Куково лято в Бландингс

1

От фоайето до покрива замъкът Бландингс приличаше на разбунен кошер. Блестяха светлини, крещяха гласове, дрънчаха звънци. В цялата огромна сграда кипеше трескава дейност като в казарма в навечерието на изнасянето на полка към фронтовата линия. Вечерята бе приключила и Експедиционният корпус извършваше последни приготовления, преди да се изтегли в колона от автомобили по посока на Бала на графството в Шифли. В стаите по всички етажи Реджита, усъмнили се в последния миг в достойнствата на белите си папийонки, припряно ги заменяха с нови, Бъртита зализваха вече бездруго лъщящите си коси, и Стюита крещяха през коридорите обидни въпроси дали Арчитата случайно не са им задигнали носните кърпички. Прислужници се стрелкаха напред-назад като лястовички, камериерки пърхаха от стая в стая в помощ на злочести девици. Шумът проникваше във всеки ъгъл и кътче на замъка. Той дразнеше Незаменимия Бакстър, преглеждащ за сетен път своите книжа в библиотеката, преди на следната утрин да напусне Бландингс завинаги. Безпокоеше лорд Емсуърт, който, заявил твърдия си отказ да се приближи на по-малко от десет мили до Бала на графството, се беше оттеглил в спалнята си с книга, озаглавена „Цветни бордюри“. Нарушаваше покоя на иконома Бийч, който след тежките задължения около масата за вечеря подкрепяше сили в своята стаичка с глътка отлежал портвайн. Единствената личност в замъка, която не му обръщаше никакво внимание, беше Ива Халидей.

Ива беше прекалено бясна, за да обръща внимание на каквото и да било освен на собствените си терзаещи мисли. Докато крачеше по терасата, където бе избягала в дирене на уединение, зъбите й скърцаха, а сините й очи войнствено мятаха гръмотевични мълнии. Както би се изразила госпожица Пийви в някое от по-непринудените си настроения, тя се пукаше откъм гърба от яд. Защото Ива беше момиче с характер, а нищо не влудява момичетата с характер повече от съзнанието, че някой — независимо дали човек или самата Съдба — ги води за носа. А Ива бе в незавидното положение да търпи тази гавра и от двете страни. Но докато по отношение на Съдбата тя просто тлееше от сдържан гняв, то враждебността й към Смит се отличаваше с убийствения градус на ацетиленова горелка.

Жарка вълна на унижение я караше да се гърчи при спомена за детинската наивност, с която се бе хванала на нелепата история, съчинена от него като оправдание за присъствието му в Бландингс под чуждо име. Той от самото начало си беше играл с нея като котка с мишка и — което бе най-непростимото — беше си позволил да се престори, че я обича и — лицето на Ива пламна с нова сила — почти да я накара тя също да го заобича. Как ли й се е надсмивал през цялото време…

Е, тя все още не беше победена. Брадичката й се вирна и Ива закрачи по-бързо. Най-добре се смее последносмеещият се. Играта още не бе приключила.

— Ехе!

Край нея проблесна снежнобяла жилетка. Лачени обувки ровеха мекия торф. Светла коса, вчесана и напомадена до последния достижим предел на съвършенството, проблясваше под светлината на звездите. Тя се намираше в присъствието на Достопочтения Фреди Трипуд.

— Какво има, Фреди? — рече Ива примирено.

— Такова — отвърна Фреди с глас, в който самосъжалението се бореше с искрено съчувствие към нея, — адски кофти се получава, дето няма да дойдеш на купона.

— Лично аз нямам нищо против.

— Но аз имам, дявол да го вземе! Без тебе целият тъп бал няма да струва пукната пара. Чиста помия. А пък и аз напоследък разучавах някои нови стъпки с грамофона.

— Е, там ще има много момичета, по които да стъпваш.

— Аз не искам други момичета, да му се не види! Искам теб.

— Много мило от твоя страна — каза Ива вече с не тъй рязък тон. Тя си напомни, както и преди неведнъж й се беше налагало да си напомня, че Фреди в края на краищата не е виновен. — Но за съжаление нищо не може да се направи. Аз не съм гост тук, а наемен работник. Не съм поканена на бала.

— Знам — отвърна Фреди. — И тъкмо това е най-гнусното. Също като в оня филм — „Новата Пепеляшка“. Само че там момичето се вмъкна на бала предрешено, нали се сещаш, и си прекара направо пръстите да си оближеш. Защо и в живота не ставаше по-често като на кино…

— Че не беше ли същинско кино снощи, когато… Ох!

Ива млъкна. Сърцето й внезапно подскочи в гърдите.

Някак си присъствието на Фреди бе тъй неразривно свързано в съзнанието й с жалостиви предложения за женитба, че тя напълно бе забравила, че в неговата природа има и една друга, далеч по-дръзка страна — същата, която господин Кийбъл й беше разкрил при срещата им в Маркет Бландингс. Тя погледна младежа с нови очи.

— Какво има? — попита Фреди.

Ива го улови възбудено за ръкава и го задърпа встрани от къщата. Не че имаше особена нужда да го прави, тъй като суматохата вътре кипеше с неотслабваща сила.

— Фреди — прошепна тя, — слушай! Вчера, след като се разделихме с теб, срещнах господин Кийбъл и той ми разказа всичко за това как двамата сте замислили да откраднете огърлицата на лейди Констанс.

— Майко мила! — изпищя Фреди и се замята като харпунирана риба.

— И аз имам една идея — додаде Ива.

Това наистина беше така, и то само отпреди секунда. Досега колкото и да виреше храбро брадичка и да се уверяваше, че играта не е приключила, нито пък пилците са преброени, един подъл тих гласец не спираше да й нашепва, че това си е чиста проба фукня. „Е, и какво ще направиш?“ питаше този гласец и до този миг тя не намираше какво да му отговори. Но сега с Фреди като съюзник можеше да действа.

