Кръстникът

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Когато Кей Адамс се дипломира, тя започна работа като учителка в родния си град в щата Ню Хампшър. През първите шест месеца след изчезването на Майкъл тя се обаждаше всяка седмица на майка му да пита за него. Госпожа Корлеоне беше винаги любезна и винаги завършваше разговора с думите: „Ти много, много мило момиче. Забрави Майк и си намери друг съпруг.“ Кей не се обиждаше от нейната откровеност и разбираше, че майката говори така от загриженост за нея — едно младо момиче в комплицирано положение.

Когато завърши своя първи учебен срок, тя реши да отиде до Ню Йорк да си купи свестни дрехи и да се срещне с някои стари приятелки от университета. Мислеше също да си потърси интересна работа в Ню Йорк. Беше живяла като стара мома почти две години — четеше и преподаваше, отказваше да излиза на срещи, отказваше изобщо да излиза, макар да беше престанала вече да звъни в Лонг Бийч. Знаеше, че не може да продължава така, беше започнала да става раздразнителна и нещастна. Но винаги беше вярвала, че Майкъл ще й пише или ще й се обади по някакъв начин. Обаче фактът, че той не го беше сторил, я унижаваше. Криво й беше, че той не се доверява дори на нея.

Тя взе ранен влак и се настани в хотела си следобед. Приятелките й работеха и тя не искаше да ги безпокои в службите им, имаше намерение да им се обади вечерта. Но не й се искаше и да ходи по магазините след изтощителното пътуване с влака. Сама в стаята на хотела, си спомняше всички пъти, когато с Майкъл бяха използували стаи в хотели, за да се любят, и се почувствува изоставена. И това по-силно от всичко друго я накара да се обади на майката на Майкъл в Лонг Бийч.

На телефона се обади груб мъжки глас с типичен, поне за нея, нюйоркски акцент. Кей помоли да разговаря с госпожа Корлеоне. Последваха няколко минути тишина и после Кей чу глас с подчертан акцент да пита кой се обажда.

Сега Кей беше леко смутена:

— Кей Адамс, госпожо Корлеоне — каза тя. Спомняте ли си за мен?

— Разбира се, разбира се, помня те — каза госпожа Корлеоне. — Защо ти не се обади вече? Ожени ли се?

— Не, не — каза Кей. — Бях заета. — Беше изненадана от очевидното раздразнение в гласа на майката, че е престанала да се обажда. — Обаждал ли ви се е Майкъл? Добре ли е той?

На другия край на телефона настъпи мълчание, после се чу увереният глас на госпожа Корлеоне:

— Майкъл си е в къщи. Не се обаждал тебе? Тебе не виждал?

Кей почувствува, че на стомаха й прималява от; смущението и унизителното желание да се разплаче. Гласът й пресекна, когато попита:

— От колко време си е в къщи? Госпожа Корлеоне отговори:

— От шест месеца.

— О, разбирам — каза Кей. И тя наистина разбра. Почувствува топли вълни от срам, че майката на Майкъл е разбрала с какво неуважение се е отнесъл той към нея. И тогава се ядоса. Ядоса се на Майкъл, на майка му, на всички чужденци италианци, които нямаха елементар но възпитание да се държат приятелски поне от приличие, макар и след като една любовна история е приключила. Не знаеше ли Майкъл, че тя щеше да се тревожи за него като приятел, дори той да не я желаеше вече за партньорка в леглото, дори да не искаше вече да се ожени за нея? Нима Майкъл я мислеше за едно от онези жалки прости италиански момичета, които се самоубиват или правят сцени, след като отдадат девствеността си и после ги изоставят? Тя заговори с възможно най-безразличен тон:

— Разбирам, благодаря ви много. Радвам се, че Майкъл си е отново в къщи и е добре. Исках само да зная. Няма да ви се обаждам повече.

Гласът на госпожа Корлеоне дойде от телефона нетърпелив, сякаш не беше чула нищо от онова, което Кей беше казала:

— Ти искаш да видиш Майкъл, ела тук сега, изненадай го приятно. Вземи такси, и аз кажа на човека на вратата да плати твое такси. Кажи на шофьора, че той получи двойно повече, иначе той няма дойде чак тук, в Лонг Бийч. Но ти не плащай. Човекът на мъжа ми на вратата плаща таксито.

— Не мога да направя това, госпожо Корлеоне — каза студено Кей. — Ако Майкъл искаше да ме види, щеше да ми се обади в къщи досега. Очевидно той не иска да възобнови нашата връзка.

Гласът на госпожа Корлеоне се чу оживено:

— Ти много хубаво момиче, ти има хубави крака, но няма много акъл. — Тя се изкиска. — Ти идва да видиш мен, а не Майкъл. Искам да говоря с теб. Ела веднага. И не плаща таксито. Чакам — те. — Телефонът тракна. Госпожа Корлеоне беше затворила.

Кей можеше да се обади отново и да каже, че няма да отиде, но знаеше, че трябва да види Майкъл, да говори с него, дори това да беше само обикновен любезен разговор. Щом сега си беше в къщи, открито, това означаваше, че не е вече в опасност, че може да живее нормално. Тя скочи от леглото и започна да се приготвя за срещата си с него. Положи много грижи за грима и тоалета си. Когато беше готова да тръгва, тя се втренчи в отражението в огледалото. Дали изглеждаше по-добре от времето, когато Майкъл изчезна? Или той щеше да си помисли, че е непривлекателна и по-стара? Фигурата й беше станала по-женствена, бедрата й по-закръглени, гърдите по-пълни, а по общо мнение италианците харесваха това, макар Майкъл да беше казвал винаги, че я обича, защото е толкова слаба. Това в същност нямаше значение, очевидно Майкъл вече не искаше да има нищо общо с нея, иначе сигурно щеше да й се обади през тези шест месеца, откакто е пристигнал в къщи.

Шофьорът на таксито, на което тя махна, отказваше да я закара до Лонг Бийч, докато не му се усмихна любезно и не му каза, че ще получи двойна такса. Пътуването трая почти час, а уличката в Лонг Бийч се беше променила, откакто я беше виждала за последен път. Около нея имаше желязна ограда, желязна врата преграждаше входа на уличката. Един човек, който носеше униформени панталони и бяло сако над червената си риза, отвори желязната врата, пъхна главата си в таксито, за да погледне таксиметъра, и даде на шофьора няколко банкноти. След като видя, че шофьорът не протестира и е доволен от парите, които са му платили, Кей слезе от таксито и мина през уличката към централната къща.

Лично госпожа Корлеоне отвори вратата и поздрави Кей с топла прегръдка, която я учуди. После тя огледа Кей с одобрителен поглед.

— Ти красиво момиче — каза тя категорично. — Имам глупави синове. — Тя дръпна Кей да влезе и я поведе към кухнята, където подносът с храна беше вече сложен, а на печката къкреше кафе. — Майкъл прибере се в къщи скоро — каза тя. — Ти изненадаш него.

Те седнаха заедно на масата и старата жена накара Кей да яде, а междувременно я разпитваше с голямо любопитство. Беше очарована, че Кей е само на двайсет и четири години. Тя кимаше с глава, сякаш всички факти съвпадаха с някакви лично нейни сведения, без да каже нищо друго.

Кей го видя първо през прозореца на кухнята. Пред къщата спря кола и други двама мъже слязоха. След тях слезе Майкъл. Той се изправи, за да разговаря с единия от тях. Профилът на Майкъл, левият, беше изложен към нея. Той беше деформиран, хлътнал, като пластмасово лице на кукла, която детето силно е ритнало. Странно беше, че това не помрачаваше красотата му в нейните очи, но я трогна до сълзи. Видя го, че си сложи снежнобяла носна кърпа на устата и носа и я задържа там за мит, докато се обръщаше да влезе в къщата.

Тя чу отварянето на вратата, стъпките му в хола, които се отправяха към кухнята, той отвори вратата и видя нея и майка си. Изглеждаше безразличен, но после се засмя едва-едва, а деформираната част на лицето не позволяваше на устата му да се разтегне повече. А Кей, която беше решила да каже само „Здравей, как си“ по възможно най-сдържания начин, скочи от стола си, изтича в прегръдките му и зарови лице на рамото му. Той целуна мократа й буза и я държа така, докато тя спря да плаче. После я заведе вън в колата си, махна на телохранителя да си върви и потегли, докато тя поправяше грима си, като просто изтриваше с кърпичка онова, което беше останало от него.

— Не исках да постъпя така — каза Кей. — Но никой не ми беше казал колко зле са те ударили.

Майкъл се засмя и докосна деформираната страна на лицето си.

— А-a, това ли? То е нищо. Само имам неприятности със синусите. Сега, след като съм вече в къщи, може би ще го оправя. Не можах да ти пиша или да направя нещо друго — обясни Майкъл. — Трябва да разбереш това преди всичко друго.

— Добре — каза тя.

— Имам жилище в града — продължи Майкъл. — Имаш ли нещо против да отидем там или искаш да вечеряме и да пийнем в ресторант.

— Не съм гладна — каза Кей.

Пътуваха към Ню Йорк известно време в мълчание.

— Дипломира ли се? — попита Майкъл.

— Да — каза Кей. — Учителка съм в едно училище в родния ми град. Откриха ли човека, който наистина е убил полицая? Затова ли можа да се върнеш в къщи?

За миг Майкъл не отговори.

— Да, откриха го — каза той. — Съобщението беше отпечатано във всички нюйоркски вестници. Не го ли чете?

Кей се засмя с облекчение — той отричаше, че е убиец.

— В нашия град получаваме само „Ню Йорк Таймс“ — каза тя. — Предполагам, че е било забутано някъде на осемдесет и девета страница. Ако го бях чела, щях по-рано да се обадя на майка ти. — Тязамълча, а после каза: — Странен беше начинът, по който майка ти говореше за това, бях почти повярвала, че си го направил. И точно преди да се прибереш, докато пиехме кафе, тя ми разказа за онзи луд човек, който признал.

Майкъл рече:

— Може би в началото майка ми наистина е вярвала.

— Собствената ти майка? — попита Кей. Майкъл се ухили:

— Майките са като ченгетата. Винаги вярват, в най-лошото.

Майкъл паркира колата в един гараж на Малбъри Стрийт, където, изглежда, собственикът го познаваше. Той заведе Кей зад ъгъла в някаква на вид доста разнебитена, построена от кафяви камъни къща, която се сливаше с порутените сгради наоколо. Майкъл имаше ключ за външната врата и когато влязоха вътре, Кей видя, че това е скъпо и удобно обзаведена градска къща на милионер: Майкъл я поведе към горния апартамент, който се състоеше от огромен хол, грамадна кухня и врата, която водеше към спалнята. В единия ъгъл на хола имаше барче и Майкъл сипа уиски и за двамата. Седнаха заедно на един диван и Майкъл тихо продължи:

— Можем да отидем и в спалнята.

Кей изпи голяма глътка от своята чаша и му се усмихна.

— Добре — каза тя.

На Кей й се струваше, че всичко беше почти както преди, с тази разлика, че Майкъл беше по-груб и по-прям и не така нежен. Сякаш се пазеше от нея. Но тя не искаше да се оплаква. Щеше да бъде пак като преди. Странно, но мъжете са по-чувствителни в подобни ситуации, мислеше си тя. След двегодишно прекъсване любенето с Майкъл й се струваше най-естественото нещо на света. Сякаш никога не беше отсъствувал.

— Можеше да ми пишеш, да ми се довериш — каза тя, гушейки се в него. — Щях да се подчиня на нашата „омерта“ от Нова Англия. Янките също знаят да мълчат.

Майкъл тихо се засмя в тъмнината.

— Никога не съм смятал, че ме чакаш — каза той. — Никога не съм смятал, че ме чакаш след всичко, което се случи.

Кей бързо каза:

— Аз въобще не повярвах, че си убил онези двама мъже. Освен може би, когато ми се струваше, че майка ти мисли така. Но никога не съм го вярвала със сърцето си. Твърде добре те познавам.

Тя чу как Майкъл въздъхна.

— Това, дали съм ги убил или не, няма значение — каза той. — Трябва да го разбереш.

Кей остана леко потресена от студенината в гласа му. Тя попита:

— Е, тогава ми кажи сега, убил ли си ги или не? Майкъл се облегна на възглавницата и в тъмнината проблясна светлина, когато той запали цигара:

— Ако те помоля да се омъжиш за мен, ще трябва ли да отговоря първо на този въпрос, преди ти да дадеш отговор на моя?

Кей заяви:

— Не ме интересува, аз те обичам и не ме интересува. Но ако ти ме обичаше, нямаше да се страхуваш да ми кажеш истината. Нямаше да се страхуваш, че мога да те издам на полицията. Така стоят нещата, нали? Тогава ти наистина си гангстер, а? Но мен наистина не ме интересува. Онова, за което се безпокоя, е, че ти очевидно не ме обичаш. Дори не ми се обади, когато се върна в къщи.

Майкъл държеше цигарата си и няколко искрици паднаха на голия гръб на Кей. Тя трепна леко и шеговито каза:

— Спри да ме изтезаваш, няма да проговоря. Майкъл не се засмя. Гласът му прозвуча разсеяно:

— Знаеш ли, когато се върнах в къщи и видях семейството си — баща ми, майка ми, сестра ми Кони и Том, не бях толкова щастлив. Но тази вечер се прибрах в къщи, видях те в кухнята и бях щастлив. Това ли разбираш под любов?

— И това ми стига — каза Кей.

Те се любиха пак. Този път Майкъл беше по-нежен. После той отиде в другата стая да донесе пиене и за двамата. Когато се върна, седна в един фотьойл, обърнат към леглото.

— Хайде да поговорим сериозно — предложи той. — Имаш ли желание да се омъжиш за мен? — Кей се усмихна и му направи знак да дойде в леглото. Майкъл също й се усмихна. — Бъди сериозна — рече той. — Не мога да ти кажа нищо за онова, което се случи. Сега работя при баща си. Обучават ме да поема бизнеса със зехтина. Но ти знаеш, че семейството ми има врагове, баща ми има врагове. Възможно е много млада да останеш вдовица, има такава вероятност, макар и неголяма, но би могло да се случи. Освен това няма да ти казвам какво се е случило в службата ми през деня. Няма да ти казвам нищо за моя бизнес. Ти ще бъдеш моя съпруга, но няма да ми бъдеш другарка в живота, както, струва ми се, казват. Няма да бъдеш равностоен партньор. Това не е възможно.

Кей седна в леглото. Светна огромната лампа, която беше на нощната масичка, и запали цигара. Облегна се на възглавниците и тихо рече:

— Ти ми казваш, че си гангстер, нали така? Казваш ми, че си отговорен за убийствата на хора и разни други по-дребни престъпления, свързани с убийствата. И че аз дори не бива да питам за тази страна на живота ти, дори не бива да мисля за нея. Точно както във филмите на ужасите, когато чудовището моли красивото момиче да се ожени за него. — Майкъл се ухили, а деформираната страна на лицето му беше обърната към нея, и Кей разкаяно рече: — О, Майкъл, аз дори не забелязвам това глупаво нещо, кълна ти се.

— Зная — каза Майкъл, като се смееше. — Сега то ми харесва, само дето носът ми тече.

Кей продължи:

— Ти каза бъди сериозна. Ако се оженим, що за живот ще водя аз? Като майка ти, като всяка италианска съпруга, която се грижи само за децата и дома? И какво ще стане, ако нещо се случи? Предполагам, че можеш да свършиш в затвора някой ден?

— Не, това не е възможно — каза Майкъл. — Да ме убият — да, но в затвора — не.

Кей се засмя на увереността му, това беше смях, в който странно се преплитаха гордост и удоволствие.

— Но как можеш да бъдеш толкова сигурен? — попита тя. — Наистина се чудя.

Майкъл въздъхна:

— Това са неща, за които не мога да разговарям с теб и за които не искам да разговарям с теб.

Кей дълго мълча:

— Защо искаш да се оженя за теб, след като, въобще не ми се обади през всичките тези месеци? Толкова ли съм добра в леглото?

Майкъл сериозно кимна.

— Разбира се — каза той. — Но аз го получавам безплатно, тогава защо да се женя за теб заради това? Слушай, не искам да ми отговаряш сега. Ще продължим да се виждаме. Можеш да обсъдиш всичко с родителите си. Чувам, че баща ти бил истински твърд човек по свой начин, вслушай се в съвета му.

— Ти не отговори защо, защо искаш да се ожениш за мен — настоя Кей.

Майкъл извади носна кърпа от чекмеджето на нощната масичка и я сложи на носа си. Издуха се в нея и после се избърса.

— Ето ти най-солидната причина, заради която не бива да се омъжваш за мен — каза той. — Как мислиш, че ще се чувствуваш с човек до теб, който непрекъснато трябва да си духа носа?

Кей нетърпеливо настоя:

— Хайде, бъди сериозен, зададох ти въпрос.

Майкъл държеше носната кърпа в ръката си.

— Добре — рече той. — Този път ще ти кажа. Ти си единственият човек, към когото съм изпитвал някаква привързаност, който ме е интересувал. Не ти се обадих, защото и през ум не ми беше минало, че все още ще се интересуваш от мен след всичко, което се случи. Разбира се, можех да те търся, можех да те намеря, но не исках да постъпя така. А сега ще ти доверя нещо, което не искам да признаваш дори пред баща си. Ако всичко върви както трябва, след около пет години целият бизнес на семейство Корлеоне ще бъде напълно законен.

