Кърваво наказание

45.

Седнал в полумрака на тихата всекидневна на апартамента си, Учителя захвърли смартфона „Трео“ на дивана и допи остатъка от френското вино „Дома Гасак“ в чашата си.

Усмихна се, когато в стомаха му се възпламени сладостен огън. Включи телевизора и се зае да преглежда каналите. Не само местният тв канал „Ню Йорк 1“, но и всички национални телевизионни мрежи отразяваха стрелбите в хотела и в метрото.

Хората на улицата изглеждаха сериозни, мрачни, личеше си, че са изпаднали в параноя. „Господи, колко е забавно“, помисли си той. Толкова опияняващо беше да ги подлудява, повече от наркотик. Избухна в смях, когато започна интервюто с едно загрижено ченге. Дали не беше самият MIKE10? Задникът, който току-що толкова несръчно се опита да го накара да се откаже от мисията си?

Обзе го такова небивало веселие, че скръсти ръце и от очите му рукнаха сълзи от смях.

— По-хубаво е от „Дисниленд“ на Четвърти юли — сподели той с телевизионния екран, докато изтриваше една радостна сълза.

Изключи телевизора с дистанционното и отпусна облегалката на фотьойла назад, замислен за французойката, която беше убил. Никога не бе срещал по-привлекателна жена. От пищните й форми и гъвкавите движения лъхаше истинска изтънченост. Тя действително бе способна да оживи всяко помещение само с появата си. Невероятният й чар оказваше убийствено влияние на мъжете.

А сега бе мъртва. Като мумия. Опустяла като повърхността на Луната. Изчезнала завинаги. Амин.

Беше постъпил дяволски справедливо… Тя си го заслужаваше, както и всички останали, които си въобразяваха, че могат да преуспяват в този живот единствено благодарение на красотата или на банковите си сметки. Гордостта понякога убива. В случая стана с дръпването на спусъка.

Учителя затвори очи и си спомни последните изречения, които полицаят му написа. Нарече го „шибан сбърканяк“. Не беше ли твърде грубо?

В края на краищата дори и един шибан сбърканяк може да раздава мъст и правосъдие, при това светкавично бързо, окончателно и докрай.

46.

Вечерните новини в единадесет изобилстваха с материали за убийствата. И репортерите, и водещите бяха настроени крайно критично към начина, по който нюйоркската полиция се опитваше да се справи със случаите. От Ей Би Си интервюираха хората по улицата, като им задаваха въпроса дали според тях ченгетата полагат достатъчно усилия.

Загледах се в един мършав данъкоплатец, чакащ на автобусна спирка, който, преди да заговори, се ухили подигравателно и насочи палеца си надолу.

— Те направо смърдят — отсече той. — Дори четиригодишната ми дъщеря може да залови този тип.

— Тогава какво чакаме още? — изръмжах към екрана. — Някой да доведе тук хлапето.

Запратих срещу телевизора хартията, в която беше увит сандвичът ми, за да ударя символично все още мрънкащия келеш, след което се обърнах с гръб към екрана.

Вече бях изпратил манифеста на Учителя за мисията му на федералния агент Том Лемб, тъй като бяха обещали да си сътрудничим. Целта ми бе да ги подтикна да проверят дали в архива на ФБР няма да се открият някакви допълнителни следи, но още нямах отговор от федералните. Габриел Моншкур, приятелката на убитата Мартин Брусар, бе готова лично да провери снимките на персонала на авиокомпаниите с надеждата да открие този пилот, когото бе срещнала на едно празненство и който според нея приличал на Учителя. Но още чакахме да получим албумите със снимките. За нещастие, на сутринта тя трябваше да отлети за Париж с „Ер Франс“.

Ако нашият стрелец се придържаше стриктно към намеренията си, новият ден нямаше да ни донесе нищо добро. Времето беше от съществено значение, както сестра Доминик често ни напомняше, когато бяхме в седми клас.

Накрая реших, че трябва незабавно да действаме, а не само да контролираме обстановката. Изпратих двама полицаи от Център-север да вземат госпожица Моншкур и да я отведат на летище „Кенеди“. После започнах да звъня на хората от охраната на авиокомпаниите. С тях вече бях разговарял десетина пъти, но сега категорично им заявих: ако тези фотоалбуми не бъдат доставени, когато френската стюардеса пристигне на летището, ние, от нюйоркската полиция, ще си направим извода, че в съответната авиокомпания действа прикрит съучастник на убиеца, или къртица, казано на нашия жаргон. Това би могло да доведе до блокиране на полети, докато ситуацията не се разреши, което вероятно би отнело няколко дни.

Категоричният ми тон най-сетне ги накара да се размърдат. Към полунощ хората ми на летище „Кенеди“ докладваха, че френската стюардеса преглежда албумите.

Реших да си взема малко почивка, преди съвсем да рухна от умора. Обявих на всички, че мобилният ми телефон ще бъде включен в режим на повикване. После се запътих към дома с намерението да проверя как са болните. Щом влязох, заварих Шеймъс във всекидневната, зает да си сипва от уискито „Джеймсън“ в детска пластмасова чаша.

— Не те ли е срам, монсеньор! — възмутих се аз. — В шкафа над хладилника имаме големи чаши за големи хора като теб.

— Много смешно, няма що — промърмори Шеймъс. — Да не мислиш, че е за мен? Гърлото на горкия Рики така е пресъхнало, та си казах, че няма да е зле, ако му дам малко от лекарството на ирландците от Галоуей, както самите те го наричат. Нищо лошо няма да му стане от една глътка „Джеймсън“, заедно с чаша топло мляко със захар.

Не повярвах на ушите си.

— Ти да не си паднал по стъпалата на олтара? — викнах му, като изтръгнах бутилката от лапите му. — Твоята „малка“ доза от лекарството от Галоуей може да ни отведе в семейния съд. Не мога да повярвам, че наистина се налага да го изрека гласно: Не давай никакво уиски на децата!

— Е, добре де — въздъхна Шеймъс с наранено достойнство, преди да грабне палтото си. — Продължавай по твоя глупав начин. Кажи на Рики, че Шеймъс си тръгва.

Неохотно реших, че ще е по-добре и аз да не пия от уискито, а да го прибера в шкафа. После пак проверих по телефона как се справят детективите ми на летище „Кенеди“. Разбрах, че стюардесата от „Ер Франс“ вече проверила албумите на „Делта Еърлайнс“ и на ирландската авиокомпания „Еър Лингус“, но още не е разпознала убиеца.

