Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999

Марион седеше сама в хотелската стая. На нощното шкафче една-единствена лампа се бореше с мрака и осветяваше бутилка калифорнийско вино и стъклена чаша. Вратата беше заключена, но тя знаеше, че той може да влезе, ако наистина иска. Зачуди се дали има нещо, което той да не може да направи.

Облегна се на таблата на двойното легло, протегна крака и се опита да пресъздаде с думи събитията, на които бе станала очевидец през деня. Искаше ли да пусне репортажа в ефир, предстоеше й още много работа.

Благотворителният концерт „Маунтин Рок 99“ продължаваше вече седемдесет и два часа. На сцената един след друг излизаха най-изтъкнатите имена в музикалния бизнес и пееха най-прочутите си мелодии. Тълпата изпълни пасището и преля извън границите на имението на Тим Върнън. Вече никой не се съмняваше, че броят на зрителите е над половин милион.

Казват, че историята не се повтаря, но асоциациите с Удсток бяха неизбежни. Въпреки подробното отразяване от средствата за масово осведомяване и загатнатите опасения, че ще се случи нещо неприятно, инциденти нямаше, Вярно, че имаше разсъблечени хора и секс, но насилие и агресивност липсваха.

Това беше прекрасно свидетелство за благородната цел на фестивала.

„Маунтин Рок 99“ беше частица от съвременната история.

Първите обезпокоителни признаци се появиха късно следобед в петък, когато из тълпата тръгна слухът, че няма храна. Снабдителите не се бяха подготвили за толкова многобройна публика. Това означаваше, че десетки хиляди хора огладняват. Цялото милосърдие и добра воля на света нямаше да нахранят всички.

Безпокойството на Тим Върнън нарастваше. Зрителите можеха да изкарат ден-два без храна, но това щеше да ги изнерви и да възникнат неприятности.

— Да организираме поход за храна, Сами, а? — предложи Върнън.

— Докъде? — ухили се Сами. — До местния супермаркет или до „Макдоналдс“ на ъгъла? Това са половин милион души!

— Има и още нещо. Кладенците ми са почти изчерпани, а река Арканзас е твърде далеч.

— Е, и? — сви рамене Сами, — Ами тук често е сушаво, но водата винаги е стигала.

Нямах представа обаче колко хора ще дойдат, още по малко колко вода ще използват. Мислех, че няма да има проблеми. Но всичко това е невероятно.

— Какво би могло да стане в най-лошия случай?

— Ако водата свърши около полунощ, като знам какъв е климатът тук, към обед хората ще ожаднеят доста.

— Предупредихте ли ги да се запасят?

— Разбира се. Всеки изпълнител им го напомня. Но според мен водата ще свърши още тази вечер.

— Страхотно. Опасно ли е това?

— „Опасно“ е относително понятие — каза Върнън и се почеса. — Някои ще издържат. Други скоро ще се почувстват зле — особено децата. Много хора са довели децата си — както правеха хипитата, и…

— А Питър? Какво предлага той?

— Казах му веднага — отговори Върнън, — но той не се притесни. Щял да намери начин да се погрижи за всичко.

Марион се замисли за Питър. Той обичаше музиката и вероятно още стоеше зад кулисите и поглъщаше цялото събитие като замечтано дете в магазин за играчки. Зачуди се колко критичен може да стане проблемът с храната и водата и най-важното — дали Питър ще може да помогне по някакъв начин.

Видя, че лампата на телефонния секретар свети, и натисна копчето за връзка с хотелската централа. Изслуша обичайните обаждания от различните телевизионни канали и от Чарлс Бранфорд, но последното я завари напълно неподготвена. „Изненада! Обажда се Даниел, Пристигнах в шест. Ако се върнеш, преди да затворят, ще ме намериш в бара.“

Даниел Елингтън беше останал в Сейнт Луис, за да ръководи фондацията. Какво ли правеше тук?

Тя слезе в хотелския бар, където една уморена на вид жена във вечерна рокля свиреше на пианото отегчителни стари песни. Беше пълно с посетители.

Даниел бе седнал на една ниска маса до прозореца. Беше облечен в скъп костюм и носеше вратовръзка. Пред него стоеше изпита до половината бутилка бира и стъклена чаша. Марион го виждаше за пръв път без „религиозните работни дрехи“, както той наричаше черните си одежди, и й се видя много красив и елегантен. Никой не би казал, че е свещеник.

— Дан, изглеждаш страхотно — каза тя и седна на стола срещу него. — Какво правиш тук, за Бога?

Той се усмихна и сви рамене.

— Помислих, че тук ще е по-вълнуващо, отколкото в Сейнт Луис. Пък и никога не съм бил в Колорадо. Освен това исках да видя как Питър се справя с огромната тълпа.

— Ами, добре. Изцяло е погълнат от концерта. Били и Лорийн също.

— Как върви бременността й? — Дан се усмихна глуповато и за миг й заприлича на малко момче.

Обожаваше това изражение — слабост, заради която цял живот си беше навличала неприятности.

— Лорийн е добре. През последните три седмици доста наедря, но няма никакви проблеми. Не разбирам много от бременни жени и бебета, но смятам, че всичко е нормално.

— Ходи ли на лекар?

— Не. Много сме заети. Но Питър каза, че била добре, а тя му вярва повече, отколкото на лекар.

— Да не е станал и гинеколог?

— Не, но казва, че „усеща“.

Изневиделица се появи една сервитьорка и попита дали Марион желае нещо. Тя си поръча чаша бяло вино, сетне погледна Дан и видя, че той видимо й се възхищава. Лицето му беше поруменяло.

Марион не беше в настроение да водят теологични разговори, затова попита:

— Защо не дойде на концерта?

— Той не ме интересува. Откровено казано, пристигнах, защото ти ми липсваше.

Марион отдавна чувстваше, че го привлича, но никога не бяха разисквали този въпрос. Но сега?

— Разбирам какво имаш предвид. И ти ми липсваше — каза тя.

Сервитьорката отново се приближи до масата им, остави виното и пак изчезна в тълпата.

— Наистина ли? — попита Дан и се наведе напред, без да може да прикрие изненадата си.

— Ами, ние тримата сме заедно от толкова много месеци. За пръв път се разделяме.

Даниел кимна.

— Така е, но аз нямах предвид това, Марион.

Тя отпи от виното и го погледна.

— Знам…

Дан се наведе още по-близо. Красивото му лице излъчваше искреност.

— Марион, не знам как да обясня какво чувствам. Ами, като останах сам, осъзнах, че все повече мисля за теб.

Непрекъснато.

Марион не каза нищо, само кимна.

— И тогава разбрах, че когато съм далеч от теб, направо пощурявам. Наистина свикнах да съм край теб.

Той разкриваше душата си, а тя нямаше представа какво да направи.

Изпи виното и поръча още.

— И това не е всичко — продължи Даниел и глътна остатъка от бирата си.

— Така и предположих — отговори Марион, като се опита да се усмихне непринудено и спокойно. Но усещаше, че става все по-нервна.

— Никога не съм изпитвал такива чувства към жена.

Дан замълча, прокашля се и направи знак на сервитьорката да донесе още питиета.

— Дори не знам какво чувства човек в такива ситуации.

— Дан…

Искаше да му каже, че всичко е наред и го разбира, но той я прекъсна:

— Знам… Ще кажеш, че съм свещеник и тъй нататък, но не мога да надвия чувствата си, Марион. Влюбвам се в теб.

Без да мисли, тя се пресегна и го хвана за ръката. Той мигновено стисна пръстите й.

— О, Дан, не знам какво да кажа.

Той поклати глава и се опита да се усмихне, но не можа.

Сервитьорката донесе питиетата и двамата посегнаха към тях, сякаш по даден знак. Чувстваха се неловко.

— Дори не знам какво е да се влюбиш в някого — продължи Даниел. — Само съм го виждал по филмите и чел в книгите.

— Всеки се влюбва по различен начин, Дан.

— Значи не се сърдиш?

— Защо? Напротив, поласкана съм. Дори нещо повече.

— Какво искаш да кажеш?

Той пак стисна ръката й.

— Не се срамувай от чувствата си, Дан. Не винаги можем да контролираме емоциите си. Те са основното в нас.

— Почувствах се много по-добре, като ти казах, Марион. Ставаше все по-непоносимо. Не издържах сам в Сейнт Луис. Реших да се кача на първия самолет, да се напия и да ти кажа всичко…

Тя се усмихна — този път по-искрено. Той нямаше представа колко очарователен може да бъде, което на свой ред го правеше още по-очарователен.

— Много добре си направил.

— Мислиш ли?

— Да.

Моментът на отчаяние бе отминал. Чувстваше се по-спокойна. И двамата се държаха по-свободно, след като Дан беше дал воля на потисканите си емоции.

— Всъщност, Дан, не си спомням някой мъж да ми е говорил такива неща, при това по толкова мил начин.

— Казваш го само, за да се почувствам по-добре.

— Съвсем не. Нямаш представа колко е приятно да слушаш как един мъж ти говори без хитрини, намеци и лукавства.

— Не знам как се говори с жена.

— Така е, и Слава Богу.

— Това е другото, което ме влудява! — дрезгаво прошеп на той. — Самоличността и мястото ми в този свят се разпадат. Знам, че не бива да се чувствам така, но…

— Какво? Кажи ми.

— Много отдавна дадох обет за целомъдрие. Това не е лесно — поне за мен не беше. Разбира се, в семинарията, пък и след това, имах много колеги, които не го спазваха, но аз устоях. Бях научен, че ако се заемеш с нещо, или го направи както трябва, или изобщо не се захващай. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, Дан.

Виното се разливаше из нея като река, излязла от коритото си.

Русокосият мускулест мъж й изглеждаше все по-красив.

— Винаги съм мислил, че постъпвам правилно. Например никога не съм съжалявал, че станах свещеник. Да бъда йезуит беше голямо преживяване за мен. Но…

— Но не и да не бъдеш мъж, нали?

Искаше й се отново да хване ръката му, но потисна желанието си.

Макар да го намираше за все по-привлекателен, Марион знаеше, че не бива да допуска нищо между тях. Един свещеник е достатъчен в живота на всяка жена.

Дан се вгледа в очите й.

Мълчаха, но се чувстваха все по-близки. Даниел беше толкова мил и невинен. Марион го желаеше така, както всеки друг мъж преди Питър, но чувството, че това е грешно, я караше да се владее.

— Марион — отчаяно каза Дан. — Какво ще правим?

Тя се засмя, стисна пръстите му и отдръпна ръката си.

— Ще се научим да живеем с това.

В този миг отново се появи сервитьорката. Поколеба се, сякаш усети, че прекъсва важен разговор, после каза:

— Извинете, но ще затваряме.

Марион огледа бара и осъзна, че музиката е спряла и всички посетители са си тръгнали.

— Съжалявам. Разговаряхме и не забелязахме.

— Няма нищо — отговори сервитьорката и им даде сметката.

Марион кимна и написа номера на стаята си. Стана и се усмихна вяло.

— Даниел, мисля, че ще трябва да довършим разговора друг път.

— Марион — бързо каза той, стана и тръгна след нея, — извинявай, ако съм те обидил с нещо.

— Не се извинявай, Даниел. Всичко е наред — прошепна тя.

— Трябва да изясним този въпрос, Марион. Не ме оставяй така…

Той огледа неловко фоайето на хотела.

— Много е късно, Дан.

— Но…

— Но ти искаш да разговаряме още, така ли?

— Само си помисли — гневно и отчаяно каза той. — Прелетях почти цялата страна, напих се и разголих душата си заради една изгубена кауза. Марион, не знам какво да правя и това ме плаши до смърт!

Дан отново й заприлича на малко момче и този образ я завладя. Не можеше да го остави ей така.

— Добре. Ела да поговорим в моята стая.

Това явно го изуми, но той тръгна мълчаливо с нея. Проговори едва когато стигнаха до вратата на стаята й и Марион започна да рови из чантата си за ключа.

— Марион, не мисля, че…

Тя спря и го погледна в очите.

— Уморена съм, Дан. Искам да поспя, но не мога да не те изслушам и да не ти помогна.

Тя отключи и влязоха. Даниел отиде до барчето, наля си бърбън и сода и започна да говори.

Беше невъзможно да го слуша мълчаливо, но знаеше, че той трябва да каже всичко веднъж завинаги. На няколко пъти го прекъсна със съвети и забележки, но през повечето време го остави да говори на воля.

Постепенно, докато свикваше с мисълта, че няма да се отдадат на поривите и желанията си и че няма нищо лошо в това да разголиш душата си пред човек, на когото вярваш, Дан престана да бъде толкова уплашен и смутен. Накрая замълча, за да си налее още едно уиски, и Марион се възползва от възможността да му каже лека нощ.

— Дан, мисля, че става твърде късно. Изтощена съм.

— Така ли?

Във въпроса му прозвуча изненада, но не и умора.

— Освен това не искам някой да ни завари така.

Дан седна до нея на леглото и погледна часовника. Беше два и трийсет и три.

— Толкова е късно — каза той. — Никой не би ни безпокоил по това време…

Преди Марион да успее да отговори, вратата се отвори и на прага се очерта слабият силует на Питър Каренца.

— А аз? — тихо попита той.

Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 23 октомври 1999

Марион подскочи.

— Питър! Какво правиш тук?

— Е, говорим за вълка, а той в кошарата — усмихна се Даниел Елингтън.

Първата реакция на Питър, когато наближи стаята и чу гласове, беше ярост. Влезе с желанието да ги разобличи в изблик на изпепеляваща омраза и гняв.

Но като ги видя напълно облечени, страстите му охладняха.

Реакцията му го обезпокои, сетне отново го ядоса. Наистина ли искаше да ги завари в леглото? Смути се от тази мисъл, но това с нищо не намали яростта му.

Питър вдигна дясната си ръка и посочи първо Марион, после Даниел.

Подсъзнателната сила, която се таеше дълбоко в съществото му, трепна, сетне започна да пулсира. Преди няколко месеца не би я разпознал, нямаше да може да я обуздае, да я овладее и да реши дали да я използва, или не. Ръката му трепереше. Яростта, която разкъсваше душата му, молеше да бъде освободена и крещеше за миг на неподправен гняв. Волята му се бореше сама със себе си.

Даниел се вторачи в очите му, без да обръща внимание на пръста, който сочеше право към гърдите му. Явно разбра, че в душата на приятеля му се води борба.

— Мога да ви убия — каза Питър. — И двамата…

Думите му отекнаха в стаята и ехото им остави хлад.

Даниел се изправи разтреперен и се олюля. Вдигна ръка, имитирайки подигравателно библейската поза на Питър, и го посочи с пръст. Изглеждаше глупаво и Питър се зачуди дали и той е толкова смешен.

— Точно така, приятелю! — изфъфли Дан. — Ще ни убиеш! И защо? Откога разговорът е в противоречие с Божия закон?

— Питър — намеси се Марион, — какво ти е? Не виждаш ли, че тук не става нищо?

Той знаеше, че тя говори истината. Отпусна ръка и гневът му започна да затихва. И в този миг Даниел отново се обади:

— Е-един момент! — Залитна напред, все още насочил пръст към Питър, и продължи: — Между другото, какво те засяга, дори да ставаше нещо? Господ или не, ти не притежаваш никой от нас!

— И по-рано сме говорили за това, Даниел — рече Питър. Опитваше се да запази самообладание.

— Да, точно така. Свобода на волята и други врели некипели — каза Дан пиянски. Гласът му бе изпълнен с презрение. — Всички ли сме Божии марионетки — включително аз и ти, — или действително правим своя избор в живота и любовта? Кой управлява света?

— Стига — рече Питър.

Изведнъж всичко му стана ясно. Даниел го предаваше. Откъсваше се от властта му и изменяше на доверието му. Даниел имаше право само за едно — каквато и да беше, връзката му с Марион нямаше никакво значение. Но Питър не можеше да се примири с мисълта, че приятелят му се отвръща от него.

— Стига, а? Моят Господ ми нареди. Можеш ли да ми заповядваш винаги, когато поискаш? — Даниел се изсмя.

— Това са пълни глупости. И ти също го знаеш.

Даниел се отвръщаше. От Него. Измяна. Предателство. Питър усети, че яростта му се възвръща.

— Дан, Питър… Моля ви! — Гласът на Марион трепереше.

Дан тръгна тромаво към Питър. На лицето му беше изписана несвойствена за него нагла и подигравателна усмивка. Пръстът му още сочеше Питър.

— Не знам какво става с теб, Питър, но не е хубаво. За кого, по дяволите, се мислиш?

— Достатъчно, Дан.

— Ти не ни притежаваш, Питър — викна Дан. — Разбираш ли това?

— Дан! Питър!

Гласът на Марион сякаш идваше от много далеч. Всичките усещания и чувства на Питър бяха приковани в Даниел Елингтън.

Обзе го ярост и той започна да гледа на Дан като на противник и дори враг. Зачервеното, изкривено от гняв лице на Дан пулсираше като фар, който насочваше Питър към мрачните владения на омразата.

— Дан, чуй какво ще ти кажа — махни се от очите ми.

Веднага.

— Не, Питър! Ти ме чуй и се разкарай оттук. И без това никой не те е канил да се появяваш посред нощ!

И го блъсна.

Каренца залитна. За миг му се стори, че го всмуква водовъртеж. За да потисне това усещане, той се вторачи в Даниел, който се извисяваше заплашително над него, стиснал юмруци.

Питър посегна към него, но не с ръката си. Също както човек с ампутиран крайник изпитва безчет усещания, така и Питър почувства силата и мощта на някаква невидима ръка, която се протегна към Даниел.

Светлината в стаята помръкна и гласовете на Марион и Дан се превърнаха в глухи стонове. Питър отчаяно пое въздух. Протегна невидимата си ръка и бръкна в гърдите на Дан. Побиха го ледени тръпки, когато пръстите му докоснаха горещото слизесто сърце.

В този миг престана да мисли какво прави. Вместо да отблъсне Дан от себе си, му се стори много по-лесно да стисне противната пулсираща буца, която пощуря от внезапния натиск, и да почувства как клапите се свиват и отпускат конвулсивно в лудешка аритмия.

Даниел Елингтън залитна назад и лицето му се изкриви в агония.

Извика и падна на колене. Очите му се изцъклиха. Хвана се за гърдите.

Питър се наведе напред и стисна още по-здраво.

Писъкът на Даниел постепенно заглъхна и се превърна в жаловито стенание. Той се надигна и протегна към Марион скованата си ръка.

Остана за миг в тази поза, после се строполи на пода.

В същия миг Питър загуби усещането, че има невидима ръка, и дори споменът за нея изчезна.

Сякаш безкрайно дълго никой не помръдна и не каза нищо.

После Марион се свлече до Даниел и извика: Помогни му! Питър, помогни му! Направи нещо! Не мога — отговори той.

Тя го погледна и разбра, че казва истината.

— Даниел! О, Боже! Дан! Даниел… — шепнеше Марион.

Питър не чувстваше абсолютно нищо.

Онова място в душата му, където обикновено кипяха страсти, беше необичайно мрачно и пусто. Студът, който го просмукваше в него, го ужаси. С надежда очакваше да изпита неприятната жлъч на угризението и страха.

