Куклата на съдбата

Глава втора

Бях се завърнал крадешком на Земята. Завърнал не е точната дума, тъй като — първо — никога не съм бил там. Но на Земята се пазеха парите ми, тя бе и убежище, докато навсякъде в космоса съм лесна плячка за всеки, който ме открие. Не че бях направил нещо кой знае колко лошо, нито вината бе изцяло моя, но имаше много хора, които бяха заложили всичко на това да ме хванат и накрая щяха да успеят, ако не достигнех убежището на Земята.

Звездолетът, който управлявах, не беше достатъчно извинение — откраднат от корабното гробище (защото той бе тъкмо такъв), закърпен и свързан с лепяща се лента и тел, — но все пак нямаше да ми трябва дълго. От него се искаше само да ме откара до Земята. Не ме беше грижа, че може и да се превърне в купчина метал, след като излезех от него. Щях да остана на Земята, щом се добера до нея.

Знаех, че земните патрулни служби ще ме търсят — не че земята я интересувах — от нейна гледна точка колкото повече, толкова по-добре. По-опасен бе патрулът, чиято задача бе да предпазва земята от завръщането на опасни типове като мене.

Така че навлязох в Слънчевата система, оставих Слънцето между себе си и Земята и се надявах, че формулата ми за придвижване е вярна и че съм пресметнал всичко добре. Набрах нормална космическа скорост, доколкото тази развалина ми позволи, а и притеглянето на Слънцето ми помогна значително, защото когато го подминах, корабът се носеше като опърлен в ада прилеп. В продължение на цял час се притеснявах, че може би преминавам прекалено наблизо. Но радиационната защита устоя, загубих само половината си скорост и ето че доближавах Земята.

След като изключих двигателите и всички останали уреди, се плъзнах покрай Венера — тя остана на не повече от осем милиона километра вляво — и се насочих към Земята.

Патрулът не ме забеляза, което си беше чист късмет, разбира се, но пък и нямаше кой знае какво да се засече. Не оставях следи от двигателите си, а и електрониката дремеше, така че биха могли да засекат само металната маса, която при това не бе голяма. А се спуснах и със Слънцето зад гърба си, а слънчевото излъчване пречи на засичането независимо от качеството на съоръженията.

Опитът ми беше лудост, разбира се. Имаше десетина много неприятни начина да се проваля, но при много от приключенията си сред планетите бях рискувал не по-малко. Важното е, че успях.

На Земята има само един космодрум. Повече не им трябват. Движението не е голямо. Много малко хора са останали на Земята — повечето са из космоса. Останалите там са непоправимо сантиментално настроени хора, които мислят, че е престижно да обитават планетата, откъдето човешкият род се е пръкнал. Те и подобните на мене са единствените й обитатели. Чувал съм, че сантиментално настроените представляват доста високомерна групичка от самопровъзгласили се аристократи, но това не ме тревожеше. Нямах намерение да се сближавам особено с тях. От време на време пристигаха екскурзионни кораби с хаджии, които се връщаха, за да се запознаят с люлката на човечеството, имаше и отделни товарни кораби, но това бе всичко.

Приземих кораба, изключих го и го оставих, като взех само двата си куфара — единственото, което бях успял да взема със себе си преди да се съберат лешоядите. Корабът не се превърна в купчина метал — просто си стоеше там както бе слепен. Най-жалкото превозно средство, което човек може да си представи.

Само на две клетки по-надолу от него стоеше онзи прекрасен кораб. Блестеше с обещанието си за добра работа, източен и елегантен, космическа яхта, която изгледаше устремена към небето и стоеше нетърпелива като куче на каишката си. Не можеше да се каже, разбира се, само от гледане, какво има вътре, но около корабите имаше нещо, което просто не може да остане незабелязано. И отвън личеше, че при изработването на този звездолет парите не са били проблем. Харчени са били с широка ръка, за да се получи най-доброто. Още като стоях там и го гледах, усетих, че просто ме сърбят ръцете да поема управлението му.

