Куково лято в Бландингс

Четиринадесета главаСМИТ ПРИЕМА НАЗНАЧЕНИЕ

Златистият покой на съвършено лятно утро се разстилаше над замъка Бландингс и прилежащите територии. От кристалната синева на небето слънцето изливаше живителните си лъчи над всички онези рози, божури, лалета, теменуги, карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми и камбанки, които правеха градините му тъй невероятно красиви. Младежи в летни костюми и девици в копринени рокли беседваха на сянка, весели викове се носеха откъм тенискортовете зад подстриганите храсти, а птици, пчели и пеперуди се носеха по своите дела с обновена енергия и хъс. Накратко, случайният наблюдател, при условие, че е пристрастен към изтърканите фрази, би казал, че щастие цари над този кът.

Но щастието дори в най-чудесните утрини рядко е всеобхватно. Младежите и девойките бяха щастливи, играчите на тенис бяха щастливи, птиците, пчелите и пеперудите бяха щастливи. Ива, крачеща в приятен размисъл по терасата, беше щастлива. Фреди, разплул се в пушалнята и потриващ ръце над информацията, получена в малките часове от Смит, че хилядата му лири са в кърпа вързани, бе щастлив. Господин Кийбъл, седнал да напише на дъщеря си Филис, че вече може да удря пазарлъка за фермата в Линкълншир, беше щастлив. Дори главният градинар Макалистър бе дотолкова щастлив, колкото е по силите на един шотландец. Ала лорд Емсуърт, провиснал от прозореца на библиотеката, пребиваваше в нервно раздразнение, което бе повече в тон със снежните фъртуни, отколкото с първия слънчев юли, паднал се на Англия от десет години насам.

Ние сме виждали и при друг случай Негова светлост в подобна поза и сходно разположение на духа, но тогава неговото униние се дължеше на загубата на очилата му. Тази сутрин те бяха здраво бучнати на носа му и той виждаше ясно какво става наоколо. Онова, което го потискаше, бе фактът, че сестра му Констанс го бе сгащила в библиотеката и изливаше върху него поток от горчиви упреци по повод уволнението на Рупърт Бакстър, най-незаменимия секретар на света. Именно с цел да избегне властния й взор лорд Емсуърт се бе обърнал към прозореца. Но онова, което видя оттам, го запрати още по-дълбоко в бездната на отчаянието. Слънцето, птиците, пчелите, пеперудите и цветята го зовяха да излезе при тях и да се радва на живота, а той просто нямаше куража за един отчаян излаз.

— Според мен ти просто си луд — рече лейди Констанс горчиво, като поднови настъплението си от фразата, с която бе започнала и преди.

— Бакстър е луд — отвърна Негова светлост, също минавайки по утъпкани пътеки.

— Държиш се нелепо!

— Той ме замерва със саксии.

— Нямали да престанеш най-сетне с тия саксии! Господин Бакстър ми обясни всичко и положително дори ти можеш да проумееш, че поведението му е било напълно оправдано.

— Не ми харесва тоя човек — извика лорд Емсуърт, отстъпвайки отново към последния си редут, откъдето дори цялото красноречие на лейди Констанс бе неспособно да го изтласка.

Настъпи тишина, както се бе случило и преди малко при достигането на спора до същата точка.

— Ще бъдеш с вързани ръце без него — каза лейди Констанс.

— Нищо подобно — отвърна Негова светлост.

— Знаеш, че съм права. Къде ще намериш друг секретар, способен да следи за всичко като господин Бакстър? Че ти си същинско дете и ако няма на кого да повериш делата си, направо не смея да си помисля какво ще настъпи.

Лорд Емсуърт съхрани мълчание, отправил изнурен взор през прозореца.

— Хаос — простена лейди Констанс.

Негова светлост остана безмълвен, но сега във воднистите му очи проблясваше нещо, близко до насладата. Защото в този миг една кола се зададе откъм конюшните и спря, бръмчейки, пред парадния вход. На задната седалка се забелязваха сандък и голям куфар. И почти едновременно с това в библиотеката влезе Незаменимия Бакстър с костюм и гети.

