Крайбрежен път

1.Ники Робинсън

Ники Робинсън бе седемнадесетгодишна и убийствено готина. През целия горещ следобед тя се опитваше да не гледа безполезния си яркорозов мобилен телефон. От три дни не се бе чувала с Фейфър и сега бе ужасно вкисната. Не можеше да се отърси от гадното предчувствие, че са я зарязали, но са пропуснали да я уведомят.

Затова сърцето й едва не изхвръкна от гърдите й, когато мобилният й телефон иззвъня точно докато си чакаше реда за едно питие в Квик Март. Сграбчи апаратчето толкова настървено, че нейната най-добра приятелка Роуина я стрелна неодобрително иззад бара. Сякаш й казваше с очи: „По-кротко, малката“.

Роуина държеше да се запазва достойнството при всякакви романтични истории. И както обикновено — имаше право. Обаждаха се от „Мейдстоун Интериърс“ във връзка с някаква къща за чистене в Манток1.

През цялото лято Ники работеше за „Мейдстоун Интериърс“ и всичко беше наред, но лошото бе само, че никога не знаеше предварително къде ще я изпратят да чисти.

Бяха й необходими четиридесет минути, за да стигне по Кингс Хайуей от Бриджхамптън до Манток, както и още пет, за да намери квартала. Беше кацнал на един невисок хълм веднага след като се пресече шосе 27. Всички улици там се оказаха с имена на починали президенти, някои от които много отдавна бяха приключили земния си път.

Номер четиридесет и едно на улица „Мънроу“ не беше нито богаташка резиденция, нито някой бордей, а нещо средно между двете. Веднага щом прекрачи прага, Ники се успокои. По всичко личеше, че бе наета от двойка или от малочислено семейство.

В тази работа й допадаше не само това, че имаше стабилен доход, но и че се чувстваше самостоятелна. Вярно, чистеше къщите на белите, но поне никой не й надничаше зад рамото, не я следеше и не надзираваше всяка нейна стъпка. Освен това можеше да се облича както си иска… Сега смъкна джинсите и тениската си, оставайки само по оскъдния си бански от две части. Нахлузи си слушалките, пусна едно парче на Ар Кели и се залови за работа.

Започна със спалнята на долния етаж. Събра мръсните кърпи и чаршафите и ги струпа накуп на стълбата към сутерена. Чевръсто се справи с измиването на пода, след което продължи с горния етаж. От усилията черната й кожа, която понякога толкова обичаше, но в други случаи мразеше безкрайно, заблестя от потта.

Щом стигна до площадката на стълбата, тя долови във въздуха някакъв странен мирис, сякаш наблизо кадеше тамян. Постепенно започна да усеща миризмата по-силно и реши, че някой пафкаше с моряшка лула.

В това нямаше нищо необичайно — можеше наемателите на вилата да са наркомани.

Но когато отвори вратата на голямата спалня, сърцето подскочи в гърдите й. Опита се да изкрещи, докато в главата й отекваше само една мисъл: Белият дявол!

2.

Проснат върху леглото, с дълъг рибарски нож в ръка, само по боксерки, с изкривена усмивка, мършавият младеж имаше вид на наскоро пуснат от затвора. Косата му беше изрусена почти до бяло, а мъртвешки бледата му кожа бе изпъстрена с пиърсинги и татуировки.

Но по-плашещи от ножа бяха очите му. „Аз те познавам, Ники Робинсън — й говореха тези очи. — Зная къде живееш, какво работиш…“

За няколко безкрайно дълги секунди тези безизразни очи я накараха да застине на прага на спалнята. Тя не посмя да помръдне, като във филм на ужасите. Сякаш някой бе заковал маратонките й с гвоздеи към дървения под.

Дори не можа да си поеме дъх, за да изкрещи още веднъж.

Сама не разбра как успя да излезе от вцепенението си, размърдвайки нозе. Изкрещя и побягна към банята в отсрещния край на коридора.

Ники умееше да тича страшно бързо. Състезаваше се в отбора по бягане с препятствия на гимназията в Бриджхамптън и винаги изпреварваше много от момчетата. Беше по-бърза и от този тип с противни змийски очи, застинали като стъклени мъниста, който незнайно как беше нахълтал тук.

Стигна до банята преди него и макар ръцете й да трепереха, успя да затръшне и заключи вратата след себе си.

Дишайки тежко, облегна глава на вратата. Първото, което видя, щом се озърна, бе ужасеното си лице в голямото огледало отсреща.

После се извърна и отново притисна гръб във вратата. Очите й шареха в отчаян опит да намери начин как да се измъкне оттук.

Ако успееше да достигне прозореца, щеше да излезе на покрива, а оттам да скочи в двора.

И тогава го видя. Но твърде късно.

Месинговата брава се завъртя и чак сега момичето забеляза, че от другата страна на умивалника имаше втора врата, която водеше направо в спалнята.

Докато гледаше с ужасени очи, дръжката престана да се върти и вратата бавно се отвори. Белият дявол влезе при нея в тясната баня.

Няма къде да избягам, няма къде… повтаряше си момичето. Огледалата, отразяващи изплашеното й лице, само увеличаваха ужаса, вледенил сърцето й.

Дяволът се притисна към нея, задиша в ухото й. Острата му като бръснач брада одра шията й. Той дръпна черната й коса и погледите им се срещнаха в огледалото.

— Не ме наранявай! — замоли се тя с немощен шепот. — Ще направя всичко, което поискаш.

Но нищо не помогна. Безмилостните очи я гледаха насмешливо. Младежът я избута към мивката и грубо смъкна гащичките й до коленете.

— Зная, че ще направиш всичко, което поискам. Не затваряй очи!

Ники го погледна в огледалото, точно както й заповяда. Пое глътка въздух. Той проникна яростно в нея и блъсна главата й в огледалото. То се пръсна и стъкълцата се посипаха по плочките. И макар че бе притиснал острието на ножа към гърлото й и тя знаеше, че това не бе по правилата, не успя да се сдържи — запъшка и го замоли да не спира. Но той скоро свърши. Ники се облегна на стената и промълви задъхано:

— Фейф, обичам, когато нахълтваш тук и разиграваш такава романтична роля. Ти си същински дявол.

Двадесет минути по-късно, когато се сгушиха в едно от леглата без чаршафи и завивки, той й призна, че миризмата в стаята не е от нещо, свързано с морето, а от тревата за пушене.

Ето как започва тази история — с Фейф и Ники и с тревата, която те изпушиха в онзи ленив следобед, докато имаше още някой в лятната вила в Хамптън.