— Разказал ти е всичко? — мърмореше пребледнелият Фреди. Чичо му Джоузеф никога не се беше откроявал с ярък интелект в неговите очи, но да не може да си държи езика зад зъбите вече преля чашата. Всъщност той си мислеше за господин Кийбъл същото, което и господин Кийбъл си бе помислил за него в първите минути на беседата с Ива в Маркет Бландингс. А душевната мъка, която тези размишления му носеха, по нищо не се отличаваше от онази, изпитана вече от по-възрастния конспиратор. Тръгнеше ли веднъж мълвата, разсъждаваше със свито сърце той, човек не знае докъде ще се разпростре. Пред вътрешния му взор изплува болезнена картина, в която леля му Констанс, осведомена за заговора, му бе сложила ръката в менгемето и си искаше обратно огърлицата. — Разказал ти е всичко? — изблея той и също като господин Кийбъл попи чело с носна кърпичка.

— Не се безпокой — рече нетърпеливо Ива. — Всичко е наред. Той помоли и мен да я открадна.

— Теб? — зяпна Фреди.

— Да.

— Стига, бе! — извика Фреди, галванизиран. — Значи ти си я пребарала снощи?

— Да, аз. Само че…

За миг Фреди трябваше да се пребори с нещо, което почти можеше да се нарече низка завист. Сетне едни по-светли чувства надделяха. Той потръпна от мъжествено благородство и нежно потупа ръката на Ива. Ако не беше толкова тъмно, тя щеше да види как от цялата му осанка се излъчва себеотрицание.

— Малкото ми момиченце — мълвеше той. — За никой друг не бих се зарадвал повече, че е уцелил тая хилядарка. Искам да кажа, при положение, че аз самият не мога. Малкото ми момиченце…

— Я млъквай! — сряза го Ива. — Не съм го направила за никакви хилядарки. Не съм искала от господин Кийбъл да ми дава пари…

— Не си искала пари! — повтори озадачено Фреди.

— Исках просто да помогна на Филис. Тя ми е приятелка.

— Приятели, стари койоте! Приятели оттук до края на света! — извика Фреди, дълбоко затрогнат.

— Какви ги плещиш?

— Извинявай. Това е от един филм — „Прерийни вълци“. Просто ми мина през ума. Казват го някъде към средата, когато двамата герои…

— Добре, добре, няма значение.

— Стори ми се, че пасва.

— Фреди, млъкни!

— Няма проблеми!

— Я ми кажи — започна наново Ива, — господин Мактод ще ходи ли на този бал?

— Ами да, сигурно.

— Слушай тогава. Нали знаеш оная барака, която баща ти му разреши да използва? В гората зад Тисовата алея.

— Барака? Не знам за никаква барака.

— Мактод има една малка къщурка — рече Ива. — И веднага щом всички заминат за бала, ние с теб ще отидем да я оберем.

— Какво!

— Ще я оберем!

— Ще я оберем?

— Да, ще я оберем!

Фреди преглътна.

— Виж, съкровище — рече той жалостиво, — право да си кажа, май не разбирам какви ги говориш.

Ива се напрегна да запази спокойствие. В крайна сметка, мина й през ума, може би подходът й бе твърде скорострелен. Желанието да халоса Фреди с нещо тежко по главата отмина и тя започна да говори бавно и доколкото й беше по силите, с думи от по една и две срички.

— Ей сега ще ти стане ясно, стига само да стоиш мирно и да ме слушаш. Тоя мъж, дето се нарича Мактод, не е никакъв Мактод. Той е крадец и се е вмъкнал тук, като е казал, че е Мактод. Тази нощ открадна огърлицата от мен и я скри в онази своя къщурка.

— Ама… такова!

— Не ме прекъсвай. Знам, че я крие там, затова, когато отиде на бала и брегът остане чист, двамата с теб ще отидем и ще ровим, докато я открием.

— Ама такова!

Ива за сетен път потисна раздразнението си.

— Какво има, Фреди?

— Ти наистина ли мислиш, че тоя чешит е докопал диамантите?

— Сигурна съм.

— Ами тогава всичко е наред, защото аз самият го докарах тук да я щипне за чичо Джоузеф.

— Какво!

— Самата истина. Разбираш ли, бях почнал да се съмнявам дали съм подходящ за тая работа, затова го впримчих за съучастник.

— Докарал си го тук? Искаш да кажеш, че си се свързал с него и си уредил да се промъкне в замъка под името Мактод?

— Ами не съвсем. Доколкото разбрах, той така или иначе си идваше като Мактод. Но аз, тъй да се каже, вече бях обработил почвата преди това, когато го помолих да свие огърлицата.

— Но тогава би трябвало да го познаваш доста добре. Приятел ли ти е?

— Може би не чак приятел, но затова пък е много близък с Филис и мъжа й.

— Той ли ти го каза?

— Той.

— Кога?

— Във влака.

— Преди или след като разбра защо искаш да открадне огърлицата?

— А? Чакай да помисля. След.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Вече нищо не ми е ясно — рече Ива. — Я ми разкажи точно какво се случи.

Фреди сложи в ред мислите си.

— Ами я да видим сега. Значи първо казах на чичо Джо, че ще свия огърлицата, а той каза, че ще ми даде хилядарка. Всъщност качи на две хилядарки, което беше много човешко от негова страна, мен ако питаш. Дотук ясно ли е?

— Да.

— После обаче мен нещо взе да ме стяга шапката и взех да се питам дали тая лъжица не е възголямшка за моята уста. И тогава видях онази обява във вестника.

— Каква обява?

— Във вестника имаше обява, че ако някой иска да му се свърши каквато и да било работа, трябва просто да се обърне към тоя човек. Тъй че аз му написах писмо и отидох да се срещна с него във фоайето на „Пикадили Палас“. Само че бях обещал на родителя да хвана обратния влак от дванайсет и петдесет, та трябваше да хукна към гарата насред приказката. Често ми е минавало през ума, че тогава трябва да ме е взел за пълно куку. В смисъл, че фактически само го попитах: „Ще откраднете ли огърлицата на леля ми?“, след което вдигнах пушилка към гарата. Хич и не мислех, че ще го видя пак, но когато се качих във влака от пет часа — оня от дванайсет и петдесет го изпуснах, — той си беше там ни лук ял, ни лук мирисал, а после изведнъж и родителят се просмука от съседното купе и ми го представи като поета Мактод. После родителят се чупи, а тоя ми каза, че всъщност не бил Мактод, а само се правел, че е Мактод.

— Това не ти ли се видя странно?

— Ами да, доста се позачудих.

— И не го ли попита защо постъпва по този необичаен начин?