Предполагам, че ме сърбяха най-много, защото знаех, че вече никога няма да изляза в космоса. Бях свършен. Щях да прекарам останалата част от живота си на Земята по най-приемливия възможен начин. Ако някога я напуснех, биха ме хванали.

Напуснах пистата и минах през митницата — ако можеше да се нарече така. Служителите си гледаха работата съвсем през пръсти. Нямаха нищо против мен или когото и да било. А това ми се струваше най-доброто, което би могло да се каже за Земята.

Отидох до близкия хотел и след като се настаних, слязох в бара.

Бях на третата или четвъртата си чаша, когато в бара пристигна робот-лакей и се насочи към мене.

— Вие ли сте капитан Рос?

Зачудих се каква ли неприятност ме очаква и доста се уплаших. На Земята нямаше жива душа, която да ме познава или да е известена за пристигането ми. Единствените ми контакти досега бяха с митничарите и със служителя в хотела.

— Нося бележка за вас. — Роботът ми я подаде.

Пликът беше запечатан и ненадписан.

Отворих го и извадих картичката. Пишеше:

Стоях си там загледан в бележката, а роботът по бутилките се плъзна покрай бара:

— Още една чаша?

— Още една.

Коя точно бе Сара Фостър и откъде знаеше, само час след кацането ми, че съм на Земята?

Бих могъл да поразпитам, разбира се, но от една страна изглежда нямаше кого, от друга страна, по някаква причина, която не можех да обясня, не ми се искаше да го правя.

Не бе изключено да е клопка. Добре знаех, че има хора, които ме мразят достатъчно, за да си позволят да ме измъкнат нелегално от Земята. На тях вече би им било известно, че съм си намерил кораб, но малцина биха повярвали, че той ще бъде в състояние да ме закара до Земята. Но все още никой от тях не би могъл и да допусне, че вече съм достигнал Земята.

Седях си, пиех и се опитвах да обмисля положението всестрано. Накрая реших да опитам.

Сара Фостър живееше в огромна къща, разположена на хълм, обграден от обширна пустош, граничеща от своя страна с красиви поляни и алеи. Огромната къща бе изградена от естествени тухли, цялата бе опасана от дълга тераса, от покрива й стърчаха множество комини.

Очаквах при вратата да ме посрещне робот, но бях поздравен от самата Сара Фостър. Носеше дълга зелена вечерна рокля, която ярко контрастираше с огнената и рошава коса, един кичур от която постоянно влизаше в очите й.

— Капитан Рос — подаде ми ръка тя, — много се радвам, че дойдохте. И то при толкова прибързана покана. Може би се показах прекалено припряна, но исках толкова да ви видя.

Коридорът, в който стояхме, беше висок и хладен, с бяла ламперия и излъскан до блясък под, с масивен кристален полилей на тавана. От обстановката лъхаше на богатство и на свързан със Земята благороднически род. Беше много приятно.

— Останалите са в библиотеката. Да отидем при тях — подкани ме тя.

Хвана ме под ръка и ме поведе по коридора към врата, зад която се намираше стая, твърде различна от антрето, през което бях минал. Може да е била библиотека — имаше няколко рафта с книги, — но сега изглеждаше повече като склад за ловни трофеи. Към всички стени бяха прикрепени препарирани глави, в единия край имаше шкаф с изложени ловни пушки, подът бе постлан с кожи, някои от тях заедно с главите с озъбени завинаги усти.

На столове до огромното огнище седяха двама души, единият от които стана при влизането ни. Беше висок и сух, със слабо и тъмно лице — потъмняло, помислих си аз, докато го гледах, не толкова от слънце и живот на открито, колкото от мислите в главата му. Носеше тъмнокафяво расо, вързано леко през кръста с наниз от мъниста, а на краката си имаше груби сандали.

— Капитан Рос, това е отец Тък — представи го Сара Фостър.

Той протегна кокалеста ръка:

— Официално името ми е Хюбърт Джаксън, но предпочитам отец Тък. По време на скитанията си, капитане, съм чувал много за вас.

— Много ли сте скитали? — погледнах го аз. Бях виждал такива като него и преди и те не ми бяха харесали.

