Кръстникът

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

След петмесечно изгнание в Сицилия Майкъл Корлеоне най-после започна да разбира характера на баща си и неговата съдба. Той започна да разбира хора като Лука Брази, безмилостния довереник Клеменза, смирението на майка си и примирението й с нейната роля. Защото в Сицилия видя какво щяха да представляват те, ако не бяха се разбунтували срещу съдбата си. Той разбра защо дон Корлеоне винаги казваше: „Човек си има съдба.“ Започна да разбира презрението към властта и официалното правителство, омразата към всеки, който нарушеше закона на мълчанието „омерта“.

Облечен в стари дрехи и с каскет, Майкъл беше превозен от кораба, останал на док в Палермо, до вътрешността на остров Сицилия, в самото сърце на провинцията, контролирана от мафията, чийто местен шеф беше безкрайно задължен на баща му за някаква услуга в миналото. В тази провинция се намираше градчето Корлеоне, чието име Дон Корлеоне беше приел, когато преди много години беше емигрирал в Америка. Но живи роднини на дон Корлеоне вече не бяха останали. Жените бяха измрели от старост. Всички мъже бяха избити при отмъщения или бяха емигрирали — в Америка, Бразилия или някоя друга провинция на Италия. По-късно щеше да научи, че това малко сиромашко градче се нарежда на първо място в света по броя на убийствата.

Майкъл беше настанен като гост в дома на един неженен чичо на местния шеф на мафията. Чичото, който беше прехвърлил седемдесетте, беше също и лекарят на този район. Местният шеф на мафията бе към шейсетгодишен, казваше се дон Томазино и изпълняваше длъжността на gabbellotto в един огромен имот, принадлежащ на едно от най-благородните семейства в Сицилия. Този gabbellotto, един вид надзирател на имотите на богаташите, се грижеше и за това бедните да не се опитват да претендират, че земята не се обработва и да не навлизат незаконно в имението — като бракониерствуват или като се опитват да я обработват. Накратко, този gabbellotto беше мафиот, който срещу известно заплащане бранеше недвижимите имоти на богатите от всякакви претенции на бедните към тях — законни или незаконни. Когато някой беден селянин се опиташе да се позове на закона, който му позволяваше да купи необработваема земя, този gabbellotto го заплашваше с насилие или смърт, за да се откаже. Всичко беше толкова просто.

Дон Томазино контролираше също и правото върху водата в района и слагаше вето на построяването на нови язовири от правителството в Рим. Тези язовири щяха да погубят доходния бизнес да се продава вода от артезианските кладенци, които той контролираше, щяха да направят водата прекалено евтина и да разрушат важния бизнес с вода, изграден с много труд в продължение на стотици години. Все пак дон Томазино беше старомоден шеф на мафията и не би допуснал да има нещо общо с контрабандата на наркотици или проституцията. По тези въпроси дон Томазино беше скаран с новото поколение водачи на мафията, които се появяваха в големите градове като Палермо, нови хора, които, повлияни от американските гангстери, депортирани в Италия, нямаха такива скрупули.

Шефът на мафията беше изключително внушителен човек, „човек с шкембенце“ — както буквално, така и в преносен смисъл, което значеше човек, който може да вдъхне страх на събратята си. Под неговата закрила Майкъл нямаше от какво да се страхува, но все пак беше счетено за необходимо да запазят в тайна самоличността на беглеца. И така Майкъл беше ограничен да се движи в оградения имот на доктор Таца, чичото на дон Томазино.

Доктор Таца беше висок за сицилианец, над метър и осемдесет, и имаше румени бузи и снежнобяла коса. Макар и преминал седемдесетте, той ходеше всяка седмица в Палермо, за да поднесе почитанията си на по-младите проститутки в този град — колкото по-млади, толкова по-добре. Другият порок на доктор Таца беше четенето. Той четеше всичко и разказваше онова, което е прочел, на своите съграждани, на пациентите, които бяха неграмотни селяни, на овчарите в имението, и това му създаваше в околността репутацията на глупак. Какво общо имаха те с книгите?

Вечер доктор Таца, дон Томазино и Майкъл седяха в огромната градина, населена с онези мраморни статуи, които на този остров, изглежда, израстваха в градините така магически, както черното буйно грозде. Доктор Таца обичаше да разказва истории за мафията и за нейните подвизи през вековете и в лицето на Майкъл Корлеоне той имаше прехласнат слушател. Понякога дори дон Томазино се ентусиазираше от благоуханния въздух, от чистото вино с вкус на плод, от изисканото и тихо спокойствие на градината и разказваше някоя история от своята практика. Докторът беше миналото, а дон Томазино — настоящето на мафията.

В тази антична градина Майкъл Корлеоне научи за корените, от които неговият баща беше израснал. Че думата „мафия“ е означавала първоначално „убежище“. После станала наименование на тайната организация, възникнала, за да се бори против управниците, които тъпчели страната и народа й от векове. Сицилия е земя, похитявана по-жестоко от която и да било друга. Инквизицията изтезавала както бедните, така и богатите. Бароните-земевладелци и кардиналите от католическата църква имали абсолютна власт над овчарите и земеделците. Полицията била инструментът на тяхната власт и така се идентифицирала с тях, че най-мръсната обида, с която един сицилианец можеше да се обърне към друг сицилианец, бе да го нарече „полицай“.

Изправен лице срещу лице със свирепостта на тази абсолютна власт, страдащият народ се научил никога да не издава своя гняв и омраза, защото рискувал да бъде смазан. Хората се научили да не се излагат на опасност, изричайки някаква заплаха, тъй като изказвайки такова предупреждение, си осигурявали бърза отплата. Те разбрали, че обществото е техен враг и затова когато търсели удовлетворение за сторени им неправди, се обръщали към подмолните размирници от мафията. И мафията затвърдила властта си, слагайки началото на закона на мълчанието „омерта“. В Сицилия чужденецът, който пита да го упътят до най-близкия град, няма да бъде удостоен дори с отговор. И най-голямото престъпление, което някой член на мафията може да извърши, е да каже на полицията името на човека, който току-що е стрелял срещу него или му е навредил по някакъв друг начин. Законът „омерта“ е станал религия на хората. Жена, чийто съпруг е бил убит, няма да каже името на убиеца, нито дори името на убиеца на своето дете или на човека, който е изнасилил дъщеря й.

Справедливостта никога не идвала от страна на властите, затова хората винаги се обръщали към своя Робин Худ — мафията. И до известна степен мафията все още изпълняваше тази роля. Хората се обръщаха за помощ към своя местен шеф на мафията при всяко непредвидено обстоятелство. Той заместваше агента на службата за социални осигуровки, той беше техният областен началник, готов винаги да им даде хляб и работа, той беше техният защитник.

Но онова, което доктор Таца не добави и което Майкъл научи сам през следващите месеци, бе, че мафията в Сицилия беше станала нелегалната дясна ръка на богатите и дори помощната полиция на правната и политическа система. Беше станала капиталистическа организация — антикомунистическа, антилиберална, налагаща свои собствени данъци за всякакъв вид услуги, колкото и дребни да бяха те.

За пръв път Майкъл Корлеоне разбра защо хората като баща му са предпочели да станат по-скоро крадци и убийци, отколкото членове на официалното общество. Беднотата и страхът от морално падение бяха толкова ужасни, че не можеха да бъдат приети от никой смел човек. Но и в Америка някои емигранти-сицилианци бяха разбрали, че там мафията също има такава жестока власт.

Доктор Таца предложи на Майкъл да го вземе със себе си в Палермо по време на своето седмично посещение в публичния дом, но Майкъл отказа. Бягството му в Сицилия му беше попречило да предприеме необходимото лечение на счупената си челюст и сега от лявата страна на лицето той имаше спомен от капитан МакКлъски. Костта беше зараснала лошо, изкривявайки профила му, и му придаваше покварен вид, когато човек го гледаше от тази страна. Той винаги се беше гордял с външността си и това го потискаше повече, отколкото бе предполагал. На болката, която идваше и отминаваше, той въобще не обръщаше внимание, доктор Таца му даваше някакви хапчета, които я притъпяваха. Таца му предложи да излекува лицето му, но Майкъл отказа. Беше живял тук вече достатъчно дълго, за да разбере, че доктор Таца беше може би най-лошият лекар в Сицилия. Доктор Таца четеше всичко друго освен своята медицинска литература, за която си признаваше, че не я разбира. Беше изкарал изпитите си по медицина, ползувайки се от услугите на най-големия шеф на мафията в Сицилия, който специално беше отишъл, до Палермо, за да обсъди с професорите на Таца въпроса за оценките, които трябваше да му поставят. Това също показваше как мафията в Сицилия беше като проказа за обществото, в което се развиваше. Достойнствата не значеха нищо. Талантът не значеше нищо. Трудолюбието не значеше нищо. Кръстникът от мафията даваше професията като подарък.

Майкъл имаше много време, за да премисли нещата. През деня той се разхождаше сред природата, винаги придружаван от двама от овчарите, придадени към имението на дон Томазино. Много често вербуваха овчарите от острова за наемни убийци в мафията и те вършеха тази работа само за да спечелят пари, с които да преживяват. Майкъл мислеше за организацията на баща си. Ако тя продължаваше да процъфтява, с нея щеше да се случи това, което се беше случило на този остров — щеше да се превърне в такъв паразит, че щеше да разруши цялата страна. Сицилия беше вече страна на призраци, хората емигрираха по всички краища на света, за да печелят хляба си или просто за да не бъдат убити, защото са упражнили своите политически и икономически права.

