Кръстникът

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Албърт Нери седеше в своя апартамент в Бронкс и внимателно четкаше синия шевиот на старата си полицейска униформа. Той свали значката и я остави на масата, за да я из-лъска. Кобурът с пистолета бяха грижливо поставени на един стол. Тези обичайни за него действия в миналото го правеха щастлив по някакъв странен начин, един от малкото случаи, когато се беше чувствувал щастлив, откакто жена му го беше напуснала преди почти две години.

Той се беше оженил за Рита, когато тя беше още ученичка, а той — млад полицай. Тя беше стеснителна, с черна коса, с много строги родители — италианци, които никога не й позволяваха да остава навън след десет часа вечерта. Нери беше влюбен до уши в нея, в нейната невинност, добродетелност, както и в типично италианската й хубост.

В началото Рита Нери беше очарована от своя съпруг. Той беше необикновено силен и тя виждаше, че хората се страхуват от него заради силата му и непоклатимото му отношение към онова, което беше правилно или неправилно. Той рядко беше тактичен. Ако не беше съгласен със становището на дадена група или мнението на даден човек, или си мълчеше, или грубо се противопоставяше. Никога не се съгласяваше от учтивост. Освен това имаше истински сицилиански нрав и неговият гняв беше страховит. Но никога не се сърдеше на жена си.

В продължение на пет години Нери стана един от тези служители на нюйоркската полиция, от които се страхуваха най-много. А също и един от най-честните. Но си имаше свои начини да прилага закона. Мразеше хулиганите и когато видеше група млади скандалджии да нарушават спокойствието по улиците нощно време или да безпокоят минувачите, вземаше бързи и решителни мерки. Използуваше физическата си сила, която беше наистина изключителна и която самият той не оценяваше напълно.

Една вечер в Сентръл Парк той изскочи от патрулната кола и сбара шестима хулиганчета с черни копринени сака. Колегата му остана в колата, тъй като познаваше Нери и не искаше да се замесва. Шестте момчета, всички около осемнайсет-деветнайсет годишни, спираха хората да искат цигари, като ги заплашваха, но без в същност да причиняват зло на никого. Те закачаха минаващи момичета, правеха сексуални жестове, по-скоро френски, отколкото американски.

Нери ги строи до каменната ограда, която отделяше Сентръл Парк от Осмо Авеню. Още не беше съвсем тъмно, но той носеше своето любимо оръжие — един огромен прожектор. Никога не си правеше труда да вади пистолета си, никога не му трябваше. Когато беше ядосан, лицето му придобиваше груб и заплашителен вид, а като видеха униформата, дребните хулигани се укротяваха. Тези също не правеха изключение.

Нери попита първия младеж с черно копринено сако:

— Как се казваш? — Момчето каза някакво ирландско име. Нери му заповяда: — Чупи се от улицата. Ако още веднъж те видя тази вечер, ще те разпъна на кръст. — Той направи знак с прожектора си и младежът бързо се отдалечи. Нери продължи да се придържа към същата процедура и със следващите две момчета. Пусна ги да си отидат. Но четвъртото момче му каза италианско име и се усмихна на Нери, сякаш за да покаже, че имат някакво родство. За Нери можеше безпогрешно да се твърди, че е от италиански произход. Той се вгледа за миг в този младеж и без нужда попита:

— Италианец ли си? — Момчето се ухили самоуверено.

Нери му нанесе страхотен удар с прожектора си по челото. Момчето падна на колене. Кожата и плътта на челото му се разкъсаха и по лицето му потече кръв. Но това беше само повърхностна рана. Нери грубо му викна:

— Кучи син, ти си позор за италианците. Ти ни създаваш лошо име. Стани. — Той ритна младежа отстрани, нито нежно, нито прекалено силно. — Отивай си в къщи и да не хойкаш по улиците. Гледай да не те пипна, че пак си облякъл това сако. Ще те пратя в болницата. А сега се чупи. Имаш късмет, че не съм ти баща.

Нери не се занима с другите двама хулигани. Само ги изрита в задниците да вървят надолу по авенюто, като им викна, че не иска да ги вижда по улиците тази вечер.

При такива срещи всичко се вършеше толкова бързо, че нямаше време да се събере тълпа или някой да протестира против действията му. Нери скачаше в патрулната кола и колегата му бясно потегляше. Разбира се, понякога имаше наистина тежки случаи, когато нарушителят на реда искаше да се бие и дори изваждаше нож. Такива хора бяха истински нещастници. Защото Нери със страховита свирепост ги пребиваше до кръв и ги хвърляше в патрулната кола. Арестуваха ги и ги привличаха под отговорност за нападение над полицай. Но обикновено се налагаше делото им да се отложи, докато бъдат изписани от болницата.

По-късно Нери беше прехвърлен на патрулен обход, който включваше административните сгради на ООН, главно защото не се беше отнесъл с необходимото уважение към своя районен началник. Хората от ООН, с техния дипломатически имунитет, паркираха лимузините си навсякъде из улиците, без да се съобразяват с установените ограничения. Нери се оплака в районното управление, но оттам му казаха да не вдига шум, просто да не им обръща внимание. Една вечер обаче една странична улица се оказа непроходима заради безотговорно паркираните коли. Беше след полунощ, затова Нери взе огромния си прожектор от патрулната кола, тръгна по улицата и строши всички предни стъкла на автомобилите. Дори за високопоставените дипломати не беше лесно да сменят предните стъкла на колите си за по-малко от два-три дни. В районното управление заваляха протестни писма, които настояваха, за закрила срещу подобни вандалщини. След като цяла седмица намираха преданите стъкла на колите разбити, някой успя да се досети кой е виновникът и Албърт Нери беше прехвърлен в Харлем.

Една неделя, скоро след това, Нери заведе жена си на гости у овдовялата си сестра в Бруклин. Албърт Нери изпитваше силна привързаност към сестра си, типична за всички сицилианци, и винаги я посещаваше поне веднъж на два месеца, за да се увери, че е добре. Тя беше много по-голяма от него и имаше син на двайсет години. Нейният син, Томас, без здрава бащина ръка, й създаваше неприятности. Беше се забъркал в няколко дребни нарушения, растеше без всякакъв надзор. Нери беше използувал веднъж връзките си в полицията, за да помогне на младежа да не бъде обвинен в кражба. В този случай той беше обуздал гнева си, но беше предупредил своя племенник: „Томи, ако пак разплачеш сестра ми заради твоите глупости, аз ще те оправям.“ Каза му го като приятелско предупреждение, като негов чичо, а не като заплаха. И макар Томи да беше най-дивото момче в този див бруклински квартал, той се страхуваше от чичо си Ал.

