Кърваво наказание

75.

Седнал в изповедалнята в тънещата в мрак църква „В името божие“, отец Шеймъс Бенет тихо изсекна хремавия си нос и приближи към устата си миниатюрния касетофон „Сони“.

— Дебнене на крадеца на милостинята — прошепна той в микрофона. — Ден втори.

„Ох, че ме боли глезенът“, каза си той и подсмръкна. Никога не бе боледувал. Да остане в леглото? Нима Майк не знаеше, че на неговата възраст да лежи беше опасност, която на всяка цена трябва да се избягва? Кой знае дали ще може отново да се вдигне? Разковничето беше да стои на крака и да е постоянно зает с нещо.

Освен това трябваше да ръководи паството си. Да не говорим, че бе длъжен да пипне този подъл крадец, който изпразваше кутията с подаянията. Вече бе съвсем ясно, че никой нямаше и пръста си да помръдне и да направи нещо по въпроса. Със сигурност прехвалената нюйоркска полиция нямаше да му помогне.

След двайсет минути, тъкмо когато задрямваше, чу звук — много тих, колеблив, по-скоро само скърцане. Шеймъс сподави подсмърчането си и отмести бавно с крак кадифената завеса на изповедалнята.

Шумът идваше откъм външната врата пред средната пътека! Тя се открехваше сантиметър по сантиметър. Сърцето на Шеймъс подскочи, когато зад вратата се появи човешка фигура. Остана загледан в нея като хипнотизиран, докато крадецът спря зад последната скамейка, напъха ръката си в кутията с подаянията и измъкна нещо.

Приличаше на препъната папка. Значи така го правеше, каза си Шеймъс, докато гледаше как непознатият плъзва монетите и няколкото банкноти от сгънатата папка в дланта си. Използваше това средство, за да измъква монетите, пуснати в кутията. За обирджия на кутия с подаяния беше истински майстор.

Само дето ще бъде хванат на местопрестъплението, каза си Шеймъс, като си събу обувките и тихо се надигна. Време беше да го залови.

Изпълзя на пътеката само по чорапи. Прокрадна се тихо зад гърба му. Оставаха му само три метра до крадеца, когато усети отвратително силно дразнене в синусите си, което толкова бързо се надигаше, че не успя да го потисне.

Кихането му проехтя като изстрел сред мъртвешката тишина в църквата. Подплашеният крадец се извърна рязко, преди да хукне към вратата. Шеймъс се опита да направи две забързани стъпки, но чорапите му се плъзнаха и той се просна с ръце, разперени напред.

— Пипнах те! — извика, като сграбчи крадеца през кръста.

Монетите се посипаха по мраморния под, докато двамата мъже се боричкаха. Сетне противникът му внезапно престана да се съпротивлява… И ненадейно заплака.

Шеймъс го сграбчи за ризата откъм гърба, обърна го с един замах и го удари през лицето.

Вгледа се в него. Не повярва на очите си. Беше хлапе. И не просто някакво хлапе.

Злочестият обирджия се оказа Еди, деветгодишният син на Майк.

— За бога, Еди, как можа? — заговори Шеймъс с разбито сърце. — Тези пари отиват за купуването на продукти за изхранването на бедните, които нямат нищо. А ти — ти живееш в хубав апартамент с всичко, което пожелаеш, и освен това разполагаш с достатъчно джобни за харчене. Само не ми казвай, че още не си пораснал и не знаеш, че кражбата е грях.

— Знам — промълви Еди през сълзи, забил поглед в пода. — Просто не мога да се сдържа. Може би истинските ми родители са престъпници. Мисля, че имам лош ген.

Шеймъс сърдито изсумтя.

— Откъде я измисли чая глупост. — Стисна ухото на момчето и го помъкна към вратата. — Бедната Мери Катрин сигурно се е поболяла от тревоги по теб. По това време трябваше да си у дома. Като научи, баща ти ще ти насини задника, както става с всеки апаш.

76.

Когато се върнах при семейство Бланшет на Пето авеню, партито се вихреше с пълна сила. Чух танцовата музика да кънти още с излизането ми от асансьора. Във фоайето с дървена ламперия едва не ослепях от ярко мигащите светлини. Те осветяваха мълниеносно високопоставените господа и техните екзотично изглеждащи жени, които позираха, както го изискваше извисеният им социален статут.

Невероятно е да си полицай в този град, замислих се аз. Само преди десет минута бях сред останките от един дяволски пожар, а сега съм сред Пожара на суетата.

Икономът обяви, че господин и госпожа Бланшет не могат да присъстват заради спешни семейни проблеми, но искат гостите им да се забавляват. Бяха го послушали. Сексапилни и оскъдно облечени тийнейджърки от висшето общество се блъскаха и въртяха сред затъмнената зала, осветявана само от периодично просветващите проблясъци.

Минах покрай една жива статуя, превъплъщаваща прочутия травестит Бети Пейдж, покрай някаква жена в костюм на шоугърла от Лас Вегас, покрай един тип, облечен като птица. Поклатих глава, когато той запляска с криле. Да не би да се опитваше да спаси застрашени животински видове? Не, това бляскаво събитие беше с друга цел, но не можех да си спомня точно каква.

— Кой е твоят дерматолог? — извика някой близо до ухото ми, докато си проправях път сред навалицата.

— Тези бели трюфели са толкова сложни, но и толкова прости — обяви друг.

Обърнах се, когато някой ме тупна по рамото. Оказа се мъж на средна възраст в черен костюм и подозрителни следи от бял прах под носа си.

— Хей, не съм те виждал от началото на сезона — заговори ме свойски. — Как беше в Майорка?

— Страхотно — отвърнах и продължих да отстъпвам към кухнята.

Зърнах дори един от редакторите на „Ню Йорк Таймс“, когото едва не арестувах при посещението ми в редакцията, да разговаря с някакви мъже край басейна. Вероятно решаваха какви да бъдат утрешните новини.

Когато най-после пак се добрах до командния си ъгъл в кухнята, седнах за малко, притиснал чело към студения успокояващ гранит на плота.

Най-новото разкритие, все още отекващо в пулсиращата ми от болка глава, просто нямаше смисъл. Как така Томас Гладстон не беше мъжът, когото търсехме?

Колкото и да се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, не се получаваше нищо. Томас и Ерика Гладстон се развеждат, той губи работата си, а след това някой избива семейството му? Нали нашият свидетел, стюардесата от „Ер Франс“, го разпозна? Нима ни бе излъгала? И ако е било така, то защо? Трябваше ли отново да я разпитаме?

За да се поотърся от мислите, позвъних на постовете ни. Навсякъде всичко изглеждаше нормално. Никаква активност на улицата. Всички входове и приземни прозорци на сградата бяха проверени нееднократно.

— Държим всичко под контрол. Защитните мрежи са яко опънати — докладва ми по радиотелефона Стив Рено от фоайето.

— Както и моите нерви — промърморих.

— Иди да си вземеш чаша шампанско, Майки — посъветва ме лейтенантът от специалните тактически подразделения. — Или може би ще е по-добре да се напиеш с някоя от онези дебютантки. Няма да те издадем. Трябва да се поотпуснеш.

— Изкушаващо предложение — отговорих му по радиотелефона. — Но за щастие, Стив, засега трябва само да се скатавам.

77.

Край друга луксозна жилищна сграда Учителя коленичи над капака на канализационната шахта на тротоара и започна да го повдига с лост. Беше проверил, че наоколо, в това пусто място, не се мотаеха полицаи.

След минути успя да отмести капака. Спусна се долу и тихо го затвори над главата си. Този начин на проникване беше ужасно противен, но ако искаш да се промъкнеш в някоя от тези солидни предвоенни сгради в Манхатън, охранявани като Форт Нокс, трябва да си готов на някои жертви.

Лъчът на фенерчето, което стискаше в устата си, затанцува по бетонния пол, където той клекна след скока. Мръсотията стигаше до глезените му. Жалко за чорапите, струващи триста долара. Нагази в планини от цигарени фасове и опаковки от дъвки, както и вкиснат боклук от всякакъв вид. Видя дори и празни изпочупени спринцовки.

Смъкна сакото си, вдигна го и го опря до ужасно прашния прозорец под капака на шахтата. Удари прозореца само веднъж, но силно, за да счупи стъклото. После застина, за да провери дали ще се чуе звън от алармена сигнализация или някакъв вик. Не последва нищо. Бръкна, напипа дръжката на прозореца и се намъкна в тъмното мазе.

Продължи забързано по коридора, запълнен с прашни кашони със захвърлени вещи. Премина покрай стари дървени ски, велоергометри, ролки с осемпистови ленти от овехтели магнетофони. Дори и висшето общество съхраняваше същите вехтории като повечето от останалите шибаняци, презрително си помисли той. Забави ход, когато се приближи до една врата, зад която се чуваше испанска музика — това несъмнено беше апартаментът на портиера. Но вратата остана затворена, когато той мълчаливо я подмина.

По-нататък, отдясно, се показа старомоден асансьор. Като влезе вътре, остави външната врата тихо да се плъзне, преди да затвори месинговата решетка.

Точно тогава забеляза, че ръката му кърви. Яркочервени капки се стичаха по палеца му и падаха по износения линолеум на пода.

Потрепна и запретна ръкава. Господи, беше се порязал, докато бе чупил прозореца. Толкова се бе увлякъл, че изобщо не бе забелязал.

„Е, какво толкова, че се е проляла малко кръв?“, замисли се, като освободи предпазителите на двата си автоматични пистолета „Тек-9“. Натисна бутона в асансьора и започна да се изкачва.

Скоро щеше да се лее много повече.

78.

Асансьорната кабина се разклати леко, когато Учителя излезе от нея. Задържа дъха си, докато се ослушваше, изчаквайки бръмчащият двигател да замлъкне с изщракване и да спре напълно. Все още нищо не се чуваше.

Опияняващото чувство на въодушевление го беше завладяло изцяло. Колко години от живота си беше прахосал да бяга от него, да го отрича? Обичаше да воюва с всичко и с всекиго. Тръпката беше по-вълнуваща от секс, наркотици и рокендрол, взети заедно.

Сега бързай, каза си той, като отново плъзна тихо вътрешната месингова врата.

Озова се на тясна площадка, където имаше само два задни входа и празни кутии от бира. Притисна ухо към по-близката врата. Чу отвътре шум от течаща вода, дрънчене на някаква тенджера върху печката, шумни гласове, които звучаха като детски.

Притисна палеца на ранената си ръка към звънеца. Стъпките отвътре приближиха. Той беше готов да заяви, че доставя някакъв пакет, адресиран до жилището на Майк Бенет. Или ако вратата се открехне само на няколко сантиметра заради веригата отвътре, просто да я разбие с рамо.

Но ключалките изщракаха и вратата започна да се отваря нормално навътре.

„Тия се шегуват с мен — каза си той. — Дори не попитаха «Кой е?». Не са ли чували за вълната от престъпност, заливаща града?“

Присви юмруци, когато вратата се отвори изцяло.