— Попитах го и още как, но той не искаше да ми каже. А после пък той ме попита защо трябва да краде огърлицата на леля Кони и на мен внезапно ми прещрака, че всичко се урежда като по масло — в смисъл, че той и бездруго се е запътил към замъка. Откъдето и да го погледнеш, голям късмет. Та тогава му разправих всичко за Филис и той рече, че от години бил пръв приятел на нея и мъжа й. В крайна сметка се разбрахме, че ще свие огърлицата и ще ми я даде. Трябва да призная, че направо се привързах към това момче. Представи си, не поиска да вземе нито пени за услугата.

Ива се засмя горчиво.

— Защо ще иска, когато в ръчичките му ще паднат диаманти за двайсет хиляди лири и там ще си останат? О, Фреди, дори ти не би трябвало да се хващаш на такива плитки номера. Отиваш при някакъв напълно непознат и му казваш, че тук има скъпоценно бижу, което само чака някой да го задигне, а после го срещаш на път да го краде и му вярваш като на роден брат само защото ти казал, че познава Филис — за която през живота си не е чувал, преди ти да му я споменеш. Няма ли най-сетне да поумнееш, за Бога!

Достопочтеният почеса огледално избръснатата си брадичка.

— Вярно, че тъй, както го представяш, звучи донякъде не съвсем редовно — рече. — Но той ми се видя душа човек. От пръв поглед ми допадна.

— Ама че глупости!

— Но нали и ти го харесваш. Откакто е дошъл, човек не може да те отлепи от него.

— Аз го мразя! — рече гневно Ива. — Ще ми се никога да не го бях срещала. И няма да го оставя да се измъкне с тия диаманти и да лиши горката Филис от парите й, та ако ще…

Тя в мрачна решимост вирна брадичка към звездите. Фреди я гледаше с възхита.

— Ти си страхотно момиче, ще знаеш — рече.

— Той няма да ме изиграе, дори ако трябва да срина цялата му съборетина.

— Като се накокошиниш така, ми напомняш за онази кинозвезда, как й беше името… нали се сещаш, дето играе в „Женена за сатир“. Само че — добави бързо Фреди — тя не е и наполовина толкова хубава. Виж какво, аз доста чаках тоя Бал на графството, но щом като нещата стоят по този начин, хич не ме е грижа дали ще го изпусна. Всичко това някак си ни сближава, ако ме разбираш какво искам да кажа. Такова… честно, не мислиш ли, че любовта един ден може и да се пробуди в…

— Разбира се, ще ни трябва и фенер.

— А?

— Фенер — да си светим. Можеш ли да намериш отнякъде?

Фреди с неохота осъзна, че мигът за откровения все още не е настъпил.

— Фенер? Да, разбира се.

— Я по-добре вземи два — каза Ива. — Ще се чакаме на това място половин час след като всички се изнесат за бала.

2

Обстановката в малката всекидневна на Смитовия тих пристан сред дърветата дори и в най-добрите си времена не бе представлявала празник за окото, но когато около час след разговора с Фреди на терасата Ива изправи морен кръст, за да огледа резултатите от труда си в светлината на газения фенер, пред взора й се разгърна картина на опустошение, което би изкарало акъла на коравия обветрен лесничей, прекарвал тук дните си. Дори Фреди, макар и ненаблюдателен по природа, явно бе впечатлен от погрома, извършен с негова помощ.

— Майко мила! — отбеляза той. — Тука стана пази Боже!

И това твърдение не пресилваше нещата. Ива бе дошла в къщата, за да претърсва, и беше претърсвала съвестно. Отпраният килим се валяше на смачкана купчина до стената. Масата лежеше с краката нагоре. От пода бяха къртени дъски, от комина — тухли. Канапето с конски косми беше доизтърбушено, а единствената му възглавничка се търкаляше многострадално в ъгъла с разпилян в четирите посоки пълнеж. Навсякъде имаше сажди — по стените, по пода, по камината, и по Фреди. Чифт мъртви прилепи, плод на ровенията на последния в непочиствания от години комин, почиваха върху решетката на камината. Всекидневната никога не бе имала претенции за лукс, сега тя не можеше да се нарече дори уютна.

Ива не отговори. Тя се бореше с онова, което и сама разбираше, че е напълно незаслужен бяс спрямо нейния тъй услужлив и съпричастен помощник. Силно развитото чувство за справедливост й казваше, че не е хубаво, дето питае такива чувства към него. Да се гневи на неуспеха си, бе оправдано, но нямаше никакво право да стоварва яда си върху Фреди. Не беше негова грешката, че наместо скъпоценни камъни от комина се бяха посипали сажди. Затова че бе поискал от съдбата огърлица, а тя го бе дарила с умрял прилеп, той заслужаваше по-скоро да го жалят, отколкото да го винят. И все пак Ива, съзерцавайки омазаното му лице, би дала мило и драго да може да изкрещи на воля и да запокити нещо по него. Работата бе там, че Достопочтеният принадлежеше към онази злощастна част от човечеството, която в напрегнати мигове обира калая за всичко.

— Е, няма я пущината — рече Фреди с дрезгавия глас на мъж, по чието гърло са полепнали сажди.

— Знам — отвърна Ива. — Но това не е единствената стая в къщата.

— Мислиш, че е горе?

— Или долу.

Фреди поклати глава, изтърсвайки част от трети прилеп.

— Само горе ще да е. В къщата няма по-долу от тук.

— Има мазе — рече Ива. — Вземи единия фенер и слез да го огледаш.

За пръв път от началото на кампанията дух на непокорство се разшава в гърдите на помощника. До този миг Фреди бе приемал заповедите си с ясно чело и ги бе изпълнявал чевръсто и безпрекословно. Дори когато първият дъжд от сажди го оттласна задавен и полужив от камината, мъжественият му дух не се прекърши, той само изтърва едно сепнато „Я!“ и се хвърли храбро в нова атака. Но сега в погледа му се четеше колебание.

— Хайде, какво чакаш — рече нетърпеливо Ива.

— Да, ама такова, нали разбираш…

— Какво има?

— Не мисля, че на някой би му хрумнало да крие огърлица в мазето, ето какво. Мен ако питаш, по-добре да опитаме горе.

— Не ставай глупав, Фреди. Той може да я е скрил навсякъде.

— Виж, за да бъда абсолютно честен, бих предпочел да не ходя в никакви проклети мазета, ако на теб ти е все едно.