Само от „Бритиш Еъруейс“ още се бавели. Всъщност приготвили албума със снимките на пилотите си, но изчаквали, тъй като последната дума за разрешението принадлежала на техния главен изпълнителен директор, който бил на почивка някъде в Италианските Алпи.

— Да, разбира се — промърморих аз. — Всички днес предпочитат италианските курорти. Или най-малкото Сейнт Мориц. Кажете му, че когато падне следващата жертва, ще изпратим снимките от местопрестъплението в кабинета му, за да им се наслаждава със сутрешното си еспресо.

След като затворих телефона, взех важното решение да остана да спя у дома. Отидох в банята за един бърз, но освежаващ душ. Ала като дръпнах завесата, едва не се сгромолясах от удивление.

Моята петгодишна Шона спеше във ваната.

— Какво правиш тук, маргаритке? — попитах я, като я вдигнах. — Откога възглавниците са станали играчки за вана?

— Просто не исках да ти създавам повече мъки с чистенето, тате — изрече прегракнало Шона.

Трепереше, докато я отнасях в леглото й. Взирайки се в нея, си зададох въпроса, който не спираше да ме преследва през последната година. Какво би сторила Мейв? Грабнах фенерчето от килера, върнах се в стаята на Шона и зачетох шепнешком приказки от любимите й книжки за Магическото дърво, докато тя не се унесе в сън.

— Как се справям, Мейв? — попитах, като излязох в коридора. — И не се притеснявай. Разрешавам ти да ме излъжеш.

47.

След душа заварих Мери Катрин в кухнята да изважда чаршафите от сушилнята.

— За бога, един през нощта е.

— Това трябва да се свърши — отвърна ми тя, като се опита да звучи храбро, както обикновено, но умората издайнически прозираше.

Пристъпих напред, за да й помогна при сгъването, а тя занарежда:

— Засега състоянието на всички е стабилно. Слава богу, повръщането като че ли спря, но още не са излекувани напълно. Според мен утре сутринта ще ни свършат хартиените кърпички.

— Ще купим — обещах й аз. На сутринта щях да изпратя Шеймъс до Джърси, в нашия филиал на веригата за продажби на едро „Костко“, за да напълни микробуса. Господи, колко ще му хареса на нашия портиер, като го види.

Щом приключихме с прането, взех коша от ръцете на Мери Катрин. И най-настойчиво я помолих да се прибере в стаята си. Тя обаче настоя да спи на фотьойла във всекидневната, в случай че някой се нуждае от помощта й. Прекалено уморен да споря с нея, аз си свалих сакото и се отпуснах в отсрещния фотьойл. По дяволите, вече бях облечен за утрешния ден. Щях да бъда „измачканият“ детектив — Кати Калвин едва ли би го одобрила, — но трябваше да съм готов да се изстрелям в секундата, в която науча нещо ново.

Цялото тяло ме болеше. Толкова бях изтощен, че дори при целия този стрес усетих клепачите ми да натежават като олово.

— Винаги съм знаела, че идването ми в Америка си заслужава — проговори след малко Мери Катрин. — С всички тези готини бонуси. Ето и сега… Дали усещам миризма от повръщано, или са измислили нов вид ароматизирани свещи „Янки Кендълс“?

— Нито едното, нито другото, мило момиче — рекох й аз, като се усмихнах, макар и със затворени очи. — Това е освежаващият аромат на моите потни чорапи, които забравих да метна в пералнята. Трябваше да си тръгнеш, когато още имаше възможност. Лека нощ.

48.

Учителя се събуди рязко и веднага се изправи — запъхтял, с разтуптяно сърце.

Винаги се бе радвал на здрав и спокоен сън, но сега и това бе съсипано. Всеки път, когато се опитваше да заспи, в главата му продължаваха да отекват като гонг думите на онова ченге: „манифест на глупостта“.

„Бенет просто се опитва да ме обърка“, упорито се убеждаваше той. Но съмнението продължаваше да се прокрадва в мислите му, да подклажда безпокойството му, да пречи на съня му. Ами ако посланието му не беше достатъчно ясно? Нищо не можеше да реши с толкова замаяна глава. Провери будилника и стисна зъби. Един след полунощ. Как ще се справи утре, ако цяла нощ се тревожи?

Намести възглавницата си и отново затвори очи, обърна се на една страна, после на другата, докато се стараеше да се настани по-удобно. Дълго се опитва да се съсредоточи само върху дишането си, но нищо не постигна.

Проклетото ченге го бе хванало натясно.

Пак се надигна и накрая реши да стане. По някакъв начин трябваше да изразходва тази лоша енергия.

През прозореца на всекидневната си можеше да види Емпайър Стейт Билдинг, осветен в червено. На отсрещната страна на улицата, в модната агенция, с пълна сила се вихреше някакво парти…

„Може би няма да е зле да се поразходя — каза си той. — Само малка разходка около сградата“.

Облече се и тъкмо посегна към дръжката на външната врата, когато се досети, че бе забравил нещо важно — оръжията си. Не можеше да повярва! Това бе признак, че действително е много разстроен.

Върна се в кабинета и презареди двата колта, после завинти към дулата им заглушителите от неръждаема стомана — швейцарска изработка от най-високо качество, каквото винаги осигуряваше компанията „Брюгер и Томет“. Затегна колана с пистолетите около кръста си и облече палтото си.

„Светът навън е опасен — каза си, докато се спускаше забързано по стъпалата към улицата. — Никога не се знае на кого ще налетиш“.

49.

Пиер Лаго, известен моден фотограф, преливаше от радост, докато слизаше по задните стъпала на агенцията „Уест Сайд Моделс“.

Чувстваше се извисен. Сякаш бе зареден с MDMA, повече известен като „Екстази“. Искаше му се да полети…

„Почти несправедливо е, че животът ми се подреди толкова добре“, замисли се той. Само на двадесет и седем години, а вече бе толкова богат… Красив хетеросексуален французин. И много, много талантлив в правенето на снимки на модели. Най-трудното в живота му сега остана само едно: да се събужда сутрин. При тази мисъл той се усмихна.

Всички от света на висшата мода повтаряха, че наистина имал набито око. А тяхното мнение действително си струваше. Въпреки младостта му, за него говореха като за феномен. Споменаваха го редом с имената на такива знаменити майстори на художествената фотография като Ритс, Нютън, Мейпълторп. Талантът му наистина впечатляваше.