По време на дългите му разходки онова, което му правеше най-силно впечатление, беше пищната красота на природата: той се разхождаше сред портокалови гори, които образуваха сенчести пещери из околностите, пресечени от древни аквадукти, плискащи вода от зъбатите усти на огромни каменни змии, издялани още преди новата ера. Къщи, построени по подобие на древните римски вили, с огромни мраморни портали и огромни сводести стаи, се рушаха или се обитаваха от безстопанствени овце. На хоризонта острите хълмове блестяха като избелели кости, натрупани на камари. Градини и поля, ослепителнозелени като блестящи смарагдови огърлици, украсяваха пустинния пейзаж. Понякога той се разхождаше чак до градчето Корлеоне, чието осемнайсетхилядно население се беше натикало в дълга верига от жилища — мизерни дупки, наредени покрай склона и построени от черния камък на планината. През последната година в Корлеоне бяха извършени повече от шейсет убийства — сякаш смъртта дебнеше в този град. По-нататък гората Фикудза нарушаваше дивата монотонност на разораната равнина.

Неговите телохранители — двамата овчари — винаги носеха със себе си своите лупари, когато придружаваха Майкъл в разходките му. Тази смъртоносна сицилианска пушка беше любимото оръжие на мафията. Разбира се, една от първите стъпки на полицейския началник, изпратен от Мусолини да ликвидира мафията в Сицилия, била да нареди да се съборят всички каменни огради на острова, по-високи от метър, така че убийците с техните лупари да не могат да използуват стените като места за засади. Това не помогнало много, затова полицейският служител решил този проблем, като арестувал и изпращал в трудови лагери всеки мъж, заподозрян, че е мафиот.

Когато остров Сицилия бил освободен от съюзническите войски, служителите от американската военна администрация сметнали, че всички задържани от фашисткия режим са демократи и много от тези мафиоти били назначени за кметове на села или за преводачи на военната администрация. Тази щастлива случайност дала възможност на мафията да се прегрупира и да стане по-страшна от когато и да било.

Дългите разходки, една бутилка силно вино заедно с препълнена чиния със спагети и месо, даваха възможност на Майкъл да спи. В библиотеката на доктор Таца имаше книги на италиански и въпреки че Майкъл говореше на диалект, а беше минал и няколко курса по италиански в колежа, четенето на тези книги му костваше много усилия и време. Вече говореше лочти без акцент и въпреки че никога не можеше да мине за местен жител, човек можеше да повярва, че е един от онези странни италианци от далечния север на Италия, където страната граничеше с Швейцария и Германия.

Деформацията от лявата страна на лицето му го приобщаваше повече към местните жители. Такива обезобразявания често се срещаха в Сицилия поради липса на медицинско обслужване. Леки наранявания, които не можеха да бъдат оправени просто поради липса на пари. Много деца, много мъже имаха физически недостатъци, които в Америка щяха да бъдат коригирани с малки операции или с по-специално лечение.

Майкъл често мислеше за Кей, за нейната усмивка, за нейното тяло и винаги чувствуваше угризение на съвестта, че я е изоставил така жестоко, без дори дума за сбогом. Може и странно да беше, но съзнанието му никога не се обременяваше с мисълта за двамата мъже, които беше убил. Солоцо се беше опитал да убие баща му, а капитан МакКлъски го беше обезобразил за цял живот.

Доктор Таца непрекъснато настояваше да оперират изкривеното му лице, особено след като Майкъл го беше помолил за обезболяващи лекарства, тъй като болката се засилваше с течение на времето и се появяваше все по-често. Таца му обясни, че под окото има лицев нерв, от който излизат цял сноп други нерви. Този нерв в същност беше любимото място на мъчителите от мафията, които го търсеха по бузите на своите жертви с острия като игла връх на алпийските пикети. Точно този нерв на лицето на Майкъл беше засегнат или може би в него се беше врязала някаква костичка. Една най-обикновена операция в болницата в Палермо щеше завинаги да премахне болката.

Майкъл отказа. Когато лекарят го попита защо, той се засмя и рече: „Това ми е спомен от дома.“

И наистина болката не го притесняваше, усещаше я като леко пулсиране на кръвта в черепа му, напомняше му шум на апарат, който влива течност в мозъка му, за да го прочисти.

Изминаха почти седем месеца спокоен селски живот, преди Майкъл да се почувствува отегчен. По това време дон Томазино стана по-зает и рядко го виждаха във вилата. Имаше свои неприятности с „новата мафия“, възникваща в Палермо — млади хора, които правеха състояние от следвоенното усилено строителство в този град. С това богатство те се опитваха да присвоят незаконно селските феодални владения на старомодните водачи на мафията, които с презрение наричаха „мустакати дядовци“. Дон Томазино беше непрекъснато зает със защитата на своето владение. Затова Майкъл беше лишен от компанията на възрастния човек и трябваше да се задоволи с разказите на доктор Таца, които започнаха да се повтарят.

Една сутрин Майкъл реши да предприеме дълга разходка пеш до планините отвъд Корлеоне. Естествено придружаваха го двамата овчари-телохранители. В същност задачата им не бе да го закрилят от враговете на семейство Корлеоне. Просто за всеки, който не беше местен жител, беше прекалено опасно да се скита сам. Това беше доста опасно и за местните жители. Районът беше пренаселен с бандити, с мафиоти, които се биеха помежду си и така застрашаваха всички. Освен това можеше погрешно да го вземат, че е тръгнал да обира pagliaios.

Pagliaio е сламена колиба, направена на полето, за да подслонява селскостопанските работници и сечивата им, така че да не ги носят из дългия път от селото. В Сицилия селянинът не живее сред земята, която обработва. Това е прекалено опасно и всяка обработваема земя, ако той я притежава, е много ценна. Той предпочита да живее в селото и при изгрев слънце поема на път да работи на далечните ниви — като приходящ работник, само че идваше пеш. Когато някой пристигнеше в своята колиба и я намереше ограбена, той се чувствуваше ужасно засегнат. За този ден му измъкваха хляба от устата. Мафията, след като законът се бе оказал безпомощен, взе тази грижа на селяните под своя закрила и реши проблема в свой типичен стил. Тя преследваше и убиваше всички такива крадци. Неизбежно беше да не пострадат и някои невинни. Възможно беше, ако Майкъл минеше покрай току-що ограбена колиба, да бъде взет за престъпник, ако нямаше кой да гарантира за него.

И така в една слънчева утрин той пое на разходка през полята, следван от своите двама предани овчари. Единият от тях беше обикновен простосърдечен човек, почти умствено недоразвит, мълчеше като пукал и беше с безизразно лице на индианец. Имаше типичното за сицилианец жилаво тяло, преди да напълнее в средната си възраст. Казваше се Кало.

Другият овчар беше по-отракан, по-млад и беше видял нещичко от света. Главно океаните, тъй като по време на войната бил моряк в италианската флота, но успял само да се татуира, преди корабът му да бъде потопен, а той да падне в плен у англичаните. Но татуировката го направила известен човек в селото му. Сицилианците не се татуират често — нямат нито възможност, нито склонност към това. (Този овчар, Фабрицио, се беше татуирал най-вече за да покрие един размазан червен белег на корема си, който носеше от рождение.) Само пазарските каруци на мафията имаха изписани ярки сцени — примитивни рисунки, но направени красиво, с много обич и внимание. Във всеки случай, връщайки се в родното си село, Фабрицио не беше много горд с тази татуировка, макар тя да илюстрираше много скъп на сицилианската „чест“ сюжет — съпруг, който пробожда с нож един гол мъж и една жена, вплетени един в друг на косматия под на корема на Фабрицио. Обикновено Фабрицио се шегуваше с Майкъл и го разпитваше за Америка, защото естествено се бе оказало невъзможно да държат овчарите в неведение относно истинската му националност. Въпреки това те не знаеха точно кой е, освен това, че се укрива и че не трябва да бръщолевят за него. Понякога Фабрицио носеше на Майкъл прясно сирене, от което още капеше мляко.

Те минаха по прашни селски пътища, настигаха магарета, които теглеха ярко изрисувани каруци. Земята беше покрита с розови цветя, портокалови градини, горички от бадемови и маслинови дървета, всичките нацъфтели. Това беше една от изненадите. Майкъл беше очаквал да види една безплодна земя заради пословичната бедност на сицилианците. А беше открил земя на бликащо изобилие, застлана с килими от цветя, изпълнена с благоуханието на цвета на лимона. Тя беше толкова красива, че той се чудеше как можеха жителите й да я напускат Колко ужасно се отнасяха хората един към друг можеше да се съди по масовото емигриране от тази земя, която приличаше на райска градина.

Беше решил да отиде пеш до крайбрежното село Мазара, после да вземе автобус обратно до Корлеоне вечерта и да се умори така, че да може да спи. Двамата овчари имаха раници, пълни с хляб и сирене, за да хапнат по пътя. Те носеха своите лупари съвсем открито, сякаш отиваха на лов.