По-специално при това посещение Томи се беше прибрал много късно в събота вечерта и още спеше в стаята си на другия ден. Майка му отиде да го събуди, като му каза да се облече, за да обядва с чичо си и леля си. През леко отворената врата гласът на момчето се чу дрезгаво: „Не ми пука, остави ме да спя“, и майка му се върна в кухнята, усмихвайки се с извинение.

И така трябваше да обядват без него. Нери попита сестра си дали Томи й създава някакви неприятности, но тя поклати глава.

Нери и жена му вече щяха да си тръгват, когато Томи най-после стана. Той едва измънка едно „Здравейте“ и отиде в кухнята. После викна на майка си: „Ей, мамо, ще ми приготвиш ли нещо за ядене?“ Но това не беше молба. Това беше разглезеното недоволство на задоволено дете.

Майка му пискливо отвърна:

— Ставай, когато е време за обяд, и ще можеш да ядеш. Няма пак да готвя заради теб.

Това беше малка неприятна сцена, съвсем банална, но Томи, все още раздразнителен след съня, направи грешка:

— Майната ти на теб и твоето натякване, ще изляза да ям навънка. — В момента, в който го каза, той вече съжаляваше.

Чичо му Ал се хвърли върху него като котка връз мишка. Не толкова заради обидата към сестра му точно този ден, но защото беше очевидно, че той често говори по този начин на майка си, когато са сами. Томи никога не смееше да й вика така пред брат й. Но тази неделя просто се беше изпуснал. За негово нещастие. Пред очите на двете изплашени жени Ал Нери тегли на племенника си безмилостен, но внимателен бой. В началото момчето се опита да се отбранява, но скоро се предаде и започна да моли за милост. Нери го удря по лицето, докато устните му се подуха и потече кръв. Той дръпна главата на момчето назад и го блъсна в стената. Удари го с юмрук в корема, после го просна по очи на пода и навря лицето му в килима. Каза на двете жени да чакат и накара Том да слезе с него на улицата и да се качи в колата му. Там го наплаши до смърт.

— Ако сестра ми някога ми каже, че пак си й говорил така, този бой ще ти се струва като целувки на жена — каза той на Томи. — Искам да видя, че си се оправил. А сега се качи горе и предай на жена ми, че я чакам.

Бяха минали два месеца оттогава, когато една вечер Нери се прибра от късната смяна в управлението и откри, че жена му го е напуснала. Тя беше прибрала всичките си дрехи и се беше върнала при родителите си. Баща й му каза, че Рита се страхувала от него, че се страхувала да живее с него заради нрава му. Ал се смая и не можеше да повярва. Той никога не беше ударил жена си, никога по никакъв начин не я беше заплашвал и никога не беше изпитвал към нея друго освен обич. Но беше толкова объркан от постъпката й, че реши да минат няколко дни и тогава да отиде в къщата на родителите й и да поговори с нея.

За нещастие на следващата вечер, по време на смяната, той изпадна в беда. Неговата кола прие повикване от Харлем, съобщение за опит за убийство. Както обикновено, Нери скочи от колата още в движение. Беше след полунощ и той носеше своя огромен прожектор. Десно беше да открие мястото на произшествието. Пред вратата на един апартамент се бе струпала тълпа хора. Една негърка каза на Нери:

— Вътре има един мъж, който кълца с нож едно малко момиче.

Нери влезе в коридора. В далечния край имаше отворена врата, от която се процеждаше светлина, и той чу стенанията. Играейки си с прожектора, той мина по коридора и влезе през отворената врата.

И едва не се спъна в две тела, проснати на пода. Едното беше на двайсет и пет годишна негърка. Другото — на момиче-негърче, не повече от дванайсетгодишно. И двете бяха целите в кръв от рани от бръснач по лицата и телата. В хола Нери видя мъжа, който ги беше подредил така. Познаваше го добре.

Мъжът се казваше Уакс Бейнс, известен сводник, наркоман и насилник. Сега от наркотиците очите му бяха изцъклени, а кървавият нож трепереше в ръката му. Преди две седмици Нери го беше арестувал на улицата за тежко телесно увреждане на една от неговите проститутки. Бейнс му беше казал: „Хей, приятел, това не е твоя работа.“ И Колегата на Нери го беше посъветвал да остави негрите да се колят помежду си, щом искат, но Нери беше закарал Бейнс в участъка. Още на следващия ден Бейнс бе освободен.

Нери никога не беше обичал негрите, а работата му в Харлем беше станала причина да ги обича още по-малко. Те всички бяха наркомани или пияници, а в същото време оставяха жените им да работят или да си развяват задниците. Той не харесваше никого от тези копелета. Затова безсрамното нарушаване на закона от Бейнс го вбеси. А видът на малкото момиче, цялото нарязано с бръснач, го отврати. Съвсем спокойно и напълно съзнателно, той реши да не арестува Бейнс.

Но зад него в апартамента вече се трупаха свидетели — хора, които живееха в сградата, и неговият колега от патрулната кола.

Нери заповяда на Бейнс:

— Хвърли ножа, арестуван си. Бейнс се засмя:

— Приятел, трябва да си извадиш пистолета, за да ме арестуваш. — Той вдигна ножа си. — А да не би да искаш това?

Нери реагира много бързо, за да няма колегата му време да извади пистолета си. Негърът замахна с ножа, но изключителните рефлекси на Нери му помогнаха да улови ръката му с лявата, си длан. С дясната ръка той замахна с прожектора яростно, описвайки къса дъга. Ударът попадна отстрани в главата на Бейнс и колената му се подгънаха комично като на пиян човек. Ножът падна от ръката му. Беше съвсем безпомощен. Затова вторият удар на Нери не беше с нищо оправдан, както по-късно се доказа на следствието в полицията и на съдебния процес от показанията на свидетелите и колегата му. С прожектора Нери нанесе върху черепа на Бейнс невероятно силен удар, който раздроби стъклото на самия прожектор, а лъскавият предпазител и крушката изскочиха и изхвърчаха в стаята. Тежкото алуминиево тяло на прожектора се преви и само батериите в него му попречиха да се пречупи на две. Един смаян от страх наблюдател — негър, който живееше в сградата и по-късно свидетелствува срещу Нери, викна:

— Господи, тоя негър има здрава глава!

Но главата на Бейнс не беше достатъчно здрава. От удара черепът му хлътна навътре. Два часа по-късно той почина в харлемската болница.