А най-доброто бяха купоните. Вечерта, като приказен сън, едва започваше, а още колко много неща го очакваха! Все едно виждаше пред себе си да се реят необятни простори — като дългите елегантни редици от дизайнерски костюми в гардероба му с размери на физкултурен салон. Той се помещаваше в галерията му на последния етаж на една сграда на Брум стрийт.

Целият свят сякаш се въртеше около него. Всички го обичаха.

Излезе на улицата. Нощта едва бе напъпила — точно както предпочиташе партньорките си. Като онази блондинка, току-що навършила пълнолетие, която преди малко „срещна случайно“ на задното стълбище. Готов бе да се влюби в нея, само дето не можа да си спомни името й.

— Пиер? — извика кокетно тя.

Той леко извърна брадясалото си лице в посоката, от която долетя гласът. Това бе тя — неговата най-нова безименна любима, изящна като статуетка. Застанала съвсем наблизо на противопожарната стълба, малко над него. Или всъщност бе летящ ангел? Трудно бе да се прецени, толкова беше въодушевен и омаян.

— Дръж!

Нещо се понесе във въздуха към него, нещо черно и прозирно, за да кацне в разперените му длани — топла, съвсем тънка материя, толкова лека, че можеше да се усъмни дали я държи в ръцете си. Перце от нечии ангелски криле? Не, беше нещо още по-добро. Прашки. Какъв чудесен подарък, съвсем в духа на истинското американско парти! Виж как се влудяват тези момичета…

Изпрати й въздушна целувка, измъкна копринената си носна кърпа от предното джобче на спортния си костюм от Ив Сен Лоран и на нейно място напъха прашките. После продължи надолу по пътя си до Десето авеню, за да вземе такси за предстоящото парти.

Стигна едва до средата на източната страна на сградата, когато забеляза някакъв самотен мъж, изправен на тротоара до прелеза на надземната железница.

„Още един гуляйджия, излязъл като мен на свеж въздух“, беше първата мисъл на Пиер. Но в следващата секунда го порази крайно сериозното лице на непознатия.

Взря се в него най-невъзмутимо. Винаги се стремеше да издирва оригинални физиономии, които ще изглеждат добре на фотографиите му. Набитото му око вечно беше нащрек. Вероятно това бе причината да се сдобие с безсмъртна слава. А тази фигура тук… Забеляза нещо трагично в начина, по който се извисяваше на фона на тъмната, напълно безлюдна улица. Толкова подходящ модел за страхотния художник Едуард Хопър.

Но в очите на мъжа се криеше още нещо. Някаква плашеща, копнееща напрегнатост се спотайваше в тях.

Напълно хипнотизиран, той не можа да откъсне очи от лицето му. Едва след това видя двата пистолета със заглушители, които непознатият държеше притиснати до бедрата си.

Пиер застина.

Замаяният му мозък ужасено търсеше някакво обяснение. Първата му мисъл бе за момичето, което го изпрати на стъпалата. Да не би този да е някакъв разгневен ревнивец?

— Почакайте! — заговори Пиер, разперил ръце умолително. — Тя ми каза, че не е обвързана. Моля ви, мосю, трябва да ми повярвате. Или може би сте нейният баща? Тя е млада, да, но много женствена…

Учителя го простреля два пъти в чатала с колта двадесет и втори калибър и веднъж в гърлото с другия, четиридесет и пети калибър.

— Въобще не позна, френски жабар — изрече презрително, докато гледаше как контето безмълвно рухна по очи на тротоара.

Коленичи до падналия мъж и отметна черната коса от челото му. Извади маркер и започна да пише нещо.

50.

Когато се запъти обратно към дома си, последното, което очакваше, бе дребната привлекателна блондинка, която с ярост се нахвърли върху него от входната стълба.

— Най-после те намерих, кучи сине! — изкрещя тя.

„Мамка му!“, паникьоса се Учителя. Това бе журналистката от „предишния“ му живот, с който той така внезапно скъса преди два дни, когато започна мисията си.

— Уенди — заговори й той колкото можеше по-утешително, — наистина смятах да ти се обадя.

— О, колко галантно от твоя страна — ядосано изфуча тя. — Като се има предвид, че ти звънях трийсет и шест шибани пъти. Никой не се появи в „Тудей шоу“! Ти съсипа себе си! И което е още по-лошо, съсипа и мен!

Учителя се озърна нервно. Никак не бе разумно да остават тук и да продължат да се джафкат. Всеки миг някой можеше да намери мъртвия французин.

Но в следващия момент разбра, че тя е доста пияна — очите й бяха зачервени и цялата миришеше на бъчва. Нов план изплува в съзнанието му. Съвършен.

— Мога да направя нещо по-добро, вместо да се обясняваме тук, Уенди — заговори й той с най-очарователната си усмивка. — Ще ти се реванширам десетократно. Получих имейл, който направо ще те шашне.

— Ще ми се реваншираш? И как смяташ да възстановиш бизнеса ми? Знаеш ли какво ми струваше, за да уредя участието ти? Както стоят нещата, няма да имаш втори шанс. С мен също е свършено.

— Говоря ти за Холивуд, бейби. Току-що ми се обадиха от „Тунайт шоу“ — излъга той. — Джей Лено изгаря от желание да ме включи. Това ще оправи всичко, Уенди, обещавам ти. Слушай, защо не се качиш горе с мен? Ще ти приготвя нещо за хапване. Нали ти хареса миналия път? Какво ще кажеш за малко от пресните белгийски вафли?

Тя се извърна, опитвайки се да остане гневна. Но не успя и започна да заваля думите в пристъп на пиянско откровение:

— Не знаеш колко много ми липсваше. След онази нощ, която преживяхме, а след това ти не се обади и…

Учителя притисна пръст към устните й. След още няколко секунди съпротивата й се сломи и тя захапа леко пръста му.

— Тази нощ ще бъде още по-хубава — увери я той. — Ако наистина си добро момиче, дори ще сгрея сиропа — обеща й, дарявайки я с най-чаровната си усмивка.

Най-после и тя му се усмихна. Извади несесера от чантата си, за да си оправи косата и грима. После го улови за ръка и пое заедно с него нагоре по стъпалата към апартамента му.

Щом влязоха вътре, първата му грижа бе да заключи вратата.

— С какво ще се заемем най-напред? — попита я той. — С храната или с имейла?