Трябва да бъдат направени някои тънки ходове, за да стане това възможно. През това време можеш да станеш богата вдовица. А защо те искам? Ами защото имам нужда от теб и защото искам семейство. Искам деца, време ми е вече. И не искам тези деца да се влияят от мен така, както ми повлия моят баща. Не искам да кажа, че баща ми ми е влияел преднамерено. Не, никога. Той дори не искаше да влизам в семейния бизнес. Искаше да стана професор или лекар, или нещо подобно. Но нещата потръгнаха зле и аз трябваше да защитя семейството си. Трябваше да действувам, защото обичам баща си и се възхищавам от него. Не познавам човек, който да заслужава повече уважение от него. Той беше добър съпруг, добър баща и добър приятел за някои хора, които нямаха толкова късмет в живота. Той има и друга страна, но това няма нищо общо с мен като негов син. Както и да е, аз не искам това да се случи с моите деца. Искам те да се влияят от теб. Искам да израснат като американци във всяко отношение, да станат истински американци. Може би те или техните внуци ще станат политици. — Майкъл се ухили: — Може някой да стане президент на Съединените щати. Защо, по дяволите, да не стане? В Дартмут учихме по история и малко от биографиите на всички президенти, и те имаха бащи и дядовци, които са имали късмет, че не са били обесени. Но аз ще уредя моите деца да станат лекари, музиканти, учители. Те никога няма да бъдат в семейния бизнес. Докато станат толкова големи, аз вече ще съм се оттеглил. И ти, и аз ще сме членове на някой провинциален клуб, ще водим нормален живот на преуспяващи американци. Как ти се струва това като предложение?

— Прекрасно — каза Кей. — Но ти заобикаляш въпроса за това, че мога да стана вдовица.

— Шансовете са много малки. Споменах го само за да ти дам истинска представа за нещата. — Майкъл допря носната кърпа до носа си.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам, че си такъв човек, ти просто не си такъв — заяви Кей. На лицето й беше изписано смущение. — Просто нищо не разбирам, как е възможно всичко това!

— Повече обяснения няма да ти давам — рече Майкъл внимателно. — Не е необходимо да мислиш за това, което ти казах, в същност то няма нищо общо с теб и с нашия живот, ако се оженим.

Кей поклати глава:

— Как може да искаш да се ожениш за мен, как може да намекваш, че ме обичаш, когато въобще не споменаваш тази дума; ти току-що каза, че обичаш баща си, но не каза, че обичаш мен, а и как би могъл, щом дотолкова не ми вярваш, че не можеш да споделиш най-важните неща в живота си? Баща ти се доверява на майка ти. Аз зная това.

— Разбира ce — съгласи се Майкъл. — Но това не значи, че й казва всичко. И знаеш ли, той има основание да и се доверява. Но не защото са се оженили и тя му е жена. А защото му е родила четири деца във време, когато не е било толкова безопасно да се раждат деца. Тя го е гледала и пазила, когато са стреляли по него. Тя е вярвала в него. Той е бил винаги човекът, на когото е била най-предана в продължение на четиридесет години. След като и ти направиш това, може би ще ти кажа някои неща, които няма да искаш да чуеш.

— На уличката в Лонг Бийч ли трябва да живеем? — попита Кей.

Майкъл кимна:

— Ще си имаме отделна къща няма да е чак толкова лошо. Моите родители няма да ни се бъркат; Нашият живот ще си е такъв, какъвто го искаме. Но докато всичко се оправи, аз трябва да живея на уличката.

— Защото за теб е опасно да живееш извън нея — каза Кей.

За първи път, откакто го познаваше, тя видя Майкъл ядосан. Това беше студен смразяващ гняв, който не се проявяваше външно с някакъв жест или промяна в гласа. Това беше студенина, която лъхаше от него като от смъртта, и Кей разбра, че тъкмо тази студенина щеше да бъде причината да реши да не се ожени за него, ако наистина решеше така.

— За всичко са виновни тези боклуци от филмите и вестниците — каза Майкъл. — Имаш неправилна представа за, баща ми и семейство Корлеоне. Ще ти дам още едно последно обяснение и то ще бъде наистина последното. Баща ми е бизнесмен, който се опитва да осигури своята жена, децата си и онези приятели, от които един ден, в случай на неприятности, може да има нужда. Той не приема законите на обществото, в което живеем, защото тези закони щяха да го обрекат на живот, който не е подходящ за човек като него — човек с изключителна сила и характер. Онова, което трябва да разбереш, е, че той смята себе си за равен на онези велики хора, като президентите и министър-председателите, като върховните съдии и губернаторите на щати. Той отказва да постави тяхната власт над своята. Той отказва да живее по закони, създадени от други, закони, които го обричат на подчинение за цял живот. Неговата крайна цел е да влезе в това общество, но със сила, тъй като обществото в същност не покровителствува онези свои членове, които нямат своя лична сила. Междувременно той действува според своя система от етични правила, които счита за далеч по-добри от законната структура на обществото.

Кей го гледаше с невярващи очи.

— Но това е абсурд — каза тя. — Какво ще стане, ако всички се смятат за такива? Как би могло обществото да функционира? Та ние ще се върнем във времето на пещерните хора. Майк, ти не вярваш в това, което казваш, нали?

Майкъл й се ухили:

— Казвам ти само онова, в което вярва баща ми. Искам само да разбереш, че какъвто и да е, той не е безотговорен, поне в обществото, което е създал. Той не е някое смахнато чудовище, което стреля безразборно, както, изглежда, си мислиш ти. Той е разумен човек по свой начин.

— А в какво вярваш ти? — тихо попита Кей. Майкъл сви рамене.

— Вярвам в моето семейство — каза той. — Вярвам в теб и в семейството, което бихме могли да създадем. Не се доверявам на обществото да ни закриля, нямам никакво намерение да оставя съдбата си в ръцете на хора, чиято единствена заслуга е, че са успели да убедят група хора да гласуват за тях. Но за сега това е всичко. Времето на моя баща отмина. Нещата, които той е вършил, не могат вече да бъдат вършени, освен с много голям риск. Независимо дали му харесва или не, семейство Корлеоне трябва да се присъедини към обществото с голям заряд собствена сила, с други думи — пари и други ценности. Искам да осигуря моите деца колкото е възможно по-добре, преди те да поемат тази обща съдба.

— Но ти доброволно се би за своята страна, беше герой от войната — каза Кей. — Какво те накара да се промениш?

Майкъл заяви:

— Това наистина няма да ни доведе доникъде. Но може би аз съм само един от онези истински старомодни консерватори, каквито отглеждат в твоя роден град. Аз се грижа само за себе си. Правителствата наистина не правят много за своите народи, нещата се свеждат в същност до това, но то не е всичко. Мога само да кажа, че съм длъжен да помогна на баща си, трябва да бъда на неговата страна. А ти трябва да решиш дали да застанеш на моята. — Той й се усмихна. — Сигурно сгреших, като ти предложих да се оженим.

Кей потупа леглото:

— Не знам за женитбата, но изкарах цели две години без мъж и сега няма да те пусна така лесно. Хайде, идвай тук.

Когато отново бяха заедно в леглото, на тъмно, тя го попита шепнешком:

— Вярваш ли ми, че не съм имала друг, откакто ти замина?

— Вярвам — каза Майкъл.

— А ти? — прошепна тя с по-тих глас.

— Аз имах — каза Майкъл и почувствува, че тя леко настръхна. — Но не през последните шест месеца. — Това беше вярно, Кей беше първата жена, която той любеше след смъртта на Аполония.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Пищно обзаведеният апартамент гледаше към изкуствения вълшебен свят зад хотела — там имаше присадени палмови дървета, осветени от лампи с жълта светлина, два огромни плувни басейна, които проблясваха в тъмносиньо от светлината на пустинните звезди. На хоризонта се виждаха пясъци и каменисти планини, които ограждаха Лас Вегас, сгушил се в своята долина. Джони Фонтейн пусна тежката, богато бродирана сива завеса и отново се обърна към стаята.

Специална команда от четирима души — супервайзърът, крупието, помощникът му и една келнерка в своя оскъден кабаретен костюм — подготвяха всичко за играта. Нино Валенти лежеше на дивана в определената за хол част от апартемента и държеше в ръка водна чаша с уиски. Той наблюдаваше как хората от казиното нареждат игралната маса за „21“ с форма на бъбрек, съответно с шест тапицирани стола край нея.

— Чудесно, чудесно — изломоти той с глас, който не беше съвсем пиянски. — Джони, ела да залагаш с мен срещу тези копелета. Аз съм късметлия. Ще ги скъсаме от бой.

Джони седна на една табуретка срещу дивана.

— Знаеш, че не играя на комар — каза той. — Как се чувствуваш, Нино?

Нино Валенти му се ухили:

— Чудесно. Поръчал съм в полунощ да дойдат курви, после вечеря, а после сме отново на игралната маса. Знаеш ли, спечелих от казиното петдесет бона и оттогава вече цяла седмица ме тормозят да играя пак.

— Чух — каза Джони Фонтейн. — На кого искаш да ги оставиш, когато пукнеш?

Нино пресуши чашата си:

— Джони, как, по дяволите, си си спечелил име на плей-бой? Та ти си жив заспал, Джони. За бога, дори туристите в този град се забавляват повече от теб.

Джони отвърна:

— Вярно е. Искаш ли да ти помогна да се примъкнеш до масата?

Нино с мъка седна на дивана и здраво стъпи с крака на килимчето.

— Ще се справя и сам — заяви той. Остави чашата си да падне на пода, стана и без да се олюлява, отиде до масата. Крупието беше готов, супервайзърът стоеше зад него и наблюдаваше. Помощникът на крупието седна на стол по-далеч от масата. Келнерката седна на друг стол така, че да може да гледа Нино Валенти.

Нино леко почука с пръсти по зеленото сукно.

— Чипове — нареди той.

Супервайзърът извади тефтерче от джоба си, попълни едно листче и го сложи пред Нино заедно с малка писалка.

— Заповядайте, господин Валенти — каза той. — Както обикновенно, петте хиляди, с които започвате. — Нино драсна подписа си най-отдолу на листчето и супервайзърът го сложи в джоба си. Той кимна на крупието.

Крупието с невероятно ловки пръсти извади от вградените отделения пред себе си купчета от чипове за по сто долара в жълто и червено. За по-малко от пет секунди пред Нино бяха наредени равни купчинки от стодоларови чипове, във всяко купче по десет чипа.

На масата имаше шест квадрата, по форма малко по-големи от картите за игра, изписани с бяло върху зеленото сукно пред местата, където трябваше да седнат играчите. Сега Нино-залагаше на три от тези квадрата, с единични чипове, така че играеше три ръце по сто долара всяка. Отказа се да рискува, като играе на трите квадрата, защото крупието беше изтеглил шестица, с която можеше да загуби, и наистина загуби. Нино прибра своите чипове и се обърна към Джони Фонтейн.

— Така трябва да се започва вечерта, нали, Джони? Джони се усмихна. Беше странно, че комарджия като Нино подписва разписка, когато играе. На големите играчи обикновено имаха доверие. Може би се страхуваха, че като пие, няма да си спомни колко чипове е купил. Те не знаеха, че Нино помни всичко.

Нино продължи да печели и след третия тур даде на келнерката знак с пръст. Тя отиде до барчето в дъното на стаята и му донесе неговото любимо ръжено уиски във водна чаша. Нино взе чашата и я премести в другата си ръка, за да може да прегърне келнерката.

— Седни при мен, сладурче, и изиграй няколко ръце. Донеси ми щастие.

Келнерката беше много красиво момиче, но Джони виждаше, че тя е само една професионалиста, без нищо човешко в нея, въпреки че се стараеше да не изглежда такава. Усмихваше се на Нино, но устата и в същност беше зейнала за един от онези жълти чипове. По дяволите, помисли си Джони, защо да не получи и тя нещичко? Само съжаляваше, че Нино не получава нещо по-добро за парите си.

Нино остави келнерката да играе следващите турове, после й даде един чип и я тупна по задника, за да я отпрати от масата. Джони й направи знак да му донесе чаша уиски. Тя го направи, но така, сякаш играеше най-драматичния момент в най-драматичния филм, правен някога. Сега тя съсредоточи всичките си усилия да очарова великия Джони Фонтейн. Насили очите си да заискрят от желание, походката й беше възможно най-сексапилната, устата й беше съвсем леко разтворена, сякаш готова да захапе най-близкостоящата част на очевидния обект на своята страст. Приличаше на разгонено женско животно, но в действията й имаше преднамереност. Джони Фонтейн си помисли: Боже господи, и тя е като всички. Така действуваха всички жени, които искаха да го заведат в леглото си. Този подход имаше успех само когато беше прекалено пиян, но сега той не беше пиян. Хвърли на момичето една от своите прочути усмивки и каза: „Благодаря, сладурче.“ Момичето го погледна и разтегна устните си в благодарствена усмивка, очите й съвсем се замъглиха, тялото й се напрегна, цялото й туловище се изви леко назад чак до дългите тънки крака, обути в мрежести чорапи. Сякаш тялото й се разтърсваше от огромно напрежение, гърдите се издигаха, напъваха нейната тънка и пестеливо скроена блузка до скъсване. После цялото и тяло леко потръпна и издаде едва ли не някакъв сексуален звук. Цялостното впечатление беше на жена, която получава оргазъм, само защото Джони Фонтейн й се е усмихнал и й е казал „Благодаря, сладурче.“ Беше изиграно много добре. Беше изиграно по-добре от всеки друг път. Но той вече знаеше, че всичко е изкуствено. И знаеше с абсолютна сигурност, че курвите, които правят това, не ги бива в леглото.

Той я наблюдаваше как се връща на мястото си, докато пиеше бавно уискито. Не му се гледаше този малък трик отново. Тази вечер не беше в настроение за такива неща.

Това се случи час преди Нино Валенти да припадне. Отначало той започна да се накланя, политна назад и щеше да се строполи от стола право на пода. Но супервайзърът и помощниникът на крупието бяха нащрек още след като политна и го уловиха, преди да бе паднал на пода. Те го вдигнаха и го занесоха през дръпнатите завеси в спалнята.

Джони наблюдаваше как келнерката помага на двамата мъже да съблекат Нино и да го мушнат под завивките на леглото. Супервайзърът броеше чиповете на Нино и си записваше нещо в тефтерчето, след което се погрижи за чиповете на крупието върху масата. Джони го попита:

— От колко време продължава това? Супервайзърът сви рамене:

— Тази вечер припадна рано. Първия път извикахме лекар, той оправи господин Валенти и го посмъмри. После Нино ни нареди да не викаме лекар, ако припадъкът се повтори, само да го сложим в леглото и щял да е добре на сутринта. Така и правехме. Той е голям късметлия, тази вечер пак спечели, почти три бона.

Джони Фонтейн каза:

— Сега ще извикаме вашия лекар, ясно ли ти е. Прати някой в казиното, ако трябва.

Изминаха повече от петнайсет минути, преди Джулс Сигал да дойде в апартамента. Джони с раздразнение забеляза, че този човек никога не изглеждаше като лекар. Тази вечер беше облечен с плетено синьо поло и носеше бели кожени обувки на бос крак. Изглеждаше ужасно смешен с традиционната черна лекарска чанта. Джони го запита:

— Що не си носиш багажа в сак за голф?

Джулс се засмя с разбиране:

— Да, тази чанта е истинско бреме. Изкарва акъла на хората. Във всеки случай трябва да й сменят цвета.

Той отиде до леглото на Нино. Отвори чантата си и се обърна към Джони:

— Благодаря за чека, който ми изпрати за консултацията. Беше прекалено щедър. Не съм направил чак толкова за теб.

— Наистина не си — каза Джони. — Както и да е, няма значение, стара работа. Какво му е на Нино?

Джулс пъргаво преслуша сърцето, премери пулса и кръвното налягане. Извади спринцовка от чантата си, боцна ловко иглата в ръката на Нино и натисна буталото. Спящото лице на Нино загуби восъчната си бледост и бузите му поруменяха, сякаш кръвта беше започнала да пулсира по-бързо.

— Много прост случай — каза Джулс оживено. — Имах възможност да го прегледам и да направя някои изследвания в началото, когато дойде тук и припадна. Наредих да го преместят в болница, преди да дойде в съзнание. Има диабет, в лека форма, получен късно и устойчив, който не представлява никаква опасност, ако човек се лекува, пази диета и всичко останало. Но той упорито не му обръща внимание. Освен това твърдо е решил да умре от пиене. Черният му дроб е разрушен, а и мозъкът му отива натам. В момента е в лека диабетична кома. Моят съвет е да го пратите на лечение.

Джони почувствува, че му олеква. Значи не беше много сериозно; Нино само трябваше да се погрижи за себе си.

— Имаш пред вид някое заведение за алкохолици ли? — попита Джони.

Джулс отиде до барчето в далечния ъгъл на стаята и си сипа едно уиски.

— Не — рече той. — Имам пред вид да го затворят в лудница.

— Не ставай смешен — каза Джони.

— Не се шегувам — заяви Джулс. — Не разбирам много от психиатрия, но имам известна представа, защото е част от занаята ми. Твоят приятел Нино може да се възстанови, стига черният му дроб да не е съсипан напълно, което в същност не можем да узнаем преди аутопсията. Но истинското му заболяване е в главата. В същност него не го интересува дали ще умре, възможно е дори да иска да се самоубие по този начин. Докато не се излекува това, за него няма никаква надежда. Затова те съветвам да го пратиш в психиатрията, където ще може да бъде подложен на необходимата психотерапия.