79.

Десетина минути по-късно излязох от кухнята и видях, че партито на семейство Бланшет се вихреше с пълна сила. Кметът танцуваше техно с пищната съпруга на някоя от видните личности. Тя се смееше в захлас и тръскаше глава като някоя хиена. Всички около тях се държаха по-скоро като тийнейджъри с подрезгавяли от крещенето гласове, а не като достойни възрастни, каквито несъмнено бяха, когато си изпълняваха ежедневните професионални задължения.

Разменихме си озадачени погледи с един от полицаите от Център-север, който работеше под прикритие като келнер.

— Мисля, че едно парти не струва, ако някой в костюм на птица не започне да се прави на диджей пред картина на Полък — осведоми ме той.

В този момент един глас заговори от слушалката в ухото ми.

— Майк? Хм, можеш ли да дойдеш тук? — Прозвуча като Джейкъбс, един от детективите от полицейското управление Център-север.

— Къде е това „тук“?

— В кухнята.

— Какво не е наред?

— Хм, просто трябва да дойдеш, става ли? Ще ти го покажа, като се довлечеш. Това е.

„Сега пък какво?“, замислих се, като се насочих обратно към кухнята на Бланшет. Джейкъбс звучеше странно, дори тревожно. Е, нещата досега се развиваха толкова спокойно, че може би беше крайно време нещо да се обърка.

Забързах към кухнята.

И се вцепених.

Джейкъбс беше до задната врата, надвесен над някакъв младеж, проснат върху пода. Познах го — беше друг детектив, Дженели, от Деветнадесети участък.

— О, боже мой! — ахнах аз и закрачих към него. — Какво, по дяволите, се е случило с него? — Дали някой го бе ударил? Или нашият стрелец най-после се бе появил?

Дженели се опита да надигне олюляващата си се глава, но отново я стовари на пода.

— Той е добре — увери ме Джейкъбс. — На тъпия новак му доскучало край басейна и започнал да се надпива с бира с две студентки от гостите. В резултат едната от тях дойде да ми каже, че бил припаднал. Съжалявам, че те обезпокоих, Майк, но не знаех какво друго да сторя. Ще го уволнят, ако не го измъкнем оттук, преди кметът да го е видял.

— Както него, така и мен — додадох и хванах ръката на Дженели. — Отвори задната врата и повикай товарния асансьор, преди някой да ни е видял.

80.

Когато чу звънеца на задната врата, Мери Катрин тъкмо изтриваше ръцете си в кърпата за бърсане на чинии. Помисли, че е някой доставчик, пуснат от портиера долу, което често се случваше. Никой не можеше да се промъкне в сградата, без да мине покрай него.

Но кърпата й падна на пода, като видя мъжа, застанал там. Погледът й първо се насочи към окървавената му ръка, а после веднага прескочи към двата дяволски страховито изглеждащи пистолета, кои го държеше в ръцете си. Накрая се закова върху широката усмивка, озарила лицето му.

— Резиденцията на фамилия Бенет, предполагам — изрече той, като притисна срязаното черно дуло на единия от двата си автоматични пистолета към челото й. Кръв капеше от китката му, само на сантиметри от смаяните й очи.

О, господи, помисли си младата жена, докато се опитваше да остане спокойна. Какво да направи? Да закрещи? Но това можеше да го ядоса. Пък и кой щеше да я чуе? Мили боже, той е тук, а най-лошото е, че и всички деца са у дома!

Все още усмихнат, мъжът пъхна зловещото оръжие под сакото си.

— Няма ли да ме поканиш? — попита я.

Тя неохотно отстъпи назад. И без това нищо друго не можеше да направи.

Като забеляза Шона и Криси край кухненския плот, той наведе и втория си пистолет, за да го прикрие зад сакото. Мери Катрин благодари мислено на бога поне за тази милост. Децата наблюдаваха новодошлия с умерено любопитство. На тяхната възраст внезапната поява на някой непознат беше само едно от хилядите други мистериозни неща. Заради грипа повечето от хлапетата на семейство Бенет си стояха у дома и не ходеха на училище, което бе объркало разписанието им за лягане.

— Хей, кой си ти? — заговори го Криси, като се плъзна от стола си и се запъти към новодошлия.

Мери Катрин преглътна, като едва се сдържаше да не прекоси кухнята и да грабне детето. Но вместо това пристъпи напред, за да пресече пътя на Криси, като я улови за ръката.

— Познаваме се с баща ти — обясни мъжът.

— Аз пък съм Криси. И ти ли си полицай? Защо ти тече кръв от ръката? И какво е онова отзад?

— Накарай я да млъкне — каза Учителя тихо на Мери Катрин. — Изнервят ме дрънканици от сорта: „Защо небето е синьо?“.

— Идете да гледате филма, момичета — нареди им тя.

— Но нали ни каза, че „Хари Потър“ бил прекалено страшен — обади се Шона и я изгледа смутено.

— Този път може да не е, Шона. Просто върви. Веднага.

Двете момичета се изнизаха навън, най-после подплашени повече от необичайно суровия тон на гувернантката им, отколкото от непознатия мъж.

Той взе парче от моркова върху дъската за рязане и отхапа от него.

— А сега се обади по телефона и кажи на Майк, че трябва спешно да се прибере у дома — заповяда на Мери Катрин, докато дъвчеше. — Няма да излъжеш, ако кажеш, че има спешен случай в семейството.

81.

— Добре, млади човече, настъпи денят на Страшния съд — каза Шеймъс и вкара Еди през външната врата.

Тогава някой от другата страна на вратата я дръпна толкова силно, че топката на бравата се изплъзна от ръката му.

Преливащ от възмущение, Шеймъс заговори:

— Е, няма що, чудесно посрещане…

Не довърши, като чу силно изщракване до ухото си. Извърна се наляво и видя пистолет, при това доста голям. Някакъв висок рус мъж го бе притиснал към слепоочието му.

— Още едно хлапе? — удиви се непознатият, като огледа Еди. — Какво е това тук? Да не е дневна занималня? Че и свещеник? Е, ако и на това му викат нормален живот… Сега разбирам защо Майк Бенет се натиска да взема извънредни часове. Ако трябваше да живея в тази лудница, и аз щях да работя по двайсет и четири часа.

Стомахът на Шеймъс се сви, той инстинктивно проумя какво става. Това беше серийният убиец, когото Майк се опитваше да залови. Сигурно е взел Майк на прицел. Наистина беше изкукал.

„Може би ще успея да успокоя нападателя“, помисли си Шеймъс. Да прояви добронамерена загриженост на наставник и съветник. В края на краищата нали това му беше работата.

— Виждам, че си объркан, сине мой — заговори той, когато нападателят го поведе към всекидневната. — Има начин нещата да се оправят и аз мога да ти помогна. Да сваля бремето от плещите ти, като си признаеш греховете. Никога не е късно за това.

— Само че има един малък проблем, изкуфял глупако: няма Бог. Затова съм склонен да върша безчет грехове.

„Изкуфял ли?“, гневно си помисли Шеймъс.

— Добре тогава — продължи той, без да обръща внимание на пистолета, като се извърна, за да погледне убиеца в очите. — Щастлив съм да ти съобщя, че си се запътил право към ада, където ти е мястото.

Децата ахнаха.

— Погледни ги, отче. Убиването на деца не е забранено от моята религия, както и на свещеници впрочем.

— За теб съм монсеньор, задник — ядосано процеди Шеймъс, като продължаваше да го гледа гневно, сякаш двамата ги очакваше петнайсетрундов боксов мач.

Но след тези думи Шеймъс млъкна. И колкото и да бе срамно, длъжен бе да признае, че убиецът имаше право. Наистина се държеше като стар глупак. Преди всичко трябваше да обуздае гнева си и да се погрижи за тези деца.

Психопатът се ухили.

— Оценявам смелостта ти, старче, но ако изръсиш още нещо такова, ще си прочетеш среднощната литургия пред седефените порти на рая заедно със свети Петър.

Внезапно Фиона, застанала най-близо от скупчилите се настрани деца, простена мъчително и повърна. Когато разбра какво става, убиецът отскочи назад. Но не беше достатъчно бърз, за да избегне плисналата струя върху обувките си.

Добро момиче, помисли си Шеймъс.

Мъжът сгърчи лице от отвращение, докато се опитваше да изтръска мръсотията. После се озърна смутено, като забеляза, че Джейн записваше трескаво цялата сцена в тетрадката си.

— Ама и вие сте едни сбърканяци — промърмори той. — Бенет трябва да ми благодари, когато го отърва от нещастието му.

82.

След като се погрижих за уреждането на „инцидента“ с Дженели, ми се обади Мери Катрин. Каза, че Джейн била много зле, сериозно болна, с температура тридесет и девет градуса и непрекъснато повръщала. Мери се колебаеше дали да я отведе в спешното отделение на болницата. Не мога ли веднага да се прибера у дома?

Не виждах друга възможност. За щастие тук всичко беше спокойно. Оставих лейтенант Стив Рено да ме замества и тръгнах. Кметът, позиращ за снимки във фоайето, ме изгледа враждебно, когато минах покрай него. Да не би да беше сърдит, че убиецът още не се бе появил?

Навън студеният въздух и липсата на силната музика, от която ме болеше главата, ми подействаха освежаващо. Пресякох улицата до моя „Шевролет Импала“, поех дълбоко дъх и разкърших скования си врат. Включих двигателя и завих надясно по Осемдесет и пета улица.

Докато прекосявах Сентръл Парк сред катраненочерния мрак, отново се захванах да анализирам ситуацията. Защо му беше притрябвало на някого да убива Томас Гладстон, семейството му, както и цял куп привидно случайно избрани префърцунени нюйоркчани?

Със сигурност този тип беше психопат, но в същото време организиран, умен, добре владеещ се. Не можех да повярвам, че убийствата са случайни, под въздействието на неясен импулс. Имал е причина, за да ги извърши. Отмъщение ли? Може би, но за какво отмъщаваше? Нямаше как да отгатнем. Може би и двете, заедно с още нещо, което само Бог знаеше какво е.

Като капак на всичко, бях сигурен, че по някакъв начин той е свързан с Гладстон.

Изключих канала на полицейската радиочестота и потърсих някаква нормална радиостанция, за да не ме измъчва главоболието. Попаднах на Си Би Ес 880, затова продължих да търся и чух спортните коментари по И Ес Пи Ей.

Но и тук нямаше измъкване.

— Следващият, който ни се обади, е Марио от Стейтън Айланд — обяви водещият. — Какво те тревожи, Марио?

— Най-много майка ми — отговори обаждащият се с глас като на Роки Балбоа, изигран от Силвестър Сталоун. — Тя живее в Малката Италия и се страхува да отвори вратата. Кога най-сетне ченгетата ще пипнат този побъркан тип, дето само всява страх? Господи!

— Работя върху това, Марио — казах аз, преди да изключа, защото Бет Питърс ме търсеше по мобилния телефон.