Беше много красива утрин. Майкъл се чувствуваше така, както се беше чувствувал като дете, когато беше излизал рано сутринта през лятото, за да играе на топка. Тогава всеки ден се появяваше с нова светлина, с нови цветове. И сега беше така. Сицилия беше застлана с килим от пищни цветя, уханието на портокаловите и лимоновите цветове беше толкова силно, че въпреки увреждането, което засягаше синусите му, той го усещаше.

Счупената челюст от лявата страна на лицето му беше оздравяла, но костта беше зараснала неправилно и натискът върху, синусите му причиняваше болка в лявото око. Като резултат той имаше и постоянна хрема — пълнеше носните кърпи със слуз и често издухваше носа си на земята, както правеха местните селяни, навик, който като момче го беше отвращавал, когато виждаше стари италианци, презрели носната кърпа като английска суетност, да се секнат на улицата.

Освен това усещаше в главата си някаква тежест. Доктор Таца му беше казал, че се дължи на натиска върху синусите, причинен от лошо зарасналото счупване. Доктор Таца го наричаше яйцевидно счупване на зигомата; казваше, че ако е било лекувано преди зарастването на костите, е могло лесно да бъде поправено с малка хирургическа намеса, при която се използува инструмент, подобен на лъжица, с който се избутва костта на нейното нормално място. Сега обаче, твърдеше лекарят, трябвало да отиде в болницата в Палермо и да се подложи на по-сложна операция, наречена максиларно-лицева, при което костта щяла отново да бъде счупена. На Майкъл това му стигаше. Той отказа. Но онова, което го тревожеше повече от болката и хремата, беше чувството на тежест в главата.

Този ден той въобще не достигна до крайбрежието. След като повървяха около двайсет и пет километра, тримата спряха под прохладната зелена сянка на една портокалова горичка, за да обядват и да изпият виното си. Фабрицио бърбореше за това как един ден щял да отиде в Америка. След като пиха и ядоха, те се изтегнаха на сянка, а Фабрицио разкопча ризата си и стегна мускулите на стомаха си, за да накара татуировката да оживее. Голата двойка на гърдите му се гърчеше в любовна агония, а камата, забита от съпруга, трептение в пронизаната плът. Това го забавляваше. Именно тогава Майкъл беше ударен от онова, което сицилианците наричаха „гръм“.

Зад портокаловата горичка се простираха зелените поля на едно баронско имение. Надолу по пътя откъм гората се намираше вила в римски стил, сякаш изкопана от рунините на Помпей. Това беше малък дворец с огромен мраморен портал и гръцки колони с канелюри. През тези колони излезе едно ято от селски момичета, пазени от две дебели матрони, облечени в черно. Бяха от селото и очевидно бяха изпълнили древното си задължение към местния барон — да почистят вилата и да я подготвят за пребиваването му там през зимата. Сега отиваха в полето да наберат цветя, с които да изпълнят стаите. Те събираха розовите цветове на фия, яркочервена глициния и ги смесваха с портокалови и лимонови цветчета. Момичетата, които не забелязаха мъжете, почиващи си в портокаловата горичка, се приближаваха все повече и повече.

Те бяха облечени в евтини рокли на ярки шарки, прилепнали към телата им. Още нямаха двайсет години, но бяха с онази пълна женственост, с окъпана от слънцето плът, която узряваше толкова бързо. Три-четири от тях започнаха да гонят едно момиче към горичката. Момичето, което гонеха, държеше в лявата си ръка чепка едро червено грозде, а с дясната късаше зърна от чепката и ги хвърляше по преследвачките си. Тя имаше корона от къдрава коса, тъмночервена като гроздето, а тялото й сякаш щеше да изскочи от кожата си.

Съвсем близо до гората тя спря стресната, забелязала непривичните цветове на мъжките ризи. Стоеше там на пръсти, готова да побегне като сърна. Сега беше много близо, достатъчно близо, за да могат мъжете да видят всяка подробност на лицето й.

Всичко у нея беше овално — очите, формата на лицето, очертанията на челото й. Кожата й беше като прелестно тъмно кадифе, а очите й бяха големи, тъмновиолетови или кафяви, но тъмни, с дълги гъсти мигли, които хвърляха сянка върху прелестното й лице. Устните й бяха пълни, без да са дебели, сладки, без да са нерешителни, и оцветени с тъмночервено от сока на гроздето. Тя беше така невероятно прелестна, че Фабрицио измърмори: „Исусе Христе, вземи душата ми, аз умирам“, но думите прозвучаха малко прекалено дрезгаво. Сякаш чуло го, момичето се отпусна на ходилата си, извърна се й побягна обратно към преследвачките си. Докато тичаше, хълбоците й се очертаваха под прилепналата рокля като хълбоци на животно — прелъстителни и езически в своята невинност. Когато стигна до приятелките си, тя отново се извърна и лицето й беше като тъмно петно на фона на поляната с ярки цветя. Тя протегна ръка, тази, в която държеше гроздето, и посочи към горичката. Момичетата побягнаха, като се смееха, а облечените в черно дебели матрони им се скараха.

Майкъл Корлеоне в един миг се видя, че стои прав, а сърцето в гърдите му биеше; чувствуваше се леко замаян. Кръвта бушуваше в тялото му до всички крайници, пулсираше във върховете на пръстите на ръцете му, във върховете на пръстите на краката му. Всички благоухания на острова се втурнаха на крилата на вятъра — от портокаловите и лимоновите цветчета, от гроздето, от цветята. Струваше му се, че тялото му е изскочило някъде извън самия него. И тогава чу, че двамата овчари се смеят.

— Теб май че те удари гръм, а? — рече Фабрицио, потупвайки го по рамото. Дори Кало започна да се държи приятелски, потупваше го по ръката и му говореше: „Успокой се, човече, успокой се“, но го казваше с обич. Сякаш Майкъл беше блъснат от кола. Фабрицио му подаде бутилка вино и Майкъл отпи голяма глътка. Това проясни ума му.

— За какво, по дяволите, говорите, проклети скотоложци? — попита ги той.

И двамата мъже се смееха. Кало, чието честно лице беше придобило най-сериозно изражение, каза:

— Не можеш да скриеш, че те е ударил гръм. Когато човек го удари гръм, всички забелязват. За бога, човече, не се срамувай от това, някои хора се молят да ги удари гръм. Ти си късметлия.

Майкъл не беше много доволен, че чувствата му можеха да бъдат отгатнати толкова лесно. Но за първи път в живота му се случваше такова нещо. То нямаше нищо общо с младежките му увлечения, нямаше нищо общо с любовта, която беше изпитвал към Кей, любов, в основата на която беше нейната свежест, интелигентност и контрастът между брюнета и блондинката. Това беше завладяващо желание да притежава, то беше незалечим отпечатък на лицето на момичето в ума му и той знаеше, че ще витае в паметта му всеки ден, ако не я притежава. Животът му се беше опростил, фокусирал се беше в една точка, всичко останало не заслужаваше дори моментно внимание. По време на изгнанието си той винаги беше мислил за Кей, въпреки че чувствуваше, че никога вече не можеха да бъдат любовници, дори приятели. В края на краищата той беше убиец, мафиот, който се беше включил в играта. Сега Кей беше изцяло изтрита от съзнанието му.

Фабрицио оживено каза:

— Ще отида в селото и ще разбера коя е. Кой знае, може да е по-достъпна, отколкото си мислим. За ударените от гръм има само един лек, нали, Кало?

Другият овчар кимна сериозно с глава. Майкъл не каза нищо. Той последва двамата овчари, които тръгнаха надолу по пътя към близкото село, в което беше изчезнало ятото момичета.

Селото беше събрано около традиционния централен площад с чешма. Но то беше на главен път, затова имаше няколко магазина, пивници и едно малко кафене стри маси отвън на малка тераса. Овчарите седнаха на едната маса и Майкъл се присъедини към тях. Момичетата не се виждаха никъде, нямаше дори следа от тях. Селото изглеждаше като изоставено, ако се изключеха малките момчета и едно залитащо магаре.

Собственикът на кафенето дойде да ги обслужи. Той беше нисък, плещест човек, почти джудже, но ги поздрави весело и сложи на масата чиния с нахут.

— Вие сте чужденци тук — каза той, — затова ми позволете да ви посъветвам. Опитайте виното ми. Гроздето е от моето стопанство и виното е направено лично от синовете ми. Те го смесват с портокали и лимони. Това е най-хубавото вино в Италия.

Те го оставиха да им донесе виното в кана и то се оказа дори по-добро, отколкото той тйърдеше — тъмночервено и силно като ракия. Фабрицио се обърна към собственика на кафенето:

— Обзалагам се, че познаваш всички момичета тук. Видяхме няколко хубавици да идват насам по пътя и този приятел тук остана ударен от гръм, като видя една от тях. — Той посочи Майкъл.

Собственикът на кафенето погледна Майкъл с по-голям интерес. Деформираното му лице му се беше сторило преди съвсем обикновено, незаслужаващо да бъде погледнато повторно. Но човек, ударен от гръм, беше друго нещо.

— По-добре си вземи за в къщи няколко бутилки вино за довечера, приятелю — каза той. — Ще имаш нужда от помощ, за да заспиш.

Майкъл попита човека:

— Познаваш ли го това момиче? Има ситна къдрава коса, много мека кожа, много големи и много тъмни очи. Познаваш ли такова момиче в селото?

Собственикът на кафенето рязко каза:

— Не. Не познавам такова момиче. — Той изчезна от терасата на кафенето си.