Ала не усещаше нищо…

След миг, който му се стори цяла вечност, Марион го погледна.

— Извикай помощ! Бързо!

Той се приближи до телефона и сякаш изпаднал в унес, набра номера и повика „Бърза помощ“. Обърна се и погледна Марион с безизразни очи.

— Ти ли го направи? — попита тя. — Ти ли го уби, Питър?

— Сигурно е получил сърдечен пристъп. Беше толкова развълнуван, държеше се като обезумял. Не съм виновен.

— Не мога да повярвам…

Марион продължаваше да прегръща Дан и да го разтърсва. Питър я наблюдаваше, питаше се какви са истинските му чувства и се удивляваше, че не изпитва абсолютно нищо.

Наистина ли бе убил най-добрия си приятел? Възможно ли беше да убие някого толкова лесно?

Не, абсурд. Невъзможно. Самоизмамата, че имаше… невидима, смъртоносна ръка…

Не.

Тропането на вратата прекъсна мислите му. Погледна часовника си — бяха минали десет минути, откакто потъна в размисъл след случката.

Отвори вратата и лекарите минаха покрай него и се наведоха над тялото на Даниел.

Без да каже нищо, Питър се измъкна навън и тръгна по дългия коридор — притихнал и пуст като сърцето на Дан. Стъпките му заглъхваха в мекия дебел килим.

— Отец Каренца — попита дежурната на рецепцията, — какво има? Всичко наред ли е?

— Няма нищо — тихо отговори той.

— С какво мога да ви помогна?

— Бихте ли се обадили във фургона в ранчото на Върнън? Кажете им да изпратят хеликоптера.

— Сега ли, отче?

— Да. Трябва да отида на едно място. Предайте им, че ще чакам на покрива.

Повече от час летяха в лилавата нощ. Питър седеше до пилота, погълнат от полета в хлада и мрака. Очите му бяха притворени.

Близостта до металния корпус позволяваше на възприятията му да обхванат по-осезаемо чудото на летенето. Усещането беше опияняващо и най-важното — прогонваше мислите му.

Щеше да има достатъчно време за размисъл.

— Онова там беше Доув Крийк — рече пилотът, който като повечето местни жители, обичаше щата си.

Питър кимна, но не каза нищо.

— Докъде искате да отидем, отче?

— До някоя пустиня. Искам да посрещна там изгрева на слънцето.

Видя как хеликоптерът се вдигна нагоре, закръжи като любопитно насекомо, после се стрелна напред и свърна на север. Пилотът не искаше да оставя Питър сам на пустинния хребет. Макар че Питър му каза да се върне след шест часа, преди слънцето да започне да пече силно, пилотът го накара да си вземе шише вода.

Долу, в полите на стръмния южен склон, призрачно осветената от луната пустиня сякаш го викаше. На изток върховете на далечната планина вече блестяха от първите лъчи на новия ден. На запад небето беше още тъмносиньо и бездънно, но скоро щеше да се промени. Питър се огледа, доволен, че е съвсем сам — за пръв път от много време на километри от него нямаше никой. Никакви магистрали, коли, светлини, нищо, което да го разсейва. Нищо не нарушаваше абсолютната тишина в пустинята. Самотата прочисти мислите му като полъх студен вятър.

Кой всъщност беше Питър Каренца? Припомни си сцената в хотелската стая и осъзна колко нелепо би изглеждало всичко това в очите на другите свещеници. И той беше свещеник — разгневен и готов да убие най-добрия ги приятел — също свещеник, защото бе искал да люби неговата… каква всъщност му беше Марион? Любовница? Приятелка?

Държанка?

Имаше ли над нея повече права, отколкото Даниел? Питър се усмихна иронично. Свещениците нямат любовници, нито интимни приятелки.

Но може би вече не беше свещеник…

Но защо? Защото беше станал твърде велик за такова обикновено призвание?

От друга страна, не му пукаше. Не му трябваше никой и нищо. Можеше да прави каквото иска, така че докъде би го довел целият този самоанализ? Заслужаваше ли си?

Усмихна се горчиво, макар че съвсем не му беше весело. Ами Даниел?

Наистина ли усети сърцето му в невидимата си ръка? Или това беше илюзия, както настоявате подсъзнанието му? Вината го заля като мръсен дъжд. Потрепери и се вгледа в безкрайната нощ. Понякога, когато беше далеч от шума и глъчката, той усещаше промените, които хаотично блуждаеха в душата му. Чувстваше как новите елементи се сливат и внасят в характера му нови черти.

Понякога чувството беше опияняващо, друг път — ужасяващо.

Какво ставаше с него? Само преди година беше обикновен човек, доволен от скромния си живот. А сега енорията, хората и „Свети Себастиан“ изглеждаха на светлинни години далеч.

Не знаеше какво ще е бъдещето му, но беше сигурен в едно — никога нямаше да се върне в „Свети Себастиан“.

Загуби представа за времето, докато гледаше вълшебния прозорец на вселената. После изпадна в унес. Имаше чувството, че може вечно да седи така.

Изгревът изпълни пустинята с поразяваща бързина. Далечните скали започнаха да блещукат и да трептят от нагорещения въздух. Питър се обърна на юг и се вторачи в една точка на хоризонта — черно петънце, което изглеждаше незначително малко, но въпреки това неудържимо привличаше вниманието му.

Почувствал бе необходимост да бъде далеч от всички. Единствено времето можеше да го пречисти и освободи от напрежението на изискванията и очакванията на хората.

Черното петно се увеличи.

Питър си въобрази, че то се приближава, но все още не беше наясно какво е. Нещо в него обаче настойчиво притегляше вниманието му. То се движеше. Носеше се над скалистата повърхност. Всеки път, когато погледнеше, беше по-близо.

Ала очертанията му бяха неясни. Беше нещо безформено, променливо и приличаше на дим или мъгла, но не беше плътно. Отначало го помисли за изсъхнал трънак, подмятан от вятъра, но петното явно беше нещо много по-странно.

Пустинният пейзаж избледня и загуби багрите и контурите си като разводнен акварел. Питър не можеше да откъсне очи от черното петно.

Започна да усеща първите тръпки на страха. Онова, което се носеше над пустинята, идваше право към него.

Въпреки сухата топлина той почувства студ. Ако липсата на цветове е мракът, то наметалото, което обгръщаше приближаващия се предмет, беше наистина черно. Ала когато се вгледа по-внимателно, Питър видя, че нещото е по-тъмно от черно.

Уплаши се.

Нещото започна да придобива очертания. Овално или — вероятно елипсовидно, то имаше изящни и сложно преплетени пластове като мозъчните гънки или венчелистчетата на цвят. Колкото повече се взираше в тъмната маса, толкова по-неясна изглеждаше тя, и само когато погледнеше към периферията, придобиваше определени контури. Усещането, че е живо и разумно същество, го зашемети като плесница в лицето.

Вече нямаше съмнение, че нещото се е устремило към него. В импулс на пълно безумие му се прииска да хукне да бяга, без да се обръща.

Но остана на мястото си и зачака. Вторачи се в черните дълбини и осъзна, че не се е взрял в нещо, а в неговото отсъствие. Все едно виждаше дупка в действителността. Формите, гънките, браздите и загатването за движение в чернотата го изпълваха с отвращение, но Питър продължи да гледа.

Извърши множество добри дела, Питър… Думите докоснаха съзнанието му — нямаше друг начин да опише усещането. Студът вече не само го окръжа-ваше — той проникваше в порите му.

— Какво си ти?

Знаеш какво съм и кой съм…

Питър се вгледа в центъра на нищото и се опита да проумее хаоса, който се виеше като спирала в сърцевината па тъмата. Част от него избързваше да реагира на съществото по начин, който не му харесваше. В асиметричността му имаше някаква красота и порядък. И Питър разбра с какво или с кого разговаря…

— Какво искаш от мен?

Това би трябвало да е очевидно.

— Не съм убеден.

Опита се да отмести поглед от нещото, което висеше неподвижно пред него. Визуално опиянение — опасно, но и безкрайно привлекателно.

Питър, не се будалкай с мен…

— Какво?

Играй семантични и философска игри с другите. Моля те, Питър, не ме обиждай. Ти прекрачи прага. Мислех, че е по-добре да ти го кажа, момче — вече си мой… Питър се вцепени, когато думите докоснаха душата му за пръв път през живота си изпита истински страх.

— Никой не ме притежава — каза той, хипнотизиран от Тъмата.

Почувства по-скоро усещане за смях, отколкото действителния звук.

Вероятно имаш право. Може би наистина съм малко самонадеян. Да. Ти ме накара да проумея истината. Освен това няма да е толкова забавно, ако просто те взема, Питър.

— По-добре да дойда доброволно, така ли?

Отново усещането за смях.

Разбира се. Знаеш ли, подобно на една друга митична фигура — свети Николай, — и аз гледах и слушах, когато уби Даниел.

— Не съм го убил.

Лъжец. Огън да те гори.

Пак смях.

— Не съм го убил. Той получи сърдечен удар.

Наистина ли вярваш в това? Стоиш тук пред мен, гледаш в Бездната и не си спомняш какво се случи?

— Стори ми се, че почувствах как сърцето му тупти като обезумяло, сякаш щеше да се пръсне.

Смях.

О, „почувства“ го, и още как.

— Той беше най-добрият ми приятел…

Помисли, че се отвръща от теб. И вече не изпитва страхопочитание.

А, и нека да не забравяме — помисли, че чука твоята жена. Колко човешко от твоя страна.

Питър почувства вина и дълбоко в душата си съжали. Сега, когато Даниел беше мъртъв, съмненията му за изневяра се разсеяха. Какво значение имаше, ако Марион и Даниел се бяха любили? Това беше само среща на две тела — мимолетна и безобидна. Как и защо толкова много цивилизации бяха превърнали такова просто нещо в катаклизъм?

Ще ти потрябвам.

Настойчивият глас проникна в мислите му като заразен вирус.

— Не ми трябваш.

Ще ти бъде необходима по-голяма власт и аз мога да ти я дам.

— Срещу какво?

Отговор не дойде, но Питър беше зашеметен от непознато досега усещане. Възприятието завладя сетивата му и заплаши да го погълне изцяло. Не можеше да го опише по друг начин освен като смътно чувство за човешко страдание, болка и смърт в невъобразим, глобален мащаб.

Непоносима тежест и неизмерим мрак. Усещането се опита да го обсеби.

Питър отстъпи назад от Присъствието пред себе си и призова съзнанието си като щит. Предпази се и се отърси от човешката болка. Мисълта да изживее отново нещо подобно го изпълни с леден ужас.

То идва за теб, Питър. Ще те вземе. Сам не си достатъчно силен. Не можеш да създадеш всичко. И за да преодолееш онова, което току-що изпита, ти трябва още сила. Ти можеш да бъдеш Създателя. Можеш да притежаваш такава власт. А наред със силата за съзидание идва и останалият свят. Мислите ти за Марион и нейната преходна плът, която постепенно ще повехне и умре, са детински, С новата си сила ще имаш власт… над всичко.

Питър се усмихна.

— Това ли е моментът да ти кажа да изчезваш?

Можеш да правиш, каквото искаш… Това е най-хубавото, Питър. Ти режисираш представлението. Само кажи и ще стане.

Майната ти. Не ми трябваш. Сам мога да контролирам всичко.

Дръзки думи. Имаш егото да се справиш с цялата работа. Това ми харесва.

— Свърши си работата или се махай оттук. Отегчаваш ме.

Отново усещането за смях.

Ще ти покажа кой съм и ако отхвърлиш мен или същността ми, след като разбереш истината, ще те напусна завинаги. Няма да има титанична борба, нито метафизични глупости. Съгласен ли си? Постъпи по най-лошия начин.

Само заради театралния ефект ще започна с едно ЕТО, ВИЖ.

Питър се вторачи в Нищото, което се размъти и изяде дупка в горещия пустинен въздух. Беше въртящ се галактически грозд на всичко, което е било и ще бъде. Движещият се център се превърна във Всичкото, сърцевината на Вселената. Антиподни сили се стичаха и отдръпваха като мрачни приливи на страх и радост, любов и омраза, гордост и унижение, надежда и отчаяние, блянове и кошмари, светост и поквара и всякакви други емоции, които бе изпитвало човечеството. Гроздът се завъртя с лудешка скорост — водовъртеж, който повлече Питър. В тъмния му център той видя гънките и венчелистчетата на най-черната роза — цвят, разцъфващ в необикновен и ужасен зной. Изведнъж в диплите на Нищото забеляза едно лице — своето.

Нито вътре, нито навън бушуваше война, Питър знаеше какво вижда и прие неговата антрацитна същност.

И така, това е… каза Неговият глас и То започна да отшумява като свирката на минаващ влак.

Нищото се сви, намаля и се прибра в себе си. Докато го гледаше как се стапя, Питър имаше чувството, че то бяга от него, променяйки цвета си в целия спектър на дъгата до точката на изчезване.

Интуицията му каза, че То взе нещо от него — нещо ценно и незаменимо.

Питър разсеяно съзерцаваше черната точка, зад която като далечен мираж се мержелееше пустинята.

Хеликоптерът се стрелна надолу, кацна и от него слезе Лари Мелманик.

В душата на Питър бушуваха противоречиви чувства. В паметта му внезапно изникна споменът за Даниел и ужасната му смърт. Още не знаеше какво да чувства и какво трябва да направи.

Може би никога нямаше да разбере. Преживяното преди пристигането на хеликоптера избледня.

Облечен в синя риза и бежов панталон, Лари изглеждаше небрежно елегантен както винаги. Тим Върнън остана в хеликоптера.

— Не знаехме къде да те търсим — рече Лари.

— Но попитахте администраторката на хотела.

— Точно така. Малко се изненадах, когато разбрах, че си повикал хеликоптера.

— Никога ли не ти се е искало да останеш сам, Лари?

— Да, разбирам — отговори Мелманик и нетърпеливо махна с ръка — жест, който показа, че нищо не разбира.

— Защо си дошъл? Сигурно искаш нещо.

— Разговарях с Марион. Тя няма представа къде си.

Побъркала се е след смъртта на Даниел и твоето изчезване.

При споменаването на името й Питър остана необяснимо безчувствен.

Зачуди се какво ли правят тук Върнън и Мелманик и какво им е разказала Марион за смъртта на Дан.

Лари седна на скалата до него и го докосна леко по гърба.

— Питър, сигурно ще ти прозвучи смешно, но не знаем какво да направим…

— За какво говориш?

— Водата и храната свършиха.

— Точно както беше предвидил.

— Ами, след като се насъбраха толкова много хора, можеше да се очаква да възникнат неприятности. Айзенглас няма да помогне, пък и Националната гвардия не изгаря от нетърпение. Свързахме се с губернатора, но му трябвало време да вземе решение.

— Защо ми казваш всичко това?

— Знам ли. Всички предложиха да се обърнем към теб.

Може поне да се качиш на сцената и да им поговориш ще те слушат. Ще ги занимаваш, докато намерим вода и храна.

— А музиката?

— Мисля, че в момента на хората им трябва нещо повече, Питър.

Каренца нямаше настроение да прави нищо за никого. Беше погълнат от заниманието да научи нещо повече за динамиката на собствената си душа. Необходимо му беше време за егоистично самовглъбение, но се бе прославил като алтруист и самопожертвователна личност и нямаше друг избор.

Може би винаги щеше да е така. Никога нямаше да му остане време да изпита слабост, потребност или необходимост да бъде утешаван.

Взе едно камъче и го хвърли натам, откъдето се бе появило черното петно, после стана. Добре. Да вървим.

Въздъхна дълбоко. Въздухът беше топъл, но сух и изпълнен с уханието на непознати цветя. Ала не мога да ви обещая нищо.

Лари кимна.

Няма проблем. В такава ситуация е по-добре да се направи нещо, отколкото да седим със скръстени ръце. Щом така мислиш — сви рамене Питър.

Качи се на задната седалка на хеликоптера, като отчаяно се опитваше да си спомни…

Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999

Стоеше зад кулисите с двама от китаристите на група „Юър Мембър“, когато Питър пристигна с Лари Мелманик и Тим Върнън. Слънчевите лъчи бяха стоплили пасището преди повече от час… а тялото на Даниел Елингтън вече бе изстинало. Още не можеше да повярва, че е мъртъв.

Чувстваше се вцепенена.

Пък и Питър замина някъде с проклетия хеликоптер. Оставиха я да се оправя сама и Марион не беше сигурна дали ще успее да се справи с всичко. Трудно й беше да си представи, че Питър е толкова… Ревнив?

Ядосан? Луд?

Не знаеше какво му бе станало, но реакцията му, когато я завари с Дан, беше напълно неадекватна. Но и Дан реагира по странен начин — макар тя да не вярваше, че гневът му беше станал причина за сърдечния удар. Онези няколко мъчителни минути не излизаха от мислите й и накрая й се стори, че се побърква. Трябваше да се разсее с нещо.

Не знаеше какво мисли Питър, но искаше да бъде близо до него, да го утеши, да утеши и себе си. Но той бе изчезнал в нощта. Тогава Марион се сети за концерта и за музикантите, с които се беше запознала, и се отправи към ранчото.

Положението с половинмилионната тълпа още не беше станало критично, но последствията бяха непредсказуеми. Липсата на храна и вода непременно щеше да се отрази по някакъв начин, но Айзенглас и другите не искаха да прекратяват фестивала. Музиката продължаваше, но у изпълнителите се, долавяше напрежение и неумело прикрит страх, че нещо ще се случи — хубаво или лошо, никой не знаеше.

— Ето го — каза Сами Айзенглас, щом Питър се появи от задния вход за сцената, и мина съвсем близо до Марион, та да се отърка в гърдите й. После изкрещя, за да надвика музиката:

— Хората те чакат!

Питър кимна и се усмихна насила. Обикновено спокойното му лице беше смръщено и бледо. Вторачи се в Марион и усмивката му стана по-искрена. Дали се опитваше да й каже, че всичко ще бъде наред?

— Питър… — почна тя. Едва се сдържа да не протегне ръце и да го прегърне.

— Не сега — тихо отговори той. — Моите хора се нуждаят от мен.

Тя не каза нищо, но той, сигурно разбра чувствата й, защото прошепна:

— По-късно, Марион… Обещавам.

Гласът му звучеше искрено и Марион мигновено се почувства по-добре. Не й харесваше, че той има такава силна власт над нея, но в края на краищата Питър въздействаше на всички. Казал бе „моите хора“.

Неизвестно защо изразът не й се понрави. Имаше нещо странно и погрешно в начина, по който го бе произнесъл.

Той застана зад кулисите и зачака песента да свърши. Сами Айзенглас се суетеше край него, докато последните акорди и невъодушевените аплодисменти утихнаха, сет не изтича на сцената и извика:

— Хей! Слушайте! Ето човека, който ще оправи нещата! Отец Питър!

Каренца тръгна към средата на сцената и овациите станаха по-силни и радушни. Въпреки стреса и постепенното обезводняване, тълпата се изправи и започна да скандира името му. Скоро цялото пасище се огласи и виковете се сляха в един-единствен гръмогласен вопъл.