— Дойдох да си взема сбогом, лейди Констанс — рече Бакстър хладно и ясно, святкайки през очилата си със суров укор към бившия си работодател. — Колата, която ще ме откара до гарата, чака пред вратата.

— О, господин Бакстър! — Лейди Констанс, макар и силна жена, отмаля в покруса. — Господин Бакстър!

— Довиждане. — Той сграбчи за кратко ръката й в своята, след което фокусира очилата си за още един напрегнат взор по посока на провисналата фигура край прозореца. — Довиждане, лорд Емсуърт.

— Ъ? Какво? О! А, да. Довиждане, довиждане, дра… Искам да кажа, довиждане. Аз, ъъ… ви желая приятен път.

— Благодаря.

— Но, господин Бакстър! — изблея лейди Констанс.

— Лорд Емсуърт — заговори с леден тон бившият секретар, — аз вече не съм на служба при вас…

— Но, господин Бакстър — простена лейди Констанс, — не би ли могло… дори и сега… недоразумение… да обсъдим всичко спокойно…

Лорд Емсуърт подскочи като ужилен.

— Чакай! — запротестира той приблизително по същия начин, по който известният ни господин Кутс имаше навика да казва: „Хей!“

— Боя се, че е твърде късно да обсъждаме каквото и да било — рече Бакстър за негово безкрайно облекчение. — Вече направих уговорки, които не подлежат на промяна. Откакто дойдох тук да поема делата на лорд Емсуърт, моят бивш работодател — един американски милионер на име Джевънс — не спира да ми отправя примамливи предложения да се върна при него. Досега някакво криворазбрано чувство за лоялност ме възпираше да приема, но тази сутрин аз телеграфирах на господин Джевънс, че съм в състояние незабавно да се присъединя към него, и сега вече не мога да отменя обещанието си.

— Естествено, естествено, драги, дума да не става, не бива дори да си го помисляте. Не, не, в никакъв случай — рече лорд Емсуърт с една шупнала задушевност, която се видя твърде неискрена на двамата му слушатели.

Бакстър само стисна високомерно устни, но лейди Констанс бе тъй уязвена от тези слова и от щастливия тон, с който бяха произнесени, че не можа повече да понесе отблъскващото присъствие на своя брат. Като стисна ръката на Бакстър за сетен път и отправи кратък вдървен поглед на червея край прозореца, тя напусна стаята.

Няколко секунди след нейното излизане цареше тишина, която лорд Емсуърт намери за смущаваща. Той се обърна наново към прозореца и обхвана с един изпълнен с копнеж взор своите рози, божури, лалета, теменуги, карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми и камбанки. И тогава внезапно го осени мисълта, че след като лейди Констанс вече я няма, не съществува никаква причина да стои сврян в тази душна библиотека в най-чудесното утро, изпращано някога да възрадва човешките сърца. Той потръпна в екстаз от темето на плешивата глава до подметките на просторните си обувки и като отскочи ликуващо от прозореца, пое с припрени крачки към вратата.

— Лорд Емсуърт!

Негова светлост спря. Той притежаваше едносигнален разсъдък, способен да побере само една мисъл наведнъж — и то трудно, поради което съвсем бе забравил, че Бакстър е все още в стаята. Той изгледа кисело бившия си секретар.

— Да? Какво има?

— Бих искал да поговоря с вас за минута.

— Очаква ме изключително важно съвещание с Макалистър…

— Няма да ви отнема много време. Лорд Емсуърт, аз вече не работя за вас, но преди да тръгна, считам за свой дълг да ви кажа…

— Не, не, драги, не се тревожете. Напълно ви разбирам. Напълно, напълно. Констанс цяла сутрин ме занимава с това. Знам какво ви безпокои — оня въпрос със саксиите. Не е нужно да се извинявате. Всичко е наред. Признавам, че на момента се постреснах, но вие без съмнение сте имали своите основателни причини. Нека да забравим цялата случка.

Бакстър потърка о килима нетърпелива пета.