Тримата мъже изпиха бавно виното си, изпразниха каната и поискаха още. Собственикът не се появи повече. Фабрицио влезе вътре в кафенето. Когато излезе, той направи гримаса и се обърна към Майкъл:

— Точно както си мислех, това е неговата дъщеря и сега той беснее отзад и се чуди как да ни скрои някой номер. Мисля, че е по-добре да тръгваме към Корлеоне.

Независимо от месеците, прекарани на острова, Майкъл още не можеше да свикне с обидчивостта на сицилианците по въпросите на секса, но реакцията на човека сега беше прекалена дори за един сицилианец. Двамата овчари обаче, изглежда, я приеха като нещо нормално. Те го чакаха да си тръгнат. Фабрицио каза:

— Старият негодник спомена, че има двама сина, големи яки момчета, на които трябва само да им подсвирне. Хайде да тръгваме.

Майкъл се втренчи във Фабрицио студено. Досега той се беше държал като тих и внимателен млад човек, типичен американец, с тази разлика, че щом се криеше в Сицилия, сигурно беше извършил нещо мъжествено. Сега за пръв път овчарите виждаха погледа на Корлеонови. Дон Томазино, като знаеше истинската самоличност на Майкъл и онова, което той беше извършил, беше винаги внимателен и се отнасяше към него като към „уважаван човек“ като самия него. Но тези простодушни овчари си бяха съставили свое собствено мнение за Майкъл, което не беше много прозорливо. Студеният поглед, твърдото пребледняло лице на Майкъл, гневът, който се излъчваше от него — както студена пара от лед, — изтриха усмивките от лицата им и угасиха желанието им за фамилиарничене.

Когато Макъл видя, че го слушат с необходимото внимание и уважение, той им нареди:

— Доведете човека тук при мен.

Те не се поколебаха. Метнаха своите лупари на рамо и влязоха в тъмната прохлада на кафенето. След няколко секунди се появиха отново със собственика помежду им. Ниският човек никак не изглеждаше изплашен, но гневът му беше примесен с известно подозрение.

Майкъл се облегна на стола си и изгледа мъжа. После много спокойно каза:

— Разбирам, че съм те обидил, като говорих за дъщеря ти. Поднасям ти извиненията си, аз съм чужденец: в тази страна и не зная съвсем добре обичаите й. Позволи ми да кажа следното. Не съм искал да обидя нито теб, нито нея.

Това направи силно впечатление на овчарите-телохранители. Никога преди гласът на Майкъл не беше звучал така, когато им беше говорил. Тонът беше заповеднически и властен, макар той да се извиняваше. Собственикът на кафенето се сви и стана още по-внимателен, като разбра, че си няма работа с някой слуга в чифлик:

— Кой си ти и какво искаш от дъщеря ми?

Без дори да се поколебае, Майкъл отговори:

— Аз съм американец, който се крие в Сицилия от полицията на своята страна. Името ми е Майкъл. Можеш да съобщиш на полицията и да направиш състояние, но тогава дъщеря ти ще загуби баща си, вместо да си намери съпруг. Във всеки случай искам да се срещна с дъщеря ти. С твое разрешение и под надзора на семейството ти. Както изисква приличието. С необходимото уважение. Аз съм почтен човек и не мисля да позоря дъщеря ти. Искам да се срещна с нея, да поговоря и тогава, ако и тя се влюби в мен, ще се оженим. А ако не, вече никога няма да ме видиш. В края на краищата може да не й стана симпатичен и никой нищо не може да направи тогава. А когато му дойде времето, ще ти кажа за себе си всичко, което бащата на жена ми трябва да знае.

И тримата мъже го гледаха с удивление. Фабрицио прошепна със страхопочитание: „Той наистина е ударен от гръм.“ Собственикът на кафенето, за първи път, не изглеждаше толкова самоуверен, нито толкова надменен; гневът му се беше поуталожил. Накрая той попита:

— Ти да не си приятел на приятелите?

Тъй като думата „мафия“ никога не се произнасяше от обикновен сицилианец, това беше най-директният начин, по който собственикът на кафенето можеше да попита дали Майкъл не е член на мафията. Това беше обичайният начин, по който питаха дали някой принадлежи към мафията, но обикновено въпросът не се задаваше направо на лицето, за което ставаше дума.

— Не — отговори Майкъл. — Аз съм чужденец в тази страна.

Собственикът на кафенето го погледна още веднъж — смазаната лява страна на лицето, дългите крака, които бяха рядкост в Сицилия. Погледна двамата овчари, които носеха своите лупари съвсем открито, без страх, и си спомни как бяха дошли в кафенето му и му бяха казали, че техният господар иска да говори с него. Собственикът на кафенето беше изръмжал, че иска кучият син да се махне от неговата тераса, но единият от овчарите беше казал: „Повярвай ми, по-добре ще е да излезеш и сам да поговориш с него.“ И нещо го беше накарало да излезе. Сега нещо го караше да разбере, че най-добре ще е да се отнесе с известно уважение към този чужденец. Той неохотно каза:

— Ела в неделя следобед. Името ми е Вители и живея там горе на хълма, над селото. Но ти ела тук, в кафенето, и аз ще те заведа.

Фабрицио понечи да каже нещо, но Майкъл го стрелна с поглед и езикът на овчаря замръзна в устата му. Това не убегна от погледна на Вители. Затова когато Майкъл стана и протегна ръката си, собственикът на кафенето я пое и се засмя. Той щеше да поразпита и ако подученото не го удовлетвореше, можеше да посрещне Майкъл с двамата си сина, които щяха да носят своите пушки. На собственика на кафенето не му липсваха връзки между „приятелите на приятелите“. Но нещо му подсказваше, че това е щастлива случайност, в която сицилианците вярваха, нещо му подсказваше, че хубостта на дъщеря му щеше да донесе на нея щастие, а на семейството й — сигурност. Толкова по-добре. Някои от местните младежи вече започваха да се навъртат около нея и този непознат със своето деформирано лице можеше да свърши необходимата работа и да ги поизплаши. Вители, за да покаже доброжелателството си, изпрати непознатите с бутилка от своето най-хубаво и най-студено вино. Забеляза, че един от овчарите плати сметката. Това му направи още по-силно впечатление, стана ясно, че Майкъл стои по-високо от двамата мъже, които го придружаваха.

Майкъл не се интересуваше повече от разходката. Намериха гараж и взеха кола и шофьор под наем, за да ги закара обратно в Корлеоне, и някъде преди вечеря доктор Таца беше вече информиран от овчарите за случилото се. Същата вечер, когато седяха в градината, доктор Таца каза на дон Томазино:

— Днес нашия приятел го е ударил гръм.

Дон Томазино не изглеждаше учуден. Той изсумтя:

— Иска ми се някой от онези млади хора в Палермо да ги удари гръм, тогава бих могъл да си отдъхна малко. — Той говореше за новия тип шефове на мафията, които се надигаха в големите градове като Палермо, и оспорваха властта на ветераните като него.

Майкъл каза на Томазино:

— Искам да кажеш на тези двама овчари да ме оставят сам в неделя. Ще отида на вечеря в семейството на това момиче и не искам те да се навъртат там.

Дон Томазино поклати глава:

— Отговорен съм пред баща ти за теб, не искай такова нещо от мене. И друго, чувам, че си говорил дори за брак. Не мога да позволя такова нещо, докато не изпратя човек да разговаря с баща ти.

Майкъл Корлеоне беше много внимателен, в края на краищата говореше с един уважаван човек:.

— Дон Томазино, вие познавате баща ми. Той оглушава, когато някой му каже думата „не“. И слухът му не се възвръща, докато не му отговорят с „да“. Е, добре, той е чул моето „не“ много пъти. За двамата от охраната разбирам, не искам да ви създавам неприятности, затова те могат да дойдат с мен в неделя, но ако аз поискам да се оженя, ще се оженя. Съгласете се, че щом не позволявам на собствения си баща да се меси в личния ми живот, ще бъде обидно за него да позволя на вас да го сторите.

Шефът на мафията въздъхна:

— Е, добре тогава, ще трябва да има сватба. Познавам твоя „гръм“. Тя е добро момиче от почтено семейство. Няма да ти позволят да накърниш честта им, без бащата да се опита да те убие, и тогава ще трябва да проливаш кръв. Освен това познавам добре семейството и не мога да допусна да се случи такова нещо.

Майкъл каза:

— Възможно е да не й бъде приятна външността ми, а освен това тя е много млада и може да реши, че съм стар за нея. — Видя, че двамата мъже му се усмихват. — Ще имам нужда от малко пари за подаръци и мисля, че ще ми трябва и кола.

Дон Томазино кимна с глава:

— Фабрицио ще се погрижи за всичко, той е умно момче, във флота са го занимавали с машинарии. Ще ти дам пари утре сутринта и ще уведомя баща ти какво става. Трябва да го сторя.

Майкъл се обърна към доктор Таца:

— Имате ли нещо, с което да пресушите тези проклети сополи, които непрекъснато текат от носа ми? Не мога да се явя пред това момиче и непрекъснато да подсмърчам.

Доктор Таца каза:

— Ще те намажа с едно лекарство, преди да отидеш при нея. От него леко ще се обезчувствиш, но не се притеснявай, ще мине още доста време, преди да получиш право да я целунеш. — И лекарят, и дон Томазино се засмяха на това остроумие.

