците. Най-многото щеше да убие неколцина стражи и слуги.

Върба организираше дълги вечерни съвещания със старейшините в Навестителската шатра, което го учудваше, защото подобни срещи обикновено се провеждаха в Матриархската. Сигурно не искаха той и Жарава да слушат дискусиите им.

Ако останеше при Върба, пред Хан се откриваше възможността да научи тайните на лечителството, да изкара малко пари от чиракуването си и да вижда Птица при посещенията ѝ в Морски борове. Така след година, ако не му се стои повече в лагера, със спестените пари можеше да се запише във военното училище в Одънов брод. Другият вариант беше да се върне на улицата. И в двата случая нямаше да доживее до дълбока старост.

Накрая, една знойна вечер седмица преди заминаването на Жарава, Върба свика съвещание в Матриархската шатра.

Хан и Птица дойдоха от тайното си кътче край реката, където прекараха следобеда, преди нетърпимата дневна горещина да се поразсее. Той беше облякъл кожения си клин от Върба и лятна памучна риза. Вместо воинските си одежди Птица носеше бродиран елек от еленова кожа без риза отдолу и широка разкроена пола. Мънистената гривничка, подарък от Хан, опасваше десния ѝ глезен и той не можеше да отлепи очи от бронзовите и, атлетични крака под пъстрата пола. Чудеше се дали тя гледа на него по същия начин, както той на нея.

Хан и Птица влязоха в шатрата и той се изненада от присъствието на толкова хора, мнозина, от които непознати. Клановете умееха да организират съвещания. Двамата си намериха свободни места на пейка до вратата и седнаха хванати за ръце и плътно притиснати бедра. Хан се зарадва, че тя предпочете да остане с него, вместо да се настани край огъня при другите демонайски воини.

Върба откри срещата.

— Благодаря ви, че дойдохте, братя и сестри от Морски борове, и на вас, гостите ни от Демонаи, Риса и Върло.

Хан и Птица си шепнеха, но при тези думи на Върба Хан вдигна учуден поглед. Явно съвещанието беше важно, щом присъстваха представители от лагерите Риса и Върло.

— Радваме се да споделим с вас огъня си и всичко друго — приветства ги Върба. Посетителите отвърнаха с тихи поздрави.

Зад гърба на Върба Хан забеляза Елена Демонаи и лорд Авърил. Отново се зачуди дали Авърил би го разпознал като похитителя от храма в Южен мост. Очите на лорда действително се задържаха за един дълъг момент върху лицето на Хан.

Ала тази вечер мислите на Авърил бяха заети с друго.

— Лорд Демонаи носи вести от Дола — обяви Върба.

Лорд Демонаи плъзна поглед по кръга от лица наоколо и притаеният шепот заглъхна. Патриархът се бе състарил от последната им среща. А и на Хан му направи впечатление, че явно бе участвал в схватка, което му се стори доста нетипично за него.

— Да, наистина нося вести, и то тревожни — подхвана лорд Демонаи. — Мощта на висшия магьосник нараства с всеки изминал ден. Лорд Баяр има огромно влияние върху кралицата. Толкова огромно всъщност, че е успял да внуши на кралица Мариана да омъжи дъщеря ми Раиса, принцесата-наследница, за неговия син, малолетния магьосник Мика Баяр.

Посрещнаха новината с шумни възгласи на възмущение, тревога и почуда.

Птица се вцепени и се приведе напред, а светлината от факлите открои силно изразените черти на лицето ѝ.

— Но това е невъзможно — прошепна тя.

„Лика-прилика са си“, помисли си Хан.

— Приемам вината за случая — продължи лорд Демонаи. — Тук е мястото да си призная, че не бях очаквал подобни действия. Нещо повече — на връщане от Варовикови чукари в дебютантския ден на Раиса ана’Мариана с капитан Бърн бяхме нападнати и едва не ни убиха.

Думите му породиха нова вълна на негодувание сред публиката. Хан погледна към демонайските воини. Те не реагираха бурно като останалите, а стояха мълчаливо, сякаш в бойна готовност, което им придаваше още по-опасен вид.