— Достатъчно много — кимна той — и винаги в търсене на истината.

— До истината понякога е много трудно да се достигне — забелязах аз.

— А това, капитане — бързо добави Сара, — е Джордж Смит.

Вторият мъж също се бе изправил и бе протегнал отпуснатата си ръка към мене. Беше тантурест дребосък с някакво нечисто излъчване, а очите му бяха млечнобели.

— Както виждате — каза Смит, — аз съм съвсем сляп. Ще ме извините, че не станах веднага, когато влязохте.

Стана ми неудобно. Не беше нужно да изтъква слепотата си.

Стиснах ръката му. Беше мека и отпусната каквато изглеждаше. Той веднага се върна опипом на стола си.

— Може би ще седнете на този стол — посочи Сара. — Напитките ще дойдат веднага. Знам какво искат останалите, но…

— Ако имате малко уиски — прекъснах я аз.

Седнах на стола, който ми бе предложила, тя се настани на друг и четиримата се озовахме заедно — събрани пред високата камина, заобиколени от главите на същества от десетина различни планети.

— Забравих — обърна се тя към мен, като видя, че ги разглеждам. — Извинявайте. Вие изобщо не сте чували за мене — докато получихте бележката ми, искам да кажа.

— Извинете, мадам.

— Аз съм балистичен ловец — представи се тя с повече гордост, според мене, отколкото поводът изискваше.

Положително бе забелязала, че не разбирам.

— Използвам само балистични пушки — обясни тя. — От тези, които стрелят с куршум, изтласкан от взрив. Това е единственият спортен начин за ловуване. Необходимо е да умееш добре да си служиш с пушката, а понякога и да си смел. Ако не уцелиш жизненоважната точка върху съществото, по което стреляш, то има възможност да се нахвърли върху тебе.

— Ясно — кимнах аз. — Спортна дейност. И вие, разбира се, я владеете до съвършенство.

— Не винаги е така.

Един робот внесе напитките и ние се настанихме по-удобно с чаши в ръце.

— Имам чувството, капитане — подхвана Сара, — че на вас това не ви допада.

— Нямам никакво мнение — отвърнах аз. — Нямам данни, които биха ми позволили да оформя мнението си.

— Но вие сте убивали диви същества.

— Няколко, но никога не съм бил воден от онова, което се нарича спортен инстинкт. Понякога за храна. Друг път, за да спася живота си. — Отпих от чашата си. — Не съм поемал рискове. Служа си с лазерна пушка. Тя ги прогаря дотогава, докато не сметна, че е достатъчно.

— Тогава вие не сте спортист, капитане…

— Не съм. Аз съм — нека кажем — бях ловец на планети. А сега изглежда вече съм излязъл в пенсия.

Докато седях там, се чудех за какво е всичко това. Сигурен бях, че не ме е поканила заради компанията ми. Не подхождах нито на стаята, нито на къщата. Не повече отколкото и останалите двама гости. Каквото и да се гласеше, те двамата щяха да участват в него и мисълта, че би могло да се събера с тях не ми вдъхваше никакъв ентусиазъм.

Тя навярно бе прочела мислите ми:

— Навярно се чудите, капитане, за какво става дума.

— М-м-м — кимнах аз, — мина ми подобна мисъл.

— Чували ли сте за Лорънс Арлън Найт?

— Скитника — досетих се аз. — Да, чувал съм. Истории, които се разказват за него. Това е било отдавна. Много преди моето време.

— А историите?

— Обикновените истории. Космически небивалици. Имало е и още има мнозина като него. Той просто е успял да привлече вниманието на разказвачите. Навярно заради името си. В него има нещо звучно. Като Джони Апълсийд1 или сър Ланселот2.

— Но сте чули…

— Че е преследвал нещо? Разбира се. Те всички преследват нещо.

— Но той е изчезнал.

— Който стои там достатъчно дълго време — обясних аз — и си навира носа в непознати области, рано или късно ще изчезне. Не може да не попадне на нещо, което да му види сметката.

