Крайбрежен път

86.Кейт

В осем и петнадесет обширният паркинг пред входа на комплекса от съдебни сгради „Артър М. Кромарти“ бе изцяло запълнен с автомобили от медиите. Нови камиони, претъпкани с телевизионна апаратура, бяха разположени най-близо до сградата на съда. Във всички посоки по бетона се виеха като змии дебели черни кабели.

Навред шареха репортерите от националните новинарски мрежи и кабелните телевизии: многолюдно множество от изискано облечени, грижливо подстригани мъже и жени, с вече гримирани за пред камерите лица… С една дума — изрядно натъкмени за шоуто. Дори бяха оформили първите групи под ярко греещите прожектори и репетираха началото на репортажите си за предаванията на живо.

Том и аз едва успяхме да си проправим път сред шумната тълпа. Щом наближихме съда, ускорихме крачки и задъхани се провряхме през официалния вход, за да не попаднем в лапите на журналистите.

Оказа се, че добре бяхме преценили момента на появата си, защото тъкмо тогава всичките телевизионни камери бяха насочени към един елегантен чернокож мъж, гордо изправен в драматична поза на стъпалата пред официалния вход на съда. Докато притичвахме чевръсто покрай него, в суматохата все пак успях да разпозная самия Т. Смити Уилсън. Предположих, че най-после бе решил да пристигне тук, за да засвидетелства уважението си.

Вътре над триста зрители трябваше да се натъпчат по столовете, подредени само на четиридесет реда, затова всички мъчеха да си пробият път по пътеката в средата, та да се доберат до по-предни места. Поддръжниците на Данте, някои от които бяха пристигнали чак от Калифорния, заеха лявата половина от залата. Отдясно пък се настаниха онези, които бяха дошли по-отблизо, за да подкрепят семействата на жертвите. Повечето от тях познавах, откакто се помня.

Петдесетина полицаи надзираваха разделената на два враждебни лагери тълпа. Местните ченгета се бяха подредили рамо до рамо покрай стените на залата, пред сектора на съдебните заседатели и от двете страни на съдийския подиум.

Ако се абстрахираме от журналистите от предните два реда, изключенията в расовото разграничение се брояха на пръсти. Едно от тях бе осемдесетгодишният Маклин, който, макар да бе от бялата раса, седеше предизвикателно между чернокожите Мари и Кларънс. Сякаш бе готов да се нахвърли срещу всеки, опитал се да го измести оттам. Също толкова настървено пазеха местата си Джеф и Шон, един ред по-назад.

Том ровеше из папките пред себе си и рядко вдигаше глава, за да отправи по някой поглед към дванадесетте редовни съдебни заседатели и двамата резервни, които с крайно сериозен, дори тържествен вид заемаха местата си.

Изведнъж всички притихнаха, а в следващия миг залата зажужа като кошер. Появи се Данте, ескортиран от двама шерифи от окръжното полицейско управление. Беше навлякъл само един евтин син блейзър и поизмачкани панталони, които му бяха окъсели, защото бе пораснал с един-два сантиметра. Докато го настаняваха на стола между нас, беше забил поглед в пода.

— Добре ли сте, приятели? — попита ни той с най-тихия глас, който можеше да се очаква от един толкова висок млад мъж.

— Не само че сме добре — уверих го аз, — но сме в страхотна форма. И сме напълно готови.

Невероятната усмивка на Данте озари за миг лицето му.

Двадесет минути преди определения по програмата час пронизителният мощен глас на съдебния пристав отекна оглушително:

— Към всички в залата! Станете прави, за да посрещнете състава на окръжния съд на Съфолк и почитаемия съдия Ричард Ротщейн!

87.Том

Окръжният прокурор на Съфолк Доминик Йоли се надигна от стола си зад масата на обвинението. Внимателно сви очилата си за четене в кожената калъфка и ги пъхна на сигурно място в джоба на сакото си към чисто новия си сив костюм. Чак тогава се обърна към двете редици от съдебни заседатели.

— Дами и господа, през следващите няколко седмици вие ще изслушате всичко известно на този съд за хладнокръвното убийство на четирима млади мъже през миналото лято. Преди да приключи този процес, щатът ще докаже извън всякакво обосновано съмнение, че обвиняемият, намиращ се в момента от лявата ми страна — лицето Данте Хейливил — грижливо и съзнателно е планирал и извършил всичките тези четири отвратителни престъпления. Ние ще докажем, че при първите три убийства господин Хейливил е действал заедно с Майкъл Уокър, но единадесет дни по-късно той е насочил същото оръжие срещу своя най-добър приятел и съучастник.

Йоли се възползва докрай от времето, което по право му се полагаше. Всичко в обвинителната му реч беше добре премерено. Описа най-подробно „оръжието, баскетболната шапка в килера и трупа като доказателства, уличаващи обвиняемия за двете престъпления“.

Извърнах се назад и набързо огледах угрижените лица на Джеф, Шон, Кларънс и Мак, както и прискърбното изражение, изписано върху лицето на Мари Скот.

— Убийство е прекалено слаба дума — надигна глас Йоли, с което отново привлече вниманието ми. — По-точната дума, или по-скоро единствената дума, способна да опише ужаса при тези престъпления, е екзекуция.

Докато Йоли продължаваше да сипе огън и жупел върху Данте, аз затърсих с очи нещо ободряващо сред редиците на журналистите и маститите адвокати, изпратени от водещите телевизионни мрежи като консултанти на говорителите в предаванията на живо.

До Алън Дершовиц, който днес бе облечен в доста поизмачкан костюм, седеше Рони Монтгомъри, издокаран с кожено яке с ресни. За секунда погледите ни се срещнаха.

В този момент си спомних за Сесил Фелдерсън, мой приятел, безработен, с когото бяхме особено близки през краткото време, когато играех за „Минесота Тимбърулфс“. Според Сесил, който доста бе препатил в живота, най-лошото от всичко на този свят бе да чуеш как някой ти повтаря: „Казвах ли ти, че точно така ще стане?“.

Само с един-единствен надменен поглед, с който удостои нас двамата с Кейт и нашия скромен, тесен офис, Монтгомъри ме бе отписал като безнадежден аматьор и неудачник. Сега щях или да потвърдя преценката му и да бъда обречен да помня това до края на живота си, или да докажа, че не е бил прав, и да го принудя да замлъкне заедно с всички останали шибаняци.

Станах от стола си.

88.Кейт

Не знам кой бе по-нервен — Том или аз… Ето че се бяхме заели с едно дело, много по-трудно и по-важно, отколкото може би някой от нас двамата имаше право да получи през цялата си кариера.

— Дами и господа — започна Том, обърнат към съдебните заседатели, — тази сутрин имам само една съществена молба към всеки от вас. И тя е: само ме изслушайте. Този седящ до мен младеж трябва да получи правосъдие. Затова е необходимо да ме изслушате внимателно, без предубеждения, с изострен и критичен ум.

Докато пътувахме към съда, Том беше леко пребледнял и през цялата сутрин не бе изрекъл повече от десетина думи, но сега лицето му се стегна в решителна гримаса.

— Защото ако ме изслушате, тезата на обвинението ще се срути като къщичка от карти за игра — продължи Том. — Прокурорът на окръг Съфолк току-що ви обясни, че този случай е лесно разрешим и че срещу Данте Хейливил е натрупана планина от доказателства. Дами и господа, нищо не може да бъде по-далече от истината. Защото Данте Хейливил не е имал мотив да извърши тези убийства, напротив — моят довереник е имал изключително силен подтик да не ги извърши. — Том млъкна многозначително и спокойно огледа претъпканата зала. — През последните шест години Данте Хейливил бе концентрирал цялата си значителна енергия, талант и решителност, за да стане най-добрият в страната гимназиален играч по баскетбол. Много висока цел, но той съумя да я постигне. Данте Хейливил успя да се справи толкова добре, че мениджърите му гарантираха: ако някога реши да постъпи в Ен Би Ей, ще намери място в селекцията на най-добрите, а дори може да бъде признат и за най-добрия. Израснал при изключително трудни условия в семейство, в което всички непрекъснато са взимали крайно погрешни решения, Данте никога не е отклонявал очи от голямата си цел. Нито за миг, докато не му бяха предявени тези фалшиви обвинения, младежът не се е замесвал в нещо незаконно — нито в гимназията в Бриджхамптън, нито в квартала, в който живее. И така, тъкмо когато е толкова близо до осъществяването на мечтата си, възможно ли е той да е извършил такива престъпления, които неизбежно ще съсипят живота му? Отговорът е не, не ги е извършил. Не би могъл. — Том впери очи в съдебните заседатели. — Дами и господа, вашият избор е бил резултат от случаен подбор, но следващите няколко седмици могат да се окажат най-важните в живота ви. В ръцете ви е бъдещето на един млад човек. При това не се касае само за един невинен младеж, но за един наистина забележителен млад мъж. Както Данте, така и аз ще трябва да живеем с вашето решение до края на дните си. — Том замълча, огледа смълчаната зала и продължи: — Някой обаче наистина е убил онези младежи на Крайбрежния път. Както и четвъртото момче в онзи апартамент в Бруклин. Застреляни са хладнокръвно. Който и да е извършил тези ужасни престъпления, накрая ще бъде арестуван и изправен пред правосъдието, но той не е и не може да бъде Данте Хейливил. Затова ви призовавам да изслушате внимателно, безпристрастно и критично всичко, което ще бъде представено на вашето внимание в тази съдебна зала. Не позволявайте на някой друг, освен вас да реши доколко тезата на обвинението е издържана или неиздържана. Вярвам във вас и съм сигурен, че ще го постигнете. Благодаря ви.

Когато Том се отдалечи от сектора на съдебните заседатели, триста човека в залата се размърдаха по столовете си. Изненада се четеше в очите на всички — от Ротщейн в съдийското кресло до последния полицай с бирено коремче, облегнат на стената в отсрещния край на залата. Един неопитен адвокат, с доста скромни препоръки и още по-скромен успех от следването, успя да спечели симпатиите на публиката.

89.Кейт

Веднага след като Том седна на стола си, се изправи Мелвин Хауард, помощникът на прокурора Йоли. Хауард бе висок и слаб, наближаваше четиридесетте. Имаше прошарена брада и носеше старомодни очила с телени рамки. Той също бе афроамериканец, а изборът му съвсем не бе случаен.

По същите прозрачни и цинични причини, заради които моята бивша фирма ме избра да защитавам Рандъл Кейн от обвиненията в сексуално насилие, предявени му от неговите служителки, така и сега бяха избрали един чернокож юрист, за да подпомага обвинението срещу Данте Хейливил. При това — човек със сдържани маниери, приличащ на професор от някой колеж. С този избор обвинението се опитваше да внуши на съдебните заседатели, че делото не е свързано с прояви на насилие поради расова омраза, а е само едно углавно престъпление, предизвикващо справедливото възмущение както на белите, така и на чернокожите.

Но тъкмо защото тази стратегия бе тъй очевидна и самонатрапваща се, тя не постигна целта си.

— Опасявам се, че като допълнение към изслушването на страните по делото ще ви се наложи да погледнете и това. — Мелвин Хауард започна встъплението си, приближавайки към съдебните заседатели. Показа им върху специално подготвения за целта триножник една голяма цветна фотография. — Опасявам се, че сте длъжни да ги огледате.

Той бавно изреди още три снимки върху триножника, като при всяка смяна на кадъра отстъпваше назад, за да не пречи на съдебните заседатели. Те се опитваха да се отдръпнат назад в столовете си и да отвърнат погледи, доколкото поне бе възможно, от потресаващите образи, запечатани на фотографиите.

— Това са снимки от местопрестъплението, на които се вижда всяка от четирите жертви — обясни Хауард. — Напомням ви, че сте положили клетва да не отвръщате глави от което и да било веществено доказателство, колкото и ужасяващо да изглежда то.

Прецизно уловена на фона на ослепителните фотосветкавици, кожата на всяка от жертвите изглеждаше призрачно бяла, а устните — сиво-синкави. Разпокъсаните, обгорели краища на раните, през които бяха проникнали куршумите, бяха яркооранжеви. Кръвта, стекла се към очите, скулите, по брадата и шията, бе тъмночервена и позасъхнала. На места изглеждаше почти черна.

— Този тук, с отвор от куршум между очите, е Ерик Фейфър — продължи помощникът на прокурора. — Бил е на двадесет и три години и преди обвиняемият да го разстреля на тридесети август, господин Фейфър е работил като професионален учител по сърф. Вторият млад мъж е Робърт Уалко, също двадесет и три годишен. Докато другите младежи са посещавали колежи и бизнес училища, той е работил с лопатата по десет часа на ден. Като резултат от толкова много труд и пот се стига до преуспяването на фирмата за градинарство и озеленяване, която той наследил от своя дядо Сам Уалко. А този тук е Патрик Рочи, на двадесет и пет години, художник, който си е плащал сметките благодарение на допълнителната си работа всяка вечер като барман. Благият му характер е причината да спечели привързаността на всички, които са го познавали. И накрая стигаме до Майкъл Уокър. Независимо какво бихте могли да кажете за него, все пак той е бил едва седемнадесетгодишен, ученик в последния клас на гимназията. — Хауард впери настоятелно очи в съдебните заседатели и повиши глас: — Не, не отвръщайте погледите си. Жертвите не са могли да го сторят. Убиецът и неговият съучастник не са им го позволили. Всъщност убиецът е изпитвал садистично удоволствие, като се е погрижил всяка от жертвите му да е наясно какво точно ще я сполети. Всички са били застреляни толкова отблизо, че са останали белезите от притискането на дулото на пистолета в челата на тези нещастници. Убиецът е постигнал точно това, което е желаел — дори и сега можете да прочетете ужаса, изписан в очите на жертвите. През последните десет години аз бях обвинител по единадесет дела за убийства, обаче никога досега не съм виждал фотографии от местопрестъплението като тези тук. Нито веднъж не съм се сблъсквал с хладнокръвна екзекуция като тази, при която всичките изстрели — без изключение — са били насочени само в главата на поредната жертва. Както и не бях виждал ужасени очи на човешки същества като тези. Дами и господа, не се заблуждавайте: това не е случай на някакъв спонтанен кръчмарски скандал, завършил с размяна на изстрели. Не, това тук е нещо съвсем различно. То е самото зло, което трябва да погледнем в очите.

След тези думи Мелвин Хауард се извърна с гръб към съдебните заседатели и впери очи право в лицето на Данте.

90.Том

През тази задушна утрин в началото на юни, когато температурата почти стигна до тридесет и пет градуса, щатът се зае със своята справедлива кауза. Започна с призоваването на свидетелската скамейка на Мами Ричардсън, доскорошна приятелка на известния на всички като наркодилър Артис Лафонтен. Мами присъстваше на баскетболното игрище, когато Фейф и Данте си размениха удари, и бе видяла всичко.

Едра, красива жена, малко над тридесетте, през миналото лято на игрището на Т. Смити Уилсън Мами правеше на всички впечатление с удивително стройната си фигура. Това се повтори и сега — макар слънчевите лъчи да проникваха в съдебната зала само през тесните прозорци, присъстващите обърнаха внимание на костюма й в кремаво, изпълнен до пръсване от съблазнителните й форми.

— Искам да насоча вниманието към случилото се на тридесети, през миналия август, госпожице Ричардсън. Помните ли къде бяхте през онзи следобед? — започна разпита помощник-прокурорът Мелвин Хауард.