До неделя Майкъл имаше вече на разположение едно алфа-ромео, очукано, но вършеше работа. Ходи също до Палермо с рейса, за да купи подаръци за момичето и семейството й. Научил беше, че името на момичето е Аполония и всяка нощ мислеше за прекрасното й лице и прекрасното й име. Изпиваше доста вино, за да може да заспи, и затова на старите прислужнички в къщата беше наредено да оставят по едно изстудено шише до леглото му. А той го изпиваше всяка вечер.

В неделя, под звуците на църковните камбани, които огласяха цяла Сицилия, той отиде с алфа-ромеото до селото и спря точно пред кафенето. Кало и Фабрицио бяха на задната седалка със своите лупари и Майкъл им нареди да чакат в кафенето и да не влизат в къщата. Кафенето беше затворено, но Вители беше там и ги чакаше, облегнат на перилата на своята празна тераса.

Когато всички се ръкуваха, Майкъл взе трите пакета с подаръците и двамата с Вители се заизкачваха нагоре по хълма към неговия дом. Той се оказа по-голям от обикновената селска колиба — семейство Вители не беше бедно.

Вътре къщата беше изпълнена със статуетки на Мадоната, в стъклени ковчежета, а пред краката на статуетките с червен пламък блещукаха обредни светлинни. Двамата сина чакаха, те също бяха облечени в своите неделни черни костюми. Бяха здрави младежи, едва двайсетгодишни, но изглеждаха по-възрастни от тежката работа в стопанството. Майката беше енергична жена, пълна като своя мъж. Момичето не се виждаше никъде.

След като се представиха — Майкъл дори не чу имената, — те седнаха в стаята, която можеше да бъде както всекидневна, така и официална трапезария. Беше задръстена с всякакъв вид мебели и не много голяма, но в Сицилия това беше разкошът на средната класа.

Майкъл даде подаръците на синьор Вители и синьора Вители. За бащата имаше златно ножче за подрязване на пури, а за майката топче от най-финия плат, който можеше да се купи в Палермо. Остана още един пакет, който беше за момичето. Подаръците му бяха приети със сдържана благодарност. Те бяха направени малко преждевременно, не биваше да подарява нищо преди второто си посещение.

По селски обичай бащата се обърна към него като мъж към мъж:

— Не мисли, че сме хора без достойнство, които приемат непознати в къщата си така лесно. Но за теб гарантира лично дон Томазино, а никой в този край не би се усъмнил в думата, дадена от този добър човек. Затова те посрещаме. Но трябва да ти кажа, че ако намеренията ти към дъщеря ми са сериозни, ще трябва да научим нещо повече за теб и твоето семейство. Ти знаеш тези неща, семейството ти произхожда от тази страна.

Майкъл кимна и учтиво заяви:

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, когато пожелаеш.

Синьор Вители вдигна ръка:

— Аз не съм любопитен човек. Нека видим първо дали е необходимо. Сега си добре дошъл в моя дом като приятел на дон Томазино.

Въпреки лекарството в носа му, Майкъл в същност подуши присъствието на момичето в стаята. Той се обърна и я видя да стои под сводестата врата, която водеше към задната част на къщата. Миризмата беше на свежи цветя и лимонови цветчета, но в гарвановочерната си къдрава коса тя не беше затъкнала нищо, нямаше украса и на строгата семпла черна рокля, която очевидно беше най-хубавата й неделна премяна. Тя му хвърли бърз поглед и лека усмивка, преди да сведе скромно очи и да седне до майка си.

Майкъл отново почувствува, че не му стига въздух, че тялото му се залива от нещо, което не беше толкова страст, колкото безумно желание да я притежава. За първи път той разбра класическата ревнивост на италианеца. В този миг беше готов да убие всеки, който докоснеше това момиче, който се опиташе да предяви права над нея, да му я отнеме. Както скъперникът ламти за жълтици, както селянинът жадува да притежава собствената си земя, така той жадуваше да притежава нея. Нищо нямаше да го спре да получи това момиче, да го притежава, да я затвори в някоя къща и да я заключи там като пленница само за себе си. Даже не искаше никой да я вижда.

Когато тя се обърна и се усмихна на един от братята си, Майкъл, без дори да се усети, хвърли на младежа убийствен поглед. Семейството виждаше, че това е класически случай на „ударен от гръм“ и се успокои. Този млад мъж щеше да бъде като глина в ръцете на дъщеря им, докато се оженеха. След това, разбира се, нещата щяха да се променят, но това нямаше да има значение.

Майкъл си беше купил нови дрехи в Палермо и не приличаше вече на грубо облечен-селянин, за семейството беше очевидно, че той е някакъв дон. Обезобразеното му лице не го правеше толкова страшен, колкото той си мислеше, защото другият профил беше толкова хубав, че правеше физическия му недостатък дори интересен. Още повече че това беше страна, в която, за да се наречеш обезобразен, трябваше да си съперничиш с много мъже, претърпели изключителни физически страдания.

Майкъл гледаше право в момичето, гледаше прелестния овал на лицето му. Сега той виждаше, че устните й са почти сини — толкова тъмна беше кръвта, пулсираща в тях. Той се обърна към нея, без да посмее да произнесе името й:

— Видях те миналия ден до портокаловата горичка. Когато избяга. Надявам се, че не съм те изплашил.

Момичето повдигна само за част от секундата очи към него. Тя поклати глава. Но прелестта на тези очи беше накарала Майкъл да отмести погледа си. Майката сърдито каза:

— Аполония, кажи нещо на бедния човек, изминал е километри, за да те види — но дългите черни мигли на момичето останаха спуснати върху очите й като крила. Майкъл й подаде подаръка, увит в златиста хартия, и момичето го остави в скута си. Бащата й нареди: „Отвори го, моето момиче“, но ръцете й не се помръднаха. Майката се присегна и отвори пакета с нетърпение, като внимаваше да не скъса скъпоценната хартия. Кутийката за бижу от червено кадифе я накара да спре за миг — никога не беше държала в ръцете си такова нещо и не знаеше как да я отвори. Но водена от инстинкта си, успя да отвори кутийката и извади подаръка. Беше тежка златна верижка, която се носеше като огърлица и която изпълни всички с благоговение не само заради очевидната си стойност, но и заради това, че в това общество подаръкът от злато беше израз на най-сериозни намерения. Това не можеше да означава нещо по-малко от предложение за женитба, или по-скоро беше знак, че кандидатът има намерение да направи предложение, за женитба. Вече не можеха да се съмняват в сериозността на намеренията на този чужденец. Не можеха да се съмняват и в неговата състоятелност.

Аполония все още не беше докоснала подаръка си. Майка й го взе, за да и го покаже, и тя повдигна дългите си мигли за миг, а после погледна право към Майкъл, кестенявите й очи трогателни като на кошута, и каза: „Грация“. За първи път той чу гласа й.

В него имаше кадифената мекота на младостта и стеснителност, които накараха ушите на Майкъл да зазвънят. Той продължаваше да гледа встрани от нея и да разговаря с бащата и майката, защото страшно се смущаваше, като я погледнеше. Но Майкъл забеляза, че въпреки традиционно широката рокля, тялото й почти се открояваше през плата с нескрита чувственост. Той забеляза също как кожата й потъмнява, когато тя се изчервява — тъмната кадифена кожа ставаше още по-тъмна от нахлуващата в лицето кръв.

Най-после Майкъл стана да си върви и останалите също станаха. Те се сбогуваха официално, момичето най-после застана срещу него, когато се ръкуваха, и той почувствува смущение от допира — ръката й беше топла и груба, ръка на селянка. Бащата тръгна с него надолу по хълма до колата му и го покани на вечеря следващата неделя. Майкъл кимна, но знаеше, че не може да чака цяла седмица, за да види момичето отново.

И не дочака неделята. На следващия ден, без своите овчари, той отиде с колата до селото и седна на терасата на кафенето да поговори с баща й. Сеньор Вители се смили и изпрати да повикат жена му и дъщеря му да дойдат в кафенето при тях. Тази среща не беше толкова мъчителна. Аполоння не се стесняваше вече толкова и говори повече. Беше облечена във всекидневната си шарена рокля, която й отиваше много повече.

На следващия ден се случи същото. Само че този път Аполоння си беше сложила златната верижка, която й беше подарил. Тогава той й се усмихна, като разбираше, че това е знак за него. Изкачи се с нея по хълма, а майка й вървеше наблизо зад тях. Но за двамата млади беше невъзможно да не се докосват и Аполония се спъна веднъж и политна към него, така че той трябваше да я хване, и тялото й, толкова топло и живо в ръцете му, надигна у него огромна топла вълна кръв, която го заля целия. Те не можаха да видят усмивката на майката зад тях, която знаеше, че нейната дъщеря е като дива коза и не се е спъвала по тази пътека от пеленаче. Усмихваше се и затова, че този беше единственият начин младият мъж да докосне дъщеря й преди сватбата.

Това продължи две седмици. Майкъл й носеше подаръци всеки път, когато ходеше, и постепенно тя стана по-малко стеснителна. Но никога не можаха да се срещнат без опекун. Тя беше само едно селско момиче, почти неграмотно, без каквато и да е представа за света, но притежаваше свежест, жажда за живот, която с помощта на езиковата бариера я правеха да изглежда интересна. По молба на Майкъл всичко стана много бързо. И защото момичето беше не само очаровано от него, но и знаеше, че сигурно е и богат, насрочена беше дата за сватбата след две седмици.