— Но вие…

— Аз не се задържам дълго — продължих аз. — А и не съм изпадал в затруднено положение. Единственото, което търсех, бяха нови планети. Никакви Седем града на Сибола3, никакво мистично Елдорадо, никакви докарващи те до транс кръстоносни походи на душата.

— Вие ни се подигравате — обади се отец Тък. — Не обичам подигравчиите.

— Не съм искал да се подигравам — говорех все на Сара Фостър аз. — Космосът е пълен с легенди. Тази, която вие споменахте, е само една от многото. Забавно е да ги слушаш, когато си нямаш друга работа. А мога да добавя и че не обичам забележки от псевдосвещеник с мръсни нокти.

Оставих чашата си на масичката до стола и се изправих:

— Благодаря за почерпката. Може би някой друг път…

— Само минутка — спря ме тя. — Моля ви седнете. Извинявам се заради Тък. Но вие имате работа с мене, не с него. Имам предложение, което може би ще ви се стори привлекателно.

— Оттеглил съм се — подсетих я аз.

— Може би сте видели кораба на космодрума. През две клетки от мястото, където вие се приземихте.

— Да, видях кораба. И много го харесах. Ваш ли е?

Тя кимна:

— Капитане, имам нужда от човек, който да управлява кораба. Бихте ли се заели с тази работа?

— Защо точно аз? — попитах я. — Положително има и други хора.

— На Земята? — Тя поклати глава. — Колко квалифицирани космонавти мислите, че има на Земята?

— Предполагам, че не са много.

— Няма никакви — отсече тя. — Или почти никакви. Няма хора, на които бих могла да поверя този кораб.

— Нека се разберем. — Аз отново седнах. — Откъде знаете, че можете да поверите този кораб на мене? Какво знаете за мене? Откъде разбрахте, че съм пристигнал на Земята?

Тя ме погледна право в очите, като малко примижа, както навярно примижаваше, когато насочваше пушката си към нападащия я звяр:

— Мога да ви имам доверие, защото няма къде да отидете. Навсякъде из космоса ви търсят. Можете да намерите сигурност единствено, ако се придържате към кораба.

— Така е — признах аз. — Но как ще потегля към космоса. Патрулите…

— Капитане, повярвайте ми, нищо не може да догони този кораб. А ако някой си е поставил това за цел, бързо ще се умори от преследването. Пътят ни е далечен и тежък. Няма да си струва да ни гонят. Освен това, мисля, че може да се уреди никой да не разбере, че сте излезли в космоса.

— Това е много интересно — кимнах аз. — Бихте ли могли и да ми обясните къде би трябвало да отидем?

— Ние не знаем къде трябва да отидем — отвърна тя.

Това, разбира се, беше пълна глупост. Човек не предприема полет, ако не знае къде отива. Щом не иска да ми каже, защо просто не си признае?

— Но господин Смит знае — допълни Сара.

Обърнах се и го изгледах — голяма незряща купчина, струпана на стола, с млечнобели очи на отпуснатото лице.

— В главата си чувам глас — обясни той. — Поддържам контакт с някого. Имам приятел там.

О, чудесно, помислих си. Значи всичко се свежда до това. Той чувал глас в главата си.

— Оставете аз да се досетя — казах на Сара. — Този религиозен господин ви е довел господин Смит.

Тя изведнъж се разсърди. Лицето й побеля, а сините й очи се стесниха и заприличаха на блестящи ивици лед.

— Прав сте — студено процеди тя, — но това не е всичко. Знаете, разбира се, че Найт е бил придружаван от робот.

— Робот на име Роскоу — кимнах аз.

— А че този робот е бил телепатичен?

— Такова нещо не съществува — възразих аз.

— Не, има го. Или по-скоро имало го е. Аз съм проучила всичко, капитане. Разполагам с техническите данни специално за този робот. И ги имах дълго преди господин Смит да се появи. А също и писмата, които Найт е пращал на някои свои приятели. У мене са може би единствените автентични документи от Найт и за онова, което е търсел. Всичко е придобито дълго преди двамата господа да се появят и е взето от място, което те не биха могли да знаят.

