Куклата на съдбата

Глава шеста

Нощта дойде. Огънят дълбаеше вълшебен кръг светлина сред мрака, който ни обграждаше от всички страни. Зад гърба ми долиташе леко скърцане от полюляването на хобитата. Смит още лежеше проснат отпуснато до стената. Бяхме се опитали да го вдигнем, за да го нахраним, но без всякакъв успех. Беше се превърнал просто в торба, все още с нас тялом, но със сигурност не и духом. Умът му се рееше другаде. До него беше безмозъчното тяло на робота Роскоу. Малко по-настрани седеше Тък и притискаше към себе си куклата — не се движеше, очите му бяха вторачени в мрака.

Бяхме се докарали до твърде окаяно положение, помислих си. Експедицията вече бе започнала да се разпада.

— Къде е Бух? — попита Сара.

— Шета някъде — отвърнах аз. — Обикаля. Него не го свърта на едно място. Защо не се опитате да поспите?

— А вие ще стоите и ще го чакате?

— Аз не съм сър Ланселот — възразих аз, — ако това имате предвид. Но можете да не се съмнявате — после ще ви вдигна, след като подремна малко.

— След малко — съгласи се тя. — Забелязахте ли, че това здание е изградено от камък?

— Сигурно съм забелязал — кимнах аз. — Но не съм се замислял за това.

— Не е като зданията в града — продължи тя. — От истински камък е. Може би гранит. А имате ли представа от какво може да са направени сградите в града?

— Не са от камък всеки случай — отвърнах аз. — Материалът за тях не е ваден от кариера. Най-вероятно е изкуствен. Изработен навярно по химически начин. Връзката между атомите е по-силна от всички междуатомни връзки, които познаваме. Нищо в света изглежда не може да разруши оня материал. Когато насочих лазерния си лъч в плоскостта на космодрума, тя не беше дори и одраскана.

— Разбирате ли от химия, капитане?

— Едва ли би могло да се каже — поклатих глава аз.

— Хората, които са построили тая сграда, не са построили града. Някой по-древен народ…

— Не можем да сме сигурни в това — усъмних се аз. — Не можем да преценим кога е издигнат градът. Ще са нужни милиони години, за да се появи там някакво захабяване или износване — ако дори и тогава се появи.

Постояхме мълчаливи. Взех една пръчка и поразместих дървата в огъня. Той лумна.

— А сутринта, капитане? — попита тя.

— Какво сутринта?

— Какво ще правим тогава?

— Ще продължим, ако дървото ни разреши. Предстои ни да открием някакви скитащи се кентаври, да видим дали мозъкът е у тях и дали можем да го вземем…

Тя посочи с глава към Смит:

— А той?

— Може би ще се свести дотогава. Иначе ще го завържем на някое хоби. А ако Тък не излезе от транса си сутринта, ще го върна към живота с ритници.

— Но нали Джордж търсеше нещо? И сега го е намерил.

— Вижте — започнах аз, — кой е купил кораба и е платил всички разноски? Кой е довел Смит дотук? Не ми казвайте, че сте решили да се окопаете и да се спрете малко преди да сте постигнали целта си просто защото едно нищожество като Смит изведнъж е решило да се отпусне в ръцете ни.

— Не знам — замисли се тя. — Ако не беше той…

— Добре тогава. Нека просто го оставим тук. Щом това иска. Щом е стигнал до мястото, към което се е стремял…

— Капитане! — ахна тя. — Не бихте могли да постъпите по този начин!

— Защо мислите така?

— У вас трябва да има някаква човечност. Не бихте могли да му обърнете гръб…

— Тъкмо той ни обръща гръб. Получил е каквото иска…

— Откъде знаете?

Ето това е лошото с жените. Липсва им логическо мислене. Самата тя ми бе казала, че Джордж е намерил каквото е търсил. Но когато просто повтарях думите й, беше готова да спори.

— Нищо не знам — махнах с ръка аз. — В нищо не съм сигурен.

— Но вървите напред и вземате решения.

— Разбира се. Защото ако не го правя, можем да си останем тук завинаги. А положението не ни позволява да стоим на едно място. Може и да ни чака дълъг път, но не трябва да спираме.

Станах, отидох до вратата и се загледах навън. Нямаше нито луна, нито звезди и нощта бе тъмна. Белотата на града все пак се долавяше през мрака. Зад града лежеше мъгливият и не съвсем точно очертан хоризонт. Не се виждаше нищо друго.