На вратата ce почука и Джони отиде да види кой е. Беше Луси Мансини. Тя прегърна Джони и го целуна:

— Джони, толков е хубаво, че те виждам — каза тя.

— Отдавна не сме се виждали — каза Джони Фонтейн. Той забеляза, че Луси се е променила. Беше достатъчно поотслабнала, дрехите й бяха далеч по-хубави и и стояха по-добре. Прическата отиваше на лицето й — беше късо подстригана като момче. Изглеждаше по-млада и по-хубава от когато и да било и през главата му мина мисълта, че тя може да му прави компания тук, във Вегас. Щеше да му бъде много приятно да се движи с такава мадама. Но преди да пусне в ход чара си, той си спомни, че тя е гадже на доктора. Значи нямаше да стане. Усмихна й се само като приятел и попита:

— Какво търсиш в апартамента на Нино посред нощ? Тя го тупна по рамото:

— Чух, че Нино е болен и че Джулс е тук. Исках само да видя дали не мога да помогна с нещо. Нино е добре, нали?

— Разбира се — каза Джони. — Ще се оправи. Джулс Сигал се беше проснал на дивана.

— Хич го няма — обади се той. — Предлагам ви да останем тук, докато той дойде в съзнание. И после всички да го убедим да постъпи в психиатрия. Луси, ти си му симпатична, може би ще можеш да помогнеш. А ти, Джони, ако си му истински приятел, ще ни подкрепиш. В противен случай съвсем скоро черният дроб на Нино ще бъде експонат № 1 в някоя университетска лаборатория.

Джони се засегна от пренебрежителното отношение на доктора. За какъв, по дяволите, се мислеше? Тъкмо понечи да му отговори и от леглото се чу гласът на Нино:

— Хей, стари приятелю, сипи ми една чашка.

Нино беше седнал в леглото. Той се ухили на Луси и й викна:

— Хей, сладурче, ела при стария Нино. — И разтвори широко ръцете си. Луси седна на края на леглото и го прегърна. Странно, но Нино не изглеждаше зле сега, държеше се почти нормално.

Нино щракна с пръсти:

— Хайде, Джони, дай ми една чашка. Нощта още не е почнала. Къде, по дяволите, ми е игралната маса?

Джулс отпи голяма глътка от своята чаша и каза на Нино:

— Не бива да пиеш. Твоят лекар ти забранява. Нино се намръщи:

— Майната му на моя лекар. — Но после на лицето му се изписа театрално разкаяние. — Хей, Джулс, ти ли си бе? Ти ли си моят доктор? Нямах пред вид теб, стари приятелю. Джони, дай ми една чашка или аз сам ще стана да си взема. — Джони сви рамене и тръгна към барчето. Джулс заяви с безучастен глас:

— Казаха, че той не бива да пие.

Джони знаеше защо се дразни от Джулс. Гласът на лекаря беше винаги спокоен, никога не наблягаше на думите, независимо от това колко злокобни бяха, гласът му винаги оставаше тих и овладян. Ако отправяше някакво предупреждение, то се съдържаше само в думите, самият глас оставаше неутрален, сякаш не го беше грижа. Точно това вбеси Джони и го накара да занесе на Нино водната чаша с уиски. Преди да му я подаде, той се обърна към Джулс:

— Една чаша няма да го убие, нали?

— Не, няма да го убие — отговори Джулс спокойно. Луси му хвърли тревожен поглед, понечи да каже нещо, но после замълча. Междувременно Нино взе чашата и я изля в гърлото си.

Джони му се усмихваше: бяха му дали да разбере на този ужасен доктор. Изведнъж Нино се задъха, лицето му посиня той не можеше да си поеме дъх и се задушаваше. Тялото му се мяташе нагоре като риба на сухо, лицето му сега се наля с кръв, а очите му се опулиха. Джулс застана от другата страна на леглото срещу Джони и Луси. Той улови Нино за врата, за да не мърда, и мушна иглата в рамото, съвсем близо до врата. Нино се отпусна в ръцете му, тялото му престана да се мята и след малко легна тежко на възглавницата. Очите му се затвориха и той заспа.

Джони, Луси и Джулс се върнаха в онази част на апартамента, която изпълняваше ролята на хол, и седнаха около огромната тежка маса за кафе. Луси вдигна един от синьозелените телефони и поръча да донесат кафе и храна. Джони беше отишъл до барчето и си сипваше чаша алкохол.

— Знаеше ли, че реакцията от уискито ще бъде такава? — попита Джони.

Джулс сви рамене:

— Бях съвсем сигурен.

Джони сопнато попита:

— Тогава защо не ме предупреди?

— Предупредих те — рече Джулс.

— Не ме предупреди както трябва — каза Джони вбесен. — Ти наистина си ужасен лекар. От нищо не ти пука. Казваш ми да пратя Нино в лудницата и дори не си правиш труда да употребиш по-деликатна дума като санаториум. На теб ти харесва да работиш хората, нали?

Луси беше навела поглед към скута си. Джулс продължаваше да се усмихва на Фонтейн:

— Нищо нямаше да те спре да дадеш тази чаша на Нино. Ти искаше да покажеш, че не намираш за нужно да се вслушаш в моите предупреждения и нареждания. Спомняш ли си, когато ми предложи да стана твой личен лекар след онази история с гърлото? Отказах, защото знаех, че никога няма да можем да мелем заедно. Един лекар се мисли за господ-бог, той е най-висшият духовник в съвременното общество, това е една ст наградите му. Но ти никога нямаше да се отнасяш с мен така. За теб щях да бъда господ-лакей. Като онези, които тип хората като теб имате в Холивуд. Впрочем, откъде ги намирате тези типове? За бога, наистина ли нищо не знаят или просто не им пука? Сигурно знаят какво става с Нино, но му дават всевъзможни лекарства само за да го поддържат. Носят лъскави костюми и те целуват по задника, защото си влиятелен човек в киното, а ти ги смяташ за велики лекари. „Това е шоубизнес, докторе, бъди по-мил.“ Нали така? Но на тях не им пука дали ще живееш, или ще пукнеш. Е, а моето малко хоби, колкото и непростимо да е то, е да правя всичко възможно хората да живеят. Позволих ти да дадеш на Нино да пие, за да ти покажа какво може да му се случи. — Джулс се наведе към Джони Фонтейн, а гласът му беше все така спокоен и безучастен. — Приятелят ти е почти свършил. Разбираш ли това? За него няма шанс без лечение и строг медицински надзор. Кръвното му налягане, диабетът и лошите му навици могат всеки момент да предизвикат кръвоизлив в главния мозък. Мозъкът му ще се скапе. Така достатъчно ясно ли ти е? Вярно е, казах лудница. Но искам да разбереш какво е необходимо. Защото иначе няма да се помръднеш. Ще ти го кажа направо. Можеш да спасиш живота на приятеля си, ако го накараш да постъпи в психиатрия. В противен случай можеш да се сбогуваш с него.

Луси прошепна:

— Джулс, скъпи, не бъди толкова груб. Просто му обясни.

Джулс стана. Джони Фонтейн забеляза със задоволство, че обичайното му спокойствие го е напуснало. Гласът му не беше вече така безпристрастен и сдържан.

— Мислиш ли, че за пръв път ми се налага да говоря с хора като теб в подобни ситуации? — попита Джулс. — Вършех го всеки ден. Луси ме моли да не бъда толкова груб, но тя не знае какво говори. Знаеш ли, все повтарях на хората: „Не яжте толкова много, защото ще умрете, не пушете толкова много, защото ще умрете, не работете толкова много, защото ще умрете, не пийте толкова много, защото ще умрете.“ Никой не иска да ме чуе. И знаеш ли защо? Защото не им казвам „Ще умрете утре.“ Е, добре, мога да ти кажа, че на Нино нищо не му пречи да умре и утре. — Той отиде до барчето и си сипа още уиски и се обърна пак. — Е, ще накараш ли Нино да постъпи в психиатрия?

Джони отговори:

— Не зная.

Джулс изпи бързо чашата си до барчето и отново я напълни, след което се обърна към Джони:

— Знаеш ли, странно нещо, човек може да умре от пушене, може да умре от преяждане. Но всичко това се смята за нормално. Единственото нещо, което човек според медицината не може да си причини, е да умре от секс, а тъкмо там се поставят всякакви прегради. — Той замълча, за да допие чашата си. — Но дори сексът създава неприятности, поне на жените. Имах пациентки, които не трябваше да имат повече деца. „Опасно е“, им казвах. „Можете да умрете“, им казвах. И само след месец ми цъфват с порозовели лица и ми заявяват: „Докторе, мисля, че съм бременна“, а аз съм абсолютно убеден, че това ще ги убие. „Нали ви казах, че е опасно?“ — викам им. В онези години не можех да владея гласа си. А те ми се усмихват и ми казват: „Но ние с моя мъж сме католици.“

На вратата се почука и двама келнери вкараха вътре количка, претрупана с храна и сребърен сервиз за кафе. Джони се облегна назад и запали цигара:

— Значи ти спасяваш живота на хората. Тогава как се случи така, че започна да правиш криминални аборти?

Луси се обади за пръв път:

— Искал да помага на момичетата, които имали неприятности и можели да се самоубият или да извършат нещо опасно, за да се отърват от бебето.

Джулс се усмихна и въздъхна:

— Не е чак толкова просто. Накрая станах хирург. Имам златни ръце, както се казва. Но бях толкова добър, че се изплаших. Отварям корема на някой нещастник и разбирам, че ще умре. Оперирам и знам, че ракът или туморът пак ще се появи, но ги изпращам в къщи с усмивка и куп лъжи. Идва някоя жена и аз й отрязвам едната гърда. След година тя идва отново и аз й отрязвам и другата. След още една година изстъргвам вътрешностите й, както човек изстъргва семената на пъпеш. И след всичко това тя умира. Междувременно съпрузите им звънят и питат: „Какви са резултатите от тестовете? Какви са резултатите от тестовете?“ Затова си взех още една секретарка, да отговаря на тези обаждания. Виждах пациентката едва когато беше напълно подготвена за преглед, изследвания или операция. Прекарвах възможно най-малко време с жертвата, защото в края на краищата бях зает човек. Позволявах на съпруга да поговори с мен само две минути. „Това е краят“, казвам аз. А те никога не чуваха тази последна дума. Разбираха какво значи, но не я чуваха. В началото си помислих, че несъзнателно казвам последната дума по-тихо, затова започнах съзнателно да я казвам по-силно. Но и тогава не я чуваха. Един човек дори ми рече: „Какво, по дяволите, искате да кажете с вашето «Това е раят»?“ — Джулс се разсмя — Краят, раят, по дяволите. Започнах да правя аборти. Приятно и лесно, всички са щастливи, все едно да измиеш чиниите и да оставиш мивката чиста. Това беше моята стихия. Харесваше ми, страшно ми харесваше да правя аборти. Не смятам, че двумесечният зародиш е човешко същество, така че нямах задръжки. Помагах на млади момичета и омъжени жени, които имаха неприятности, печелех добри пари. Не бях на предната линия. Когато ме хванаха, се почувствувах като дезертьор, когото са арестували. Но имах късмет, един мой приятел задвижи някакви връзки и ме измъкна, но големите болници не ме допускаха да оперирам. И затова съм тук. Отново давам съвети, които пренебрегват, също както преди.

— Аз не ги пренебрегвам — каза Джони Фонтейн. — Премислям нещата.

Най-после Луси смени темата на разговора:

— Какво правиш в Лас Вегас, Джони? Почиваш си от задълженията ти на голяма филмова клечка или работиш?

Джони поклати глава:

— Майк Корлеоне иска да се видим и да поговорим. Довечера пристига със самолет заедно с Том Хейгън. Том каза, че ще се срещнат и с теб, Луси. Знаеш ли за какво е всичко това?

Луси поклати глава:

— Ще вечеряме всички заедно утре вечер. И Фреди също. Мисля, че може да е във връзка с хотела. Напоследък казиното работи на загуба, което е нежелателно. Може би дон Корлеоне иска Майк да провери какво става.

— Чух, че Майк най-после си е оправил лицето — каза Джони.

Луси се засмя:

— Предполагам, че Кей го е убедила да го стори. Той не искаше да го направи, когато се ожениха. Чудя се защо. Изглеждаше толкова ужасно и носът му течеше непрекъснато. Отдавна трябваше да го направи. — Тя замълча за малко. — Джулс беше повикан от семейство Корлеоне да присъствува на операцията. Използуваха го като консултант и наблюдател.

Джони кимна и сухо каза:

— Аз го препоръчах.

— Така ли! — изненада се Луси. — Както и да е, Майк каза, че иска да направи нещо за Джулс. Затова ни събира на вечеря утре.

Джулс замислено каза:

— Той не се доверява на никого. Предупреди ме да следя какво прави всеки. Операцията беше съвсем елементарна, нищо особено. Всеки компетентен човек можеше да я извърши.

От спалнята се чу шум и те погледнаха към завесата. Нино отново беше дошъл в съзнание. Джони отиде и седна до него, а Джулс и Луси застанаха в долния край на леглото. Нино едва-едва им се усмихна:

— Добре, ще престана да се правя на много умен. Наистина се чувствувам ужасно. Джони, спомняш ли си, какво се случи почти преди година, когато бяхме с онези две мадами в Палм Спрингс? Кълна ти се, че не те ревнувах за онова, което се случи. Бях щастлив. Вярваш ли ми, Джони? Джони успокоително каза:

— Разбира се, Нино, вярвам ти.

Луси и Джулс се спогледаха. От всичко, което бяха чули и знаеха за Джони Фонтейн, изглеждаше невероятно той да отнеме момичето на близък приятел като Нино. И защо Нино казваше, че не го е ревнувал, чак година след това? Една и съща мисъл мина през ума и на двамата, че Нино романтично иска да умре от пиене, защото някое момиче го е изоставило заради Джони Фонтейн.

Джулс отново прегледа Нино.

— Ще извикам сестра да остане тази вечер при теб в стаята — каза той. — Наистина трябва да полежиш няколко дни. Не те будалкам. )

Нино се усмихна:

— Добре, докторе, само гледай сестрата да не е много хубава.

Джулс се обади за сестра и после двамата с Луси си отидоха. Джони седна на един стол близо до леглото, за да дочака сестрата. Нино отново заспиваше с изтощен вид на лицето. Джони си мислеше за онова, което Нино беше казал — че не го е ревнувал за онова, което се беше случило преди година с онези две мадами в Палм Спрингс. И през ум не му беше минавало, че Нино го е ревнувал.

Преди година Джони седеше в разкошно обзаведения си кабинет, в кабинета на филмовата компания, която оглавяваше, и се чувствуваше така зле, както никога през живота си. И това беше учудващо, защото първият филм, който беше направил със себе си в главната роля и Нино в другата мъжка роля, печелеше тонове пари. Всичко беше станало както трябва. Всеки си беше свършил работата. Филмът не надхвърли определения финансов лимит. Всички щяха да направят цяло състояние от него, а Джак Уолц губеше десет години от живота си. Сега Джони правеше още два филма, в единия главната роля изпълняваше той, а в другия — Нино. Нино беше страшен на екрана, като едно от онези очарователни и романтични влюбени момчета, които жените умират да притиснат към гърдите си. Малкото загубено момче. Всичко, до което той се докосваше, носеше пари, те просто валяха. Кръстникът получаваше своя дял чрез банката и това караше Джони да се чувствува наистина добре. Но днес това не му помагаше много. Сега, когато беше независим филмов продуцент, той имаше толкова власт, а може би и повече, отколкото когато и да било като певец. Красиви мадами го налитаха отвсякъде точно както преди, макар сега да го правеха повече от търговски съображения. Имаше собствен самолет, живееше дори още по-разточително, облагодетелствуван от по-малкия данък, с който бизнесменът се облагаше, за разлика от актьора. Тогава какво, па дяволите, го тормозеше?

Той знаеше какво. Главата го болеше, имаше болки в назалните пътища, гърлото го сърбеше. Единственият начин да се почеше и да се освободи от този сърбеж беше да попее, а той се страхуваше дори да опита. Беше се обадил на Джулс и го беше попитал кога ще бъде безопасно да пее, а Джулс му беше казал да го направи, когато изпита желание. И той беше опитал, но гласът му беше толкова дрезгав и ужасен, че се беше отказал. А на следващия ден гърлото го болеше ужасно, но по различен начин от времето преди брадавиците да бъдат оперирани. Болката беше по-лоша, пареща. Страхуваше се да продължи да пее, страхуваше се, че или ще загуби гласа си, или ще го повреди.

А щом не можеше да пее, за какво, по дяволите, му беше всичко останало? Всичко останало бяха само гадости. Пеенето беше единственото нещо, от което разбираше. Може би той знаеше за пеенето и за своята музика много повече от който и да било друг в света. Едва сега разбираше, че е толкова добър. Всички тези години го бяха направили истински професионалист. Никой не можеше да му каже кое е вярно и кое грешно, нямаше нужда да пита когото и да било. Той знаеше. Каква загуба, каква проклета загуба.