— Помогни ни! — викаха хората. — Помогни ни!

Звукът се превърна в безсмислена монотонна песен, която го заля като думи на чужд език или неразбираемата симфония на милиони щурци. Питър протегна ръце в знак да му позволят да говори.

Отначало те не се подчиниха, сякаш искаха да подчертаят колко много се нуждаят от него, после утихнаха. Пасището потрепери от внезапната тишина.

— Е, сега ще видим Божията дарба в действие — каза Вили.

Марион му се усмихна, но не откъсна очи от Питър. Вярата на Били в Каренца беше хубаво нещо. Искаше й се и тя да споделя ентусиазма му, но вече не можеше да се отърси от чувството, че става нещо погрешно.

— Първо искам да се извиня, че ви накарах да ме чакате толкова дълго — започна Питър. — Може и да не ви се вярва, но и аз имах неприятности.

Марион се зачуди дали ще им каже за Даниел, но той продължи:

— Ала в сравнение с вашите те са несъществени. Нуждаем се незабавно от вода, приятели мои. Нашият домакин, мистър Върнън, каза, че водните помпи не работят, защото нивото на реката е твърде ниско — предимно поради потреблението ни. Ала ние трябва да направим нещо, преди някой да се е разболял. Евакуацията — дори да започнем веднага — ще отнеме доста време, а паниката и сблъсъците няма да улеснят положението.

— Мисля, че всички съзнавате това. Ще си помогнем с помощта на Създателя. От много месеци това е моето послание към вас и сега имаме възможност да докажем, че то може да се осъществи.

Сами се приближи до Марион.

— Какво става, сладурано? Какво ще направи?

— Мълчи, Сами, — Защото в живота си можем да постигнем всичко, стига да го желаем от все сърце — продължи Питър.

Той стоеше неподвижен пред огромния океан от човешка плът. Не ръкомахаше. Нямаше театралничене, нито жестикулации. Само говореше. Марион се зачуди дали това ще е достатъчно.

— И така, приятели, да започваме — каза Питър. — Хванете се за ръце. Искам всички да сме свързани. Да бъдем част от нещо много по-голямо.

Той сключи пръсти и зачака.

— Свързани ли сме всички?

— Да — могъщо откликна тълпата.

— Добре. Сега искам всички да затворите очи. Мислете за река — бушуваща и разпенена, с огрени от слънцето вирове. Представете си, че тази река е дълбока. И чиста.

И студена. Виждате ли я?

Огромното множество отново изръмжа в знак на съгласие. Звукът уплаши Марион. Приличаше на рев на грамадно чудовище, на огромен звяр.

Тя се вгледа в хората. Очите им бяха затворени, всички се държаха за ръце и се поклащаха леко в някакъв незнаен ритъм. Гледката и мисълта, че Питър има такава власт над тях, я поразиха.

— Реката приижда към нас — прошепна той. — Тя се влива в живота ни, защото влиза в мислите ни. А ние мислим като един. Виждаме един-единствен образ и имаме една обща потребност. Чувствате ли това?

— Да — изсъска звярът.

— Доведете реката при нас — рече Питър и вдигна ръце към тълпата. — Доведете я от ледените планински върхове. Влейте студените чисти води в бреговете край ранчото!

Той замълча и леко се наведе напред. Остана така, сякаш използваше думите им за подкрепа. Марион наблюдаваше всичко някак отстрани.

Онова, което Питър правеше с хората, не й въздействаше. Почувства се необяснимо изолирана. Съзнателно ли го правеше Питър? Нарочно ли я изключваше от преживяването? Наказваше ли я?

Не. Беше сигурна, че не е така. Може би поради интимността си с него бе придобила имунитет срещу влиянието му. Тази мисъл я стресна.

— Чувствате ли я да идва? — прошепна Питър.

Тон-колоните придадоха на гласа му тиха мощ. А после, като постепенно повишаваше тон, той извика:

— Доведете я… Доведете я… ДОВЕДЕТЕ Я! ДОВЕДЕТЕ РЕКАТА! СЕГА!.

Въздухът се обтегна като струна и се скъса. В далечината, отвъд планинските върхове, тътен раздра небето и земята потрепери. Марион погледна нагоре, но не видя нищо освен безразличното тъмносиньо небе. Но усети, че въздухът се промени.

Чу бучене, недоловимо за човешкия слух. Светът сякаш се напрегна и зачака.

Но какво?

Тълпата се залюля като един. Съединени физически и вероятно мисловно, хората се наведоха напред. Небето се надвеси по-ниско и помръкна, на хоризонта проблеснаха светкавици. От недрата на земята се надигна буря.

Марион усети, че сцената започна да се тресе. Отначало леките вибрации бяха като милиони сърца, туптящи в пълен синхрон…

И после го чу. Господи… Какво е това? — попита Сами Айзенглас.

Погледнаха на север, към подножието на планината отвъд речното корито.

Слабият тътен на далечния гръм се превърна в приближаващ се галоп от милиони конски копита, във вой на задаващи се ракети, в сблъсък на комета със земната атмосфера. Внезапно звукът се усили. Сцената се разтресе силно, земята подскочи и се раздруса. Река Арканзас се надигна като разбуден разгневен звяр. Шумът от прииждането й беше най-силният звук, който Марион бе чувала, а трусовете от движението й заплашваха да пре-върнат всичко на прах.

Питър направи крачка назад. Тълпата се отдръпна, за да избегне смъртоносния сблъсък. Магията се развали и стотиците хиляди хора хукнаха накъдето им видят очите.

Гръмовното прииждане на реката повиши налягането в притоците и напоителните канали, които изведнъж бликнаха като студени гейзери.

Цялото пасище заискри от капките на изкуствено предизвикания дъжд.

Хората започнаха да танцуват и възторжените им викове заглушиха тътена на реката.

Марион се държеше за перилата, без да откъсва очи от зрелището.

Питър отново се приближи до края на сцената, вдигнал високо ръце.

Тълпата изрази обичта си, като започна да скандира името му. Усмихнат и сияещ от изблика на одобрението им, той изведнъж се обърна и се вторачи в Марион. Силата на погледа му и усмивката му изглеждаха заплашителни. Все едно й изпращаше специално послание: „Не ме ядосвай. Аз мога да направя всичко.“ Може би Марион беше престанала да изпитва страхо почитание от „чудесата“ му, но онова, което видя току-що, беше необяснимо и невероятно. Не й оставаше друго освен да повярва. Половин милион души поискаха вода и той им доведе река.

Невъобразимо!

Тя се зачуди дали някой е заснел всичко това и макар да беше потресена, професионализмът й надделя. Започна да съчинява наум репортажа, който довечера щеше да разпространи по телевизионните мрежи. Щеше да бъде потресаващ.

— Нали ти казах! — изкрещя Били, сияещ като горд баща.

— Господи! Видя ли? — извика Сами и изтича към Питър, който още стоеше пред тълпата.

Всички го последваха. Музикантите, сценичните работници, техниците и изпълнителите. Заобиколиха го и го вдигнаха на раменете си като голмайстор след победа в решаващ мач.

Марион гледаше как го носят из сцената. Тъмнокестенявите му коси бяха паднали над челото, очите му блестяха с пламъка на победата.

В този миг погледите им се срещнаха и тя разбра с неестествена яснота, че той знае какво мисли. Не можеше да направи друго, освен да извърне очи, да прекъсне контакта и да се опита да се отърси от усещането, че той дори чете мислите й.

Какво ли още му оставяше да направи с нея? И изведнъж тя загуби чувство за ориентация. Зави й се свят. Какво ставаше? Опита да запази равновесие, като се хвана за перилата. Никога не беше припадала, но сега имаше чувството, че всеки миг ще се строполи на земята. Разтърси глава и се огледа.

Стотици хиляди хора бягаха, защото водата продължаваше да приижда и да прелива от речното корито. Вече не цареше веселие. Потопът беше помрачил празника и заплашваше да породи всеобща паника.

Питър крачеше като обезумял и стискаше микрофона, но без електричество не можеше да каже нищо на тълпата.

Марион виждаше много добре цялото пасище и множеството. Въпреки усилията си хората не можеха да избягат от пощурялата река. Нямаше накъде да тичат. Хиляди затъваха в лепкавата кал. Онези от края се изнизваха към ранчото и междущатската магистрала. Други се промъкваха покрай сцената и се катереха по склона на близкия хълм. Тълпата постепенно, но много бав но, се разпръскваше. И как иначе — нали се бяха събрали над половин милион души.

Водната стихия излезе от коритото, заличи бреговете и се развилня като полудял звяр. Пасището се превръщаше в мочурище, а скоро щеше да стане и езерно дъно. Стотиците хиляди хора почувстваха предстоящото наводнение и ги обзе паника. Започнаха да се блъскат и да пищят и водени от стадния инстинкт, отхвърлиха и последната човещина. Падаха в калта и не се надигаха отново. Водата стигна до коленете им, прииждаше и се въртеше със силата на мощен прилив. Марион искаше да извърне очи, но гледаше като хипнотизирана ужасяващото зрелище.

Някаква перверзна частица от нея искаше да наблюдава окаяните тълпи, които се биеха като давещи се плъхове.

Питър ръкомахаше, подскачаше и тичаше по люлеещата се сцена. От време на време техниците успяваха да свържат жиците и гласът му прогърмяваше и заглъхваше от няколкото останали здрави тонколони.

Ала силата му, изглежда, го беше напуснала. Той застина неподвижен и затвори очи в опит да призове онова, което го свързваше с космоса.

Но не се получи нищо.

За пръв път Питър Каренца претърпя провал.

Рим, Италия — сестра Етиен. 24 октомври 1999

Въпреки че въздухът беше хладен, тя реши да се поразходи в градината. Стените на четириъгълника я предпазваха и й внушаваха чувство за безопасност. Беше толкова приятно да е извън лечебницата и далече от престорено загриженото любопитство на медицинските сестри.

Фактът, че не можеше да се свърже с папата, отначало я потискаше, макар тя да знаеше колко е абсурдно една обикновена монахиня да поиска аудиенция със Светия отец. Ала постепенно свикна с мисълта за поражението и го прие като Божия воля. Онова, с което не можеше да се примири, беше отношението на другите монахини. Те страняха от нея и я караха да се чувства презряна. Знаеше, че й се подиграват.

Приближи се до лехата с розите — там, където я бе осенило първото видение.

„Ще бъда силна, докато се радвам на Божията милост и любов. Мога да…“

Изведнъж спря. Вниманието й беше привлечено от един-единствен цвят, разцъфнал въпреки лошото време. Чувството за нещо видяно и преди я разтърси като повей на арктически вятър. Коленете й се разтрепериха и смелостта й се разколеба. Нещо я принуди да се наведе и да протегне ръка към тежкия цвят. Както и преди, той сам падна в ръката й. Щом докосна дланта й, Етиен го усети, че тупти като сърце.

Вгледа се в дълбините на цвета и отново й прилоша — същото ужасно гадене изгори и разкъса корема й, а главата й сякаш пак щеше да се пръсне.

„Дево Марийо! Божия Майко!“

Всичко се повтаряше и Етиен нямаше сили да го спре.

Знаеше, че е паднала на колене. Неясните променящи се форми на видението не й позволяваха да запази равновесие. Тих, но настоятелен звук изпълни слуха й, сетне се преобрази в познатото монотонно бръмчене, което заплашваше да я хипнотизира. Не беше в състояние да направи нищо, освен да гледа втренчено в центъра на цвета и да наблюдава как багрите се променят от бледорозово в кървавочервено и накрая в черно.

Отново се разнесе мирисът на смъртта и разложението, на края на всичко, на страха и на отвращението. Градината и метохът — всичко, което пазеше безопасността и разсъдъка й, започна да се уголемява и бързо да се отдръпва от нея. Етиен отново застана на ръба на бездната.

Фактът, че веднъж бе оцеляла след това изпитание, не намали ужаса и страха от преживяването.

Парализирана и прикована от силата на идващото видение, Етиен нямаше друг избор, освен да се подчини на смазващата вулканична горещина и на тежестта на атаката й.

Събирайки мощ, образите се сгъстиха в мрака, а после се разгърнаха като напръскани с кръв знамена, които плющяха в лицето й — буреносни ветрове, белите тухли на бомбардирана болница, разпръснатите в планината останки от самолет. Досущ сюрреалистична картина от накъсани на парчета снимки, късчетата на видението й отказваха да се подредят и да придобият смисъл. Но цялостната представа се запечата в паметта й.

Потискащото бреме от болката на другите остана завинаги в душата й.

Всичко това извираше от черната роза. Когато престана да се съпротивлява, сред гънките и извивките на венчелистчетата Етиен съзря едно лице — познато и същевременно чуждо.

Лицето на злото, което бе съществувало и щеше да съществува, на онова, което очакваше човечеството при свършека на всичко.

Ватикана — Лареджа. 26 октомври 1999

Кардинал Паоло Лареджа и отец Франческо говореха за Питър Каренца и Тарджено.

— Тарджено си знае работата — каза отец Франческо. — Гледа ли новините по сателита?

— Да. Но какво означава това, Вани? Йезуитът се вгледа в ноктите си.

Гласът му звучеше почти отчаяно.

— Знам ли. Защо беше този провал? Нарочно ли го направи?

— Репортерите твърдят, че бил много разстроен от катастрофата. — Лареджа поклати глава и притвори очи. — Над десет хиляди загинали. Невероятно.

— Може би това е само върхът на айсберга.

Паоло вдигна вежди, намуси се и кимна. Не беше необходимо да отговаря, знаеше за какво намеква колегата му двайсет и четири часа след бедствието по време на „Маунтин Рок 99“ цялото земно кълбо бе разтърсено от подобни катаклизми — ураган на Бермудските острови, земетресение в Монголия, терористичен атентат в Совето и самолетна катастрофа в Буенос Айрес. Над света се сгъстяваше облакът на злата орис.

Навсякъде смърт и разруха — каза йезуитът и поклати глава.

— Е… не навсякъде. В Южна Африка често стават такива неща. А самолетните катастрофи са част от ежедневието.

— Но всички по едно и също време! Трябва да има някаква причина за това. — Франческо удари с юмрук по бюрото. — Защо? Как е могъл да го допусне?

Явно няма контрол над всичко.

Не смяташ ли, че е странно? Успял е да повика реката, но какво е станало после?

В репортажа си Марион Уиндзор спомена, че единението между него и тълпата се нарушило вследствие прииждането на водата.

— Това е смешно! — извика Джовани.

— А може би не. Вероятно той още се учи да използва и да контролира силата си. Сигурно предизвикателството е било твърде голямо. Не знаем. Жалко, че не е тук, при нас. Кригер щеше да го прегледа. Да му направи изследвания…

— Но нали той е Иисус! — извика йезуитът. — Не става дума за някакъв супермен от комиксите. Не би трябвало да се учи да борави с Божията сила — ако е такъв, какъвто ние твърдим, че е!

Кардиналът не обърна внимание на съмненията на колегата си.

— А може би трябва. Той е и човек, не забравяй. Цели трийсет години е бил само обикновен човек.

Франческо махна възмутено с ръка.

— Навярно това е най-важният проблем — че той беше и си остава човек. Тарджено ме предупреди, че може да възникнат проблеми.

— Какво точно знае Тарджено?

— Той е много умен — отговори Франческо. — Професията му е да мисли какво би могло да стане.

— Бих искал отец Каренца да е тук и Кригер да работи с него — повтори Лареджа.

— Питър ще дойде скоро в Рим. Пише го в пророчествата. Нали затова решихме да не го принуждаваме да се върне.

Франческо загаси угарката и веднага запали друга цигара.

— Да, но се чудя дали в пророчествата е споменат провалът му.

Франческо не отговори, само го изгледа гневно.

— Марион Уиндзор каза, че милионите му привърженици все още го обичат. Инцидентът някак укрепил вярата им в Питър. Хората не го обвиняват за случилото се — особено онези, които са присъствали на концерта. Как мислиш, има ли някаква логика в това?

Йезуитът кимна.

— Да. Те усещат, че има власт. Не съм изненадан, че не са се отвърнали от него.

Настъпи мълчание. Паоло размишляваше върху разговора им. Не можеха да направят нищо. Какво бяха дали на света? Накрая кардиналът се размърда, погледна колегата си и попита:

— А Тарджено?

— Какво Тарджено?

Джовани вечно защитаваше агента-убиец.

— Каза ли ти нещо за наводнението? Нещо, което не знаем?

— Не.

— Докога ще го караш да преследва Питър? Информацията от медиите е достатъчна.

— Той ми съобщава сведения, които липсват в медиите.

— Какво? Не си ми казал нищо.

Франческо сви рамене.

— Ами, не са много приятни.

— Моля те, кажи ми — изръмжа кардиналът.

— Добре. Питър Каренца има сексуална връзка с Марион Уиндзор.

Думите потресоха Паоло и го разтърсиха от главата до петите. Какво богохулство!…

— Не. Не вярвам.

— Истина е. Тарджено няма причини да ме лъже.

— Но защо! Как? — Франческо отново сви рамене.

— Кой знае? Освен че има божествен произход, той е и човек. Догмата беше отново претворена в плът и сега трябва да приемем биологичната реалност.

Лареджа се зачерви. Прилоша му. Как можеше йезуитът да проявява такава търпимост?

— Не мога да… Трудно ми е да го проумея.

— Освен това — безгрижно продължи Франческо — не знаем дали Иисус е имал връзки с жени, преди да започне да проповядва. Никъде не се споменава, че е бил девствен.

На Паоло изведнъж му се прияде нещо сладко.

Престани с тия радикални йезуитски богохулства! Каква полза има от тях?

— Има и още нещо… — ухили се Франческо.

— Какво по-лошо от това?

— Отец Даниел Елингтън е мъртъв. Получил сърдечен удар.

— Но той беше толкова млад…

— Тарджено има свое мнение по въпроса. Смята, че Питър го е убил.

— Какво! Защо?

— Мисли, че и Елингтън е спал с Уиндзор…

— Мили Боже! Що за жена е тя? Пък и Елингтън беше иезуит. О, Вани, това е прекалено! Не мога да повярвам, че сме създали такова нещо!

— Бокачо пише, че всичко се прави в името на любовта.

— Любов! — произнесе с отвращение Паоло. — Какво е това?.

Франческо сви рамене.

— Христос я е проповядвал, така съм чувал.

— Много смешно, Вани. Умирам от смях.

— По-добре е, отколкото да плачеш — каза Франческо, сетне въздъхна и добави: — Как можахме да си помислим, че ще бъдем в състояние да манипулираме момчето?

„Вярно“ — помисли Паоло. Бяха толкова наивни. Още на млади години отец Франческо си бе спечелил репутацията на независим теолог и неговите идеи бяха съблазнили Паоло и Викториана.

Единственото им желание беше да направят света по-добър и Иисус да заеме полагащото му се място, Лареджа се усмихна иронично. Каква идея само! Да предизвикат Второто пришествие!

Защо бяха изпълнени с такова самочувствие? Бяха толкова дръзки и самонадеяни, че се осмелиха да оспорват Божията воля. Кой би могъл да предвиди какво ще стане? Само Господ знае.