— Искам да видя този имейл. — Тя изрита възбудено във въздуха обувките си с високи токчета. — Нямам търпение!

— Тук е. Ела с мен.

Когато прекрачиха прага на гостната, погледът й веднага се прикова върху трупа на леглото. Пристъпи още две крачки, преди да се вцепени и да се извърне рязко назад, внезапно изтрезняла.

— О, боже мой! — промълви тя смаяно. — Какво е това? Какво става тук? Нищо не разбирам.

Без да се церемони повече, Учителя я застреля в тила през заглушителя на двадесет и две калибровия пистолет. После я завлече в дрешника в коридора, хвърли отгоре й обувките й от Маноло Бланик и затвори вратата.

— Да, добре — каза си той и потри ръце. — Дълга история.

Като се върна в леглото си, клепачите му внезапно натежаха, а дишането му се успокои.

„На кого е нужно топло мляко, за да заспи?“ — помисли си той миг преди да се унесе в сън.

51.

Мобилният ми телефон звънна. Много трудно различих този звук сред кашлицата, постоянно отекваща в болничното отделение на фамилия Бенет. В просъница затърсих апаратчето пипнешком, когато забелязах, че е малко след два през нощта. Прецених, че съм спал може би не повече от десет минути.

— Майк, обажда се Бет Питърс. Съжалявам, че те събуждам, но току-що научихме, че един моден фотограф е застрелян на тротоара. По всичко личи, че е дело на нашия човек.

— Само чакам удобна възможност да го натикам в чувал и да го пратя по дяволите — промърморих мрачно. — Има ли свидетели?

— Нито един. Но убиецът е оставил съобщение. Не ми стана ясно какво точно. Ако искаш да отида на място…

— Не, продължи с разследването на убийството в магазина — наредих й. — Аз ще се заема с това, дай ми адреса.

След разговора с Бет позвъних на Макгинис с надеждата, че ще го събудя, за да му докладвам последните „щастливи“ новини. За съжаление, трябваше да се задоволя с гласовата му поща.

Невероятно, помислих си, като оставих телефона. Този тип явно беше ускорил развоя на събитията… Сигурно целеше да ни оставя по-малко време да обмисляме действията си. А това бе последното, от което се нуждаехме.

— Само не ми казвай, че трябва да се връщаш на работа — обади се Мери Катрин, все още сгушена в стола срещу мен.

— Този град никога не спи. Очевидно не спи и неговият най-нов психопат. — Надигнах се с пъшкане и се залутах в тъмната стая, докато най-после напипах ключовете си. Отключих сейфа в шкафа и извадих глока си. — Ще се справиш ли? — попитах я. Глупав въпрос. Какво щях да правя, ако ми отговореше „не“?

— Ние ще бъдем добре — успокои ме тя, — но ти внимавай.

— Бъди сигурна, че ако се озова близо до този тип, няма да му дам възможност да ме нарани.

— Внимавай и с шофирането — напомни ми Мери Катрин. — Много съм загрижена. Имаш вид на вампирясал.

— Е, благодаря ти за комплимента. Но ако това ще те утеши, ще ти призная, че се чувствам дори още по-зле.

И веднага го доказах, като в тъмното се блъснах във външната врата, защото забравих, че първо трябва да я отворя.

Но като слизах с асансьора, започнах да гледам на случилото се откъм добрата му страна. Поне този път убиецът бе проявил любезността да се развихри в Уест Сайд, така че не ми се налагаше да пътувам надалеч.

52.

Техническият персонал още опъваше жълтата отцепваща лента, когато стигнах до местопрестъплението на Тридесет и осма улица.

— Добре се справяте, момчета — похвалих ги с горчива усмивка. — Май са ви дали нова ролка?

Обикновено криминалистите и полицаите очакваха малко черен хумор от пристигналия детектив от отдел „Убийства“, пък и в шантавото състояние, в което се намирах, нямах нищо против да го демонстрирам.

— Така е, като имаш връзки — изръмжа в отговор един широкоплещест мустакат мъж. — Оттук, детектив. — Повдигна лентата, опъната на височината на кръста ми, за да се пъхна по-лесно под нея.

— Така… — въздъхнах уморено. — Налице е местопрестъпление. Налице е мъртъв гражданин…

— Налице е и един умен детектив… — провикна се Кати Калвин зад полицейската барикада.

— И един репортер, готов да ти забие нож в гърба — продължих, без да погледна към нея.

Някакъв влак изсвири, докато преминаваше с грохот под моста, върху който стояхме. Внезапно ме обзе желание да скоча върху покрива на някой вагон. Винаги съм мечтал да пътувам така.

— Цялата обстановка ми напомня на тъжните черно-бели филми — кимнах към криминалистите. — Знаете ли колко пари би похарчило някое холивудско студио за такава автентична сцена? Вие, момчета, действително надминахте себе си. Честно казано, не бих могъл и да мечтая за нещо по-добро.

По пътя насам разбрах, че жертвата била важна фигура в модата. Започнах да се питам дали няма някаква прилика с убийството на Джани Версаче. Може пък Учителя да е побъркан нещастник, от онези, които само кръжат около богатите и известните, ранил да се сдобие със своите петнайсет минути слава по най-безмилостния начин.

Наведох се, за да огледам трупа. После отскочих рязко и се дръпнах назад. Вече бях абсолютно разсънен…

4U Mike, YFA! — беше написано с маркер върху челото на жертвата. А това означаваше: „За теб, Майк, право в целта!“.

Огледах сенчестата улица. Едва сега осъзнах, че ръцете ми треперят. Исках да измъкна глока си и да убия този кучи син. Стиснах юмруци, за да се успокоя. Погледът ми отново се насочи към младия мъж, проснат на тротоара. Изтръпнах при вида на окървавените му слабини.

Проклех се, че бях провокирал Учителя, но скоро след това престанах да се самообвинявам. Той така или иначе пак щеше да убие някого. Само дето по най-грозен начин прехвърляше вината върху мен.

Ще чакам, докато не се озовем един срещу друг. Тогава ще дам воля на гнева си.

53.

Щом нахълтах във фоайето на жилищната ни сграда, дори портиерът Ралф се досети, че е по-добре да не ме закача. Явно изражението ми беше достатъчно красноречиво. Влязох у дома, но първата ми грижа, преди да се запътя към спалнята, бе да проверя дали съм заключил вратата.