Беше петък и той реши да прекара края на седмицата с Върджиния и децата. Обади й се по телефона, за да й каже, че ще отиде. Но в същност, за да й даде възможност да му откаже. Но тя никога не му отказваше. Нито веднъж през всичките тези години, откакто бяха разведени. Защото никога нямаше да откаже на дъщерите си да се срещнат с баща си. Каква жена, мислеше си Джони. Той имаше късмет с Върджиния. И макар да знаеше, че държи на Джини много повече, отколкото на всяка друга жена, той знаеше, че им е невъзможно да живеят заедно като мъж и жена. Може би когато станеха на шейсет и пет, както когато се пенсионираш, щяха да се оттеглят заедно, да се оттеглят от всичко.

Но действителността разби тези негови мисли, когато пристигна там и откри, че Върджиния също е в лошо настроение и че дъщерите му не държат чак толкова да се видят с него, защото за края на седмицата им беше обещано едно посещение, у приятелки в калифорнийско ранчо, където да пояздят.

Той каза на Върджиния да изпрати момичетата на ранчото и ги целуна за довиждане с разбираща усмивка. Той наистина ги разбираше много добре. Кое дете не би предпочело да отиде да язди в някое ранчо, вместо да остане с един начумерен баща, който само се опитваше да се държи като баща. Той каза на Върджиния:

— Ще изпия една-две чашки, а после и аз ще се чупя.

— Добре — каза тя. Този беше един от лошите й дни, случваше й се рядко, но й личеше. Не й беше много лесно да води такъв живот.

Върджиния го видя, че си пийва доста, затова го попита:

— Защо се опитваш да си оправиш настроението? Всичко ти върви чудесно. Не съм и сънувала, че си имал качества да бъдеш толкова добър бизнесмен.

Джони й се усмихна.

— Не е чак толкова трудно — каза той. А в същото време си мислеше: значи това била работата. Той разбираше жените и сега знаеше, че Върджиния се чувствува зле, защото си мисли, че всичко става, както той иска. Жените наистина мразеха да виждат, че на техните мъже им върви прекалено много. Това ги дразнеше. Караше ги да се чувствуват по-несигурни във влиянието, което упражняват върху тях чрез привързаността, навика или брачните връзки. Затова повече за да я развесели, отколкото да се оплаче, той каза: — По дяволите, какво значение има това, щом не мога да пея.

В гласа на Върджиния имаше досада:

— О, Джони, ти не си вече дете. Ти си на трийсет и пет. Защо продължаваш да се тревожиш за това глупаво пеене? И без това като продуцент печелиш повече.

Джони я погледна с любопитство и каза:

— Аз съм певец. Обичам да пея. Какво общо има тук възрастта?

Върджиния стана нетърпелива:

— Никога не съм обичала пеенето ти. И сега, когато показа, че можеш да правиш филми, аз съм доволна, че не можеш вече да пееш.

И двамата останаха изненадани, когато Джони викна с гняв:

— Това, което казваш, е мръсно и долно. — Той беше потресен. Как беше възможно. Върджиния да изпитва такова нещо, как можеше толкова много да не го харесва?

Върджиния се засмя, че го е засегнала и защото беше направо скандално да й се сърди, му каза:

— Как мислиш, че се чувствувах аз, когато всички тези момичета тичаха след теб заради пеенето ти? Как би се чувствувал ти, ако аз тръгнех с гол задник по улицата, за да хукнат мъжете подир мен? Това беше твоето пеене и аз исках да загубиш гласа си и никога вече да не можеш да пееш. Но това беше преди да се разведем.

Джони допи чашата си:

— Ти нищо не разбираш. Съвсем нищо. — Той отиде в кухнята и набра номера на Нино. Набързо уреди двамата да отидат в Палм Спрингс на уикенд и даде на Нино телефона на едно момиче, на което да се обади, на една съвсем нова секс бомба, която се канеше да свали. — Тя ще доведе и приятелката си за теб — каза Джони. — Ще дойда след час.

Когато той си тръгна, Върджиния се сбогува с него хладно. Не му пукаше, това беше един от малкото пъти, когато й се беше ядосал. По дяволите, щеше просто да се измъкне в края на седмицата и да се освободи от всичката отрова в себе си.

И действително, в Палм Спрингс всичко беше чудесно. Джони си имаше собствена къща там и по това време на годината тя винаги беше отворена и снабдена с всичко. Двете момичета бяха достатъчно млади, за да им доставят удоволствие, и не много алчни за облаги. Няколко души дойдоха да им правят компания край басейна до вечерта. Нино отиде в стаята си със своето момиче да се приготви за вечеря и за един сеанс набързо, докато е още топъл от слънцето. Джони не беше в настроение за такива неща, затова изпрати момичето си, елегантна блондинка на име Тайна, да вземе душа си горе сама. Никога не можеше да се люби с друга жена, след като се беше карал с Върджиния.

Той отиде на остъклената веранда, където имаше пиано. Когато пееше с оркестъра, беше свирил на пианото, така, на майтап, и можеше да изсвири някоя песен в псевдобаладичен, покъртителен стил. Сега седна и си затананика с пианото, много тихо, като произнасяше някои думи, но без в действителност да пее. Без да разбере, Тайна беше влязла в хола, беше му сипала чаша уиски и сега седеше с него до пианото. Той изсвири няколко мелодии, а тя тананикаше с него. Остави я до пианото и отиде горе да си вземе душ. Докато се къпеше, той си тананикаше откъси от песни, но това беше по-скоро речитатив, отколкото пеене. Облече се и слезе пак долу. Тайна все още беше сама; Нино или още беше със своето момиче, или се наливаше.

Джони отново седна на пианото, а Тайна излезе навън да погледа басейна. Той запя една от старите си песни. В гърлото си не усещаше никакво парене. Тоновете излизаха приглушени, но с нужната плътност. Той погледна към верандата. Тайна стоеше все още там, но стъклената врата бе затворена и тя нямаше да го чуе. Без да знае защо, не му се искаше никой да го чуе. Започна една стара балада, която му беше любимата песен. Пееше с пълен глас, сякаш беше пред публика, като отпускаше гласа си и чакаше познатото парещо стържене в гърлото, но то не идваше. Беше по-нисък, беше мъжки глас, а не момчешки, и мек, плътен и мек. Той свърши с песента с лекота и остана до пианото, мислейки за това.

Зад него Нино каза:

— Не е лошо, стари приятелю, никак не е лошо. Джони се завъртя. Нино стоеше на вратата сам. Момичето му не беше с него. Джони почувствува облекчение. Нямаше значение, че Нино го бе чул.

— Да — каза Джони. — Хайде да се отървем от тези двете. Изпрати ги в къщи.

Нино отвърна:

— Ти ги изпрати. Те са добри момичета, не мога да ги оскърбя. А освен това, моята току-що ми се отдаде два пъти. Много лошо ще се получи, ако я отпратя, без дори да я заведа на вечеря!

По дяволите, помисли си Джони. Нека слушат и момичетата, дори и да пее ужасно. Той се обади на един диригент на оркестър, когото познаваше в Палм Спрингс, и го помоли да им изпрати мандолина за Нино. Диригентът на оркестъра запротестира:

— По дяволите, в Калифорния никой не свири на мандолина.

Джони викна:

— Не ме интересува, намери една.

Къщата беше затрупана с техника за звукозапис и Джони накара момичетата да се заемат с копчетата и регулирнето на силата на звука. След вечеря Джони се захвана за работа. Накара Нино да му акомпанира на мандолината, а той изпя всички свои стари песни. Изпя ги целите, без да жали гласа си. Гърлото му беше здраво и му се струваше, че може да пее така до забрава. През месеците, когато не можеше да пее, често си беше мислил за пеенето, обмисляше как би интерпретирал песните по различен начин, сега, когато не беше вече момче. Беше си пял на ум песните в по-изискани варианти, с подчертаване на фразата. А сега го правеше в действителност. Понякога, при самото изпълнение, нещо се объркваше й нещата, които бяха звучали добре, когато ги беше чул само във въображението си, не излизаха добре, когато се опитваше да ги изпее на глас. На глас, помисли си той. Сега не се слушаше, концентрираше се върху изпълнението. Синхронът му леко ку цаше, но това нямаше значение, просто беше разстроен. Но в главата си той имаше метроном, който никога нямаше да му изневери. Онова, от което имаше нужда, беше само малко практика.

Накрая спря да пее. Тайна дойде при него с блеснали очи и го целуна продължително.

— Сега знам защо мама ходи на всичките ти филми — каза тя. Джони и Нино се засмяха.

Те прослушаха записите и сега Джони наистина можеше да се чуе. Гласът му се беше променил, беше се променил дяволски много, но въпреки всичко това беше несъмнено гласът на Джони Фонтейн. Беше станал много по-мек и по-плътен, както беше забелязал и преди, но се чувствуваше, че пее мъж, а не момче. В гласа имаше повече истинско чувство, повече характерност. А техниката му на пеене беше далеч по-добра от всичко, което беше правил досега. Тя просто беше съвършена. И ако сега след толкова дълго прекъсване беше толкова добър, то колко ли по-добър щеше да стане, когато бъде отново във форма? Джони се ухили на Нино:

— Наистина ли е толкова хубаво, колкото ми се струва, а? Нино погледна щастливото му лице замислено:

— Дяволски хубаво е — каза той. — Но нека да видим как ще пееш утре.

Джони се засегна, че Нино е толкова откровен:

— Ах ти, кучи сине, ти знаеш, че не можеш да пееш така. Не се тревожи за утре. Чувствувам се великолепно. — Но тази вечер повече не пя. Двамата с Нино заведоха момичетата на едно събиране, после Тайна прекара нощта в леглото му, но там не беше много добър. Момичето остана малко разочаровано. Майната й, човек не може в един ден да върши всичко добре, мислеше си Джони.

Сутринта се събуди с мрачно предчувствие, с неясния ужас, че връщането на гласа му е било само сън. После, когато се увери, че не е така, той се изплаши, че гласът му отново ще се изгуби. Отиде до прозореца и си потананика малко, а после, още по пижама, слезе долу в хола. Започна на пианото една мелодия, а след малко се опита да пее с пианото. Пееше приглушено, но не чувствуаше никаква болка, никакво дразнене в гърлото, затова отпусна гласа си. Гласът му звучеше вярно и меко, и въобще не беше необходимо да го напряга. Излизаше леко, леко, просто се лееше. Джони разбра, че лошото беше свършило, сега напълно се беше възстановил. Пет пари не даваше дали ще се провали с филмите си, нямаше никакво значение, че предишната вечер се беше изложил пред Тайна, нямаше значение, че Върджиния ще го мрази заради това, че отново може да пее. За миг само съжали за едно нещо. Ех, ако гласът му се беше върнал в момента, когато се опитваше да изпее нещо на дъщерите си, колко прекрасно щеше да бъде. Щеше да бъде толкова прекрасно.

Сестрата от хотела беше влязла в стаята, като буташе пред себе си количка, натоварена с лекарства. Джони стана и се втренчи в Нино, който спеше или може би умираше. Знаеше, че Нино не е бил ядосан, че гласът му се е върнал. Беше разбрал, че Нино го е яд само заради това, че е толкова щастлив от връщането на гласа си. И че толкова много държи на пеенето. Защото сега беше съвсем очевидно, че Нино Валенти не държеше на нищо, което да го накара да живее.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Майкъл Корлеоне пристигна късно вечерта и по негово нареждане не го посрещнаха на летището. Придружаваха го само двама души: Том Хейгън и един нов телохранител на име Албърт Нери.

Най-разкошният апартамент в хотела беше отделен за Майкъл и неговите придружители. В този апартамент вече чакаха хората, с които Майкъл трябваше да се срещне.

Фреди поздрави брат си с топла прегръдка. Той беше доста по-пълен, по-приветлив, весел и далеч по-издокаран. Носеше идеално скроен сив костюм и други допълнения към тоалета си. Косата му беше подстригана на пластове и сресана грижливо, като на кинозвезда, лицето му светеше — така идеално избръснато беше, а за ръцете му се беше погрижила маникюристка. Той беше съвсем различен човек от онзи, който се беше качил на кораба в Ню Йорк преди четири години.

Фреди се отдръпна назад и нежно огледа Майкъл.

— Сега, след като си оправил лицето си, изглеждаш дяволски по-добре. Най-после жена ти те убеди да го сториш, така ли? Как е Кей? Кога ще дойде тук да ни посети?

Майкъл се усмихна на брат си:

— Ти също изглеждаш добре. Кей щеше да дойде сега, но пак е бременна, а и трябва да се грижи за детето. Освен това тук съм по работа, Фреди, и трябва да се върна или утре вечер, или на следващата сутрин.

— Първо трябва да хапнеш нещо — каза Фреди. — Имаме страшен готвач в хотела, ще получиш най-добрата храна, която някога си ял. Иди си вземи душ и се преоблечи, а тук всичко ще бъде приготвено. Събрал съм всички хора, с които искаш да се срещнеш, те ще чакат, докато се приготвиш, и само ще трябва да ги повикаме.

Майкъл любезно предложи:

— Нека оставим Моу Грийн за накрая, съгласен ли си? Покани Джони Фонтейн и Нино да вечерят с нас. А също Луси и нейния приятел — лекаря. Можем да поговорим, докато ядем. — Той се обърна към Хейгън: — Искаш ли да дойде и друг някой, Том?

Хейгън поклати глава. Фреди го беше поздравил много по-хладно от Майкъл, но Хейгън го разбираше. Фреди беше в черния списък на баща си и той естествено обвиняваше техния consigliori, че не е уредил нещата. Хейгън с удоволствие би го сторил, но той не знаеше защо Фреди си беше навлякъл гнева на баща си. Дон Корлеоне не беше се оплаквал от нещо конкретно. Само даваше да се разбере, че е недоволен.

Беше минало полунощ, когато се събраха около специална маса за вечеря, наредена в апартамента на Майкъл. Луси целуна Майкъл, без да коментира операцията на лицето му и това колко по-добре изглежда сега. Джулс Сигал смело огледа коригираната кост на лицето и се обърна към Майкъл:

— Прекрасна работа. Шевът е чудесен. Синусите добре ли са?

— Да — каза Майкъл. — Благодаря за помощта.

На вечерята, докато се хранеха, вниманието на гостите беше съсредоточено върху Майкъл. Всички забелязаха приликата в начина на говорене и маниерите между него и дон Корлеоне. По някакъв странен начин той вдъхваше същото уважение, същото страхопочитание, но въпреки това беше напълно естествен, стараейки се да предразположи всички. Както обикновено, Хейгън остана на заден план, а новия човек с тях не познаваха; Албърт Нери също беше много тих и скромен. Той каза, че не е гладен, седна в един фотьойл близо до вратата и зачете местния вестник.

След като изпиха по две-три чаши и хапнаха, освободиха келнерите. Майкъл се обърна към Джони Фонтейн:

— Чувам, че гласът ти се е възвърнал и е все така хубав и че си спечелил отново всичките си почитатели. Поздравявам те.

— Благодаря — каза Джони. Любопитен беше да знае за какво точно искаше да го види Майкъл. Каква услуга щяха да искат от него?

Майкъл се обърна към всички едновременно:

— Семейство Корлеоне смята да се прехвърли тук, във Вегас. Смятаме да продадем всичките си акции в бизнеса със зехтин и да се установим тук. Дон Корлеоне, Хейгън и аз сме го обмислили и считаме, че тук е бъдещето на семейството. Това не означава, че ще го направим веднага или през следващата година. Може да минат две, три, дори четири години, докато оправим всичко. Но това е генералният план. Няколко наши добри приятели притежават доста голям процент от този хотел и казиното, така че това ще ни бъде основата. Моу Грийн ще ни продаде своя дял от казиното и то ще бъде изцяло собственост на приятели на семейството.

Широкото лице на Фреди беше неспокойно:

— Майк, сигурен ли си, че Моу Грийн ще иска да продаде своя дял? Никога не го е споменавал пред мен, а освен това той много обича тази работа. Аз не мисля, че ще се съгласи да продаде своя дял.

— Ще му направя предложение, на което няма да може да откаже.

Думите бяха казани с обикновен глас, но те имаха смразяващ ефект, може би защото това беше любимата фраза на дон Корлеоне. Майкъл се обърна към Джони Фонтейн:

— Дон Корлеоне разчита на теб да ни помогнеш да започнем. Беше ни обяснено, че развлеченията ще бъдат най-големият фактор за привличане на комарджии. Надявам се, че ще подпишеш договор да гастролираш пет пъти годишно, вероятно за по една седмица. Надяваме се също, че и приятелите ти от киното ще постъпят така. Ние сме им правили много услуги, а сега можеш да ги помолиш да ни ги върнат.

— Разбира се — каза Джони. — Ще направя всичко за моя Кръстник, ти знаеш това, Майк. — Но в гласа му имаше лека сянка на съмнение.

Майкъл се усмихна и каза:

— Ти няма да загубиш от тази сделка, нито твоите приятели. Ще получиш дял от хотела, а ако има и някои други, които смяташ, за достатъчно сериозни, те също ще получат известен дял. Може би не ми вярваш, затова позволи ми да кажа, че говоря от името на дон Корлеоне.

Джони бързо каза:

— Вярвам ти, Майк. Но в момента тук се строят още десет хотела и казина. Когато вие влезете в бизнеса, пазарът може да бъде преситен, може да е вече много късно, при наличието на цялата тази конкуренция.

Том Хейгън заговори високо и ясно:

— Семейство Корлеоне има приятели, които финансират три от тези хотели. — Джони разбра смисъла на думите му — семейство Корлеоне притежаваше трите хотела с техните казина. И ще има за раздаване още много дялове.