— Майк, надявам се, че си седнал. Току-що го научихме. Апартаментът бил взет под наем от някой си Уилям Майър. Оказа се, че той е доставчик на военна техника от „Кобалт Партнърс“. Спомняш ли си компанията, която осигуряваше сигурността на американците в Ирак? Онази, която нагази в дълбоките лайна след последната престрелка?

Бях зает, за да правя новини, а не да ги слушам, но помнех нещо смътно по случая. Накратко казано, инцидентът се свеждаше до това, че стреляли по конвой от официални представители на Държавния департамент и охраната от „Кобалт Партнърс“ отвърнала на огъня въпреки многолюдната тълпа наоколо. Единадесет души бяха убити, като четири от тях — деца. Очакваше се присъдата.

— Този Уилям Майър е главният заподозрян. Очаквало се днес да се появи в „Тудей шоу“, за да се защитава, но бил пуснат под гаранция. Преди да постъпи в „Кобалт Партнърс“, бил в специалните части към морската пехота. Това определено съвпада с предположенията ни, че нашият човек е бил обучаван на военна тактика и притежава умения като стрелец.

— Имаш ли някаква представа защо Гладстон се е озовал в апартамента на Майър? — попитах я.

— Абсолютно никаква, Майк, но поне разполагаме с име. Ще се опитаме да сглобим картинката. Ще го намерим, ще видиш.

83.

Уилям Майър, мислено си повторих, когато влязох в асансьора на жилищната ни сграда. Ако се съди според това как този тип очистваше хората, той приличаше повече на Майкъл Майърс, психото от филма „Хелоуин“.

Още много въпроси оставаха без отговор. Дали Томас Гладстон и Уилям Майър са служили някога заедно? Искаше ми се да разпитам някого от познатите или роднините на Гладстон, но всички бяха мъртви. Застреляни от този Майър, ако най-новата ни теория беше вярна. Дали Гладстон е прецакал Майър… или нещо подобно? А как да си обясним факта, че Майър се е представял за Гладстон? Дори външно си приличали?

Във фоайето пред апартамента ми се разнасяше аромат на ябълки. Върху нашата антикварна маса за пощата, която деляхме със съседите, бе поставена сребърна купа, пълна догоре с ябълки, кратуни и тиквички. На тяхната врата висеше венец от изсъхнали листа в златно и яркочервено.

Докато преследвах един психопат и оглеждах овъглени трупове, Камила Ъндърхил, тази Марта Стюарт от съседната врата, бе превърнала нашата ниша в коридора във великолепен есенен кът. Трябваше да си напомня да й благодаря, когато всичко свърши.

После улових отражението си в огледалото над масата и изстинах. Бях блед като смъртта. Имах торбички под очите и черно петно на брадичката, голямо колкото палеца ми. Но най-лошото бе, че цялата ми физиономия беше смръщена и май така си бе за постоянно. Време беше да се заема сериозно с търсенето на друга работа, реших. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

След като влязох в апартамента, забързах по коридора, водещ към стаята на Джейн, но видях блещукащия синкав екран на телевизора във всекидневната. Беше твърде късно хлапетата да са будни, но може би Мери Катрин ги бе настанила пред телевизора, за да се погрижи за Джейн. Не чух кашлица, нито звуци от повръщане. Да не би епидемията да е свършила?

Като влязох в затъмнената всекидневна, предположенията ми се потвърдиха. На телевизионния екран Хари Потър и Рон зърнаха по един от коридорите в „Хогуортс“, а хлапетата седяха на дивана или по столовете.

После осъзнах, че всичките десет деца бяха там, включително и много болната Джейн. Но още по-странно бе, че с тях бяха Мери Катрин и Шеймъс, които ме гледаха напрегнато.

— Защо, по дяволите, всички са будни до толкова късно? — запитах. — Да не би Джей Кей Роулинг да е написала още една книга или нещо подобно? Хайде, банда, време е всички да си лягат.

— Не, време е да разкопчаеш кобура си, да извадиш пистолета си, да го пуснеш на пода и да го ритнеш към мен — обади се един глас зад мен. В същия миг лампите във всекидневната светнаха.

Едва тогава забелязах, че Шеймъс и Мери Катрин са вързани за столовете с кабела за лампата.

Какво? Не, не тук! О, мили боже! Кучи син!

— Ще го повторя още веднъж. Извади пистолета от кобура и го изритай тук — изрече гласът. — Очаквам от теб да бъдеш много внимателен. Отлично знаеш колко добре стрелям.

Обърнах се, за да го погледна най-сетне в очите.

Свидетелката, френската стюардеса, беше свършила добра работа, помислих си аз. Висок, атлетичен, с красиво младолико лице. Косата му беше руса, но очевидно бе боядисана. И наистина приличаше на Томас Гладстон. Разбирах защо стюардесата го бе разпознала. Този тип тук почти изцяло наподобяваше загиналия пилот, само дето беше малко по-възрастен и по-слаб. Дали той не беше Гладстон? Или Майър? Възможно ли е зъбните отпечатъци от трупа в онзи апартамент да са грешни?

Нямаше как да не забележа още, че пръстът му е плътно притиснат към спусъка на автоматичния пистолет, който бе насочил точно към сърцето ми.

Като се постарах ръцете ми да се виждат, извадих глока си от кобура на колана, пуснах го върху дървения под и го изритах към него. Той се наведе и го затъкна в колана си, при което видях дръжката на още един пистолет, също напъхан там. Явно беше въоръжен до зъби. Господи, този тип действително вдъхваше страх.

— Време е за малък разговор по мъжки, Майк — рече той и с брадичката си ми посочи към кухнята. — Двамата с теб имаме доста да наваксваме.

84.

— А сега, хлапета, не правете никакви глупости. Само стойте спокойно — заяви Учителя с жизнерадостен и едновременно с това снизходителен тон. — Ще ви слушам и ако чуя нещо, което не ми хареса, ще ме принудите да пусна един куршум в главата на баща ви. А това ще съсипе целия му ден.

Видях как децата се свиха от страх. Малката Шона, сгушена в скута на Джулия, се разплака, въпреки опитите й да я успокои. Господи, едва ли имаха нужда да чуят точно това, след като още не бе изтекла година от смъртта на майка им. С радост бих убил този кучи син, позволил си да нахълта в собствения ми дом.

С опрян в гърба ми пистолет влязох в кухнята и седнах край кухненския блок, като си избрах стола, който бе най-близо до комплекта готварски ножове край печката. Ако можех да издебна някой миг, в който той ще отслаби бдителността си, щях да грабна един и да го пронижа, реших аз. Не ми пукаше дали ще ме застреля, но трябваше да съм сигурен, че ще го убия. Ако се проваля, всички щяхме да сме мъртви.

Но убиецът застана на отсрещната страна на блока, с леко разкрачени крака и с бдителна физиономия.

— Чух, че ме търсиш — поде той със самодоволен сарказъм. — Е, ето ме. Какво мога да направя за теб?

Мълчаливо и набързо си казах молитвата на благодарност заради годините, през които участвах в преговори за освобождаване на заложници. Този опит ми позволяваше да остана спокоен, въпреки че адреналинът бушуваше в мен. Дано цялото това обучение и опит си кажат думата, помолих се мислено. Може би ще успея да опазя семейството си.

Може би? Какви ги говорех? Трябваше. Само това имаше значение.

— Нещата са единствено между мен и теб — заговорих спокойно. — Докато се придържаме към това, ще се съглася с всичко, което пожелаеш. Само ме остави да се погрижа децата да бъдат изведени оттук. Ще им кажа да не споделят с никого нищо за случилото се и те няма да проговорят. Както самият ти спомена, те не искат да ме видят наранен.

— Всъщност — рече той — това е между мен и тези, които аз реша. Така че цялата фамилия Бенет ще остане тук.

— Добре — кимнах. — Тогава да излезем ние двамата. Ще направя каквото пожелаеш и няма да се опитвам да те преметна.

— Ще си помисля за това — отвърна той.

— Защо не ми съобщиш какво искаш да направя за теб? — продължих да настоявам. — Желаеш да избягаш? Мога да го уредя.

Той поклати глава, все още с характерната си язвително самодоволна усмивка. После взе от хладилника две кутии бира „Будвайзер“ и ги отвори. Подаде ми едната от тях, а другата остави пред себе си.

— Будвайзер? В кутия? Господи, Майк — промърмори той. — Къде държиш картофите, за да допълним ирландското ти меню?

Отпи и кимна към мен.

— Хайде, Майк, пийни. Отпусни се малко. Би трябвало да си силно ожаднял, след като толкова усърдно търчиш по следите ми. Да не говорим за сбирщината от палавници във всекидневната.

— Щом настояваш — отстъпих аз и отпих солидна глътка от студената бира. Оказа се дяволски добра на вкус.

— Видя ли? Ето че се отпусна. Знаех си, че бихме могли да се сприятелим, че ти си този, на когото мога да обясня всичко.

Отпих още веднъж. Както се бях напрегнал, можех да пресуша дузина бири. Оставих кутията на плота и се взрях в него с повече загриженост и разбиране, отколкото ми бе обичайно. Опра Уипфри би се гордяла с мен.

— Да започнем с обясненията — предложих му аз. — Ще бъда изключително щастлив да чуя какво ще ми кажеш, Уилям. Нали това ти е името? Уилям Майър?

— Нещо подобно, макар че името ми би трябвало да е Гладстон. Но родителите ми се разведоха и нашето семейство се разби. Тръгнах с майка си, после доведеният ми баща ме осинови и промени фамилията ми на Майър.

Значи заради това не бяхме успели да открием роднините на Гладстон, помислих си и поклатих глава.

— Точно заради това е всичко — продължи убиецът. — Задето обърнах гръб на името си и на брат си.

Колкото и да исках да видя този психопат на масата за аутопсии, преговарящият в мен взе връх. Майър напираше да разкаже историята си и колкото по-дълго успеех да поддържам разговора, толкова повече време щях да спечеля и така да се увеличи вероятността той да се успокои.

— Мога ли да те наричам Били? — попитах с глас, който би накарал всеки психотерапевт да се гордее. — Работил съм по милион случаи, но никога не съм чувал нещо подобно. Ще ми разкажеш ли?

Да. Разкажи ми колко си по-умен от целия останал свят, изчадие дяволско.

85.

Точно както очаквах, Били Майър не се нуждаеше от допълнително убеждаване.

— Както казах, когато бях на десет години, родителите ми се разведоха и майка ми се омъжи повторно за един много богат финансист. Заминах с нея, докато по-малкият ми брат — Томи, остана с баща ми. Татко беше готин тип, но пияница. Работата му беше да чисти влаковете и всичките му амбиции се свеждаха до това. Защото не му пречеше на пиенето.

Отпи голяма доза от бирата си. Издържа на пиене, помислих си. Може би ще успея да го убедя да пресушим бутилката с уискито „Джеймсън“ и той ще се налочи до безсъзнание. Или ще е по-добре да го фрасна по главата с бутилката. Това бе най-голямото ми желание в момента.