Дървото беше спряло бомбардировките си, а и плъховидните същества, след като бяха прибрали всички семена, се бяха върнали на мястото, откъдето бяха дошли.

Може би, помислих си, ако тръгнехме сега, бихме могли да се промъкнем покрай дървото. Но нещо ме караше да се съмнявам. Тъмнината едва ли значеше особено много за дървото. То определено не ни виждаше, тъй като кой е чувал за дърво с очи. Сигурно ни усещаше по някакъв друг начин. Може би бе прекратило стрелбата си, защото е решило, че ни държи в плен и знае, че може да почне отново при първия ни опит да тръгнем. Но дори и да не беше така, едва ли бихме могли да се придвижваме нощем.

Макар че самата мисъл да се опитаме да потеглим в тъмното ми се струваше някак привлекателна. Но това означаваше да се втурнем в обстановка, за която нямаме никаква представа, да следваме невидим и напълно непознат път. Освен това бяхме напълно капнали, не можехме дори и да направим опит. Нощният сън просто ни бе необходим.

— Защо дойдохте с нас, капитане? — попита ме Сара откъм огъня. — Вие от самото начало нямахте особено доверие в начинанието.

Върнах се при огъня и седнах до нея.

— Забравяте нещо. Всички пари, които ми предложихте — подсетих я аз. — Затова го правя.

— Едва ли е само затова — усъмни се тя. — Парите едва ли са били достатъчна причина. Страх ви е било, че никога няма да се върнете отново в космоса. Представяхте си, че ще бъдете затворник на Земята завинаги и още първия ден това ви тормозеше.

— Вас всъщност ви интересува — уточних аз — защо е трябвало да избягам на Земята и да потърся убежище там. Умирате от любопитство да научите точно с какъв престъпник сте тръгнали на път. Как така не сте получили и всички долни подробности за мене? Знаехте всичко останало, дори и минутата, в която трябваше да се приземя. На ваше място бих се скарал на разузнавателната си служба. Шпионите ви са се провалили.

— Разправят се много неща — спокойно продължи тя. — Всички те явно не може да са верни. Няма как да се каже точно коя е вярната. Но ще ви призная едно нещо — вие сте потресли целия космос. Кажете ми, капитан Рос, това измамата на всички времена ли беше?

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Нямах намерение да правя рекорд, ако за това говорите.

— Но е била замесена и една планета. Така чух и беше смислено, тъй като сте били търсач на планети. Толкова добра ли беше, както говорят хората?

— Госпожице Фостър, тя беше прекрасна — възкликнах аз. — Приличаше на Земята, каквато е била преди Ледниковия период.

— Какво тогава не потръгна? Говореше се какво ли не. Един казваше, че е имало някакъв вирус. Друг твърдеше, че климатът бил много нестабилен. Трети говореше, че изобщо не било планета.

Захилих се. И аз не знам защо. Тук нямаше нищо смешно.

— Само едно нещо не беше наред — обясних аз. — Нещо много дребно. На планетата вече имаше разумен живот.

— Но вие сте можели да знаете…

— Не е задължително — поклатих глава аз. — Те не бяха много. И не се забелязваха лесно. По какво се разбира, че на някоя планета има разумен живот?

— О, не знам — призна си тя.

— Нито пък аз.

— Но вие…

— Аз търсех планети, а не ги изучавах. Търсачът на планети няма необходимите съоръжения за такива изследвания. Той може да получи обща представа за нея, разбира се. Но не разполага нито със съоръженията, нито с човешките ресурси, нито със знанията, които да му позволят да я изучи внимателно. Оценката, направена от човека, който е открил планетата, няма правна стойност. Ясно е, че у него може да се говори за известно пристрастие. Планетата трябва да се регистрира…

— Но вие сте я регистрирали, разбира се. Не бихте могли да я продадете, без да сте го направили.

— Регистриран оглед — кимнах аз. — От уважавана фирма за проучвания. Всичко беше тип-топ и аз се залових за работа. Направих само една грешка. Платих им допълнително, за да докарат екипировката и хората си бързо и работата да се претупа. Към планетата проявяваха интерес десетина поземлени фирми и се страхувах, че някой може да открие нова планета с по-добри качества.

— Но това би било много малко вероятно, нали?