— Ще започна да работя по този въпрос — обеща Джони. Майкъл се обърна към Луси и Джулс Сигал:

— Аз съм ти задължен — каза той на Джулс. — Чувам, че искаш отново да започнеш да кълцаш хората и че болниците не ти позволяват да използуват съоръженията им заради онази стара история с абортите. Искам от теб да го чуя, това ли е желанието ти?

Джулс се усмихна:

— Да, така мисля. Но ти не познаваш положението в медицината. Каквато и власт да имаш, за тях това нищо не значи. Страхувам се, че не можеш да ми помогнеш.

Майкъл разсеяно кимна:

— Разбира се, ти си прав. Но едни мои приятели — доста известни хора, ще построят болница в Лас Вегас. Както е започнал да се разраства и както се предвижда да нарасне, градът ще има нужда от нея. Може би те ще те допуснат в операционната, ако им се обясни всичко както трябва. За бога, колко добри хирурзи като теб могат да бъдат привлечени да дойдат в тази пустиня? Дори наполовина толкова добри като теб? Така ще направим услуга на болницата. Затова остани тук. Чувам, че ще се жените с Луси?

Джулс сви рамене:

— Когато видя, че имам бъдеще.

Луси каза с кисела гримаса:

— Майк, ако ти не построиш тази болница, ще си остана стара мома.

Всички се засмяха. Всички освен Джулс. Той се обърна към Майкъл:

— Ако приема такава работа, това не значи, че ще се обвържа с вас.

Майкъл студено каза:

— Няма никакво обвързване. Аз просто съм ти задължен И искам да се издължа.

Луси тихо се обади:

— Майк, не се обиждай. Майкъл й се усмихна:

— Не се обиждам. — Той се обърна към Джулс: — Глупаво беше да го казваш. Семейство Корлеоне иска да се погрижи за теб. Мислиш ли, че съм толкова глупав, да те моля да вършиш неща, които ненавиждаш? Но дори и така да е, какво от това? По дяволите, помръдна ли си някой друг пръста, за да ти помогне, когато беше в беда? Когато чух, че искаш да станеш отново истински хирург, отделих много време, за да разбера дали мога да ти помогна. Мога да ти помогна. Не те моля за нищо. Но поне можеш да приемеш връзката ни като приятелска, а аз ще знам, че ще направиш за мен онова, което би направил за който и да е добър приятел. Това е обвързването за мен. Но ти можеш и да откажеш.

Том Хейгън наведе глава и се усмихна. Дори самият дон не би могъл да го каже по-добре.

Джулс се червеше:

— Майк, аз въобще не исках да кажа това. Много съм благодарен и на теб, и на баща ти. Забрави казаното.

Майкъл кимна и отговори:

— Добре. Докато болницата бъде построена и открита, ти ще бъдеш главен лекар на четирите хотела. Набери си персонал. Заплатата ти също се увеличава, но това можеш да обсъдиш по-късно с Том. А ти, Луси, искам да вършиш нещо по-важно. Да координираш работата във всички магазини, които ще бъдат открити в безистените на хотелите. По финансовите въпроси. Или да ангажираш момичетата, които ще ни трябват за работа в казината, просто нещо такова. Така че, ако Джулс не се ожени за теб, ще бъдеш богата стара мома.

През цялото време Фреди беше дърпал ядосано ст пурата си. Майкъл се обърна към него и нежно каза:

— Аз съм само пратеник на дон Корлеоне, Фреди. Онова, което иска ти да правиш, естествено ще ти го каже самият той, но съм сигурен, че то ще е достатъчно важно, за да останеш доволен. Всички ни докладват каква голяма работа си свършил тук.

— Тогава защо ми е обиден? — попита Фреди жално. — Само защото казиното работи на загуба ли? Но не аз го контролирам, а Моу Грийн. Какво, по дяволите, иска Стария от мен?

— Не се тревожи — каза Майкъл. Той се обоърна към Джони Фонтейн: — Къде е Нино? С нетърпение очаквах да го видя.

Джони сви рамене:

— Нино е доста болен. Една сестра се грижи за него в стаята му. Но докторът казва, че трябва да постъпи в психиатрия, че се опитвал да се самоубие. Той, Нино!

Майкъл, наистина изненадан, каза замислено:

— Нино винаги е бил добър човек. Никога не съм чул да е направил нещо долно, да каже нещо, за да обиди някой. Никога не го е било грижа за нищо. Освен за пиенето.

— Да — каза Джони. — Затрупват го с пари, може да получи много работа като певец или в киното. Получава по петдесет бона на филм и ги профуква. Пет пари не дава за славата. През всичките тези години, откакто сме приятели, никога не съм го видял да извърши нещо долно. И сега кучият му син иска да се умори с пиене.

Джулс се канеше да каже нещо, когато на вратата на апартамента се почука. Той остана изненадан, когато човекът във фотьойла, който стоеше най-близо до вратата, не стана да види кой е, а продължи да си чете вестника. Хейгън беше този, който отиде да отвори вратата. И беше почти изблъскан настрана, когато Моу Грийн влезе с едри крачки в стаята, следван, от двамата си телохранители.

Моу Грийн беше красив скандалджия, който си беше създал репутация на изпълнител на смъртни присъди в Бруклин. Беше се заел с комара и беше заминал на Запад да търси щастието си, пръв беше разбрал възможностите на Лас Вегас и беше построил едно от първите казина тук. Все още изпадаше понякога в дива ярост и всички в хотела се страхуваха от него, включително и Фреди, Луси и Джулс Сигал. Винаги когато беше възможно, те избягваха да се срещат с него.

Красивото му лице сега беше мрачно. Той се обърна към Майкъл Корлеоне:

— Чаках тук, за да поговоря с теб, Майк. Утре имам много важна работа, затова реших да те потърся тази вечер. Съгласен ли си?

Майкъл Корлеоне го погледна с някак приятелска изненада:

— Разбира се — каза той. И направи знак към Хейгън. — Том, дай нещо за пиене на господин Грийн.

Джулс забеляза, че човекът на име Албърт Нери напрегнато изучава Моу Грийн, без да обръща никакво внимание на телохранителите му, които се бяха подпрели на вратата. Той знаеше, че тук, във Вегас, не можеха да си позволят никакво насилие. Това беше изрично забранено като нещо фатално за целия проект за превръщането на Вегас в легално убежище на американските комарджии.

Моу Грийн нареди на телохранителите си:

— Купете чипове за всички тук, за да могат да поиграят за сметка на заведението. — Той явно имаше пред вид Джулс, Луси, Джони Фонтейн и телохранителя на Майкъл — Албърт Нери.

Майкъл Корлеоне кимна любезно:

— Това е добра идея. — Едва тогава Нери стана от стола си и се приготви да последва останалите навън.

След като се сбогуваха, в стаята останаха Фреди, Том Хейгън, Моу Грийн и Майкъл Корлеоне.

Грийн остави чашата си на масата и каза с едва сдържан гняв:

— Какво е това, което чувам, че семейство Корлеоне иска да откупи моя дял? Аз ще откупя вашия, а не вие моя.

Майкъл разумно каза:

— Твоето казино има значителни загуби. Има нещо нередно в начина, по който го управляваш. Може ние да се справим по-добре.

Грийн се засмя дрезгаво: — Проклети италианци, аз ви правя услуга и прибирам Фреди, когато вашите работи вървят зле, а сега вие ме изтласквате. Но така си мислите вие. Мен никой не може да ме изтика, аз имам приятели, които ще ме подкрепят.

Майкъл все още говореше сдържано:

— Ти прибра Фреди, защото семейство Корлеоне ти даде голяма сума да довършиш обзавеждането на хотела. И финансира твоето казино. Също и защото семейство Молинари гарантира неговата безопасност и ти направи известни услуги за това, че си го прибрал. Сметките на семейство Корлеоне с теб са уредени. Не зная за какво се обиждаш. Ще купим твоя дял на всяка приемлива цена, която предложиш, какво лошо има в това? Кое е нечестното тук? Твоето казино е губещо и ние ти правим услуга.

Грийн поклати глава.

— Семейство Корлеоне не е вече толкова могъщо. Кръстникът е болен. Другите фамилии ви гонят от Ню Йорк и вие си мислите, че тук можете да намерите лесна плячка. Ще те посъветвам нещо, Майк — не се опитвайте.

Майкъл тихо попита:

— Това ли ти даде повод да си мислиш, че можеш да биеш Фреди публично?

Сепнат от тези думи, Том Хейгън насочи вниманието си към Фреди. Лицето на Фреди Корлеоне беше започнало да по-червенява:

— О, Майк, това не беше нищо сериозно. Моу го направи просто така. Понякога избухва, но двамата сме добри приятели. Нали, Моу?

Грийн стана предпазлив:

— Да, разбира се. Понякога ми се налага да ритам задници, за да вкарам това заведение в пътя. Ядосах се на Фреди, защото сваляше всичките келнерки и им позволяваше да поркат в работно време. Имахме малко спречкване и аз му дадох урок.

Лицето на Майкъл беше безизразно, когато се обърна към брат си:

— А ти разбра ли урока, Фреди?

Фреди се втренчи мрачно в по-малкия си брат. Той не отговори. Грийн се засмя и каза:

— Този кучи син спеше с по две едновременно, стария номер със сандвича. Фреди, трябва да призная, че ти наистина се оправяше добре с тези мадами. След като бяха спали веднъж с теб, после никой друг не можеше да ги задоволи.

Хейгън видя, че това изненада Майкъл. Те се спогледаха. Може би това беше истинската причина, поради която дон Корлеоне бе недоволен от Фреди. Дон Корлеоне беше пуритан по въпросите на секса. Такава лудория от страна на Фреди — да спи с по две момичета едновременно — той щеше да окачестви като извратеност. Допускайки да бъде физически унижаван от човек като Моу Грийн, Фреди накърняваше авторитета на семейство Корлеоне. Това също трябва да беше една от причините, заради която беше в черния списък на баща си.

Като стана от стола, Майкъл каза с тон, който слагаше край на срещата:

— Утре трябва да се връщам в Ню Йорк, затова си помисли за цената.

Грийн яростно отвърна:

— Кучи син, ти си мислиш, че можеш да ме разкараш просто така? Аз съм убил повече хора от теб, преди ти да почнеш да се бараш. Ще отида в Ню Йорк и ще говоря лично с дон Корлеоне. Ще му направя предложение.

Фреди разтревожено се обърна към Том Хейгън:

— Том, ти си consigliori, ти можеш да поговориш с дон Корлеоне и да го посъветваш.

Това беше моментът, в който Майкъл с цялата си ледена властност се обърна към двамината от Вегас.

— Дон Корлеоне почти се е оттеглил — каза той. — Сега аз ръководя семейния бизнес. Освен това свалих Том от поста consigliori. Той ще бъде само мой адвокат тук, във Вегас. Ще се премести със семейството си след няколко месеца, за да задвижи юридическите въпроси. Така че, ако имате да казвате нещо, кажете го на мен.

Никой не отговори. Майкъл официално заяви:

— Фреди, ти си по-голям от мен и аз те уважавам, но никога вече не взимай страната на когото и да било срещу семейството. Дори няма да спомена за това на дон Корлеоне. — Той се обърна към Моу Грийн: — Не обиждай хора, които се опитват да ти помогнат. По-добре използувай силите си да откриеш защо казиното губи. Семейство Корлеоне е вложило много пари тук, а не получаваме никакви доходи, и въпреки това аз не дойдох, за да те обиждам. Предлагам ти ръка за помощ. Е, ако ти предпочиташ да плюеш на тази ръка, това си е гвоя работа. Нямам какво повече да ти кажа.

Той нито веднъж не беше повишил глас, но думите му имаха отрезвителен ефект както върху Грийн, така и върху Фреди. Майкъл се втренчи и в двамата, отдалечавайки се от масата, с което искаше да покаже, че ги чака да излязат. Хейгън отиде до вратата и я отвори. И двамата мъже излязоха, без да кажат лека нощ.

На следващата сутрин Майкъл Корлеоне получи съобщение от Моу Грийн: той не искаше да продаде своя дял от хотела на никаква цена. Фреди донесе съобщението. Майкъл сви рамене и каза на брат си:

— Искам да видя Нино, преди да се върна в Ню Йорк.

В апартамента на Нино завариха Джони Фонтейн, който седеше на дивана и закусваше. Джулс преглеждаше Нино зад спуснатите завеси на спалнята. След малко завесите се дръпнаха настрана.

Майкъл беше потресен от вида на Нино. Този човек видимо дегенерираше. Очите му бяха замъглени, устните увиснали, всичките мускули на лицето му бяха отпуснати. Майкъл седна на края на леглото и каза:

— Нино, радвам се да те видя най-сетне. Дон Корлеоне все пита за теб.

Нино се ухили, това беше познатата усмивка:

— Кажи му… че умирам. Кажи му, че шоубизнесът е по-опасен от бизнеса със зехтин.

— Ти ще се оправиш — каза Майкъл. — Ако има кешо, което те тревожи и семейството може да помогне, само ми кажи.

Нино поклати глава.

— Няма нищо — каза той. — Нищо.

Майкъл поговори с него още малко и си отиде. Фреди изпрати брат си и придружаващите го до летището, но по молба на Майкъл не остана с тях до часа на отлитането. Като се качи на самолета заедно с Том. Хейгън и Ал Нери, Майкъл се обърна към Нери и попита.

— Запомни ли го добре? Нери почука по челото си:

— Портретът на Моу Грийн е запечатан и регистриран тука.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

По време на пътуването със самолета обратно за Ню Йорк Майкъл Корлеоне се отпусна и се опита да заспи. Но беше безполезно. Наближаваше най-ужасният период от живота му, който беше може би дори фатален. Повече не можеше да се отлага. Всичко беше в готовност и всички предпазни мерки бяха взети. Изминали бяха две години на предпазливост. Не можеше да има никакво отлагане. Миналата седмица, когато дон Корлеоне беше обявил оттеглянето си на своите довереници и другите членове на семейство Корлеоне, Майкъл беше разбрал, че това беше начинът, по който баща му обявяваше, че неговото време е дошло.

Бяха изминали вече почти три години, откакто се беше върнал в къщи, и повече от две години, откакто се беше оженил за Кей. Трите години бяха прекарани в изучаване на семейния бизнес. Беше прекарал дълги часове с Том Хейгън и с дон Корлеоне. Смаян беше от това колко богато и могъщо в действителност беше семейство Корлеоне. То притежаваше огромни недвижими имоти в центъра на Ню Йорк, цели административни сгради. Притежаваше също, чрез посредници, дялове в две комисионерски дружества на Уол Стрийт, дялове от банки в Лонг Айлънд, дялове в някои фирми за конфекция, и всичко това в допълнение към нелегалните операции в хазарта.

Най-интересното нещо, което Майкъл Корлеоне научи, преглеждайки стари сделки на семейство Корлеоне, беше, че семейството е получавало, наскоро след войната, доходи от покровителствуването на група фалшификатори на грамофонни плочи. Фалшификаторите правели копия на грамофонни плочи на известни певци и ги продавали, оформяйки всичко така добре, че въобще не ги залавяли. Естествено за плочите, които те продавали на магазините, певците и истинската компания производителка не получавали нищо. Майкъл Корлеоне забеляза, че Джони Фонтейн беше загубил доста пари от тези фалшификации, защото по това време, точно преди да загуби гласа си, неговите плочи бяха най-популярните в страната.

Той попита Том Хейгън за случая. Защо дон Корлеоне е позволил на фалшификаторите да мамят кръщелника му? Хейгън сви рамене. Бизнесът си е бизнес. Освен това Джони беше разсърдил дон Корлеоне, като се разведе със своята любима от детските години, за да се ожени за Марго Аштън. Това съвсем не беше по вкуса на дон Корлеоне.

— Защо тези хора прекратиха операциите си? — попита Майкъл. — Ченгетата ли ги пипнаха?

Хейгън поклати глава:

— Дон Корлеоне ги лиши от закрилата си. Това беше точно след сватбата на Кони.

Това беше начин на действие, с който Майкъл често се сблъскваше — дон Корлеоне помагаше на изпаднали в беда, за което отчасти сам беше отговарял. Може би не от коварство или нарочно, а заради разнообразието на интересите си или поради самата същност на вселената — преплитането на доброто и злото, което от само себе си беше естествено.

Майкъл се беше оженил за Кей в Нова Англия — скромна сватба, на която бяха присъствувли само нейните родители и няколко от приятелките й. После се бяха преместили в една от къщите на уличката в Лонг Бийч. Майкъл беше удивен колко добре се разбираше Кей с неговите родители и с другите, които живееха на уличката. И, разбира се, веднага беше забременяла, както се очакваше от една добра, истинска италианска съпруга, и това помогна. Второто дете, което щеше да се роди две години след брака, беше вече като глазура на сладкиша.

Кей щеше да го чака на летището, тя винаги идваше да го посрещне и винаги беше толкова щастлива, когато той се връщаше от някое пътуване. Той също беше щастлив. Освен сега. Защото краят на това пътуване означаваше, че най-после трябваше да предприеме акцията, за която беше подготвян повече от три години. Дон Корлеоне щеше да го чака. Техните довереници щяха да го чакат. И той, Майкъл Корлеоне, трябваше да издава заповеди, да взема решения, които щяха да променят неговата съдба и съдбата на неговото семейство.