— Наблюдавах играта на баскетбол в имението на Т. Смити Уилсън — отвърна Ричардсън.

— Можете ли да ни разкажете кой участваше в играта?

— Младежите от Бриджхамптън играеха срещу по-големите от другия отбор, в който всичките бяха от Манток.

— Това приятелска игра ли беше?

— Не бих я нарекла така. Начинът, по който се държаха двата отбора, приличаше доста на решителна среща от финалите на Ен Би Ей.

— Госпожице Ричардсън — погледна я съсредоточено Хауард, — имахте ли представа тогава защо една случайно започнала игра, през един най-обикновен уикенд, е била толкова напрегната?

— Възразявам! — извика Кейт и скочи от стола си. — Свидетелката не може да чете мисли.

— Подкрепя се — рече съдията.

— Госпожице Ричардсън, вярно ли е, че всичките играчи от отбора на Бриджхамптън са били афроамериканци? — попита помощник-прокурорът.

— Да — отвърна жената.

— А онези от отбора на Манток?

— Бели.

— И какво се случи после, госпожице Ричардсън?

— Точно тогава започна караницата. Някои от момчетата от Манток взеха да се държат доста предизвикателно. На един от отбора на Бриджхамптън това не му се понрави. И той блъсна един от противниците си. А те отвърнаха на удара. И преди някой да успее да ги укроти, една от по-сетнешните жертви и обвиняемият се затъркаляха по игрището.

— Затъркаляха ли се? — попита Хауард, преструвайки се, че не бе разбрал отговора.

Госпожица Ричардсън го изгледа учудено.

— Сборичкаха се и паднаха на земята — доуточни тя.

— Колко далеч се намирахте тогава от игрището, госпожице Ричардсън?

— По-близо, отколкото е разстоянието сега между мен и съдебните заседатели.

— А колко висок беше Ерик Фейфър?

— Ами към метър и осемдесет и три и много слаб. Най-много да тежеше към седемдесет и седем килограма.

— Набито око имате, госпожице Ричардсън. Според доклада на съдебния лекар Ерик Фейфър бил висок метър и осемдесет и два сантиметра, а теглото му се равнявало на седемдесет и три килограма и деветстотин грама. А обвиняемият?

— Е, както всеки тук сам може да се убеди, той е много по-едър.

— Два метра и пет сантиметра висок и сто и петнадесет килограма тежък, ако трябва да бъдем съвсем точни. Защо Ерик Фейфър се е решил да го удари?

— Защото това мършаво бяло момче умееше да се бие. Дори успя да накара Данте да изкрещи от болка.

— И какво се случи след това?

— Майкъл Уокър, един от съотборниците на Данте, изтича до колата си и се върна с пистолет в ръка. Сетне веднага го притисна към главата на Фейфър. Съвсем здраво го притисна. Също както е показано там на онези снимки.

— Възразявам! — извика гневно Кейт. — Ваша чест, вън от съмнение е, че свидетелката е била подлагана на предварително убеждаване и поради това няма право да оценява какво е видяла на фотографиите, направени на местопрестъплението. Това може да опорочи съдебното следствие.

— Съдът отхвърля последната забележка на госпожица Ричардсън. Стенографката да я зачеркне от протокола.

Хауард продължи с разпита на свидетелката си:

— Какво се случи след това, госпожице Ричардсън?

— Уокър наведе надолу пистолета си.

— А каза ли още нещо Майкъл Уокър?

— Възразявам! — пак ги прекъсна Кейт, чието раздразнение все повече нарастваше. — Това не е нищо друго, освен манипулиране на свидетелските показания.

— Съдът подкрепя въпроса — реши съдията Ротщейн.

— И така, какво каза Майкъл Уокър, госпожице Ричардсън?

— „Тази гадост не е платена, бели човече!“, рече той и допълни: „Няма да го оставя така“.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — заяви Хауард, а Кейт вече се надигаше от стола си.

91.Том

Наведох се към Данте, понеже ми се стори, че той се нуждае от малко подкрепа, и споделих:

— Май няма да се окаже толкова забавно, колкото е очаквала Мами Ричардсън.

— Госпожице Ричардсън, как изкарвате прехраната си? — започна Кейт.

— В момента съм безработна.

— А така ли беше и през миналото лято? Какво точно вършехте тогава?

— И тогава бях безработна.

— Излиза, че сте била безработна доста дълго време, госпожице Ричардсън. Казано по-точно, колко продължи този период?

— Вече стават три и половина години.

— Изглеждате ми в добро състояние на духа, грижливо се поддържате. Впрочем въобще не създавате впечатление на жена в притеснено материално положение. Съществува ли някаква причина, поради която не може да си намерите работа?

— Възразявам, Ваша чест — намеси се помощник-прокурорът Мелвин Хауард.

— С кого пристигнахте в онзи следобед в имението на господин Т. Смити Уилсън? — продължи Кейт.

— Отидох с Артис Лафонтен — обясни госпожица Ричардсън.

— Какви са ви отношенията с господин Лафонтен?

— Приятелка съм му.

— Знаехте ли през миналото лято, че господин Лафонтен е прекарал към дванадесет години в затвора с две отделни присъди за разпространение на наркотици?

— Знаех, че е бил зад решетките, но нямах представа за какво точно — смутено отвърна Мами.

— Наистина ли? А знаете ли, че според сведенията, с които разполагат в полицията, вашият близък приятел е бил и си остава сред главните наркодилъри?

— Никога не съм го питала как си печели парите.

— Искате да кажете, че въобще не сте проявявали любопитство как един мъж, очевидно безработен, може да си позволи да кара ферари за четиристотин хиляди долара? — погледна я невярващо Кейт.

— Не, наистина не — изрече колебливо госпожица Ричардсън, но гласът й вече не звучеше така въодушевено, както в началото.

— А сега поддържате ли близки отношения с него?

— Не.

— Не сте ли близка с Роско Хюс?

— Срещаме се понякога.

— А известно ли ви е, че той също е прекарал доста време в затвора по обвинение за търговия с наркотици?

— Не съм го питала за такива неща.

— Обаче аз питам, госпожице Ричардсън, така че ще ми отговорите ли? Непрекъснато ли си общувате с разпространители на дрога или само от време на време?

— Възразявам, Ваша чест! — извика Хауард.

— Отхвърля се — разпореди Ротщейн.

Мами Ричардсън бе умело дискредитирана като свидетелка, но тя реши да си го върне, поне малко.

— Защо ме разпитваш толкова? — попита тя, като изпъчи рамене пред Кейт и опря длани върху широките си бедра. — Искаш да те запозная с някой от моите приятели ли?

92.Том

Следващият на свидетелската скамейка бе детективът Ван Бърън. Между другото той спомена за едно телефонно обаждане до полицейския участък, в което се съобщавало, че някой с външност като Данте изхвърлил в един контейнер за смет край ресторант „Принцес“ пистолет „Берета“, 45-и калибър.

След разпита на Барни ван Бърън съдията Ротщейн разреши едночасова почивка, защото бе станало време за обяд. Но каменните плочи по площада отвън бяха така напечени от слънцето, а сянката — толкова рехава, че хората предпочетоха да се върнат по местата си в залата въпреки слабата климатична инсталация.

След като всички отново се настаниха по местата си, Мелвин Хауард се изправи и се приближи към сектора на съдебните заседатели, понесъл в ръка голяма найлонова кесия.

— Щатът представя на този съд като веществено доказателство този пистолет „Берета“, 45-и калибър — заяви Хауард. — Открит е край ресторанта „Принцес“ в Саутхамптън рано сутринта на дванадесети септември. Регистриран е като веществено доказателство А. Прилагаме също и една червена баскетболна шапка с емблемата на „Маями Хийт“, намерена четири дни по-късно на улица „Макдъно“ номер 838 в Бруклин. Означена е в съдебните протоколи по настоящото дело като веществено доказателство В.

След това Хауард призова за свидетел втория представител на полицията от Ийст Хамптън — ченгето Хюго Линдгрен.

— Полицай Линдгрен, бяхте ли дежурен през онази нощ, когато обвиняемият се предаде? — попита помощник-прокурорът.

— През този ден не трябваше да съм на работа, но ми се обадиха по телефона и ме повикаха. Пристигнах в полицейския участък малко след идването на детектив Ван Бърън и Гедс — обясни Линдгрен.

— Знаехте ли какво е казал обвиняемият на детективите през тази нощ?

— Да, знаех за разговора относно оръжието. Аз го донесох от ресторант „Принцес“.

— Моля, разкажете ни по-подробно — настоя Хауард.

— Към пет и половина сутринта — или пет и тридесет и три, ако трябва да бъда съвсем точен — в участъка постъпи анонимно обаждане, което беше препратено до телефона на моето бюро. Непознатият ни съобщи, че преди няколко часа видял един мъж да изхвърля някакъв пистолет в контейнер за смет край ресторанта „Принцес“.

— Този непознат описа ли как е изглеждал мъжът, изхвърлил пистолета в контейнера?

— Да. Каза ни, че бил много висок афроамериканец.

— И какво направихте тогава?

— Заедно с полицай Ричард Хюм отидох до ресторанта. Намерихме оръжието в боклука.

— Това ли е оръжието, което открихте?

— Да, то е — потвърди ченгето.

Когато Хауард уведоми съдията Ротщейн, че няма повече въпроси към свидетеля, Кейт се изправи срещу Линдгрен.

— Според показанията на подсъдимия, а също и съгласно свидетелството на дежурния полицай, който го приел в участъка, по кое време Данте Хейливил е бил в ресторанта през онази нощ? — започна разпита тя.

— Между два и половина и три и тридесет и седем след полунощ — отвърна Линдгрен.

— А по кое време вие се появихте в участъка?

— Малко след пет.

— Следователно този, който ви е позвънил, е задържал тази информация за цели три часа.

Линдгрен присви рамене и се намръщи:

— Хората не желаят да се намесват в подобни истории.

— Или може би този, който се е обадил, просто е изчакал вие да се появите в участъка, полицай Линдгрен. А защо, за бога, е искал това?

Тогава Данте се наведе към мен и ми прошепна:

— Тя е дяволски добра.

Да, такава беше.

93.Кейт

На следващата сутрин Мелвин Хауард, който търпеливо и умело изграждаше обвинението срещу Данте, призова на свидетелската скамейка д-р Евалд Олсън.

Олсън, лекар от съдебната медицина, бе пропътувал цялата страна, обикаляйки съдебните зали, за да предлага уменията си като експерт или вещо лице на всеки, който пожелае да се възползва от услугите му. Пристигна с внушителна на вид собствена видеоуредба и със свой асистент, командващ редуването на кадрите от един лаптоп. Д-р Олсън ни отне почти цял час, за да ни представи всичките свои наскоро публикувани статии. Чак след това помощник-прокурорът даде знак на асистента на доктора да започне да показва на монитора кадрите, свързани с разследваните престъпления.

— Доктор Олсън, какво бихте могли да ни кажете за кадъра вляво? — попита Хауард.

— Това е силно увеличено изображение на намерената гилза от куршум от пистолет четиридесет и пети калибър. В случая се касае именно за онзи куршум, който е проникнал и след това е излязъл от черепа на Патрик Рочи — компетентно заяви д-р Олсън. В монотонния тембър на високия и прегърбен мъж прозвучаха угоднически нотки.

След като ни разказа всичко, което знаеше за въпросния куршум, той се зае да обяснява за пистолета „Берета“ и за всичките балистични изпитания, дето беше извършил, за да провери дали нарезите в цевта съответстват на нарезите по куршума.

— На фотографията отдясно — продължи д-р Олсън, като за по-добро онагледяване си послужи с лазерен показалец, от който излизаше тънък червен лъч — са показани нарезите от цевта на беретата. Както сами можете да се убедите, те съвпадат напълно с тези по гилзата от куршума.

— И какво следва от това? — попита помощник-прокурорът.

— Следва, че куршумът, който е убил Патрик Рочи, е бил изстрелян с намереното оръжие.

— Въз основа на вашия двадесет и осем годишен опит като експерт от съдебната медицина, можете ли да потвърдите със сигурност, че това е било оръжието на престъплението?

— Сигурен съм — кимна д-р Олсън. — Между нарезите по цевта на оръжието и по гилзата съществува пълно сходство.

По обед съдията Ротщейн благосклонно ни пусна да хапнем. Обаче само след един час д-р Олсън отново започна оттам, откъдето бе спрял преди обедната почивка. И отново ни подложи на същото изтощително описание на най-незначителните подробности, само че сега посвети вниманието си изцяло върху отпечатъците от пръсти, открити по оръжието на престъплението.

— Както можете сами да се убедите — продължи д-р Олсън с все същия монотонен тон, — този комплект от дактилоскопични отпечатъци от дръжката на пистолета напълно съвпада с отпечатъците, взети по-късно от дясната ръка на Майкъл Уокър.

— Доктор Олсън, съществуват ли някакви съмнения относно това, че откритото оръжие е принадлежало на Майкъл Уокър? — попита Хауард.

— Всеки отпечатък е уникален. Тези тук не могат да принадлежат на никой друг, освен на Майкъл Уокър.

След това помощник-прокурорът вдигна веществено доказателство В — червената шапка на баскетболния отбор „Маями Хийт“. Тя беше иззета от апартамента в Бруклин, където Уокър е бил убит. Хауард помоли д-р Олсън да сравни двата комплекта от пръстови отпечатъци:

— Дактилоскопичните отпечатъци отляво, доктор Олсън, на кого принадлежат?

— Те бяха снети от обвиняемия Данте Хейливил.

— А отпечатъците на фотографията отдясно?

— Това е абсолютно идентичен набор от дактилоскопични отпечатъци, снети от баскетболната шапка, открита в онзи апартамент, където Майкъл Уокър е бил застрелян.

— Доктор Олсън, бихте ли могли да ни съобщите възможно ли е тези дактилоскопични отпечатъци да принадлежат на някоя друга личност, освен на обвиняемия?

— Не, те не могат да принадлежат на друг, освен на обвиняемия Данте Хейливил.

И докато обвинението продължаваше все в тази насока, д-р Олсън напредваше със скоростта на костенурката, решила да надбяга заека, само че в продължение на цели шест часа.

Цялата тази отегчителна процедура се проточи толкова дълго, че когато Том се надигна от стола си, от залата се чуха разочаровани въздишки.

Моето отегчение беше още по-силно. Не бяхме планирали да подлагам д-р Олсън на кръстосан разпит, но Том най-безразсъдно бе решил да се намеси.

— Доктор Олсън, вече без съмнение пистолетът, отрит край ресторант „Принцес“, е бил оръжието на престъплението. Остава обаче неразрешен друг един въпрос — кой е стрелял с него? Съществува ли някакво физическо доказателство или каквато и да е друга улика, свързваща обвиняемия с въпросното оръжие?

— Не. Единствените пръстови отпечатъци, открити по оръжието, принадлежат на убития Майкъл Уокър — отвърна доктор Олсън.

— А що се касае до дактилоскопичните отпечатъци, открити по оръжието, за които току-що ни съобщихте, че принадлежат на Майкъл Уокър, за какво качество на отпечатъците може да се говори?

— Много добро. Отпечатъци от най-високото възможно качество.

— Ако трябва, примерно, да ги класирате по скалата от едно до десет, как бихте ги определили?

— С оценка девет, дори може би десет — категорично заяви д-р Олсън, горд с познанията си. Може би прекалено често гледаше по телевизията шоуто Си Ес Ай48.