Един дявол знае как щях да се събудя сутринта… Нямаше да си мия зъбите. Едва събрах сили да си сваля обувките. Желаех само да се строполя на леглото и да не мръдна оттам, докато някой не ме измъкне насила.

Тъкмо притиснах любимата си възглавница към гърдите, когато чух кискане. Идваше откъм другата страна на леглото.

Не — помолих се. — Моля те, Господи. Не!

Възглавницата бе изтръгната от ръцете ми. Напълно будна, Шона лежеше там, загледана в мен с лъчезарна усмивка.

— Скъпа, това не е твоето легло — тихо й се помолих. — Дори не е ваната. Не искаш ли да си имаш пони, Шона? Татко ще ти купи цяло стадо понита, ако го оставиш да поспи малко.

Тя поклати глава и незабавно, с въодушевление, се залови с новата игра. Идеше ми да ревна. Проблемът с по-малките деца в многочислените семейства е, че с времето осъзнаваш, че е по-лесно да нравиш нещо с тях, отколкото да чакаш те да го направят. А и те го знаеха инстинктивно. Усещаха празните заплахи така безпогрешно, както обучените кучета надушват експлозиви или наркотици. Всяка съпротива е безполезна. Ти си в ръцете им.

Докато премислях всичко това, чух кикотене, след което усетих как нещо дребно започна да се катери в другия край на леглото. Въобще не бе нужно да погледна, за да се досетя, че Криси се е включила в играта. Двете с Шона бяха неразделни.

След това едни слаби ръчички разделиха пръстите на краката ми.

— Тренировка по издръжливост на гъделичкане — разпищяха се дъщерите ми, докато завираха пръстчета под завивките.

Не можах да издържа повече и се изправих, за да им заповядам да се приберат по леглата си, но млъкнах, като видях каква неподправена радост се излъчваше от лицата им. Какво пък, по дяволите. Поне не повръщаха.

Освен това, кой може да спори с едни малки ангели?

— Добре де, ще ви дам аз на вас една тренировка за издръжливост! — заканих се шеговито.

Щастливите им викове заплашваха да съборят лампата, докато се опитвах да им покажа как извънземните от планетата Вулкан повалят в безсъзнание хората, като ги притискат по шиите със специалната си хватка.

Няколко минути по-късно, след като подредих плюшените играчки и изпомачканите възглавници, най-сетне усмирих дъщерите си, които се притиснаха до гърдите ми.

— Разкажи ни приказка, татко — помоли ме Криси, сгушила се до мен, след като отново рухнах върху леглото.

— Добре, скъпа — промърморих със затворени очи. — Имало едно време един беден стар детектив, който живеел в дом от обувки.

54.

— Бенет? Там ли си?

Скочих от матрака, а ръката ми затърси пипнешком служебния пистолет, докато един пронизващ глас едва не ми спука тъпанчетата. После осъзнах, че съм в спалнята си, обляна от утринното слънце, а не съм потънал в мрачните дебри на зловещ кошмар. Мобилният ми телефон, с вдигната капачка, бе оставен на възглавницата, където допреди секунда бях лежал. Вероятно някое от децата ми бе поело обаждането и услужливо бе сложило телефона до ухото на спящия си баща.

— Да? — изрекох, като поех апаратчето с трепереща ръка.

— Срещата е в девет часа в Полис Плаза Едно, но не в дъбовата зала — нареди рязко Макгинис и също толкова рязко прекъсна връзката.

Десет минути по-късно не само че бях в моя шевролет без отличителни полицейски знаци, но дори преди това бях успял да взема набързо душ и да се облека. Подкарах колата и измъкнах от жабката електрическата си самобръсначка „Норелко“. Имах чувството, че се нося из облаците. Бях спал необезпокояван цели пет часа. Четиридесет секунди преди началото на срещата профучах през вратите на управлението. Взех асансьора за дванадесетия етаж, към същата препълнена заседателна зала, където се проведе първото събиране на разследващия екип. Вътре бяха насядали същите полицаи, със същите уморени и изпити лица. Налях си кафе, отчупих си малко шоколад и заех мястото си сред тях.

Точно в уговорената минута Макгинис нахлу в залата, размахал над главата си брой на „Ню Йорк Поуст“. Уводната статия бе озаглавена „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОЗИ МЪЖ?“, а под заглавието — снимката на Учителя от охранителната камера.

— Отговорът е: ДА! — гръмко заяви шефът, като хвърли вестника върху масата, около която бяхме насядали всички. — Преди час ние се сдобихме с показанията на една стюардеса от „Ер Франс“, която разпозна нашия стрелец.

Спонтанни ръкопляскалия взривиха залата. Благодаря ти, Господи, казах си, докато дружески сръгах застаналата до мен Бет Питърс. Толкова бях опиянен, че реших да не обръщам внимание на това, че Макгинис каза ние, без да уточнява кои точно.

Усилията ни бяха възнаградени! Сега наистина можехме да заловим това животно.

— Името на заподозрения е Томас Гладстон — обяви Макгинис, като ни подаде внушителен сноп разпечатки. — Бивш летец от „Бритиш Еъруейс“, живее в Локъст Вали, на остров Лонг Айланд.

„Локъст Вали ли?“, замислих се аз. Не беше ли мястото, където името на всеки обитател звучеше стряскащо, като примерно милионера Търстоун Дж. Хауъл Трети? На пилотите им плащат добри пари, но не можеха да се сравняват с някой собственик на могъща верига за хранителни стоки. Зачудих се дали това не обяснява защо убиецът подбираше мишени само сред елита. Може би са посрещнали Гладстон с презрение в магазина на Ралф Лорън и в „Клуб 21“ или нещо подобно, след което е решил, че малките бакшиши не са достатъчни да изразят недоволството му.

— Освен това разполагаме с причината, отприщила насилието му — додаде Макгинис. — Оказа се, че според разписанието за миналата седмица Гладстон трябвало да излети от Хийтроу за Ню Йорк, но го заловили пиян и веднага го уволнили. Току-що открихме колата му и намерихме в нея билети от паркинга в Локъст Вали.

Кимнах мрачно. Сега се бяхме добрали до нещо. Да си изгубиш работата беше една от най-важните причини, поради която всеки може да превърти.

— Имаме ли заповед за арест? — попитах аз.

— Ще я получим навреме, за да можем да спипаме този задник — увери ме Макгинис. — Момчетата от аварийния отряд вече ни чакат долу на улицата. Кой иска да се присъедини към тази малка разходка до Златния бряг?