— Предполагам, че е така. Но трябва да разберете, че човек може десет живота да се занимава с издирване на планети и дори да не се приближи до някоя с половината качества на тази. Когато се случи нещо такова, започват да те измъчват всякакви фантазии. Нощем се събуждаш плувнал в пот от представите в съзнанието си. Знаеш, че подобна възможност вече никога няма да имаш. Знаеш, че за тебе това е единственият шанс да се осъществиш. Мисълта, че може да се появи нещо, което да ти го отнеме, е непоносима за теб.

— Мисля, че ми е ясно. Бързали сте.

— Ужасно бързах — съгласих се аз. — А оценителите също бързаха, за да спечелят допълнителното си възнаграждение. Не твърдя, че бяха небрежни, но биха могли и да са. Но да не ставаме несправедливи към тях. Разумните форми на живот обитаваха само изолирани участъци в джунглата и не бяха кой знае колко блестящи. Преди милион години и Земята би могло да бъде проучена, без да се попадне на нито едно човешко същество. Тези организми бяха на равнището на — да кажем — питекантропите. А питекантропите, по времето, когато са живели, едва ли биха предизвикали особена сензация при някое проучване на Земята. Те са били малко на брой и — съвсем очевидно — не са имали желание да се показват. Не са и строили нещо, което би могло да се забележи.

— Тогава е било просто голяма грешка.

— Да — съгласих се аз. — Беше просто голяма грешка.

— Е, не е ли било така?

— Разбира се. Но опитай се да го обясниш на милион заселници, които бяха долетели почти на следващия ден, бяха разположили стопанствата си, бяха решили къде да построят градчетата си и бяха имали достатъчно време да се порадват на новия си свят. Опитай се да го обясниш на поземлената фирма, на която милион клиенти са предявили искове за парите си и която е дадена под съд за щети. А беше поставен и въпросът за допълнителното възнаграждение, разбира се.

— Искате да кажете, че са го сметнали за подкуп?

— Госпожице Фостър — признах аз, — уцелихте десетката.

— Но така ли беше? Искам да кажа беше ли подкуп?

— Не знам — въздъхнах аз. — Сигурен съм, че когато го предложих и по-късно, когато го изплатих, аз не го мислех за подкуп. Беше просто награда за добре и бързо свършена работа. Подсъзнателно допусках обаче, че компанията би била склонна да работи по-добре за мене, отколкото за някой, който не е платил допълнително, дори че би могла да затвори очи пред едно-друго.

— Но сте внесли парите си на Земята. По сметка само с номер. Както сте го правили години наред. Това не ми прилича на особено честен подход.

— За такова нещо — покашлях се аз — никого не са обесили. То е нормалната практика за много космически пътешественици. Това е единствената планета, на която са разрешени номерирани влогове, и освен това земната банкова система е най-сигурната. Платежните нареждания от Земята се зачитат навсякъде, което не може да се каже за повечето останали планети.

Тя ми се усмихна през огъня:

— Не знам. Има много неща, които ми харесват у вас и много, които мразя. Какво ще направите с Джордж, когато сме готови за тръгване?

— Ако продължава по този начин — махнах с ръка аз, — той ще е готов за погребване. Не може да живее кой знае колко без храна и вода. Пък и аз не съм специалист по принудително хранене. Може би вие сте.

Тя тръсна глава малко сърдито и смени темата:

— А какво ще кажете за кораба?

— Какво за кораба?

— Бихме могли навярно да се върнем на космодрума вместо да напускаме града.

— И какво да направим? Да потропаме по обвивката? Да се опитаме да го отворим с ковашки чук? Но кой има ковашки чук?

— Ще ни трябва по-нататък.

— Може би — кимнах аз. — А може би не. Тогава може и да знаем повече. Да измислим друг подход. Мислите ли, че ако корабът, покрит с това лепкаво вещество, можеше да се отвори само със сила и упоритост някой не би го направил отдавна?

— Възможно е да го е направил. Възможно е някой да е спукал обвивката и да е потеглил. Не можете да сте сигурен, че не е така.

— Не съм сигурен, естествено. Но ако онова за вибрациите е истина, градът не е място, в което е препоръчително да се остава.

— Така че поемаме нанякъде, без дори да сме се опитали да влезем в кораба.

— Госпожице Фостър, накрая сме по следите на Лорънс Арлън Найт. Вие нали това искахте?

— Да, разбира се. Но корабът…

— Решете нещо най-после — настоях аз. — Какво, по дяволите, искате да направим?

— Да намерим Найт — спокойно отвърна тя.