— Не ви ли се струва прекалено подозрително, доктор Олсън, че това оръжие е било грижливо почистено, за да остане по него само този почти съвършен, както казахте, комплект от пръстови отпечатъци?

И сега, за пръв път от много часове насам, тълпата като че ли се пробуди и се заслуша с внимание.

— Не и в този случай — отвърна д-р Олсън.

— Но нали лично вие в миналото, поне при два предишни случая, за които имам сведения, сте стигнали до извода, че дактилоскопичните отпечатъци, намерени по съответните оръжия на престъпленията, са били — цитирам точно вашите думи — „прекалено качествени, за да бъдат приемани като достоверни“. Това е бил вашият извод в делото на щата Род Айланд срещу Джон Пол Нюпорт. Истина ли е? — Том погледна изпитателно доктора.

— Да, но това не съвпада с моето заключение по тези отпечатъци тук.

— Защитата няма повече въпроси.

Хората в залата още не се бяха успокоили, когато съдията Ротщейн обяви прекъсване на съдебните заседания за днешния ден. Независимо дали рискованата намеса на Том щеше да подкопае шестчасовите свидетелски показания, нямахме много време да обмисляме последиците.

Защото малко след като Данте ни прегърна и двамата и ескортиран от шерифите пое обратно към килията на обвиняемите лица, помощник-прокурорът ни изпрати бележка. С нея ни уведомяваше, че обвинението е прибавило името на Ники Робинсън към списъка със своите свидетели.

Досега Ники седеше в залата, заобиколена от другите местни жители, които също бяха видели как Уокър бе насочил пистолета си към главата на Ерик Фейфър. Но обвинението вече бе изяснило какво се бе случило тогава след прекратяването на играта. Така че решението да призоват Ники на свидетелската скамейка беше напълно безсмислено.

А когато обвинението предприема ход, който не разбирам, започвам да се плаша.

94.Том

Когато Ники Робинсън, без да поглежда наоколо, премина покрай нашата маса и зае мястото на свидетелите, публиката в залата се раздвижи и се надигна глух шум. Честно казано, в този момент Кейт и аз бяхме много по-неспокойни от всички останали. Ники работеше като чистачка към една местна фирма за почистване на домовете. Наистина тя се бе навъртала в онзи ден около имението на Т. Смити Уилсън, но какво от това? Защо я призоваваха сега?

— Госпожице Робинсън — подхвана я Мелвин Хауард, — бихте ли ни осведомили за вашите отношения с обвиняемия?

— Ами Данте ми е братовчед — простичко отвърна тя със своя все още доста неукрепнал глас на съвсем младо момиче.

— И сте присъствали по време на играта на баскетбол на игрището на Т. Смити Уилсън през същия този следобед?

— Отидох там малко преди да избухне караницата, след което Майкъл Уокър измъкна онзи пистолет.

— Веднага ли си тръгнахте оттам?

— Не, сър.

— А какво направихте?

— Заговорих се с Ерик Фейфър — каза Робинсън, като сега гласът й стана още по-тих и неуверен.

— За пръв път ли го виждахте? — настоятелно попита помощник-прокурорът.

— И преди това го бях виждала — колебливо отвърна момичето.

— Дълго ли разговаряхте през онзи следобед?

— Не. Работя като чистачка за „Мейдстоун Интериърс“ и трябваше да се върна в къщата. Ерик ме попита може ли да дойде с мен. Искал да поплува в басейна, докато аз чистя. Казах му, че става.

— А какво се случи, когато влязохте в къщата, която трябваше да чистите?

— Ерик се гмурна в басейна. Аз пък се захванах за работа. В къщата обаче не беше много разхвърляно, понеже собствениците бяха гейове… А тези хора обикновено са доста подредени.

— И какво се случи тогава?

— Тъкмо чистех голямата спалня с прахосмукачката — притеснено изрече Ники, почти шепнейки, — когато нещо ме накара да се извърна. Ерик бе застанал точно зад мен. Гол… Чисто гол. Останах шокирана, макар още да не бях забелязала ножа в ръката му.

Цялата зала се втренчи напрегнато в Ники Робинсън, а съдия Ротщейн леко тропна с дървеното си чукче. Успях да се сдържа и не погледнах недоумяващо нито към Кейт, нито към Данте. За какво се разиграваше всичко това?

— И после какво стана, Ники? — тихо попита Хауард.

— Ами изпищях — промълви тя, едва сдържайки сълзите си. — Побягнах и се опитах да се скрия в банята. Ама Ерик сграбчи дръжката. Той е доста як за неговия ръст.

— Зная, че споменът е болезнен — кимна загрижено Хауард, като й подаде една хартиена кърпичка, — но трябва да узнаем какво се случи след това?

— Той ме изнасили — изрече сподавено Ники Робинсън накрая и тихо, но сърцераздирателно простена. Сетне клюмна глава сломено и за пръв път, откакто бе започнал процесът, и двете страни от залата бяха еднакво потресени.

Само след секунди една жена изкрещя: „Лъжкиня!“, а друга се провикна още по-силно: „Лъжлива кучка!“. Всички те имаха различни основания за гнева си.

— Още едно подобно избухване и ще изпразня залата! — провикна се съдия Ротщейн, опитвайки се да овладее ситуацията.

Но изминаха още няколко минути, преди залата да притихне и Хауард да зададе следващия си въпрос:

— А какво се случи, след като бяхте изнасилена?

— Върнах се на партера. За да довърша работата си. Не зная защо го сторих. Мисля, че е било заради шока. Чак тогава напуснах къщата.

— И къде отидохте, госпожице Робинсън?

— Първо се прибрах у дома. Но колкото повече време минаваше, толкова повече се разстройвах. Накрая не издържах и се запътих към игрищата зад гимназията. Там заварих Данте и Майкъл. Казах им какво се бе случило. Това, че Фейфър ме изнасили…

— Как реагира Данте? — попита Хауард.

— Направо полудя. Закрещя, нервно закрачи наоколо. И Майкъл реагира така.

— Тишина! — отново кресна Ротщейн, защото залата отново затътна.

— Какво си казахте, когато узнахте за убийствата, госпожице Робинсън? — повиши глас помощник-прокурорът.

— Ами че вината е моя — отвърна момичето и сведе поглед. — Никога нямаше да позволя на Фейфър да ме придружи до къщата, ако знаех, че така ще стане. Но най-вече никога нямаше да го споделя с Данте и Майкъл Уокър.

Данте веднага се наведе към мен.

— Тя лъже, Том! Измислила е цялата тази история. От първата до последната дума.

95.Кейт

Съдия Ротщейн отново посегна към дървеното чукче, за да въдвори ред в залата. Том написа на едно листче името Линдгрен и го плъзна по масата към мен. Но аз вече се бях изправила.

— Госпожице Робинсън, днес за пръв път научаваме за всичко това. А то е, меко казано, шокиращо. И доста смущаващо. Бихте ли повторили още веднъж пред нас защо решихте чак сега да го разкриете?

— Всичко е от Исус — заяви Ники. А след това млъкна, сякаш за да ни остави време да се освестим. — Той ме споходи в съня ми и ми заръча да го сторя, понеже било мой дълг да разкажа какво се е случило.

— Исус Христос често ли ви спохожда в сънищата? — попитах аз.

Публиката избухна в смях и Ротщейн още веднъж посегна към чукчето си.

— Това се случи за пръв път.

— Ясно. Но защо тогава сте чакали толкова дълго, за да го споделите? И защо точно сега подбрахте мига на откровението?

— Ами изплаших се — колебливо отвърна момичето. — Пък и не исках да сторя зло на моя братовчед. Ала Исус ми заповяда да кажа всичко, което знам.

— След изнасилването отидохте ли на медицински преглед?

— Не.

— Така ли? А въобще някой лекар прегледа ли ви?

— Не.

— Питам още веднъж: въобще някой прегледа ли ви?

— Не.

— От никого не сте била прегледана?

Момичето поклати глава, но аз настоях:

— Не чух отговора ви, госпожице Робинсън.

— Не, не съм била преглеждана от лекар.

— А не се ли тревожите, че може да сте прихванали някоя от болестите, предавани по полов път, или да забременеете?

— Цикълът ми е редовен — изтърси Ники.

— Но не се ли притеснявате за венерически болести?

— Не съвсем.

— Какво се получава в крайна сметка? На никого не сте съобщили за инцидента. На нито един човек. Няма протокол в полицията, няма медицинско свидетелство, а на всичкото отгоре, след като изнасилването приключило, сте слезли най-спокойно долу, за да довършите чистенето в къщата. Следователно липсва каквото и да било доказателство, дори показание на някой свидетел, което да подкрепя или потвърждава вашата версия, така ли?

— Възразявам, Ваша чест! — извика Хауард.

— Какво точно целите с този въпрос, госпожице Костело? — попита съдия Ротщейн.

— Преди два дни, когато решихте да се явите тук като свидетелка, искам да кажа, след като Исус ви е споходил, с кого първо говорихте? — продължих аз.

— Обадих се в полицейския участък в Ийст Хамптън.

— И с кого, по-точно, се свързахте там?

— С полицай Линдгрен — призна момичето.

Не издържах и я притиснах с поглед:

— Госпожице Робинсън, наскоро да сте била арестувана за нещо? По-точно през последните няколко месеца?

— Да. За притежание… — едва отрони тя.

— За притежание на дрога ли?

— Да.

— И кой ви арестува?

Ники Робинсън се озърна безпомощно наляво и надясно. Очите й обходиха всички наоколо, освен мен, но отникъде не намери подкрепа. И чак тогава прошепна:

— Полицай Линдгрен.

Силни гневни викове отекнаха от всички посоки и разтърсиха залата. Съдия Ротщейн вече нямаше избор — изпълни заканата си и изпразни залата.

96.Локо

Малката Ники изнесе голямо шоу от свидетелската скамейка. Кой би си помислил, че кучката е такава актриса? Но след като онази умница Костело я принуди да си признае за ареста и да намеси името на Линдгрен, сякаш адът се разтвори. Ротщейн очисти залата и обяви, че заседанията ще продължат след един ден.

Всички се измъкнахме на напечения от слънцето площад. Ако там не бяха струпани към двеста ченгета, като нищо щеше да се стигне до бунт… Атмосферата бе тъй нажежена и тревожна, че Ротщейн май наистина имаше право да отложи съдебните заседания с още двадесет и четири часа.

И така, изчакахме до четвъртък, когато още в ранна сутрин отново изпълнихме съдебната зала. Ротщейн сигурно си е казал, че всички се държим като деца, защото ни изнесе една строга лекция за значението на правосъдието за всяко свободно общество. Пълни глупости, разбира се, нали повечето от нас бяха съвсем наясно с това.

След това госпожица Костело призова Мари Скот на свидетелската скамейка. Това бе хитър ход от страна на защитата, понеже любимата баба на Данте бе важен свидетел за живота му.

Един поглед е достатъчен, за да се убедиш, че Мари Скот е от онези праведни, плашещи се от Бога женици, които винаги ги показват по телевизията, след като се случи някаква трагедия. От онези, които успяват да стискат зъби независимо какви неописуеми драми са се случили.

Тя съвсем не бе в първа младост, ала въпреки това държеше гърба си изправен като дъска. А като я гледаш как пристъпва тържествено и бавно, за да се закълне, преди да започне да дава показания, веднага ще си речеш, че е дошла тук само за да получи държавно отличие от самия Джордж Буш.

— Какви са вашите отношения с обвиняемия, госпожице Скот? — попита госпожица Костело.

— С гордост мога да заявя, че младият мъж е мой внук — отвърна Мари Скот и силният й развълнуван глас прикова вниманието на залата.

— Откога Данте живее с вас?

— От пет години. Още откакто майка му започна да излежава присъдата си в щатския затвор. Бащата на Данте вече я беше напуснал.

— И така, вие отглеждате Данте, откакто е бил малко момче?

— Точно така. И до появата на тези фалшиви обвинения той никога не е създавал проблеми. Нито веднъж.

Един въпрос винаги изплува в главата ми, щом видя жена като Мари: защо нейните деца са имали толкова лоша съдба, след като тя е била толкова строга майка? Дори и ако е свършила много работа, за да възпита образцово Данте, как да си обясни човек, че дъщеря й е зад решетките? Това сурово възпитание би трябвало да я тласне по съвсем друг път.

— Къде живее той във вашия дом? — продължи Костело с въпросите си.

— Живеем само двамата. Той има собствена спалня.

— Бихте ли ни я описали, Мари?

— Не представлява нищо особено. Има си легло, което впрочем е твърде късо за него, но пък бюрото му е удобно. Има и лавици по стените. Не можем да си позволим компютър, но той използва един от онези в училището.

— А какво има по лавиците? — заинтересува се Костело.

— На едната стена са подредени вещите, с които разполага всеки ученик — книги, компактдискове. А на другата той си пази своите скъпоценности, до една свързани с баскетбола. Нарича я „Стената на мечтите“, защото цялото пространство там е запълнено докрай с всичко, което е посветено на неговия блян един ден да играе в Ен Би Ей. Разбира се, той никога не я нарича така, а просто „Лигата“.

„Всичко това е толкова очарователно, но накъде ни водиш с тези приказки, бабо?“, помислих си. А Костело продължи да разпитва:

— И какво по-точно има на тази стена?

— Лавиците по нея са пет. На най-външната са подредени трофеите от мачовете на знаменитостите от Ен Би Ей и от летните лагери, както и състезанията за най-добър баскетболист на годината от всичките гимназии в окръг Съфолк.

— А какво е наредил по-навътре по лавиците?

— Там Данте пази своите баскетболни шапки. Има всичко тридесет, по една за всеки отбор от Лигата. Той живее само с мисълта за мига, в който ще извикат името му в залата на Ен Би Ей в Ню Йорк, след което той ще се качи на сцената и едва тогава ще сложи на главата си една от тези шапки.

— А внукът ви носеше ли тези шапки извън къщата?

— Никога! — извика Мари Скот толкова силно, че всички в съдебната зала доловиха яростта й.

Не беше необходимо да поглеждам към полицая Линдгрен, за да знам, че целият е плувнал в студена пот.

— Никога не е носил навън тези шапки! — повтори бабата. — Защото те не са за носене. Те са сбъдването на неговата мечта. Поръча си ги по пощата, извади ги от кутиите и ги подреди на лавицата, ама нито веднъж не си ги е слагал на главата! Той е ужасно суеверен. Не иска да нахлупи ни една от тях, докато не го извикат на сцената, за да му кажат в кой отбор ще играе.

Никак не ми се искаше да го призная, но Линдгрен май се оказа прав: тази кучка Костело си я биваше.

— Колко време след убийствата, извършени в окръг Съфолк, от полицията дойдоха в дома ви?

— Следващия следобед.

— И какво направиха?

— Ами първо претърсиха стаята на Данте, фотографираха я, провериха за отпечатъци. А накрая я запечатаха. Дори аз все още не мога да вляза там.

— Тези полицаи не бяха ли същите, които преди това посетиха вашия дом, Мари?

— Не. Преди това, сутринта, пристигна само един полицай от управлението в Ийст Хамптън. Каза, че търси Данте и попита дали може да огледа стаята му.

Сега вече стомахът ми започна да се свива от някакво неясно лошо предчувствие.

— А вие пуснахте ли го вътре, Мари?