— Не мога да повярвам, че Нейно Величество би поръчала убийството ни — продължи огорчено лорд Демонаи. — За това не бива да подценяваме коварната природа на лорд Баяр. Бяха решили да венчаят принцесата-наследница и младия Баяр още на дебютантския ѝ ден, докато ние с капитан Бърн бяхме… ангажирани другаде. — Направи кратка пауза и добави: — За щастие принцеса Раиса успя да избяга от кралството.

Из шатрата се разнесоха викове „Слава на Създателката!“, „Къде е сега?“, „Дъщеря ни Раиса трябва да се укрие тук, при семейството си, в планинските лагери.“

В този момент Елена Демонаи пристъпи напред с набраздено от тревога старческо лице.

— Засега внучка ми е в безопасност. Смятаме, че е най-добре да не идва при нас, а да се укрие на някое по-неутрално място, извън кралството. Ако я приемем тук против волята на кралицата, има опасност да предизвикаме негодуваниетo ѝ. Надяваме се все още да има начин да спасим Мариана. Не желая да воюваме срещу нея.

Демонайските воини, включително Птица, изглеждаха повече от готови да воюват срещу кралицата. Поне в това отношение възгледите им съвпадаха с настроенията на Хан. Той ненавиждаше и кралицата, и магьосниците, и принцесата-наследница. Именно Кралската гвардия опожари конюшнята заедно с майка му и Мари — най-вероятно по заповед на висшия магьосник. „Всичките да ги вземе Опустошителя“, мислеше си Хан.

— Въпреки това трябва да гледаме реалистично на нещата и да се подготвим за онова, което предпочитаме да избегнем — продължи Елена. — Ако Баяр са намерили начин да прекъснат магическата връзка между висшия магьосник и кралицата, значи вероятно притежават магически оръжия, изковани преди Опустошението. Не знаем дали през цялото време са били в ръцете им, или наскоро са се сдобили с тях.

Остро безпокойство прониза Хан и той се приведе към Птица:

— Какво иска да каже?

— Клановете изработват амулетите, необходими за провеждането на магията — обясни тя. — Но в наши дни животът им е ограничен. Налага се клановите водачи да ги подновяват или заменят. Това ни дава известен контрол над магьосническия съвет. Амулетите, изковани преди Опустошението, са били изключително мощни. Принадлежат ли някому, не могат да му бъдат отнети насила. Неслучайно едно от условията на Наеминг било всички тези артефакти да бъдат върнати доброволно на клановете.

Хан се замисли за амулета, скрит под леглото му в Матриархската шатра. Дали и той не беше един от мощните? Затова ли Баяр напираше толкова да си го върне?

Защо ли не го хвърли в дерето, както го посъветва Жарава в деня, когато го намериха.

— Засега — взе думата Авърил — ще помолим всички кланови търговци да спазват забраната върху продажбата на амулети, талисмани и други магически артефакти. Не бива да позволяваме на Магьосническия съвет да трупа повече оръжия от тези, с които вече разполага. — Потри челото си с длан. — Разбирам каква трудност ще представлява това за мнозина от нас, които изкарваме хляба си с търговия.

— Магьосническият съвет ще го приеме за провокация — прошепна Птица на Хан. — Особено като се има предвид войната на юг. Ще заявят, че се нуждаят от амулети, за да обучават младите магове и да защитават Превала срещу Южняците. Ако успеят да убедят кралицата в аргументите си, какво смяташ ще се случи с клановите търговци в града?

Последваха още дискусии относно предпазните мерки срещу възможните размирици в Дола и разни други начини за препитание на семействата, за които търговията е единствен източник на приходи.

— Ще продължа да действам отвътре, от кралския двор, и ще направя всичко по силите си да ги отклоня от този път — обеща Авърил.

— Тревожа се за теб, Авърил — призна Върба. — Вече опитаха да те убият.

Търговецът сви рамене.

— Колкото ми е писано, толкова ще живея. Когато ми дойде времето, Създателката ще ме призове.

— Ако успеем да убедим Мариана да дойде в Морски борове, вероятно ще намерим начин да я освободим от магическото заклинание, в което са я впримчили — обясни Върба.

— Едва ли ще успеем да я убедим, докато Баяр продължава да шепне в ухото ѝ — отбеляза горчиво Елена.

Рийд Демонаи взе думата за пръв път.