— Нямах никакво намерение да засягам проблема, който споменахте — каза той. — Просто исках да…

— Да, да, разбира се. — Игрив ветрец, натежал от летни аромати, полъхна през прозореца. Лорд Емсуърт го вдиша и изпръхтя възбудено. — Разбира се, разбира се. Някой друг път, а? Да, да, това би било прекрасно. Прекрасно, прекрасно, пре…

От устните на Незаменимия Бакстър се разнесе звук, наподобяващ тих, сподавен вой. Неговите свойства бяха тъй впечатляващи, че лорд Емсуърт спря с ръка върху дръжката на вратата и сепнато се обърна.

— Много добре — отсече Бакстър. — Не бих желал да ви задържам повече. След като не се интересувате от факта, че замъкът Бландингс подслонява един престъпник…

Не беше лесно да се отвлече графът на Емсуърт от предстояща разправа с Макалистър, но тези думи успяха да го сторят.

— Подслонява престъпник?

— Да. — Бакстър погледна часовника си. — Вече трябва да вървя, ако не искам да си изпусна влака — рече сухо той. — Исках само да ви кажа, че онзи, който се нарича Ролстън Мактод, не е никакъв Ролстън Мактод.

— Не е Ролстън Мактод? — повтори озадачено Негова светлост. — Но той сам ми каза, че е — изтъкна сполучливо, внезапно открил слабото място в това твърдение. — Да, да, спомням си съвсем ясно как спомена, че се казва Мактод.

— Той е измамник. И съм сигурен, че ако разследвате случая, ще се окаже, че тъкмо той и неговите съучастници са откраднали огърлицата на лейди Констанс.

— Но вижте, драги…

Незаменимия закрачи енергично към вратата.

— Не е задължително да вярвате на думите ми — рече той. — Те могат лесно да се проверят. Накарайте този тъй наречен Мактод да напише името си на лист хартия и го сравнете с подписа на писмото, с което истинският Мактод прие поканата на лейди Констанс да гостува в замъка. Ще го намерите в папката с кореспонденция в горното чекмедже на онова бюро.

Лорд Емсуърт намести очилата си и се вторачи в бюрото тъй, сякаш очакваше оттам да изскочи заек.

— Оставям на вас да предприемете каквито стъпки сметнете за необходими — допълни Бакстър. — Сега, когато вече не работя за вас, проблемът ни най-малко не ме засяга. Но реших, че все пак няма да е зле да се запознаете с фактите.

— О, да! — отвърна Негова светлост, все още с оцъклен взор. — Да! Ами да, да, как иначе, разбира се…

— Довиждане.

— Ама, Бакстър…

Лорд Емсуърт изприпка към коридора, но Незаменимия бе взел добър старт и вече се скриваше надолу по стълбите към фоайето.

— Чакайте, драги… — изблея жаловито Негова светлост през парапета.

Откъм алеята отвън долетя звукът на автомобил, който дава газ и се отдалечава — звук, който трудно може да се надмине по окончателна безвъзвратност. Тежките двери на замъка хлопнаха с лек, но многозначителен трясък — тъй както хлопват двери, затваряни от неполучил бакшиш иконом. Лорд Емсуърт се върна в библиотеката, за да се изправи пред проблема сам и без секретар.

Той бе обхванат от силна тревога. Освен че по начало не харесваше престъпниците и измамниците като класа, той бе потресен да научи, че конкретният престъпник и измамник, пребиваващ в Бландингс, е тъкмо човекът, към когото, макар и познанството им да траеше едва отскоро, неусетно бе развил топла привързаност. Той харесваше Смит. Смит му действаше успокоително.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето си беше там, там бяха и птиците, а също и божурите, теменугите и камбанките, всички изрядни и на своите места, но те вече не му носеха радост и утеха. Той угрижено се питаше как, за Бога, да постъпи. Какво се правеше, наистина, когато откриеш сред себе си някой престъпник и измамник? Май се викаше полиция. Но сърцето му се сви болезнено при мисълта да вика полиция за Смит. Това изглеждаше тъй недружелюбно.