— И защо, за Бога?

— Заради хлебарките. Винаги съм изпитвал ужас от хлебарки. Още от дете ме побиват тръпки, щом ги видя.

Ива прехапа устна. Тя изпитваше, подобно на госпожица Пийви в по-деликатните моменти от съвместната й дейност с Едуард Кутс, онова влудяващо чувство за непригодността на мъжа, което обхваща момичетата с характер в подобни ситуации. За да постигне целта, тя бе готова да гази до кръста в море от хлебарки. Но долавяйки с онова шесто чувство, което казва на жените кога един мъж е докаран до своя предел и не може да бъде насилван повече, че Фреди, колкото и податлив восък да беше в нейните ръце при всякакви други обстоятелства, този път е твърд като стомана, тя се отказа от по-нататъшни опити да смаже непокорството му.

— Добре тогава — каза. — Аз ще сляза в мазето. Ти върви на втория етаж.

— Ама такова, сигурна ли си, че нямаш нищо против?

Ива взе лампата си и обърна гръб на малодушника.

Като за момиче с желязна воля и нетрепваща решимост, извършеният от Ива оглед на мазето бе определено повърхностен. Силно чувство на облекчение се разля у нея, когато се изправи на стъпалата и видя в трепкащата светлина на лампата колко малко и голо е то. Защото, колкото и неуязвима да бе за хлебарки, и в нейната броня имаше пролука. Тя се боеше до смърт от мишки и плъхове. И дори когато при пръв поглед не установи наличие на щъкащи гадини, тя не се реши веднага да слезе долу. С плъховете човек не може да е сигурен. Те се преструват, че ги няма, само и само да те подмамят, а после отведнъж изскачат и почват да топуркат край глезените ти. Но в крайна сметка споменът за малодушието на Фреди я накара да се стегне и тя пристъпи напред.

Терминът „мазе“ е разтегливо понятие. То може с еднакъв успех да се приложи както за десетките декари катакомби, простиращи се под замъка Бландингс и опасани с безчетно число прашасали бутилки отлежали вина и други благини, така и за обикновена дупка в земята като тази, в която Ива се намираше в момента. Това мазе поне беше лесно за претърсване. Тя потропа с крак по каменните плочи, напрягайки ухо да долови кухи звуци, но напразно. Сетне освети педя по педя стените, но в тях нямаше дори пукнатина. Доволна, че мястото не съдържа нищо друго освен въглищен прах и влажен мирис на гнило, Ива с охота го напусна.

Принципът на изключването вършеше своята работа. Той вече бе елиминирал мазето, кухнята и гостната — с други думи, цялата долна половина от двата етажа, които съставляваха къщата. Сега оставаха горните стаи, които вероятно не бяха повече от две, при това Фреди вече би трябвало да е приключил с едната. По всичко личеше, че търсенето отива към своя край. Когато Ива се озова пред тясното стълбище, лампата потрепваше в ръката й, хвърляйки стряскащи сенки по стените. С доближаването на успеха напрежението започваше да се отразява на нервите й.

Именно на нервите си тя отдаде в първия миг и наподобяващия тиха кашлица звук, който й се причу откъм гостната само на няколко метра от мястото, на което стоеше. После стомахът й се сви от ледена тръпка на тревога. Кашлящият, мина й през ума, можеше да бъде единствено Фреди, завърнал се от своя оглед, а ако Фреди се бе завърнал от своя оглед, какво друго можеше да означава това, освен че горните стаи, на които тя тъй уверено разчиташе, са се оказали не по-малко празни от останалите? Фреди не се числеше към сдържаните, високомерно криещи чувствата си силни мъже. Ако беше открил огърлицата, той щеше да се отърколи долу с два скока, врещейки от радост. Това негово мълчание бе злокобно. Ива дръпна вратата и бързо прекрачи прага.

— Фреди… — започна тя, но остана с отворена уста.

Кашлящият не беше Фреди. Беше Смит. Той седеше върху останките от канапето, въртейки в ръце малък револвер, и мрачно оглеждаше през монокъла си руините на един дом.

3

— Добър вечер — каза Смит.

Не бе присъщо на философ като него да демонстрира слисване, но той безспорно го изпитваше. Когато преди няколко минути бе заварил Фреди в същата тази стая, това определено му дойде като шок, но все пак съумя да си изгради груба теория, обясняваща присъствието на младежа в този уединен кът. Сега умът му напразно се луташе в търсене на втора теория, която да обясни и присъствието на Ива.

Никоя изненада обаче не можеше да възпре Смит от говоренето. Той отвори уста начаса.

— Много мило от ваша страна — рече, изправяйки се учтиво — да наминете оттук. Няма ли да седнете? На канапето може би? Или бихте предпочели някоя тухла?

Ива засега не бе в състояние да се изразява членоразделно. Тя беше тъй твърдо убедена, че той се намира в Шифли, на десет мили разстояние, че намирайки го тук в малката дневна, дъхът й секна, като да беше видяла призрак. Обяснението, ако можеше да го знае, бе просто. Две основателни причини бяха възпрепятствали Смит да удостои Бала на графството с височайшето си присъствие. Първо, тъй като Шифли отстоеше само на четири мили от градчето, където бе прекарал по-голямата част от живота си, той намери за вероятно, ако не и за сигурно, че ще срещне там стари приятели, на които би било както досадно, така и притеснително да обяснява защо е сменил името си на Мактод. И второ, макар и да не бе очаквал чак такъв среднощен погром над малкото си гнезденце, му се беше сторило уместно да се навърта наоколо в случай, че на господин Едуард Кутс му хрумне една или друга игрива идея. Ето защо веднага сред като замъкът се опразни и последната кола се скри надолу по алеята, той пусна в джоба си револвера на господин Кутс и се упъти към къщурката.

Самообладанието на Ива се върна. Тя не бе момиче, податливо на паника в мигове на криза. Първоначалният й потрес бе отминал, унизителното чувство, че се е насадила на пачи яйца — също. Сега бе изпълнена с мрачна готовност да влезе в бой.

— Къде е господин Трипуд? — запита.

— Горе. Поставих го за известно време под стража. Няма защо да се тревожите за другаря Трипуд. Той има върху какво да поразмисли. Между другото постарах се да му създам впечатлението, че ако само си подаде носа, ще бъде застрелян на място.