— Животът ми напълно се промени — продължи той. — Записаха ме в снобарски колеж, а после в още по-елитарния Принстън. Но след като се дипломирах, вместо да се насоча към Уолстрийт, както искаше моят пастрок, аз се разбунтувах и се записах в морската пехота. Започнах службата си като пълен невежа, предизвикващ само мърморенето на началството, но я завърших в специалните части. Тренирах за пилот, като брат ми.

И несъмнено си бил най-добрият в класа, казах си аз, като си спомних колко добре боравеше с пистолетите.

— Като се уволних, се присъединих към многонационалната фирма „Кобалт“ за корпоративна сигурност. Беше велико. Войната в Ирак току-що бе започнала. Всичко беше точно като при специалните части, само че още по-добре. Всякакъв екшън, какъвто можеш да си пожелаеш. Беше велико, докато всичко не свърши. За фирма „Кобалт“ напоследък стана доста горещо. Следиш ли текущите събития, Майк?

— Правя каквото мога — заявих аз.

— Добре де, важното е, че от ФБР наистина се опитаха да ме обвинят в убийство. Разбира се, че ликвидирах онези хора. Ако по твоите започнат да стрелят, няма значение дали се е струпала тълпа или не, ще им го върнеш тъпкано, че и отгоре. Какво искат федералните? Да ни обвинят, мамка му, че сме останали живи? Майната им! Затова реших да се боря срещу тази тъпотия. Изтъкнах дребния факт, че бяхме изненадани във военна зона. От „Кобалт“ наеха една пиар компания, за да изчисти репутацията ни. Трябваше да се влачим по сутрешните шоута и дискусионните студиа. Всичко беше нагласено.

Млъкна, за да отпие още от бирата.

— Но не се получи, така ли? — опитвах се аз да поддържам разговора.

— Е, това беше, преди да се прибера у дома, да се върна в апартамента тук, в града, за да си оставя багажа. И заварих там брат си.

Психопатът внезапно сведе поглед към пода. Лицето му помръкна и стана тъжно. Не можех да повярвам, че бе способен на такива чувства.

— Брат ми си беше пръснал мозъка, Майк. Беше опръскал масичката за кафе и целия ми килим. Върху тази масичка бе оставил предсмъртно писмо от три страници. Докато съм отсъствал, нещата при него напълно се сговнясали. Имал любовна връзка с една стюардеса, но жена му — Ерика, го спипала и подала документи за развод. Големите пари, приказната къща — всичко това беше нейно, така че той оставал на улицата. После дошъл и последният удар. Пипнали го, че обърнал няколко чашки преди полета от Лондон до Ню Йорк, и — хоп, изгубил си работата.

Този път аз отпих от бирата си, като се опитах да прикрия смущението си.

— В края на бележката на брат ми имаше списък на хората, които се бяха държали зле с него. Онези, които са го принудили на това.

Били Майър въздъхна дълбоко и със свободната си ръка направи жест, с който ми показа, че това е всичко. После ме погледна уморено.

Кимнах бавно, като се постарах да си придам вид, че най-после разбирам.

— Докато стоях край трупа на нещастния ми брат, ме споходи проникновение — въздъхна той. — Бях го изоставил, когато беше съвсем малък. Никога не му се обадих, нито му писах, винаги съм го пренебрегвал. Бях един самовлюбен негодник. Ала сетне, колкото по-дълбоко се замислях за това, толкова повече осъзнавах, че всъщност аз го бях убил, все едно бях натиснал спусъка. Първата ми реакция беше да взема пистолета. Исках и аз да се самоубия. Толкова бях объркан.

Ех, ако беше се поддал на този спонтанен порив — исках да му кажа. — От много мислене се стига само до грешни изводи.

— И тогава го реших. Да вървят по дяволите опитите да се защитавам от обвинението. По дяволите и кариерата ми, и животът ми, всичко. Това, което съм искал в този живот, беше да имам мисия. Реших, че отмъщението заради злото, причинено на брат ми, ще е моята последна, окончателна мисия. Реших да сторя прощален подарък на Томи. Може би той не е имал кураж, за да си го върне на тези, които са прецакали живота му, но аз можех да го направя. Реших, че братята Гладстон ще си отидат както подобава. Целият свят ще го узнае.

Значи сме били прави, помислих си. Жертвите са били хора, които са се отнесли несправедливо с Томас Гладстон. Само че не той е избивал враговете си, а брат му. Осъзнах, че бяхме поели по грешна следа. Серийните убийства не са завършили със самоубийство, а едно самоубийство е станало причина за тях.

— Значи всички онези неща, които си написал за обществото, са били само за маскировка?

— Може да се каже, че вярвам в повечето от написаното в манифеста. Но най-вече беше димна завеса, за да прикрия следите си. В списъка имаше много хора. Нуждаех се от време. Трябваше да измисля как да стане така, че жертвите ми да изглеждат като случайно избрани. Най-важното тактическо правило е първо да заблудиш врага. И наистина вършеше работа, докато ти не се набърка в играта и не застана между мен и последните двама, оставащи в списъка на брат ми.

Размаха пистолета като знак да стана от стола.

— Което обяснява защо сега съм тук, Майк. Ти застана на пътя ми при опита да очистя родителите на Ерика. Сега ще трябва да ми се реваншираш. За щастие измислих алтернативен план, за който ти ще ми помогнеш. Затова си допий бирата. Последно повикване за пътниците. Излизаме на кратка разходка.

86.

„Слава богу! — въздъхнах облекчено. — Ако излезем оттук, семейството ми ще бъде в безопасност“. Това бе всичко, което исках.

Без да ме изпуска от прицел, той ме изведе от кухнята. Върнахме се във всекидневната. Но тогава със свободната си ръка той сграбчи Криси, която лежеше на дивана, още в пижамата си с лика на Барби.

— Не! — изкрещях. Но успях да се сдържа да не скоча върху него, защото се боях, че ще започне да стреля.

Само че сега Еди се разкрещя:

— Махай се от нея! — И скочи от дивана, като се опита да се вкопчи в Майър. Но полетя назад с още по-голяма скорост, след като мъжът го блъсна с коляно в гърдите.

— Дръж зверчетата си под контрол, Бенет, иначе аз ще ги усмиря — озъби ми се той.

— Не мърдайте, деца — заповядах на хлапетата, сетне се извърнах към убиеца. — Успокой се, Били. Вече ти казах, че ще ти помогна. Не е нужно да я вземаме. Освен това тя е болна.

— Състоянието й ще се влоши много повече, ако не направиш това, което ти казвам. Това важи за всички тук. Ако видя полицейска кола, утре на закуска семейството ти ще се събере край маса с два незаети стола. — Майър притисна малката ми пищяща дъщеря с ръката си, а с пистолета в другата ми даде знак да се върна в кухнята. — Хайде, Майки. Ще слезем по служебния асансьор.

За част от секундата се поколебах, докато преминавахме покрай ножовете на плота, но продължих напред.

— Мъдро решение — каза Майър, като опря дулото в ухото ми. — Знаех си, че ще се разберем.

Слязохме със задния асансьор и излязохме откъм страничния вход на нашата сграда, извеждаш на Деветдесет и пета улица. Не видях жива душа, докато го водех към моя „Шевролет Импала“ без полицейски знаци. Нареди ми да седна зад волана, а Криси настани на задната седалка до себе си.

— Няма да й слагам предпазен колан, Майки, затова на твое място бих шофирал внимателно. Тръгни по Бродуей и продължи към центъра. И ми направи една услуга. Включи полицейската честота.

Подкарахме към Вашингтонските възвишения.

— Завий тук наляво — нареди ми той, като стигнахме до Сто шестдесет и осма улица.

Над върховете на небостъргачите видях стоманените решетки по кулите на моста „Джордж Вашингтон“.

— Потърси отбивката за завиване — рече Майър в ухото ми. — Ще минем напряко.

Нима се насочвахме към Джърси? Това ли беше планът му за бягство? Невъзможно бе да се отгатне какви мисли се въртяха в този сбъркан мозък.

Успях да срещна погледа на Криси в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше ужасно изплашена, но се беше укротила и се държеше невероятно по-добре, отколкото очаквах. Обичам те, тате, безмълвно изрекоха малките й устни. И аз те обичам — промълвих също тъй безгласно. — Не се тревожи.

Не знаех много неща, но в едно бях сигурен, докато подкарвах внимателно колата по моста. Това копеле нямаше да нарани дъщеря ми. Независимо на каква цена.

87.

Когато двамата с Мейв за пръв път доведохме у дома най-голямата ни дъщеря — Джулия, ме споходи кошмарен сън. В него аз хранех Джулия в нейното високо столче, но тя внезапно се задави. Бръкнах с пръста си в гърлото й, приложих метода на Хаймлих за първа помощ при задавяне, но абсолютно нищо не помагаше. Събудих се изпотен и задъхан. Изтърчах в стаята, за да задържа огледалото до тънкото й носле, за да видя дали се замъглява от дъха й. Чак след това можах да се върна в леглото и да заспя спокойно.

Защото това, няма спор, е най-голямата тревога за всеки родител. Да е безпомощен, да не може да направи нищо, когато детето му е застрашено.

Погледнах към Майър в огледалото за обратно виждане. Седеше до дъщеря ми, отпуснал в скута си тежкия, добре смазан автоматичен пистолет.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше пресъхнало. Заради изпотените ми ръце воланът се хлъзгаше по дланите ми.

Достатъчно си поживях, мислех си аз, докато нещастието ме разтърсваше като удар от електрически ток. Дори най-лошите кошмари се сбъдваха.

Отново погледнах в огледалото за обратно виждане. Този път видях болката, изписана в очите на Криси. Същото изражение, с което я бях запомнил, когато за пръв път й прочетох приказката за заека от памучно кадифе. Изглежда, започваше да разбира колко лошо е това пътуване.

Последното, от което сега се нуждаехме, беше тя да се разплаче и още повече да раздразни животното в човешки облик, седящо до нея. При обучението ми в академията на ФБР в Куонтико ме научиха, че когато ни отвлекат, трябва да се държим колкото е възможно по-скромно и ненатрапчиво.

— Криси? — заговорих, като се постарах да не издавам страха си. — Разкажи ни смешка, скъпа. Не си казала днешната си шега.

Тъгата в очите й намаля. Тя се изкашля театрално. Като любимката на семейството, знаеше много добре как да изнася рецитали.

— Какво ще извикаш на една маймуна, след като й откраднеш бананите? — започна тя.

— Не знам, скъпа. Какво? — попитах престорено.

— Бесният Джордж13! — извика тя и се закиска.

Засмях се заедно с нея, като погледнах Майър в очите, за да проверя реакцията му.

Но те не изразяваха нищо. Гледаха безизразно — като на човек, купуващ вестник, пътуващ в асансьор или чакащ влака.