Всяка сутрин, когато Кей Адамс Корлеоне ставаше, за да се погрижи за кърменето на бебето, тя виждаше че един от телохранителите откарва някъде мама Корлеоне, жената на дон Корлеоне, а след час я връща. Скоро Кей научи, че свекърва й всяка сутрин ходи на църква. Много често на връщане старата жена се отбиваше на сутрешно кафе при тях, за да види новия си внук.

Мама Корлеоне винаги започваше с въпроса защо Кей не помисли да стане католичка, като пренебрегваше факта, че детето на Кей беше вече кръстено в протестантската вяра. Затова Кей реши, че е правилно да попита старата жена защо ходи на църква всяка сутрин и дали това е необходимо условие, за да бъдеш католик.

Решила сякаш, че това може да накара Кей да не промени вярата си, старата жена отговори:

— Не, не, някои католици ходят на църква само за Великден и Коледа. Ти ходи, когато почувствуваш, че ти се ходи.

Кей се засмя:

— Тогава защо ти ходиш всяка сутрин?

Някак, съвсем естествено мама Корлеоне каза:

— Ходя заради мъжа си — тя посочи надолу към пода, — за да не отиде там долу. — После замълча. — Моля се за душата му всеки ден, за да отиде там горе. — И посочи нагоре. Тя каза това с дяволита усмивка, сякаш нарушаваше волята на мъжа си по някакъв начин, или сякаш това беше вече изгубена битка. Всичко беше казано почти на шега, с нейния типичен мрачен италиански на стара жена. И както винаги, когато мъжът й не присъствуваше, тя проявяваше известно неуважение към Великия дон.

— Как е съпругът ти? — попита учтиво Кей.

Мама Корлеоне сви рамене:

— Откакто стреляха по него, той не е същият човек. Оставя на Майкъл да върши цялата работа, прави се на глупак с тази негова градина, с неговите чушки, с неговите домати. Сякаш е селянин. Но мъжете са всичките такива.

Обикновено, по-късно сутрин, Кони Корлеоне се отбиваше с двете си деца да посети Кей и да поприказват. Кей харесваше Кони, нейната енергичност, очевидната й привързаност към брат й Майкъл. Кони беше научила Кей как да готви някои италиански ястия, но понякога донасяше от своите по-майсторски произведения, за да ги опита Майкъл.

Тази сутрин, както обикновено, тя попита Кей какво мисли Майкъл за нейния съпруг Карло. Дали Майкъл наистина харесва Карло толкова, колкото изглежда. Карло все имал дребни неприятности със семейството, но сега, през последните години, се бил оправил. Наистина добре се справял с работата в работническите профсъюзи, но толкова много трябвало да работи, толкова до късно. Карло наистина харесвал Майкъл, твърдеше все Кони. Но пък и всички останали харесвали Майкъл, така както всички харесвали баща й. Майкъл бил абсолютно копие на дон Корлеоне. Чудесно било, че Майкъл щял да поеме семейния бизнес.

И преди Кей беше забелязала, че когато Кони говореше за отношенията между мъжа си и семейството, тя беше винаги нервна и имаше силно желание да чуе някоя добра дума за Карло. Кей трябваше да е сляпа, за да не забележи това почти примесено с ужас безпокойство, което Кони изпитваше, дали Майкъл харесва Карло или не. Една вечер тя заговори на Майкъл за това и сломена факта, че никой никога не говори за Сони Корлеоне, никой дори не го споменава, поне в нейно присъствие. Веднъж Кей се беше опитала да изкаже съболезнованията си на дон Корлеоне и жена му, но я бяха изслушали с почти неучтиво мълчание, а после не й бяха обърнали повече внимание. Тя се беше опитала да накара Кони да говори за най-големия си брат, но напразно.

Жената на Сони — Сандра, беше взела децата при себе си и се беше преместила във Флорида, където в момента живееха родителите й. Бяха уредени някои финансови въпроси, така че тя и децата й да могат да живеят заможно, но Сони не беше оставил никакво наследство.

Майкъл неохотно й обясни какво се беше случило вечерта, когато Сони е бил убит. Каза й, че Карло набил жена си и Кони се обадила на уличката, разговора водил Сони, след което се втурнал навън, заслепен от ярост. Затова съвсем естествено Кони и Карло се притеснявали, че останалите от семейството обвиняват нея, че косвено е причинила смъртта на Сони. А също обвиняват мъжа й Карло. Но нямало нищо такова. Доказателството било, че дали на Кони и Карло къща на самата уличка и повишили Карло на по-важна служба в организацията на работническите профсъюзи. Пък и Карло се оправил, престанал да пие, да развратничи и да се прави на много умен. Семейството било доволно от работата и държането му през последните две години. Никой не го обвинявал за случилото се.

— Тогава защо не ги поканиш у нас някоя вечер и не успокоиш сестра си? — попита Кей. — Горката, тя е толкова разтревожена за това какво мислиш за мъжа й. Кажи й го. Кажи и да си избие тази глупава тревога от главата.

— Не мога да го направя — каза Майкъл. — Ние не говорим за тези неща в нашето семейство.

— Искаш ли да й кажа това, което ти ми каза? — попита Кей. Тя изпадна в недоумение защо той толкова дълго обмисля предложението й, което очевидно беше точно онова, което трябваше да се направи. Накрая той каза:

— Не, не мисля, че трябва да го сториш. Не мисля, че това ще помогне. Тя пак ще се тревожи. То е нещо, за което никой нищо не може да направи.

Кей беше смаяна. Тя разбра, че Майкъл винаги се държи малко по-студено със сестра си Кони, отколкото с всеки друг, въпреки привързаността на Кони.

— Но ти не обвиняваш Кони за убийството на Сони, нали? — попита тя.

Майкъл въздъхна.

— Разбира се, че не — каза той. — Тя е моята малка сестра и аз много я обичам. Мъчно ми е за нея. Карло се оправи, но той наистина не е мъж за нея. Нали разбираш? Хайде да забравим за това.

Не беше в стила на Кей да досажда и тя остави този разговор. Освен това беше разбрала, че Майкъл не е човек, на когото може да се додява, че той можеше да стане студен и неприветлив. Знаеше, че тя е единственият човек в света, който може да пречупи волята му, но знаеше също, че ако го прави твърде често, щеше да разруши тази своя сила. А животът й с него през последните две години я беше накарал да го заобича още по-силно.

Обичаше го, защото той беше винаги честен. Странно нещо. Но той беше винаги честен към всички около него, никога не се налагаше дори в дребните неща. Забелязала беше, че сега той е много властен човек и в къщата идваха хора да се съветват с него и да го молят за услуги, като се отнасяха към него с почит и уважение, но едно нещо, повече от всичко друго, го беше направило много скъп за нея.

Откакто Майкъл се беше върнал от Сицилия с деформираното си лице, всички в семейството се опитваха да го накарат да се подложи на пластична операция. Майката на Майкъл непрестанно го преследваше и настояваше за това. На един неделен обед, когато цялото семейство се беше събрало, тя му викна:

— Приличаш на гангстер от филмите, оправи си лицето от уважение към бога и бедната ти жена. Така и носът ти ще престане да тече като на пиян ирландец.

Дон Корлеоне, който седеше начело на масата и наблюдаваше всичко, се обърна към Кей:

— Притеснява ли те това?

Кей поклати глава. Дон Корлеоне каза на жена си:

— Ти вече нямаш власт над него, това не е твоя работа. — Старата жена веднага си замълча. Не защото се страхуваше от мъжа си, но защото щеше да бъде неучтиво да спори пред другите за такова нещо.

Но Кони, любимката на дон Корлеоне, дойде от кухнята, където приготвяше неделния обяд, и със зачервено от печката лице каза:

— Мисля, че Майкъл трябва да си оправи физиономията. Той беше най-красивият в семейството, преди да пострада. Хайде, Майк, кажи, че ще го сториш.

Майкъл погледна към нея разсеяно. Изглеждаше така, сякаш наистина не беше чул нищо от казаното. И не отговори. Кони застана зад баща си.

— Накарай Майк да го направи — помоли тя дон Корлеоне. Двете й ръце се бяха отпуснали нежно върху раменете му и тя го поглади по врата. Тя беше единственият Човек, който си позволяваше да се държи толкова свойски с него. Обичта й към нейния баща беше затрогваща. Тя му се доверяваше като малко момиченце. Дон Корлеоне я потупа по ръката и каза:

— Всички тук умираме от глад. Сложи спагетите на масата и тогава приказвай.

Кони се обърна към мъжа си и каза:

— Карло, тогава ти накарай Майк да си оправи лицето. Може би ще те послуша. — От гласа й се подразбираше, сякаш Майкъл и Карло Рици имаха някаква приятелска връзка, която е над всичко и всички.

Карло, чудесно почернял, с добре подстригана и сресана руса коса, сръбна от чашата си домашно вино и заяви:

— Никой не може да нареди на Майкъл какво да прави. — Карло беше станал друг човек, откакто се бяха преместили на уличката. Той знаеше мястото си в семейството и държеше да го запази.

Във всичко това имаше нещо, което Кей не разбираше, нещо което убягваше от погледа й. Като жена тя забелязваше, че Кони нарочно очарова баща си, макар да беше изиграно чудесно и дори искрено. И все пак не беше непринудено. Отговорът на Карло беше демонстрация на мъжка солидарност. Майкъл не обърна внимание на приказките.

Кей не се притесняваше от обезобразяването на мъжа си, но се тревожеше за увредените му синуси, резултат на нараняването. Една пластична операция на лицето щеше да излекува и синусите. По тази причина тя искаше Майкъл да постъпи в болница и да се подложи на необходимата операция. Но тя разбираше, че по някакъв странен начин той желаеше да има своя физически недостатък. Тя беше сигурна, че и дон Корлеоне разбира това.

Но след като роди първото си дете, тя се учуди, когато Майкъл я попита:

— Искаш ли да си оправя лицето?

Кей кимна:

— Ти знаеш как са децата, синът ти ще се чувствува зле заради лицето ти, когато стане достатъчно голям, за да разбере, че това не е нормално. Просто не искам детето ни да го види. А за мен, Майкъл, това няма никакво значение, честно ти казвам.

— Добре — усмихна й се той. — Ще го направя. Той изчака тя да се прибере от болницата и след това направи всички необходими приготовления. Операцията беше сполучлива. Хлътването на бузата сега остана едва забележимо.

Всички в семейството бяха доволни, но най-много Кони. Тя посещаваше Майкъл в болницата всеки ден, като влачеше със себе си и Карло. Когато Майкъл се върна в къщи, тя силно го прегърна и целуна, погледна го с възхищение и каза:

— Сега ти отново си моят красив брат.

Само дон Корлеоне остана безразличен и като сви рамене, попита:

— И каква е разликата?

Но Кей беше благодарна. Тя знаеше, че Майкъл го беше направил против собствената си воля. Беше го направил, защото тя го беше помолила и защото тя беше единственият човек в света, който можеше да го накара да действува против собствената си природа.

В деня на завръщането на Майкъл от Вегас Роко Лампоне отиде следобед с лимузината на уличката да вземе Кей, за да я закара на летището да посрещне мъжа си. Тя винаги посрещаше мъжа си, когато той се връщаше отдалече, най-вече защото се чувствуваше самотна без него, още повече че живееше на укрепената уличка.

Видя го да слиза от самолета заедно с Том Хейгън й новия човек, Алберт Нери, когото беше назначил на работа при себе си. Кей не се интересуваше много от Нери; със своята спотаена свирепост той й напомняше за Лука Брази. Тя видя как Нери изостана от Майкъл и се отдръпна настрана, видя бързия му пронизващ поглед, който се плъзна по всички наоколо. Нери пръв забеляза Кей й докосна рамото на Майкъл, за да го накара да погледне в нейната посока.

Кей се хвърли в прегръдката на мъжа си, а той бързо я целуна и я пусна. Майкъл, Том Хейгън и Кей се качиха в лимузината, а Албърт Нери изчезна. Кей не забеляза, че Нери се беше качил в друга кола с още двама души, че тази кола вървеше зад тях, докато стигнаха Лонг Бийч.

Кей никога не питаше Майкъл как се уреждат проблемите му. Дори такива учтиви въпроси се смятаха за неудобни, не че той нямаше да й даде също такъв учтив отговор, но това щеше да напомни и на двамата за забранената територия, която никога не можеше да бъде включена в брака им. За Кей това вече иямаше значение. Но когато Майкъл й каза, че ще трябва да прекара вечерта с баща си, за да му разкаже за пътуването си до Вегас, тя не се въздържа и направи гримаса на неодобрение.

— Съжалявам — каза Майкъл. — Утре вечер ще отидем в Ню Йорк да видим някое шоу и да вечеряме, съгласна ли си? — Той потупа корема й, тя беше бременна почти в седмия месец. — Като се роди детето, отново ще се лишиш от свободата си. Хей, та ти си повече италианка, отколкото американка. Две деца за две години!

Кей му отговори хапливо:

— А ти си повече американец, отколкото италианец. Първа вечер в къщи и я посвещаваш на работата. — Но му се усмихна, казвайки това. — Няма да се прибереш много късно, нали?

— Преди полунощ — обеща Майкъл. — Не стой да ме чакаш, ако се чувствуваш изморена.

— Ще те чакам — заяви Кей.

На съвещанието тази вечер в ъгловия кабинет в къщата на дон Корлеоне бяха самият дон, Майкъл, Том Хейгън, Карло Рици и двамата довереници Клеменза и Тесио.

Атмосферата на съвещанието съвсем не беше така приятна, както в миналото. Откакто дон Корлеоне беше обявил, че се оттегля и предава семейния бизнес на Майкъл, беше останало някакво напрежение. Поемането на ръководството на такова предприятие, каквото представляваше семейството, в никакъв случай не беше наследствено. Във всяко друго семейство властни довереници като Клеменза и Тесио можеха да се изкачат до поста дон. Или най-малкото можеше да им се позволи да се отделят и да обраузват свое собствено семейство.

Освен това, откакто дон Корлеоне беше сключил мира е Петте фамилии, могъществото на семейство Корлеоне беше отслабнало. Сега безспорно семейство Барзини беше най-могъщото на територията на Ню Йорк; в съюз със семейство Таталия, сега те държаха позицията, която преди държеше семейство Корлеоне. Също така те хитро намаляваха могъществото на семейство Корлеоне, като нахлуваха в техни територии за хазарт, опитваха реакциите им и като откриваха, че са слаби, настаняваха там своите събирачи на облози.

Семействата Барзини й Таталия бяха във възторг от оттеглянето на дон Корлеоне. Майкъл, който можеше да докаже, че е страшен, не можеше никога да се надява да достигне дон Корлеоне в неговото умение и влияние най-малко още десет години. Семейство Корлеоне определено беше в упадък.

Разбира се, то беше претърпяло сериозни несполуки. Фреди беше доказал, че не е нищо повече от един хотелиер и „женски мъж“ — непреводим идиом, който съдържа в себе си значението лакомо дете, което вечно виси на гърдата на майка си. Накратко казано, мекошав и женствен. Смъртта на Сони също беше едно бедствие. Сони беше страшен човек, с когото не можеше да си правиш шеги. Разбира се, той беше сторил грешка, изпращайки малкия си брат Майкъл да убие Турчина и капитана от полицията. Макар и необходимо от тактическа гледна точка, като дългосрочна стратегия това се оказа капитална грешка. В крайна сметка тази грешка принуди дон Корлеоне да се вдигне от болничното си легло, лиши Майкъл от две годишен ценен опит и обучение под опекунството на баща му. А пък поставянето на ирландец на поста consigliori беше единствената глупост, която дон Корлеоне някога беше извършил, Никой ирландец не можеше да се надява да се мери по хитрост с един сицилианец. Такова беше мнението на повечето фамилии и те естествено уважаваха съюза Барзини — Таталия повече, отколкото Корлеонови. Мнението им за Майкъл беше, че той не е равен на Сони по свирепост, макар със сигурност да беше по-умен, но не толкова умен, колкото баща си. Посредствен приемник и човек, от когото не биваше да се страхуват много.

Освен това, въпреки че всички се възхищаваха от държавническия усет на дон Корлеоне при сключването на мира, фактът, че той не беше отмъстил за убийството на Сони, струваше на семейството загубата на голяма част от уважението към него. Приемаше се, че такова държавническо изкуство може да произтича само от слабост.

Всичко това беше известно на мъжете, които седяха в стаята, и може би част от тях вярваха в него. Карло Рици харесваше Майкъл, но не се страхуваше от него, както от Сони, Клеменза също, макар да отдаваше заслуженото на Майкъл за блестящата акция с Турчина и полицейския капитан, не можеше да не си мисли, че Майкъл е прекалено мек, за да бъде дон.

Клеменза се беше надявал да получи разрешение да образува свое семейство, да отдели своя собствена империя от тази на Корлеоне. Но дон Корлеоне даде да се разбере, че това няма да стане, а Клеменза уважаваше дон Корлеоне твърде много, за да не се подчини. Освен ако цялата ситуация не станеше непоносима.

Тесио имаше по-добро мнение за Майкъл. Той усещаше, че у младия мъж има нещо друго — сила, която разумно се прикрива, че е човек, който ревниво пази истинската си сила от погледа на другите, следвайки правилото на дон Корлеоне, че приятелят трябва винаги да подценява добродетелите ти, а неприятелят да надценява недостатъците ти.