— Нима? А сега бихте ли вдигнали тази маса? Искам да поставя лампата върху нещо.

— Не ще и дума. Но — тъй като съм начинаещ в занаята — не се ли очаква първо да кажа: „Горе ръцете!“

— Бихте ли вдигнали тази маса?

— Един мой приятел — казва се Кутс, трябва някой път непременно да се запознаете с него — има навика в подобни случаи да произнася „Хей!“ с остър, повелителен глас. Лично аз намирам този израз за твърде рязък. И все пак при неговия богат опит…

— Бихте ли вдигнали масата?

— Без съмнение. Както виждам, предпочитате да минем без обичайните формалности. В такъв случай ще сложа револвера над камината, докато си бъбрим. Да си призная, развих странна неприязън към този предмет. Кара ме да се чувствам като Ал Капоне.

Ива остави лампата и за миг настъпи тишина. Смит се огледа замислено наоколо, вдигна един от умрелите прилепи и го покри с носната си кърпичка.

— Вечна му памет — промълви благочестиво.

Ива седна на канапето.

— Господин… — Тя се спря. — Не мога повече да ви наричам Мактод. Бихте ли ми казали истинското си име?

— Роналд — отвърна Смит. — Роналд Юстис.

— А нямате ли фамилно име? — сряза го Ива. — Или може би псевдоним?

Смит я изгледа с огорчен израз.

— Може да съм свръхчувствителен — рече, — но тази последна забележка ми прозвуча като мръсен намек. Стори ми се, че искате да ме изкарате едва ли не престъпник.

Ива се изсмя.

— Съжалявам, ако съм засегнала деликатните ви чувства. Но вече няма смисъл от преструвки, нали? И тъй, как се казвате?

— Смит.

— Е, добре, господин Смит, надявам се знаете защо съм тук?

— Явно сте дошли да изпълните своето тъй мило обещание да поосвежите къщата. Но ще ви заболи ли, ако си призная откровено, че преди ми харесваше повече? Всичко това може да е последният вопъл на модата във вътрешния дизайн, но аз си падам малко старомоден. Мълвата се носи из Шропшир и съседните графства: „Смит не е в крак със съвременните виждания.“ И все пак не намирате ли, че прекалено сте наблегнали на ексцентричното? Тези сажди… тези умрели прилепи…

— Дойдох за огърлицата.

— О! Огърлицата!

— И ви уверявам, че ще я намеря.

Смит поклати леко глава.

— Тук, ако ми простите, съм принуден да възразя. Няма никой, на когото бих дал тази огърлица с по-голямо удоволствие, отколкото на вас, но различни обстоятелства, свързани с нея, правят подобен акт неизпълним. Склонен съм да предположа, госпожице Халидей, че сте били манипулирани от онзи млад приятел горе. Не, оставете ме да говоря — рече той, като вдигна ръка. — Знаете каква наслада е това за мен. Начинът, по който си обрисувам нещата, е следният. И досега не мога да проумея тъй ясно, както бих желал, как сте се оказали забъркана в тази афера, но за мен е очевидно, че в една или друга степен другарят Трипуд се е домогнал до вашето сътрудничество, и мой тъжен дълг е да ви уведомя, че мотивите, подтикнали го на тази стъпка, не са били кристалночисти. Иначе казано, той се е захванал — както би се изразил другарят Кутс, за когото ви споменах неотдавна — да „върти номера“.

— Не…

— Моля за извинение — рече Смит. — Ако проявите още мъничко търпение, аз ще привърша и тогава с неподправена радост ще изслушам всички ваши забележки. Тъй като ми се струва, — а всъщност и вие самата току-що отправихте подмятане в същия дух, — че моята собствена роля на пръв поглед може да се стори на неизкушения наблюдател донякъде странна, най-добре ще е да ви обясня как се стигна дотам, че се оказах пазител на една диамантена огърлица, която не ми принадлежи. Разчитам на вашето женско благоразумие казаното да си остане единствено и изцяло между нас.

— Бихте ли ми…

— Само след секунда. Фактите, госпожице Халидей, стоят така. Нашият общ познат господин Кийбъл има доведена дъщеря на име Филис, омъжена за един другар на име Джаксън, който дори да не увенчае земните си дни с друга славна постъпка, ще остане записан със златни букви на страниците на историята поради факта, че в училище сме седели на един чин и е мой пръв приятел. Двамата с него сме играли голф… един Господ знае колко пъти. Е, та поради различни причини в настоящия момент семейство Джаксън е доста за мустака във финансово отношение…

Ива гневно скочи на крака.

— Не вярвам на нито една ваша дума — извика тя. — И не знам защо още се мъчите да ме правите на глупачка. Вие не сте имали представа коя е Филис преди Фреди да ви разкаже за нея във влака.

— Повярвайте ми…

— Не, няма. Фреди ви е довел тук, за да му помогнете да открадне тази огърлица и да я даде на господин Кийбъл, та да може той да помогне на Филис, а сега вие сте я докопали и искате да я задържите за себе си.

Смит се сепна.

— Ама всички ли са вътре в тоя заговор! Да не би и вие да се числите към агентурата на другаря Кийбъл?

— Господин Кийбъл просто ме помоли да се опитам да му набавя огърлицата.

Смит със задълбочен вид си постави монокъла.

— Това — рече той — отприщва ново русло за размисли. Възможно ли е през цялото време да съм бил несправедлив към другаря Трипуд? Трябва да призная, че когато преди малко го открих да стои тук като Гай Марий сред руините на Картаген6 (алюзията е класическа, плод на скъпо платено обучение, като се започне с Итън и се свърши с Оксфорд), у мен се надигна, или по-право подскочи подозрението, че той се мъчи да играе двойна игра както с шефа, така и с мен, като обсеби огърлицата с оглед използването й за свое по-нататъшно лично облагодетелстване. Дори през ум не ми мина, че и той от своя страна може да ми приписва същото подло лукавство.

Ива изтича до него и го сграбчи за лакътя.

— Господин Смит, нима всичко това е вярно? И вие наистина сте приятел на Филис?

— Тя гледа на мен като на роден дядо. А вие приятелка ли сте й?

— Навремето бяхме съученички.

— Това — произнесе тържествено Смит — е един от най-щастливите мигове в моя живот. Ето че всички се оказахме едно голямо сплотено семейство.