— Има и нещо друго — продължи Франческо.

— Какво? Пак някакво богохулство ли?

Лареджа се отпусна на стола.

— Не, става дума за Международния религиозен събор на вярата, организиран от Фримейсън Купър.

Паоло кимна отвратен. Съборът, измишльотина на Купър, призоваваше религиозните водачи от цял свят и всички вероизповедания да седнат заедно и да прекарат едно денонощие в молитви. Тържеството щеше да се състои в спортния комплекс в Лос Анджелис на Коледа. Четвърт милион души на стадиона и повече от два милиарда телевизионни зрители щяха да станат свидетели на онова, което Купър и медиите бяха обявили за „връхния камък на 20-ия век и крайъгълния камък на новото хилядолетие“.

— Да, Събора. Какво за него?

— Папата още ли не е приел поканата?

Паоло поклати глава.

— Още мисли. Има време. Според мен иска да разбере какво са намислили организаторите. Трябва да поддържа репутацията си на толерантен.

— Какви са мненията в кардиналската колегия?

— Противоречиви. Знаеш какви са чувствата на мнозина от по-консервативните кардинали.

— И какво е решението?

Лареджа сви рамене.

— От политическа гледна точка, трябва да приеме поканата. Би било много неприятно, ако християнската религия с най-голям брой последователи не бъде представена.

— А какво мисли за присъствието на Питър там?

— Не е ли твърде рано да се тревожи за това? Каренца поканен ли е?

— Не, но според Тарджено Купър няма друг избор, освен да го включи.

Каза, че Купър се страхувал от популярността на Питър. Но какви са според теб намеренията на папата?

— Преди последния инцидент се съмнявах дали Светият отец е много заинтересован. Редките му публични признания на добрите дела на Питър бяха положителни. Смятам, че постъпихме правилно, като посъветвахме папата да не свързва Църквата с онова, което прави Каренца. Не съм говорил с него, след като чух новината за реката в Колорадо, но съм убеден, че Светият отец се радва, че църквата не е виновна за трагедията… Франческо махна безразлично с ръка.

— Независимо от всичко, Негово Светейшество ще присъства.

— Откъде си толкова сигурен? Иезуитът се усмихна.

— Защото мисля, че папата няма да рискува Каренца да присвои цялото шоу.

— Как можа да си помислиш такова нещо? — викна Паоло — Двамата ще работят в синхрон за доброто на човечеството!

— Да, но хората може да не го възприемат така… — ако папата не се появи.

Паоло кимна. Джовани имаше остър нюх към политиката и психологията. За пореден път анализът му беше точен, но…

— Освен ако хората не са престанали да поддържат Питър.

— Мисля, че той тепърва ще доказва способностите си.

— Какво имаш предвид?

— Етиен е имала нови пророчески видения и ми се струва, че Господ се опитва да ни каже нещо чрез нея. Тя все още настоява за среща спапата.

— Невероятно! Светият отец не бива да научава нашата тайна, преди Питър да е готов. Не трябва да се чува и най-малкият намек за разцепление на Църквата. Да не ти казвам как ще реагира папата.

— Знам, знам — кимна Франческо. — Но казвал ли съм ти, Паоло, че никога не съм вярвал в онова, което пр вим?

— Какво?

Лареджа онемя. Колко ли шока трябваше да изживее за един ден?

— Как може да говориш така? Работата на Кригер е безупречна.

Франческо махна с ръка.

— Е, вярвах, че клонира някого, но дълбоко в душата си винаги съм се съмнявал дали това е Спасителя.

— Тогава защо се съгласи да участваш?

Франческо се усмихна.

— Защото реших, че няма значение дали Питър е наистина Иисус.

— Какво искаш да кажеш?

— Все едно е — стига човечеството да вярва в това. Щом светът ще се обедини да посрещне Второто пришествие…

— А сега, Вани? Вярваш ли вече?

Йезуитът въздъхна.

— През целия си живот не съм се страхувал от нищо. Но когато анализирам вярата си, сякаш гледам в черна дупка. Всеки път, когато се опитам да го направя, се ужасявам.

Сейнт Луис, Мисури. 30 октомври 1999

— Да? — каза Купър. — Кажете.

— Добро утро, преподобни. Обажда се Бевинс.

— А, да. Точно навреме. Браво, Фреди. Върнал си се от Дивия запад, така ли?

— Снощи. Заедно с целия антураж. Всички бяхме много уморени, инак щях да ти се обадя веднага.

— Е, нали имахме уговорка за сега. Надявам се, че имаш новини.

— Не много.

Фреди поклати глава и запали цигара. Разговорите с Купър го влудяваха. Фримейсън винаги превръщаше всичко в игра или назидание. В думите му се спотайваха все същите тъпи въпроси и жизнерадостен сарказъм.

— Не мога да си представя по-голяма новина от „многохилядното му кръщаване“ — ухили се преподобният.

Фреди се изсмя по задължение, сетне изчака да му подадат реплика.

— Кажи ми, Фреди, верни ли са репортажите?

— Кои, преподобни?

— Че хората още го обичат? Че инцидентът не е опетнил обществения му облик?

— Виж, преподобни, нали гледаме едни и същи репортажи.

— Недей да остроумничиш, Фреди! — Настроението на преподобния изведнъж се промени. — Ти си в средата на онова гнездо с усойници! Ако не можеш да ми кажеш повече от вечерните новини, за какво, по дяволите, ти плащам?

— Виж какво, само исках да кажа, че не мога да бъда на две места едновременно. Съобщавам ти онова, което виждам с очите си. Разговарях с неколцина зрители. Хората, които бяха край оная река. Никой не го обвиня-ва за случилото се! Това са фактите.

— Но защо, по дяволите? това искам да знам. И именно затова ти плащам — за да ми дадеш отговори!

— Преподобни, знам за какво ми плащаш, при това доста щедро, но се познаваме отдавна и съм ти правил много услуги. Знаеш, че не се опитвам да хитрувам.

— Добре — въздъхна Купър. — Обаче ми трябват отговори, Фреди. Какво става? Защо не са го разпънали на кръст заради онова, което направи?

— Ами, разговарях с някои хора и всички казаха почти едно и също.

— И какво е то?

— Че отец Питър не е виновен за наводнението. Всички усетили, че нещо преминава през тях — като в транс, единение или нещо подобно. Не са сигурни какво е било, но съзнавали, че силата извира от всички тях.

— Не е бил само отец Питър.

— Невероятно… — измърмори Купър.

— Инцидентът само доказал, че отец Питър е човек като всички останали. Това явно им харесва.

— Разпита ли ги за този „транс“? Какво са почувствали? Как са изпаднали в това състояние?

Не беше необходимо. Те сами ми казаха. Било страхотно преживяване, преподобни. Все едно били наелектризирани. Можели да направят всичко. — Имаш предвид нещо като еуфория ли? Екстаз?

— Виж сега, не знам какво означават тези думи — рече Фреди. Смяташе, че е по-добре да се прави на тъп, — Но хората казаха, че все едно били дрогирани. Обаче заедно, Разбираш ли?

— Мисля, че да — въздъхна Купър. — Сигурен ли си, че отговорността за случилото се е обща? Хората наистина ли мислят така?

— Да. Абсолютно.

— Да не са ги упоили с нещо? Нали са казали, че били като дрогирани?

— Е, това аз го казвам. Обаче когато реката започнала да приижда, някои изпаднали в паника. Казаха, че не били достатъчно спокойни, за да позволят на Каренца да им помогне.

— Удивително. Нещо друго?

— Ами, предполагам, че си чул новината за сърдечния удар на Елингтън.

— Да. — Какво имаш предвид?

— Не знам. Лекарите бяха много изненадани. Той беше млад мъж. Струва ми се странно, но няма начин да разбера нещо.

— Спогаждаш ли се с Марион Уиндзор?

— Мисля, че да. Не ми обръща много внимание. Но за Каренца не съм сигурен.

— Така ли? Подозира ли нещо?

— Едва ли. По-скоро не му допадам. Пък и оня дрисльо Били — той определено не ме харесва. Купър се подсмихна.

— Е, Фреди, няма да прозвучи странно, ако кажа, че не си най-симпатичният тип, когото познавам.

— Да, може би имаш право. Да ти го начукам, преподобни! На теб, на скъпите ти костюми, на пластичните ти операции и на оня швед, масажиста ти.

— Много добре, Фреди. Друго?

— Само няколко въпроса — изпратил ли си и друг да работи по случая?

Купър затаи дъх.

— Какво? Разбира се, че не съм. Какви ги дрънкаш?

— Знам ли. Нищо. Просто имам такова чувство.

— Продължавай…

— Ами, видях един тип на концерта в Колорадо. Висок и слаб, но пъргав и силен. Все ходи с тъмни очила. С мустаци и черна коса. Познаваш ли го?

— Не — тихо отговори Купър. — Какво те безпокои?

— Виждам го твърде често.

— Върши ли нещо подозрително?

— Не. Само имам чувството, че е един от нас.

— „Нас“?

— Частен детектив. Действащ под прикритие.

— Аха, разбирам. Дръж го под око. Кажи ми, ако отново го видиш.

— Добре, няма проблем. — Каза, че имаш няколко въпроса. Какво друго?

— И това е само чувство, но докато се връщахме със самолета, ми се стори, че нещо с Каренца не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно. Държеше се странно. Е, никой не беше в настроение след случката с реката, но Каренца бе потьнал в размисъл. Не разговаряше с никого.

— Може би така му се е отразила трагедията. Вероятно преувеличаваш.

— Не знам. Ти не си бил сред тези хора. Те са много близки, но в самолета не почувствах нищо такова.

— Нима?

— Познавам ги и мислех, че ще се утешават взаимно и ще се подкрепят, но съвсем не беше така.

— Интересно… Благодаря, Фреди. Много добър доклад. Жалко, че не можа да изровиш някоя мръсотия за Каренца.

— Е, нали знаеш, че е свещеник…

— Да, така казват…

Бесемет, Алабама — Купър. 9 ноември 1999

Из спалнята се разнесоха птичи трели.

— Какво става, преподобни? — попита Лорийн и спря, за да поеме дъх.

Беше кобилеста двайсет и три годишна блондинка от екипа и наистина беше добра — духаше като никоя друга досега.

— Вътрешният ми телефон, скъпа — каза Фримейсън. Разсейва ли те?

— О, не — усмихна се тя и отново се залови за работа.

Фримейсън се облегна на мраморната табла на леглото, наблюдавайки движенията й в огледалната стена насреща. Ароматът на кедър, разнасящ се от сауната, се смесваше с парфюма на Лорийн и придаваше на влажния въздух странен опияняваш мирис. Ако в рая беше по-хубаво оттук, Купър щеше да бъде адски изненадан.

Птичата песен прозвуча отново. Той протегна ръка и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Да — рече Фримейсън и се вгледа в отражението си в огледалото.

Чертите му бяха устояли на битката с времето, С помощта на пластичната хирургия и на най-новите дерматологични лекарства той изглеждаше изключително добре. Лорийн ускори ритъма и Фримейсън неволно изстена. Вътрешният телефон изпращя неразбираемо. Купър го прасна с длан.

— Казах да. Говори!

— Фримейсън — чу се гласът на Престън Дж. Пиърс. — Мел Камерон е на линията.

— Кой? — Мел Камерон от Ей Би Си. От предаването „Нюзнайт“.

— Господи!

Фримейсън изпита допълнителна тръпка. Мел Камерон беше прочута звезда, божество, което не разговаряше с простосмъртни. Неговото предаване се излъчваше всяка вечер и беше едно от най-гледаните. Русата му коса и ъгловатото му лице бяха познати на цял свят. И той чакаше, за да говори с Фримейсън Купър! И защо не?

Понякога забравяше колко е известен самият той. Не беше чак толкова странно, че Камерон иска да разговаря с него.

— Благодаря, Престън — отговори колкото можа по безразлично Фримейсън. — Свържи ни.

Пиърс изръмжа одобрително. Телефонът изщрака.

— Ало? — попита един женски глас. — Преподобният Купър ли е?

— Единственият и неповторимият. Но коя си ти, скъпа? Очаквах да чуя Камерон.

Лорийн смени позата, пое дъх и започна да работи сериозно с език.

— Съжалявам, преподобни. Казвам се Дебора Къртис. Обаждам се да ви кажа как ще протече предаването ни довечера. Мистър Камерон не се занимава с тези подробности. Нали разбирате…

— Е, да — отговори Фримейсън, макар че се почувства засегнат.

В края на краищата, нямаше да се появи за пръв път в „Нюзнайт“, пък и той и Камерон се познаваха.

— Готов ли сте, преподобни?

— Да. Съгласен съм с всичко, което сте планирали. Ще започнем в единайсет и трийсет, нали?

— Да, тогава ще излезем в ефир. Мистър Камерон ще каже няколко уводни думи, после ще започне разговорът с гостите.

— Ясно, Деби…

Купър погледна към дългите руси коси, които се диплеха между краката му. Лорийн отново учести ритъма и той стисна зъби, за да запази самообладание. Трябваше да каже на тази кучка да спре, но му беше адски приятно.

— И така — рече мис Къртис, — мистър Камерон ви очаква с нетърпение.

— Да. До довечера — изстена Фримейсън. Затвори телефона, облегна се назад и се отдаде на удоволствието.

Сеинт Луис, Мисури — Уиндзор. 9 ноември 1999

Дори и да беше за пред хората, откакто се бяха върнали в главната квартира в Сейнт Луис, Питър се държеше така, сякаш между тях не се беше случило нищо.

Марион погледна през прозореца на кабинета, откъдето се виждаше Гранд Булевард и Ботаническата градина. Над града падаше мрак. Оголелите клони на дърветата и храстите се обвиваха в сивкави сенки. Наситената с преживявания година отминаваше. Марион се чудеше дали ще има сили да издържи докрай.

Чувствата й бяха толкова объркани, че нямаше представа какво всъщност изпитва. В Питър имаше нещо ново и неопределимо. След смъртта на толкова много хора в Колорадо Спрингс той започна да страни от всички, а пък, тя беше принудена да го представя пред света.

Питаше се дали Питър не я наказва, задето бе разговаряла с Дан в онази нощ и се бе уплашила, когато той умря.

Усмихна се горчиво. Е, ако беше така, тя напълно го заслужаваше.

Питър казваше само, че му трябвало време, за да преосмисли целта и „ролята си в големия замисъл“. Отбягваше всички и използваше нея и Били за посредници. Държеше се студено, сдържано и делово. Тя не го обвиняваше — нали бе изстрадал два потресаващи провала за двайсет и четири часа. Фактът, че се съгласи да участва в телевизионната религиозна дискусия, говореше за смелостта, волята и вътрешната му сила.

Смъртта на Дан и прииждането на реката я бяха потресли. Видяла бе една реалност, за чието съществуване беше забравила, и това сякаш я освести. Наистина ли обичаше Питър Каренца? Или бе омаяна от него като всички останали? Той ли я беше накарал да го обикне? Въпросите бяха обезпокоителни.

Къде остана веселата, независима и издигаща се телевизионна журналистка? Тя бе загубила индивидуалността си и беше загрубяла от връзката си с Питър. Действително ли бе станала зависима от него?

Е, поне не във финансово отношение. Още беше репортер в Дабъл Ю Пи Ай Екс. Чековете за заплатата и хонорарите, които получаваше като волнонаемна журналистка в националната телевизия, се внасяха направо в сметките й в Сейнт Луис. Печелеше добре и нарочно не искаше възнаграждение от фондация „Каренца“.

Не, Питър не я контролираше с парите си. Но има и други начини да заробиш душата на един човек.

— Извинявай — рече Били от прага. — Имаш ли свободна минутка?

Марион бавно завъртя стола си към него. Били беше подстриган по последната мода и беше облечен в небрежно елегантен костюм. Макар че съвсем наскоро бе поел част от задълженията на Даниел, Били вече беше послушал съвета на Питър да се откаже от вида си на рокер и да изглежда по-представителен. Идеята не беше лоша, но Марион трудно свикваше с новата му външност.

— Разбира се — отговори тя. — Затвори вратата.

Били кимна и влезе. Канцеларският шум на звънящи телефони, тракащи принтери и виещи копирни машини остана отвън.

— Питър се промени, откакто Даниел почина — каза Били.

Външният му вид може да беше различен, но прямотата му бе останала непокътната.

— Знам.

Марион не искаше да мисли за това. Не можеше да сподели с Били подозренията си, че Питър е фактическият убиец на Даниел. Това щеше да прозвучи налудничаво.

— Говори с мен само по работа. Нямам представа какво всъщност мисли.

— Знам — повтори Марион. — Мисля, че той преживява проблемите по свой начин. Когато премисли всичко, ще се осъзнае и ще се върне при нас. Били поклати бавно глава.

— Дано да имаш право. Аз боготворя Питър, но съм и негов приятел. Не искам да го загубя. Марион докосна ръката му.

— Няма, повярвай ми. Като мине „Нюзнайт“, той ще се успокои и ще го накарам да поговорим.

Слуховете, че Ей Би Си ще направи предложение на Питър, най-после бяха станали факт. Марион предполагаше, че след инцидента с реката Питър ще бъде поканен да участва в „Нюзнайт“ в „последната минута“, както се изразяваше Чарлс Бранфорд.

— Добре — рече Били и погледна часовника си. — Още само шест часа. Мислиш ли, че Камерон ще се заяде с него? Вероятно, но ще го направи много хитро. Как?

— Камерон познава настроенията на населението. Знае, че хората обичат Питър. Не мисля, че би направил нещо, с което да изложи на риск собственото си обществено положение. Да, една очевидна атака може да разочарова хората.

— Знаеш ли, ако бях на мястото на Камерон, щях да оставя гостите си да се нападат взаимно. Виждала съм да го прави, и то много ловко.

— Така ли?

— Той е майстор на фината манипулация. Освен това контролира камерите, може да прекъсва гостите, когато поиска, и тъй нататък. Ако някой от поканените започне да говори нещо, което не му харесва, Мел винаги може да се обърне към друг. Светкавичен монтаж. Камерон води шоуто, както пожелае.

— Брей! — възкликна Били и нещо в лицето му изведнъж така й напомни за Дан, че в очите й бликнаха сълзи.

— Какво има, Марион?

— Нищо. Спомних си за Дан и… Не мога да повярвам, че е мъртъв… Марион избърса непохватно сълзите си. — Лорийн казва, че си го обичала.

— Преживяла съм много, Били. Влюбвала съм се и преди или поне така си мислех. И едно от нещата, които научаваш е, че всеки път е различно. Знаеш ли, не съм сигурна какво ставаше между мен и Даниел. И Питър.

— Аха. Тройка — кимна Били. — Какво?

— Една стара песен на „Джеферсън Еърплейн“. Пееше я Грейси Слик. „Защо не можем да я караме като тройка“ или нещо подобно. Винаги съм мислил, че е странна песен.

— Да, Били, имаш право. Много странна песен.

Снимачният екип на Ей Би Си пристигна точно в шест вечерта и се разположи на целия етаж, като се съсредоточи върху кабинета на Питър Каренца, заседателната зала и офиса. Навсякъде сновяха хора, облечени в джинси и репортерски елеци и със слушалки на главите. Марион познаваше добре треската преди излизане в ефир и се радваше, че сега не участва в нея.