— Да, госпожице. Знаех, че Данте не може да е замесен в нещо незаконно, затова не виждах нищо лошо в това да пусна полицая в стаята. Всъщност си казах, че това може да го убеди в невинността на внука ми.

— А вие самата влязохте ли в стаята заедно с този полицай?

— Не. Оставих го сам вътре. Той така пожела.

В залата се надигна толкова силен шум, че Ротщейн вдигна ръка и широкият черен ръкав на съдийската му тога се развя. Но това не помогна кой знае колко.

— Полицаят забави ли се там?

— Не много — отвърна Мари. — Да кажем, не повече от две-три минути.

— Но достатъчно дълго, за да може да вземе от лавицата шапката на Данте от отбора „Маями Хийт“? — заключи Костело.

В този миг едновременно се случиха три неща: тълпата ревна гневно, окръжният прокурор се разкрещя с все сила: „Възразявам!“, а Мари Скот с цялата си сила извика: „Да, госпожице!“.

— Зачеркнете последния въпрос от протокола, заедно с отговора — разпореди се Ротщейн на стенографката. След това се обърна към адвокатката, дето се прави на голяма умница: — Госпожице Костело, смятайте се за предупредена!

— Мари, помните ли кой бе този полицай, който в онази сутрин се е появил в къщата ви? — не преставаше защитничката.

— Да, помня го. Разбира се, че си го спомням.

— И как беше името му?

— Хюго Линдгрен.

— И така, полицаят се оказва отново Хюго Линдгрен — заяви адвокатката, сякаш тя самата беше изненадана от това разкритие. — Същият, който е получил анонимното обаждане за оръжието в контейнера за смет край ресторанта „Принцес“. Както и другото обаждане от Ники Робинсън! Точно той с останал за няколко минути абсолютно сам в стаята на Данте, ненаблюдаван от вас, или по-точно: необезпокояван от вас. Потвърждавате ли това под клетва?

— Да — отвърна Скот. — Абсолютно съм сигурна, че беше Хюго Линдгрен.

Сега вече тълпата, поне откъм моята страна, изригна, сякаш бе готова да подпали сградата на съда. Вече никой не обръщаше внимание на предупрежденията на съдията.

Но Костело, а не Ротщейн, бе тази, която ги накара да замлъкнат. Защото с няколко реплики тя взе акъла на всички в залата, включително и моя.

— Мари Скот ще бъде и ще остане единственият наш свидетел, Ваша чест — заяви тя, вперила нетрепващи очи в съдията. Сетне се обърна и изгледа многозначително съдебните заседатели: — Защото в думите на Мари Скот се съдържа всичко. Защитата приключи с изложението си.

Изявлението на Костело до такава степен смая и двата лагера, заемащи местата от двете страни на пътеката в центъра, че всички замряха. Ситуацията ми напомни за боксовите мачове, когато запалянковците се споглеждат разочаровани и объркани, защото единият от боксьорите прекалено рано е нокаутирал съперника си, а те са си платили с надеждата да гледат много повече. Но знаете ли какво? Тази кучка е умна.

Може би тя току-що бе спечелила мача.

97.Том

На следващата сутрин тълпата отново се стече в съдебната зала. Напрежението витаеше в нея, лицата на всички бяха изопнати. След горещата лятна седмица и немощната климатична инсталация, която по-скоро произвеждаше само звуков ефект, в затвореното пространство се разнасяше обилна миризма на засъхнала пот. Докато вървях към стола си, редом до този на Кейт, по моя гръб също се стичаха струйки пот.

Решението ни да не разпитваме Данте бе добре пресметнат риск, но да оставим един изпаднал в ужас за бъдещето си тийнейджър на милостта на обвинението, ни се струваше още по-рисковано. Тези съображения доста объркваха сметките ни. Тъкмо дописвах последната си бележка, когато съдебният пристав извика:

— Всички да станат!

С много по-бърза от обичайната за него крачка съдията Ротщейн нахлу в залата, зае мястото си и веднага се обърна към мен:

— Господин Дънлеви, ваш ред е.

Станах, за да се обърна за последен път към съдебните заседатели:

— Дами и господа, когато за пръв път се изправих пред вас в началото на този съдебен процес, единственото ми настояване бе да не приемате нищо на доверие, докато не претеглите сами всички факти. Исках да стигнете до собствена, ваша преценка. Зная, че ще се справите с това, понеже докато седя на стола си, ви наблюдавам и мога да доловя в очите ви вашата решимост. Затова искам сега да ви благодаря. Тази сутрин ние ще обмислим още веднъж случая, така както ни го представи обвинението, като се спрем на така наречените доказателства, едно по едно на всяко от тях.

Лицето ми вече бе покрито с пот. Избърсах челото си и отпих глътка вода. Единственият шум в залата бе бръмченето на слабата климатична инсталация.

— Когато се заех да защитавам Данте, си мислех, че това е случай, в който невинен тийнейджър се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Но сега осъзнавам, че този лош късмет няма нищо общо с това, че Данте Хейливил и Майкъл Уокър са се намирали в имението на Т. Смити Уилсън в същата нощ, когато там са били убити Ерик Фейфър, Робърт Уалко и Патрик Рочи. Защото Данте и Майкъл съзнателно са били подмамени да се явят на сцената на мястото на престъплението, за да могат по-късно да бъдат обявени за извършители на трите убийства. Това е единственото обяснение, което е смислено и обосновано. — Млъкнах за миг и огледах притихналата зала. — Но какво е подтикнало Данте Хейливил и неговият най-добър приятел да се появят през онази нощ в имението на Т. Смити Уилсън? Когато се предаде на полицията, Данте съобщи, че към пет следобед някой му позвънил. Ние знаем, че той е казал истината, защото от записаните телефонни разговори се вижда, че е получил обаждане с продължителност от осемдесет и три секунди — точно в пет часа и една минута. Постъпило е от уличен телефон, от автомат в кабина, намираща се край рибния ресторант „Клем Бар“. Този, който се е обадил, се представил за Ерик Фейфър. Именно той поканил Данте в имението на Т. Смити Уилсън, за да могат да си изяснят отношенията, да изгладят недоразумението и да оставят цялата тази неприятна история зад гърба си. Данте, който винаги е бил добряк, се чувствал доста неудобно след онази глупава, хлапашка караница, която обвинението представи тук едва ли не като някакво начало на расови вълнения. Младежът веднага се съгласил да се срещне с Ерик Фейфър по-късно през нощта. А Майкъл Уокър очевидно е искал да си купи малко марихуана през същата нощ. Данте призна и за това допълнително обстоятелство. Обаче този, който всъщност се е обадил, дами и господа, не е бил Ерик Фейфър. Бил е някой друг, който се е постарал да имитира, че се обажда Ерик Фейфър.

Отново попих с кърпичка капчиците пот по челото си и продължих:

— Допускам това, тъй като, ако Ерик Фейфър наистина се е обадил, най-логично е било да използва своя мобилен телефон. На него не му се е налагало да замаскира обаждането си и да се бои от евентуално полицейско проследяване на разговорите му. По простата причина, че въобще не е имал какво да прикрива. Обаче този, който действително се е обадил, за да злепостави Данте Хейливил и Майкъл Уокър като извършители на тези убийства, не е искал да излиза наяве. И тъкмо заради това е използвал уличен телефон. Това обаждане — продължих аз след кратка пауза, колкото да отпия глътка вода — е била само първата от следващите няколко стъпки, предприети от истинските убийци, за да уличат, да злепоставят Данте Хейливил като престъпник. Само първата, но най-важната стъпка в техните ходове. Чрез нея е било подготвено всичко, така че веднага след като Данте и Майкъл са се появили на мястото на бъдещото престъпление и убийците са ги чули да пристигат там, на игрището, именно те, а не двамата чернокожи, са застреляли тримата бели младежи. И така убийците вече са си осигурили присъствието на Данте Хейливил и Майкъл Уокър, обаче това не се оказало достатъчно за плановете им да прехвърлят вината на някого другиго. Впоследствие те открили — вероятно благодарение на техен човек в местната полиция — къде се укривал Майкъл Уокър. Убили го със същото оръжие, което използвали, за да убият Ерик Фейфър, Робърт Уалко и Патрик Рочи. След като се сдобили с превъзходни по качество отпечатъци от пръстите на Майкъл Уокър върху оръжието на престъплението, те задържали в себе си пистолета, докато Данте не решил да се предаде на властите. Веднага щом убийците узнали, че в онази нощ, на връщане към града, автомобилът с Данте Хейливил спрял пред ресторант „Принцес“, те изхвърлили пистолета в най-близкия контейнер за смет. Чрез още едно телефонно обаждане — или така наречения анонимен сигнал до полицая Хюго Линдгрен — те информирали полицията, че оръжието на престъплението се намира в този контейнер за смет. Колко е удобно всичко това за истинските престъпници, нали? Дами и господа, някой от вас използва ли все още уличните телефонни автомати? Да не би някой от вас да няма мобилен телефон? Обаче в тези два критични момента обажданията, които се оказаха от толкова решаващо значение за разследването, са били направени именно от уличен телефон. И двете обаждания са били замислени така заради една и съща съвсем очевидна причина — за да не може да бъде проследен този, който е позвънил. Сериозно се замислете върху това, какво ви представи досега обвинението. Всичко в неговите твърдения бе лишено от смисъл. Ако Данте Хейливил действително е убил тези трима млади мъже, а после е употребил същото оръжие, за да застреля своя най-добър приятел, то нали той е разполагал с предостатъчно време, за да укрие оръжието на престъплението. Да се отърве от него, и то така, че никой никога да не може да го намери. Ако — както твърди обвинението — той действително е пропътувал сам маршрута от Долен Ийст Сайд до Бруклин, за да убие Майкъл Уокър, а после се е върнал в Долен Манхатън, той преспокойно би могъл да изхвърли оръжието където и да е по пътя. Но вместо това — пак според обвинението — той го крил в себе си до последната минута. А накрая най-безразсъдно го запратил в един контейнер за смет, при това такъв, който е бил разположен на открито, на място с доста добра видимост. А на всичкото отгоре ни занимават в тази зала със запазените по пистолета — при това много добре различими — отпечатъци от пръстите на Майкъл Уокър. Това тук, дами и господа, също намирисва на някакъв фалшификат. Ако Данте е убил Майкъл, то би трябвало да избърше своите отпечатъци, преди да се отърве от пистолета. Но нали тогава би изтрил и отпечатъците на Майкъл Уокър от предишните три убийства? Как би могъл да изтрие своите, а да остави отпечатъците само на Майкъл Уокър, при това в отлично състояние?

Млъкнах за момент, колкото да оставя съдебните заседатели сами да си отговорят на въпроса ми. След това продължих:

— Нека сега да поговорим и за онази шапка с емблемата на отбора „Маями Хийт“, защото тъкмо от нея истинските убийци са се възползвали на два пъти по един наистина забележителен начин. Тъй като те не са разполагали с отпечатъците на Данте Хейливил върху дръжката на пистолета, решили да оставят на сцената на последното местопрестъпление тази шапка с отпечатъците на Данте върху нея. Как обаче убийците са могли да се досетят, че всичките тези баскетболни шапки от колекцията на младежа са играели чисто символична роля, че никога не са били употребявани? Нима са могли да разберат, че за него да нахлузи на главата една от тези шапки, преди да го поканят да играе в Ен Би Ей, означавало крайно лоша поличба? Не, нямало е откъде да го узнаят. Ето защо те са оставили там една шапка, по която няма никакви следи от потта на Данте. Нито един косъм от косата му. Защо? Защото са подхвърлили там шапка, която Данте Хейливил никога не е носил, нито веднъж не е поставил на главата си. Ако Данте наистина е решил да излезе в онази нощ, за да убие най-добрия си приятел, щеше ли да вземе със себе си най-ярката, най-червената от всичките шапки в колекцията си? Оттогава измина почти цяла година, но следствието така и не успя да открие някой свидетел, който да е забелязал двуметров мъж с яркочервена шапка да се е мотаел из улиците на Ню Йорк. Разбира се, че няма да открият такъв очевидец. Защото през онази нощ Данте не е бил по улиците. И така, какво всъщност се е случило в действителност? И кои са истинските убийци? Някой или някаква група от хора, свързани с търговия с наркотици, която дръзко са въртели в имението на господин Т. Смити Уилсън. Именно те са се стремили да хвърлят вината върху Данте Хейливил. Те са убили и Майкъл Уокър, обаче същевременно са допуснали някои доста сериозни грешки. Като пръв пример за това може да се посочи изборът на шапка, която Данте Хейливил никога не е носил. Нямало е и никакъв смисъл да се изхвърля оръжието на престъплението в онзи контейнер за смет. И накрая най-голямата им грешка: по този начин просто са насочили уликите към един корумпиран полицай.

Сега вече всички в залата се размърдаха, из редиците заплашително се надигнаха негодуващи гласове. Особено неудобно се чувстваха мъжете със сините униформи, застанали рамо до рамо покрай стените.

— Нима наистина са очаквали от нас да им повярваме — продължих аз — и да приемем за чисто съвпадение факта, че същият полицай, който е приел така нареченото анонимно обаждане за изхвърлянето на оръжието на престъплението в някакъв контейнер за смет, е поел и обаждането на Ники Робинсън, точно когато тя решила да съобщи за мнимото си изнасилване? Той се оказва и същият полицай, който влиза сам в спалнята на Данте, където младежът е държал всичките си шапки? Моля ви, не ни разсмивайте! Но въпреки грешките, допуснати от убийците, част от техния план несъмнено се е реализирал: полицията наистина веднага повярва, че убийствата са били извършени от чернокож тийнейджър. Макар че досега той нито е бил задържан, нито дори е подозиран в прояви на насилие. Младеж, пред когото се очертавала напълно реалната перспектива да бъде одобрен за играч в Ен Би Ей. Нима допускате, че такъв талантлив млад човек ще изгуби една безобидна, махленска бих казал, игра, при това напълно аматьорска, а накрая ще се впусне в ожесточена размяна на юмручни удари? Защо? Защото чернокожите тийнейджъри винаги така правят, нали? Готови са да се сбият дори без никаква видима причина? Още от началото на този съдебен процес обвинението пое в насоката, която ни тласкаше към версията, допускаща расов конфликт в дъното на цялата история. Разказаха ви за играта на баскетбол, при която — Бог да ни пази никога да не се случи пак — единият отбор бил само от бели мъже, а другият — само от черни. Сигурно представителите на обвинението не са се съмнявали, че вие мислено ще си повтаряме заканата на онзи тийнейджър: „Няма да го оставя така!“. В основата на обвинението е залегнало допускането, че тези чернокожи младежи са дотолкова податливи на влияние, че на тях никога не може да се разчита. Че може да се очаква само да се замесят в някакво престъпление, което най-често завършва с проливане на кръв. Познавам Данте Хейливил и мога да заявя, че в него няма нищо престъпно и неморално. Когато по-големият му брат бе уличен в престъпление, той остана в училището и продължи да работи упорито, за да подобри играта си на баскетболната площадка. А когато майка му изгуби битката с податливостта си към наркотиците, той пак не напусна училището, нито заряза тренировките. А ето че сега, почти цяла година, се намира в един строго охраняван затвор за престъпление, което не е извършил. При този случай, както и при много други, расовите конфликти не са нищо друго, освен димна завеса. Зная, че вие не сте склонни да позволявате да ви отвличат вниманието и да ви заблуждават. Сами ще се убедите, че именно това преследва обвинението. Защото не съществува нито едно достоверно доказателство, свързващо Данте с тези убийства. Така че накрая вие би трябвало да стигнете до единственото обосновано заключение: обвинението не успя да докаже нищо. И накрая, госпожо председател, вие трябва да произнесете това, което Данте Хейливил чака да чуе от цяла година — думата невинен. Но ако не го сторите, ще се окаже, че помагате на истинските престъпници да извършат пето убийство — ще унищожат един забележителен млад човек, моя много добър приятел Данте Хейливил.