— Но защо никога не съм чувала Филис да говори за вас?

— Тъй ли? — удиви се Смит. — Странно! Нима се е срамувала от своето познанство с един скромен труженик?

— Един какво?

— Трябва да знаете — поясни Смит, — че до неотдавна аз припечелвах коравия си залък, товарейки риба на Билингсгейтския пазар. Тъй че възможно е някаква снобска жилка у невестата на другаря Джаксън, която, честно казано, не бях подозирал, да я е възпряла да спомене, че вратите на дома й всякога са широко отворени за един човек от рибния бизнес.

— Мили Боже! — извика Ива.

— Моля?

— Смит… Риба… Ами значи тъкмо вие сте идвали у Филис, когато аз й бях на гости, два-три дни преди да отпътувам за насам. Помня как тя ми каза колко съжалявала, че сме се разминали. Според нея вие сте били точно типът, който аз… Искам да кажа, че много съжали, загдето не сме се запознали.

— С всеки изминал миг — отбеляза Смит — душата ми се изпълва с все по-топло задоволство. Струва ми се, че ние с вас просто сме създадени един за друг. Аз съм най-добрият приятел на най-добрата ви приятелка, при това и двамата имаме вкус към обсебването на чужди бижута. Не виждам как може да се оспори изводът, че тук става дума за две сродни души.

— Къде е огърлицата?

Смит въздъхна.

— Деловата нотка. Все тази делова нотка. Не можем ли да отложим всичко това за по-късно?

— Не можем.

— Е, добре!

Смит прекоси стаята и сне от стената витринката с препарираните птици.

— Единственото място — рече съкрушено Ива, — където не се сетихме да погледнем!

Смит отвори витринката и извади средната птица — чучело с угнетен вид, от стъклените очи на което струеше мирова скръб. Той порови във вътрешността му и извади нещо, което заискри и засия на светлината на газената лампа.

Ива почти влюбено зарови пръсти в скъпоценните камъни, поставени на малката масичка пред нея.

— Колко са красиви!

— Определено. Спокойно мога да кажа, че от всички бижута, които някога съм крал…

— ХЕЙ!

Ива изпусна огърлицата с неволен писък. Смит се извъртя кръгом. На прага стоеше господин Едуард Кутс с насочен срещу тях пистолет.

4

— Горе ръцете! — рече господин Кутс с нешлифованата рязкост на човек, лишен от преимуществата на грижливото домашно възпитание. Той пристъпи предпазливо напред, предшестван от револвера. Това бе мъничко изящно оръжие, което би могло да бъде собственост на някоя изискана дама. Всъщност господин Кутс го бе заел от госпожица Пийви, която в този момент също влезе в стаята, облечена във вечерна рокля в сребърно и черно. Раменете и бяха загърнати в ефирен шал, а одухотвореното й лице сияеше в приглушената светлина.

— Нямаш грешка, Ед — отбеляза делово госпожица Пийви.

Сетне се втурна към масата и грабна оттам огърлицата. Господин Кутс, макар и несъмнено поласкан от комплимента, не даде никакви признаци за това, а продължи да фиксира Ива и Смит със суров взор.

— Без номера — посъветва ги той.

— Аз съм последният човек, който би подкрепил подобна линия на поведение — рече отзивчиво Смит. — Това — обърна се той към Ива — е другарят Кутс, за когото сте слушали толкова много.

Ива се беше вторачила зашеметено в поетесата, която — доволна от начина, по който се бе развила встъпителната фаза — се озърташе наоколо с небрежно любопитство.

— Госпожице Пийви! — извика Ива. От всички събития в тази знаменателна нощ, явяването на възвишената приятелка на лейди Констанс в ролята на крадла бе най-смущаващото. — Госпожице Пийви!

— Да? — отвърна любезно въпросната дама.

— Аз… Аз…

— Според мен — намеси се Смит — госпожица Халидей се опитва да каже, че среща известно затруднение да възприеме настоящия развой на събитията. Трябва да призная, че и аз съм донякъде озадачен. Знаех, разбира се, че другарят Кутс има, тъй да се каже, користолюбива жилка, но у вас винаги съм предполагал една непокварена снежнобяла душа.

— Ами? — рече госпожица Пийви без особен интерес.

— Бях убеден, че сте поетеса.

— Че аз съм си поетеса — отвърна разпалено тя. — Само да ти е скимнало да се будалкаш с моите стихове, и няма да усетиш как ще те халосам с тухла по чайника. Слушай, Ед, няма какво повече да се размотаваме тук. Давай да се махаме.

— Ще трябва първо да ги вържем тия — рече господин Кутс. — Иначе ще се разпищят преди да сме успели да се измъкнем.

— Ед — рече госпожица Пийви с онова презрение, което колегата й тъй често възбуждаше у нея. — Опитай се понякога да си спомняш, че това, дето се крепи на яката ти, е глава, а не кочан зеле. И внимавай как размахваш тоя пищов! Как ще се разпищят, като не могат да кажат и думичка, без всеки да разбере, че първо те са гепили герданчето?

— Вярно бе — съгласи се господин Кутс.

— Ами хайде тогава, какво се мотаеш още?

Мълчанието, в което господин Кутс изпадна след тези упреци, даде на Смит възможността да вземе отново думата. Една възможност, която той приветства, тъй като, макар и да нямаше нищо за казване, той бе достатъчно оптимист, за да си даде сметка, че единственият му шанс да си върне огърлицата е, като поддържа разговора с надеждата, че рано или късно нещо ще се случи. Въпреки радушните си обноски той не бе пропуснал да отбележи факта, че разстоянието, отделящо го от господин Кутс, би могло да се преодолее само с един скок. Засега този малък, но ефикасен револвер изключваше възможността за всякакви антилопски прояви, но ако в близко бъдеще се случеше нещо, което дори за миг да разсее бдителността на неговия прислужник… Решен да се придържа към политика на зорко изчакване, той отвори уста.

— Ако бихте ни отделили само секунда от ценното си време, преди да тръгнете — рече, — то аз ще се радвам да разменим няколко слова. Преди всичко искам да заявя, че безрезервно подкрепям порицаването от ваша страна на неотдавнашното предложение на другаря Кутс. Този човек е несъмнен тиквеник.

— Хей! — викна господин Кутс, оживявайки отново. — Сега вече прекали, приятел. Ако в стаята нямаше дами, щеше да обършеш пода.