Отново се обърнах напред, към шосето. Точно навреме, понеже пред нас беше спрял един влекач на ремаркета. Сърцето ми подскочи, когато кървавочервените стопове на влекача се приближиха, а острата стоманена ламарина като че ли връхлетя към нас, готова да запълни цялото предно стъкло на колата. Натиснах с все сила спирачките. Гумите изсвириха и запушиха.

Истинско чудо бе, че заковах колата сантиметри, преди да бъда обезглавен от задния ръб на каросерията. Трябва да прибавим изпадналите в истерия полицаи към списъка на закриляните от Бога, помислих си, като изтрих потта от челото си.

— Внимавай, Бенет — предупреди ме Майър с груб тон. — Ако ни въвлечеш в някоя беля, ще трябва да си проправям път със стрелба, като ще започна от вас двамата.

Да бе, как ли не, задник, искаше ми се да му кресна вместо отговор. Как да се съсредоточиш в шофирането, когато нервите ти са опънати до скъсване?!

— Завий на следващата отбивка на запад към междущатската магистрала — заповяда той. — Като те гледам как караш, явно е време да се махнем от това шосе.

Продължихме по шосе 46, като навлязохме в унило изглеждаща индустриална зона. Покрай нас се заредиха стари мотели и складове, тук-там редуващи се с пустеещите блатисти местности, какви го се срещаха в изобилие в Джърси. С нетърпение изчаквах да се озовем в по-натоварена зона, където задръстванията заради оживения график можеха да ми бъдат от полза. Ако успеех да блъсна колата в мантинелата и тя да се завърти рязко, дали това ще накара Майър да изгуби равновесие за по-дълго, та да успея да грабна Криси и да побягна с нея? С пистолет трудно се улучва бягаща мишена.

Но този тип беше невероятно добър стрелец, в това нямаше съмнение. Можех да разчитам единствено на късмета си.

Да побягна или да се бия с него — и двата избора бяха лоши, но си оставаха единствените, с които разполагах. „О, Господи, помогни ми да спася дъщеря си — помолих се аз. — Какво, по дяволите, да направя?“

— Виж, тате — обади се Криси и в следващия момент мощен рев разтърси колата. Смаян, в първия миг си помислих, че този път наистина бях блъснал нещо отпред. В следващия, още по-налудничав миг се усъмних да не би някаква бомба да е избухнала край шосето.

Необходими ми бяха още две-три секунди, за да осъзная, че шумът идва от един самолет, който се снижи точно над нас. И като продължи да се спуска, видях малък самолет да се приземява на пистата зад високата ограда от телена мрежа от лявата ми страна.

По дяволите, какво беше това летище тук? Нюарк се намираше на доста километри надолу, в южна посока, по магистрала 95. После се досетих, че това беше летището Тетърбъро — малко частно летище, използвано от много корпоративни и реактивни самолети при пристигането им в Ню Йорк. Струваше цяло състояние, но беше само на двайсет минути с кола от града, а освен това тук не претърсваха толкова строго, нито се чакаше на дълги опашки.

— Намали и завий тук — нареди ми Майър, като наближихме светофара.

Взех внимателно завоя, като отново ме обля студена пот и очите ми започнаха да смъдят. Каквото и да си бе наумил този кучи син, появата на летище на сцената влошаваше хиляда пъти ситуацията.

88.

Шосето към входа на летището се наричаше Индъстриъл авеню. Покрай него бяха подредени фирми за полети с частни самолети — малки двуетажни сгради с хангари зад тях, а отпред — с оградени и охранявани паркинги. Забелязах, че край порталите се виждаха униформени полицаи, охраняващи летището.

Дали сега не бе моментът да направя своя спасителен ход? Ще се досетят ли те какво става, преди всички ние — Криси, аз и може би самите полицаи — да загинем?

Отново реших да не рискувам. По-добре беше да разбера какво си бе наумил Майър.

— Спри тук — рече той, когато стигнахме до края на задънения участък от шосето. — Сега ме слушай внимателно, Бенет, защото това ще е единственият ти шанс. Завий тук и продължи към първия хангар по пътя назад. Там има само един пазач, затова съм те взел теб. Ще трябва да използваш нещо от опита си като полицай от дежурната смяна. Ще размахаш значката си и ще ни вкараш вътре.

— Какво да му кажа? — попитах, като завъртях шевролета назад.

— Прояви въображение, ченге, ама го направи добре. От това зависи животът на дъщеря ти.

Полицаят от охраната на летището в караулката на портала беше млад, от азиатски произход. Като спрях колата пред будката, той се наведе от прозореца.

— Аз съм от нюйоркската полиция — заявих, като му показах значката си. — Преследваме заподозрян в убийство. Очакваме да се покатери по оградата на Четиридесет и шеста улица и да се укрие в тази зона.

— Какво? — примижа от учудване младият полицай. — Нищо не съм чул за това. Охраната постави датчици по оградата след атентатите от 11 септември 2001 г. Трябваше да получим сигнал за тревога. — Погледът му се насочи към Майър и Криси на задната седалка.

Напрегнах се, докато мълчаливо се молех той да отклони странното ми искане или пък да изостави преструвките и да извади пистолета си. Шевролетът ми приличаше на това, което си беше — полицейска кола без опознавателни знаци. Сам по себе си пътникът на задната седалка изглеждаше достатъчно подозрителен, да не говорим за озадачаващото присъствие на четиригодишната ми дъщеря до него.

Реакцията на полицая би отвлякла вниманието на Майър и аз бих могъл да се хвърля на задната седалка, за да измъкна Криси. Или поне да я закрия с тялото си. Може би все някак ще успея да я измъкна. Плана много не го биваше, но ми се стори единственият възможен.

Вместо това обаче, лицето на полицая доби още по-озадачено изражение.

— Кое е това малко момиче? — попита той.

— Баща й беше един от убитите — надигна се Майър над рамото ми. — Стига вече с тези въпроси, колега. Говорим за разследване на убийство. Само си губим времето.

— Не мога да повярвам, че не са ми съобщили за това — промърмори полицаят от охраната на летището като че ли на себе си, поклащайки глава. — Добре, влезте. Паркирайте там до хангара, докато се свържа по радиоканала с моя сержант.

— Добре се справи, Майки — прошепна ми Майър, след като бариерата на портала се вдигна. — Оценявам го толкова високо, че съм склонен да подаря на теб и на твоето зверче още десетина минути живот.

Докато изминавахме двайсетте метра до хангара, Майър силно кихна, след което изтри лицето си с ранената си ръка.

— Твоите проклети хлапета ме заразиха — промърмори той.

И като че ли по поръчка нещо в стомаха ми натежа. Превих се одве и повърнах и оплесках всичко под седалката. Чак сега проумях, докато обърсвах брадичката си с ръкав, че пресъхналото ми гърло и студената пот, която непрекъснато ме обливаше, не са причинени само от сковаващия ужас. Грипът най-после бе докопал и мен.

— Сега ставаме двама — промълвих.

— Да, но болен или не, шоуто трябва да продължи. Хайде, давай. Аз, ти и момичето ще излезем от колата, но трябва да изпълняваш това, което ти нареждам, ако искаш да се измъкнете оттук.

Изправих се, видях очите на Майър в огледалото за обратно виждане и поклатих глава.

— Никога няма да стане — казах аз. — Ти искаш да дойда с теб. Добре. Но тя ще остане тук.

— Не ме оставяй, тате — помоли ме Криси.

— Как може да си толкова лош баща, Бенет? — попита ме Майър. — Ето, тя иска да дойде. — В интонацията му отново се прокрадна злобна, подигравателна нотка. Сигурно се чувстваше много самоуверен, след като бе стигнал дотук. — Или предпочиташ да приключа с вас още тук и сега?

— Говориш така, все едно този полицай е единственият на това летище — продължих аз. — Натисни този спусък и той ще повика подкрепление още преди изстрелът да заглъхне. Дяволски добре знаеш, че ще доведат тук и екип от специалните тактически подразделения, с автомати М-16, със снайперисти, зашеметяващи гранати, добре обучени и екипирани. Ти си добър, Били, но никога няма да ги победиш.

За няколко секунди Майър остана мълчалив.

— Никак не ми е приятно да го призная, Бенет, но имаш право — изрече той накрая. — Ти ми направи услуга, затова и аз ще ти върна жеста. Ще я оставим тук. Ще продължим само двамата.

89.

Навън от колата усетих потта си още по-студена, може би заради свежия, но много хладен въздух, или защото треската се усилваше. На всичкото отгоре отново ме напъна да повърна.

За няколко секунди всичко заглъхна заради рева на друг самолет, издигащ се в небето. Щом ехото му стихна, сърцето ми се сви от стоновете на Криси, плачеща на задната седалка.

Полицаят от охраната на летището излезе от будката си и тръгна към нас. Ръката му бе опряна върху кобура на пистолета, а лицето му изглеждаше напрегнато.

— Току-що говорих по телефона със сержанта — каза ни той. — В момента пътува към нас.

Отворих уста в опит да скалъпя набързо следващата лъжа, но Майър го застреля. Без никакво предупреждение. Просто така. Куршумът прониза полицая в бузата, от темето му бликна кръв, а той рухна като подкосен.

— Без майтап — процеди Майър, като се наведе, за да вземе белезниците от колана му. — И какво ти каза сержантът?

— Кучи син! — изкрещях и скочих срещу убиеца, макар че се олюлявах. Беше невероятно глупаво, но не се замислих, а само реагирах спонтанно. Ударих го тъй силно, както никого досега не бях удрял през целия си живот. Улучих го в ухото с един десен прав и той падна, като се претърколи на асфалта, след което се препъна в трупа на полицая.

Но, по дяволите, веднага се надигна, стиснал пистолета в ръка. Вкамених се, когато притисна още топлото му дуло под брадичката ми. Но Майър изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разгневен. Дори се смееше.

— Не беше зле, ченге, но това да ти е за последно — закани се той. — Сега ще се държиш ли добре? Или трябва да отида до задната седалка, за да проверя какво прави малката ти дъщеричка?

— Съжалявам — промърморих със сведена глава.

— Не, не съжаляваш — поправи ме той, после ме изгледа злобно, преди да ме поведе към главната крада на летището. — Но скоро ще съжаляваш.

Рецепцията вътре изглеждаше като фоайе на четиризвезден хотел. Стени, облицовани с блестящи дървени плоскости, мебели с кожена тапицерия, мраморни масички за кафе с натрупани върху тях лъскави списания: „Форчън“, „Бизнес Уик“, „Венити Феър“. Зад прозорците се виждаше бетонната писта.

Зад бюрото по телефона говореше симпатична, очевидно бременна рецепционистка, по като ни видя, застина на място със зейнала уста. Телефонът изпадна от ръката й и тупна върху бюрото.

— Извинете, че нахълтваме без предупреждение — заговори я Майър с безгрижен тон, като насочи пистолета си към издутия й корем. — Искаме само да излезем на пистата, става ли? Ако не ни безпокоите, ние също няма да ви безпокоим.