— Защо да не я отвлечем и да я доведем насила — предложи той. Бандата му от воини откликна с одобрителен шепот.

Рийд огледа публиката и за да ги окуражи, добави:

— Ако нещо се случи с Мариана, ще можем да короноваме принцесата-наследница.

— Не, Рийд — възрази Елена. — Нямаме право да сваляме кралици от престола и да издигаме нови. Мариана ана’Риса е потомствена кралица на Превала и във вените ѝ тече кръвта на Ханалеа. Насилието срещу нея ще ни донесе само зла участ.

Pийд сви рамене, но Хан долавяше, че не се отказва от идеята си.

Съвещанието приключи и присъстващите се разотидоха по двама, по трима. Хан знаеше, че хората във всички шатри за гости и край лагерните огньове ще будуват до малките часове на нощта. Понеже съзнаваше колко малко време им остава заедно, Хан се приведе до Птица и прошепна в ухото ѝ:

— Да се върнем край реката.

Ала в същия момент Върба сложи ръка на рамото му и го стресна. Не беше чул стъпките ѝ зад гърба си.

— Остани за малко, Самотен ловец. Искаме да поговорим с теб.

— Добре — съгласи се той. Чудеше се кой точно иска да говори с него.

Птица стана и Хан попита:

— Може ли и тя да остане?

Върба поклати глава.

Объркан и леко раздразнен, Хан се обърна към Птица.

— Ще ме изчакаш ли отвън? Едва ли ще ме задържат дълго.

— Няма да те чакам цяла вечност, Птицелов — усмихна му се широко Птица и излезе от шатрата, шумолейки с широката си пола.

Накрая в шатрата останаха само Авърил, Елена, Жарава и Върба, всичките насядали край огнището. Жарава изглеждаше не по-малко озадачен от Хан.

В сърцето на Хан се зараждаше тревога. Изражението на Върба не вещаеше нищо добро. Не познаваше отблизо Авърил и Елена, а и открай време го плашеха леко. Сигурно Върба щеше да оттегли предложението си да го обучава за лечител. Или пък старейшините бяха решили да го прогонят, защото продължаваше да се среща с Птица въпреки забраната на Върба. Дали пък Авърил не искаше да го поразпита за девойчето, което отвлече от храма в Южен мост преди толкова време. Или просто бяха научили за амулета, скрит под леглото му.

Съществуваха твърде много вероятности, всичките лоши.

В този момент вратата на шатрата се отвори и влезе Лушъс Чорлав — едва ли можеше да се случи нещо по-изненадващо. Лушъс търгуваше с клановете, но Хан никога не го беше срещал в някой от лагерите им.

Старецът изгледаше необичайно спретнат. Вярно, панталоните и ризата му бяха износени, но изглеждаха чисти; дори беше направил опит да укроти косата и брадата си. Днес мътните му очи бяха малко по-бистри и вървеше с помощта на изкусно резбован бастун. Хан бе готов да се закълне, че е трезвен.

А това само по себе си го плашеше.

Хан стана от пейката.

— Лушъс? Какво правиш тук?

— Ще разбереш скоро, момко — отвърна почти самодоволно старецът.

Хан хвана ръката му и го поведе към една от пейките. Лушъс седна при другите.

Върба стана и се изправи в средата на полукръга. Очевидно тя отговаряше за импровизираното събрание.

— Самотен ловец, позволи ми първо да ти поискам прошка.

Хан впери очи в нея, за момент занемял.

— Защо? За какво? Ако говориш за майка ми и Мари, вината не е твоя.

— Донякъде е. — Върба извърна очи от него и сключи смутено пръсти. Държеше се странно; обикновено говореше в прав текст. Този път обаче явно се затрудняваше да изплюе камъчето.

— Не — отсече той. — Вината е изцяло моя. Гвардията ги нападна заради мен. Просто трябваше да стоя настрана. — Не спомена амулета. Жарава знаеше за него, Лушъс — също, но никой от двамата нито подозираше какво се е случило после, нито че още е в ръцете му.

Хан се срамуваше и задето го задържа, и за опита да го продаде. Точно тази история не искаше да споделя с никого.