Той все още тънеше в мрачни размисли, когато един глас заговори зад гърба му.

— Добро утро. Търся госпожица Халидей. Случайно да сте я виждали? А, ето я долу на терасата.

И лорд Емсуърт съзря Смит до себе си на прозореца, махащ приветливо с ръка на Ива, която му махна в отговор.

— Помислих си — продължи Смит, — че е възможно да открия госпожица Халидей в ей онази стаичка там — той посочи замаскираната с книжни лавици врата, през която току-що беше влязъл, — но с радост установявам, че утрото е тъй прекрасно, че дори тя е решила да вдигне за малко чело от своя къртовски труд. Това е твърде добре. Малко свеж въздух ще върне цвета в пребледнелите й страни.

Лорд Емсуърт се взря неспокойно в него през очилата си. Неговият смут и отвращение от предстоящата задача се усилиха още повече от безуспешното издирване в лицето на събеседника му на онези признаци на злодейство, които всеки уважаващ себе си престъпник и измамник е редно да демонстрира пред изкушеното око.

— Удивен съм, че ви намирам тук вътре в такава божествена утрин — продължи Смит. — Бих очаквал да сте накъде там сред своите лехи, душещ на воля теменуги и ружи.

Лорд Емсуърт събра кураж за изпитанието.

— Ъъ, вижте, драги… тъй да се каже… — Той млъкна. Смит го съзерцаваше почти любящо през своя монокъл и той намираше за все по-трудно да стовари над него секирата на разобличението.

— И тъй, думата ви беше за… — рече Смит.

Лорд Емсуърт издаваше своеобразни жужащи звуци.

— Току-що се разделих с Бакстър — каза най-сетне той, решавайки да подходи към темата по обиколен път.

— Наистина? — отвърна любезно Смит.

— Да. Бакстър си отиде.

— Завинаги?

— Ъъ… да.

— Прекрасно! — рече Смит. — Прекрасно, прекрасно. Лорд Емсуърт си свали очилата, поразклати ги на връвчицата им и ги върна обратно на носа си.

— Той направи… Той, ъъ… всъщност той… Преди да си тръгне, Бакстър направи едно удивително изказване… обвинение, тъй да се каже… Накратко, Бакстър направи едно много странно изказване по ваш адрес.

Смит кимна сериозно.

— Очаквах подобно нещо — рече той. — Казал ви е без съмнение, че аз не съм истинският Ролстън Мактод?

Негова светлост зяпна.

— Ами, общо взето, да.

— И аз самият отдавна се канех да ви го съобщя — рече непринудено Смит. — Това е самата истина. Аз не съм Ролстън Мактод.

— Вие… го признавате!

— Аз се гордея с това.

Лорд Емсуърт се стегна. Той възнамеряваше да приеме оня израз на строго неодобрение, който тъй леко му се удаваше при беседите му с неговия син Фредерик. Но когато срещна очите на Смит, увехна отново. Под безоблачната благост на този взор всяко надуване ставаше невъзможно.

— Тогава какво, по дяволите, правите тук под неговото име? — попита той, поставяйки с държавническа мъдрост пръст върху самата сърцевина на проблема. — Искам да кажа — продължи, пояснявайки думите си, — щом не сте Мактод, защо дойдохте тук и казахте, че сте Мактод?

Смит кимна бавно.

— Въпросът е добре поставен — отвърна. — И всъщност очаквах да го зададете. Най-вече — и аз не желая благодарности за това, — най-вече го сторих, за да ви спестя едно неудобство.

— Да ми спестите неудобство?

— Именно. Когато влязох в пушалнята на нашия общ клуб през оня ден, в който приемахте там другаря Мактод на обяд, аз го заварих в процес на безвъзвратно изчезване от вашия живот. Той явно се чувстваше леко докачен от това, че сте щукнали да си бъбрите с цветаря през улицата, вместо да стоите при него. И тъй, след като разменихме няколко приятни думи, той си вдигна шапката и ви остави с един съвременен поет по-малко. При вашето завръщане аз запълних тази празнота, за да ви спестя безпокойството да се завърнете у дома без всякакъв Мактод. Никой, естествено, не съзнаваше по-добре от мен факта, че аз бях просто един жалък заместител, нещо като ерзац-Мактод, но тъй като реших, че все пак съм по-добре от нищо, аз дойдох.