— Но те може би са чули…

— Не съм казвала на никого — натърти тя. — Това беше… как бихте го нарекли? Може би обикновено хоби. А може би страст. Отделни детайли, събирани от тук-там, без каквато и да е надежда някога да мога да ги съчетая. Беше толкова пленителна легенда…

— И е точно това — махнах с ръка аз. — Легенда. Изграждана в течение на годините от отлични, макар и не злонамерени лъжци. Взема се един миниатюрен факт и се вплита сред други миниатюрни факти, докато всичките преплетени миниатюрни факти, заставени привидно да си взаимодействат, стават толкова сложни, че вече няма никаква надежда да се разбере кой е истинският факт и кое е вдъхновена измислица.

— А писмата? И техническите данни специално за този робот?

— Това би било нещо друго. Ако са автентични.

— Оригиналността им е вън от всякакво съмнение. Убедила съм се сама.

— И какво се казва в писмата?

— Че е търсел нещо.

— Аз ви казах, че те всички търсят нещо. Всички до един. Някои от тях вярват, че нещата, които търсят, наистина съществуват. Други са доведени до това убеждение от хипноза. Така е било някога, така е и до днес. На този тип хора е нужно извинение за вечните им странствания. Трябва им някак да осмислят безцелното си съществувание. Влюбени са в космоса и във всички непознати светове, които лежат зад поредния хоризонт. Не съществува причина, която да ги кара да отиват там, и те го знаят, така че съчиняват някакви основания и…

— Капитане, вие не вярвате и дума от историята ми.

— Нито дума.

Нямах нищо против, ако тези двама авантюристи я поведяха в безсмислено търсене, но аз нямах намерение да взема участие в него. Признавам си обаче, че като си помислех за кораба на космодрума, чувствах изкушение. Но си знаех, че е невъзможно. Земята бе убежище, а аз се нуждаех от убежище.

— Вие не ме харесвате — намеси се отец Тък. — Аз също не харесвам вас. Но нека ви призная честно, че не съм довел слепия си другар при госпожица Фостър с мисълта за парични придобивки. Отдавна съм престанал да изпитвам подобни нужди. Единственото, което търся, е истината.

Не му отговорих. До какво би довел отговорът? Такива като него бях виждал и преди.

— Аз не мога да виждам. — Смит заговори не на нас, не дори на себе си, а на непознат човек, за когото никой не знаеше. — Никога не съм виждал. Не познавам други форми освен ония, които долавям с ръце. Мога да си представя предметите само във въображението си, но представата ми сигурно е погрешна, тъй като не познавам цветовете, макар че са ми разказвали за тях. Червеното означава нещо за вас, но за мен е безсмислено. Няма начин да се обясни цветът на човек, който не вижда. Усещане за плат, да, но няма как наистина да се опознае платът. Водата се пие, но как изглежда? Уиски в чаша с лед, но на какво прилича уискито? Ледът е твърд и гладък, а на пипане е, както казвате, студен. Той е вода, превърната в кристали и разбирам, че е бял, но какво е кристал, какво е бял?

На този свят за мене няма нищо освен пространството, което той ми осигурява и мислите на другите хора, но откъде мога да знам, че интерпретацията ми на тия мисли е правилна? А мога ли да подредя правилно фактите? От този свят на мен е дадено малко, но аз имам друг свят. — Той вдигна ръка и чукна по черепа си с пръсти. — Друг свят, тук, в главата ми. Той не е въображаем свят, а е друг свят, даден ми от друго същество. Не знам къде е това друго същество, макар и да ми е внушено, че то е много далече от нас. Това е всичко, което знам със сигурност — голямото разстояние, което ни отделя, и посоката, в която се намира.

— Значи това е идеята? — отново заговорих на Сара аз. — Той трябва да бъде компасът. Тръгваме в посоката, посочена от него, и летим непрекъснато…

— Така е — съгласи се тя. — Така е било и с Роскоу.

— Роботът на Найт?

— Роботът на Найт. Така се твърди в писмата. Самият Найт е имал същата дарба в известна малка степен. Достатъчно, за да усеща, че някой е там. Така че е поръчал да се произведе роботът.

— Робот по поръчка? Телепатичен робот?