— През цялото това време пазим от теб една тайна — продължи Върба. — Поради най-различни причини. Отчасти за да те защитим. Но главно за да защитим всички останали. Ала сега обстоятелствата налагат дa ти разкрием истината.

Хан не продума, просто чакаше, докато в гърдите сърцето му се мяташе като пъстърва, изхвърлена на речен бряг.

Върба стана и подаде на Хан кана с чай и чаша. Той впери неразбиращ поглед в тях, после го вдигна към Върба.

— Пийни си — подкани го тя. — Ще те успокои.

Значи се нуждаеше от успокоение, преди да чуе новината, така ли? Наля си чай и отпи предпазливо от мътната отвара. Ароматът ѝ му се стори познат, макар че никога не беше близвал от нея.

Офика. Защита срещу магия и заклинания. Да не би да го смятаха за омагьосан? Дали не ги притесняваше заклинанието на Баяр? Вдигна въпросителен поглед към Върба, но тя отново извърна очи.

Хан отпи още глътка чай. Сигурно офиката действа и по друг, неизвестен за него начин. Повечето растения имат множество приложения.

За изненада на Хан Лушъс проговори пръв.

— Момко, спомняш ли си каква история ти разказах край реката? За Ханалеа и Алгер Ватерлоу? Оная, дето хич не ти се хареса?

Хан кимна, но се досети, че Лушъс не може да го види и потвърди на глас:

— Да.

— Е, истина е. До най-малката подробност. Само едно ти спестих: когато Ватерлоу загинал, Ханалеа вече била бременна. И то с близнаци.

— Какво? — Думите на стареца влизаха в разрез с всички стари, до болка познати истории. Те представяха Ханалеа като същинска светица. Спасителка на народа. Незнайно защо в легендите не се споменаваше какво се е случило между Ханалеа и демона, след като я бе отвлякъл. — Не съм чувал подобно нещо — отбеляза той.

— Малко хора са знаели. След убийството на Ватерлоу те били заети с Опустошението, със спасяването на света и други такива. Ханалеа създала Наеминг и заживяла в уединение. Не искала никой да я притеснява след всичко преживяно.

Скоро се омъжила и родила децата си — момченце и момиченце. Всички смятали, че са плод на брака ѝ.

Лицето на Лушъс се сгърчи от болка.

— Това били единствените ѝ отрочета. Не искала да ражда от другиго, освен от Ватерлоу. Дъщеря им, Алиса, била първата от новата линия кралици. За щастие нямала никакви магьоснически наклонности, независимо че според някои заветът на Ватерлоу е пророческата дарба на ханалеевия род.

— Искаш да кажеш, че потомствените кралици произлизат от Краля демон? — прошепна Хан.

— Именно — потвърди Елена с почти отбранителен тон. — Неговата кръв може и да е замърсена, но чистата кръв на Ханалеа е много по-силна. — Тя се умълча за момент и прехапа долната си устна. — Не сме имали избор. Алиса е била единствената ѝ наследница. Оттогава насам с всяко следващо поколение кръвта на демона се разрежда.

Е, нищо чудно защо са пазели историята в тайна. Ако изобщо в нея имаше нещо вярно. Династията на кралиците бе изградена върху лъжа.

— А синът? — попита Хан.

Лушъс се засмя тихо.

— Момчето се оказало проблем, понеже несъмнено имало магически способности. Скоро до ушите на всички, които знаели за него, достигнала вест, че единственият син на Ханалеа бил починал и са го погребали в незнаен гроб. Аз обаче знам, че бебето е оживяло.

— Но как са го оставили живо? — учуди се Хан. Нима след всички злодеяния на демона не са се опасявали, че и синът му ще бъде зъл?

— Демонайските воини искали да го убият. Дали го на матриарха на един от клановете и ѝ заръчали да го хвърли от някоя висока скала. По онова време смятали това за огромна чест.

Хан погледна инстинктивно Елена. Тя стоеше приведена напред с каменно, непреклонно лице.

Лушъс отново се обърна към Хан, сякаш усещаше местоположението му в помещението.

— Но Ханалеа се намесила. Предрешена като търговка, отишла при матриарха и ѝ предложила сделка — завинаги да се откаже от детето си в замяна на живота му.