За да избегнат хаоса и да отпразнуват появата на Питър в „Нюзнайт“, тя в Били поканиха служителите на фондацията на вечеря в близкия китайски ресторант. Питър отказа да отиде с тях, защото искал да се подготви за предаването.

Останалите може би повярваха на това, но Марион го прие като лична обида.

Върнаха се в главната квартира и Марион и Били се оттеглиха в нейния кабинет да гледат късните новини и Нюзнайт. Питър бе настоял да остане сам с екипа на Ей Би Си.

— Започва — съобщи Били и включи звука.

Изведнъж в гърлото на Марион заседна буца и тя усети, че е нервна. Познатата встъпителна мелодия затихна и камерата показа лицето на Мел Камерон. Той гледаше право в обектива, без да мига.

Камерон: Добър вечер и добре дошли в „Нюзнайт“. Аз съм Мел Камерон. Преди два дни, по време на Маунтин Рок 99, Питър Каренца, известен повече като „отец Питър“, беше гост на предаването. По време на фестивала възникнаха проблеми с водата и храната и отец Питър се превърна в център на противоречив инцидент. Река Арканзас преля по необясними причини, наводни фермата на Тим Върнън и хиляди хора се удавиха. Многобройните очевидци обаче твърдят, че са имали „религиозно преживяване“. И именно това ще обсъждаме тук тази вечер — религиозното преживяване в Америка или по-точно „Християнството — организирано или не?“ Наши гости са доктор Джерард Гудроп, президент и основател на Църквата на Дадените от Бога свободи, отец Ф. 0’Брайън, ректор на университета „Нотр Дам“, църковният настоятел Боби Калхун от Праведната телевизионна мрежа, доктор Джонатан Едуардс Смит, председател на Обединените протестантски църкви в Америка, преподобният Фримейсън Купър, президент на сателитната Църква на Светата Дарохранителница и отец Питър Каренца, странстващият свещеник, който твърди, че е само инструмент в Божиите ръце. В светлината на последните преживявания на отец Питър и на предложения от преподобния Купър Международен религиозен събор, който ще се проведе в Лос Анджелис на Коледа, решихме, че ще бъде интересно да обсъдим къде е мястото на християнството сред религиите по света — особено такова, каквото се практикува в Америка. Дискусията ще започне след минута. Но преди това няколко съобщения…

Огромният екран над главата на Камерон блесна и показа кадри от рокфестивала, после един след друг участниците в тазвечерната беседа — според Марион скандална сган.

— Каква паплач… — отбеляза Били и я погледна.

— Да. Не мога да си представя какво ще бъде.

— Но наблюдавай Камерон. Той е ключовата фигура. Ще наложи тона и умело ще отстоява позициите си. Ти всъщност още си ученичка в тази игра, а?

— Не, мисля, че вече съм участничка, Били. Но трябва да наблюдаваш най-добрите, ако искаш да играеш в техния отбор. Камерон е адски обигран. Няма друга дума за него.

Рекламите свършиха и лицето на Мел Камерон отново изпълни екрана. Седнал сковано, облечен в безупречен костюм, сякаш свален от манекен на витрините на Пето авеню, Камерон откри форума.

Камерон: Човечеството се приближава към края на века и скоро ще се навършат две хиляди години от появата на Христос. Това е важен момент за християните по цял свят. За да разберем по-добре какво става с различните религии, които попадат под широката мантия на християнството, тази вечер сме събрали изтъкнати водачи на най-известните християнски църкви в Съединените щати и съответно в света.

Камерон се обърна към огромната видеостена. Тя примига като око и показа образа на слаб мъж в черен костюм и очила с рогови рамки. Приличаше на гимназиален директор или на застрахователен агент.

Камерон: Да започнем с доктор Джон Едуардс Смит. Доктор Смит, след няколко десетилетия на намаляващо посещение в църквите, 90-те станаха свидетел на завръщане към лоното на религията. Как си обяснявате това?

Смит: Ами, Мел, много е приятно да гледаш как толкова много хора преоткриват Бога и вярата си в него. Мисля, че това се дължи на няколко факта. Първо, многобройното следвоенно поколение е вече на възраст, когато се обръща към религията. Второ, съвременната християнска църква се модернизира — предлага на човечеството жизнеспособен кодекс от етични и морални ценности.

Камерон: Добре обоснован отговор, докторе. Благодаря, Предполагам обаче, че има и други причини. Какво е вашето мнение по въпроса, преподобни Купър?

Екранът присветна и Фримейсъи се появи в цялото си величие. Беше стилен като Камерон, но много по-мъжествен и красив. Излъчваше обаяние. Марион го беше виждала няколко пъти. Беше вездесъщ като смога и бездарната поезия и непредотвратим. И макар Купър и подобните нему да бяха обект на язвителни забележки, фактът, че той беше богат и неимоверно влиятелен, бе неоспорим. Под учтивата усмивка се криеше опасно влечуго.

Купър: Благодаря, мистър Камерон. Според мен не можем да пренебрегнем факта, че организираната религия се превърна в развлечение. Принуден съм да дам за пример собствената си Църква и телевизионна програма, за да илюстрирам това. Проучванията и анкетите показаха едно — хората се забавляват, когато гледат моя сателитен канал. Шоуто ми ги кара да се чувстват добре! А не е ли това крайната цел на религията? Да накара хората да се чувстват добре?

Камерон: Уместен въпрос. Да се обърнем към отец 0’Брайън за отговор.

Появи се образът на един възрастен човек, облечен в черно расо с католическа якичка. Носеше очила с телени рамки, оредялата му коса беше сресана настрани. Усмихваше се насила.

О Брайън: Ами, Мел, като стана дума за организираната религия, знаем, че католическата църква е най-старата. Всичко започва с нея, така да се каже. А що се отнася до коментара на преподобния Купър, не съм убеден дали религията трябва да служи за развлечение. Католическата църква винаги е разчитала на ритуала и тържествената литургия.

Купър: Но литургията се превръща в анахронизъм! Латинският е мъртъв и през втората половина на настоящия век вие губите привърженици с фантастична скорост. Защо иначе ще проповядвате на английски?

Заговореше ли някой от участниците в предаването, екранът мигновено се изпълваше с неговия образ, а когато дискусията се разгорещеше, видеостената се превръщаше в симфония от лица.

Камерон: Добър довод, преподобни. Какво ще кажете, отче?

О’Брайън: Е, да… Местните езици правят литургията по-достъпна, но…

Камерон: Но може би литургията ви не е в синхрон със съвременното паство — било то малко или голямо. Свидетели сме на популярността на телевизионните проповеди. Преподобният Купър е глава на най-голямата телевизионна църква в света. Църковният наставник Боби Калхун има местна кабелна църква в Чикаго.

— Смятате ли, че ритуалите са още жизнеспособно, макар и не толкова популярно средство за удовлетворяване потребностите на вярващите? Какво ще кажете по този въпрос, наставник Калхун?

Екранът показа слаб дългокос чернокож мъж, облечен в бяла роба, украсена в пурпурно и златисто. Лицето му беше сбръчкано, мазно и лъщеше като стар махагон. Природата бе изваяла чертите му така, че да му придават вечно сърдит вид.

Калхун: Не знам какво имате предвид под „жизнеспособно“, Мел. Моите хора пеят и се молят заедно и това им доставя удоволствие. Мисля, че телевизията улесни всеки, който иска да чуе Божието слово.

Камерон: Да, но някои критикуват сателитните църкви. Казват, че телевизията позволява на неколцина да придобият огромна власт — както финансова, така и политическа. Джерард Гудроп и Църквата на Дадените от Бога свободи станаха обект на ожесточени нападки. Много се каза за дръзките ви опити да накарате политиците да узаконят един специфичен християнски морал, твърдейки, че защитавате принципа за отделяне на църквата от държавата. Имате ли какво да кажете по този въпрос?

Гудроп: Разбира се, Мел. Ако хората мислят, че Съединените щати не са християнска страна, как биха обяснили, че Коледа е официален празник? И какво биха казали за закона срещу греховните занимания като хазарта и проституцията? В Америка политиката и държавата винаги са били неразривно свързани, Мел. Моята църква само повдигна този въпрос. Ще остана в политиката, защото отказвам да седя със скръстени ръце, докато моята страна гъмжи от наркомани, проститутки, гангстери и други безбожни любимци на Сатаната!

Калхун: Амин, братко!

Камерон: Остана да чуем и нашия последен гост, отец Питър Каренца, младия католик, който вече цяла година е в центъра на новините, при това по най-зрелищен начин. Няма човек, който да не познава отец Питър, както с обич го наричат последователите му.

Мониторната стена в студиото показа Питър, седнал в кабинета си в Сейнт Луис. Беше облечен в карирана памучна риза и кадифен панталон. Тъмнокестенявата му коса беше дълга, по модата, и небрежно сресана. Умело осветените лавици с книги представляваха обикновен, но елегантен фон. Каренца приличаше на млад нюйоркски писател, на водеща класациите рокзвезда или дори на нахакан адвокат. Гледаше право в обектива с убедителност и увереност, очевидни и за най-тъпия зрител.

Каренца: Благодаря, Мел. За мен е удоволствие да бъда сред видните ви гости.

Камерон: Вие се появихте отскоро на религиозната сцена, отче, но безспорно имате много силно въздействие. Последователите ви са хиляди, а критиците — малцина. Говори се, че ви критикуват само докато се запознаят с вас. Изглеждате толкова достъпен, но въпреки това истинският отец Питър остава загадка.

Каренца: Защо казвате това, Мел?

Камерон: Ами, защото за вас се знае много малко. Имам тук едно листче, на което пише, че сте роден преди трийсет години в Рим, като малък сте останал без родители и сте отгледан в католическо сиропиталище. После са ви изпратили в американска семинария и сте станали свещеник.

Каренца: Всичко това е истина, Мел. Няма никаква загадъчност.

Камерон: Може би не. И все пак преди една година вие тръгнахте да обикаляте страната, извършвайки тъй наречените „чудеса“ и проповядвайки на стотици хиляди хора. Въпреки участието ви в колорадската трагедия, никой не ви обвинява. Освен това се говори, че се опитвате да създадете нова религия или поне собствена църква.

Питър се усмихна и се наведе напред, за да се приближи до камерата и публиката. Направи го толкова естествено, че само един опитен професионалист като Марион би забелязал движението и ефекта му върху зрителите.

Каренца: Нямам намерение да създавам нова религия. В света съществуват предостатъчно религии — особено сред християните. Погледнете колко много групи са представени тази вечер. Сякаш…

Гудроп: Чакай малко, синко!

Екранът на Камерон показа подмладеното с пластични операции лице на Гудроп. Усмихваше се, но това беше само встъпление.

Гудроп: Вие се опитвате да се подигравате с моята църква.

Възникна спонтанен диалог и видеостената започна да присветва по-бързо. После се раздели на множество екранчета и се превърна в колаж от отправени към Каренца лица. Отначало този многолик образ разсея вниманието, но Марион знаеше, че това е умел технически похват за отразяване на разгорещен спор — онова, на което се надяваше Камерон.

Каренца: Съвсем не, но често съм се чудил дали евреите, индусите, будистите и другите нехристияни не ни се подиграват тайно — на всеки, който се определя като християнин.

Гудроп: Да се подиграват? Позволи ми да ти кажа нещо, синко! В християнството няма нищо смешно!

Каренца: Хайде, доктор Гудроп, вслушваме ли се някога в себе си? Твърдим, че нашата църква е единствената истинска. Половината си време и енергия прахосваме, за да отричаме другите вероизповедания, защото дълбоко в себе си се страхуваме, че паството ни може да отиде другаде. Невъзможно е всички да имаме право, докторе. Всичко това са дребнави заяждания.

Гудроп: Това е богохулство!

Калхун: Езикът ти да изсъхне, момче!

О’Брайън: Чакайте малко! Можем поне да го изслушаме.

Каренца: Благодаря, отче.

Калхун: Трябваше да се досетя, че вие, католиците, ще се съюзите. Къде е папата? Защо не е сред нас?

Камерон: Наставник Калхун, мисля, че вие и доктор Гудроп само демонстрирате онова, което отец Питър се опитва да изтъкне.

Гудроп: Църквата на Дадените от Бога свободи не признава католическата църква! Така че как бих могъл да бъда обвинен, че се заяждам с нея! Спорът утихна и камерата отново започна да показва лицата едно след друго. Гудроп погледна в обектива и се усмихна мазно.

Каренца: Това е пример за глупавото разделящо ни мислене, за което говоря. Крива или права, католическата църква съществува и има около седемстотин и петдесет милиона привърженици. Тя не се нуждае от признаването на доктор Гудроп, за да отстоява позициите си в света.

Смит: Добре го казахте, отче. Но мисля, че се отклонихме от основния въпрос. Ако продължаваме така, ще навредим на каузите си, а няма да им помогнем.

Камерон: Интересна забележка. Съгласен съм, господа.

Каренща: Не искам да бъда адвокат на дявола, но…

Калхун: Как се осмелявате да споменавате Луцифер?

Каренща: Това е само фигура на речта. Опитвам се да ви кажа, че е време всички религии — и не само християнските — да престанат да се обвиняват взаимно. Както е казал Джим Морисън: „Никой няма да се измъкне жив“.

Гудроп: Много хитро. Да цитирате певец, прословут с вакханалиите си и починал от свръхдоза наркотик, докато прелюбодействал в парижка баня.

Питър се засмя.

Каренща: Да, трябва да внимавате в парижките бани.

Калхун: И вие се наричате християнин! Падни на колене, момче!

Каренща: Слушали ли сте ме, когато говоря?

Калхун: Разбира се, че не. А вие слушали ли сте ме?

Каренща: Момент, да си помисля… Миналата неделя вие пяхте и се молихте с Лабел Уошингтън. После изнесохте проповед, че парите са коренът на всяко зло. А след това цял час се пазарихте.

Калхун: Да се пазаря ли? Какви ги говорите?

Каренца: Да видим дали ще си спомня всичко. Деветнайсет долара и деветдесет и пет цента за вълшебна молитвена монета, четирийсет и девет долара и деветдесет и пет цента за госпълите, записани на компакт-дискове, сто деветдесет и девет долара и деветдесет и пет цента за подвързана в бяло Библия с ваш автограф. Ей така, на шега, намерих гешефтаря, който ви снабдява. Искате ли да кажа на зрителите колко струва една от онези книги, които блестят със славната бяла Божия светлина!

Калхун: Не знам за какво говорите, синко. Какъв гешефтар?

Каренца: „Далхаузи“, номер 3909 на 85-а улица в Чикаго. Собственикът, някой си мистър Джеймс Далхаузи, каза, че ги продавали по петнайсет долара бройката. А сега бихте ли казали на публиката колко хиляди „вълшебни молитвени монети“ сте разпространили?

Купър: Мисля, че отидохме твърде далеч. Разбрахме какво искате да кажете, отец Каренца.

Фримейсън Купър имаше приятен тембър. Гласът му беше обработен, сдържан, приятен и преливащ от разум и логика.

Каренца: И какво исках да кажа?

Купър се поколеба, но само за миг.

Купър: Че има църкви… чиито приоритети са… да речем съпоставими.

Каренца: Интересна дума.

Купър: А вие, отче? Не е ли вярно, че всеки ден „фондацията“ ви получава стотици долари под формата на дарения?

Каренца: Разбира се, че е вярно. Много пъти съм споменавал публично този факт. Но никога но съм молил слушателите си за пари. Всъщност им казвам да не ми изпращат нищо, И тъй като те продължиха да го правят, бях принуден да основа фондация, за да пренасоча парите към онези, които се нуждаят от тях.

Гудроп: Искате да кажете, че седите със скръстени ръце и не набирате членове за… вашата църква? Защо я наричате „фондация“, след като знаете, че не е такава?

Каренца: Счетоводните книги на фондацията ми са отворени за публична проверка — всеки може да ги види. Но, моля ви, докторе, не ми казвайте какво „знам“ или как да мисля. Запазете това за последователите си.

Гудроп: Много сте дързък, млади човече. Не мога да не ви го призная.

Каренца: Благодаря.

Гудроп: Като стана дума за последователи, какво ще кажете за вашите?

Каренца: Мисля, че „последователи“ не е най-точната дума. Но можете да ги наричате както искате.

Гудроп: Как се чувствате, след като сте виновен за смъртта на толкова много от тях? Видеостената зад Камерон се раздели на множество екранчета, показващи реакцията на всички участници.

О Брайън: Забележката беше крайно неуместна!

Смит: Господи, така ли ще продължаваме?

Камерон: Ако позволите да се намеся, господа, трябва да отбележим, че средствата за масово осведомяване обърнаха голямо внимание на въпроса на доктор Гудроп. Каквото и да се е случило в ранчото на Върнън, очевидците и участниците свидетелстват, че отец Питър няма никаква вина.

Купър: Откъде да знаем, че на „очевидците“ не им е било платено от тъй наречената фондация, за да говорят във ваша полза?

Каренца: Знаете, защото ви казах съвсем ясно — не им е платено.

Купър: И аз трябва да ви повярвам?

Каренца: Откровено казано, преподобни, не е важно дали точно вие ще ми повярвате, или не. Само зрителите и слушателите са от значение.

Купър очевидно не бе очаквал такъв отговор. Той се замисли, за да отвърне по подобаващ начин, но моментът отлетя. Питър Каренца отбеляза точка в своя полза. Марион се усмихна, като видя как Питър ядосва всички тези шарлатани. Сигурно се бе подготвил предварително.

— Извадиха оръжията, а? — отбеляза Били. — Не бях виждал такова нещо.

— Много е хубаво — рече тя. — Колко е красив!

Възползвайки се от настъпилото неловко мълчание, Мел Камерон се обади.

Камерон: Отец Питър, вие засегнахте най-важния аспект от нашата религиозна дискусия — вярата. Господа, всичко зависи от вярата на хората, нали?

Смит: Съгласен съм, мистър Камерон. Ние, духовните водачи, също сме човешки същества и често забравяме, че църквите се състоят от хора.

Калхун: Вие може и да забравяте, но аз — никога! Аз обичам хората си! Те винаги идват първо при мен.

Каренца: Най-малко банковите им сметки…

Гудроп: Всичко това става смешно, мистър Камерон. Трябва ли да понасяме тези обиди?

Камерон: Господа, аз…

О’Брайън: Отец Питър само се защитава, Джери. Той беше обвинен в приемане на подкупи.

Купър: Което ми напомня за нещо, което исках да ви попитам, отец Питър. Вие официален представител ли сте на католическата църква?

Каренца: Не, не съм.

Купър: Нима? Нямате ли специално разрешение от Ватикана да пътувате и да изнасяте проповеди с определено нерелигиозен характер?

Каренца: Не. Нямам никакви връзки с Ватикана.

Фримейсън Купър се усмихна и поклати глава.

Купър: Не намирате ли, че това е малко странно?

Сега беше ред на Питър да се усмихне.

Каренца: Да, така е.