98.Кейт

Задъхан от дългата си пледоария Том уморено се отпусна на стола. Съдебните заседатели го гледаха с вкаменени лица. Петима от тях бяха афроамериканци. Жените бяха осем, но да се говори пред тях на расова тема, бе голям риск, особено като се имаше предвид, че белите преобладаваха в състава на съдебните заседатели.

Хауард нямаше търпение да ни накара да си платим за това своеволие.

— Дами и господа, моето име е Мелвин Хауард. Сега съм на петдесет и две години и доколкото си спомням, през целия си живот съм бил чернокож. Моите предци са от щата Алабама. Дядо ми е бил внук на роби. А когато са се появили на този свят моите родители, на чернокожите не е било позволено да използват тоалетните в ресторантите. Но нищо от това мрачно минало няма нищо общо с Данте Хейливил или с този съдебен процес. И на господин Дънлеви всичко това много добре му е известно.

Всъщност Том бе изтъкнал точно обратното, но Хауард ловко успя да изопачи всичко и да го представи така, както на него му отърваше. Но думите му оказваха влияние върху дванадесетте съдебни заседатели, спокойно разположили се в удобни кресла. Когато погледнах към тях, не можах да прочета нищо в очите им. Гордеех се с това, което Том изрече, но същевременно бях крайно изнервена.

— Расови конфликти и корумпирани полицаи? — саркастично попита Хауард. — Звучи доста познато, нали? Само че къде съм чувал това преди? — И тогава уж непреднамерено отклони погледа си към края на редицата с журналистите, където седеше Рони Монтгомъри. Той насмешливо наблюдаваше всичко ставащо около него. — О, да, ето че си спомних — продължи Хауард. — Беше някакъв нашумял случай, обявен в таблоидите за процеса на века. Говоря за опита да бъде осъден Лоренцо Луис, онзи бейзболист, за убийството на жена си. Единственото, което сега липсва тук в сравнение с онзи съдебен фарс, е някакъв удобен агитационен призив. Но колко хора днес все още вярват, че Лоренцо е невинен? Не го вярват дори и най-преданите му приятели в Аризона, с които е играл голф. Така че не се оставяйте да бъдете заблудени като съдебни заседатели, дами и господа, освен ако не искате да ви запомнят както вашите колеги от съдебния процес срещу Лоренцо Луис. А сега вече е време за вас да прозрете цялата несъстоятелност и конспиративните теории, които съществуват единствено във въображението на защитата. И да фокусирате вниманието си само върху доказателствата. Като начало имаме оръжието на престъплението с отпечатъците на Майкъл Уокър върху него, открито край онзи ресторант в Саутхамптън три часа след като колата с Данте Хейливил е спряла там. Макар че защитата се постара много упорито да вложи своите думи в устата на доктор Евалд Олсън — един от най-добрите в страната експерти по съдебна медицина — той доказа пред нас, че тези отпечатъци могат да принадлежат само на Майкъл Уокър. И че с това оръжие са били убити четиримата млади мъже. А сега ми позволете и аз да кажа нещо за толкова коментирания тук полицай от Ийст Хамптън. Да, говоря именно за Хюго Линдгрен.

В Ривърхед почти всяко семейство имаше роднина, служещ в полицията, така че Хауард умело заиграваше с техния инстинкт за самозащита.

— Защитата безотговорно дискредитира репутацията му — повиши глас Хауард, — натика го в калта. Ще позволим ли да падне сянката на съмнението върху един почтен и примерен служител на реда, който за деветте години професионален стаж в местната полиция е бил удостоен със седемнадесет награди за безукорната си служба? Да се усъмним във всички полицаи, които ежедневно рискуват живота си заради нашето спокойствие? Според защитата доказателство за нещо нередно и незаконно било това, че един полицай се е оказал замесен във всеки аспект от най-сериозното престъпление в Ийст Хамптън от сто години насам. Добрите полицаи като Линдгрен посвещават цялата си кариера в очакване на голям случай като този. Съвсем естествено е той да е отдал голямо значение на ролята си в разследването. Освен това не трябва да забравяме, че полицейският участък в Ийст Хамптън е малко подразделение, така че съвсем не е подозрително някой от местните полицаи да бъде замесен два пъти в едно разследване. Лично за мен поне е изненада, че неговото име не се споменава по-често. В своите отчаяни напъни да постигне нещо, защитата поднесе още два факта, които са абсолютно неверни и затова тази несправедливост трябва да бъде поправена. Едно от тези съмнителни твърдения гласи, че обаждането за оръжието е било направено от уличен телефонен автомат край ресторанта „Принцес“. Може би повечето от нас действително притежават мобилни телефони, но какво можем да очакваме, ако се е обадил някой от миячите от нощната смяна на ресторанта, който се лишава от съня само заради една оскъдна заплата? Такъв човек не може да си позволи мобилен телефон. Второто невярно твърдение е, че оръжието е било намерено, след като обвиняемият съобщил в полицията къде се хранил онази нощ. Това също не е истина. Линдгрен не е бил близо до стаята, в която е протекъл първият разпит на обвиняемия. Полицаите са установили къде точно е вечерял Хейливил след намирането на пистолета. Имайте също предвид, дами и господа, че единственото лице, което е можело да позволи на този полицай да влезе в стаята на Данте, е била неговата баба Мари Скот. Тя сигурно е много добра жена, пък и се закле пред този съд да говори само истината, но тя също е човешко същество. А кой от нас би казал нещо, което може да навреди на децата или внуците му?

Хауард вече бе изпотен не по-малко от Том, когато говореше преди него. Помощник-прокурорът прекъсваше само за да отпие глътка вода от чашата пред себе си.

— А сега стигаме до най-важното в този случай — заяви Хауард. — Защитата дори не се опита да дискредитира или омаловажи факта, че сутринта преди убийствата Майкъл Уокър е взел пистолет от колата на Данте, донесъл го на игрището на Т. Смити Уилсън и го опрял в главата на една от жертвите — Ерик Фейфър. Както потвърди и свидетелката — опрял цевта право в главата му! Помните ли онези ужасни снимки, които ви показах? От тях е видно, че убиецът е притискал пистолета си плътно в черепа на всяка от своите три жертви, преди да ги застреля. А преди да отпусне пистолета си, Уокър изрекъл: „Тази сметка не е уредена, бели човече! Няма да го оставя така“. Преди истинското убийство е била проведена генерална репетиция, на която са били свидетели четиринадесет лица от двата пола и от двете раси. Дами и господа, този случай е много прост. Имаме двама обвиняеми, присъствали на сцената на трите убийства. Представено ви бе оръжието на престъплението с отпечатъците от пръстите на единия от тях. Показаха ви шапка с отпечатъци, свързващи втория обвиняем с мястото, където е било извършено четвъртото убийство. А сега, благодарение на смелостта на Ники Робинсън, вие разполагате и с един убедителен мотив — отмъщение за едно брутално изнасилване. Искам да ви благодаря на всички вас за вниманието и ангажираността, които проявихме по време на целия процес. Да ви благодаря предварително, че ще доведете този процес до неговия логичен край, като се справите с всичко, което предстои. Вече почти приключихме, дами и господа. Моля, не отклонявайте погледите си от най-важното. Данте Хейливил е виновен за тези убийства. Ако сте загрижени за вашата сигурност и за спокойствието на най-близките си хора, не го оставяйте на свобода.

99.Кейт

През следващите няколко минути зрителите останаха притихнали по местата си. Сякаш бяха в кино, където текат последните надписи след края на драматичен филм.

— Обичаме те, Данте! — провикна се Мари, когато двама шерифи се приближиха към масата на защитата, за да го отведат със себе си. — Още малко остана, детето ми.

— Да бе! — провикна се един хлапак в изпоцапан с боя работен комбинезон, изправен до вратата на залата. — И после ще те изпекат на електрическия стол!

Том и аз стиснахме ръката на Данте, която още трепереше. После шерифите отново му поставиха белезниците и го поведоха към асансьора, приличащ на стоманен кафез, за да го приберат в килията за обвиняемите, намираща се в подземието. В противоположния край на залата друга двойка шерифи ескортираше съдебните заседатели към втората врата, за да ги изпрати до служебния автобус, който после щеше да ги закара на половин километър по-надолу по шосето в хотела „Рамада Ин“. Там щяха да прекарат целия уикенд на единадесетия етаж, изолирани един от друг и от останалия свят.

След като автобусът със съдебните заседатели потегли, двамата с Том излязохме през същата задна врата и забързахме към паркинга, където Кларънс ни бе оставил своето такси.

Докато се промъквахме към големия жълт буик комби, телевизионните репортери и представителите на другите медии ни очакваха пред фасадата на съда. Когато най-после осъзнаха как ги бяхме изиграли, ние вече бяхме преполовили разстоянието до магистралата Сънрайз.

Никой от нас не продума по обратния път към дома. Бяхме изтощени, но най-вече изпитвахме необяснимо стеснение един от друг. Внезапно се озовахме сами и не знаехме как да реагираме. Всъщност през целия път аз си мислех за отдавна отминалите дни, когато бяхме толкова млади. Беше последната ни година в гимназията. Том и аз се срещахме всеки ден. Приличахме на вечно скитащи се по плажа летовници. Все така продължихме и в колежа и аз посещавах почти всички мачове на отбора на „Сейнт Джон“, в които Том участваше. Затова може би раздялата бе такъв ужасен шок за мен. Още не мога да си обясня как успях да превъзмогна болката.

Том натисна спирачките на алеята за коли пред къщата на Маклин. Когато побързах да сляза от буика, в очите му се прочете разочарование.

Същото изпитвах и аз, но бях съсипана от умора, така че се нуждаех час по-скоро да се добера до стаята си, преди окончателно да съм рухнала. Заех се да разкопчавам блузата си още на прага. Щом прекрачих вътре, първата ми грижа бе да дръпна завесите, а втората — да се сгуша уютно на кълбо в леглото.

Ала облекчението от това, че най-после се озовах в чистите си чаршафи, трая само една минута. После мислите ми пак се устремиха назад към изминалия напрегнат ден и сцените от съда се заредиха в съзнанието ми.

Трябваше ли Том да споменава за расовите конфликти? Имахме ли право да настояваме Данте да не бъде разпитван в съда? И защо, по дяволите, се оказах толкова мекушава с онази Ники? Трябваше да й дам да се разбере! А какво толкова се надявахме да постигнем, след като не сме проследили Локо? И как така си въобразяваме, че можем да победим в един толкова труден и заплетен случай?

Най-сетне заспах. Сънят е най-приятният подарък, който човек прави на себе си, когато се лута в омагьосан кръг.

Когато отново се надигнах в леглото, събудена от някакво странно почукване по стъклото, видях, че беше три и половина през нощта. Оказа се, че бях спала повече от девет часа.

По прозореца отново се почука. После още веднъж. Принудих се бързо да се измъкна от леглото и още сънена да се озова в сянката на пердетата. Успях да ги дръпна пипнешком, но те едва не рухнаха на пода.

В задния двор, подпряно на велосипеда си, стоеше единственото момче, което някога е разбивало сърцето ми. И се гответе да запрати още едно камъче към прозореца.

Едва когато по лицето на Том се изписа закачлива усмивка, осъзнах, че бях гола.

100.Том

Как е възможно един бивш играч от Ен Би Ей да пропусне цел с размери на врата, намираща се на по-малко от пет метра? Камъчетата отскачаха от стената, а на няколко пъти попадаха по улука покрай рамката на прозореца.

Принудих се да обиколя още веднъж чакълестата алея за коли пред къщата на Мак, за да напълня джоба си и отново да си пробвам мерника. Този път наистина улучих прозореца, и то два пъти.

Чудех се колко преки попадения ще са нужни, за да привлека вниманието й, когато пердетата се дръпнаха и Кейт застана насред прозореца. Лунната светлина се плъзна по обсипаните й с лунички рамене и заоблените й гърди. След няколко секунди — които на мен поне ми се сториха като цяла вечност — Кейт поднесе пръст към устните си и се усмихна. Едва тогава можах отново да си поема дъх. Поне докато не се открехна задната врата и тя пристъпи навън — боса, само по шорти и тениска с надписа „Лед Цепелин“.

Преминахме на пръсти покрай фотографа от „Нешънъл Инкуайър“, който спеше в своята тойота, и продължихме надолу по средата на опустялата улица, водеща към плажа. Изухме обувките си и ги оставихме под пейката зад източния кей, след което за по-пряко поехме направо през дюните.

Пясъкът бе влажен и студен, а лунната светлина ни се стори като бял килим, прииждащ към нас, носен от вълните.

Преди да стигнем до тясната пътека, извеждаща долу до плажа, аз намерих едно закътано местенце, недалеч от крайбрежните скали, където ми се стори най-удобно да разпъна одеялото. Кейт се настани на него, а аз приседнах до нея. Тя се взря право в очите ми. Зениците й бяха все още позамъглени от съня. Вятърът рошеше червената й коса и я разпиляваше по прекрасното й лице.

— Кой си ти, Том? — прошепна тя.

— Мислех, че съдебните заседания временно са преустановени — опитах да се пошегувам.

— Питам те съвсем сериозно — настоя Кейт и в този миг имаше вид на жена, готова да се разплаче.

— Човек, който се променя. Правил съм много грешки досега, но вече всички останаха зад гърба ми.

— А защо трябва да вярвам на думите ти?

— Защото всичко това е важно за теб, както и за Данте. Защото съм те обичал още когато бях на петнадесет години, Кейт.

— Не казвай нещо, в което не вярваш, Том. Моля те. Аз съм достатъчно наивна, за да ти повярвам. Вече на два пъти съм го преживяла. Още помня как ми се обади по телефона, за да ми признаеш, че не ме обичаш. Беше толкова студен.

— Ако наистина вече няма начин да спечеля отново доверието ти, трябва да ми го кажеш сега, защото вече наистина не знам какво да правя — промълвих аз, докато давещото усещане за пълно отчаяние се надигаше в мен. — Но щом толкова искаш да се върнем към миналото, знаеш ли какво всъщност се случи тогава? Аз просто не се чувствах достоен за теб, Кейт.

Може би отчаянието в гласа ми успя да я убеди, не зная… Но тя просто ме прегърна през врата и ме целуна по устните.

— Предупреждавам те — прошепна Кейт в ухото ми, — че ако още веднъж ми изиграеш този номер, ще се разправяш с Маклин. Обичаш ли ме, Том?

— Знаеш, че винаги съм те обичал.

Тя измъкна тениската през главата си. Шортите паднаха в краката й. С белите рамене, изпъстрени с лунички, и с червената си коса Кейт ми изглеждаше много по-красива от жената49, която се изправя от една голяма раковина в онази картина. Протегнах ръка и докоснах гърдите й, които изглеждаха сребърни на лунната светлина. Тя простена, а главата й се отметна назад от прилива на нежност.

— Кога си направи този пиърсинг? — едва успях да прошепна аз.