Тя кимна.

Беше ми трудно да преглътна. Дори невъзможно. Тук ставаше нещо наистина невероятно.

— Там някъде има истина — обади се Тък. — Истина, за която ние не можем дори да се досетим. Готов съм да заложа живота си, за да отида и да видя.

— И точно това ще направите — обобщих аз. — Дори и да намерите истината…

— Ако е там някъде — тръсна глава Сара, — все някой някога ще я открие. Защо да не бъдем ние?

Огледах стаята. Главите на фантастични и свирепи същества ни се мръщеха от стените. Бяха дошли от множество далечни планети — някои от тях бях виждал, за други само ми бяха разказвали, а имаше и такива, за които не бях и чувал, дори в пиянските разкази на самотни, изтощени от космически странствания мъже, които се събираха в мрачни барове на планети, чиито имена едва ли знаеха повече от хиляда души.

Забелязах, че стените са препълнени. По тях нямаше място за повече глави. Блясъкът на ловуването и на завръщането вкъщи с още глави изглежда също замираше. Може би не само за Сара Фостър, големия ловец, но и за хората, които си мислеха, че приключенията по далечните планети й осигуряват известен престиж. Така че имаше ли по-логичен изход от впускане в друг вид лов, от донасяне вкъщи на друг вид глава, от впускане в ново и по-прекрасно приключение?

— Никой — наблегна Сара Фостър, — никой няма да научи, че сте излезли в космоса, че сте напуснали Земята. Един ден се завръщате и в същия ден някакъв човек ще отпътува. Той ще изглежда точно като вас, но няма да бъдете вие. Ще живее на Земята вместо вас, а вие ще се отправите в космоса.

— Имате ли достатъчно пари, за да уредите това? — попитах аз. — Да купите верността на такъв човек?

Тя сви рамене:

— Имам достатъчно пари, за да купя каквото и да е. А след като сме навлезли далече в космоса, какво значение би имало, че него ще го разкрият?

— Няма да има значение — отвърнах аз, — освен че бих искал и да се върна с кораба — ако той изобщо се завърне.

— Това може да се уреди — увери ме тя. — Може да се вземат мерки.

— Например ако човекът, който ще ме замества тук, на Земята, загине при нещастен случай ли?

— Не така — поклати глава тя. — С такова нещо не бихме могли да се справим. Начините да се идентифицира трупът са прекалено много.

Забелязах как не й е особено приятно, че такова просто разрешение не може да се приложи.

Целият план не ми допадаше. Не ми харесваха хората и не ми харесваше замисълът им. Мисълта да поема управлението на оня кораб и да изляза в космоса обаче не ме оставяше. Чувствах, че на Земята човек може да умре, да се задуши. Бях видял малко от нея и то ми бе харесало. Но такова нещо човек би могъл да харесва известно време, а после постепенно да го намрази. Космосът беше в кръвта ми. Ставах неспокоен, когато се откъсвах от него за по-дълго. Там имаше нещо, което ти лазеше под кожата и се превръщаше в част от самия теб. Обсипаната със звезди самота, тишината, чувството, че не си свързан с нищо, че си свободен да отидеш където пожелаеш и да си тръгнеш когато поискаш — всичко това бе част от общата картина, но не цялата. Имаше и нещо друго, за което никой човек не бе намерил име. Може би беше чувството за истина — колкото и банално да звучи.

— Намислете си хонорара — продължи Сара Фостър, — а после го удвоете. Няма да издребняваме.

— Но защо? — възкликнах аз. — Толкова малко ли значат парите за вас?

— Разбира се значат много — възрази тя, — но когато ги имаш, се научаваш, че трябва да плащаш за онова, което ти трябва. А вие ни трябвате, капитан Рос. Вие никога не сте пътували по маркираните и обозначените космически маршрути. Винаги сте били преди останалите и сте търсили своите планети. Такъв човек ще ни бъде полезен.

Един робот се показа на вратата:

— Вечерята е готова за поднасяне, госпожице Фостър.

Тя ме погледна предизвикателно.

— Ще си помисля — обещах й аз.