Самият дон и Том Хейгън, разбира се, нямаха никакви съмнения относно Майкъл. Дон Корлеоне никога не би се оттеглил, ако нямаше пълно доверие в способностите на сина си да възвърне позициите на семейството. Хейгън беше учител на Майкъл през последните две години и беше останал смаян колко бързо схваща Майкъл цялата сложност на семейния бизнес. Той беше истински син на своя баща.

Клеменза и Тесио бяха раздразнени от Майкъл, защото беше намалил мощта на техните отряди и въобще не беше възстановил отряда на Сони. В действителност сега семейство Корлеоне имаше две бойни дивизии с по-малко персонал, отколкото преди. Клеменза и Тесио считаха това за гибелно, особено след посегателствата на Барзини — Таталия над тяхната империя. Затова сега те се надяваха, че тези грешки може да бъдат коригирани на извънредното заседание, свикано от дон Корлеоне.

Майкъл започна, като им разказа за пътуването си до Вегас и за отказа на Моу Грийн на предложението да бъде откупен неговият дял.

— Но ние ще му направим предложение, на което той няма да може да откаже — заяви Майкъл. — Вие знаете вече, че семейство Корлеоне смята да премести операциите си на Запад. Ще притежаваме четири от казината в района. Но това не може да стане веднага. Нужно ни е време, за да уредим нещата. — Той се обърна направо към Клеменза: — Пийт, искам ти и Тесио да ме следвате една година безрезервно, без да ми задавате въпроси. В края на тази година и двамата ще можете да се отделите от семейство Корлеоне и да станете господари, като си имате свои семейства. Разбира се, не е необходимо да ви уверявам, че ще запазим приятелството си, не бих ви обидил и не бих накърнил уважението, което изпитвате към баща ми, като имам скрити мисли дори само за миг. Но дотогава искам само да следвате моите указания и да не се безпокоите. В момента се водят преговори, които ще разрешат проблеми, които считаме за неразрешими. Затова бъдете само малко търпеливи.

Тесио взе думата:

— Щом Моу Грийн е искал да разговаря с баща ти, защо не му разрешим? Дон Корлеоне винаги може да убеди всеки, не е имало случай някой да устои на неговите аргументи.

Дон Корлеоне веднага му отговори:

— Аз съм се оттеглил. Майкъл щеше да загуби от авторитета си, ако се бях намесил. А освен това Грийн е човек, с когото предпочитам да не разговарям.

Тесио си спомни историите, които беше чул, как Моу Грийн ударил Фреди една вечер в хотела във Вегас. И започна да надушва, че има нещо гнило. Той се облегна назад. Спукана му е работата на Моу Грийн, мислеше си той. Семейство Корлеоне не искаше да го убеждава.

Думата взе Карло Рици:

— Семейство Корлеоне въобще ли няма да работи в Ню Йорк?

Майкъл кимна:

— Ще продадем бизнеса си със зехтин. Всичко, което можем, ще прехвърлим на Тесио и Клеменза. Но ти, Карло, не искам да се притесняваш за работата си. Ти си израснал в Невада, познаваш щата, познаваш хората. Разчитам на теб да станеш дясната ми ръка, когато се преместим там.

Карло се облегна назад, а лицето му пламна от благодарност. Неговото време идваше, той щеше да се движи в кръговете на властта.

Майкъл продължи:

— Том Хейгън не е вече consigliori. Той ще бъде нашият адвокат във Вегас. След около два месеца ще се премести там с цялото си семейство за постоянно. Само като адвокат. Отсега нататък, от тази минута, никой да не го търси по каквато и да е друга работа. Той е адвокат и нищо друго. Не желая да обсъждаме този въпрос. Аз искам да бъде така. Освен това, ако имам нужда някога от съвет, има ли по-добър съветник от баща ми? — Всички се засмяха. Но те бяха схванали онова, което им казваше, независимо от шегата. Том Хейгън беше вън от играта; той нямаше вече никаква власт. Те всички му хвърлиха скришом погледи, за да видят реакцията му, но неговото лице остана безизразно.

Клеменза се обади с хриптящия си глас на дебел човек:

— Значи след година ще бъдем самостоятелни, така ли?

— Може би след по-малко от година — отговори Майкъл любезно. — Разбира се, винаги можете да останете в семейството, това си е ваша работа. Но най-активната ни дейност ще бъде на Запад и може би за вас ще бъде по-добре да сте самостоятелни.

Тесио тихо каза:

— В такъв случай мисля, че трябва да ни позволиш да съберем нови хора за нашите отряди. Тези копелета на Барзини продължават да проникват на моята територия. Струва, ми се дори, че ще е разумно да им дадем един урок по добри обноски.

Майкъл поклати глава:

— Не. Няма смисъл. Само стойте мирни. Всичко това ще бъде уредено с преговори, всичко ще бъде оправено, преди да напуснем.

Тесио не можеше да бъде така лесно удовлетворен. Той се обърна направо към дон Корлеоне, рискувайки с това да си навлече неприязънта на Майкъл:

— Прости ми, Кръстник, нека годините ни на приятелство, бъдат моето извинение. Но аз мисля, че ти и твоят син сте изцяло на погрешен път относно тази работа в Невада. Как може да се надяваш на успех там, без подкрепата на силата, която имаш тук? Двете вървят ръка за ръка. И с твоето-заминаване оттук Барзини и Таталия ще бъдат прекалено силни за нас. Аз и Пийт ще имаме неприятности, рано или късно-ще попаднем под тяхна власт. А Барзини не е човек по мой вкус. Аз смятам, че семейство Корлеоне трябва да се премести от позиция на силата, а не от слабост. Трябва да укрепим своите отряди и да си върнем загубените територии поне в Стейтън Айлънд.

Дон Корлеоне поклати глава:

— Аз сключих мир, нали си спомняш? И не мога да наруша дадената дума.

Но Тесио продължи да спори:

— Всички знаят, че оттогава Барзини ти е дал много поводи да нарушиш мира. А освен това, ако Майкъл е новият шеф на семейство Корлеоне, какво му пречи да предприема действия, които той счита за необходими? Твоята дума не обвързва и него.

Майкъл остро се намеси. Той се обърна към Тесио, сега съвсем като шеф:

— Има неща, за които се водят преговори, и те ще отговорят на въпросите ти и ще дадат отговор на съмненията ти. Ако моята дума не е достатъчна за теб, попитай своя дон.

Но Тесио разбра, че вече е отишъл твърде далеч. Ако посмееше да попита дон Корлеоне, щеше да направи Майкъл свой враг. Затова сви рамене и заяви:

— Казах го за доброто на семейството, не за себе си. Аз мога да се погрижа за себе си.

Майкъл му се усмихна приятелски:

— Тесио, аз никога за нищо не се съмнявам в теб. И никога не съм се съмнявал. Но довери ми се и ти. Разбира се, аз не мога да се меря с теб или Пийт в тези неща, но в края на краищата баща ми е до мен да ме води. Няма да се справя зле, ще бъде добре за всички.

Съвещанието свърши. Голямата новина беше, че на Клеменза и Тесио щеше да бъде разрешено да образуват свои собствени семейства от отрядите си. Тесио щеше да получи хазарта и доковете в Бруклин, а Клеменза — хазарта в Манхатън и връзките на семейството на хиподрума за конни надбягвания в Лонг Айлънд.

Двамата довереници си отидоха не много доволни и все още леко разтревожени. Карло Рици се позабави, надявайки се, че е дошло времето, когато ще бъде третиран като член на семейството, но бързо забеляза, че Майкъл не е на същото мнение. Той остави дон Корлеоне, Том Хейгън и Майкъл сами в ъгловия кабинет. Албърт Нери го изпрати навън от къщата и Карло забеляза, че Нери остана на вратата да го наблюдава как пресича залятата от светлина уличка.

Тримата мъже в кабинета се бяха разположили така, както можеха да се разположат само хора, които години наред бяха живели в една къща, в едно семейство. Майкъл поднесе мастика на дон Корлеоне и скоч на Том Хейгън. Самият той също си сипа уиски, което правеше рядко.

Том Хейгън заговори пръв:

— Майк, защо ме изключваш от акцията? Майкъл изглеждаше изненадан:

— Ти ще бъдеш моят човек номер едно във Вегас. Ние напълно ще се легализираме и ти ще си нашият юрист. Какво по-важно от това може да има?

Хейгън се усмихна малко тъжно:

— Не говоря за това. Говоря за Роко Лампоне, който формира нов отряд без мое знание. Говоря за това, че работиш направо с Нери, а не чрез мен или някой довереник. Освен, разбира се, ако не знаеш какво върши Лампоне.

Майкъл тихо попита:

— Как разбра за отряда на Лампоне?

Хейгън сви рамене:

— Не се тревожи, няма изтичане на информация, никой друг не знае. Но от място като моето аз виждам какво става. Ти осигури на Лампоне собствени възможности за действия, даде му много свобода. Затова той има нужда от хора, които да му помагат в неговата малка империя. А за всеки, когото той вземе на работа, трябва да ми бъде докладвано на мен. И аз забелязвам, че всички, които той включва във ведомостта, са малко прекалено добри за тази работа и получават малко повече пари, отколкото тази дейност заслужава. Между другото, избрал си подходящ човек, като си се спрял на Лампоне. Той действува идеално.

Майкъл се намръщи:

— Не чак толкова идеално, щом ти си забелязал. Но както и да е, дон Корлеоне избра Лампоне.

— Добре — каза Том. — И така, защо ме изключваш от акцията?

Майкъл се обърна към него и без да трепне, му каза:

— Том, ти не можеш да бъдеш военновременен consigliori. Нещата може да се влошат с този ход, който се опитваме да направим, може да ни се наложи да се бием. И аз искам да те махна от огневата линия, просто за всеки случай.

Лицето на Хейгън почервеня. Ако дон Корлеоне му беше казал същото нещо, той щеше да го приеме смирено. Но защо, по дяволите, Майкъл правеше такъв прибързан извод?

— Добре — каза той, — но аз също мисля като Тесио. Мисля, че подхождате към въпроса неправилно. Правите този ход от позицията на слабост, а не на сила. Това е винаги лошо. Барзини е като вълк и ако той ви разкъса парче по парче, другите фамилии няма да се втурнат да помагат на Корлеонови.

Най-после дон Корлеоне заговори:

— Том, Майк не си измисля тези неща сам. Аз го посъветвах по тези въпроси. Има неща, които може би ще трябва да бъдат извършени и за които не искам в никакъв случай да съм отговорен. Това е мое желание, не на Майкъл. Никога не съм те мислил за лош consigliori. Мислех Сантино за лош дон, лека му пръст. Той имаше добро сърце, но не биваше да оглави семейството, когато на мен ми се случи онова малко нещастие. А кой е могъл да си представи, че Фредо ще стане лакей на жените? Затова не се огорчавай. Аз се доверявам на Майкъл така, както на теб. По причини, които не можеш да знаеш, ти не бива да имаш никакво участие в онова, което може да се случи. Между другото, аз предупредих Майкъл, че създаването на тайния отряд на Лампоне няма да убегне от твоя поглед. Така че това показва, че ти имам вяра.

Майкъл се засмя:

— Честно, Том, аз наистина не мислех, че ще го забележиш.

На Хейгън му олекна.

— Може би ще мога да помогна по някакъв начин? — попита той.

Майкъл решително поклати глава:

Ти си вън от играта, Том. Том допи чашата си, но преди да си отиде, направи на Майкъл кротка забележка.

— Ти си почти толкова добър, колкото баща ти — каза му той. — Но има още нещо, което трябва да научиш.

— Какво е то? — учтиво попита Майкъл.

— Как да отказваш — отговори Хейгън. Майкъл кимна замислено.

— Прав си — съгласи се той. — Ще го запомня.

Когато Хейгън беше вече излязъл, Майкъл шеговито каза на баща си:

— Значи си ме научил на всичко друго. Кажи ми как да отказвам на хората по начин, който ще им хареса?

Дон Корлеоне се премести и седна зад голямото бюро:

— Човек не може да отказва на хората, които обича, поне не често. В това е секретът. Но в случаите, когато им казваш „не“, то трябва да звучи като „да“. Или трябва да ги накараш те сами да се откажат. Но това иска време и много труд. Аз съм старомоден, ти си от новото, модерно поколение, не ме слушай.

Майкъл се засмя:

— Добре. Но все пак си съгласен Том да излезе от играта, нали?

Дон Корлеоне кимна:

— Не бива да бъде замесен в нея. Майкъл тихо каза:

— Мисля, че е време да ти кажа, че онова, което ще направя, не е само за да отмъстя за Аполония и Сони. А защото точно това трябва да се направи. Тесио и Том са прави за Барзини.

Дон Корлеоне кимна.

— Отмъщението е ястие, което има най-добър вкус, когато е студено — каза той. — Никога нямаше да сключа този мир, ако не знаех, че това е единственият начин да се върнеш в къщи жив. Макар да съм изненадан, че Барзини все пак направи опит да те премахне. Може би е било уредено преди мирните преговори и не е могъл да го спре. Сигурен ли си, че не са искали да убият дон Томазино?

Майкъл отвърна:

— Така са искали да изглежда. И щеше да е идеално изпипано, дори ти нямаше да се усъмниш. Само дето аз останах жив. Видях Фабрицио да излиза от портала, да бяга. И, разбира се, проверих всичко, след като се върнах.

— Откриха ли овчаря? — попита дон Корлеоне.

— Аз го открих — каза Майкъл. — Открих го преди година. Има малка собствена пицерия в Бъфалоу. С ново име, фалшив паспорт и лична карта. Този овчар Фабрицио добре си живее. Дон Корлеоне кимна:

— Тогава няма смисъл да чакаме повече. Кога ще започнеш?

Майкъл отговори:

— Искам да изчакам Кей да роди. Просто в случай че нещо не потръгне както трябва. Искам също Том да се установи във Вегас, за да не бъде замесен в тази афера. Мисля, че ще започна след година.

— Подготвил ли си се за всичко? — попита дон Корлеоне. Той не погледна Майкъл, когато каза тези думи.

Майкъл нежно каза:

— Ти нямаш нищо общо, ти не си отговорен. Всичката отговорност поемам аз. Бих ти отказал дори да използуваш твоето право на вето. Ако се беше опитал да го направиш сега, щях да напусна семейството и да тръгна по свой път. Ти не си отговорен.

Дон Корлеоне мълча дълго, после въздъхна.

— Така да бъде. Може би затова се оттеглих, може би затова прехвърлих всичко на теб. Аз взех своя пай от живота, нямам повече сили. А има и някои отговорности, които и най-способните мъже не могат да поемат. Това си е така.

През тази година Кей Адамс — Корлеоне роди второ дете, още едно момче. Тя роди лесно, без каквито и да е усложнения, и беше посрещната на уличката като истинска принцеса. Кони Корлеоне подари на бебето пълен комплект копринени пелени и одеялце, ръчно изработено в Италия, страшно скъпо и красиво. Тя каза на Кей:

— Карло ги намери. Обиколи целия Ню Йорк, за да купи нещо специално, след като аз не намерих подарък, който наистина да ми хареса. — Кей усмихнато и благодари и веднага разбра, че трябва да разкаже на Майкъл тази чудесна история. Тя беше вече почти сицилианка.

Също през тази година почина Нино Валенти, от кръвоизлив в мозъка. Вестта за смъртта му беше отпечатана на първите страници на сензационните вестници, защото филмът, в който Джони Фонтейн му беше дал главната роля, беше излязъл но екраните няколко седмици преди това и имаше страхотен успех, като правеше Нино голяма кинозвезда. Във вестниците се споменаваше, че погребението се урежда от Джони Фонтейн, че ще бъде само за най-близките, че ще присъствуват само семейството и някои приятели. Една сензационна история дори твърдеше, че в интервю Джони Фонтейн се самообвинил за смъртта на приятеля си, но репортерът го беше направил да звучи като обикновено самообвинение на чувствителен и невинен наблюдател на една трагедия. Джони Фонтейн беше направил своя приятел от детските години Нино Валенти кинозвезда, а какво повече можеше да направи един приятел?

Нито един член на семейство Корлеоне не присъствува на погребението в Калифорния, освен Фреди. Луси и Джулс Сигал присъствуваха. Самият дон бе поискал да отиде в Калифорния, но получи лек сърдечен удар, който го прикова към леглото за цял месец. Вместо това, той изпрати огромен венец, а Албърт Нери също беше изпратен на Запад като официален представител на семейството.

Два дни след погребението на Нино Моу Грийн беше застрелян в холивудския дом на своята приятелка — киноактриса. Албърт Нери се появи в Ню Йорк чак след месец. Беше прекарал отпуската си на Караибско море и се върна към задълженията си, силно почернял. Майкъл Корлеоне го посрещна с усмивка и няколкото похвални думи, които включваха новината, че отсега нататък Нери щеше да получава допълнително възнаграждение — семейния приход от кантората в Йст Сайд — район, който се считаше за много богат. Нери се радваше, беше доволен, че живее в свят, който заслужено награждаваше онези, които си гледат работата.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Майкъл Корлеоне беше взел предпазни мерки срещу всякакви възможни случайности. Планът му беше безпогрешен, сигурността — безукорна. Беше търпелив, като се надяваше да използува цялата година, за да се подготви. Но той нямаше да има тази така необходима цяла година, защото самата съдба му се противопостави, и то по най-неочакван начин. Защото Кръстникът беше този, самият Велик дон, който му изневери.