В съзнанието на Хан внезапно изплува образа на мраморната статуя в градината на храма в Южен мост. Беше стара, очукана от времето. Джемсън казваше, че е направена по времето на Опустошението и е пренесена в храма от другаде. Представляваше Ханалеа в одежди на търговка, както често я извайваха хората на изкуството. В едната си ръка кралицата-воин държеше бебе, а в другата — меч, сражавайки се с невидим враг. Скулпторът я бе нарекъл „Ханалеа брани децата“. Чак сега Хан проумя, че сцената не е символична, а изобразява действително събитие.

Лушъс продължи разказа си.

— Хората от клана не можели да откажат на Ханалеа, особено след всичко, което била направила за тях. И все пак матриархът не била склонна момчето да расте без никакъв контрол и надзор. Свикала таен съвет, та малобройните му членове да определят съдбата му.

В главата на Хан кръжаха стотици мисли. Сблъскваше се с поредната история, противоречаща на всичко познато му досега. Вече не знаеше в какво да вярва. Погледна към Жарава, за да види неговата реакция. Приятелят му седеше вкаменен, чоплейки отнесено ресните по кожения си клин. За пръв път чуваше Лушъс да споделя някоя от историите си, не бе подозирал колко увлекателен разказвач е старецът.

— Откъде знаеш всичко това? — попита на глас Хан, докато в главата му въпросът звучеше другояче: „От пръстите си ли изсмука тази история? Или от някоя бутилка с пиячка?“

— Аз се ожених за Ханалеа след смъртта на Алгер — отвърна Лушъс.

— Ти?! — възкликна Хан по-гръмко, отколкото възнамеряваше. Огледа се наоколо и прочете истината по всички лица в кръга. Изглежда само той и Жарава не бяха посветени в тайната.

Този старчок, който се къпеше най-многото веднъж месечно, бе имал кралица за съпруга? И то не коя да е кралица, а кралицата-избавителка на света. Легендарната красавица, чието лице бе увековечено в безчет статуи, гравюри и картини.

— Не е възможно — заяви категорично Хан. — Не се засягай, Лушъс, но… стига де, трябва да си на хиляда години.

— Точно тъй, даже повече, макар че отдавна спрях да ги броя. — Лушъс се усмихна, разкривайки малкото си оцелели зъби. — Погледни ме внимателно и ще видиш отпечатъка на всяка от тях. Някога бях магьосник. Най-добър приятел на Алгер Ватерлоу. Загубих зрението си по време на Опустошението, а с него и дарбата си.

Гласът му отново се промени и старецът зазвуча като благородник със синя кръв.

— Съветът, съставил Наеминг, ме избра за носител на спомена за онези времена, за да има кой да опреснява паметта на Ханалеа. Бях призован да тая в себе си истината и копнежа да я разкрия. Затова животът ми е толкова дълъг. За да има кой да си спомня всичко сякаш се е случило вчера, колкото и на околните да им се иска да го забравят.

За себе си Хан реши, че ако зависеше от него, не би избрал точно някакъв си грохнал пияница за толкова важна роля. Вярно, имаше дар слово, но кой би се вслушал в думите му?

В същия момент го споходи и друга мисъл: навярно именно бремето на истината, която никой не искаше да чуе, бе превърнало Лушъс в непоправим пияница.

Навести го спомен от онзи далечен следобед край Старешката река, когато Лушъс му разказа историята на Ханалеа и Алгер Ватерлоу.

Тя свела глава в името на общото благополучие и се омъжила за човек, когото не обичала. Лушъс говореше за себе си. Хан изтръпна от състрадание. Но и състраданието си имаше граници.

— Какво общо има всичко това с мен и Жарава? — попита той. Мислеше си, че Птица чака нетърпеливо отвън, ако вече не си беше тръгнала. Явно светът гъмжеше от тайни, но трябваше ли да научава всичките?

— Ще разбереш — увери го Елена. Посветените не бързаха да претупат кланова история. — Както се досещаш, възникнали жестоки спорове относно съдбата на демонското отроче, защото можело да се превърне в изключително могъщ магьосник.

Демонайските воини продължавали да твърдят, че детето трябва да бъде убито, независимо от волята на Ханалеа. Ала то било наследило харизмата на Алгер. Ватерлоу притежавали странна магнетичност.