Отпред имаше празна чакалня с още столове с кожена тапицерия и плосък телевизор със стоинчов екран, излъчващ музикалната класация на И Ес Пи Ен.

Едва не подскочих, когато Майър внезапно завъртя пистолета си и куршумът се заби в екрана.

— Защо винаги само Елвис ще ни забавлява? — провикна се той, като ме изтласка в друг коридор. — Имат петдесет и седем канала с най-високо качество, а все още нямат нищо за показване.

Изрита вратата с надпис „Само за пилоти“. Преминахме покрай лавици с летателно оборудване, душкабини и малък кухненски бокс.

После студът отвън наново ни връхлетя, като излязохме през друга врата в ярко осветения хангар. Вятърът фучеше из цялото просторно помещение, бръснейки стоманените площадки и стълби. Имаше колички с инструменти, подвижен кран, преносимо скеле, но никакви хора, слава богу. Дали не се оглеждаше за някой самолет? И самолети нямаше в хангара. Отново благодарих мислено на господ.

— Размърдай се, Бенет — подкани ме той, като ме задърпа през огромните двойни врати към редицата от бляскави светлини, очертаващи пистата.

— Къде отиваме? — попитах. — Струва ми се много опасно.

— Хайде, ченге, покажи малко смелост — озъби ми се Майър.

Като излязохме на пистата, видяхме един самолет бавно да рулира по страничната писта откъм един от частните хангари — малка „Чесна“ в оранжево и бяло, с шумно бръмчащ витлов двигател на всяко крило.

— Дай ми значката си, ченге — заповяда ми Майър. — И стой тук. Ако само помръднеш, дъщеря ти ще загине.

Грабна значката от ръката ми и закрачи по пистата, като показа дръжката на пистолета си, затъкнат в колана му. Застана пред самолета, вдигна значката и размаха трескаво другата си ръка като разгневен пътен полицай. Видях пилота зад предното стъкло — млад мъж с гъста руса коса. Изглеждаше смутен, но спря самолета, а Майър заобиколи крилото.

След няколко секунди пилотът отвори вратата и Майър се качи. Не можах да чуя какво си казаха заради шума на витлата, но видях как убиецът измъкна нещо от джоба си и замахна с него. От китката му изскочи телескопична палка като грамаден остър нож. Сигурно бе взел тази палка от убития полицай от охраната на летището заедно с белезниците.

Два пъти цапардоса нещастника по главата толкова силно, че почти го почувствах. После се пресегна, откопча колана на пилота и изхвърли жертвата си в безсъзнание на пистата, със стичаща се кръв от русокосата му глава.

— Каза ми, че може да вземем за малко самолета му, Бенет! — провикна се към мен. — Какъв късмет, а? Хайде, домъкни си задника тук.

Останах сред леденостудения повей от ревящите самолетни двигатели, докато се питах безпомощно имам ли някакъв шанс, ако се затичам обратно към колата, за да подкарам бясно навън през портала, с Криси на задната седалка. Но Майър отново се насочи към мен с пистолет в ръка. Видях как дулото му просветна и усетих пищене на куршум покрай лявото си ухо. Преди да примигна, още един откос рикошира от бетона между краката ми.

— Хайде, Майки, искам да имам компания. Ще бъдеш ли така любезен да се присъединиш?

Поех дълбоко дъх и тръгнах към самолета.

90.

Вътре в самолета беше тясно като в ковчег. И доста неудобно, помислих си, като се опитах да напъхам краката си под остро издадената конзола пред седалката за пътника до пилота. Никак не ми помогна и това, че Майър стегна белезниците около китките ми, преди да ме натика грубо на седалката, да стегне предпазния колан около кръста ми и защитните ремъци през раменете ми.

Загледах се в смайващо сложното табло за управление с изглеждащи неразбираемо измерителни уреди и командни бутони. Но пръстите на Майър се местеха уверено по таблото. Пропелерите като че ли започнаха да свистят още по-пронизително, когато той тласна напред един от шестте лоста, монтирани на пода на кабината. После задвижи един от съседните лостове и ние бавно потеглихме напред.

Тъкмо завихме към пистата, когато видяхме камиона на противопожарната служба — грамаден, яркожълт, с включени лампи и сирени, спрян точно на средата на пистата, за да блокира излитането ни. Разпознах отличителните му знаци — камионът бе от спасителния екип към летищния контрол. Как ли им казваха на професионален жаргон? Маркучи и още нещо.

Оглушителен залп на няколко автомата проехтя внезапно от един от страничните прозорци на камиона и по бетонната настилка се надигна прах от посипалите се предупредителни изстрели.

Мили боже! Оръжия и маркучи14, така беше. Тези момчета бяха умопобъркващ хибрид от стрелци и пожарникари, които се оправяха както със самолетните катастрофи, така и с отвличанията по въздуха.

„Цели се в пилота!“, напрегнах се да им предам мислено молбата си, докато се мъчех, доколкото можех, да се сниша на седалката.

Макар че в този момент бях готов да ме прострелят, ако това най-после щеше да спре Майър.

Той направи нещо с педалите и ние рязко извихме на сто и осемдесет градуса към страничната писта за рулиране. После натисна дроселната клапа докрай и внезапно излетяхме като ракета от земята, но опасно близо до поредицата от летищни хангари.

Дъхът ми секна, като видях паркирания точно на пътя ни тежък камион, използван от техниците на летището за разчистване на обледеняването на пистите. Нямаше начин да го заобиколим. При тази скорост всеки опит за завой щеше да запрати самолетчето във вихрено, напълно неконтролируемо завъртане.

Мълчаливо си прочетох последната молитва, докато форсирахме с пълна скорост към сблъсъка с широката страна на масивния камион.

Но в последната секунда Майър дръпна назад щурвала и ние полетяхме във въздуха, като колелата на чесната почти одраскаха капака на камиона.

91.

Макар и вцепенен от страх, усетих как сърцето ми бясно заби, когато Майър започна да издига самолета. Докато служех в Отряда за бързо реагиране при катастрофи, бях виждал няколко паднали самолета. Много добре знаех какво се случва с човешкото тяло след удар с нещо, летящо с няколкостотин километра в час.

За миг самолетът сякаш застана на опашката си, издигайки се право нагоре. Загледах се изплашено в светлините долу на земята, вихрено въртящи се пред очите ми, парализиран от страха и треската.

В мозъка ми също се носеха вихри, докато се питах какво бе замислил Майър. Накъде се насочваше? Извън страната?

Не че това сега имаше голямо значение за мен.

Но най-много си мислех за Криси. Надявах се бог да се е смилил над нея и да не е позволил дъщеря ми да види как Майър застреля полицая. Надявах се още някой вече да я е намерил и да е позвънил у дома.

— Знаеш ли колко несправедливо беше да загубя брат си, при това неведнъж, а два пъти? — заговори той, като се опита да извиси глас над рева на двигателите.

Изведнъж усетих, че излизам от вцепенението си. Внезапно се почувствах свободен. Нямах какво повече да губя, щом така и така ще умра. Проклет да съм, ако слушам дрънканиците му в последните мигове от живота си.

— Бях започнал да изпитвам симпатия към теб, задник — озъбих му се аз. — Само че много други са страдали, но не са изпитвали нужда да избиват невинни беззащитни хора, нито да отвличат малки деца.

— Зарежи го тоя бълвоч. Когато ме тренираха в авиацията, все ми повтаряха: „Хлапе, виждаш ли онези хора там долу, в пустинята, дето пъплят като дребни мравки? Е, от теб се иска да им пуснеш един откос от тези куршуми с големината на кухненски ножове, по хиляда изстрела в минута. Не се притеснявай, че след това от тях ще останат само купчина кървави парцали. Просто не обръщай внимание“. Но от мен се искаше да не обръщам внимание и на истинските задници, когато се върнах тук, в Щатите. Онези, които правеха хората нещастни, на които не им пукаше дали се отнасят към някого толкова зле, че го тласкат към самоубийство — егоистични нищожества, които наистина превръщат света в сбъркано място. Да ги оставя на мира? Не мисля, че — заслужават — поклати глава Майър. — Не могат да искат и едното, и другото. Те ме научиха да убивам за тази страна и сега аз правя точно това. Само че този път според моите нравила.

А аз си мислех, че ми се повдига от треската. Този тип използваше травмата си като ветеран от войната, за да оправдае злото.

— Наистина е трагедия — казах аз.

— Да убиваш за тази страна?

— Не — извиках в ухото му. — Че не си умрял за нея.

92.

Извърнах се настрани от него и се загледах през прозореца, като се опитвах да позная къде се намираме. Трудно бе да се прецени, но знаех, че сме се насочили на изток.

Поклащането на самолета не помагаше на стомаха ми да се успокои. Личеше си, че Майър е позабравил пилотските си умения. През няколко секунди се накланяхме наляво или надясно, следваше корекция — завой в обратната посока, сетне отново се връщахме към курса.

Но след още няколко минути той успя да уравновеси самолета.

— Е, Бенет, вече съм готов за последното действие — изръмжа ми. — Време е да довърша започнатото. Дължим на семейство Бланшет една последна визита. Ще се гмурнем в спалнята им с петстотин километра в час и ти ще бъдеш с мен. Казах ти да не се изпречваш на пътя ми, проклетнико.

През цялото време бях почти сигурен, че той възнамерява да убие и двама ни, но не исках да мисля за това. Сега обаче вече не остана място за съмнение.

И тогава си казах: О, не, само това не.

Макар че китките ми бяха стегнати в белезниците, пръстите ми бяха свободни. Започнах скришом да дърпам предпазния колан.

След още няколко минути полетяхме опасно ниско и опасно бързо, като наближавахме гигантските ярко осветени небостъргачи на Манхатън. Разпознах огромния тъмен правоъгълник на Сентръл Парк — с очертаните му с дървета алеи и блещукащото в мрака езеро.

Потръпнах, като съзрях целта ни — сградата на Пето авеню, в която живееше семейство Бланшет. Намираше се точно пред нас и сякаш израстваше пред очите ни със зашеметяваща скорост. За удивително кратко време се озовахме толкова близо до нея, че можех да виждам вече дори свещите, плаващи в басейна на покрива.

Дръпнах колана за последен път и той се отскубна. После се хвърлих с цялото си тяло наляво и ударих Майър с глава.

Пред очите ми изскочиха звезди, помислих си, че ударът бе по-силен за мен, отколкото за него, но видях как от сплескания му нос рукна кръв. Той издаде приглушен животински вой и посегна за пистолета си, оставен в скута му. Аз се дръпнах, като се приближих до вратата от дясната ми страна, опрях се в нея за опора и го изритах право в брадичката.

Ударът бе силен, уцелих го с двата си крака. Главата му рязко се отметна назад, а пистолетът му излетя някъде зад нас. Самолетът се завъртя, описа широка дъга и полетя надолу. Не ми пукаше. Продължих да го ритам като обезумял по главата, лицето, врата, гърдите — буквално се опитах да го изтикам през неговата врата навън. И с всеки удар надавах неистов вик.