Албърт Нери единствен остана изненадан, когато го подведоха под служебна отговорност за превишаване на правата си. Той беше отстранен от длъжност и беше подведен под отговорност за извършено престъпление. Беше привлечен под отговорност за убийство на човек, осъдиха го и му дадоха присъда от една до десет години затвор. А той беше вече така изпълнен с ярост и омраза към цялото общество, че въобще не го беше еня. Посмели бяха да го съдят като престъпник! Посмели бяха да го изпратят в затвора за убийство на едно животно като този сводник! Пет пари не даваха за жената и малкото момиче, ксито бяха изпокълцани, обезобразени за цял живот и все още лежаха в болница.

Той не се страхуваше от затвора. Разбираше, че след като е бил полицай и най-вече заради характера на престъплението си, там щяха добре да се погрижат за него. Няколко от неговите приятели-полицаи го бяха уверили, че ще поговорят със своите приятели. Само бащата на жена му, хитър старомоден италианец, който притежаваше магазин за риба в Бронкс, разбираше, че човек като Албърт Нери има малко шансове да оцелее една година в затвора. Някой от затворниците можеше да го убие, ако ли не, той със сигурност щеше да убие някой от тях. От чувство за вина, че дъщеря му е напуснала такъв добър съпруг заради някаква женска глупост, тъстът на Нери използува своите връзки със семейство Корлеоне (той плащаше за закрилата си на един от неговите представители и снабдяваше семейство Корлеоне с най-хубавата риба, която имаше.) Той помоли за тяхната намеса.

Семейство Корлеоне знаеше за Албърт Нери. За него се носеха легенди като за жесток, но справедлив полицай, беше си създал репутация на човек, с когото шега не бива, и човек, който може да вдъхне страх само със собствената си личност и без униформата и полагащия му се пистолет. Семейство Корлеоне се интересуваше от такива хора. Фактът, че беше полицай, нямаше голямо значение. Много млади хора тръгваха по погрешен път, за да открият истинското си призвание. Обикновено времето и съдбата ги вкарваха в правия път.

Пийт Клеменза със своя остър нюх за добри служители обърна вниманието на Хейгън върху аферата Нери. Хейгън изучи копието от официалното полицейско досие и изслуша Клеменза. Той каза:

— Може би това е един нов Лука Брази.

Клеменза енергично кимна с глава. Въпреки че беше много дебел, на лицето му нямаше и следа от обичайната за дебелите хора благост:

— Точно така мисля и аз. Майк трябва сам да проучи това дело.

И така още преди Албърт Нери да бъде прехвърлен от временния арест на север, където щеше да бъде постоянното му местожителство, той беше информиран, че съдията е преразгледал делото му въз основа на нова информация и писмени клетвени декларации, представени от високопоставени полицейски служители. Присъдата беше изменена в условна и той беше свободен.

Албърт Нери не беше глупак, а и тъстът му не беше срамежливо кокиче. Нери научи какво се е случило и се отплати на своя тъст, като се съгласи да даде развод на Рита. После предприе едно пътуване до Лонг Бийч, за да благодари на благодетеля си. Разбира се, това беше уредено предварително. Майкъл го прие в своя кабинет.

Нери изрази своята благодарност в официален тон и беше изненадан и поласкан от сърдечността, с която Майкъл прие благодарностите му.

— Дявол да го вземе, не можех да позволя да натопят така мой сънародник-сицилианец — каза Майкъл. — На теб трябваше да ти дадат медал. Но тези проклети политици пет пари не дават за друго, освен за клюките, които влияят на общественото мнение. Слушай, аз никога нямаше да се намеся, ако не бях проверил всичко и не бях се уверил какъв лош късмет си имал. Един от моите хора говори със сестра ти и тя ни каза как винаги си се тревожил за нея и нейното дете, как си се карал на детето и и не си му позволил да тръгне по лош път. Твоят тъст казва, че си най-свестният човек в света. Това е рядкост. — Майкъл тактично не спомена нищо за това, че жената на Нери го е напуснала.

Те поприказваха малко. Нери винаги се беше славил като мълчаливец, но сега се улови, че разговаря съвсем свободно и открито с Майкъл Корлеоне. Майкъл беше само с около пет години по-голям от него, но Нери разговаряше с него сякаш с много по-възрастен човек, достатъчно възрастен, за да му бъде баща.

Най-после Майкъл каза:

— Няма никакъв смисъл да те измъкваме от затвора и после да те оставим на сухо без работа. Мога да ти осигуря някакво занимание в Лас Вегас, там ти с твоя опит можеш да служиш като охрана в някой хотел. Или ако има някой малък бизнес, с който би искал да се занимаваш, мога да уредя въпроса, с банките да ти дадат заем за капитал.

Нери беше завладян от смущение и признателност. Той гордо отказа и после добави:

— При всички случаи, с тази условна присъда трябва да съм под съдебен надзор.

Майкъл решително заяви:

— Това са незначителни подробности, мога да ги уредя. Забрави за този надзор, а за да не придирят много банките, ще се разпоредя да заличат „жълтия ти чаршаф“.

„Жълтият, чаршаф“ беше полицейското досие с престъпните деяния, извършени от даден човек. Обикновено то се предоставяше на съдията, когато той преценяваше каква присъда да даде на признат за виновен престъпник. Нери беше служил достатъчно дълго в полицията, за да знае, че много нарушители на закона, на които още не им бяха дадени присъди, бяха третирани от съдиите със снизхождение, защото подкупени служители от полицейския отдел за досиета им предоставяха чист „жълт чаршаф“. Затова той не беше много изненадан, че Майкъл Корлеоне може да уреди подобно нещо; но остана изненадан, че Майкъл щеше да си направи този труд заради него.

— Ако имам нужда от помощ, ще се обадя — каза Нери.

— Добре, добре — рече Майкъл. Той погледна часовника си и Нери прие тоза за знак, че е свободен. Той стана да си върви. И отново беше изненадан.

— Време е за обяд — каза Майкъл. — Ела да обядваш с мен и моето семейство. Баща ми каза, че ще се радва да се запознае с теб. Ще отидем пеш до неговия дом. Майка ми трябва да е приготвила пържени чушки, яйца и наденици. Съвсем по сицилиански.

Този следобед беше най-приятният, който Албърт Нери беше прекарвал от детството си, от дните, когато родителите му — покойници, когато той беше на петнайсет години — бяха още живи. Дон Корлеоне се държа възможно най-мило и беше доволен, когато откри, че родителите на Нери са родом от едно малко селце, само на няколко минути път от неговото. Разговорът беше приятен, храната много вкусна, а виното — бистрочервено. На Нери му мина мисълта, че най-после е сред свои хора. Той разбираше, че е само случаен гост, но знаеше, че може да си намери постоянно място и да бъде щастлив в такъв един свят.