Скочих от стола заедно с останалите полицаи наоколо, ухилен до уши. Изобщо не бях докоснал чашата си с кафе, но поради някаква причина се чувствах напълно освежен.

55.

Градският площад на Локъст Вали, изглежда, се състоеше само от антикварни магазини, покрити с каменни плочи, бутици и козметични салони. Крайната ни цел беше паркинг на Форест авеню, разположен зад нещо, наречено „Поправки на карети и автомобили“. Но на мен постройката подозрително ми приличаше на обикновена бензиностанция.

На паркинга вече ни очакваха екипите за специални операции от окръзите Насау и Съфък. Когато се преследва убиец на полицаи, сътрудничеството между различните служби е гарантирано.

— Добро утро, момчета — поздравих ги аз и събрах всички присъстващи край колата ми за кратък разбор на предстоящите ни действия.

Екипът от Насау вече бе поставил постове за наблюдение около имота на Гладстон с площ около шестнайсет декара. Нямаше признаци да заварим някого в къщата, тъй като никой не бе влизал или излизал от нея. Обажданията до телефона в сградата бяха записвани от телефонния секретар. Информираха ме, че Гладстон имал жена — Ерика, както и две дъщери, които учели в колеж, но те още не бяха открити.

Том Райли, лейтенант от екипите за специални операции от Насау, разпръсна дигитални снимки върху покрива и капака на моя шевролет. Към къщата имаше вътрешен двор с навес и плувен басейн. Градината впечатляваше с японския клен, хризантемите и декоративните растения. Определено не беше от къщите, които обикновено се свързват с вманиачени убийци.

След като проучихме цялата местност, обсъдихме стратегията, към която трябваше да се придържаме при нахлуването в къщата. Не се предвиждаха никакви преговори. Имахме заповед за арест и щяхме да влезем. Но имайки предвид, че Гладстон е въоръжен и не се бе поколебал да убие полицай, предпазните мерки не бяха излишни.

Тъй като аз ръководех това разследване, заявих желанието си да вляза веднага след атакуващия екип и да участвам в претърсването на втория етаж.

— Тази врата изглежда много солидна — отбелязах. — Какво ще използвате? Стенобойна машина ли?

Един млад мускулест сержант от аварийния отряд на нюйоркската полиция вдигна рязаната си пушка и плъзна назад затвора й.

— Взел съм си инструмента за разбиване на прегради — ухили ми се той, без да спира да дъвче тютюн. Изглежда, наистина се забавляваше. Изпитах облекчение, че не ми е противник.

Щом екипът се приготви за действие, бръкнах в сакото си, извадих още една фотография и я добавих към другите върху покрива на колата. Беше снимката на Тоня Грифит, младата жена от транспортната полиция, убита от Гладстон.

— Само да ви напомня защо тази сутрин ни измъкнаха по тревога от леглата, господа — заявих. — Хайде да си разчистим сметките с този боклук.

Къщата на Гладстон беше след три преки, на една засенчена от дървета улица, наречена „Летингтън Ридж Корт“. Нашите автомобили спряха на паркинга, с изключени лампи и сирени.

Щом пристигнахме, предадох по радиостанцията сигнала за атака. Два камиона от аварийния отряд, с мощни дизелови двигатели, внезапно завиха от улицата и навлязоха на моравата пред къщата. Зад тях се разпръснаха половин дузина полицаи от тактическите сили. След броени секунди чух две кратки експлозии — пантите на предната врата бяха изкъртени.

Мъжете от щурмовата група разбиха вратата и нахълтаха вътре с крясъци, осветявайки с прожектори всичко пред себе си. Изскочих от колата си и се втурнах след тях, вземайки по две стъпала наведнъж, с глока в ръка. Кипях от гняв.

— Полиция! — изкрещях и изритах първата затворена врата, изпречила се пред очите ми. Оказа се, че е на банята. Вътре нямаше никой. Халките на завесата издрънчаха, когато я дръпнах рязко. Видях само лавица с шампоани.

„По дяволите!“, изругах мислено, като се върнах на бегом в коридора, без да спирам да размахвам пистолета наляво и надясно.

Къде беше Гладстон?

56.

Рамкираните фотографии на добре облечени и усмихващи се хора, окачени по стените на коридора, се разклатиха, когато префучах покрай тях.

— Полиция! — извиках отново. — Спипахме те, Гладстон. Предай се!

В далечния край видях врата, съвсем леко открехната. Притиснах по-здраво пръст върху спусъка на глока и я блъснах с рамо.

Пред мен се разкри просторна спалня с таван на няколко нива. Първо огледах ъглите, после проверих леглото…

Лицето ми се сгърчи от ужас, сякаш ме бяха ударили с юмрук. Пистолетът замалко да се изплъзне от пръстите ми, преди да го напъхам обратно в кобура. После закрих носа и устата си с ръка, защото ме връхлетя отвратителната воня на кръв и смърт.

Бяхме закъснели.

Какъв мръсник, помислих си аз.

— О, господи — простена до мен Бет Питърс, вцепенена от шока.

Какъв мръсник!

Излязох в коридора и извадих полицейския си радиопредавател.

— Тук горе — съобщих отпаднало. — На втория етаж.

— Пипна ли го? — извика Макгинис.

— Не. Не и него.

Това, на което се натъкнахме, беше полугола жена с вързани ръце, увита в подгизнал от кръв чаршаф. През отворената врата на банята видях женски крак да стърчи над ръба на ваната. Друга млада жена, по-скоро момиче, лежеше по очи сред локва кръв до тоалетната чиния. Ръцете и краката й бяха вързани с кабела на лампата.

Поклатих глава и се приближих към труповете, за да ги огледам отблизо. Двете жени в банята изглеждаха малко над двайсетгодишни. И двете бяха съвсем голи. Жената в леглото беше по-възрастна — може би майка им, Ерика Гладстон. Погледът ми попадна върху сватбената снимка, захвърлена на пода в ъгъла, с напукано стъкло. Взех я, за да я сравня с безжизненото лице на жертвата в леглото. Толкова беше обезобразена, че ми отне цяла минута, за да се уверя, че е същата жена от снимката.

Не можех да повярвам. Гладстон беше застрелял от упор собствената си съпруга и двете си дъщери. Същества от неговата плът и кръв.

В спалнята нахлуха още няколко полицаи. Застанаха втрещени до мен. Не можах да помръдна, вперил очи в обилно напоените с кръв килим и чаршафи.