Пак му се случваше — за пореден път чуваше някой да говори за Краля демон като за красив, неустоим мъж, достоен за любовта на кралица, а не като за безсърдечно чудовище.

— Освен Ханалеа за живота на момчето се борел и нейният консорт, Лушъс Чорлав — продължи Елена, поглеждайки Лушъс.

„Тези двамата не се обичат особено“, прецени Хан.

— Понеже детето било брат на принцесата-наследница, но и магьосник, хората се опасявали да не би да застане на страната на Магьосническия съвет. Съществувала дори заплахата да постави началото на потомствена линия от крале магьосници, която да застраши кралиците — обясни Авърил. — В крайна сметка Съветът на старейшините решил да пощади момчето. Щели да го отнемат от Ханалеа и да потулят магическите му сили. Щели да запазят в строга тайна произхода му, за да не реши някой да извлече лична облага от дарбата му. От онзи момент следим потомците на момчето, за да сме сигурни, че не представляват заплаха за кралиците ни. — Авърил сви рамене. — Дали старейшините са взели правилното решение? Минали са хиляда години, а още не знаем отговора на този въпрос. Скорошните събития обаче го извадиха на преден план. Ако на фона на Ардънската война избухне и продължителен конфликт между магьосници и кланове, има опасност кралството ни да не оцелее.

— Поколения наред нашият Съвет на старейшините следи потомците на Краля демон. Магическата жилка остава силна у наследилите я, но се проявява все по-рядко и по-рядко, навярно смекчавана от браковете с нормални хора. В момента знаем за един-единствен жив потомък, наследил демонската дарба. Момче.

— И… какво? Ще го издирите и ще го убиете, така ли? Заради предците му? — попита Хан. — Защото има опасност да се присъедини към Магьосническия съвет и да се окаже заплаха за кралицата?

Затова ли са тук? Да не би да очакват от него и Жарава да им помогнат за залавянето на въпросното момче?

Въпросът стресна Авърил.

— Ъх, не. — Погледна Елена, към която явно бяха насочени всички трудни въпроси.

— Сред старейшините от първия съвет се зародило схващането за възможността кралството ни да извлече полза от линия магьосници, родственици на кралицата, които биха я подкрепяли в размирни времена. Особено при сблъсък с магьосници — добави тактично Елена. — От горчив опит сме се уверили, че зелената магия си има ограничения.

„Обзалагам се, че демонайските воини си умират по тази идея“, помисли си Хан.

— Затова взели решение да отглеждат всеки надарен потомък на Краля демон в някой от лагерите — продължи Елена. — Така ги възпитаваме по свой начин и, с малко късмет, обвързваме бъдещето и сърцата им с нашите. Правим го поколения наред. Тайната се предава между старейшините на клановете. Досега не ни се беше налагало да я разкриваме. Затова свикахме този извънреден съвет. — Тя посочи с ръка присъстващите в шатрата.

В този момент Хан най-сетне проумя: осени го истина, която отдавна трябваше да е отгатнал, независимо от уклончивостта на клановите легенди.

Мистериозният надарен потомък беше Жарава; нямаше кой друг да е. Жарава. Подходящо име за магьосник. Жарава имаше скрит талант и сега магията, спотайвала се в него толкова дълго, най-сетне намираше проявление.

Хан погледна приятеля си — потънал в собствените си мисли, подобно прозрение явно не го осеняваше. Дали знаеше? Дали изобщо подозираше? Наистина ли беше син на Върба, или просто се преструваха, за да живее при матриарха, най-мъдрата жена в Морски борове?

Е, ако възнамеряваха да нападнат Жарава, Хан щеше да пази гърба му, макар че нямаше представа доколко може да е полезен на един магьосник.

Беше толкова вглъбен в разсъжденията си, че когато Елена проговори отново с внушителен, дълбок глас, не проумя веднага думите ѝ.

— Съветът призовава Самотен ловец, чието равнинско име е Хансън Алистър.

Последва дълъг момент на затишие, в който Хан очакваше да чуе нечий отговор.

— Моля? — обади се сепнат накрая. — Какво?

— Ти си, Самотен ловец. — Върба взе ръцете му в своите. — Ти си единственият жив надарен потомък на Ватерлоу.