— Кой точно, Том?

101.Кейт

Ужасно неудобно бе да се чувствам толкова щастлива, докато Данте чакаше в затвора своята присъда, зависеща от шепа съдебни заседатели. А и те като всички хора можеха да допуснат някоя фатална грешка.

Но какво да сторя, когато отново се бях превърнала в една жена, която не можеше да контролира чувствата си? Усещах се безкрайно щастлива, макар че в същото време се измъчвах от това.

Беше един разнежващ неделен следобед. Том и аз седяхме върху одеялото, което бяхме занесли на плажа. Сега то бе проснато върху пода в неговата всекидневна, а аз се бях облегнала на дивана с последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ в скута си. Бях заета в търсенето на статии, които можеше да не съм оценила достатъчно при първия преглед на пресата.

Том седеше до мен, зает със същата дейност, а Уинго дремеше, полегнал между нас. Ние двамата и кучето, като изключим времето за сън, почти не бяхме променили позите си през последните четиридесет и осем часа. Въпреки че над главите ни тегнеше произнасянето на присъдата и трябваше да се крием от фотографите, плъзнали наоколо, ние се чувствахме така, сякаш бяхме заедно от години, а не само от два дни. Опитвах се да не мисля прекалено често за миналото, но сега, когато то отново изплуваше, си спомнях само хубавото, а не раздялата. През изминалите десет години Том се бе смирил и укротил и това ме караше да го харесвам повече.

Станах, за да сменя диска на „Exile on Main Street“ с диска на „Let It Bleed“50, докато Том подреждаше чиниите в миялната машина. След това той отвори една кутия с храна за Уинго и докато кучето омиташе порцията си, Том се върна при мен и докосна краката ми. Това се оказа достатъчна причина, за да се заемем с трескаво сваляне на всичките си дрехи…

В понеделник се отправихме на посещение при Данте в Ривърхед.

На Том и на мен ни бяха отделили една малка стая надолу по коридора, след кабинета на съдията Ротщейн. Прекарахме деня в нея, като поне сто пъти си припомняхме и преосмисляхме всяко по-важно наше решение, проследявахме развоя на кръстосаните разпити, взаимно се уверявахме, че бяхме следвали правилната линия на поведение. Но това не ни донесе спокойствие. През целия ден нищо не съобщиха за евентуалното решение на съдебните заседатели и накрая, към пет и половина следобед, автобусът отново ги отведе в хотела „Рамада Ин“, а ние двамата се прибрахме в квартирата на Том.

Вторникът се влачеше също тъй бавно.

А срядата сякаш нямаше край.

Но ако трябва да бъда честна, много ми беше приятно с Том.

В четвъртък сутринта надеждите ни отново нараснаха, когато съдебните заседатели поискаха стенограмата с дадените под клетва показания на Мари Скот. Но по-късно, следобед, пак оклюмахме, защото заседателите пожелаха да прочетат по-подробно разпита на Ники Робинсън. Тъкмо препрочитах тези листове от стенограмата, когато секретарят на Ротщейн подаде плешивата си глава през вратата.

— Съдебните заседатели са се споразумели за присъдата — съобщи ни той.

102.Том

Първи пристигнаха Маклин и Мари Скот. От тези пет дни, изминали в непрестанна тревога и мъчително очакване, тя сякаш се бе смалила още повече. После се появиха родителите на Фейфър, Уалко и Рочи. Най-близките приятели на загиналите младежи се втурнаха в залата, вдигайки прекалено много шум, напълно неподходящ за тази тържествена обстановка.

Досега, по време на съдебните заседания, публиката в залата винаги бе стриктно разделена на две половини от пътеката по средата — подкрепящите Данте и противниците им от Манток. Но много от поддръжниците на Данте вече си бяха заминали, тъй като бяха от по-далечни краища, и засега в залата преобладаваха хората от Манток. Данте можеше да разчита на подкрепата на сравнително малка, но сплотена група от смелчаци — Кларънс, Джеф, Шон с тениска с надпис „Свобода за Данте“, заедно с една дузина съученици и приятели от квартала и баскетболния отбор.

Щом залата се запълни, нахълтаха представителите на пресата и заеха запазените за тях предни редици.

Художниците, на които бе възложено да правят своите скици по време на процеса, вече се бяха надвесили над триножниците си, когато въведоха Данте. За последен път с белезниците около китките си. Изглеждаше толкова нервен и измъчен, че дори не смееше да ни погледне в очите. Когато седна между нас и забързано ни стисна ръцете под масата, усетих колко силно трепереха изпотените му длани. Както и моите, впрочем.

— Дръж се, приятел — прошепнах аз. — Правдата е на наша страна.

Преди час съдебните заседатели най-после се бяха споразумели за присъдата. Служителите от съда ги бяха помолили да се върнат по стаите си, за да вземат по един душ и да се преоблекат. Сега те стояха в съдебната зала с най-официалните си дрехи — мъжете с костюми и вратовръзки, жените — с поли и блузи. Малко след като заеха местата си, в залата най-неочаквано се появиха Стивън Спилбърг и Джордж Клуни в техните привидно обикновени, но всъщност ужасно скъпи костюми. Зад тях пристъпваше сценаристът Силитоу. С него се попълни списъкът на елитните гости, заели местата си малко преди да започне четенето на присъдата.

Очевидно никой не искаше да пропусне последните десет минути.

103.Том

Внезапно всичко се разви твърде бързо. Съдебният пристав извика: „Всички да станат!“. Съдия Ротщейн се появи от служебния вход и с енергични крачки се устреми към съдийския подиум. Председателката на състава от съдебните заседатели, жена със слаба фигура, вероятно към шестдесет и пет годишна, с очила с доста диоптри, се изправи пред него.

— Съдебните заседатели достигнаха ли до решение по всичките четири обвинения? — попита Ротщейн.

— Да, Ваша чест — отвърна тя.

Макар да гледаше напред към подиума, очите на Данте сякаш бяха фокусирани в някаква тайнствена точка вътре в него, а изпотените му пръсти нервно се сплитаха. В този миг същото правеше и Кейт.

— И какво установихте? — запита съдията.

Крадешком отправих бегъл поглед към измъченото лице на Мари. Неволно съзрях зад нея по-сдържания детектив от Бруклин Кони Рейборн. Предположих, че и той не искаше да пропусне произнасянето на присъдата.

— По първото обвинение в убийството от първа степен51 на Ерик Фейфър — започна да чете възрастната председателка с ясен и силен глас, — съставът от съдебните заседатели намира подсъдимия Данте Хейливил за невинен.

Данте така стисна ръката ми, сякаш пръстите му бяха от стомана. Зад нас отекнаха силни викове — смесваха се тържествуваща радост и яростни проклятия. Съдия Ротщейн веднага грабна своето чукче и се зае да въвежда ред и тишина в залата.

— И по второто обвинение в убийство от първа степен на Патрик Рочи — продължи председателката, — съставът от съдебните заседатели намира подсъдимия Данте Хейливил за невинен. По третото обвинение в убийство от първа степен на Робърт Уалко съставът от съдебните заседатели също определя подсъдимия Данте Хейливил за невинен.

Всички в залата настръхнаха. Полицаите изпънаха гърбове и се опряха плътно до стените. Десет секунди деляха Данте от присъдата, която щеше да реши какъв ще бъде неговият живот до края на дните му.

— А какво ще ни кажете по отношение на обвинението в убийство от първа степен на Майкъл Уокър? — попита Ротщейн.

— По това обвинение в убийство съставът от съдебните заседатели също преценява, че подсъдимият Данте Хейливил е невинен.

Жената с посивялата коса произнесе отчетливо последните думи, но в същия миг залата ревна. Мари и Кларънс не откъсваха очи от Данте като възкръснал от мъртвите, докато майката на Фейфър нададе ужасяващ стон. Сигурно се чувстваше така, сякаш бе видяла как Ерик издъхва за втори път, но сега пред очите й. Оглушителни приветствия и яростни проклятия, ругатни и ликуване — всичко това се преплиташе в едно. На косъм бе в залата да избухне вълна на насилие.

Но това нито за миг не смути Данте. Той скочи от стола си и се хвърли към нас, за да ни притисне в прегръдките си. Размаха огромните си юмруци във въздуха, отметна глава назад и нададе тържествуващ рев. Първата прегръдка беше за Кейт. Аз бях удостоен с втората, а сетне се озовахме в центъра на разгорещена, разплакана група от плътно притискащи се тела. Всички около нас се разкрещяха с все сила:

— Хейливил! Хейливил! Хейливил!

Когато най-сетне Кейт и аз успяхме да се промъкнем през залата към изхода, заварихме навън картина, приличаща на Таймс Скуеър в Ню Йорк три часа след посрещането на Новата година. Трудно щяхме да излезем от препълненото помещение, ако не бяха шерифите, оградили Данте от всички страни. Докато ни тласкаха забързано към страничния изход, погледът ми попадна върху лицето на сценариста на Спилбърг — Албърт Силитоу.

В този миг на дива радост Данте, Силитоу и аз бяхме едно цяло. Данте вече бе свободен и отново можеше да играе баскетбол. Аз пък най-после имах перспектива за адвокатска кариера, след като бях пропилял цяло десетилетие. А сценарият на Силитоу щеше да се филмира.

Ако Данте бе осъден, филм нямаше да има.

Но ето че и тримата, при това съвсем внезапно, се сдобихме с бъдеще.

104.Кейт

Само час след обявяването на присъдата радостни съседи и приятели заприиждаха в караваната на Мари. Носеха мезета и напитки, но официално тържеството не можеше да започне без Данте. С бутилка разпенено шампанско в едната ръка и ножици в другата той трябваше да пререже жълтата полицейска лента, с която стаята му бе запечатана отпреди година. Когато Данте се появи и последното лепкаво парче от лентата бе отстранено, той и неговите приятели нахълтаха в стаята като освободители в окупирана територия.

— А това е моят подарък за приятеля ми Дънлеви — изрече Данте с възторжен глас, докато му поднасяше черно-синята шапка от някогашния отбор на Том — „Минесота Тимбърулфс“.

После раздаде останалите двадесет и осем шапки на приятелите си. Червената баскетболна шапка с емблемата на „Маями Хийт“ още се пазеше като улика в найлонов плик в хранилището в Ривърхед. Докато траеше празненството, чисто новите, почти недокоснати дотогава шапки се подмятаха весело от цялата компания.

Очите ми не бяха останали сухи нито миг след произнасянето на присъдата. Виждах само как Мари не откъсваше поглед от внука си и се прегръщаше с Том и Джеф, а по изпитото лице на Кларънс беше изписано облекчение. Той също като мен плачеше от радост.

Маклин почука по кухненската маса и се провикна:

— Искам ред и тишина в съда! Казах, че искам ред!

А ние го удостоихме с най-оглушителната врява от викове, смях, глъч и дюдюкане, на която бяхме способни.

— Някой да познава това отнякъде? — провикна се той и размаха познатото на всички дървено чукче. — Сега онзи задник Ротщейн ще трябва да си намери нещо друго, с което да удря по масата. Не можах да се сдържа и да напусна съдебната зала, без да си взема нещо за спомен. По дяволите, Данте, толкова се гордея с теб! — продължи той. — Не знам как успя да издържиш на всичко това, но като гледам Мари, не се изненадвам. Надявам се да загърбиш целия този проклет спомен! А сега искам да дам думата на блестящата, великолепната Кейт Костело.

Всички се обърнаха към мен, за да ме поздравят.

— За теб, Данте — извиках и вдигнах чашата си с шампанско. — И за твоята тъй жадувана и изстрадана свобода! И за Мари! Така ми олекна, като разбрах, че с Том не им позволихме да те отнемат от нас. Обичам ви и двамата. — Повече не можах нищо да добавя, защото Данте и Мари едва не ме задушиха в прегръдките си.

— Е, Данте, моят партньор се опита да каже, че на сутринта ще получиш сметката ни — пошегува се Том.

Преливащите от радостни чувства наздравици сякаш нямаха край. Останах край Маклин и Мари, докато Том излезе навън, за да се присъедини към танцуващите на двора. След половин час отекна гръмотевица и от облаците, насъбрали се на небето още от началото на този следобед, рукна силен дъжд.

Леещият се порой принуди половината от насъбралите се съседи да притичат обратно към караваната на Мари.

Малко след това Том, със смръщени от тревога вежди, ми рече:

— Шон се обади. Май че племенникът ми се е скарал с приятелката си. Не знаех, че има приятелка, но се досещах, че нещо става, защото ми беше наговорил какви ли не щуротии.

— И сега трябва да се срещнеш с него, така ли?

— Мисля, че се налага.

— Е, тогава го прегърни от мен.

— Ще го направя. А като се върна, ще ти поднеса една изненада.

— Не знам дали ще мога да понеса още една изненада точно сега.

— Тази ще бъде за добро, обещавам ти — каза Том и вдигна ръка, посочвайки към Маклин и Мари. — На мен ли ми се привижда или тези двамата там наистина са се хванали за ръце?

105.Локо

Когато Б. У., или Бой Уондър52, се показа иззад ъгъла на онази изпоцапана малка каравана и закрачи през калния двор, ми се стори толкова различен, че чак тръпки полазиха по гърба ми.

Едва го познах. Не можех да се отърся от ужасното чувство, че когато се качи в колата на Кейт Костело, където го чаках цели четиридесет и пет минути, той също няма да ме познае. Или ако го направи, ще се държи така, все едно последните осем години никога не бе ги имало.

Бой Уондър е толкова хитро копеле, че сигурно бе замислил плана си още от самото начало. Нямам предвид този следобед или през миналото лято, а още преди осем години, когато се появи в полицейския участък във Вилидж в три през нощта и ме освободи под гаранция, след като ченгетата ме бяха пипнали да продавам трева на плажа. Не знам как го уреди, нито разбрах какво точно бе направил, но някак си успя да склони шефа на полицията да зареже цялата история. Потули всичко толкова умело, че онези типове нищо повече не успяха да надушат.

Но сега, като се замисля за случилото се, съм готов да се обзаложа, че той е замислил всичко от самото начало. Искам да кажа, че ме е накиснал пред ченгетата, за да може после да се появи изневиделица и да откупи задника ми, та сетне за цял живот да съм му задължен.

След една седмина той ме отведе при Ник и Тони и ми поръча вино, от ония бутилки, дето струват по триста долара едната. Непрекъснато ми доливаше чашата и на връщане, когато едва се държах на краката си, ми направи, както го нарече, „едно малко скромно предложение“. Трябваше да оставя на аматьорите снабдяването на хлапетата от гимназията с трева и вместо това да започна да му помагам да върти цялата търговия с дрога в Хамптън.

— Не е кой знае какво, но все пак се изкарват добри пари от тези задници — обясни ми той. — Освен това ще започнем с богатите, които живеят наоколо. Време е да се присъединиш към кънтри клуба.

Бях само на седемнадесет и тъкмо щях да завърша гимназия. Какво ли разбирах тогава? Но Бой Уондър беше съвсем наясно какво преследваше, та благодарение на неговото проницателно мислене и на моите усилия не след дълго парите започнаха да се трупат на чували.

Но и по този въпрос Бой Уондър се оказа много умен. Обясни ми, че ако започнем да живеем на широка нога, ченгетата за броени месеци ще надушат, че има нещо нередно. Затова цели осем години го карахме като монаси, без нещо да променим. Освен сумите в банковите ни сметки, които той откри в Антигуа и на Барбадос.