Една слънчева неделна утрин, докато жените бяха на църква, дон Вито Корлеоне облече дрехите си за работа в градината: широки сиви панталони, избеляла синя риза и стара мръснокафява мека шапка, украсена с лекясана копринена панделка. Дон Корлеоне беше доста напълнял през тези няколко години и се занимаваше със своите домати, както казваше той, заради здравето си. Но той не можеше да измами никого.

Истината беше, че страшно обичаше да се грижи за градината си, обичаше да я гледа рано сутрин. Тя го връщаше в детството му в Сицилия отпреди шейсет години, връщаше го без ужаса и мъката след Смъртта на баща му. Сега по върховете на фасула цъфтяха малки бели цветчета; здравите зелени стебла на лука ограждаха всичко. В дъното на градината като страж стоеше варел с чучур. Той беше напълнен с течен кравешки тор, най-добрия градински тор. Също в тази отдалечена част на градината имаше квадратни дървени рамки, направени със собствените му ръце, чиито пръчки бяха привързани с дебела бяла връв. По тези рамки пълзяха доматените корени.

Дон Корлеоне бързаше да напои градината си. Трябваше да свърши това, преди слънцето да стане прекалено силно и да превърне водните капки в призми на огъня, който можеше да изгори листата на неговите марули като хартия. Слънцето беше по-важно от водата, водата също беше важна, но двете, примесени необмислено, можеха да причинят голяма беда.

Дон Корлеоне мина през градината си, като търсеше дали има мравки. Ако имаше мравки — значи по зеленчуците му имаше въшки; мравките преследваха въшките и трябваше да пръска.

Беше напоил градината точно навреме. Слънцето ставаше по-силно и дон Корлеоне си мислеше: „По-внимателно. По-внимателно.“ Но оставаха още само няколко растения да бъдат подпрени с колчета и той отново се наведе. Когато свършеше този ред, щеше да отиде обратно в къщи.

Изведнъж почувствува, сякаш слънцето беше слязло много близко до главата му. Въздухът беше изпълнен с танцуващи златни точици. Най-голямото момче на Майкъл тичаше през градината и идваше към мястото, където дон Корлеоне беше коленичил; то беше сякаш обвито с жълт плащ от ослепителна светлина. Но дон Корлеоне не можеше, да бъде измамен, той не беше вчерашен. Зад този пламтящ жълт плащ се криеше смъртта, готова да скочи върху него, и той, махайки с ръка, предупреди момчето да стои настрана от него. И точно навреме. Съкрушителният удар в гърдите му го задуши. Дон Корлеоне тупна върху земята.

Момчето побягна назад да повика баща си. Майкъл Корлеоне и неколцина мъже, които бяха до пътната врата, хукнаха към градината и намериха дон Корлеоне да лежи по очи, стискайки пръст в юмруците си. Те го вдигнаха и го занесоха под сянката на застлания с плочи вътрешен двор. Майкъл коленичи до баща си, като държеше ръката му, докато другите мъже отидоха да извикат линейка и лекар.

С големи усилия дон Корлеоне отвори очи, за да види още веднъж сина си. От силния сърдечен удар руменото му лице беше почти посиняло. Положението му беше критично. Той усети мириса на градината, жълтата слънчева светлина, поразила очите му, и прошепна: „Животът е толкова хубав.“

Беше му спестена гледката на сълзите на жените, защото умря, преди те да се върнат от църква, преди да пристигне линейката или лекарят. Умря, заобиколен от мъже, като държеше ръката на сина си, когото беше обичал най-много.

Погребението беше царско. Петте фамилии, както и семействата на Тесио и Клеменза, изпратиха своите глави на семейства и довереници. Името на Джони Фонтейн се появи в заглавията на сензационните вестници, защото присъствува на погребението, въпреки съвета на Майкъл да не идва. Фонтейн направи изявление за вестниците, че Вито Корлеоне е негов кръстник и е най-добрият човек, когото някога е познавал; това, че му е било позволено да отдаде последните си почести на такъв човек, е било чест за него и пет пари не давал кой какво ще каже.

По стар обичай нощното бденде над мъртвеца стана в къщата на уличката. Америго Бонасера никога не си беше вършил работата по-добре от сега, той анулира всичките си други ангажименти и приготви своя стар приятел и Кръстник с такава любов, с каквато майката приготвя булката за сватбеното й тържество. Всички коментираха как дори самата смърт не е могла да изтрие от лицето на дон Корлеоне благородството и достойнството, а това изпълваше Америго Бонасера с гордост и със странно чувство за власт. Само той знаеше каква ужасна смъртна маска беше застинала на лицето на дон Корлеоне.

Всички стари приятели и служители дойдоха. Назорине, жена му, дъщеря му с мъжа си и техните деца; Луси Мансини дойде с Фреди от Лас Вегас. Тук бяха Том Хейгън, жена му и децата му, главите на семействата от Сан Франциско и Лос Анжелос, от Бостон и Кливланд. Роко Лампоне и Албърт Нери държаха покрова заедно с Клеменза и Тесио и, разбира се, при-съствуваха синовете на дон Корлеоне. Уличката и всичките къщи бяха пълни с венци.

Зад стените на уличката бяха репортерите и фотографите и една камионетка, за която се знаеше, че е пълна с хора от ФБР с техните кинокамери, които заснимаха тази епопея. Някои репортери, които се опитваха да се намъкнат непоканени на погребението, откриха, че порталът и оградата се пазят от хора от охраната, които искаха легитимации и покани. И въпреки че се отнасяха към тях с най-голямо внимание — изпращаха им закуски и пиене навън, не им беше позволено да влязат вътре. Те се опитаха да заговорят някои от хората, които излизаха, но ги посрещаха с каменни лица, без да кажат нито дума.

— Майкъл Корлеоне прекара по-голямата част от деня в ъгловия кабинет с Кей, Том Хейгън и Фреди. Там въвеждаха хората да го видят и да изкажат съболезнованията си. Майкъл ги посрещаше много любезно, дори когато някои от тях го наричаха „Кръстник“ или „дон Майкъл“, и само Кей забелязваше как устните му се изпъват от неудоволствие.

Клеменза и Тесио дойдоха и се присъединиха към този вътрешен кръг и сам Майкъл им поднесе пиене. Поговориха малко по служба. Майкъл им съобщи, че уличката и всичките къщи ще бъдат продадени на една строителна компания. При това много изгодно — още едно доказателство за гения на дон Корлеоне.

Сега те всички разбраха, че цялата империя ще бъде преместена на Запад. Че семейство Корлеоне ще ликвидира владенията си в Ню Йорк.

Бяха изминали почти десет години, откакто в тази къща се бяха събирали толкова много хора, бяха изминали почти десет години от сватбата на Констанция Корлеоне и Карло Рици, така каза някой. Майкъл отиде до прозореца, който гледаше към Градината. Толкова време беше минало, откакто бе седял с Кей в градината, без дори да подозира, че съдбата му ще бъде толкова необикновена. А умирайки, баща му беше казал: „Животът е толкова хубав.“ Майкъл въобще не си спомняше баща му да е говорил някога за смъртта, сякаш дон Корлеоне я беше уважавал прекалено много, за да философствува за нея.

Време беше за гробищата. Време беше да погребат Великия дон. Майкъл улови Кей за ръка и излезе в градината, за да се присъедини към множеството опечалени. След него дойдойха двамата довереници, следвани от своите хора, а след тях всички скромни хора, които Кръстникът беше ощастливил през живота си. Пекарят Назорине, вдовицата Коломбо и нейните синове и безброй други от неговия свят, който топ беше управлявал така строго и така справедливо. Имаше дори някои, които бяха негови врагове, но бяха дошли да му окажат своята почит.

Майкъл наблюдаваше всичко това със сдържана, учтива усмивка. То не му правеше впечатление. Все пак, мислеше си той, ако мога, умирайки, да кажа: „Животът е толкова хубав“, тогава нищо друго няма да има значение. Ако мога да повярвам в себе си толкова, тогава нищо друго няма значение. Той щеше да следва баща си. Той щеше да се грижи за децата си, за семейството си, за своя свят. Но неговите деца щяха да пораснат в друг, различен свят. Те щяха да бъдат лекари, художници, учени. Губернатори. Президенти. Всичко. Щеше да се погрижи те да се присъединят към голямото семейство на човечеството, но той, като могъщ и благоразумен родител, щеше зорко, да следи това голямо семейство.

Сутринта след погребението всички най-важни служители на семейство Корлеоне се събраха на уличката. Малко преди обяд те бяха приети в празната къща на дон Корлеоне. Прие ги Майкъл Корлеоне.

Те почти изпълниха ъгловия кабинет. Там бяха двамата довереници, Клеменза и Тесио, Роко Лампоне със своя благоразумен и авторитетен вид; Карло Рици — много тих и много добре знаещ мястото си; Том Хейгън — изоставил своята юридическа роля да се опитва да обединява всички в това критично положение; Албърт Нери, опитващ се да е физически близо до Майкъл, като палеше цигарата на новия си дон и пълнеше чашата му, за да покаже с всичко това непоколебима преданост, независимо от нещастието, сполетяло семейство Корлеоне.

Смъртта на дон Корлеоне беше голямо нещастие за семейството. Без него сякаш половината им сила се бе свършила, а също и всичките им възможности за споразумение със съюза Барзини—Таталия. Всички, в стаята знаеха това и чакаха да чуят какво ще каже Майкъл. В техните очи той още не, беше новият дон; той не беше заслужил нито поста, нито титлата. Ако Кръстникът беше останал жив, той би могъл да осигури поемането на поста от сина си, но сега това въобще не беше сигурно.

Майкъл изчака, докато Нери раздаде чашите. После тихо започна:

— Искам само да кажа на всички присъствуващи тук, че разбирам какво чувствуват. Зная, че всички вие уважавате баща ми, но сега трябва да се тревожите вече за себе си и за своите семейства. Някои от вас се чудят как ще се отрази случилото се върху плановете и обещанията, които аз дадох. Е, добре, отговорът на това е: по никакъв начин. Всичко продължава както преди.

Клеменза поклати своята огромна, космата като на бизон глаза. Косата му беше стоманеносива, а чертите на лицето му, дълбоко врязани в пластове тлъстина — неприятни:

— Барзини и Таталия ще ни притиснат наистина сериозно, Майк. Ти или трябва да се биеш с тях, или да преговаряш. — Всички в стаята забелязаха, че Клеменза не беше използувал официалната форма на обръщение към Майкъл, а още по-малко титлата дон.

— Ще почакаме и ще видим какво ще стане — отговори Майк. — Нека те първи нарушат мира.

Тесио се обади със своя тих глас:

— Те вече го нарушиха, Майк. Тази сутрин откриха в Бруклин две нови кантори за залагания. Съобщи ми го полицейският капитан, който се занимава със списъка за покровителствуване в участъка. След месец в целия Бруклин няма да има къде да си закача шапката.

Майкъл се втренчи в него замислено:

— Предприе ли нещо?

Тесио поклати своята подобна на пор глава.

— Не, не съм — каза той. — Не исках да ти създавам неприятности.

— Добре — каза Майкъл. — Само стойте мирно. И мисля, че това е, което искам да кажа на всички ви. Само стойте мирни. Не се поддавайте на никакви провокации. Дайте ми няколко седмици да оправя нещата, да видя откъде ще задуха вятърът. Тогава ще направя възможно най-добрата сделка за всички присъствуващи тук. Тогава ще имаме последна среща и ще вземем някои последни решения.

Той не обърна внимание на тяхното изумление, а Албърт Нери един по един ги изведе навън. Майкъл внезапно се обади:

— Том, остани за няколко минути.

Хейгън отиде до прозореца, който гледаше към уличката. Той изчака, докато видя, че Нери извежда от охранявания портал двамата довереника, Карло Рици и Роко Лампоне. После се обърна към Майкъл и попита:

— Успя ли да поемеш всички политически връзки на Стария?

Майкъл със съжаление поклати глава:

— Не всички. Трябваха ми още четири месеца. Двамата с дон Корлеоне работехме по този въпрос. Но имам всички съдии, това свършихме най-напред и някои от по-важните хора в Конгреса. И разбира се, големите клечки от партиите тук, в Ню Йорк, не бяха никакъв проблем. Семейство Корлеоне е много по-силно, отколкото всички си мислят, но се надявах да се осигуря отвсякъде. — Той се усмихна на Хейгън: — Предполагам, че досега си разбрал вече всичко.

Хейгън кимна:

— Не беше трудно. Освен това — защо искаше да ме изключиш от играта. Но си сложих Сицилианската шапка и накрая разбрах и него.

Майкъл се засмя:

— Старият каза, че ще се сетиш. Но това е разкош, който не мога вече да си позволя. Поне през следващите няколко седмици. По-добре се обади във Вегас и говори с жена си. Кажи й, че е само за няколко седмици.

Хейгън замислено попита:

— Как смяташ, че ще те атакуват?

Майкъл въздъхна:

— Дон Корлеоне ме инструктира. Чрез някой близък. Барзини ще нанесе удара чрез някой близък, когото, по общо мнение, аз няма да подозирам.

Хейгън му се усмихна:

— Някой като мен. Майкъл също му се усмихна:

— Ти си ирландец, на теб няма да се доверят.

— Аз съм от немско-американски произход — заяви Хейгън.

— За тях това е все същото — каза Майкъл. — Няма да се обърнат към теб, няма да се обърнат и към Нери, защото е бил полицай. Освен това, и двамата сте прекалено близо до мен. Не могат да рискуват толкова. Роко Лампоне пък не е достатъчно близо. Затова ще бъде или Клеменза, или Тесио, или Карло Рици.

Хейгън тихо каза:

— Обзалагам се, че ще е Карло Рици.

— Ще видим — каза Майкъл. — Няма дълго да чакаме.

Започна се на следващата сутрин, когато Хейгън и Майкъл закусваха заедно. Майкъл отиде в кабинета да види кой звъни по телефона и когато се върна в кухнята, каза на Хейгън:

— Всичко е уредено. Ще се срещна с Барзини след седмица. За да сключим нов мирен договор, след като дон Корлеоне е мъртъв. — Майкъл се засмя.

Хейгън попита:

— Кой ти се обади, кой е установил връзката? — И двамата знаеха, че човекът от семейство Корлеоне, който беше установил връзката, беше станал предател.

Майкъл се усмихна на Хейгън тъжно и със съжаление.

— Тесио — отговори той.

Довършиха закуската си в мълчание. Когато пиеха кафето, Хейгън поклати глава:

— Бях готов да се закълна, че ще бъде Карло или може би Клеменза. Не допусках, че ще е Тесио. Той е най-добрият от тримата.

— Той е най-интелигентният — каза Майкъл. — Ще ме предаде на Барзини, за да наследи семейство Корлеоне. Той смята, че ако остане при мен, ще бъде очистен; смята, че аз не мога да спечеля.

Хейгън помълча, преди да попита неохотно:

— Доколко вярно е преценил той нещата? Майкъл сви рамене:

— Изглежда, лошо. Но баща ми беше единственият, който разбираше, че политическите връзки и власт струват колкото десет бойни отряда. Мисля, че сега държа в ръцете си по-голямата част от политическата власт на баща си, но съм в същност единственият, който знае това. — Той хвърли на Хейгън една окуражаваща усмивка. — Ще ги накарам да ме наричат дон. Но се чувствувам ужасно заради Тесио.

Хейгън попита:

— Съгласи ли се да се срещнеш с Барзини?

— Да — каза Майкъл. — След седмица. В Бруклин, на територията на Тесио, където ще бъда в безопасност. — Той се засмя отново.

Хейгън го предупреди:

— Бъди внимателен дотогава.

За първи път Майкъл се обърна студено към Хейгън:

— Нямам нужда от consigliori, за да ми се дават такива съвети.

През седмицата, предхождаща мирната среща между семейства Корлеоне и Барзини, Майкъл показа на Хейгън колко внимателен може да бъде. Той изобщо не си подаде главата навън от уличката и не прие никого, без Нери да бъде при него. Яви се само едно досадно усложнение. Най-големият син на Карло щеше да получи първо причастие в католическата църква и Кей помоли Майкъл да му бъде кръстник. Майкъл отказа.

— Не те моля често — заяви Кей. — Моля те да направиш това само заради мен. Кони толкова силно го желае. И Карло, също. За тях това е много важно. Моля те, Майкъл.

Тя видя, че той се ядоса на настойчивостта й и очакваше, че ще откаже. Затова остана изненадана, когато кимна:

— Добре. Но аз не мога да напусна уличката. Кажи им да уредят свещеникът да дойде да кръсти детето тук. Ще платя, колкото и да струва. Ако имат неприятности с хората от църквата, Хейгън ще уреди всичко.

И така, в деня преди срещата със семейство Барзини, Майкъл Корлеоне стана кръстник на сина на Карло и Кони Рици. Той подари на момчето изключително скъп ръчен часовник със златна верижка. В дома на Карло имаше малко тържество, на което бяха поканени двамата довереника, Хейгън, Лампоне и всички, които живееха на уличката, включително, разбира се, и вдовицата на дон Корлеоне. Кони беше така разчувствувана, че цялата вечер прегръщаше и целуваше брат си и Кей. Дори Карло Рици се разчувствува и стискаше ръката на Майкъл и го наричаше „Кръстник“ по всякакъв повод — по стар селски обичай. Сам Майкъл никога не се беше държал така любезно, така непринудено. Кони пошепна на Кей:

— Мисля, че Карло и Майк ще бъдат вече истински приятели. Подобни неща винаги сближават хората.

Кей стисна ръката на своята зълва.

— Толкова се радвам — каза тя.