Майкъл и дон Корлеоне го изпратиха до колата. Дон Корлеоне стисна ръката му и каза:

— Ти си чудесен човек. Аз подготвям моя син Майкъл за нашия бизнес със зехтин, защото старея и искам да се оттегля. А той дойде при мен и ми каза, че иска да се намеси в твоята афера. Аз му казвам да си учи само бизнеса със зехтин. Но той не иска да ме остави на мира. Той ми казва, ето този хубав човек, сицилианец, а му правят такъв мръсен номер. И продължава така, мира не ми даде, докато не се заинтересувах от случая. Разказвам ти го, за да ти обясня, че той се оказа прав. Сега, когато вече те познавам, съм доволен, че си направих труда. Затова, ако можем да направим нещо повече за теб, само ни помоли. Нали разбра? Ние сме на твоите услуги. — (Спомняйки си добрината на дон Корлеоне, на Нери му се искаше този велик човек да беше още жив, за да види услугата, която той щеше да му направи този ден.)

На Нери му бяха необходими по-малко от три дни, за да реши. Той разбра, че искат да го спечелят, но разбра и още нещо. Че семейство Корлеоне одобрява неговата постъпка, която обществото осъждаше и за която го беше наказало. Семейство Корлеоне го ценеше, а обществото — не. Той разбра, че ще бъде по-щастлив в света, който Корлеонови бяха създали, отколкото в света извън него. Той разбра също, че семейство Корлеоне е по-могъщо в своите по-тесни граници.

Нери посети Майкъл отново и сложи картите си на масата. Той не искаше да работи във Вегас, но би се заел с някаква работа в семейството тук, в Ню Йорк. Недвусмислено заяви своята лоялност. Майкъл беше развълнуван, Нери виждаше това. И всичко беше уредено. Но Майкъл настоя Нери да отиде първо на почивка в Майами, в техния хотел, като всичко му се плащаше и му се даваше една заплата в аванс, за да има необходимите пари на ръка и да може да се забавлява както трябва.

През тази почивка Нери за пръв път се наслади на охолен живот. Хората в хотела се грижеха за него с особено внимание, като казваха: „А, вие сте приятелят на Майкъл Корлеоне.“ За него бяха съобщили навсякъде. Дадоха му един от разкошните апартаменти, а не някоя малка стая, която можеше да бъде пробутана на беден роднина. Човекът, който ръководеше кабарето в хотела, му осигури красиви момичета. Когато Нери се върна в Ню Йорк, той гледаше на живота по малко по-различен начин.

Нери беше зачислен в отряда на Клеменза и внимателно проверен от този изкусен кадровик. Трябваше да бъдат взети известни предпазни мерки. В края на краищата в миналото той беше служил като полицай. Но Вродената природа на Нери надделя над всички скрупули, които той може би беше имал в другия лагер. За по-малко от година той влезе в играта. Вече никога не можеше да се върне назад.

Клеменза го превъзнасяше. Нери беше чудо, новият Лука Брази. Ще бъде по-добър от Лука, хвалеше го Клеменза. В края на краищата този човек беше нещо изумително. Рефлексите и координацията му бяха такива, че можеше да бъде втори Джо Димаджио. Клеменза разбираше също, че Нери не може да бъде контролиран от човек като него. Прехвърлиха го под личната опека на Майкъл Корлеоне, а Том Хейгън служеше като необходимия буфер. Нери беше „специален“ случай и като такъв получаваше голяма заплата, но не му осигуриха частни доходи — кантора за облози или друг гешефт. Очевидно беше, че уважението, което изпитва към Майкъл Корлеоне, е огромно и един ден Хейгън шеговито каза на Майкъл:

— Е, сега вече имаш своя Лука.

Майкъл кимна. Добре се беше справил с Албърт Нери. Той щеше да му е верен до смърт. Естествено на този трик го бе научил самият дон. Докато изучаваше бизнеса и прекарваше дълги дни под опекунството на баща си, един ден Майкъл го беше попитал:

— Как стана така, че успя да спечелиш доверието на човек като Лука? На такъв звяр като него? — И той го беше научил.

— Има хора на този свят — беше казал той, — които ходят от място на място и си търсят някой да ги убие. Сигурно си ги забелязал. Те се карат, когато играят на комар, изскачат разярени от колите си, ако някой леко драсне калника им, унижават и мамят хора, чиито възможности не познават. Виждал съм човек, един глупак, нарочно да вбесява цяла тълпа страшни типове, а самият той нямаше никакви шансове. Това са хора, които се скитат по света и крещят: „Убий ме. Убий ме.“ И винаги се намира някой да им направи тази услуга. Четем за това във вестниците всеки ден. Такива хора, разбира се, са много опасни и за останалите. Лука Брази беше от тоя тип хора. Но той беше толкова изключителен човек и дълго време никой не можеше да го убие. Повечето от тези хора не представляват интерес за нас, но човек като Брази е могъщо оръжие. Трикът е следният: след като той не се страхува от смъртта и по-скоро сам си я търси, тогава номерът е да станеш единствения човек в света, от когото той наистина да не желае да бъде убит. Той се страхува не от смъртта, а от това, че ти може да си този, който ще го убие. Тогава ти е верен до, гроб.

Това беше един от най-ценните уроци, които дон Корлеоне му даде, преди да умре, и Майкъл го приложи, за да направи Нери своя Лука Брази.

И сега, сам в своя апартамент в Бронкс, Албърт Нери пак щеше да облече униформата си на полицай. Той я изчетка внимателно. След това щеше да излъска кобура. Също и да почисти козирката на полицейската си фуражка. Здравите черни обувки трябваше да блеснат. Нери работеше с желание. Той беше намерил мястото си в света, Майкъл Корлеоне му се беше доверил и днес той щеше да оправдае това доверие.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Същия този ден на малката уличка в Лонг Бийч стояха паркирани две лимузини. Едната от двете големи коли чакаше да закара Кони Корлеоне, майка й, мъжа й и двете й деца до летището. Семейството на Карло Рици щеше да летува в Лас Вегас, подготвяйки окончателното си преместване в този град. Майкъл беше наредил така на Карло, независимо от протестите на Кони. Майкъл не си беше направил труда да им обясни, че иска всички да се махнат от уличката преди срещата между семействата Корлеоне и Барзини. Разбира се, тази среща беше строго секретна. Единствените, които знаеха за нея, бяха двамата довереника на семейството.

