Куково лято в Бландингс

Трета главаИВА ЗАЕМА ЧАДЪР

Това, което впечатлява най-много посетителя на Лондон, когато навлезе в сърцето на търговския район, е почти пълната липса на показност във витрините, старателното избягване на вулгарна кресливост. Така например във фасадата на помещенията, приютяващи бизнеса на господата Торп и Бриско, търгуващи с въглища на Доувър Стрийт, като правило нямаше нищо, от което на случайния минувач свят да му се завие. Човек можеше да им хвърли един поглед, но със сигурност нямаше да се спре да ги изпива с очи. Не, това не беше Сикстинската капела, нито поне Тадж Махал. И все пак в десет и половина часа на другата сутрин, след като Ива Халидей пи чай с приятелката си Филис Джаксън в Западен Кенсингтън, Смит, отпуснал се с морна елегантност в едно кресло до прозореца на пушалнята в „Търтеите“, разположен точно срещу заведението на Торп и Бриско, цели пет минути го изпива с поглед. Явно гледката го бе очаровала. Нямаше сили да свали поглед от нея.

Винаги съществува причина и за най-необяснимите на пръв поглед явления. Торп (или Бриско) имаха навика да опъват навес над магазина през летните месеци. Кротък, ненатрапчив, изискан навес, разбира се, който с нищо не наскърбяваше окото, но все пак навес, предлагащ уместна защита срещу онези внезапно изсипващи се проливни дъждове, които придават такава очарователна пикантност на английското лято. Такъв един порой тъкмо се заемаше да кваси лондонския Уест Енд с неподправена сърцатост и младежка жар. И под този навес, загледана жално в дъжда, бе намерила убежище Ива Халидей, запътила се към бюрото за наемане на работна ръка на Ейда Кларксън. Именно тя бе приковала интереса на Смит, вече стигнал до дълбокомислието, че Ива допринася решително към разкрасяването на фасадата на Торп и Бриско.

Колкото и да беше доволен и признателен, че най-сетне има с какво да си плакне очите през прозореца на пушалнята, Смит беше и донякъде озадачен. Момичето определено пръскаше край себе си впечатление за охолство. Като се започнеше от най-южната точка и се тръгнеше бавно нагоре на север, тя сияеше с елегантните си лачени обувки, със сивобежовите чорапи, очевидно скъпи, които се изкачваха към черна копринена рокля с френска кройка. И тъкмо когато окото започваше да разбира, че не може да има нищо повече, то се сащисваше от една невероятна шапка от мек матов атлаз с черно перо от райска птица, падащо върху лявото рамо. Дори за неизкушеното мъжко око, печално известно с невежеството си в тази област, ставаше ясно, че шапката си я бива. И все пак тази тънеща в разкош млада жена беше притисната от проливния дъжд под навеса на господата Торп и Бриско. Защо? — питаше се Смит. Дори ако, разсъждаваше той, Чарлс, шофьорът, имаше свободен ден или возеше нейния баща милионер към лондонското Сити, за да се погрижи за огромните си интереси, тя положително можеше да си позволи такси. Ние, които сме запознати с финансовото състояние на Ива, можем да вникнем в неспособността й да наема таксита, но Смит беше видимо озадачен.

Бидейки обаче не само схватлив, но и по рицарски галантен, той прецени, че не му е сега времето за безделни размисли. Не му влизаше в работата защо — очевидният му дълг налагаше да предприеме необходимите стъпки, за да помогне на изпадналата в беда девица. Той напусна прозореца в пушалнята и като се придвижи с плавно достойнство до гардероба на клуба, подложи на обстоен оглед наредените чадъри. Но не беше лесно да го задоволи човек. Два, които дори измъкна от поставките, бяха скоро върнати обратно с тъжно поклащане на глава. Доста добри като чадъри, но крайно неподходящи за набелязаната мисия. Все пак накрая откри един красавец и лека усмивка прекоси иначе сериозното му лице. Нагласи си монокъла и подложи чадъра на обстоен преглед. Той, изглежда, издържа с чест проверката. Смит дори остана доволен.

— Чие — попита той гардеробиера — е това?

— Принадлежи на Достопочтения господин Уолдърик, сър.

— А! — каза Смит снизходително.

И като пъхна чадъра под мишница, излезе навън.

Междувременно Ива Халидей, озарила мрачната аскетичност на витрината на господата Торп и Бриско, продължаваше да размишлява със силни, но справедливи думи за английския климат и да разглежда небето с надеждата да открие синя пролука. Тя беше вглъбена в това безрадостно занимание, когато един глас я заговори.

— Извинете!

До нея стоеше гологлав млад мъж — много висок, много слаб и много издокаран — и държеше чадър. Имаше монокъл на дясното око и през него гледаше надолу към нея с тържествена доброжелателност. Не каза нищо повече, а само улови пръстите й и ги постави върху дръжката на чадъра, който отвори услужливо, и с учтив поклон се отдалечи с бързи широки крачки през улицата, изчезвайки във входа на мрачна сграда. От броя на влизащите и излизащи мъже за времето на престоя си тя бе решила, че трябва да е някакъв клуб.