Не можех да повярвам, че е възможно човешко същество да извърши подобно зверство. Това беше най-зловещото престъпление, на което съм бил свидетел. Господи, исках да пипна този извратен убиец. Или по-добре, да му пръсна с куршум челото.

57.

Към единайсет и половина предобед Учителя се спря пред магазина за електроника на Петдесет и първа улица и Седмо авеню. По екраните на всичките телевизори на витрината течаха новините на „Фокс Нюз“.

„Последни новини за вихрещия се убиец“, се изписваше по лентата най-горе на екрана, а най-долу се виждаше надписът: „На живо от Локъст Вали, Лонг Айланд“.

„Май познавам това място“, помисли си той и се усмихна, докато гледаше как полицаите се тълпят на моравата пред къщата.

„Е, какво да кажа?“, подсмихна се с ирония. Детективите поведоха с една точка в класирането. Най-сетне бяха надушили следа. Вече се чудеше дали изобщо някога ще го направят.

Всъщност нямаше значение. Само дето вече трябваше да е по-внимателен. Но това нямаше да попречи на делото му. Те играеха на дама, докато той разиграваше гросмайсторски шахматни партии.

— Мамо, виж! — извика едно хлапе и притисна лице към прозореца на магазина, точно пред изложения на витрината „Ексбокс 360“. — Покемон, Пикачу, Скуиртъл! — разкрещя се детето.

Майка му — индийка, облечена в сари, го шляпна отзад и го помъкна нататък по Петдесет и първа улица.

Докато ги наблюдаваше, Учителя си спомни онзи отдавна отминал ден, в който се върна заедно с майка си, за да приберат последните вещи от противната овехтяла къща, в която беше израснал. Баща му остана на прага, отпивайки от бутилката с бира „Милър“, докато държеше за ръка по-малкото братче на Учителя, разплакано, защото не му позволиха да тръгне с майка си.

— Не плачи — повтаряше баща му. — Сега ти си момчето на татко, разбра ли? Трябва да останеш с мен. Всичко е наред.

„Но не беше наред, нали?“, замисли се Учителя.

Поклати глава съжалително, като си припомни как след това седна в кабината на камиона, превозващ багажа. Отначало се притесняваше, че съседите виждаха всичко, докато не осъзна, че те вече не му бяха съседи. Едва след това наистина се почувства щастлив. Дотогава бе принуден да дели стаята с досадния си малък брат, но сега заминаваше с майка си и щеше да разполага със собствена стая.

Учителя тежко въздъхна, потънал в неочаквания спомен.

Не, не беше наред, помисли си, докато се опитваше да го прогони. Но не успя. Ала скоро, много скоро всичко наистина щеше да бъде наред.

Взря се в отражението си в прозореца. Тази сутрин се беше избръснал гладко, беше облякъл блейзър на Армани, плътно прилепващ към високата му слаба фигура, беше се издокарал с бяла копринена риза с широко отворена яка и впити джинси от Долче и Габана. „Направо съм върхът“, възхити се той. Изглеждаше малко шибано, но стилно и секси. Точно като мъж, фрашкан с мангизи. Истински съперник на прочутия дизайнер Том Форд.

Майната му на онова небръснато лице, напомнящо за налудничавите серийни убийци като Юнабомбър, гледащо от снимката, изтипосана на първите страници на „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“, реши той. Единствените, които тази сутрин го удостояваха с по някой жаден поглед, бяха жени над четиридесетте и възхитени гейове.

Явно на тоя свят нищо не се беше променило. Ще трябва да действа безмилостно.

Извади смартфона си „Палм Трео“, провери внимателно следващата си мишена и нагласи пистолета си отзад на колана, преди да се присъедини към тълпите, изпълващи тротоарите.

Следваше нещо наистина добро — някой, който отдавна си просеше възмездието.

Учителя ускори крачка, докато напредваше в източна посока сред тълпата, осигуряваща му необходимото прикритие.

58.

Половин час след щурма в къщата на Гладстон новинарските микробуси по улица „Легингтън Ридж Корт“ вече бяха повече от рейндж роувърите. Преброих поне четири оператора по протежението на полицейските барикади, насочили към къщата масивните си тв камери. Подпираха ги на раменете си като преносими базуки за изстрелване на ракети земя-въздух. Имах чувството, че се налага да поискаме подкрепа. Бяхме под обсада.

Затова с радост се оттеглих, когато пристигнаха колегите криминалисти от полицията към окръг Насау.

— Значи е вярно? Тройно убийство, и то на Златния бряг? — попита един от тях и поклати глава удивено. — Всичко това напомня за криминалетата на Доминик Дън.

На долния етаж полицаите чакаха на групи, докато пиеха кафе, пушеха и се мъчеха да остроумничат като нежелани гости на най-лошото на този свят коктейлно парти.

Проврях се сред тях и отново се загледах във фотографиите по стените на всекидневната. Взех три от тях с надеждата, че ще ни помогнат да открием Гладстон. Наистина имаше вид на пилот, красив, със стегната фигура и стоманен поглед. Дори и усмивката му изглеждаше волева — като на мъж, който винаги постига това, което иска.

— Ето те и теб, кучи сине — казах му аз.

Не можах да се сдържа да не разгледам и останалите снимки. Малки момичета на пикник, хлапета на плажа, млади дами като абитуриентки от гимназията. Дъщерите на Гладстон бяха красиви, но не можеха да се сравняват с майка си — Ерика. С разкошната си черна коса, светлосини очи и високи скули тя приличаше на кралица от някоя приказка.

Но предната броня на нейния, „Линкълн Навигейтър“ стърчеше насред стаята, разкъртил стената точно под безупречния портрет, изработен в някое изискано фотостудио.

Жалко, че някой зъл магьосник се бе появил в последната минута, за да напише трагичния край на вълшебната приказка.

Открих кабинета зад френските прозорци на фасадата на къщата. Чрез факс апарата изпратих снимките на заместник-комисаря, отговарящ за връзките с обществеността, за да може да запознае журналистите с тях. След това седнах на стола до старинното бюро и се заех да преравям чекмеджетата.

Най-отгоре бяха струпани сметките от кредитната карта „Американ Експрес“. Четиристотин долара за фризура, триста долара за пазаруване в „Бергдорф Гудман“. Госпожа Гладстон е харчела повече да поддържа външността си, отколкото аз за обучението си в колежа. Очевидно да си богат с много скъпо удоволствие.