Сега дон Томазино се намеси. Беше получил съобщение от Америка, че на Майкъл не може да му се заповяда, но че трябва да бъдат взети всички елементарни предпазни мерки. Дон Томазино пое ролята на баща на младоженеца, за да осигури присъствието на своите лични телохранители. Кало и Фабрицио също бяха гости на сватбата от страна на Корлеоне, както и доктор Таца. Младоженецът и младожецката щяха да живеят във вилата на доктор Таца, опасана с каменна ограда.

Сватбата беше като обикновените селски сватби. Селяните, стояха на улиците и хвърляха цветя, когато сватбарите — младоженци и гости — вървяха пеш от църквата до дома на младоженката. Сватбената процесия засипваше всички наоколо със захаросани бадеми — традиционните сватбени бонбони, а с останалите бонбони направиха захарнобели планини върху брачното легло на младоженката, което в случая беше само символично, тъй като първата нощ щеше да бъде прекарана във вилата извън Корлеоне. Сватбеното тържество продължи до полунощ, но младоженецът, и младоженката си тръгнаха с алфаромеото преди това. Когато дойде време да тръгват, Майкъл с учудване разбра, че майката щеше да отиде във вилата заедно с тях по молба на младоженката. Бащата му обясни: момичето било младо, девствено, леко поизплашено и щяло да има нужда да поговори с някого на сутринта след своята първа брачна нощ; да я насочат правилно, ако нещо не станеше както трябва. Тези неща понякога можеше да се усложнят. Майкъл видя, че Аполония го гледа някак нерешително с огромните си тъмнокафяви очи. Той й се усмихна и кимна.

И така, пристигнаха във вилата извън Корлеоне заедно с тъщата. Но възрастната жена веднага завърза разговор със слугите на доктор Таца, прегърна и целуна дъщеря си и изчезна от сцената. Майкъл и неговата младоженка бяха оставени да отидат сами в своята огромна спалня.

Аполония още беше облечена в булчинската си рокля, наметната с пелерина. Чантата и куфарът й бяха пренесени от колата в стаята. На малка масичка имаше бутилка вино и чиния с дребни сватбени сладкиши. Огромното легло с балдахин нито за миг не се изплъзваше от погледите им. Младото момиче стоеше в средата на стаята и чакаше Майкъл да направи първата крачка.

И сега, когато тя беше с него, сега, когато официално я притежаваше, сега, когато нямаше никаква пречка да се наслади на това тяло и лице, за които беше мечтал всяка вечер, Майкъл не можеше да се престраши да я приближи. Наблюдавеше я как свали булчинския воал и го надипли върху един стол, а после остави булчинския венец на малката тоалетна масичка. На тази масичка имаше внушителна редица от парфюми и кремове, които Майкъл беше наредил да изпратят от Палермо. Момичето се загледа за миг в тях.

Майкъл изгаси лампите, като си мислеше, че Момичето изчаква стаята да се затъмни, за да скрие тялото си, докато се съблича. Но сицилианската луна проникна през отворените прозорци, сияйна като злато, и Майкъл отиде да пусне капаците на прозорците, но не изцяло, тъй като в стаята щеше да стане много тъмно.

Момичето още стоеше до масичката, затова Майкъл излезе и отиде долу в банята. С доктор Таца и дон Томазино бяха изпили по чаша вино, докато жените се приготвяха за лягане. Бе очаквал, когато се върне, да намери Аполония по нощница под завивките. И се бе изненадал, че майката не беше направила тази услуга на дъщеря си. Може би Аполония беше искала да й помогне да се съблече. Но беше сигурен, че е прекалено срамежлива и прекалено невинна за подобно дръзко държане.

Когато сега се върна пак в стаята, откри, че вътре е съвсем тъмно, някой беше затворил капаците изцяло. Той се добра до леглото пипнешком и видя очертанията на тялото на Аполония под завивките, обърнато с гръб към него, извито настрана и сгушено на топка. Съблече се и се мушна гол под чаршафите. Протегна ръка и докосна копринено голо тяло. Тя не беше сложила нощницата си и тази смелост го очарова. Бавно и внимателно той сложи едната си ръка на рамото й и придърпа нежно тялото й, за да я обърне към себе си. Тя се обърна бавно, ръката му докосна гърдите й — нежни и заоблени, и тогава тя се намери в ръцете му толкова бързо, че телата им се доближиха като два искряши полюса и най-после ръцете му я обгърнаха, целуваше страстно топлите й устни, притискаше тялото и гърдите й към себе си, а после претърколи своето тяло върху нейното.

Плътта и косата й бяха като опъната коприна, сега тя цялата беше само желание, диво устремена към него в еротичния екстаз на девственица. Когато я облада, дъхът й секна и тя остана неподвижна за миг, а после с мощно движение на тялото си напред обви гладките си като атлаз крака около бедрата му. Когато свършиха, бяха се вкопчили един в друг така свирепо и се притискаха така силно, че да се откъснат беше равносилно на предсмъртен гърч.

През тази нощ и през следващите седмици Майкъл Корлеоне разбра защо девствеността се ценеше толкова високо от по-примитивните хора. Това беше период на чувственост, която той никога не беше изпитвал, чувственост, примесена с усещането за мъжка сила. През тези първи дни Аполония му стана почти робиня. Обградено с доверие и обич, едно младо жизнено момиче, събудено от девствеността за чувствената осъзнатост, беше така вкусно, както напълно узрял плод.

Тя, от своя страна, освежи доста мрачната мъжка атмосфера във вилата. Беше изпратила майка си да си върви още на следващия ден след първата брачна нощ и властвуваше на общата трапеза със свежия си момичешки чар. Дон Томазино вечеряше с тях всяка вечер, а доктор Таца разказваше старите си истории, докато пиеха вино в градината със статуите, окичени с кървавочервени цветя; така вечерите минаваха сравнително приятно. През нощта в спалнята си, младоженците се любеха трескаво с часове, Майкъл не можеше да се насити на красивите форми на тялото й, на кожата й с меден цвят, на огромните й кафяви очи, блестящи от страст. От нея се излъчваше чудесен свеж мирис, мирис на нейната женска плът, и при това почти сладък и непоносимо възбуждащ. Нейната девствена страст прилягаше на неговото силно желание на младоженец и двамата често задрямваха, изтощени, едва на зазоряване. Понякога, задоволен, но още не готов да заспи, Майкъл сядаше на перваза на прозореца и съзерцаваше голото тяло на Аполония, докато тя спеше. Лицето й също беше прекрасно в съня, съвършено лице, беше виждал такива лица преди само в албуми с италиански мадони, които въпреки цялото умение на художника, нямаха вид на девственици.

През първата седмица след сватбата те ходеха на пикници и малки разходки с алфа-ромеото. Но след това дон Томазино дръпна веднъж Майкъл настрана и му обясни, че след сватбата присъствието и самоличността му са станали известни на мнозина в тази част на Сицилия и че трябва да се вземат предпазни мерки срещу враговете на семейство Корлеоне, чиито дълги ръце също се простираха до това островно убежище. Дон Томазино постави въоръжена охрана около вилата си, а двамата овчари, Кало и Фабрицио, неотлъчно бдяха от вътрешната страна на стената. Така че на Майкъл и жена му се наложи да останат в района на вилата. Майкъл прекарваше времето си, като учеше Аполония да чете и да пише на английски и да кара колата покрай вътрешната страна на оградата на вилата. По това време дон Томазино изглеждаше прекалено ангажиран и нямаше време да им прави компания. Според доктор Таца, той още имал неприятности с новите мафиоти в Палермо.

Една вечер в градината старата селянка, която работеше в къщата като слугиня, донесе чиния с пресни маслини и се обърна към Майкъл с въпроса:

— Вярно ли е това, което всички разправят, че си син на дон Корлеоне от Ню Йорк, на Кръстника?

Майкъл видя как дон Томазино поклати глава, недоволен, че всички знаят Тайната. Но старицата го гледаше с такова безпокойство, сякаш за нея беше много важно да знае истината, и Майкъл кимна.

— Познаваш ли баща ми? — попита той.

Името на жената беше Филомена, а лицето й беше набръчкано и кафяво като орех, с почернели зъби, които стърчаха от устата й. За първи път, откакто беше във вилата, тя му се усмихна.

— Кръстникът спаси живота ми на времето — каза гя, — а също и мозъка ми. — Тя посочи главата си.

Тя очевидно искаше да каже още нещо, затова Майкъл й се усмихна да я окуражи. Тя почти със страх попита:

— Вярно ли е, че Лука Брази е мъртъв?

Майкъл отново кимна и остана изненадан от израза на облекчение, изписан на лицето на старата жена. Филомена се прекръсти и каза:

— Господ да ми прости, но дано душата му вечно се пече в ада.

У Майкъл се събуди отдавнашното любопитство към личността на Брази и той изведнъж интуитивно разбра, че тази жена знае историята, която Хейгън и Сони бяха отказали да му разкажат. Той й наля чаша вино и я накара да седне.

— Разкажи ми за баща ми и Лука Брази — помоли я той нежно. — Аз знам нещо, но как са станали приятели и защо Брази беше така предан на баща ми? Не се страхувай, разкажи ми.

