Куклата на съдбата

Глава осемнадесета

Пристигнахме втората сутрин след изчезването на Тък. Знаехме, че е така, че сме достигнали мястото, към което се бяхме стремили вече толкова много безкрайни дни. Не бяхме обхванати от кой знае какво въодушевление, когато прехвърлихме малкото земно възвишение и видяхме зад него порта, образувана от две скали, между които минаваше пътеката — познахме, че това е входът към търсеното от нас място.

Над нас планините се извисяваха в небето — същите планини, които от града в началото бяха изглеждали като лилаво петно и едва се забелязваха върху северния хоризонт. Лилавото си оставаше, беше отражението на синята земя, през която се бяхме движили. Всичко изглеждаше толкова на място — планините, портата, чувството, че сме пристигнали, — че за мене тук нещо не беше наред, макар че колкото и да се мъчех, не можех да определя какво точно.

— Бух — повиках го аз, но той не ми отговори. Стоеше до нас по същия неподвижен и мълчалив начин. И на него сигурно всичко му се струваше съвсем наред.

— Да вървим — предложи Сара и ние стъпихме на пътеката към високата каменна порта, която водеше в планината.

Когато достигнахме входа, образуван между извисяващите се скали, видяхме знака. Беше метална табела, прикрепена към една от скалите, а покрай нея имаше още десетина подобни табели, на които очевидно се съобщаваше същото на различни езици. Единият надпис бе на смесения космически жаргон:

— Много важно — каза Пейнт. — Ще си правим компания с големия тежък рецитатор на римувани думи. И ще пазя старателно пушката, сабята и щита. Моля ви, не се бавете, тъй като в резултат от дългото време, прекарано по гръб, треперя от страх, когато край мене няма биологически хора. Истинската протоплазма действа много успокоително.

— Това не ми харесва — измърморих аз. — Ще трябва да тръгнем съвсем беззащитни по пътеката.

— Все пак си бяхме поставили за цел да открием това — напомни ми Сара. — Няма да издребняваме заради едно малко правило. А там ще бъдем в безопасност. Чувствам го. Ти не усещаш ли сигурността, Майк?

— Усещам я, разбира се — отвърнах аз, — но все пак не ми харесва. Усещанията не са нещо, на което можеш да се осланяш. Не знаем на какво ще попаднем. Не знаем какво ни чака там. А ако не обърнем внимание на табелата и…

— БИП! — разнесе се от табелата, от знака или от другаде.

Завъртях се и видях, че към табелата с правилата бе добавено ново съобщение:

— Добре, другарче, за какви последствия говориш? — попитах аз.

Табелата не благоволи да ми отговори. Надписът си остана на мястото.

— Не ме интересува какво ще направиш ти — отсече Сара. — Аз продължавам. И правя онова, което искат. Не съм изминала целия път, за да се върна сега.

— Че кой е казал нещо за връщане? — попитах аз.

— БИП — се чу от табелата и се появи ново съобщение:

Сара опря пушката на скалата под табелата, разкопча патрондаша си и го остави до приклада.

— Хайде, Бух — подкани го тя.

— БИП — и на табелата се появи:

— Знаеш го, другарче. Аз съм честно измътен! — възмутено изтръби Бух.

— БИП!

— Аз съм трима — с достойнство заяви Бух.

— Сега съм във втората си самоличност. Тя е за предпочитане пред първата, но още не е узряла достатъчно за втората.

Надписът угасна и и се усети как някой или нещо размишлява. Мисленето просто се усещаше.

— БИП!

Сара се обърна и ме погледна:

— Е? — попита тя.

Оставих щита до пушката, разкопчах колана със сабята и го оставих да падне.

Сара поведе и аз я пуснах да върви напред. Спектакълът все пак беше неин — за това си бе платила. Бух закрета по петите й, а аз останах отзад.

Докато се спускахме по пътеката, мракът се сгъсти, тъй като извисяващите се скали закриха цялата светлина. Вървяхме по дъното на окоп, който бе широк по-малко от метър. После окопът и пътеката рязко завиха и пред нас блесна светлина.

Излязохме от издигащите се скали и от тясната пътека и се озовахме в Обетованата земя.