Може би щях да успея, ала той някак можа да измъкне стоманената палка и ме перна с все сила между краката. Отново изкрещях, този път от болка. Причерня ми и се свих. Очите ми щяха да изхвръкнат от орбитите.

Майър ме остави за малко, колкото да уравновеси самолета и да го насочи в пространството между високите сгради в посока към Сентръл Парк. После ме удари по челото. Имах чувството, че ми строши черепа. Светът потъмня за мен, когато той ме стовари обратно на седалката ми.

Последният му премерен удар с палката отблъсна главата ми към вратата толкова силно, че чак прозорецът се счупи. Преди тялото ми да се отпусне и очите ми да се затворят, видях завихрени светлини и кръвта, която заля кабината като тъмна завеса.

Почти бях примрял, но някъде дълбоко в съзнанието ми продължаваше да пулсира една слаба искра като затихваща мисъл.

93.

Кметът Карлсън вече бе пробягал към пет километра върху тренажора, когато Патрик Кипфър, един от помощниците му, надникна през вратата на фитнес салона в сутерена на „Грейси Меншън“.

— Обажда се комисарят — докладва той. — Прехвърлих разговора към вашия мобилен телефон.

Кметът натисна елипсовидния бутон за пауза и намали звука на висящия телевизор, преди да вдигне телефона.

— Какво има, комисар? — попита.

— Съжалявам, че те безпокоя, Морт — заговори комисар Дейли, — но е отвлечен един заложник. Един от нашите детективи от отдел „Убийства“ — Майк Бенет. От семейството му съобщиха, че един мъж нахълтал в техния апартамент и похитил детектива заедно с четиригодишната му дъщеря.

„Бенет ли?“, помисли си кметът. Не беше ли полицаят, с когото се видя в дома на Блатист? Онзи, който искаше да отмени партито?

— Кажи ми, че не е убиецът.

— Допускаме, че е той.

Карлсън избърса изпотеното си лице с кърпа с надпис „Нюйоркски университет“.

— По дяволите! Имаме ли представа накъде са тръгнали? Получихте ли искане за откуп? И въобще установихте ли някакъв контакт?

— Засега нищо — отвърна Дейли. — Случило се е преди по-малко от час. Липсва автомобилът на Майк Бенет, който няма полицейски знаци. Съобщихме за колата на пътните патрули и на нашите момчета.

— Знам, че правите всичко, което можете, комисар — рече кметът. — Ако мислиш, че с нещо мога да помогна, веднага ми позвъни.

— Ще го направя.

Като остави мобилния си телефон, кметът се загледа в бутона „Пауза“ на тренажора. Дали да приключи за тази вечер? Не, реши той и се пресегна към бутона. Никакви извинения. Холестеролът му се беше вдигнал до тавана. Да не говорим колко тесни му бяха костюмите напоследък. Нищо чудно — след толкова много вечери за набиране на средства. Трябваше да продължи и да се отърве от всичкия боклук, натрупал се в организма му. Освен това, какво добро ще може да стори за града, ако получи инфаркт?

Тъкмо се беше върнал към първоначалния ритъм, когато Патрик отново се подаде през вратата.

Този път кметът натисна стоп бутона, преди да вдигне мобилния си телефон.

— Пак ли е комисарят?

— Само че друг комисар — обясни помощникът му. — Франк Питърсън, от охраната на летищата.

Кметът го изгледа озадачено. Господи, като се започне, няма спиране. Какво искаше комисарят от охраната на летищата?

— Франк? Здравей. Какво мога да направя за теб? — попита кметът.

— Един от нашите полицаи — млад мъж, името му е Томи Ви, току-що е бил застрелян в Тетърбъро — съобщи Питърсън мрачно.

Карлсън поклати недоверчиво глава и слезе от тренажора. Първо отвличане, а сега и убийство?

— Това е… — затвори той, но не успя да намери думата. — Какво е станало?

— Точно преди да бъде застрелян, полицай Ви се обадил и съобщил, че детектив от нюйоркската полиция поискал достъп до пистата. След две минути самолет „Чесна“ с два двигателя бил похитен от двама мъже. Наблизо намерихме кола с полицейски радиотелефон, но без опознавателни знаци. Вътре имаше малко момиче, което каза, че баща й е детектив Майк Бенет.

— Господин кмете — обади се помощникът му Патрик, като отново се появи с друг мобилен телефон в ръка. — Важно е.

Господи, още едно обаждане? Та той имаше само две уши.

— Извинявай, Франк, но можеш ли изчакаш една минута? — каза той на комисаря от охраната на летищата.

— Здравейте, господин Карлсън — прозвуча твърд мъжки глас. — Тад Билингс, заместник-министър в Министерството на вътрешната сигурност. Чухте ли за отвличането на един самолет от Тетърбъро?

— Тъкмо ме запознават със случая — отвърна Карлсън рязко.

— Радарите на Еф Ей Ей15 проследиха чесната над Хъдсън. Лети на изток, точно към града. Един изтребител Ф-15 бе вдигнат по тревога и лети насам от базата „Макгуайър“ на ВВС в южната зона на Джърси.

— Какво?! Ф-15?

— Това е част от новия статут на Министерството на вътрешната сигурност — обясни Билингс. — От Тетърбъро се свързаха с Еф Ей Ей. После Еф Ей Ей се свърза със Северноамериканската противовъздушна защита. От НОРАД вдигнаха във въздуха изтребител. Току-що говорих по телефона с генерал Хочкис. Пилотът на изтребителя има разрешение да свали отвлечената „Чесна“.

— Не говорите сериозно. Според нас на самолета има полицай, детектив от отдел „Убийства“ към нюйоркската полиция. Именно той е заложникът!

— Военновъздушните сили са уведомени за това. Ще се опитат да установят радиовръзка, но крайно ограниченото време и непредвидимостта на действията на похитителя са важни фактори. Това е голяма заплаха за целия ви град, сър. Колкото и да е жестоко, колкото и да не желаем да жертваме живота на един невинен, ако се наложи, ще го взривим.

А той се тревожеше да не получи инфаркт? Инфарктът беше цвете в сравнение с перспективата напълно да откачи.

— Записва ли се разговорът ни? — попита накрая кметът.

— Всъщност да.

— Тогава ми позволете да заявя за протокола, че всички вие сте банда безсърдечни копелета.

— Ще бъде надлежно протоколирано, ваша чест — заяви Билингс без колебание. — Ще се постарая да ви държим в течение.

94.

Изтребителят Ф-15 се намираше на по-малко от километър и половина извън базата „Макгуайър“, когато пилотът — майор Джеймс Викърс, превключи в режим на форсаж. Сапфирено синкави пламъци залпово изригнаха от соплата на реактивните двигатели „Прат и Уитни Ф-100“. Целият щат Ню Джърси рязко се завъртя под него като ремък на трансмисия, внезапно задвижен на пълни обороти.

Разположена на двайсет и девет километра южно от Трентън, базата „Макгуайър“ се използваше от ВВС главно за базиране на товарни самолети C-17 и въздушни танкери KC-10 за дозареждане по време на свръхдългите полети. Но след атентатите от 11 септември 2001 г., с оглед ликвидирането на всякакви бъдещи заплахи за Ню Йорк по въздуха, 336-а ескадра от изтребители на ВВС беше тайно пребазирана на седемдесет и четири километра в северна посока. При максималната скорост на изтребителите от 1440 км/час това разстояние се поглъщаше, преди да успееш дори да мигнеш.

Именно това се случи само след миг, когато скоростта на Ф-15 се повиши над звуковата бариера и двата двигателя избумтяха.

Все едно да отвориш метална кутия с бисквити, помисли си Викърс, като поклати пилотския си шлем. Знаеш, че ще последва пукот, но това винаги дяволски те изненадва.

— Добре, засякохме го — каза капитан Дуейн Бъркхарт, офицерът по оръжейните системи, седнал в кабината зад Викърс. — Транспондерът на чесната още е включен. Свети като коледна елха на екрана на ЛАНТИРН.

Това беше съкращението на навигационната система за ниски полети с инфрачервено фиксиране на мишените. Тъй като транспондерът на малкия туристически самолет продължаваше да излъчва, можеха да изстрелят ракета към него.

— Чу какво заповяда командващият — припомни му Викърс. — Първо трябва да опитаме да се свържем по радиото или поне да установим визуален контакт.

— Да, сър — потвърди Бъркхарт с нехарактерна за него нервна нотка. — Просто ви уведомих.

Не беше чудно, че Дуейн е напрегнат, помисли си майор Джеймс Викърс. Той беше участвал в многобройни бойни мисии след дипломирането си в академията на ВВС преди шест години. Но нито една от тях не беше над входната бариера на магистралата към Джърси.

— Това е лудост, нали? — заговори Бъркхарт, когато от дясната им страна изникнаха небостъргачите на Ню Йорк. Не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго от височина от две хиляди и триста метра. — Постъпих на тази работа заради онези копелета, които удариха кулите на Световния търговски център.

— Ти си истински патриот — подхвърли Викърс саркастично, докато снижаваше височината, та прелетяха съвсем ниско над Статуята на свободата. — А пък аз пожелах тази работа най-вече заради безплатната карта за боулинг.

— Сега трябва да можеш да виждаш самолета — отбеляза Бъркхарт.

— Вече го разбрах. — Викърс бе видял сигнала на дисплея за електронно насочване на ракетите въздух-въздух. Самолетът „Чесна“ напредваше на юг, право към река Хъдсън. В момента се намираше приблизително на шест и половина километра пред изтребителя, обаче гази дистанция ужасно бързо се скъсяваше.

С палеца си Викърс натисна леко бутона на върха на лоста и двете окачени под крилата на изтребителя ракети „Ей Ай Ем Спароу“ и „Ей Ай Ем Сайдуиндър“ забръмчаха при включването на електрозахранването им като настървени за атака зли бойни кучета, опъващи докрай каишките си.

Щом получи заповедта за откриване на огън, той довърши прицелването на ракетите въздух-въздух в мишената. „Ей Ай Ем Спароу“ се направляваше от радара на изтребителя, докато „Ей Ай Ем Сайдуиндър“ бе с автоматично инфрачервено насочване. Не му бе необходимо да знае кой или какво има в тази „Чесна“ — трябваше само да я премахне от небето.

— Чесна Браво Лима Седем Седем Две — заговори Бъркхарт по радиостанцията. — Говори екипаж от ВВС на САЩ. Обърнете курса, за да кацнете на Тетърбъро. В противен случай ще ви свалим. Това е единственото ни предупреждение.

Прозвуча гласът на пилота на преследваната „Чесна“ сред пращенето в радиоканала:

— Не ме прави на глупак, задник. Летял съм на една от тези машини. Не можете да рискувате. Ще изтриете половин Манхатън от лицето на земята.

— Готови сме да рискуваме — отвърна Бъркхарт. — Повтарям: това е последното ни предупреждение.

Ала отговор не последва.