Набръчканото лице на Филомена, нейните черни като стафиди очи се обърнаха към дон Томазино, който по някакъв начин й даде знак, че й разрешава. И така Филомена им запълни вечерта, като им разказа своята история.

Преди трийсет години Филомена била акушерка в Ню Йорк, на Десето Авеню, и обслужвала италианската колония. Жените често забременявали и тя преуспявала. Дала добър урок на лекарите за някои неща, когато те се опитвали да се намесят при трудно раждане. Мъжът й тогава бил собственик на преуспяващ бакалски магазин, сега покойник, горкият, тя го благослови, въпреки че бил картоиграч и женкар, който никога не се сещал да сложи нещо настрана за черни дни. Така или иначе през една проклета нощ преди трийсет години, когато всички почтени хора отдавна били в леглата си, на вратата на Филомена се почукало. Тя никак не се изплашила, защото това били онези тихи часове, които бебетата предпазливо избирали, за да дойдат благополучно на този грешен свят; затова се облякла и отворила вратата. Отвън стоял Лука Брази, чиято слава още тогава била ужасна. Известно било също, че е ерген. И тогава Филомена се уплашила. Тя помислила, че е дошъл да напакости на мъжа й, че може би мъжът й безразсъдно му е отказал някоя дребна услуга.

Но Брази бил дошъл с друга цел. Той казал на Филомена, че имало една жена, която щяла да ражда, че къщата била извън квартала на известно разстояние и че тя трябвало да отиде с него. Филомена веднага усетила, че нещо не е в ред. Тази нощ жестокото лице на Брази изглеждало почти като лице на смахнат, той очевидно бил обладан от някакъв зъл дух. Опитала се да го увери, че разраждала само жени, с протичането на чията бременност е запозната, но той пъхнал в ръката й шепа зелени банкноти и грубо й заповядал да тръгне с него. Била твърде изплашена, за да откаже.

На улицата имало спрян форд, чийто шофьор бил един дол дренки с Лука Брази. Пътували не повече от трийсет минути до малка къща с ограда в Лонг Айлънд точно след моста. Къщата била двуфамилна, но очевидно наета само от Лука Брази и бандата му. Защото в кухнята седели неколцина други главорези, конто играели на карти и пиели. Брази завел Филомена по стълбите нагоре в спалнята. В леглото лежало младо хубаво момиче, което приличало на ирландка, с гримирано лице и червена коса, с издут като на свиня корем. Бедното момиче било толкова изплашено. Когато видяло Брази, то с ужас извърнало главата си, да, с ужас, и наистина изразът на омраза върху лицето на Брази бил най-ужасяващото нещо, което Филомена била виждала някога през живота си. (Тук тя отново се прекръсти.)

Накратко казано, Брази излязъл от стаята. Двама от неговите хора помогнали на акушерката и бебето се родило, майката, изнемощяла, заспала дълбоко. Брази бил повикан от Филомена, която увила новороденото дете в още едно одеяло, протегнала вързопа към него и казала:

— Ако ти си бащата, вземи я. Моята работа е свършена. Брази я погледнал свирепо и злобно, а на лицето му била изписана лудост.

— Да, аз съм бащата — казал той. — Но не искам никой от тази раса да живее. Занеси го долу в мазето и го хвърли в пещта.

За миг Филомена помислила, че не го е разбрала правилно. Била объркана от начина, по който той използувал думата „раса“. Дали имал пред вид, че момичето не е италианка? Или че е от най-пропадналите — развратница, с една дума? Или имал пред вид, че на всичко, което се е пръкнало от него, забранява да живее. Решила, че си прави груба шега и му казала:

— Детето е твое, прави каквото искаш. — След което се опитала да му подаде вързопа.

В това време изтощената майка се събудила и се обърнала. Тя погледнала към тях точно когато Брази блъснал вързопа с новороденото дете в гърдите на Филомена и немощно извикала: „Лук, Лук, съжалявам.“ Брази се обърнал към нея.

Било ужасно, каза Филомена. Толкова ужасно. Двамата били като две побеснели животни. Не били хора. Омразата, която изпитвали един към друг, със страшна сила лумнала в стаята. Нищо, дори новороденото дете не съществувало за тях в този миг. И въпреки това имало някаква необикновена страст.

Кървава, демонична похот, толкова неестествена, че човек разбирал, че са завинаги прокълнати. Тогава Лука Брази се обърнал отново към Филомена и с пресипнал глас заповядал:

— Прави каквото ти казвам и ще те направя богата. Филомена не можела да отвори уста от страх. Тя поклатила глава. Накрая успяла да прошепне:

— Ти го направи, ти си бащата, щом искаш, ти го направи. — Но Брази не отговорил. Вместо това извадил изпод ризата си нож.

— Ще ти прережа гърлото — казал той.

Тогава тя трябва да била изпаднала в шок, защото следващото нещо, което си спомняла, било, че всички стояли в мазето на къщата пред една квадратна желязна пещ. Филомена още държала увитото в одеяло бебе, което не било издало нито звук. (Може би ако беше заплакало, може би ако бях достатъчно хитра да го защипя, каза Филомена, може би тогава този злодей щеше да се смили.)

Един от мъжете трябва да бил отворил пещта, защото огънят сега се виждал. И тогава тя се озовала сама с Брази в това мазе с изпотени тръби и миризма на мишки. Брази отново извадил ножа. Не можело да има никакво съмнение, че щял да я убие. Виждала пламъците, виждала и очите на Брази. Лицето му било лицето на самия дявол, било нечовешко, било ненормално. Той я блъснал към отворената врата на пещта.

На това място Филомена млъкна. Тя скръсти кокалестите си, ръце в скута си и погледна Майкъл в очите. Той знаеше какво иска тя, как искаше да му разкаже, без да използува гласа си.

Попита я нежно:

— Направи ли го? — Тя кимна.

Едва след още една чаша вино и сед като се прекръсти и измърмори молитвата си, тя продължи разказа. Дали й пачка пари и я откарали в къщи. Разбрала, че ако каже какво се е случило, щяла да бъде убита. Но два дни по-късно Брази убил ирландското момиче, майката на детето, и бил арестуван от полицията. Филомена, изплашена до смърт, отишла при Кръстника и му разказала случилото се. Той й наредил да мълчи, обещал, че ще се погрижи за всичко. По това време Брази не работел за дон Корлеоне.

Преди дон Корлеоне да успее да уреди нещата, Лука Брази се опитал да се самоубие в килията, като прерязал гърлото си с парче стъкло. Бил пренесен в болницата на затвора и докато се възстановил, дон Корлеоне бил уредил всичко. Полицията нямала какво да докаже в съда и Лука Брази бил освободен.

Въпреки че дон Корлеоне уверил Филомена, че няма от какво да се страхува — нито от Лука Брази, нито от полицията, тя нямала мира. Нервите й били разбити и не можела вече да практикува професията си. Накрая убедила мъжа си да продаде бакалския магазин и се върнали в Италия. Мъжът й бил добър човек, разказала му всичко и той разбрал. Но той бил слаб човек и в Италия прахосал състоянието, за което и двамата се били трепали в Америка. И така, след смъртта му тя станала слугиня.

Филомена завърши своя разказ. Тя изпи още една чаша вино и каза на Майкъл:

— Благославям името на баща ти. Той винаги ми изпращаше пари, когато исках, той ме спаси от Лука Брази. Кажи му, че се моля за душата му всяка вечер и че той няма защо да се страхува от смъртта.

След като тя си отиде, Майкъл попита дон Томазино:

— Вярно ли е това, което разказа? — Шефът на мафията кимна. А Майкъл си мислеше — нищо чудно, че никой не беше искал да му разкаже историята. Биваше си я тази история. Биваше си го този Лука.

На следващата сутрин Майкъл искаше да обсъди всичко това с дон Томазино, но научи, че старият човек е повикан в Палермо със спешно съобщение, пратено по куриер. Същата вечер дон Томазино се върна и дръпна Майкъл настрана. Имало вест от Америка, каза той. Вест, която му било много тежко да съобщи. Сантино Корлеоне бил убит.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ранното сицилианско слънце с цвят на лимон изпълваше спалнята на Майкъл. Той се събуди и като почувствува гладкото като атлаз тяло на Аполония до своето, затоплено от съня, я разбуди с любов. Свършиха и той изпита със същата сила, след всичките тези месеци на пълно отдаване един на друг, същото възхищение от красотата и страстта й.

Тя излезе от стаята, за да се измие и облече долу в банята. Все още гол, с тяло, изложено на утринното слънце, което го освежаваше, Майкъл запали цигара и се отпусна на леглото. Това беше последната сутрин, която щяха да прекарат в тази къща и вилата. Дон Томазино му беше уредил да го преместят в друг град на южното крайбрежие на Сицилия. Аполония, бременна в първия месец, искаше да остане при родителите си за няколко седмици и щеше да отиде при него в новото му убежище след гостуването си.

Предната вечер дон Томазино беше останал с Майкъл в градината, след като Аполония беше отишла да си легне. Дон Томазино беше разтревожен и уморен и му призна, че е разтревожен за сигурността му.