Оттогава бе само въпрос на време да си приберем това, което бяхме натрупали. „Нашият франчайз“, както Бой Уондър обичаше да назовава парите ни, скътани за бъдещето.

Така че нямаше проблеми. Нали една от най-силните черти на Бой Уондър бе в това, че беше абсолютно безмилостен, особено когато някой се опитваше да го мотае, макар че лично аз не съм по тая част. Освен това мога да се закълна, че бе невъзможно да се отгатне какво е намислил Бой Уондър. Винаги така ставаше.

Сега заваля като из ведро, но Бой Уондър продължаваше да крачи най-невъзмутимо в дъжда, сякаш бе решил да изпере дрехите върху гърба си. Може пък наистина това да му се искаше. От него всичко можеше да се очаква. По-добре от всеки друг знаех на какво бе способен. Бях до него, когато пусна по един куршум в главите на Фейфър, Уалко и Рочи, след като до последната секунда преди това ядно ги бе ругал.

И за какво бе всичко това? Задигнали крек за някакви си хиляда долара, за да завъртят една дребна сделка. Това бе всичко. По-скоро лудория, отколкото кражба, понеже на следващия ден Фейф и Рочи се бяха явили с парите в брой, плюс лихвата за закъснението.

Но Бой Уондър не ми позволи да взема парите. Каза ми, че ще изпратим послание. При това доста силно и въздействащо. Откачена работа! Но пък го измисли доста хитро. Изчаках нощта след онова сбиване на игрището на Т. Смити Уилсън, при което Уокър опря своя пищов в главата на Фейфър. Така можехме да припишем цялата работа на чернокожите братя. И аз си казах: окей, може пък да се измъкнем и от това, както и от всичко останало досега.

Но щом Бой Уондър отвори вратата на колата, изглеждаше толкова преобразен и отнесен, че даже старото му име вече не му пасваше. А когато се измъкна от мястото зад волана и ме посрещна с неговото хладно: „Какво става?“, на езика ми неволно изскочи името, с което го наричах толкова много години. Искам да кажа, преди да се появи в онази нощ в полицейския участък.

— Да пукна, ако знам — рекох. — Какво става с теб, Том?

Това мигом привлече вниманието му. Забраната никога да не използваме истинските си имена бе по-строга от тази да не пръскаме пари. Преди да се усети, той ме посрещна със същия вледеняващ поглед, с който бе удостоил Фейфър, Уалко и Рочи точно преди да ги простреля между очите. После се усмихна и попита:

— Шон, защо ме наричаш Том?

— Защото играта свърши, чичо. Пипнаха ни.

106.Том

— Може би още може да измислим начин да се измъкнем — отвърнах му аз, когато подкарах джетата на Кейт и внимателно дадох на заден ход по калния черен път. За щастие улицата се случи съвсем безлюдна, тъй като всички съседи в радиус от няколко километра се бяха събрали да празнуват в караваната на Мари. Пък и валеше като из ведро, та сега наоколо изгледаше по-пусто от всякога. — Какво те кара да си тъй уверен, че всичко е приключено, племеннико? Какво толкова се е случило?

— Случи се това, че се появи Рейборн — отвърна Шон. — Веднага след като прочетоха присъдата, аз изскочих навън, но когато наближих колата си, заварих Рейборн изправен до нея. Този кучи син ме чакаше там. Сигурно е тичал с все сили, за да стигне преди мен, но ако наистина се е задъхал, някак си успя да го скрие. Първо ми се представи. Каза ми, че от три минути било възобновено разследването на убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Уалко, Робърт Рочи и Майкъл Уокър, както и останалото неразгадано убийство на Мани Родригес. После ми се усмихна и ми рече, че единственият заподозрян за всичките пет убийства бил някакъв пласьор на дрога, някакъв психопат с прякор Локо. И когато го запитах защо ми разправя всичко това, Рейборн ме изгледа замислено и поясни: „Защото съм съвсем сигурен, че това си ти, Шон! Ти си Локо!“.

Сега карах по шосе 41, но валеше толкова силно, че не можех да вдигна повече от петдесет километра в час. Дори намалих, когато видях един строеж с висока дървена ограда. Веднага след него отбих по някаква мрачна странична уличка.

Погледнах към Шон… и се усмихнах:

— Е, повече не трябва да се притесняваш от детектив Рейборн.

— Наистина ли?

— Да. Той се отби и при мен днес следобед, у дома, точно след като Кларънс взе Кейт и я заведе при Мари. Каза ми, че не могъл да си обясни откъде съм знаел толкова много за убийствата — че оръжието нарочно било подхвърлено, че отпечатъците били подправени, а обаждането на Фейфър — имитирано, както и че на Линдгрен работата му не била чиста. Тогава му хрумнало, че би трябвало и аз да съм накиснат в цялата тази каша.

— И ти какво направи?

— Канех се да го попитам дали е бил в Антигуа или на някой друг остров в Карибите. И дали някога се е замислял за предсрочно пенсиониране? Но знаех, че ще бъде само загуба на време.

— Е, какво направи тогава? — попита Шон, но не посмя да ме погледне, защото вече знаеше отговора.

— Това, което бях длъжен. Този тип тежи поне сто и пет килограма. Едва го набутах в багажника.

— Вече и ченгета ли започна да убиваш, Том?

— Когато нямам друг избор — отвърнах аз точно когато чухме сирената на една полицейска кола от Ийст Хамптън, забързана нагоре по шосе 41 към караваната на Мари Скот.

— А защо се съгласи Данте да те наеме за свой адвокат? Или ти се прииска отново да станеш звезда, огряна от прожекторите, заедно с твоята приятелка? Ами ако беше загубил делото?

Пътят едва се виждаше заради проливния дъжд. Отстрани се появиха смътните очертания на някакви изоставени каравани.

— Мисля, че никога не си чувал за нещо, което се нарича изкупление, племеннико.

— Май че не съм — поклати объркано глава Шон.

— Такъв шанс да поправиш грешки като моите, се предоставя само веднъж в живота, Шон.

— Не е ли малко късно за това, чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Да заличиш миналото и отново да започнеш на чисто.

— О, Шон, никога не е късно за изкупление.

107.Том

Сега вече заваля тъй силно, че почти нищо не виждах по пътя, макар чистачките да работеха с максимални обороти. Ако можех да поема и този риск, щях да отбия някъде встрани и да изчакам пороят да отмине.

— И така, какво ще правим с Рейборн? — попита Шон, като се опитваше да не гледа към мен.

— Ще го погребем — отвърнах аз. — В старото негърско гробище на хълма. Само то ми се струва подходящо.

Автомобилът ни навлезе в разкалян черен път, приличащ по-скоро на пътека. За щастие познавах мястото и макар с доста усилия, успях да намеря пролуката в крайпътните храсталаци, откъдето започваше отбивката. Изтрита табела сочеше продължението към отдавна занемареното баптистко гробище. Насочих колата през тази пролука, а храстите задращиха по прозорците. Трябваше да намаля, невъзможно бе да се напредва бързо по наклона в този разкалян участък, но избегнах най-лошото — изкачих колата на възвишението, откъдето се откри просека, отстрани с надгробни камъни от варовик и табелки за парцелите.

Паркирах край една прогнила пейка, кимнах на Шон и двамата неохотно излязохме навън в дъжда. Обувките ни потънаха в лепкавата кал, още докато заобикаляхме колата от двете страни. По покрива и по капака на багажника барабаняха тежките капки. Шон натисна хромираната ключалка и отстъпи назад, когато капакът бавно се надигна. Но вътре, естествено, нямаше нищо, освен старата резервна гума на Кейт и някакви градински инструменти, които тя бе използвала в двора на Маклин.

— Какво е това, по дяволите? — ужаси се Шон, като се извърна към мен и веднага посегна да ме хване за ръцете.

Но дулото на пистолета ми вече бе здраво притиснато в ребрата му. И докато ме изгледа със същия онзи шокиран поглед, който трябваше да изтрият в погребалното бюро от лицата на Фейфър, Уалко и Рочи, аз натиснах спусъка.

Но едно съм длъжен да му призная: Шон, за разлика от онези хлапета, не се разхленчи, не повика на помощ майка си. Или може би ме взе за майка му, ако се съди по жеста, с който протегна ръце към мен и изохка:

— Том? Какво правиш?

Стрелях още три пъти. Цевта бе тъй плътно притисната към едрия гръден кош на Шон, че той послужи за заглушител на изстрелите. Заглушител от плът и кръв, така че гърмежите едва ли са стигнали по-надалеч от прогизналите дървета наоколо. Куршумите го накараха да замлъкне, но очите му още си оставаха широко отворени. Погледът му сякаш завинаги бе впит в мен. Продължавах да го усещам, докато взех лопатката от багажника, за да изкопая плиткия гроб. Затова се постарах да струпам повече кал върху лицето му. После избрах друго място, където да погреба пистолета, след което се прибрах на сухо в колата.

Винаги съм обичал да стоя вътре, когато дъждовните капки потропват ритмично по покрива. За кратко останах там, без да бързам за никъде. Гледах само как дъждът измиваше мръсотията от предното стъкло, така както аз бях измил Шон от моя живот.

И знаете ли какво? Чувствах се като след изкупление.

108.Кейт

Тясната всекидневна на Мари бе претъпкана от хора. Приличахме на корабокрушенци, понесени от някакво мощно океанско течение — всеки се люшкаше натам, накъдето го отнасяше вълната. В един момент погледът ми попадна върху екрана на телевизора, откъдето винаги добре изглеждащият Джордж Клуни споделяше мнението си за американското правосъдие и недъзите на системата. Сетне се заслушах в тревожната изповед на Джеф, брата на Том, който се безпокоеше за сина си Шон.

— Не е на себе си, откакто е започнал процесът — довери ми Джеф. — Постоянно е неспокоен, потиснат. Не ми спомена нито веднъж за момичето.

— Той е в трудна възраст — опитах се да го успокоя, но преди да успея да продължа, сякаш ме повлече приливна вълна и се озовах точно в същия ъгъл, където беше Лусинда Уокър, майката на Майкъл Уокър. Никак не бе приятно сред празнично настроеното множество да се изправиш тъкмо срещу майката на едно от убитите момчета, но въпреки това Лусинда пое протегната ми ръка.

— Бог да ви благослови, госпожице Костело — заговори тя. — Успяхте да спасите още едно невинно момче. Ако не бяхте вие, животът му щеше да бъде съсипан. Нито за миг не повярвах, че Данте е убил сина ми или онези другите. Може би сега най-после полицията ще се заеме с издирването на истинските престъпници.

И докато Лусинда продължаваше да ме занимава с Данте и Мари, предната врата се отвори и Том се вмъкна вътре, сред гъстата навалица от развеселени гости. Щом ме видя, се усмихна, макар да бях на другия край на стаята. Сърцето ми потръпна. Изплаши ме мисълта, че за малко можех да се размина с внезапно разкрилия се пред мен втори шанс да намеря щастието си. Ако не беше този процес, може би никога повече нямаше да му проговоря.

— Чувствам се като сьомга, забързана да продължи нагоре срещу течението, преди да хвърли хайвера си — рече Том, с все още изпотено лице.

— После да не кажеш, че си забравил какво говориш? Как е Шон? — попитах аз.

— По-депресиран от всякога. Тъжно е, но му изнесох една лекция и го прегърнах от твое име. А ти как си, Кейт? Как е моето момиче?

— Нямах представа, че щастието може да се окаже толкова изтощително — въздъхнах.

— Искаш ли да се усамотим за малко? — предложи ми Том.

— Имаш предвид на някое приятно място?

— Всъщност, да. Но това е свързано с онази изненада, за която вече ти споменах.

Той ме поведе през стаята към Мак и Мари. Тя ме прегърна силно, а очите й грееха от радост.

— Вие двамата дадохте на всички да разберат къде е истината. На всички! На целия свят!

— Ние ли? Ами какво да кажем за вас? — попита Том и чукна своята бутилка с бира по чашата на Майкъл.

— За двете двойки! — извика Маклин и прегърна Мари през рамото.

— Е, крайно време е вече едната от двойките да се прибере у дома — рече Том. — Днес беше голям ден за всички нас, но и много дълъг. Едва се държим на краката си.

Заварихме виновника за празненството в кухнята, заобиколен от високите си съученици, които го гледаха със страхопочитание. Макар че бяха връстници, те имаха вид на по-малки поне с пет години от Данте. Той обаче не ни остави да си тръгнем, преди да ни представи всичките си приятели.

— Този тук, едрият — обясни ми момчето, сочейки към един висок и як хлапак от лявата му страна, — е Чарлс Хол, или Ч. Х. Онези там са братята Къти, а този вляво е Бъфорд, но ние му викаме само Бъфо. Това са те, моите момчета.

Том и аз още веднъж прегърнахме Данте и излязохме. Всъщност колкото повече си мислех за обещаната ми изненада, толкова по-силно ставаше нетърпението ми.

109.Кейт

Навън продължаваше да вали, но поне беше много по-хладно от претъпканата каравана. Том ме прегърна и ме поведе през двора към моята кола. Но щом сведох поглед към калните й гуми, той ме притисна по-силно към себе си и ми прошепна, че иска да ме целуне.

Целувахме се в дъжда, а накрая се качихме в колата целите измокрени. Том ме прегърна и вътре, преди да подкара към къщи. Но за моя изненада пое по шосе 27, като зави на запад, вместо на изток. Ако сте отраснали тук, като нас, никога няма да постъпите така, няма как да сбъркате посоките, колкото и да сте изморени. Но когато го погледнах, очаквайки да получа обяснение, Том само ми се усмихна предизвикателно:

— Предупредих те, че имам изненада за теб.

— Остави ме сама да отгатна — прекъснах го аз. Бях толкова уморена, че едва отроних: — Намислил си да прекараме уикенда на полуострова ли?

— Нещо много по-хубаво.

— Наистина ли? Сигурен ли си, че не искаш да ми го кажеш? Така ще се изненадам още сега.

— Кейт, не си ли скъсвахме задника от работа вече десет години? — попита Том усмихнат, докато се взираше в непрестанно леещия се дъжд.

— Е, приблизително.

— Справихме ли се добре със защитата на нашия клиент?

— Да, би могло така да се каже.

— И ти ми вярваш, нали?

— Сам знаеш, че е така — отвърнах и докоснах рамото му. Внезапно ме обзеха толкова силни чувства, че не знам за кой ли път днес сълзите ме задавиха.

— Тогава се облегни на седалката и се успокой. Заслужихте си наградата, адвокат Костело.

Послушах го като добро момиче. След това неусетно съм задрямала. Когато отворих очи, Том вече напредваше по магистрала 495, а в мрака покрай нас профучаваха неясните очертания на поляни и къщи с ниски огради пред тях. Напълно бях загубила ориентация къде се намирахме.

И тогава видях голямата крайпътна табела с надпис: „Летище Кенеди“.

— Том? — възкликнах объркано.

Но той нищо не каза, само се усмихна, докато отби към сектора за външни полети и спря чак пред входа на терминала на „Ер Франс“.

— Някога била ли си в Париж, Кейт?

— Не.

— Нито пък аз.

В мен нахлуха най-различни противоречиви чувства, ала единствено успях да попитам:

— А кой ще се грижи за Уинго?