О’Брайън: Но нима фарисеите не са се опитали да пренебрегнат съществуването и влиянието на Иисус?

Лицето на Гудроп почервеня от гняв и възмущение.

Гудроп: Осмелявате се да сравнявате този човек с нашия Спасител?

О’Брайън: Хайде, Джери… Не съм първият! Вестниците и списанията са пълни с тези неща! Пък и как можеш да отречеш красотата и силата на онова, което този човек направи в името на Бога? Ако в историята на света е имало моменти, когато хората са се нуждаели от истински доказателства за любящ Бог, това е сега, господа. Според мен отец Питър удовлетворява тази потребност по-добре от всички нас взети заедно!

Смит: Добре го казахте, 0’Брайън!

Фримейсън взе думата и образът му безмилостно изпъкна на шестте екрана зад Камерон.

Купър: Да, нека да поговорим за вашите чудеса, отец Питър.

Каренца: Те не са мои. Казвал съм го много пъти.

Купър: Как така? Та вие просто вдигате ръце и чудото става.

Каренца: Аз съм само като музикален инструмент, на който свири виртуоз. Господ изпълнява музиката, не аз.

Купър: Каква прекрасна метафора! По време на йезуитското си образование ли научихте тези неща?

Каренца: Какво искате да кажете? Че може би аз съм причината за онова, което се случва?

Купър: Вие го казахте, не аз.

Каренца: В гласа ви долових по-скоро страх, отколкото сарказъм.

Купър: Страх? Защо да се плаша от вас?

Каренца: Не от мен. Слушайте. Ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Питър се наведе напред и се вторачи в обектива. Ликът му беше въздействащ, красив и искрен. Той явно владееше напълно положението.

Каренца: Когато за пръв път осъзнах… силата, която се демонстрира чрез мен, се ужасих. Мисля, че всеки на мое място би се почувствал така. Едва след като се научих да използвам таланта, или „дарбата“ си, както се изразяваше моят покоен приятел Даниел Елингтън, аз престанах да се страхувам от нея. Ето защо не обвинявам нито вас, нито когото и да било другиго, че изпитва подозрения, страх или дори презрение. Разбирате ли, чувствам някаква неизбежност в състоянието си — нямам друг избор, преподобни. Трябва да продължа по пътя, който Бог ми е предначертал.

Купър: Разбирам… И накъде води този път?

Каренца: Не съм сигурен. Но знам закъде не води.

Купър: И закъде?

Каренца: До вратата на Църквата на Светата Дарохранителница.

Фримейсън Купър се подсмихна, докато осмисляше забележката. Видеостената зад Камерон регистрира цяла гама от реакции, вариращи от стъписване до откритата ярост на църковния настоятел Калхун. Единственият, който запази спокойствие, беше изключително хладнокръвният Фримейсън Купър. В този миг Марион видя, че той е опасен човек. Около него витаеше ореол на мрачна властност. Очевидно не обичаше да му се подиграват.

Преподобният се облегна назад и сключи пръсти в знак на дълбок размисъл — поза, с която толкова често въздействаше по сателитния канал.

Купър: Не ви ли харесва моята църква?

Каренца: Честно казано, намирам религията ви за отвратителна.

Купър се усмихна. Купър:

Е, това се казва изненада. Не съм и подозирал, че храните такива чувства.

Каренца: Принуден съм да бъда откровен. Във вашата църква членуват милиони хора — след като, разбира се, ви изпратят съответните суми. Бих казал, че се интересувате повече от спасението на парите, отколкото на душите, преподобни.

Купър: Средствата за поддържането на двайсет и четири часова сателитна програма са изумително големи. Не е необходимо да ви го казвам.

Каренца: Разбира се, преподобни.

Питър се обърна, взе един лист от близката масичка и започна да чете.

Каренца: Разходите ви за миналата година са 456 милиона долара — за всичко, от хонорари до рекламни диплянки. Доходите ви за същата година възлизат на 503 милиона. Така ли е, преподобни?

За миг Купър изглеждаше потресен, сетне се усмихна равнодушно.

Купър: 0, нямам представа. Затова църквата ми наема счетоводители. На тях трябва да зададете този въпрос.

Каренца: В такъв случай цифрите са верни. Защото аз направих именно това — обърнах се към фирмата която се занимава със счетоводството ви.

Купър: Какво? И те ви казаха?

Каренца: Да.

Купър очевидно се ядоса, но много умело сдържаше гнева си. На челото му изпъкнаха няколко вени и лявата му ръка се сви в юмрук, но нищо повече.

Купър: Разбирам…

Каренца: И така, ако приемем, че сметките им са приблизително точни, 47 милиона долара са влезли в нечий джоб. Не знам за зрителите, но въпросът, който мигновено изскача в моите мисли, е: в чий джоб?

Купър: Не обръщам толкова голямо внимание на паричните въпроси на моята църква, отче. За такива неща се консултирам с финансистите или с директорския съвет.

Каренца: Да, убеден съм, че те имат — съвсем ясна представа къде отива разликата.

Купър: Не ми харесва тонът ви, отче. За злоупотреби ли намеквате?

Каренца: Не знам как го наричате. Но кажете, преподобни, вярно ли е, че вие всъщност притежавате градовете Бесемет и Бирмингам в Алабама? И че държите контролния пакет от акции на почти всички производства в областта Шелби?

Купър: Е, няколко корпорации имат делови връзки с Шелби…

Пптър пак погледна листа, после отново се вторачи в камерата.

Каренца: И така… Компании с имена като „Божествен агнец лимитид“, „Маслинена горичка инкорпорейтид“, корпорация „Фрикуп“ … които всъщност са ваша собственост. Така ли е, преподобни?

Купър: Добре сте се подготвили.

Каренца: Благодаря.

На екрана внезапно се появи лицето на Мел Камерон. Изглеждаше доволен. Предаването протичаше така, както се бе надявал.

Камерон: Господа, извинявайте, че ви прекъсваме, но трябва да излъчим реклами.

Видеостената зад Камерон показа последователно лицата на всички гости. Физиономията на Купър изразяваше едва сдържан гняв.

Купър: Почакайте! Как се осмелявате да прекъсвате точно сега?

Камерон: Съжалявам, преподобни, но трябва да дадем възможност на нашите телевизионни клонове да се представят. По всичко личи, че ще надвишим определеното ни време и те трябва да чакат.

Купър: Къде остана равнопоставеността? Настоявам за еднакво време!

Камерон: Предоставихме ви достатъчно време, преподобни. Програмата продължава да се излъчва.

Започнаха рекламите. Марион взе дистанционното управление от Били, изключи звука и каза:

— Не очаквах, че Питър ще извади тежката артилерия. А ти?

Той поклати глава.

— И аз.

— Невероятно. Сякаш обяви война на всички.

Били кимна.

— Видя ли лицето на Купър накрая?

— Беше бесен, нали? Били се прокашля.

— Нямах предвид това. Мисля, че Купър е истинска змия, Марион.

— Били!

— Така е. Всеки, който има толкова пари като него, може да си купи каквото поиска. Питър е луд да се заяжда с такъв тип. Марион се вгледа в него, сетне попита:

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Запомни думите ми. Купър не обича да му се подиграват.

— Да, вярвам ти. Смяташ, че трябва да засилим охраната ли?

— Да. Още утре ще говоря с момчетата.

Марион отново погледна екрана. Камерон тъкмо даваше на преподобния Купър възможност да коментира фактите, изнесени от Питър. Но Купър умело отклони въпроса. Подходящият момент беше отминал и той предпочете да наблегне на необходимостта от религия в днешния объркан свят, позовавайки се на скорошните природни бедствия. Направи връзка между настъпващия край на хилядолетието и внезапните наводнения, урагани, вулканични изригвания, ужасите на гражданската война в Южна Африка и повсеместния упадък на законността и реда в света. Калхун допълни изказването му с непубликувана информация за взрива от новородени с увреждания и съобщенията на фермерите от Илинойс за множество уродливи раждания сред добитъка. Марион не беше съгласна с тези обобщения, но някои от споменатите катастрофи не можеха да бъдат пренебрегнати. Светът наистина се носеше стремглаво към някакво уникално събитие — далеч по-голямо от края на века — и понякога тя имаше чувството, че човечеството е на ръба на истински катаклизъм.

Ако предзнаменованията и поличбите бяха налице, както твърдяха проповедниците, вероятно Питър можеше да направи нещо, за да облекчи положението на хората. Марион продължи да гледа предаването, което стана безинтересно. Питър мълча през цялото време. Явно бе казал ксичко, което искаше, и когато усети, че шоуто става скучно, Камерон се приготви да му сложи край. Марион погледна Били, който седеше умълчан и слушаше как Камерон казва лека нощ на гостите. Тази вечер Питьр се бе обърнал към огромна аудитория и беше успял да я спечели на своя страна. Провалът в Колорадо избледня. Марион чувстваше как властта му непрекъснато нараства.

Сейнт Луис, Мисури — Тарджено. 10 ноември 1999

В десет часа сутринта той седеше в една закусвалня на Олни Стрийт. От седем и половина обикаляше кафенетата, павилионите за вестници и списания и другите обществени места, където хората се спираха да обсъдят онова, което бяха видели по телевизията. Не правеше нищо — само ги наблюдаваше и слушаше внимателно.

Това беше тактика, която бе научил преди години. Нямаше по-добър начин да разбере какво мисли средностатистическият гражданин.

Всички говореха за „Нюзнайт“. Макар да знаеше, че предаването е популярно, Тарджено се учуди на броя на зрителите му. Пиеше кафето си и изчисляваше наум резултатите от своето ненаучно, но точно преброяване.

Каренца бе спечелил убедителна победа. Като се започнеше от продавачите индийци и виетнамци и се свършеше с работниците баптисти и агностиците инвестиционни брокери, всички одобряваха предизвикателния свещеник; Харесваха стила и прямотата му и най-вече начина, по който беше унижил Фримейсън Купър.

От една страна, предаването наистина беше внушително. Каренца излъчваше неподправено обаяние и човек неволно го харесваше. От друга, Тарджено беше озадачен. Не желаеше да харесва Каренца, нито дори да му симпатизира. Оцелял бе благодарение на постоянната си бдителност, вечна подозрителност и факта, че гледаше на всичко като на потенциален източник на опасност, коварство и дори на крайното разочарование — смъртта.

Неизвестно защо масовата обществена подкрепа за Каренца го разтревожи. Трябваше да се свърже с Франческо и да обсъдят положението.

Според Тарджено Каренца бе натрил носа на Фримейсън Купър, но същевременно си бе създал силен противник. Реши да отиде до Бесемет, Алабама. На Купър не можеше да се има доверие — нали бе видял лицето му. В очите му гореше гняв и чиста омраза. Чувствата му бяха прикрити зад язвителна усмивка и неразгадаеми за всеки освен за опитния професионалист. Тарджено се бе вглеждал в очите на мнозина отчаяни и отмъстителни люде и познаваше това изражение. То вещаеше смърт.

Бесемет, Алабама — Купър. 1 декември 1999

Трябваше да признае, че младият свещеник е много смел. Е, скоро щеше да му подреже крилцата… Той се подсмихна и пресуши уискито си. Обядът му, беше салата от спанак със сусам, лимонов сок и пастет от пушена сьомга. Гадост, но трябваше да пази диета. Седеше до масата край покрития басейн и мислеше за отец Питър. Беше невероятно, че младият свещеник се бе добрал до кирливите му ризи. Вече бяха започнали да хвърчат глави. През следващите седмици Фримейсън щеше да проследи откъде е изтекла информацията и да очисти корпорациите си от предателите. Всъщност това беше дори забавно. Забравил бе как хората се гърчат под угрозата на съсипаното си бъдеще. Особено много му харесваше, когато го молеха за прошка — нещо, което той толкова усърдно проповядваше. По дяволите, не разбираха ли, че той им прощаваше? Само ги уволняваше. Можеше да им стори много по-лоши неща. Вътрешният телефон иззвъня и Фримейсън вдигна слушалката.

— Да?

— Сине — каза баща му, — размишлявах за всичко. Защо не слезеш при мен, за да ти кажа какво мисля по въпроса?

— Идвам веднага, тате…

Баща му седеше зад бюрото, облечен в хубав тъмносив вълнен костюм, с бяла риза и яркочервена вратовръзка. Отдавна не бе изглеждал толкова спретнат.

— Здрасти, тате. Какво става?

— Е, знаеш, че не е оная ми работа — ухили се Закари.

— Защо си се докарал така?

— Мисля довечера да мръдна до Бирмингам. Отдавна не съм ходил там. Може да отида на кино.

— Добра идея.

Закари Купър посочи стола до бюрото си.

— Седни, сине…

Фримейсън се подчини и скръсти ръце.

— Е, какво мислиш?

— Лоши неща, сине. Ужасни мисли.

Баща му избърса устни с опакото на ръкава си — жест, който Фримейсън познаваше отдавна. Той означаваш две неща-баща му беше или нервен, или разстроен, и му беше необходимо силно питие.

— Кажи, тате.

Закари го погледна с мъничките си като на птиче очи.

— Трябва да се отървеш от него, сине. Ако го оставите да продължава така, всички ви ще съсипе. Това ти е ясно, нали?

— Да.

Фримейсън преглътна с усилие. Внезапно почувства силна болка в главата, сякаш започваше мигрена. Ръцете му се разтрепериха. Не че мисълта да убие човек го разстройваше толкова много. Безпокоеше го, че ще убие човек, свързан с Бога.

— Нямаш ли някаква друга идея?

— Освен да го убием? — Искаш да кажеш, че имаш друг избор ли?

Фримейсън кимна и отново преглътна.

— Е, можеш да се опиташ да го злепоставиш. Един скандал винаги върши добра работа, но този човек, изглежда, може да се справи с всякакви гадости. Или просто да не му обръщаш внимание и да се надяваш, че един ден той ще изчезне — което обаче е малко вероятно…

Настъпи продължително мълчание. Закари се закашля и разсеяно избърса устни.

— Не, не виждам друг начин…

Фримейсън поклати глава.

— Аз също…

— Тогава ще го направиш, така ли?

Баща му продължаваше да го гледа вторачено.

— Да, тате, ще го направя.

Закари Купър плесна с ръце, сетне потърка пръсти, сякаш ги миеше.

— Браво. Добър син съм отгледал! А сега слушай, защото ще ти трябва план…

Ватикана — Франческо. 11 декември 1999

Беше много късно и когато телефонът иззвъня, Джовани веднага се досети кой се обажда.

— Да, Тарджено — каза той.

Допуши му се. Посегна машинално към цигарите и запали.

— Усещаш кога ще се свържа с теб, а? — рече Тарджено.

Джовани щракна със „Зипо“ — то. Димът го успокои моментално.

— Имаш ли новини?

— Мисля, че да. Фреди Бевинс получи съобщение от нашия приятел преподобния. В основни линии Купър заповядва на главореза си да се прибере заради някакво съвещание. Утре вечер.

Франческо кимна.

— Знаеш ли какво ще обсъждат?

— Още не, но ще разбера. Възнамерявам да бъда там. По всяка вероятност главната точка в дневния ред ще бъде нашият любим чудотворец.

— Ех, Тарджено, трябва ли винаги да си толкова непочтителен?

— Така спасявам живота си. Нещо друго?

— Не искаш ли да знаеш кои ще присъстват на съвещанието?

— Да разбира се — уморен отговори Франческо. — Кажи ми.

Списъкът на поканените съдържа множество познати имена — водачите на теле-евангелистките църкви и всички по-известни „пътуващи“ проповедници.

— Хм, интересно. Група съперничещи си пирани, събрани на едно място. И през ум не ми е минавало, че може да се случи такова нещо.

— Освен ако не са изправени пред някаква обща заплаха.

— Как ще влезеш на съвещанието? — попита Джовани.

— А, професионална тайна. Не се притеснявай за това. Дори да не стане, прикрепил съм подслушвателни устройства на Бевинс.

— Има ли начин да ги открие?

— Едва ли. Макар че го бива. Всъщност в Колорадо може и да ме е забелязал, но му липсва международен опит.

— Забелязал ли те е? Сериозно ли говориш?

— Спокойно отче, не се вълнувай. Може да е видял, че не съм само участник или зрител, но нищо повече. Вероятно ме е взел за агент на ФБР или някоя друга правителствена организация. Но това няма значение. Проме-них външността си. Сега няма да ме познае.

— Е, дано си постъпил правилно…

— Фактът, че още съм жив, е доказателство за това. Това съвещание ме безпокои. Явно се свиква набързо и по спешност.

— Съгласен съм. Всички ли ще отидат?

— Да, с изключение на един. Робърт Съдърланд е на ски в Швейцария.

— Обади ми се веднага, щом научиш нещо.

— Разбира се. Както казват американците: ти подписваш чековете.

— Каква лоялност. Не знам как бих живял без нея.

— Трябва да затварям. Предстои ми много работа. Имаш ли да кажеш още нещо?

— Нищо особено. Етиен продължава да настоява за аудиенция с папата. Твърди, че имала информация, която можела да разкрие само на него.

— Светият отец съгласен ли е да се срещне с нея?.

— Той дори не подозира за съществуването й.

— Все ще уредим нещо — може би негов двойник. Това може да я успокои.

— Правете каквото искате. Затварям.

— Господ да ти е на помощ.

Тарджено се изсмя.

— Не мисля, че компанията ми ще Му хареса. Лека нощ, Вани.

Линията изщрака и прекъсна. Джовани въздъхна тежко. Може би съвещанието се свикваше само като предварителна подготовка за Международния религиозен събор.

Инстинктите му обаче подсказваха нещо много по-голямо.

Франческо угаси лампата, върна се в леглото и прокле затрудненията си. Беше твърде далеч от мястото на събитията и това го измъчваше. Не искаше да зависи от Тарджено за информация, но мисълта, че не владее положението, беше много по-неприятна. Фримейсън Купър.

Джовани Франческо би дал всичко, за да разбере какво си е наумил този тип.

Но образът на властния телевизионен проповедник избледня пред по — голямата сянка, надвиснала над всяка негова мисъл. В плана имаше някаква грешка. Въпреки въздействието на Питър светът не вървеше към рая. Нап ротив, всяка победа на Питър се съпътстваше от бедствия и катастрофи. И след като самият Питър се провали, Джовани не можеше да се отърси от мисълта, че във великия замисъл има някакъв недостатък.

Може би Викториана имаше право и Господ наистина се опитваше да им каже нещо чрез Етиен. Вероятно виденията й не бяха халюцинации, а небесни телеграми, изпратени от нетърпеливата Божия ръка.

А те не обръщаха внимание на монахинята.

Мисълта го изпълни със страх. Ужасът, който често бе изпитвал, когато се усъмнеше във вярата, му се стори нищожен пред новото хрумване. Какво бяха създали? И как щяха да го обяснят? Какво всъщност означаваше да бъдеш прокълнат? Прокълнат.