Негова светлост асимилира чутото в мълчание, след което с рядка прозорливост се улови за най-същественото.

— Вие член ли сте на Клуба на заслужилите консерватори?

— От бебе.

— Ами дявол да го вземе тогава — извика Негова светлост, отдавайки на тази височайша крепост на благочестието най-съкрушителната почит, която някога бе получавала, — щом като сте член на „Заслужилите консерватори“, вие не можете да бъдете мошеник. Бакстър е магаре!

— Което си е вярно…

— Беше си навил на пръста, че вие сте откраднали огърлицата на сестра ми.

— Най-искрено ви уверявам, че огърлицата на лейди Констанс не е у мен.

— Разбира се, драги, разбира се, че не е. Само ви казвам какви ги разправяше оня идиот Бакстър. Слава Богу, че най-сетне се отървах от него. — Лек облак премина по вече ведрото лице на Негова светлост. — Макар че, пусто да остане, и Кони беше права.

Той потъна в донякъде мрачно мълчание.

— Да? — рече Смит.

— А? — отзова се Негова светлост.

— Споменахте, че лейди Констанс била права за нещо.

— А, да. Тя казваше, че няма да ми е лесно да намеря друг секретар, способен като Бакстър.

Смит си позволи да дари своя домакин с едно окуражително потупване по рамото.

— Вие засегнахте проблем — каза той, — с който аз самият разчитах да ви занимая при сгоден случай. С две думи, ако желаете да се възползвате от моите услуги, те са ваши.

— А?

— Работата е там — каза Смит, — че аз смятам в скоро време да се оженя, което прави повече или по-малко наложително да се установя на някаква служба, която да ми осигури скромно препитание. Защо да не стана ваш секретар?

— Искате да ми станете секретар?

— Разгадахте безпогрешно мисълта ми.

— Но аз никога не съм имал женен секретар.

— Мисля, че един уравновесен семеен мъж ще ви се стори благодатна промяна след онези необуздани, мятащи саксии ергени. Ако това би ви помогнало да вземете решение, мога да ви съобщя, че бъдещата ми невеста е госпожица Халидей, вероятно най-добрият библиотечен каталогист в Обединеното кралство.

— А? Госпожица Халидей? Онова момиче там долу?

— Никоя друга — каза Смит, като помаха нежно на преминаващата под прозореца Ива. — Същата, ако трябва да бъдем точни.

— Но тя ми харесва — възкликна лорд Емсуърт, сякаш изтъкваше необоримо възражение.

— Отлично.

— Много мило момиче.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Мислите ли, че ще успеете да се грижите за нещата тук не по-зле от Бакстър?

— Убеден съм в това.

— Ами тогава как да ви кажа, драги… имам предвид, как да ви кажа… да ви кажа… всъщност, защо пък не?

— Именно — рече Смит. — Вие крайно сполучливо формулирахте същината на онова, което се опитвам да изразя.

— Но имате ли някакъв опит като секретар?

— Трябва да призная, че не. Виждате ли, до неотдавна аз в общи линии се числях към класата на богатите безделници. Вероятно дължа да ви кажа, че истинското ми име е Смит и че съвсем доскоро живеех в охолство и разкош недалеч от селцето Мъч Мидълфолд в същото това графство. Фамилията ми вероятно ви е непозната, но затова пък несъмнено сте чували за имението, което дълги години е било крепост на рода Смит — Корфби Хол.

Лорд Емсуърт рязко дръпна очилата от носа си.

— Корфби Хол! Значи вие сте синът на оня Смит, който навремето притежаваше Корфби Хол? Бога ми, та аз познавах добре вашия баща.

— Наистина?

— Да. Е, не лично, разбира се.