— След този брак ти стана център на внимание — каза той на Майкъл. — Изненадан съм, че баща ти не е уредил да отидеш на някое друго място. Във всеки случай аз си имам своите неприятности с младите хаймани от Палермо. Предложих им честни сделки, за да могат да си топнат човките повече, отколкото заслужават, но тази измет иска всичко. Не мога да разбера отношението им. Скроиха ми няколко номерца, но мен не могат така лесно да ме убият. Би трябвало да знаят, че съм доста по-силен от тях, за да ме подценяват. Но там е бедата с младите хора, независимо от това колко са талантливи. Не обмислят нещата и искат всичката вода от кладенеца да е тяхна.

След което дон Томазино му обясни, че двамата овчари, Фабрицио и Кало, ще пътуват с него в алфаромеото като телохранители. Дон Томазино трябваше да се сбогува тази вечер, защото се налагало да замине рано на следващата сутрин, при изгрев слънце, за да се погрижи за своите работи в Палермо. Освен това Майкъл не трябвало да казва на Таца за преместването си, тъй като докторът имал намерение да прекара вечерта в Палермо и можело да издрънка нещо.

Майкъл знаеше, че дон Томазино има неприятности. Въоръжена охрана патрулираше покрай оградата на вилата вечер, а неколцина предани овчари със своите лупари стояха през цялото време в къщата. Самият дон Томазино ходеше добре въоръжен и водеше лична охрана със себе си непрекъснато.

Утринното слънце сега беше много силно. Майкъл загаси цигарата и обу работни панталони и работна риза, като сложи каскет, какъвто носеха повечето сицилианци. Все още бос, той погледна през прозореца на спалнята и видя, че Фабрицио седи на един от градинските столове. Той лениво решеше гъстата си черна коса, а лупарата му лежеше, небрежно захвърлена на градинската маса. Майкъл му подсвирна и Фабрицио погледна нагоре към прозореца.

— Докарай колата — извика му Майкъл. — Ще тръгна след няколко минути. Къде е Кало?

Фабрицио стана. Ризата му беше разкопчана и се виждаха сините и червени контури на татуировката на гърдите му.

— Кало пие кафе в кухнята — отговори Фабрицио. — Жена ти ще идва ли с теб?

Майкъл хвърли поглед надолу към него. Сети се, че му бе направила впечатление как през последните няколко седмици Фабрицио доста често следи Аполония с очи. Не че някога би посмял да задиря жената на приятеля на някой дон. В Сицилия нямаше по-сигурен път към смъртта. Майкъл студено каза:

— Не, първо ще отиде при родителите си, при нас ще дойде след няколко дни. — Той изгледа Фабрицио, който забърза към каменната постройка, която служеще за гараж на алфа-ромеото.

Майкъл слезе долу да се измие. Аполония я нямаше. Сигурно беше в кухнята и приготвяше закуската му сама, за да заличи вината, която изпитваше затова, че иска да види родителите си още веднъж, преди да отпътува толкова далече, на другия край на Сицилия. Дон Томазино щеше да уреди да я закарат там, при Майкъл.

Долу в кухнята старата Филомена му донесе кафето и срамежливо се сбогува с него.

— Ще поздравя баща си от теб — каза Майкъл и тя кимна. В кухнята влезе Кало и попита Майкъл:

— Колата е готова, да взема ли багажа ти?

— Не, аз ще го взема — каза Майкъл. — Къде е Апола? — На лицето на Кало се изписа закачлива усмивка. — Тя седи на седалката на шофьора и умира от желание да натисне газта. Ще стане истинска американка, преди да отиде в Америка. — Беше нечувано за една селянка в Сицилия да се опитва да кара кола. Но понякога Майкъл оставяше Аполония да управлява алфа-ромеото в двора на вилата, като винаги седеше до нея, защото понякога вместо да натисне спирачката, тя натискаше педала на газта.

Майкъл нареди на Кало:

— Намери Фабрицио и ме чакайте в колата. — Той излезе от кухнята и изтича нагоре по стълбите към спалнята. Багажът му беше вече готов. Преди да го вземе, той погледна през прозореца и видя, че колата е паркирана по-близо до портала, отколкото до входа на кухнята. Аполония седеше в колата с ръце на волана, като дете. В този миг Кало слагаше кошницата с обяда на задната седалка. И тогава Майкъл с раздразнение забеляза, че Фабрицио се измъква през вратите на вилата по някаква работа навън. Какво, по дяволите, правеше този човек? Той видя, че Фабрицио хвърля поглед назад през рамото си — поглед, който му се стори някак коварен. Трябваше да сложи на мястото му този проклет овчар. Майкъл слезе по стълбите и реши да мине през кухнята, за да види Филомена пак и да се сбогува с нея. Той попита старата жена:

— Доктор Таца още ли спи?

По набръчканото лице на Филомена се изписа лукаво изражение.

— Старите петли не могат да посрещат слънцето. Докторът беше в Палермо снощи. — Майкъл се засмя. Той излезе през входа на кухнята и миризмата на лимонови цветчета нахлу и в неговия повреден нос. Само на десетина крачки нагоре по алеята на вилата видя Аполония да му маха с ръка от колата и тогава разбра, че тя му прави знак да остане там, където е, че иска да закара колата до мястото, където беше той. Кало стоеше до колата и се усмихваше, небрежно хванал лупарата си в ръка. А Фабрицио не се виждаше никъде. И в този миг, без сам да разбере как, в главата му всички откъслечни подробности се сглобиха и Майкъл изкрещя на момичето: „Не, не.“ Но викът му се удави в трясъка на страхотната експлозия, когато Аполония завъртя ключа да запали колата. Вратата в кухнята стана на парчета, а Майкъл беше отхвърлен към стената на вилата почти на пет метра. Камъните, падащи от покрива на вилата, го удряха по рамената, а един от тях отскочи от главата му, докато лежеше на земята. Остана в съзнание само толкова, за да види, че от алфаромеото не остана нищо освен четирите колела и стоманените им оси.

Дойде в съзнание в една стая, която изглеждаше много тъмна, и чу гласове, които бяха толкова тихи, че по-скоро бяха само звуци, отколкото думи. Воден от животински инстинкт, се опита да се преструва, че е още в безсъзнание, но гласовете млъкнаха и някой се надвеси над него от един стол близо до леглото му. Сега гласът беше по-ясен и говореше: „Най-после, дойде в съзнание.“ В стаята светна лампа, чиято светлина беше като огън в очите му, и Майкъл извърна глава. Главата му тежеше безчувствена. И тогава видя, че лицето над леглото му беше на доктор Таца.

— Нека те погледна за миг и ще изгася лампата — каза доктор Таца нежно. Той светна в очите на Майкъл с малко колкото молив фенерче. — Ще се оправиш — каза доктор Таца и се обърна към някой друг в стаята: — Можеш да говориш с него.

Беше дон Томазино, който седеше на стол близо до леглото на Майкъл. Сега Майкъл го виждаше ясно. Дон Томазино го питаше: „Майкъл, Майкъл, може ли да говоря с теб? Искаш ли да си починеш?“

По-лесно му беше да вдигне ръка и да направи знак и дон Томазино продължи:

— Фабрицио ли изкара колата от гаража?

Без да съзнава, Майкъл се усмихна. Смразяваща усмивка, която беше някакъв странен израз на потвърждение. Дон Томазино каза:

— Фабрицио е изчезнал. Чуй ме, Майкъл. Ти беше в безсъзнание почти цяла седмица. Разбираш ли? Всички мислят, че си мъртъв, и спряха да те търсят. Изпратих съобщение на баща ти и той ни даде инструкции. Вече не е далеч денят, когато ще се върнеш в Америка. Междувременно ще почиваш тук спокойно. Ти си на сигурно място високо в планината в един специален чифлик, моя собственост. Сега, когато те считат за мъртъв, хората от Палермо се помириха с мен. В същност те през цялото време са преследвали теб. Искали са да убият теб, а в същото време всички смятаха, че преследват мен. Това е нещо, което трябва да знаеш. Колкото до всичко останало, остави го на мен. Възстановявай силите си и бъди спокоен.

Сега Майкъл си спомни всичко. Знаеше, че жена му е мъртва, че Кало също е мъртъв. Замисли се за старата жена в кухнята. Не можеше да си спомни дали тя беше излязла навън с него. Той прошепна: „Филомена?“ Дон Томазино каза тихо:

— Тя не беше ранена от експлозията, само й потече кръв от носа. Не се тревожи за нея.

Майкъл каза:

— Фабрицио. Кажете на овчарите, че онзи, който ми предаде Фабрицио, ще получи най-хубавите пасища в Сицилия.

И двамата мъже сякаш въздъхнаха с облекчение. Дон Томазино взе чаша от масата и отпи някаква кехлибарена течност, която то накара да тръсне глава. Доктор Таца седна на леглото и каза почти разсеяно:

— Знаеш ли, че си вдовец? Това е рядкост в Сицилия. — Като че ли така можеше да го успокои.

Майкъл направи знак на дон Томазино да се наведе по-близо до него. Дон Томазино седна на леглото и наведе главата си.

— Кажете на баща ми да ме върне в къщи — рече Майкъл. — Кажете му, че искам да бъда негов син.

Но измина цял месец, преди Майкъл да се възстанови от раните си, и още два месеца след това, докато всички необходими документи и приготовления бъдат готови. Тогава го прехвърлиха от Палермо до Рим със самолет и от Рим до Ню Йорк също със самолет. През всичкото това време не можаха да открият и следа от Фабрицио.