„Дали този тип наистина е бил пилот на изтребител?“, зачуди се Викърс. Ако бе вярно, това усложняваше ситуацията.

Извърна се, когато внезапно зазвуча аварийният сигнал — радарът, настроен да следва мишената, вече бе прихванал целта.

— Е, не могат да кажат, че не сме ги предупредили — промърмори той.

Сирената замлъкна, когато преследваната „Чесна“ внезапно зави остро наляво в западна посока и изчезна сред небостъргачите от стомана и стъкло. Сега навлезе във въздушното пространство над Манхатън, някъде над Осемдесета улица.

— Не! — изкрещя Бъркхарт. — Мамка му, какъв мръсник! Изпуснахме го!

— Не се паникьосвай — нареди му Викърс, придърпа надясно лоста, намиращ се между коленете му, и насочи сребристия изтребител към Уест Сайд. Тъкмо стигна над Сентръл Парк, когато след по-малко от секунда проклетата „Чесна“ отново изскочи отпред, някъде над площад „Кълъмбъс Съркъл“, но после веднага пак изчезна, използвайки за прикритие високите сгради в центъра на града.

Макар че сирената за деблокиране на ракетата се включи, той знаеше, че сега няма шанс за успешно изстрелване. Онова копеле зад щурвала на тази „Чесна“ имаше право. Ако пропуснеше мишената, нищо нямаше да остане от по-голямата част от центъра на Манхатън.

Викърс погледна визьора за управление на полета, докато пръстът му в пилотската ръкавица се нагласи зад спусъка на картечницата. Застина така, изчакващ удобна позиция за стрелба.

95.

Бях съвсем буден, когато чух разговора на Майър по радиостанцията с пилота на изтребителя, макар че ми се щеше да не го бях чул. Не знаех какво ме болеше повече — главата или слабините ми.

— По дяволите Бланшет! — процеди Майър ядосано, но този път на себе си. В момента не ми обръщаше внимание, предполагайки, че съм в безсъзнание или че съм мъртъв. — Защо да пропилявам такава златна възможност заради онези дърти глупаци? Да поразим тази шибана страна там, където най-много ще я заболи — гордостта и радостта на Голямата ябълка. Тогава ще прочетат манифеста на глупостта.

Останах свит в седалката си, но отворих очи, за да видя как се устремихме с голяма скорост над Пето авеню.

Право към блестящата фасада на планината, дело на човешките ръце, с остър връх — Емпайър Стейт Билдинг.

Още един опит, помислих си и стиснах зъби заради болката. Така или иначе щях да намеря смъртта си в ужасна огнена експлозия. Може би ще успея да предотвратя убийството на други хора — освен на психясалия до мен.

Майър не си бе направил труда отново да ме върже с колана за седалката. Поех тихо дъх, продължително и дълбоко.

После, с последните остатъци от силите си, забих левия си лакът право в адамовата му ябълка.

Той политна назад, сграбчил гърлото си с едната си ръка, а с другата одра лицето ми с нокти. Хвърлих се върху него, притиснах го до вратата откъм неговата седалка и се вкопчих в щурвала.

— Отиваме към залива — изкрещях в микрофона до бузата му. — Свалете ни!

През следващите няколко секунди, изтръпнал в очакване на последната изненада в живота си, се опитвах да обърна самолета в остър завой на запад. В резултат обаче се снижихме опасно и профучахме само на няколкостотин метра покрай северозападния ъгъл на Емпайър Стейт Билдинг.

Но Майър беше силен и скоро се окопити. Халоса ме в лицето, като се опита да си върне контрола над полета. И докато самолетът се клатеше диво наляво и надясно, ние се биехме като две пантери в тясна клетка, озъбени, тряскащи главите си един в друг — и двамата наранени, окървавени и отчаяни. Отново започнахме бързо да губим височина.

Ала този път поне се насочвахме към залива. Притиснах се към щурвала със сетни усилия, защото сега най-важното бе да удържа този курс. Раменете ми се напрегнаха в очакване от изтребителя да полети огнената топка, която в някоя от следващите секунди щеше да ни изпепели.

— Отче наш, който си на… — започнах да мълвя през зъби, докато оставах втренчен в просторната пустота на последната гледка, която се носеше устремно срещу мен.

И тогава чух нещо като пронизително свистене.

Мили боже, това е. Свърши се, помислих си.

В следващия миг се разнесе дълга, непрекъсната, оглушителна, разкъсваща тъпанчетата серия от експлозии, които отнесоха покрива и цялата задна част на самолета с лекота, като че ли бе направен от хартия.

Но аз още бях там, още бях жив. Видях зад нас как лумна огън, но това бе струята от пламтящото гориво, виеща се далече назад като опашка на комета. Като по чудо целият самолет не експлодира.

Мозъкът ми се опитваше трескаво да осмисли всичко, когато осъзнах, че нашето плавно спускане внезапно се превръща в главоломно падане. Болтовете към седалката ми заскърцаха, докато бяхме бясно подхвърляни, а болката в рамото ми се разпростря като удар с камшик върху цялото тяло.

Странно, но това ме дари с миг на спокойствие. Не видях светлина в края на тунела, която описват хората, които мислят, че умират, а изпитах само странно успокоение.

В следващия миг се ударихме във водата. Изпочупеният самолет се приплъзна с ужасен плисък, заля ни оглушителна вълна…

96.

Сблъсъкът беше съкрушителен. Ударих се няколко пъти в стените на пилотската кабина, но все още имахме достатъчно инерционна сила, за да се плъзгаме по водната повърхност. Осъзнах, че ако бяхме паднали отвесно, щяхме да се размажем като в бетон. Това, че се бях вкопчил здраво в притиснатото отвсякъде тяло на Майър, сигурно ми спаси живота.

Докато се опитвах да повярвам, че все още съм жив, усетих, че нещо не е наред с врата ми. Размърдах пръсти, за да проверя дали мога да се движа. Те едва се помръднаха, но разбрах, че това е заради счупената ми китка.

Половината от уредите от командното табло бяха изпопадали.

Явно само вратът ми беше изкълчен. Успях да раздвижа ръцете си, после и нозете. Навсякъде около нас по тъмната повърхност на залива бяха разпръснати горящи останки. Вътре нахлуваше вода. Вече бе стигнала до глезените ми. Усещах, че това, което бе останало от самолета, бързо потъваше.

След малко изригна нещо голямо и оранжево в крилото откъм седалката на пилота. Лъхна ме струя горещ въздух. Ужасен, катраненочерен дим с тежка миризма от горящата пластмаса лъхна лицето ми. Сигурно бе пламнал още един резервоар за гориво. Пламъците буйно се надигнаха и лумнаха из цялата вътрешност. За минута щяха да погълнат всичко, включително и мен.

Майър още стоеше скован на седалката си. Въобще не помръдна. Беше зашеметен от удара или мъртъв.

Нямах намерение да проверявам кое от двете е вярно.

Със здравата си ръка и с последните остатъци от силите си се измъкнах през пролуката, оставена от изкъртената от удара врата откъм седалката на пътника. Тутакси се озовах в ледената вода. Поех дъх и заритах трескаво с крака, за да се отдалеча, плувайки по гръб.

После, през дима, видях някаква сянка в останките от пилотската кабина — нещо се луташе в пламъците. Беше Майър.

С пламнали дрехи, той се претърколи и цопна във водата през същата пролука, през която преди секунди се бях измъкнал. И мигом изчезна. Огнените езици изсъскаха и се стопиха.

А сетне изплува точно пред мен.

Отдръпнах се, за да мога да забия един юмрук в челюстта му, но той ме изпревари и одра лицето ми с обгорената си ръка, надавайки животински вой.

Тогава настъпи най-странното от всичко, което ми се бе случвало. Изведнъж бях обзет от ненадейна еуфория, сякаш се бях надрусал. Лицето ми грейна в усмивка. Вкопчих ръце около врата му и го задуших в мъртва хватка, сетне го притиснах с цялата си тежест и повлякох и двама ни под водата.

Не ми достигаше въздух, ала изведнъж усетих прилив на невероятна енергия. С нови сили, незнайно откъде породени, стиснах зверски врата му, сякаш исках да го прекърша.

Никога през живота си не съм бил толкова уверен в себе си, както в този миг. Знаех, че това дяволско изчадие, което душех в неспасяема мъртва хватка, това безмилостно копеле, което заплаши с гибел цялото ми семейство и едва не ме уби, никога повече няма да се появи в царството на живите. И аз щях да загина с него, но това бе най-добрата смърт, която можех да си представя.

Времето сякаш изчезна. Нямах представа колко минути са изтекли, преди той да престане да се мята и съпротивлява. Въздухът ми свърши, силите ми се изчерпаха. Удържах се вкопчен в него до последния възможен миг, сетне той се изплъзна от отслабващата ми хватка.

С последни сили изскочих над водата. Поемах въздух с пълни гърди, дишах хрипливо, а пред очите ми се разнасяха тъмни кръгове. Не можех да повярвам, че съм се спасил. Само още миг под водата — и вкочаненото ми от студ тяло щеше да потегли към дъното. Но дори и при мисълта, че можеше да платя цялата тази цена, в мен продължаваше да цари мир и спокойствие.

Внезапно със замъглените си очи съзрях над водата нещо бледо и сияещо да се носи към мен. Помислих, че халюцинирам. Загледах го ужасен, щом се приближи. После с невероятно спокойствие осъзнах, че всичко е наред.

Защото беше жена ми — Мейв.

Нещата си дойдоха на мястото. Тя бе причината, поради която оцелях в този ужасен сблъсък, тя бе моят ангел пазител, тя бдеше над мен точно както й се молих да го направи.

Но щом протегнах ръка, за да докосна нейната сияеща длан, тя поклати тъжно глава и изчезна.

След това като че ли за миг изгубих съзнание. Следващото, което си спомнях, беше появата на други човешки фигури. Само че в тях нямаше нищо неземно. Някакви груби ръце ме сграбчиха и първото, което направиха, беше да натикат нещо гумено между зъбите ми. Отвориха насила устата ми и аз усетих чист, свеж въздух, вкарван от акваланга на гмуркача от бреговата охрана. Както скоро след това научих, един от мъжете, спуснати с хеликоптер, за да проверят останките на рухналия във водата самолет, ме спасил с екипа си.

Сетне се появиха още спасители и екипи от бреговата охрана, за да угасят огъня и да претърсят за други оцелели.

Оказа се, че аз бях единственият, слава богу.

Но с това безумните събития не свършиха. След като момчетата ме изтеглиха на палубата на своя катер, аз се надигнах и се опитах да се гмурна във водата. Те ме притиснаха към пода, а аз виках и се съпротивлявах.

— По-кротко, детектив — каза ми единият от тях, докато се опитваше да ме успокои. — Пилотът е загинал. Всичко свърши.

— Да върви по дяволите! — Мускулите ми се напрегнаха до скъсване, когато закрещях към изпълнената с пламъци черна вода. — Мейв! — извиках. — Мейв!