— Тоест?

— В годината, когато аз спечелих наградата за рози на Цветната изложба в Шрузбъри, той взе медала за лалета.

— Това, както по всичко личи, ни прави почти роднини — рече Смит.

— Е, скъпо мое момче — извика тържествуващо лорд Емсуърт, — ако наистина си търсиш работа и би желал да станеш мой секретар, то нищо не би могло да ми допадне повече. Нищо, нищо, нищо. Мили Боже, кой да предположи…

— Извънредно съм ви задължен — рече Смит — и ще сторя всичко по силите си, за да оправдая вашето доверие. Не се съмнявам, че щом някакъв прост Бакстър е съумявал да се справи със задълженията, те ще са напълно в сферата на възможностите на един шропширски Смит. Не ще и дума, не ще и дума… А сега, ако ме извините, мисля да сляза долу и да съобщя радостната вест на моята малка спътница в живота, ако мога тъй да я нарека.

Смит се спусна по широкото стълбище с още по-добро време дори от онова, постигнато неотдавна от заминаващия си Бакстър, тъй като справедливо считаше всеки миг от този възхитителен ден за пропилян, освен ако не го е прекарал в компанията на Ива. Докато прекосяваше фоайето, той си тананикаше безгрижно и спря едва когато на минаване покрай вратата на пушалнята се сблъска с излизащия оттам Фреди Трипуд.

— Тъкмо човекът, който ми трябва — каза Фреди. — Вече бях тръгнал да ви търся.

Тонът му беше самата сърдечност. Що се отнасяше до него, всичко случило се помежду им в лесничейския дом предната нощ бе простено и забравено.

— Говорете, другарю Трипуд — отвърна Смит. — И ако смея да предложа, нека бъде малко по-живо, защото бързам за другаде. Мъжки дела ме зоват.

— Елате насам. — Фреди го завлече в един отдалечен ъгъл на фоайето и понижи гласа си почти до шепот. — Такова… ще знаете, всичко е тип-топ.

— Отлично — рече Смит. — Великолепно. Това е страхотна новина. Кое именно е тип-топ?

— Току-що се видях с чичо Джо. Той ще изкиха парите, които ми беше обещал.

— Моите поздравления.

— Тъй че сега вече влизам в оня букмейкърски бизнес и правя състояние. И такова… нали помните онова, дето ви казах за госпожица Халидей?

— Какво беше?

— Ами че я обичам и тъй нататък.

— А, да.

— Значи гледайте сега, между нас да си остане — рече разпалено Фреди. — Оказа се, че от самото начало цялата беда била в това, че според нея аз не съм имал достатъчно пари, за да се оженя. Тя всъщност не го каза точно така, но нали знаете как е с жените — човек трябва да чете между редовете. Та значи сега вече няма пречки. Аз просто ще отида при нея и ще кажа: „Е, какво ще кажеш?“ и тъй нататък, нали се сещате?

Смит разсъди сериозно над тези съображения.

— Разбирам доводите ви, другарю Трипуд — рече той, — и съзирам в тях един-единствен недостатък.

— Какъв недостатък?

— Фактът, че госпожица Халидей ще се омъжи за мен. Челюстта на Достопочтения провисна. Бездруго изцъклените му очи щръкнаха навън като на скарида.

— Какво!

Смит го потупа съчувствено по рамото.

— Бъдете мъж, другарю Трипуд, и стиснете зъби. Такива неща се случват и на най-добрите измежду нас. Уверявам ви, някой ден ще сте благодарен, че е станало така. Минал през изкупителния пламък на могъщата любов, вие ще продължите по своя път като една по-извисена, пречистена личност… А сега за жалост ще трябва да ви оставя. Очаква ме важна среща. — Той го потупа още веднъж по рамото. — Ако случайно ви разяжда желание да участвате на сватбата в качеството на шафер, другарю Трипуд, мога честно да ви заявя, че бих ви предпочел пред всеки друг кандидат.

И като му отправи елегантен жест за сбогом, Смит се упъти към терасата да търси Ива.