Другата лимузина беше за Кей и нейните деца, които щяха да бъдат откарани в Ню Хампшър на гости у нейните родители. Майкъл трябваше да остане в къщи; той имаше срочна работа и не можеше да замине.

Предишната вечер Майкъл беше съобщил на Карло Рици, че ще има нужда от него на уличката за няколко дни и че ще може да се присъедини към жена си и децата си малко по-късно през седмицата. Кони беше побесняла. Беше се опитвала да се свърже с Майк по телефона, но той беше отишъл в града. Сега очите й се взираха да го мерне на уличката, но той се беше затворил с Том Хейгън и не биваше да бъде обезпокояван. Кони целуна Карло за довиждане, когато той й помогна да се качи в лимузината.

— Ако не дойдеш след два дни, ще се върна да те взема — заплаши го тя. Той мило й се усмихна, като съпруг, който споделя сексуалните въжделения на жена си.

— Ще дойда — обеща той. Кони отвори прозореца.

— За какво смяташ, че му трябваш на Майкъл? — попита тя. Разтревожената гримаса я правеше да изглежда стара и непривлекателна.

Карло сви рамене:

— Той ми обещава големи работи. Може би иска да поговорим за това. Поне така ми намекна. — Карло не знаеше за срещата със семейство Барзини, насрочена за същата вечер.

Кони разпалено попита:

— Наистина ли, Карло?

Карло й кимна категорично. Лимузината излезе през портала.

Едва след като първата лимузина беше заминала, Майкъл се появи, за да се сбогува с Кей и двете си деца. Карло също дойде при тях и пожела на Кей приятно пътуване и приятна ваканция. Най-после и втората лимузина тръгна и излезе през портала.

Майкъл каза:

— Съжалявам, че трябваше да те задържа тук, Карло. Но няма да е за повече от няколко дни. Карло бързо се обади:

— Нямам нищо против.

— Добре — каза Майкъл. — Стой само до телефона, а аз ще те повикам, когато имам работа за теб. Трябва да получа някои сведения преди това. Разбрахме ли се?

— Разбира се, Майк, разбира се — каза Карло.

Той влезе в къщата, обади се на любовницата си, която държеше тайно в Уестбъри, и й обеща, че ще се опита да отиде при нея късно тази вечер. После се зареди с едно шише уиски и зачака. Чака дълго. Скоро след пладне през портала започнаха да влизат коли. Той видя, че с една от тях дойде Клеменза, а малко по-късно от друга слезе Тесио. И двамата бяха приети в дома на Майкъл от един от телохранителите. След няколко часа Клеменза си отиде, но Тесио не се появи повече.

Карло глътна малко чист въздух, като се разходи из уличката само за десетина минути. Той познаваше всички от охраната на уличката, а с някои от тях дори беше в приятелски отношения. Но за голяма своя изненада откри, че днес не вижда нито едно познато лице. Всички му бяха непознати. И дори още по-изненадващо беше, че дежурният на портала беше Роко Лампоне, а Карло знаеше, че Роко има твърде висок ранг в семейството, за да изпълнява такава черна работа, освен ако нещо изключително не беше в ход.

Роко му се усмихна приятелски и го поздрави. Карло беше нащрек. Роко каза:

— Хей, аз си мислех, че заминаваш на, почивка с твоя „дон“?

Карло сви рамене:

— Майкъл пожела да остана тук за няколко дни. Има някаква работа за мен.

— Да-а — каза Роко Лампоне. — И на мен така ми каза. А после ми нареди да пазя портала. По дяволите, няма как, той е шефът. — С тази интонация, малко пренебрежителна, намекваше, че Майкъл не е човек като баща си.

Карло не обърна внимание на думите му.

— Майкъл знае какво върши — каза той. Роко прие забележката мълчаливо. Карло му каза „довиждане“ и се върна в къщи. Нещо ставаше, но Роко не знаеше какво.

Майкъл стоеше до прозореца и наблюдаваше как Карло се разхожда из уличката. Хейгън му донесе чаша силно бренди. Майкъл сръбна от него с благодарност. Зад него Хейгън каза:

— Майк, трябва да започваш. Време е. Майкъл въздъхна:

— Бих желал да не беше толкова скоро. Иска ми се Старият да беше поживял още малко.

— Всичко ще бъде наред — каза Хейгън. — Щом аз не обърках нищо, тогава никой няма да сбърка. Измислил си го наистина добре.

Майкъл се извърна от прозореца:

— Старият има голям дял. Не си давах сметка, че е толкова находчив. Но предполагам, че ти си знаел.

— Никой не може да се сравнява с него — каза Хейгън. — Но това cera e направо блестящо. Възможно най-доброто. И теб си те бива.

— Почакай да видим какво ще стане — каза Майкъл. — Тесио и Клеменза тук ли са?

Хейгън кимна. Майкъл изпи брендито в чашата си:

— Изпрати Клеменза при мен. Лично ще го инструктирам. Тесио въобще не искам да го виждам. Само му кажи, че до половин час ще съм готов да отида с него на срещата с Барзини. След това хората на Клеменза ще се погрижат за него.

Хейгън попита нерешително:

— Няма ли начин да го помилваме?

— Няма — отвърна Майкъл.

В северната част на щата, в град Бъфалоу, на една малка странична уличка малка пицерия въртеше оживена търговия. С отминаването на времето за обед най-после работата понамаля и продавачът прибра от витрината кръглия си поднос с останалите на него няколко парчета и го сложи на полицата над огромната тухлена печка. Той надзърна в печката, където се печеше пица. Кашкавалът още не бе започнал да става на мехури. Когато се обърна към щанда, който му даваше възможност да обслужва хора от улицата, той видя там да стои млад мъж с вид на побойник. Мъжът каза:

— Дай ми едно парче.

Продавачът на пици взе дървената си лопата, загреба едно от студените парчета и го сложи в печката да се стопли. Клиентът, вместо да почака отвън, реши да влезе вътре да го обслужат. Сега магазинът беше празен. Продавачът отвори печката, извади горещото парче и го сервира в картонена чи-нийка. Но клиентът, вместо да плати, го загледа втренчено.

— Чух, че си имал страшно хубава татуировка на гърдите си — каза клиентът. — Виждам я да се подава от ризата ти. Защо не ми я покажеш цялата?

Продавачът замръзна на мястото си. Изглеждаше, сякаш се е парализирал.

— Разкопчай си ризата — нареди клиентът. Продавачът поклати глава.

— Нямам никаква татуировка — заяви той на английски със силен акцент. — Другият има, дето работи вечер.