— Маклин — отговори Том. — Как иначе, според теб, бих тръгнал на толкова дълъг път? — След което ми подаде паспорта, заедно със самолетния билет, закупен по интернет.

— Сега за малко ще те оставя, защото трябва да уредя въпроса с колата — обясни ми спокойно Том, сякаш това бе нещо съвсем обичайно. — Ще се срещнем пред гишето за паспортната проверка.

Но аз не можех да помръдна. Гледах го като хипнотизирана. Защото ми се струваше, че го виждам за пръв път в живота си.

110.Том

Самолетът, изпълняващ нощния полет на „Ер Франс“, кацна на летище Шарл де Гол в един следобед местно време. Тъй като не трябваше да чакаме за багаж, бяхме първи на гишето за паспортна проверка на влизащите във Франция, след което без всякакви проблеми преминахме и митническото гише. Никога, през целия си живот, не се бях чувствал толкова свободен и безгрижен.

Само преди часове шофирах през Куинс. А сега седяхме на задната седалка на някакъв черен фиат, който бързо ни носеше към улиците на Париж. Оказа се, че са красиви, като излезли от пощенски картички, с много дървета от двете страни. После таксито продължи по някакъв широк булевард, сетне за кратко ни подруса по друга павирана улица, а накрая спря пред един малък хотел на левия бряг на Сена. В него днес следобед — пак по интернет — бях направил нашата резервация.

Оказа се, че стаята ни още не бе подготвена, затова се отбихме в кафенето, което бе най-близо до хотела. Поръчахме си по едно кафе с мляко и се загледахме в оживеното движение по парижката улица.

— Къде сме сега, Том? — попита ме Кейт и облиза пяната от устните си.

— В Париж.

— Питам просто така, за ориентация.

Малко по-късно, облегнати на каменния парапет, се загледахме в мътните води на Сена. На отсрещния бряг се очертаваха елегантни бели сгради. Нито една от тях не бе на повече от пет етажа, както и не бе по-млада от петстотин години. Но най-прекрасното не бе чудесната гледка, а възторженото възхищение, струящо от очите на Кейт.

Прекосихме Пон-Ньоф и следвайки инструкциите на пътеводителя, се насочихме към най-близкия универсален магазин.

— Има огромна опасност да свикна с всичко това — призна ми Кейт.

В галерията Лафайет си позволихме да пръснем по хиляда евро и да накупим цял куп дрехи. Аз си харесах два панталона, три ризи, един кашмирен пуловер и чифт обувки, в по-официален стил от всичко, което бях носил досега. Но нали вече не бях същият както преди една година или дори както преди двадесет и четири часа, така че защо трябваше да продължавам да се обличам както досега?

— Нямате куфари? — удиви се добре облечената жена от администрацията на хотела, която ни посрещна зад бюрото на рецепцията.

— Предпочитаме да пътуваме без багаж — обясни й Кейт, като й показа, че всичките й днешни покупки се бяха събрали само в една пазарска торба.

Малкият асансьор ни отведе на третия етаж, където от стаята ни, украсена с антики, каквито не бях виждал досега, се откриваше прелестен изглед към малък площад с триъгълна форма, наричан от парижаните „Ла Плас де Леон“.

Връчих на пиколото прекалено щедър бакшиш, заключих вратата и се извърнах тъкмо навреме, за да уловя голата Кейт, забързана да ме прегърне.

111.Кейт

Парижкото ни ежедневие беше прекрасно. Том ставаше към осем часа, купуваше „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се отбиваше в кафенето. Аз пък слизах долу след един час и му помагах да привърши с това, което бе останало от кроасаните и другите лакомства, сервирани за закуска. Накрая Том затваряше очи и разгръщаше наслуки пътеводителя, предоставяйки на съдбата да реши какво да посетим през днешния ден.

В понеделник това беше музеят на Пикасо, недалеч от квартала, наречен Маре53, изпълнен с приятни, лъкатушещи улички. Във вторник се изкачихме по стръмните улици, извеждащи на върха на хълма Монмартър. А тази сутрин решихме да се поразходим до един хотел от осемнадесети век, преобразен в музей, посветен само на френския скулптор Огюст Роден.

Видяхме внушителната фигура от черен гранит на писателя Балзак, както и монтираната върху специален подиум световноизвестна статуя „Мислителят“. Стори ми се обаче доста едър, дори прекалено мускулест за задълбочен само в мислите си интелектуалец.

А зад тези две скулптури, в ъгъла, се намираше епичната композиция „Вратата на ада“, на която Роден посветил последните тридесет и седем години от живота си. Състои се от две масивни черни порти, запълнени с повече от двеста гърчещи се тела, всичките на грешници, наказани за цяла вечност с непоносими изтезания. Не можах да си обясня защо, но Том за дълго не можа да откъсне очи от нея.

Беше като омагьосан. Оставих го да крачи из покритите с каменни плочи алеи в градината, отрупани от двете страни с толкова много рози, колкото може би бяха грешниците в ада. Седях на една огряна от слънцето пейка, загледана в млада майка, която кърмеше детето си, когато Том ме намери.

— Колко от онези гърчещи се в смъртни мъки тела запомни, Том? — пошегувах се аз.

— Всичките до едно — сериозно отвърна той.

— Е, доста си се потрудил.

От близкото кафе си взехме по един сандвич и чаша вино. После отново заскитахме из съседните квартали, където много от впечатляващите къщи бяха превърнати в посолства, всичките с въоръжена охрана пред фасадите. Колкото и красиво и ново да бе всичко това за мен, не можех да забравя нито вкуса на виното, нито онези гърчещи се грешници от „Вратата на ада“, затова повлякох Том обратно към нашата малка хотелска стая.

Всъщност вече не можех да чакам. Докато Том още отключваше вратата, аз плъзнах език по устните му и му прошепнах колко съм се разгорещила. Веднага щом се озовахме вътре, го избутах право в банята и го разсъблякох пред високото огледало. Коленичих между краката му и гледах отражението на лицето му в същото това огледало, докато смучех прекрасния му инструмент.

— Това грях ли е, Том? — попитах невинно.

— Не мисля.

— Наистина ли? Значи нищо лошо не върша?

— Не, нищо лошо. Ти винаги всичко правиш добре — задъхано рече Том.

— Не гледай мен, гледай ни в огледалото.

След два часа, в леглото, Том простена насън, но вече по съвсем различен начин. А сетне промърмори:

— Нямаше кръв! Нямаше кръв!

Раздрусах го, отначало по-леко, а после по-силно. Накрая той отвори очи, но в тях се четеше ням ужас.

— Сънуваше някакъв кошмар, Том — разтревожих се аз.

— И какво казах? — притеснено попита той.

— Бъбреше нещо за някаква кръв.

— Чия кръв? Каква кръв?

— Не каза, Том.

— А не говорих ли още нещо? — попита той. В очите му все още се четеше неизказана паника.

— Не — успокоих го аз и той ми се усмихна тъй сладко, че отново поисках да проникне в мен.

112.Том

Не посмях да заспя отново, но Кейт скоро се унесе в сън.

Когато се събуди, се оказа, че бяхме пропуснали резервацията си за вечерята, затова излязохме навън да поскитаме в нощта. И докато преминавахме покрай различните ярко осветени витрини, Кейт ми се видя необикновено притихнала, докато аз не можех да престана да мисля за кошмарните си съновидения и за това, което може би съм наговорил в съня си.

Оставихме зад гърбовете си изпълнения с минувачи Сен Жермен, като го заменихме с много по-тихите и по-тъмни улици край Сена. През цялото време Кейт ме държеше за ръката, но не изрече нито дума.

Ако от устата ми се бе изплъзнало нещо уличаващо — за Шон или за другите — тя не би могла повече да се люби с мен? Но ако нищо не съм казал, защо е толкова напрегната и неспокойна?

И двамата умирахме от глад, обаче Кейт не пожела да влезем в някой от многото уютни ресторанти, като непрекъснато капризничеше: „Прекалено много туристи има вътре“, „Прекалено е модерен и лъскав“, „Прекалено е празен…“.

Сякаш това не беше тя. Независимо дали исках или не, не можех да пренебрегна влудяващата вероятност сам да се бях издал пред нея.

Пък и ако го направя, как после ще успея да залича всичко в един град, който почти не познавам?

Най-после се спряхме в едно съвсем обикновено бистро, наблъскано с парижани. Мургавият келнер ни поведе към едно червено сепаре в дъното на залата, но дори и там Кейт не пожела да ме погледне в очите. Само сведе поглед към скръстените в скута си ръце и едва чуто промълви:

— Том, има нещо, за което искам да си поговорим.

„Не тук. Не пред всичките тези хора, където нищо не мога да направя!“, помислих си аз, но бързо отвърнах:

— Има нещо, за което и на мен ми се иска да си поговорим. Но усещам главата си така, като че ли във всеки момент ще експлодира. Не можем ли да се усамотим на някое по-спокойно място, за да споделим всичко, което ни вълнува?

Извинихме се на келнера, върнахме се на тротоара и продължихме разходката си из Люксембургската градина.

Макар вече да беше единадесет вечерта, наоколо бе пълно с туристи. През всеки двадесетина метра уличните музиканти подпяваха песните на Бийтълс или жонгльори подмятаха горящи палки. Наоколо имаше немалко празни пейки, но прекалено голяма и опасна бе видимостта откъм алеите.

Най-после зърнах една пейка, закътана в сенките на някакви високи дървета. След като набързо се огледах във всички посоки и се уверих, че няма да ни забележат, настаних Кейт в скута си. Все още не можех да повярвам, че се стигна дотам, но се вгледах в очите й и приближих едната си ръка към шията й.

— Том? — погледна ме въпросително тя.

— Какво има, Кейт?

Сърцето ми заби толкоз силно, че вече едва чувах думите си. Озърнах се бързо, за да се уверя, че никой не идва откъм главната алея.

През цялата вечер Кейт почти не ме поглеждаше. А сега очите й ме пронизваха. Не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш изучаваше зениците ми, за да прочете в тях моята реакция на това, което се готвеше да ми каже.

— Какво има, Кейт? Какво те измъчва? — попитах аз и леко плъзнах и другата си ръка към изящната й шия.

— Искам да имам дете от теб, Том — изрече най-накрая тя. — Искам да си имаме дете.

Не знаех дали да се смея, или да плача. Но Кейт отчаяно очакваше моя отговор, взирайки се втренчено в мен като кошута на шосето, заслепена от фаровете.

— Само едно ли? — нежно прошепнах аз. Целунах сълзите по бузите й и спуснах треперещите си ръце към шията й и вече по-спокойно добавих: — Аз пък все се надявах на три или четири.

113.Том

След първия ни сеанс, посветен на правенето на бебе, аз лежах спокойно отпуснат, докато наблюдавах как Кейт спеше дълбоко до мен. Едва сега започвах да се отърсвам от отчаянието, което ме бе налегнало само преди няколко часа. Обикновено мразех да се замислям за бъдещето. Бях се свил толкова натясно в своя ъгъл, че не можех лесно да се измъкна оттам. А ето че сега бях по-доволен от себе си дори и в сравнение с онези смешно наивни хлапаци, фукащи се пред всички с това, че са успели да се дипломират с най-висок успех в юридическия факултет в Харвард.

Кейт и аз току-що бяхме спечелили най-големия процес за убийство през последните десет години. Сега можехме да живеем или да работим където си пожелаем, в целия свят. Всяка адвокатска кантора с радост би ни приела за съдружници и така щяхме да спечелим няколко милиона долара, без дори веднъж да се изпотим. Или пък, ако не бяхме напълно готови отново да нагазим в тази груба игра, можехме просто още малко да си почиваме в Париж. Да удължим, примерно, престоя си тук с още една-две седмици иди дори месеци. Да наемем апартамент в Маре. Да попием нещо от културата, щедро предлагана във френската столица. И да научим повече за френските вина.

Една щастлива жена е трогателна гледка. А Кейт, дори и в съня си, имаше вид на невероятно доволна от живота си. Ако бе решила да създава семейство, защо да не опитаме? С годините нямаше да стана по-млад? Може би тя щеше да ходи на работа, а аз да си остана вкъщи, за да уча малчуганите на най-важните неща в този живот. Например, да могат да дриблират, още преди да тръгнат на забавачница.

Иззвъня будилникът, оставен върху нощното шкафче. На дисплея се изписа шест часът и три минути. Внимателно се измъкнах от леглото и докато в главата ми отекваше добрата стара песен на Джони Мичъл „Той бе свободен като парижанин“, предпазливо се прокраднах на пръсти до банята.

Взех си един горещ душ, стараейки се да го удължа колкото можеше повече. След това се избръснах. Напъхах нозе в новите си панталони и разопаковах ризата, току-що донесена от пералнята на хотела. Прекрасно е да се чувстваш свободен и олекнал.

От всичко, заради което обикнах Париж, може би най-много ми допадаха ранните утринни часове. Нямах търпение да дочакам кога ще мога да се измъкна навън по още влажната от нощта улица, за да си купя моя „Трибюн“. Вече предвкусвах утринната наслада от люспестите кроасани и гъстото черно кафе.

На прага се обърнах за последен път, за да се полюбувам на спящата Кейт, потънала в нейните неразбираеми за мен майчински блянове. И тъкмо затворих безшумно вратата зад гърба си, когато студеното стоманено дуло на пистолет се притисна в тила ми. Спусъкът изщрака пронизващо в ухото ми.

Долових мириса на евтиния афтършейв на Рейборн, преди да го чуя да промълвя:

— Благодаря ти, Дънлеви, че ме доведе в Париж.

После ме изрита в краката и ме повали на пода по очи. Чевръсто изви ръцете ми на гърба и закопча белезниците около китките ми. Лесно му бе да се прави на мъжага, когато имаше зад гърба си шестима френски жандарми, всичките насочили пистолетите си към мен.

Не бях изрекъл нито дума, защото за нищо на света не исках да събудим Кейт. Щеше ми се сладкият й сън да продължи още малко. Колкото и шибано да звучи, но и аз, лека-полека, бях започнал да вярвам в него. И ако Рейборн или някой друг не ме бе заловил, може би щях да се измъкна. След като успях да изиграя ролята на отличен адвокат и да спася задника на Данте, да вляза в ролята на съпруг и баща, за мен щеше да бъде фасулска работа.

Обаче Рейборн хич не го бе грижа за това.

— Племенникът ти те познава по-добре, отколкото си въобразяваш, хитрецо — рече той.

— Носел е защитна жилетка, нали? — прошепнах, все още опитвайки се да не вдигам шум.

— Как се досети?

— Той винаги си е бил един малък мръсен негодник — въздъхнах, но всъщност много добре знаех, че причината бе съвсем друга. Защото нямаше кръв! Нямаше кръв!

— Предаде се на третия ден, след като изпълзял от плиткия си гроб. Дори не се опита да изпроси помилване или поне да се споразумее за сделка с нас. Искаше само едно: да сподели с нашите детективи всичко, което знаеше за чичо си Томи. А то се оказа доста много.

Защо не млъкнеше? Не се ли досещаше, че Кейт спи? Имайки предвид колко усилено се бяхме потрудили, тя вече трябваше да спи за двама. Но се оказа прекалено късно.

Вратата се отвори и Кейт пристъпи през прага към коридора, облечена с тениската си с надписа „Лед Цепелин“. Босите й нозе бяха само на двадесетина сантиметра от лицето ми, но можеха да бъдат и на двадесетина километра. Защото знаех, че никога вече няма да я докосна.