— Ед — произнесе госпожица Пийви с тиха властност, — затваряй си човката.

Господин Кутс се спаружи отново. Смит го изгледа с интерес през монокъла си.

— Простете за откровения въпрос — рече той, — но вие двамата женени ли сте?

— К’во?

— Стори ми се, че се държите с него като съпруга. С госпожа Кутс ли имам честта да разговарям?

— След време и тая работа може да стане.

— Хиляди поздравления към другаря Кутс. Не чак толкова към вас може би, но приемете най-добрите ми пожелания. — Той се придвижи към поетесата с протегната ръка. — Аз самият възнамерявам в скоро време да сключа брачен съюз.

— Дръж тия ръце горе — изрепчи се господин Кутс.

— Нужно ли е — рече Смит — подобни формалности да се съблюдават между приятели? Можете да намерите единствения револвер, който някога съм притежавал, на лавицата над камината. Идете го вземете.

— Как не, та да ми се метнеш на гърба, щом си сваля очите от теб!

— Във вашата природа има една вкоренена мнителност, другарю Кутс, която не ми е приятно да срещам — въздъхна Смит. — Борете се срещу нея. — Той се обърна отново към госпожица Пийви. — За да се върнем към една по-ведра тема, бихте ли ме известили къде да изпратя честитката и кристалните чаши?

— Ъ? — рече дамата.

— Надявах се — продължи Смит, — че не бихте сметнали за волност от страна на човек, който ви познава съвсем от скоро, да си позволи да ви изпрати скромен подарък по случай радостното събитие. А кой знае, може пък, когато и аз надяна брачния хомот, вие с другаря Кутс да посетите малкото ни семейно гнездо. Ще срещнете топъл безрезервен прием. Естествено, не бива да се засягате, ако на раздяла, преди да си кажем сбогом, преброим лъжиците.

Човек трудно би заподозрял подобна докачливост у госпожица Пийви, но при тази забележка тъмен облак помрачи ведрото й чело. Безгрижната й приветливост се стопи като ланшен сняг. Тя прониза Смит със святкащ взор.

— Май много ти знае устата — отбеляза хладно.

— Това е стар мой недостатък — заоправдава се Смит — и повод за често недоволство от страна на близки и роднини. Сега разбирам колко много трябва да съм ви отегчил и се надявам, че ще ми позволите да изразя…

Той млъкна внезапно не защото бе привършил с изказването си, а защото в този миг над главите им неочаквано се разнесе остър трясък. Почти незабавно от тавана се изсипа обилна мазилка, последвана от стряскащата поява на дълъг елегантен крак, който остана да се поклаща в пространството. А невидима уста произнесе някъде свише една енергична, изстрадана ругатня.

Времето и запустението бяха извършили своето пъклено дело с дюшемето на стаята, в която Смит бе затворил Достопочтения Фреди Трипуд, и прокрадвайки се предпазливо в мрака, последният бе имал злочестината да пропадне.

Но както често става в този живот, нещастието на едното е късмет за някой друг. Колкото и да бе разтърсен Фреди, от гледна точка на Смит станалият инцидент беше едва ли не по поръчка свише. Внезапната поява на човешки крак от тавана в миг на нервно напрежение е достатъчна, за да избие балансите и на най-големия юначага, и Едуард Кутс не направи опит да прикрие смущението си. Като подскочи чисти петнайсет сантиметра от пода, той конвулсивно изви шия нагоре и съвсем неволно дръпна спусъка на револвера. Куршумът се впи в мазилката.

Кракът изчезна. Нито за секунда, откакто бе запрян на горния етаж, Фреди не бе забравял думите, чути от Смит на раздяла — а именно, че ще бъде застрелян, ако се покаже от стаята. Куршумът на господин Кутс му се стори драматично потвърждение на заплахата и като изтръгна с бясно усилие крака си от дупката, той изпълни ловък подскок заднишком и се озова до стената и тъй като по-нататъшното отдалечаване от центъра на събитията бе невъзможно, се видя принуден да спре своето отстъпление. Като се сви на толкова малка топка, колкото му беше по силите, той замръзна неподвижно, мъчейки се да не диша. Що се отнася до хрумналата му идея да обясни през дупката, че цялата случка е само едно злощастно недоразумение, той благоразумно я заряза. Колкото и несхватлив да се беше показвал в други кризисни моменти от своя живот, сега той далновидно прозря, че околностите на дупката са нездравословни и следва да се избягват. И тъй, спазвайки пълно и нерушимо мълчание, той клечеше в мрака, молейки се единствено да го оставят на мира.

Секундите бавно течаха и, изглежда, това му скромно желание все пак щеше да бъде задоволено. Отдолу долитаха човешки гласове и шум, но не и повече куршуми. Би било пресилено да се каже, че това го накара да се почувства уютно, но все пак беше нещо. Пулсът на Фреди започна да се връща към нормата.

Този на господин Кутс, от друга страна, биеше с прединфарктна забързаност. Бързи и нелицеприятни неща се бяха случили на младежа в долната стая. Първото му впечатление бе, че пролуката над главата му е била незабавно последвана от срутване на целия таван, но тази представа изобщо не отговаряше на истината. Просто Смит, съзирайки, че окото и револверът на господин Кутс са насочени в друго направление, се бе метнал напред, сграбчил един стол, тряснал с него бедния момък по главата, освободил го от оръжието, скочил към камината, взел лежащия там пистолет, и сега, стиснал двата револвера в заплашителна стойка, го оглеждаше критично през лъщящия си монокъл.

— Без номера, другарю Кутс!

Господин Кутс се изправи болезнено на нозе. В главата му звъняха камбанки. Той погледна револверите, примигна, отвори уста и я затвори отново. Обхвана го потискащо чувство на поражение. По природа той не бе мъж на грубата сила. Кроткото размесване на колода карти в пушалнята на океански лайнер бе нещо, което той разбираше и ценеше, ръкопашните схватки, включващи удари с ръце и — още по-лошо — крака, му бяха отблъскващи и чужди. Що се отнасяше до него, битката бе приключила.

Но госпожица Пийви бе дама с характер и нямаше намерение да се пусне току-тъй от хорото. Тя сграбчи огърлицата в челичена хватка и в красивите й очи блесна предизвикателство.