Клиентът се засмя. Смехът му беше неприятен, дрезгав и пресилен:

— Хайде, откопчай си ризата, искам да видя. Продавачът заотстъпва към задната част на магазина, опитвайки се да се промъкне зад огромната печка. Но клиентът вдигна ръката си над щанда. В нея държеше пистолет. Той стреля. Куршумът улучи продавача в гърдите и го блъсна в стената на печката. Клиентът стреля в тялото му още веднъж и продавачът падна на пода. Клиентът заобиколи щанда за сервиране, присегна се надолу и скъса копчетата на ризата. Гърдите бяха целите в кръв, но татуировката се виждаше — вплетените един в друг любовници и ножът, който ги пробождаше. Продавачът безсилно повдигна едната си ръка, сякаш да се защити. Убиецът каза:

— Фабрицио, Майкъл Корлеоне ти праща много здраве. — Той доближи пистолета си само на няколко сантиметра от черепа на продавача и дръпна спусъка. После излезе от магазина. Зад ъгъла го чакаше кола с отворена врата. Той скочи вътре и колата потегли с пълна газ.

Роко Лампоне вдигна слушалката на телефона, който беше инсталиран на един от железните стълбове на портала. Той чу един глас да казва „Пакетът ти е готов“ и телефонът тракна, когато другият затвори. Роко се качи в колата си и излезе от портала. Пресече шосето Джоунс Бийч, същото шосе, на което беше убит Сони Корлеоне, и тръгна за железопътната гара Уонта. Паркира колата на гарата. Там го чакаше друга кола с двама души в нея. Отидоха до един мотел на десет минути път от магистралата „Сънрайз“ и завиха в двора. Като остави другите двама в колата, Роко Лампоне отиде до едно от бунгалата в швейцарски стил. Ритникът изкърти вратата на бунгалото от пантите и Роко се втурна в стаята.

Седемдесетгодишният, гол като новородено дете Филип Таталия седеше на едно легло, на което лежеше младо момиче. Гъстата коса на Филип Таталия беше гарвановочерна, ала оперението на чатала му беше стоманеносиво. Тялото му беше леко закръглено като на птица. Роко изстреля четири куршума в него, всичките в корема. После се обърна и изтича към колата. Двамата мъже го оставиха на гара Уонта. Той се качи в колата си и се върна на уличката. Влезе при Майкъл Корлеоне за малко, а после излезе и зае мястото си на портала.

Сам в апартамента си, Албърт Нери приключи с приготвянето на униформата. Той бавно я облече — панталоните, ризата, вратовръзката, сакото, кобура и ремъка. Беше върнал пистолета си, когато го бяха отстранили от полицията, но поради недоглеждане, не бяха го задължили да предаде значката си. Клеменза го беше снабдил с нов полицейски револвер без отличителни белези. Нери го разглоби, смаза го, провери ударника, сглоби го отново и щракна спусъка. Зареди барабана и беше вече готов за тръгване.

Пъхна полицейската си фуражка в дебел книжен плик, а след това облече цивилна горна дреха върху униформата си. Погледна часовника. Оставаха петнайсет минути доуговорения час, когато колата щеше да го чака долу. Използува тези петнайсет минути да се огледа в огледалото. Нямаше никакво съмнение. Приличаше на истински полицай.

Колата, с двама от хората на Роко Лампоне, чакаше отпред. Нери седна на задната седалка. Когато колата тръгна и вече се бяха отдалечили от апартамента му, той съблече цивилната горна дреха и я остави на пода на колата. Отвори книжния плик и наложи полицейската фуражка на главата си.

На ъгъла на Петдесет и пета улица и Пето Авеню колата спря и Нери слезе. Той тръгна надолу по авенюто. Изпитваше странно чувство да носи пак униформата и да патрулира по улиците, както беше правил толкова много пъти. Имаше тълпи от хора. Той вървя надолу, докато стигна до Рокфелеровия център намиращ се срещу катедралата „Свети Патрик“. От своята страна на Пето Авеню забеляза лимузината, която търсеше. Тя беше паркирана, съвсем сама, сред цял ред знаци, забраняващи спирането и паркирането. Нери забави крачка. Беше дошъл много рано. Спря се, за да запише нещо в своя кочан с квитанции, после продължи напред. Сега се беше изравнил с лимузината. Почука по калника й с полицейската си палка. Шофьорът го погледна учудено. Нери посочи с палката към знака, забраняващ спирането, и махна на шофьора да премести колата. Шофьорът извърна главата си настрана.

Нери слезе на улицата, така че сега стоеше до отворения прозорец на шофьора. Шофьорът имаше вид на изпечен гамен, точно от онези, с които той страшно обичаше да се оправя. Нери каза преднамерено заядливо:

— Слушай, хитро копеле, искаш ли да ти тикна квитанцията в задника или ще се разкараш оттук?

Шофьорът отвърна невъзмутимо:

— Ти по-добре направи справка в районното си управление. Но ако от това ще ти стане по-добре, можеш и да ми дадеш квитанцията.

— Я, по дяволите, се разкарай оттука — заплаши го Нери, — защото ще те измъкна от тази кола и ще ти спукам задника от бой.

Като по чудо в ръката на шофьора се появи десетдоларова банкнота, той я сгъна няколко пъти само с едната си ръка и се опита да я пъхне в куртката на Нери. Нери се качи обратно на тротоара и повика с пръст шофьора. Шофьорът излезе от колата.

— Дай си книжката и документите на колата — нареди Нери. Той се беше надявал да примами шофьора да мине зад ъгъла, но сега вече нямаше никакъв шанс. С ъгълчето на окото си Нери видя трима ниски, набити мъже да слизат по стълбите на „Плаза“ към улицата. Това бяха самият Барзини и двамата му телохранители, тръгнали за срещата с Майкъл Корлеоне. Тъкмо когато Нери ги видя, единият от телохранителите мина напред да види какво става с колата на Барзини. Той попита шофьора:

— Какво става?

Шофьорът лаконично обясни:

— Глобява ме, няма проблем. Трябва да е нов в този район.

В този миг Барзини се приближи с другия си телохранител. Той изръмжа:

— Какво, по дяволите, става?

Нери свърши да пише в своя кочан с квитанции и върна на шофьора книжката му и документите на колата. После пъхна кочана в задния си джоб и извади обратно със същото движение револвера си.