Навеки. Безкрайна, постоянна и нестихваща болка? Или нещо по-лошо? Съзнанието, че няма никаква надежда. Нито установен ред, светлина или утеха. Прозрението, че окаяният ти край е причинен от собствената ти гордост и високомерие. Преди години прочете един от философите атеисти, който пишеше, че проклятието е все едно да гледаш в бездната — също вторачила се в теб. Тогава не разбра какво има предвид мислителят. Но сега…

Бесемет, Алабама — Купър. 12 декември 1999

Фримейсън седеше начело на масата в разкошната си заседателна зала и оглеждаше гостите си. Освен Джери Гудроп и църковния наставник Калхун присъстваха още десетина други сателитни проповедници. Фримейсън поз-наваше всички и макар да не се осмеляваше да твърди, че са му приятели, ги смяташе за съюзници — поне за момента. След обичайното представяне и размяна на несъществени реплики Фримейсън призова към внимание. Всички приковаха поглед в домакина.

— Мисля да започнем без заобикалки, господа — рече той. — Всички знаете защо сте тук — трябва да вземем някои решения относно отец Каренца.

Разнесе се одобрителен шепот.

— Имам няколко идеи, които смятам да споделя с вас продължи той. — Но първо искам да чуя вашето мнение. Никой не показа, че има конкретни предложения. Точно както бе предполагал. Всички седяха и го гледаха. Купър си наля три пръста уиски, отпи, пое дъх и започна:

— Добре, момчета, тогава слушайте. Знам, че всички тук сме не само духовници, но и бизнесмени. Не се стеснявам да ви кажа, че доходите ми намаляха. И всички ние знаем защо. Боби Лий Мастърс от Ноксвил вдигна ръка и тихо каза:

— Фримейсън, не мислиш ли, че това се дължи на нападките му срещу теб в „Нюзнайт“?

На Купър никак не му се понрави, че му напомниха за онова проклето предаване, но фактите си оставаха и той прецени, че въпросът е уместен.

— Разбира се — отговори Фримейсън. — Не се срамувам да призная, че губя пари. Но искам да знам какво е положението с вас.

Гостите се запоглеждаха, сякаш всеки се притесняваше да започне пръв. Фримейсън се обърна към неколцина от тях.

— Е, добре — рече накрая Самсон Гидингс. — Здравата съм я закъсал.

— И аз — присъедини се преподобния Джеймс Лейкърби. — Затъвам все повече. Не виждам никакви признаци на обрат.

Това явно отприщи бента.

— Аз също — обади се друг. — Направо загивам.

— И с мен е същото. — Няма кого да заблуждавам освен себе си. — И аз съм в кюпа, Фримейсън.

— Да, така и предполагах. Въпросите са два. Защо става така и какво може да се направи?

Самсон Гидингс се наведе напред и извади една от отвратителните си дебели пури, с каквито паството му никога не го бе виждало. Внимателно подряза края с джобно ножче и обходи с поглед присъстващите.

— Ами, за мен е ясно — той изглежда много по-добре от нас. И не говоря само за красивото му лице.

— Да — съгласи се Джон Гудинаф, пълен мъж със зле прикрепена на темето перука и без врат. — Пред него всички бледнеем. Той върши добри дела и не иска нищо в замяна.

— Какви ти добри дела! Та това са истински чудеса! — възкликна Гидингс. — Амин — обади се някой.

— Хората ни възприемат в различна светлина — продължи Гудинаф. — Опитах се да не му обръщам внимание. Дори не споменах за съществуването му, но мисля, че заприличах на щраус, заровил глава в пясъка.

— И навирил задник… — ухили се Самсон Гидингс. Е, някои от нас правят това от години.

Из стаята се разнесе приглушен смях.

— Няма смисъл да злословим по негов адрес — каза Джеймс Лейкърби. — Досущ лисицата и киселото грозде.

— Дори по-лошо — рече Боби Лий Мастърс. — Изглеждаме пълни глупаци и лицемери! Хората се чудят как е възможно да не обръщаме внимание на човек, появил се точно в края на хилядолетието, който може да е… Ами, Онзи, за Когото всички говорим. Най-сетне достойна за размисъл тема. Време беше да обсъдят фактите. Но никой нямаше настроение за това.

— Не знам за вас — каза Фримейсън, — но аз не го вярвам.

— Някои от нещата, които той направи, не подлежат на мнение — възрази Гидингс.

— Защо обсъждаме това? — попита някой. — Предполагам, че не си ни поканил, на теологична дискусия.

— Разбира се, че не, момчета. Събрах ви, за да ви попитам какво да правим с Каренца.

— Нищо, освен да му докажем, че и ние можем да бъдем добрата сила в света.

— Не — категорично се противопостави Фримейсън. — Никога ли не ви е минавало през ум, че той може да не е Онзи, за КОГОТО ГО МИСЛИМ?

— Не може да бъде! — извика Гудинаф. — Човек като нас? Невъзможно!

Разнесе се хор от възмутени отрицания. Фримейсън очакваше такава реакция, но въпреки това се изненада. Нямаше смисъл да играе игрички с тях. По-добре да им го каже направо.

— Господа, имам причина да смятам, че сме избрани да изпълним Божията воля…

Джери Гудроп стана и го погледна в очите.

— Купър, мисля, че си откачил.

Думите му предизвикаха взрив от вълнение. Страховете, желанията и жестокостта им се изляха като воняща помия. Фримейсън се опита да им внуши, че са избрани от Бога да премахнат Каренца, но те не му повярваха. Скоро разбра, че няма да спечели одобрението им. Искаше ли да осъществи плана на баща си, трябваше да дейсва сам. Макар че всички възразиха на идеята Питър Каренца да бъде „отстранен“, групата се раздели на две по въпроса дали Купър има вина, само защото е помислил за такова решение на проблема. Някои окачествиха плана му като чист религиозен фанатизъм. Чувствата на други варираха от учудване до страх и гняв. Фактът, че Фри-мейсън бе престъпил границите на приличието, беше очевиден дори за шайка мошеници като присъстващите.

Купър се съгласи с ветото им и побърза да закрие съвещанието.

След дискусията Фримейсън заведе повечето гости при басейна, където ги чакаха десетки млади християнки, поканени специално за случая. Дългите крака и вирнатите гърди дадоха възможност на духовниците да забравят неприятностите си за няколко часа. Ала неколцина от по-разгневените учтиво отказаха гостоприемството на Купър и потеглиха с лимузините към частните си самолети. Беше неприятно, че загуби благоразположението им. Но щеше да изгуби още повече, ако не отстоеше позицията си. И щом като бяха толкова безсилни да го подкрепят, той щеше да действа сам. Нямаше друг избор.

Фримейсън седеше настрана и наблюдаваше оживлението. После се обади на Бевинс по вътрешния телефон. Фреди бе долетял от Сейнт Луис специално за съвещанието.

— Бевинс — тихо каза Купър. — Довечера ела при мен за разговор на четири очи. Имам нова задача за теб.

Сейнт Луис, Мисури — Уиндзор. 13 декември 1999

Студените декемврийски ветрове вилнееха по заледените брегове на реките и градските улици. Марион погледна мрачното небе и се зачуди дали някога ще дойде пролетта. Но не зимата, а Питър вкаменяваше сърцето й.

Минаха повече от четири седмици от появата му в „Нюз найт“, а той беше разменил с нея само няколко думи. Прекарваше все повече време сам — или в кабинета си в сградата на фондацията, или в мансардата край Ривър Парк. Пренатоварваше програмата си, като по този начин се изолираше от всички — но предимно и умишлено от нея.

На вратата се потропа и Марион се зарадва, че прекъсват мислите й.

— Отворено е…

— Здрасти — рече Били и влезе в кабинета. — Познай кой иска да ни види.

— Той ли? Кога?

— Веднага.

Марион стана и оправи полата си. Изискванията на служебното положение на Били и отговорността на бъдещ баща го бяха променили до неузнаваемост. Хората, които сега се запознаваха с него, никога не биха повярвали, че е бил рокер. Марион уважаваше способността и желанието му да се променя и си позволи да му стане приятелка. Напоследък, ако не бяха разговорите с Били, тя би се побъркала.

— Добре. Горе ли е? — попита Марион.

— Да, в кабинета си.

Били чакаше до вратата. Изглеждаше нервен и тя също се притесни, ала същевременно изпитваше и любопитство да разбере какво иска Питър.

— Имаш ли представа защо ни вика?

Били поклати глава.

— Не. Надявах се, че ти знаеш.

— Може би ще ни уволнява… — ухили се тя.

— Странно, и аз си помислих същото — засмя се Били.

Качиха се в асансьора и Били натисна копчето за горния етаж.

— Е, поне винаги можем да се върнем към предишните си занимания.

Той я погледна в очите, — сетне поклати глава.

— Не и аз, Марион. Мисля, че вече ще ме е страх от мотоциклета.

Тя стисна ръцете му.

— Знам какво имаш предвид, Били. Всички се променихме покрай него, нали?

Вратите на асансьора се отвориха. Двамата тръгнаха по коридора към големия двустаен апартамент. Питър седеше в хола, зад отрупаното с книжа бюро. В единия край имаше компютър, а в другия — няколко телефона. Каренца беше облечен в познатите небрежно елегантни дрехи — синя риза, сивокафяв елек, избелели джинси и маратонки „Рийбок“. Вдигна глава в очакване, без да променя безстрастното си лице.

— Моля, седнете. Искам да поговорим за нещо.

В гласа му имаше нюанс, който Марион не можеше да определи. Притесняваше се, че разстоянието, което той бе поставил помежду им, вече не й позволяваше да го разбира.

— Какво има? — попита Били. Опита се въпросът му да прозвучи нехайно, но не успя.

— Току-що получих това — отговори Питър и им подаде по един екземпляр.

Беше покана за Международния религиозен събор в Лос Анджелис.

— Фримейсън Купър ли стои зад цялата тази работа? — попита тя.

— Да — отговори Питър.

— Ще приемеш ли?

— Точно за това исках да разговаряме. Мислите ли, че идеята е добра?

— Не знам — каза Били. — Прилича ми на измама. Самореклама за Купър и телевизионните му приятели…

— Да, и аз си помислих така. И все пак, възможно е да използваме събитието в името на доброто. Не мислите ли?

— Искаш ли да отидеш, Питър? — попита Марион и го погледна изпитателно.

— И да, и не. Папата е решил да участва — добави той и им даде по още един екземпляр от някакво писмо.

Марион го прочете, Отец Джовани Франческо известяваше за намерението на папата да присъства на Събора и настояваше Питър също да бъде там. Марион забеляза интимния и все пак странно почтителен тон на писмото.

— Струва ми се, че нямаш кой знае какъв избор — рече Били.

— Да, но винаги разполагам с няколко варианта.

— Това ли е онзи отец Франческо? — попита Марион.

Питър се поколеба за миг, после каза:

— Да.

— И така, значи ще отидеш? — попита Били някак странно.

— Въпреки онова, което мислите, аз все още ценя мнението и преценката ви — каза Питър. — Какво смятате?

— Възнамеряваш ли пак да направиш зрелище като в „Нюзнайт“? — попита Марион.

— Съвсем не. Ако искате, вярвайте, но тогава нищо не бях планирал. Подготвих се предварително само за всеки случай и когато започнаха да ме нападат, просто отвърнах на удара.

— А каква е връзката с папата?

— Според мен папата мисли, че е важно да се представим обединени — особено католиците. Макар да бях свещеник, нито аз, нито папата сме казвали нещо, което да подскаже, че съм представител на католическата църква.

— Мислиш ли, че Светият отец иска да внуши на света, че е така?

— Може би, като се има предвид популярността ми. Във всеки случай смятам да отида. Съчетайте го с пътуването ми до Вашингтон и Орегон.

Въпреки предишните си твърдения, Питър говореше така, сякаш Марион и Били бяха само изпълнители.

— Можеш да пуснеш репортаж за маршрута ми, ако искаш — продължи той, — но предпочитам да не се вдига голям шум.

— Разбира се — отговори Марион, опитвайки се да установи приятелски тон. — Кога си вдигал голям шум?

Вместо да се засмее, той прие забележката й сериозно.

— Ами… Чакай да помисля… Мисля, че връзката ни не беше шумна, нали?

Думата „беше“ се вряза в съзнанието й и тя не чу останалото. Наистина ли всичко между тях бе свършило?

Питър я погледна безразлично. Чертите му бяха абсолютно равнодушни, сякаш можеше вечно да чака отговора й.

— Не знам — каза тя. — Предполагам, че е така. Или беше така…

Били мълчеше и ги гледаше.

Питър насочи вниманието си към книжата на бюрото. Били и Марион бяха свободни — това беше ясно.

Негодник! Защо се държеше така с нея? Не виждаше ли какво преживява? Марион стана и го изгледа възмутено. Питър дори не вдигна глава.

— Ще се видим по-късно — подхвърли той и премести стола си, за да застане пред компютъра, — И ми кажи как върви репортажът, чу ли, Марион?

— Разбира се, Питър. Ще ти кажа.

Излезе колкото можа по-бързо от кабинета му. Искаше и се да му каже колко й е писнало, но на него явно не му пукаше. Били тръгна мълчаливо след нея.

— Не бива да му позволяваш да те разстройва така — каза той, когато стигнаха до асансьора.

Марион усети, че по лицето й се стича сълза. Болеше я толкова много…

— Всичко ще се оправи — добави Били. Тя загуби самообладание и се разплака. Беше и ядосана, и отчаяна, и засрамена.

— Той се превръща в нещо страшно, Били! В шибано чудовище.

Сейнт Луис, Мисури — Клемънс. 14 декември 1999

Ярката зимна светлина струеше през прозореца на втората спалня, която бяха пригодили за детска стая. Лорийн седеше на люлеещия се стол, отпуснала ръце върху големия си корем, и гледаше новата люлка и масичката за смяна на пелени — и двете отрупани с разни бебешки неща. Били беше купил всичко с първата си заплата като помощник на Питър.

Тя се усмихна, когато се замисли за съпруга си. Той се бе сближил много с отец Питър след смъртта на отец Даниел и Лорийн се гордееше с него. Естествено не се радваше, че отец Даниел е мъртъв, но й беше приятно да вижда как Били се издига, облича се в хубави костюми и се превръща в истински джентълмен.

Едва не се изкикоти на глас. Толкова много неща им се бяха случили през последната година и нещо — при това все хубави — и то благодарение на отец Питър. Необикновен човек. Лорийн и Били седяха до късно и разговаряха дали отец Питър наистина е Спасителя. И това беше смешно, защото преди да се запознаят с него и двамата не даваха пет пари за религията. Но сега се занимаваха с Божиите дела и с отец Питър.

Стана и тръгна към банята. Усети леко изпукване и по краката й започна да се стича вода. Лорийн започна да се кикоти, като разбра какво става. Най-после моментът дойде! Не знаеше кое да направи по-напред — да си приготви нещата за болницата, да се преоблече, да извика лекар или да се обади на Били…

Двайсет часа.

Така й каза една от акушерките. Двайсет часа, откакто бе получила пълно разкритие. Контракциите бяха на всеки десет секунди.

— Били, умирам! — изпищя тя.

— Още малко, миличка — каза той и стисна ръката й.

Явно беше притеснен, но се опитваше да се усмихви насърчително.

— Обади ли се… на… отец Питър? — изпъшка тя.

— Отдавна. Тръгнал е.

— Добре.

Лорийн беше решила, че отец Питър трябва да присъства на раждането, но когато каза на Били, той се опита да я разубеди. Ала тя продължи да настоява и Били се съгласи. Нали вече беше дясната му ръка. Ако бебето беше момче, щяха да го кръстят на младия свещеник.

Проряза я остра болка. Имаше чувството, че ще се пръсне. Изведнъж леглото й тръгна нанякъде и над главата й започнаха да проблясват лампи. Бутаха количката и по някакъв дълъг коридор. Влязоха в ярко осветена зала, облицована с плочки и пълна с хора със зелени престилки. Били вървеше до нея и стискаше ръката й.

— Хайде, миличка, всичко ще мине чудесно. Скоро ще си имаме бебе.

Количката спря. Лорийн погледна нагоре и видя един лекар с очила. Няколко ръце я вдигнаха и внимателно я преместиха на друго легло.

— И така, Лорийн — каза през маската лекарят, — хайде да родим това бебе, а?

— Опитвам се — изпищя тя и тялото й отново се разтърси от контракциите. — О, Боже, не ме интересува какво ще правите, само го измъкнете от мен, по дяволите!

— Трябва да ни помогнеш, мила — каза една от акушерките. — Напъвай се.

— Не забравяй да дишаш, скъпа — чу се гласът на Били, но сякаш от много далеч.

— Колко боли! Не мога да се напъвам повече! Ще умра!

— Можеш — каза лекарят. — Знам, че е трудно, но бебето вече се показва и трябват само още малко усилия.

— Къде е отец Питър?

— Ето ме, Лорийн — каза познатият плътен глас. Тя мигновено почувства, че из тялото й се разлива топлина. Той беше тук.

— О, отче! Моля те! Помогни ми! Премахни болката!

От утробата й излизаше нещо огромно, което я дълбаеше като длето и сякаш я разкъсваше на парчета.

— Ще се опитам — рече отец Питър.

Сложи ръце на корема й и тя почувства топлина. Докосването му започна да изсмуква болката.

— Още един напън, Лорийн — каза лекарят. Господи, невероятно!

Колкото и бързо отец Питър да попиваше болката й, на нейното място идваше ново мъчение.

— Това не е ли главата? — попита една от акушерките.

— Да — отговори лекарят. — Хайде, Лорийн, напъни се пак.

Нещо разкъсваше утробата й. Все едно я изкормиха. Повече нямаше до допуска мъж близо до себе си! Господи, не!

— Ето, излиза… — спокойно отбеляза лекарят. — Още малко и…

Чу се женски писък. Лорийн се зачуди как може да пищи, когато не може да диша… Но после осъзна, че това не са нейните викове… Зрението й се замъгли. Виждаше само неясни очертания. Лекарят се олюля и сложи ръка на устата си. Всички акушерки пищяха.

Нещо експлодира между краката й и пльосна долу на плочките. Лорийн усети прилив на топлина и отслабване на напрежението, но болката не изчезна.

Светлините над главата й се завъртяха и всичко посивя. Хората се движеха бързо около нея и говореха приглушено като обезумели. Една от акушерките хленчеше и се давеше. Ала бебешки плач не се чуваше…

— Били! Какво стана? Къде е бебето?.

— Почакай, миличка, ще се оправиш.

Гласът му беше немощен, напрегнат и разстроен.

— Отче Питър, къде е бебето ми? Искам си бебето!

— Тук съм, Лорийн — отговори той и стисна ръката й.

— Какво стана, отче?

Някой я миеше между краката и й слагаше компреси. Нищо не я интересуваше. Само си искаше бебето.

Отец Питър се наведе над нея. Изражението му беше странно — сякаш всеки момент щеше да избухне или в сълзи, или в смях.

— Лорийн, бебето е… мъртво.

Тя предчувстваше, че ще й каже това. Думите само потвърдиха опасенията й. Изведнъж болката от раждането се превърна в далечен спомен. Мисълта, че бебето е мъртво, стана черна дупка в душата й, канецерогенно образувание, което щеше да я разяде.

Някой стискаше ръката й. Тя видя разплаканото лице на Били.