— Мислиш се за адски печен, а? — каза тя.

Смит я изгледа състрадателно. Нейното храбро поведение му допадаше, но въпреки това нещата трябваше да се доведат докрай.

— Боя се — рече той с неохота, — че ще трябва да ви помоля да ми дадете тази огърлица.

— Ела си я вземи — отвърна госпожица Пийви.

Смит доби засегнат вид.

— Аз съм същинско дете в тази област — каза той, — но винаги съм вярвал, че при подобни случаи желанията на оня, у когото е пистолетът, безпрекословно се изпълняват.

— Нека видим дали ти стиска — рече твърдо госпожица Пийви. — Ето, сега аз ще изляза оттук и бас държа, че няма да се осмелиш да започнеш пукотевица. Да стреляш по жена? Не и ти!

Смит кимна сериозно.

— Вашето проникновено познаване на психологията е неоспоримо, а вярата ви в рицарската ми закваска почива на здрава основа. Но — продължи той с прояснено чело — струва ми се, че все пак виждам изход от затруднението. Хрумна ми чудесна идея. Аз ще стрелям — но не по вас, а по другаря Кутс. Така ще избегнем нелицеприятното. Ако вие се опитате да се измъкнете през тази врата, аз незабавно ще пристъпя към продупчване на крака на другаря Кутс. Или поне ще опитам. Не ме бива много като стрелец, тъй че мога да го уцеля и в някое по-съществено място, но тогава поне ще му остане утехата, че съм сторил всичко по силите си и съм действал от най-добри подбуди.

— Хей! — извика господин Кутс. През целия си живот, буквално изпъстрен с това негово любимо възклицание, той никога не го бе произнасял с повече чувство. След като отправи трескав поглед към госпожица Пийви и прочете там по-скоро нерешителност, отколкото онази мигновена капитулация, която се бе надявал да види, той захвърли обичайната си поза на почтително смирение и тропна мъжки с крак. Не беше самец от пещерната епоха, но този път бе решен да се наложи над своята партньорка. С един-единствен скок господин Кутс се озова до нея и като отскубна огърлицата от пръстите й, я метна в лагера на врага. Ива се наведе и я вдигна.

— Благодаря — рече Смит с кратък поклон.

Госпожица Пийви дишаше тежко. Малките й корави юмручета се свиваха и разпускаха. Изведнъж тя преглътна бързо, сякаш пресушаваше чаша с противно лекарство.

— Е — произнесе с тих, равен глас, — това като че ли е всичко. Май стана време да си ходим. Хайде, Ед, да си вдигаме чукалата.

— Идвам, Лиз — отзова се покорно господин Кутс.

И те се изгубиха заедно в нощта.

5

Оттеглянето им бе последвано от тишина. Ива, останала без сили от бурните събития, седеше на изкорубеното канапе и подпираше брадичка с ръце. Очите й бяха отправени към Смит, който, тананикайки си някаква мелодия, прилежно събираше с върха на обувката си могила от сажди над втория от мъртвите прилепи.

— Кой би помислил такова нещо за госпожица Пийви! — рече Ива.

— Признавам, че и за мен това дойде като шок — каза Смит. — Всъщност откриването на тази по-дълбока страна от нейната същност значително измени мнението, което си бях изградил за нея. Аз погледнах на госпожица Пийви с нови очи и у мен се надигна дори нещо, близко до уважението. Почти съжалих, задето бяхме принудени да й отнемем диамантите.

— Ние? — усмихна се Ива. — Боя се, че аз не направих кой знае какво.

— Вие свършихте точно каквото трябваше — увери я Смит. — Дадохте ми моралната подкрепа, от която един мъж се нуждае в миг на несгода.

Отново настъпи тишина. Ива се върна към своите размишления. И тогава с внезапност, която изненада и нея самата, откри, че вече е взела решение.

— Значи смятате да се жените? — попита тя.

Смит задълбочено избърса монокъла си.

— Тъй смятам — отвърна. — А вие!

Ива го изгледа продължително. После се засмя.

— И аз мисля същото. — Тя направи пауза. — Искате ли да чуете нещо? Когато се срещнах със Синтия в Маркет Бландингс, тя ми разказа какъв е бил проблемът, накарал мъжа й да я напусне.

— Съдейки по краткото ми познанство с господин Мактод, бих си опитал късмета с догадката, че той я е погнал с кухненския нож. Направи ми впечатление на твърде кръвожаден.

— Те поканили гости за вечеря, на масата имало пиле и Синтия сипала всичките дреболийки на гостите. Тогава мъжът й скочил от масата и с неистов вик: „Ти знаеш, че ги обичам повече от всичко на света!“ — и избягал от къщата, за да не се върне никога повече! От сватбата им насам това му било шестото бягство от къщи, за да не се върне никога повече. Синтия ме посъветва — продължи Ива, — ако изобщо се омъжа, да си избера някой ексцентрик. Каза, че било толкова забавно… Е, не мисля, че има голяма вероятност да срещна по-голям ексцентрик от вас.

— Смятам, че би било недалновидно да чакате подобен случай.

— Има само едно нещо… — Ива присви замислено очи. — „Госпожа Смит“… Не звучи кой знае как.

— Трябва винаги да гледаме в бъдещето — каза Смит. — Не бива да забравяме, че аз съм едва в началото на една, както уверено мога да заявя, бляскава кариера. „Лейди Смит“ вече е по-добре… „Баронеса Смит“ — още по добре… И — кой знае, може би един ден дори „Херцогиня Смит“…

— Но независимо от всичко — каза Ива — преди малко бяхте чудесен, направо чудесен. Как само се хвърлихте напред…

— Думите ви — отвърна Смит — са музика за моите уши, но няма как да отречем, че успешното начало на операцията бе заложено изцяло от другаря Трипуд. Ако не беше навременният пробив…

— Боже мой! — извика Ива. — Фреди! Съвсем го забравих!

— Много добре — похвали я Смит. — Това да се чува.

— Трябва веднага да го освободим.

— Както кажете. Тъкмо ще може да ни придружи на малката разходка из гората, която се канех да ви предложа. Какво би могло да ни достави по-голямо удоволствие в тази прелестна нощ от другаря Трипуд, който да ромоли край нас? Ей сега се качвам да го доведа.

— Я по-добре недейте — каза Ива.