Той изстреля в тлъстите гърди на Барзини три куршума, преди останалите трима мъже да успеят да излязат от вцепенението си и да залегнат. В това време Нери вече беше хукнал през тълпата зад ъгъла, където го чакаше колата. Тя изфуча по Девето Авеню и зави към центъра на града. Близо до Челси Парк Нери, който беше свалил фуражката и се беше преоблякъл и сложил горна дреха, се прехвърли в друга кола, която го чакаше. Той остави пистолета и полицейската униформа в другата кола. Щяха да се погрижат за тях. Час след това той беше на сигурно място на уличката в Лонг Бийч и разговаряше с Майкъл Корлеоне.

Тесио чакаше в кухнята на къщата на дон Корлеоне и пиеше кафе, когато Том Хейгън дойде за него.

— Майк е вече готов да тръгвате — каза Хейгън. — Време е да се обадиш на Барзини и да му кажеш и те да тръгват.

Тесио стана и отиде до телефона на стената. Той избра служебния номер на Барзини в Ню Йорк и лаконично каза:

— Тръгваме за Бруклин. — Затвори и се усмихна на Хейгън. — Надявам се, че тази вечер Майк ще сключи изгодно споразумение.

Хейгън замислено каза:

— Сигурен съм. — Той съпроводи Тесио през кухнята и навън на уличката. Отидоха към къщата на Майкъл. На вратата ги спря един от телохранителите.

— Шефът каза, че ще дойде с друга кола. Нареди вие двамата да тръгнете напред.

Тесио се намръщи и се обърна към Хейгън:

— По дяволите, той не може да направи това. Всичко, което съм уговорил, отива на кино.

В този миг изникнаха още трима телохранители и ги заобиколиха. Хейгън кротко каза:

— И аз не мога да дойда с теб, Тесио.

За част от секундата дребният довереник с лице на пор разбра всичко. И го прие. За миг почувствува физическа слабост, но после се съвзе. Той се обърна към Хейгън:

— Кажи на Майк, че всичко беше бизнес, аз винаги съм го харесвал.

Хейгън кимна:

— На него това му е ясно.

Тесио замълча за миг, после тихо попита:

— Том, не можеш ли да ме измъкнеш? Заради старата ни дружба?

Хейгън поклати глава.

— Не мога — рече той.

Той видя как телохранителите заобиколиха Тесио и го отведоха в чакащата кола. Почувствува, че леко му се догади. Тесио беше най-добрият воин в семейство Корлеоне; старият дон беше разчитал на него повече, отколкото на всеки друг, с изключение на Лука Брази.

Карло Рици, който все още чакаше да бъде повикан за срещата си с Майкъл, се разтревожи от всички тези пристигания и заминавания. Очевидно ставаше нещо голямо и изглеждаше, сякаш той щеше да бъде оставен настрана. Изгарящ от нетърпение, той се обади на Майкъл по телефона. Един от телохранителите вдигна слушалката, отиде да повика Майкъл и се върна със съобщението, че Майкъл искал Карло да стои мирно и че скоро сам ще отиде при него.

Карло отново се обади на любовницата си и й каза, че е сигурен, че ще може да я заведе по-късно на вечеря и ще прекара нощта с нея. Майкъл беше обещал, че ще му се обади скоро, а каквото и да имаше да му казва, нямаше да му отнеме повече от час-два. След това щяха да му са необходими четиридесет минути, за да стигне до Уестбъри. Ставаше. Той я увери, че ще успее и с нежни приказки я придума да не му се сърди. Когато затвори телефона, реши да се облече за излизане, за да си спести времето после. Тъкмо беше си облякъл чиста риза, и на вратата се почука. Той набързо размисли и реши, че Майкъл се е опитал да му се обади по телефона, но след като е давал все заето, е изпратил човек да го повика. Отиде до вратата и я отвори. Внезапно почувствува как цялото му тяло отмалява от ужасен сковаващ страх. На вратата стоеше Майкъл Корлеоне, а лицето му беше като лицето на смъртта, което Карло Рици толкова често сънуваше.

Зад Майкъл Корлеоне стояха Хейгън и Роко Лампоне. Те изглеждаха сериозни, като хора, които с крайно нежелание бяха дошли да съобщят лоша вест на свой приятел. Тримата влязоха в къщата и Карло Рици ги заведе в хола. Съвзел се от първия си шок, той помисли, че е получил нервен пристъп. Но от думите на Майкъл му стана наистина лошо, наистина му се догади.

— Ти трябва да отговаряш за Сантино — каза Майкъл.

Карло не отговори, направи се, че не разбира. Хейгън и Лампоне се бяха разделили и бяха застанали в противоположните ъгли на стаята. Карло и Майкъл стояха лице срещу лице.

— Ти предаде Сони на хората на Барзини — каза Майкъл с безизразен глас. — С онзи малък фарс, който си разиграл с моята сестра. Барзини ли те избудалка, че можеш да измамиш някого от нашето семейство?

Карло Рици заговори от ужас, без достойнство, без каквато и да е гордост:

— Кълна се, че съм невинен. Кълна се в децата си, че съм невинен. Майк, не прави това с мен, моля те, Майк, не прави това с мен.

Майкъл тихо каза:

— Барзини е мъртъв. Също и Филип Таталия. Тази вечер искам да разчистя сметките на семейството с всички. Затова не ми казвай, че си невинен. По-добре ще е да си признаеш онова, което си извърщил.

Хейгън и Лампоне се втренчиха в Майкъл с учудване. Те бяха смятали, че Майкъл не е стигнал още баща си. Защо се опитваше да накара този предател да признае вината си? Тя беше вече доказана — дотолкова, доколкото подобно нещо можеше да бъде доказано. Ясно беше защо: Майкъл още не беше съвсем сигурен в правото си, все още се страхуваше да не постъпи несправедливо, все още се тревожеше за онази незначителна несигурност, която можеше да бъде заличена само с едно признание на Карло Рици.

Рици не даваше никакъв отговор. Майкъл продължи почти любезно:

— Не се плаши толкова. Мислиш ли, че ще направя сестра си вдовица? Мислиш ли, че ще направя племенниците си сираци? В края на краищата аз съм кръстник на едно от децата ти. Не, твоето наказание ще бъде, че няма да ти бъде позволено да останеш на работа в семейството. Изпращам те със самолет за Вегас при жена ти и децата ти и искам да останеш там. Ще изпращам на Кони пари. Това е всичко. Но не продължавай да твърдиш, че си невинен, не ме оскърбявай, като ме смяташ за глупав, и не ме ядосвай. Кой се свърза с теб, Таталия или Барзини?

В своята болезнена надежда за живот, в обзелото го сладко облекчение, че няма да бъде убит, Карло Рици промърмори:

— Барзини.