— Така е по-добре, миличка… И без това нямаше да оживее…

— Момче ли беше, или момиче, Били? Трябва да знам… Не може ли поне да го видя!

— Лорийн… Гласът на отец Питър трепереше от болка.

— Не бих ви съветвал — рече лекарят.

— Защо не мога да видя бебето си? Били, момче ли беше, или момиче? Били се разплака неудържимо.

— Не знам, Лорийн.

Тя също се разплака. Надигна се, разтърсвана от ридания.

— Искам да видя бебето си! — крещеше Лорийн.

Някакво движение прикова погледа й — една от акушерките покри нещо и бързо го изнесе с количката.

Лорийн само зърна онова, което лежеше там, но образът се запечата в паметта й. Малко, лъскаво и червено. Кръгло и издуто, с безформена глава, твърде голяма за торса. Изкривени крайници като клоните на болно дърво. Органите бяха от външната страна на тялото, сякаш някой го беше изкормил.

Покриха го с чаршафа и го отнесоха. Може би за да го затворят в стъкленица със специален разтвор или да му направят дисекция и да го зяпат, или просто да го хвърлят в найлонов чувал и да го кремират. Нямаше значение. Дори и да беше урод, тя все пак го видя…

Вътрешни линии на САЩ, полет 1104 — Бевинс. 15 декември 1999

Излитането от Бирмингам беше ужасно поради необиквено силната снежна буря, разразила се из този край на щата. Сега, високо в небето, Бевинс си мислеше за задачата, Беше вършил какво ли не по заповед на Фримейсън — Купър, но това минаваше всякакви граници… За какво, по дяволите, мислеше, когато се съгласи? За парите естествено.

Когато ти предложат достатъчно мангизи, за да не се налага да работиш до края на живота си, не можеш да откажеш — каквато и да е задачата.

Въпросът обаче беше дали е в състояние да я свърши. Не че не можеше да измисли как да я осъществи. Ставаше дума за военна стратегия и избиране на подходящия момент, което винаги беше осъществимо. Не, измъчваше го нещо много по-основно. Проблемът беше, че трябваше да се справи съвсем сам.

Без ничия помощ. Пред очите на Оня, който гледаше от небето. Въпреки взаимоотношенията си с преподобния Купър, Фреди не беше сигурен дали вярва в Бога и в доброто и злото.

Грубо казано, никога не се беше затормозявал с въпроси от рода на кое е „етично“ или „морално“. Беше от онези хора, които смятат, че се справят криво-ляво добре. Беше убеден, че повечето хора шикалкавят, ако им се предостави възможност, мамят, променят цифрите в своя полза, лъжат, когато могат да се измъкнат безнаказано, и те прецакват, ако сметнат за необходимо.

Отпи от второто уиски, после си заслади с глътка кока-кола. Дали пък да не се напорка, докато стигнат до Сейнт Луис, и да не се притеснява дали Питър Каренца ще попадне в обсега на избраното от него оръжие?

Лос Анджелис — Тарджено. 25 декември 1999

Изгрев слънце. Коледното утро беше топло и слънчево. Ветрецът беше по-скоро приятен, отколкото хладен. Играчите на голф обичат такова време, сърфистите — също, стига да имат неопренови костюми. Пришълците от другите краища на страната не можеха да свикнат с ярката слънчева свет лина и високите температури по Коледа и макар да мразеха снежните виелици, мнозина предпочитаха облачното небе й неприятния вятър, които съответстваха на атмосферата на сезона.

Ала това коледно утро в Лос Анджелис беше необикновено. Стотици хиляди хора се бяха събрали в най-новия архитектурен храм на града — Спортния комплекс.

Стадионът беше достатъчно голям, за да побере шест ракетни площадки, и имаше места за над двеста и петдесет хиляди зрители. Навсякъде бяха разпръснати апартаменти, панорамни асансьори, ресторанти, барове и дори нощни локали. Нощем Спортният комплекс приличаше на кораб-майка от „Близки срещи от трети вид“ на Спилбърг. Всички останали градове завиждаха на жителите на Лос Анджелис за олимпийския колизей. Кметовете на по-големите американски градове несъмнено предпочитаха да имат такъв палат, отколкото да подобрят общественото образование или програмите за подпомагане на възрастните или бездомните.

В Спортния комплекс вече се бяха състояли рокконцерти, баскетболни и футболни мачове и Игри на Добрата воля, но Международният църковен събор беше първото религиозно събитие, което щеше да се проведе там. Радио и телевизионни екипи от сто и четирийсет страни бяха разположили камерите и техниката си. Сателитните чинии никнеха покрай стадиона като гъби след напоителен дъжд. Милиарди хора щяха да станат свидетели на Събора. Техническите лица сновяха насам-натам като работни пчелички, подготвящи кошера за посрещането на царицата-майка. Ако беше видял агента си в този момент, Франческо едва ли би го познал. На мястото на късата коса имаше дълги руси кичури, а елегантните мустаци бяха пожертвани заради маскировката. Облечен в белите работни дрехи на техник от екипа на Църквата на Светата Дарохранителница, той се мотаеше на горните нива на Спортния комплекс и се преструваше, че е от армията работливи мравки, които извършваха последните приготовления за голямото предаване. Имаше десетки екипи от цял свят и се говореха най-различни езици. Навред цареше бъркотия и Тарджено беше свободен да ходи, където иска. По-късно охранителните фирми щяха да въдворят ред и да се приготвят за събитието. Но в момента бездействаха. Тарджено застана в сянката на прожекторите, които се извисяваха като гигантски криви рогове. В суперструктурата се преплитаха многобройни пътеки и стълби и всичко бе замаскирано или скрито с архитектурни трикове. Спортният комплекс предлагаше множество места за скривалище на един убиец. Тарджено възнамеряваше да избере няколко удобни позиции, за да покрие всеки възможен ъгъл. Закрачи бързо сред техниците. Носеше тефтер и радиостанция и се преструваше, че говори по нея. За страничните наблюдатели Тарджено беше само един служител, стараещ се да изпълни възложената му задача.

Отгоре се виждаше ясно централната сцена. Разположена точно в средата на стадиона, издигната на сложна апаратура от електрически мотори, огромната овална платформа беше направена така, че да се завърта на всеки час. Използвана често за концерти и други представления, въртящата се сцена се харесваше много на зрите лите. Където и да седяха, те можеха да виждат всичко.

Движението по посока на часовниковата стрелка предлагаше и на всеки потенциален убиец вечно променяща се панорама от мишени. Пък и въртенето беше достатъчно бавно и човек можеше лесно да се прицели. Тарджено поклати глава, докато наблюдаваше работата на един от телевизионните екипи, който прикрепяше сателитна чиния на малка платформа. Около сцената имаше стотици, хиляди такива платформи — доказателство за предвидливостта на архитекта, който бе предположил, че събитията в Спортния комплекс ще се предават по целия свят. Правилно бе изключил вероятността платформите и сателитните чинии да бъдат удобни скривалища — те бяха твърде открити и уязвими за сканиращите устройства с инфрачервени лъчи, които реагираха на телесната топлина.

Не, трябваше да намери място, което да е достъпно и същевременно прикрито.

За всеки снайперист разстоянието до сцената не представляваше препятствие. От всяка точка в близост до платформите със сателитните чинии Тарджено можеше да уцели муха на носа на папата. А не беше кой знае какъв стрелец. Мнозина други стреляха по-добре от него. Ала това не беше единственото изискване за един убиец. Много важно беше умението да избереш подходящия момент, когато никой не гледа, когато жертвата е най-уязвима и когато имаш най-големи шансове да избягаш.

Тарджено не забравяше това крехко равновесие. Колкото по-близо се намираше до въртящата се сцена, толкова по-голяма беше вероятността за успех. Трябваше много да внимава, бавно да си проправи път през лабиринта от седалки и да провери всичко.

Това означаваше също, че трябва да помисли и за други методи — по всяка вероятност бомба. Охраната на стадиона едва ли щеше да търси устройство с часовников механизъм. Това би й отнело цели седмици. Невъзможно. Безсмислено. Но благодарение на развитието на микроелектрониката Тарджено имаше надеждна възможност да улавя в атмосферата характерните електрохимични признаци за наличието на преносими бомби. Другите устройства като лазер или микровълнови уреди се откриваха по-трудно, но имаше начин да се справи и с тях. Никой нямаше по-богата торба с номера от Тарджено. Ако в Спортния комплекс имаше нещо такова, той непременно щеше да разбере. Погледна часовника си и запомни часа — шест сутринта. Съборът щеше да започне по обед. Още шест часа. В редица други случаи бе разполагал с много по-малко време.

Лос Анджелис, Калифорния — Уиндзор. 25 декември 1999

Питър бе заминал предишния ден — преоблечен и сам. Марион вече не се обиждаше от отчуждеността му, но това не й пречеше да се тревожи за него. Самолетът спря и гя се опита да престане да мисли за начина, по който Питър се променяше. Той вече не беше…

Обичайното съобщение на пилота и мигновеното шумолене на пътниците около нея я разсеяха. Били и Лорийн вече вървяха по пътеката между редовете. Тя тръгна след тях, слезе от самолета и пое по терминала.

Въпреки загубата на бебето, Били възвръщаше силите и решителността си. С нищо не показваше, че вярата му в Питър е разклатена — поне засега. Остана му предан и напълно зависим от него. Лорийн още страдаше. Марион я наблюдаваше как се движи неспокойна сред тълпите на летището, глуха за шума и багрите наоколо.

— Ето лимузината ни! — извика Били и посочи една дълга бяла кола.

Шофьорът държеше табелка с надпис УИНДЗОР. Учтиво им помогна да се настанят, сетне потегли из Лос Анджелис. Марион забеляза, че Били се заплесва по всичко.

Виждаш ли нещо познато? — попита тя и сложи слънчевите си очила. Ослепителният блясък на южнокалифорнийското слънце посребряваше пейзажа. Въпреки видимите пластове смог, надвиснали над хоризонта, всичко изглеждаше необикновено ярко. Хотелът им се намираше на юг от университета и беше ограден с гигантски палми и буйна сенчеста растител-ност. Записаха се и Марион почувства, че напрежението и намалява. Да, мадам Уиндзор — каза служителят и им подаде не ключове, а магнитни карти. — Апартамент 780. Благодаря.

Искаше само да се изкъпе и няколко часа почивка, преди да прекара остатъка от деня и нощта в Спортния комплекс. Непрекъснато си повтаряше, че вече не я интересува кой и какъв е отец Питър. Реши, че всичко е извън сферата на нейното влияние, и се остави да се носи по течението.

— Извинете — попита администраторът, като се вгледа в Били. — Вие ли сте мистър Клемънс? Били Клемънс?

— Да. Защо?

— Има съобщение за вас.

Човекът му даде запечатан плик с емблемата на фондацията.

— Какво е това? — попита Марион.

Искаше й се да надникне през рамото му и да прочете писмото, но се въздържа. Били отвори плика и бързо прочете съобщението.

— От един от охраната, Бевинс. Иска да ме види.

— Бевинс ли? Пише ли какъв е проблемът?

Били сви рамене и й показа бележката. „Много е спешно. Трябва да те видя, веднага щом пристигнеш. Чакам във фоайето на хотел «Бевърли Хилс Ф. Бевинс».“

— Далече ли е хотелът?

— Не много. Били се обърна към Лорийн.

— Трябва да видя за какво става дума, миличка. Няма да се бавя.

— Добре, Били. Внимавай… Той кимна и погледна Марион.

— Би ли й помогнала да се настани? Ще се върна веднага, щом мога.

— Разбира се. Всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти. Трябва да бързам.

Били се обърна и излезе от хотела. Марион взе ръчния си багаж и тръгна към асансьорите. Изневиделица се появи пиколо, за да им помогне с чантите. Вратите се затвориха и Марион изпита мимолетното чувство, че нещо не е наред. „Господи, моля те, дано не е така…“

Молитвата я развълнува като никога. „Моля те, Господи, Който и да си Ти…“

„Бевърли Хилс“ — Клемънс

Фреди Бевинс седеше във фоайето и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Беше със сив костюм и черна вратовръзка, Дрехите му го отличаваха толкова явно като пришълец, че Били се зачуди дали да не се е докарал така нарочно.

— Здравей, Били — рече Фреди и стана да се ръкува с него. В другата си ръка стискаше бял плик.

— Добре ли пътува?

Били сви рамене. Нямаше време за празни приказки.

— Какво има, Бевинс?

Фреди пое въздух и го издиша бавно, дори театрално.

— Казаха ми да се обърна към теб по този въпрос, тъй като си постоянно край отец Каренца. Да отидем в бара. Ще те почерпя нещо и ще ти обясня какво да правиш.

— Мислех, че си в хотел „Уестуд“ с другите от охраната…

Бевинс кимна.

— Така е, но тук се отседнали едни приятели, затова реших да съчетая работата с удоволствието.

Бевинс се ухили и Били му се усмихна неловко. Фреди изглеждаше приятен тип, но у него имаше нещо мазно.

Минаха през обраслата с буйна растителност градина и покрай басейна, където голи жени позираха и се печаха на слънцето, за да привлекат вниманието на някоя известна особа. Бевинс се усмихна, като видя, че Били ги оглежда.

— Хубаво е, нали?

— Казват, че в този град се прави най-много секс на глава от населението. Май са прави.

Бевинс се изсмя. Седнаха на високите столчета до бара. Помещението беше свръхлуксозно. Появи се барманът и Бевинс си поръча уиски, а Били бира.

— Е, защо ме повика, Бевинс?

Бевинс въздъхна тежко и каза:

— Шефът вероятно има доста силни врагове, Били. Съзнаваш ли това?

— Предполагах, че може да стане така. Напоследък е много… откровен.

— Да — усмихна се Бевинс.

Барманът донесе напитките, после дискретно изчезна.

— И така, за какво намекваш, Бевинс? Охраната е главната ми задача.

Бевинс изпи уискито на един дъх и бавно отвори плика, откъдето измъкна малко квадратно парче пластмаса.

— Вземи… — рече той и го подаде на Били.

Младият мъж видя, че това е значка за самоличност — със снимката на Питър.

— За какво ми е?

— Това е пропуск за Спортния комплекс. Охраната на стадиона ги раздава на всички, които ще бъдат горе на сцената, както и на онези, близо до тях — журналисти, технически лица и други.

— Добре, но какво общо има това с мен?

Бевинс го погледна заговорнически.

— Искам да накараш отец Питър да си я сложи. И то точно тази.

— Какво толкова й е специалното? — попита Били и го изгледа изпитателно.

— Вътре има захранван със слънчева светлина микрочип и предавател.

— За какво са?

Били преглътна с усилие. Нямаше представа какъв ще бъде отговорът, но предчувстваше, че ще е странен.

— Това ще ни позволи да разберем дали някой използва ултразвукови или лазерни прицели.

— Имаш предвид снайпер?

— Точно така. И по-сложни устройства.

Бевинс прокара пръсти през пригладената си коса.

— Ако този предавател засече нещо, веднага ще сигна лизира на нас, охраната.

Били отпи от бирата.

— Звучи добре.

— Така е. Но трябва да си сигурен, че Каренца ще носи значката през цялото време.

— Защо не му я дадеш ти?

Бевинс отново се усмихна.

— Защото и той е като другите, които съм охранявал. Мисли, че всички го обичат и че е недосегаем.

— Защо смяташ, че ще послуша мен?

— Виж какво, не му обяснявай подробности за охраната. Не споменавай нищо, освен ако не махне значката.

— Аха, ясно. Били пак отпи от бирата.

— Добре. Само направи така, че да я носи през цялото време.

— Да, мисля, че ще се справя.

Бевинс сложи значката в плика и го подаде на Били.

— Благодаря… Много улесняваш задачата ми.

— Няма проблем.

Бевинс бутна стола настрана и потупа Били по рамото.

— Е, трябва да отивам на работа. Имам да свърша още много неща преди да е започнало шоуто.

— Добре, Фреди. Не се притеснявай за значката. Аз ще имам грижата за нея.

— Знам, че ще го направиш — усмихна се Бевинс.

Рим, Италия — сестра Етиен. 25 декември 1999

Макар да лежеше в леглото си в бялата стая, усещането, че се носи на малък сал, беше непреодолимо. Сякаш леки вълни я тласкаха към Арктика, където бялото небе се сливаше с леда. Там, където нямаше нищо друго освен снежнобяла чистота. Какво ли означаваше белотата?

Състоянието на душата й? Непорочността — дори в помислите й? Или самия свят — пречистен, обновен, непокварен и целомъдрен?

Не. Светът, който познаваше, не беше такъв. Особено в момента.

Тя бавно отвори очи и зрението й се проясни. Белотата се разпръсна и се появи прозаичната обстановка на болничната стая. Някаква сивкава форма придоби очертания на човешка фигура, облечена в тъмносиньо.

— Добро утро, сестро — каза един глас.

Етиен примигна. Някакво име изплува в съзнанието й.

— Майко… — промълви тя.

— Точно така — рече игуменката. — Лекарят каза, че днес си много по-добре. Пак ти стана лошо. Спомняш ли си как се прибра тук? Искала си да говориш с мен.

— Да. Видях… света. Сега разбирам нещата по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да говоря с Негово Светейшество за това. Викториана се усмихна.

— Да, вече го каза. Но той е много зает, Напоследък изобщо не се задържа във Ватикана.

— Да, знам. Скоро ще отпътува. Трябва да го видя преди да замине. Викториана се наведе над леглото. Лицето й беше съвсем наблизо, а дъхът — приятен и свеж.

— Етиен, първо трябва да кажеш на мен. Ти беше много болна. Уплашихме се, че си загубила разсъдъка си.

— Вероятно. Лудостта може да е по-приятна от виденията.

— Какви видения?

Монахинята се обърна на другата страна.

— Кажи ми, Етиен!

Монахинята се вторачи в белия таван. Той й оказваше странно, но успокояващо въздействие.

— Съжалявам — чу се да казва Етиен, ала сякаш говореше не тя, а някой друг, — но не мога да кажа на никого освен на Светия отец.

— За детето е, нали?

Белотата се сгъсти и я смрази. Откъде знаеше Викториана?

— Да — продължи игуменката. — Очите те издават. Мислиш, че не се досещам. Всички знаем, така че можеш да говориш.

— Той вече не е дете.

— Да.

— Той е мъж, но и нещо повече. Мисля, че е чудовище.

— Така е — съгласи се Викториана, и виденията ти потвърждават това.

— Не беше правилно да ме карате да правя онова нещо. То беше ужасен грях и само Светият отец може да ми прости.

— Не, ти не си съгрешила, дете мое.

Етиен я изгледа гневно.

— Всички сме грешници. Светът се гърчи в болка и се променя. Всяка нощ преживявам мъките на умиращите! Чувам как милиони животи угасват като звезди на зазоряване. Тяхното страдание е и мое. И ще има още. Много повече.

Етиен отмести поглед и млъкна. Нямаше да й позволят да се срещне с папата. Вече го знаеше със сигурност. Почувства как Господ се отдръпва, отказва се от нея. Само да можеше да Го види и да поиска прошка…

Лос Анджелис — Спортния комплекс. 25 декември 1999