Доста изненадващи неща се бяха случвали на Ива, откакто дойде да живее в Лондон, но нищо не можеше да се сравни с това. Тя остана неподвижна няколко минути, загледана ококорено в сградата отсреща. Младият мъж не се появи отново. Дори не се показа на прозореца. Клубът го погълна. И тогава Ива, решавайки, че денят не е подходящ за отказване на чадъри дори ако падаха от небето, излезе изпод навеса и продължи по прекъснатия си маршрут към кантората на госпожица Кларксън.

Международното бюро за набиране на работна ръка (Бързина — Любезност — Информация) на Ейда Кларксън се намира в края на Шафтсбъри Авеню, малко след театър „Палас“. Ива, затваряйки чадъра, който, слава богу, предпази шапката й от дъжда, изкачи няколкото стъпала до вратата и почука на прозорчето с надпис „Информация“.

— Търся госпожица Кларксън.

— Името ви, моля? — откликна бързо и любезно Информацията.

— Госпожица Халидей.

Настъпи кратка пауза, включваща задействане на телефонната слушалка.

— Заповядайте в личния кабинет, ако обичате — каза момичето след миг с глас, в който този път се долавяше страхопочтително уважение към допълнителните рекламирани качества на кандидатката за работа, защото тя бе успяла да огледа и преглътне шапката.

Ива прекоси общата чакалня с покритата със списания маса и почука на вратата с надпис „Вход за външни лица забранен“.

— Ива, скъпа! — възкликна госпожица Кларксън в мига, в който тя влезе. — Не знам как да ти го кажа, но търсих из картотеката си и нямам нищо за теб, просто нищо. Какво ще правим?

— Не се тревожи, Кларки.

— Ама…

— Не съм дошла да говорим за работа, а за да те разпитам за Синтия. Как е тя?

Госпожица Кларксън въздъхна.

— Горкото дете, още не е дошло на себе си и нищо чудно. От съпруга й ни вест, ни кост. Направо я заряза.

— Горкичката! Не мога ли да я видя?

— Засега не. Убедих я да замине за Брайтън за ден-два. Мисля, че морският въздух ще й подейства освежително. По-добре, отколкото да седи в хотела и да се тръшка. Заминава с влака в единадесет часа. Предадох й поздрави от теб и тя много се зарадва, че помниш старото приятелство и й съчувстваш за сполетялата я беда.

— Тогава ще й пиша. Къде ще отседне?

— Не знам брайтънския й адрес, но от хотел „Кадоган“ ще й препращат писмата. Мисля, че ще се зарадва да получи вест от теб, скъпа.

Ива гледаше тъжно рамкираните дипломи и благодарствени писма от клиенти, красящи стената. Тя рядко изпадаше в мрачно настроение, но този ден се отличаваше със забележителна отвратителност, а и повечето й приятелки го бяха закъсали яко.

— Кларки — каза тя, — този свят ни поднася само главоболия.

— Така е — въздъхна госпожица Кларксън, специалистка по темата.

— Всички коне, на които разчиташ, финишират шести, а всички приятелки си скубят косите. Горката Филис!

— Но нали ми каза, че е щастливо женена?

— Да, но го е закъсала с парите, а ти помниш в какъв разкош тънеше навремето в училище. Сигурно ти е смешно, че именно аз оплаквам другите за безпаричието им, но чуждите затруднения винаги ми изглеждат по-лоши от моите собствени. Горката Фил е напълно неподготвена за тях, докато аз съм свикнала цял живот да нямам пукнат грош. Баща ми, горкият, съм го запомнила как пише статия подир статия в надпревара с времето, докато кредиторите дращеха по вратата. — Ива се засмя, но очите й бяха влажни. — Но беше прекрасен човек. Осигури ми първокласно училище като Уейланд Хаус, докато самият той често нямаше пари дори за тютюн. Сигурно честичко е закъснявал с таксата?

— Аз, скъпа, бях само помощник-учителка в Уейланд Хаус и нямах вземане-даване с финансовата страна на нещата, но съм подочувала…

— Милият татко! Знаеш ли, един от първите ми спомени е как някой позвъни на вратата, а татко се гмурка като тюлен под дивана. Подаде глава и ме помоли с дрезгав шепот да държа фронта. Аз отидох до вратата и се изправих пред някакъв възмутен мъж с лист синя хартия в ръка. Разбъбрих се толкова невинно, че той си тръгна не само доволен, ами дори ме погали по главата и ми даде едно пени. И когато вратата се затвори, татко изпълзя изпод дивана и ми даде две пенита — добра работа за една сутрин. Помня, че с тях му купих диамантен пръстен от магазина на нашата улица. Поне мислех, че е диамантен. Може и да са ме измамили, защото бях много малка.

— Имала си труден живот, скъпа.

— Да, но ми беше толкова забавно! Пък и не можеш да ме причислиш към най-бедстващите десет процента. Чичо Томас ми завеща сто и петдесет лири годишно и, слава Богу, не мога да пипам капитала. Ако на света нямаше неустоими шапки и конни състезания, щях да тъна в охолство… Но да не те задържам повече, Кларки. Чакалнята сигурно е тъпкана с херцози, търсещи готвачи, и с готвачи, търсещи херцози. Довиждане, скъпа.

И след като целуна госпожица Кларксън и оправи шапката си, която се бе килнала малко от прегръдката, Ива напусна стаята.