— Добре, добре — каза Майкъл тихо. Той махна с дясната си ръка. — А сега искам да тръгваш. Чака те кола да те закара до летището.

Карло излезе пръв през вратата, а другите трима го последваха. Вече беше нощ, но както обикновено, уличката беше залята от светлините на прожектори. Една кола спря. Карло видя, че е неговата. Той не позна шофьора. На задната седалка имаше някой, но той седеше чак в другия край на колата. Лампоне отвори предната врата и даде знак на Карло да се качи. Майкъл каза:

— Ще се обадя на жена ти и ще й предам, че си тръгнал. — Карло се качи в колата. Копринената му риза беше мокра от пот.

Колата тръгна, движейки, се бързо към портала. Карло понечи да извърне глава, за да види дали познава човека, който седеше зад него. В този миг Клеменза, като малко момиченце, което сръчно и нежно нахлузва панделка на главата на котенце, метна своята гарота около врата на Карло Рици. От този замах гладкото въженце се вряза в плътта, тялото на Карло Рици заподскача във въздуха като риба на въдица, но Клеменза го държеше здраво, затягайки въженцето, докато тялото се, отпусне. Внезапно в колата се разнесе отвратителна миризма. Тялото на Карло, с освободен от смъртта сфинктер, се беше изпразнило. Клеменза продължи да стиска гаротата здраво още няколко минути за по-сигурно, после я издърпа и я сложи в джоба си. Тялото на Карло тежко се отпусна настрани към вратата и Клеменза се облегна. След малко той отвори прозореца, за да излезе миризмата.

Победата на семейство Корлеоне беше пълна. През същия този двайсет и четири часов период Клеменза и Лампоне пуснаха своите отреди да действуват и наказаха онези, които бяха проникнали в границите на империята на Корлеонови. Нери беше изпратен да поеме командуването на отряда на Тесио. Събирачите на облози на Барзини бяха изхвърлени, двама от най-високопоставените му посредници бяха застреляни, когато мирно си чистели зъбите с клечки след вечеря в един италиански ресторант на Малбъри Стрийт. Известен спекулант от конните надбягвания също беше убит, когато се връщал в къщи след една успешна вечер на хиподрума. Двама от най-големите лихвари от крайбрежните улици изчезнаха и бяха намерени в блатата на Ню Джърси месеци по-късно.

С този единствен безжалостен удар Майкъл Корлеоне си създаде репутация и възстанови на семейство Корлеоне първенството измежду нюйоркските фамилии. Уважаваха го не само заради блестящата му тактика, но и затова, че някои от най-важните довереници както на семейство Барзини, така и на семейство Таталия, веднага минаха на негова страна.

Триумфът на Майкъл щеше да бъде пълен, ако не беше истеричното държане на сестра му Кони.

Кони се беше върнала в къщи заедно с майка си, а децата бяха останали във Вегас. Тя беше сдържала скръбта си на вдовица, докато лимузината спря на уличката. Тогава, преди майка й да успее да я възпре, тя изтича по калдъръмената улица към къщата на Майкъл Корлеоне. Влетя през вратата и завари Майкъл и Кей в хола. Кей понечи да тръгне към нея, да я успокои и да я прегърне сестрински, но се спря, когато Кони закрещя на брат си проклятия и обвинения.

— Мръсно копеле — изпищя тя. — Ти уби мъжа ми. Чака баща ни да умре и никой да не може да те спре и го уби. Ти го уби. Ти си го обвинил за Сони, ти винаги си го обвинявал, всички го обвиняваха. Но не помисли за мен. Никога не ти е пукало за мен. Какво ще правя аз сега, какво ще правя? — Тя виеше. Двама от телохранителите на Майкъл се бяха качили горе след нея и чакаха заповед от него. Но той стоеше безразличен и изчакваше сестра си да свърши.

Кей се намеси с ужасен глас:

— Кони, ти си разстроена, не говори такива неща.

Кони се беше съвзела от своя истеричен припадък. В гласа й имаше нечовешка жлъч:

— Как мислиш, защо той беше винаги така студен към мен? Защо държеше Карло тук на уличката? През цялото време знаеше, че трябва да убие мъжа ми. Но не смееше, докато баща ми беше жив. Баща ми щеше да го спре. Той го знаеше. Само чакаше. А после стана кръстник на детето ни единствено за да ни заблуди. Жестокото му копеле. Ти мислиш, че познаваш мъжа си ли? Знаеш ли колко души е убил освен моя Карло? Само прочети вестниците. Барзини, Таталия и всички други. Моят брат е наредил да ги убият.

Тя отново беше изпаднала в истерия. Опита се да заплюе Майкъл, но не й беше останала слюнка.

— Заведете я в къщи и й изпратете лекар — нареди Майкъл. Двамата телохранители веднага сграбчиха Кони за ръцете и я измъкнаха от къщата.

Кей беше все още зашеметена, все още ужасена. Тя попита мъжа си:

— Майкъл, защо говори тя всичко това, защо мисли така? Майкъл сви рамене:

— Изпаднала е в истерия. Кей го погледна в очите:

— Майкъл, това не е вярно, моля те, кажи, че не е вярно. Майкъл отегчено поклати глава:

— Разбира се. Повярвай ми, само още този път ти позволявам да ме питаш за моите работи и ти отговарям. Това не е вярно. — Никога не беше говорил така убедително, както сега. Гледаше я право в очите. Използуваше цялото взаимно доверие, което бяха изградили по време на своя брак, за да я накара да му повярва. И Кей не можеше повече да се съмнява. Тя му се усмихна печално и се отпусна в прегръдката му, за да я целуне.

— И двамата имаме нужда от по едно уиски. — Тя отиде до кухнята за лед и докато беше там, чу, че външната врата се отваря. Излезе от кухнята и видя Клеменза, Нери и Роко Лампоне да влизат с телохранителите. Майкъл беше с гръб към нея, но тя се премести, така че да вижда профила му. В този миг Клеменза заговори на мъжа й, обръщайки се към него официално.

— Дон Майкъл — каза Клеменза.

Кей видя как Майкъл стана да приеме тяхната почит. Той и напомняше римска статуя, статуя на онези древни римски императори, които, по дадено им от бога право, властвуваха над живота и смъртта на другите хора. Едната му ръка стоеше на кръста, профилът му излъчваше студена и горда сила, тялото му беше небрежно и арогантно отпуснато, тежестта пренесена върху единия крак, изтеглен леко назад. Тримата довереника стояха пред него. В този миг Кей разбра, че всичко, в което Кони беше обвинила Майкъл, е вярно. Тя се върна в кухнята и заплака.