След няколкоминутно претърсване най-после попаднах на това, което дирех — сметки през кредитната й карта както от магазина на Ралф Лорън, така и от „Клуб 21“.

Освен това на дъното на едно от чекмеджетата открих нещо, което в първия миг ми заприлича на договор. И наистина беше. Договор за развод.

Това доизясняваше нещата, казах си аз. Обикновено два фактора карат хората да побеснеят: разводът и уволнението. Гладстон бе преживял и двата, при това за доста кратко време.

Но това, от което най-много се нуждаех, бе нещо да ми подскаже къде може да се крие Гладстон и къде може да нанесе следващия си удар. Продължих да търся.

След още двайсет минути върху една от вдадените лавици намерих албум с изрезки от вестници. На тях се виждаше Ерика на благотворителни мероприятия, в някои случаи със своя съпруг, но по-често без него. На най-новата снимка Ерика беше със сатенена рокля с тюл и скъпоценности на някаква благотворителна вечеря за събиране на средства за болни от СПИН на Уолстрийт, в сградата на митницата на Манхатън.

Ръката на мъж с посребрена коса обгръщаше почти разголената й талия. Под статията бе написано, че името му е Гари Каргил.

Нужно ми беше по-малко от секунда, за да си спомня, че Каргил беше името, изписано в началото на договора за развод.

Още един съкрушителен удар по самочувствието на Гладстон. Жена му бе започнала да излиза с адвоката си по бракоразводното дело.

Внезапно очите ми се разшириха от неочакваното прозрение. Ако бях на мястото на побеснелия Гладстон, кого щях да поискам да премахна?

В миг всичко ми се изясни. От вълнение изпуснах албума с изрезките, докато посягах към телефона.

— Кое име и кой квартал търсите? — попита ме компютърът от службата за справки към телефонната компания с толкова спокоен глас, че едва се сдържах да не изругая.

Всяка секунда ми беше ценна.

— В Манхатън! — провикнах се аз. — Адвокатът Каргил!

59.

— И така, вие сте решили, че е дошло времето да се разделите със съпругата си — подхвана прочутият адвокат по бракоразводни дела Гари Каргил с цялата тържественост, която изискваше това изявление, както и консултацията за петстотин долара.

— Но искам да запазя хедж фонда си, за да спася компанията си — рече господин Савидж, последният клиент на Каргил. В спортния си елегантен костюм изглеждаше като истински победител. Гари си помисли, че май познава лицето му отнякъде, но не можеше да си спомни откъде. Може би от списание „Форчън“?

Ах, да, хедж фондът — помисли си Гари. — Двете най-сладки думи в модерния английски.

— Ето защо ви потърсих — продължи Савидж. — Чух, че сте най-добрият. Не се вълнувам колко ще ми струва, стига тази курва да не получи и цент.

Гари бавно и замислено се облегна на стола, тапициран с кашмир. Прецизно мебелираният му офис с дъбова ламперия напомняше на библиотека в замък в английската провинция, но с допълнителни екстри. Замъците в провинцията обикновено не предлагаха гледки към небостъргачите на „Метлайф“, „Крайслер“ и Емпайър Стейт Билдинг през прозорци от пода до тавана, при това от височината на четиридесет и първия етаж.

— Мога да ви уверя, че сте дошли на подходящото място — заяви той на клиента си.

После се намръщи, защото сигналната лампа на вътрешния му телефон започна да мига. Изрично беше обяснил на секретарката си основното правило в неговата работа: никога, абсолютно никога да не го прекъсват, когато се среща за пръв път с някой клиент. След като тези шарани пръскат такива безумни суми, не трябва дори да им подсказваш, че имаш и други клиенти. Толкова ли не можеше да проумее, че се опитва да закачи на въдицата си цял кит?

Органайзерът „Блекбъри“ внезапно завибрира на колана му, което още повече го раздразни. Какво ставаше, по дяволите? Ядосано сведе поглед към прозорчето на апаратчето.

Видя съобщение от секретарката с код за спешност — 911.

— Ужасно съжалявам, господин Савидж — извини се адвокатът. — Наредих да не бъда обезпокояван. Ще ме извините ли само за секунда?

Вдигна капачката на телефона и прегледа съобщението.

Обаждане от нюйоркската полиция. Вашият клиент може да е убиецът! Веднага излезте отвън!

Чу странно изкашляне и апаратчето внезапно се изхлузи от ръката му.

Успя само да разтрие очите си и застина. Господин Савидж вече се бе изправил. Тикна дългия пистолет в колана си, сетне се обърна и вдигна масичката за кафе с плоча от бигор. Сигурно тежеше към петдесет килограма, но Савидж замахна с нея назад и без усилие я изхвърли през един от прозорците, високи от пода до тавана. Оглушителната експлозия, от която наоколо се разлетяха парчета стъкло, събори Гари на колене. Адвокатът запълзя панически, за да се скрие зад бюрото.

— Хайде, Гари. Само не ми казвай, че не си мислил, че един ден всичко се връща! — провикна се мъжът сред вятъра, който изведнъж нахлу в кабинета. Парализиран от страх, Гари само се вторачи в юридическите документи, които се разхвърчаха от бюрото му надолу към Парк авеню, понесени от бясна вихрушка.

— Неееее! — внезапно се разкрещя той, отчаяно опитвайки се да побегне. Но стигна само до края на бюрото си, когато Учителя простреля капачките на двете му колена с пистолета двадесет и втори калибър, със завинтен отпред заглушител.

Болката беше невероятна, по-силна от това, което Гари бе вярвал, че е възможно човек да изпита. Залитна към ръба на останалия без стъкло прозорец и едва не падна навън. Успя да се хване за металната рамка. Вкопчи се там, за да спаси скъпоценния си живот, вперил ужасен поглед надолу към пропастта, дълбока сто и трийсет метра, по чието дъно се виждаха тълпите и бетонът на Парк авеню.

— Ето, ще ти подам ръка — каза му Учителя и пристъпи напред. — Не, не така. По-добре е да опитам с крак. — Със злоба стовари извития ток на обувката си „Прада“ в треперещата челюст на адвоката.

— Неееее! — изкрещя Гари отчаяно, щом от удара изпусна металната рамка и полетя надолу.

— Повтаряш се, шибаняко — засмя се Учителя, докато гледаше как тялото на адвоката се усука и превъртя във въздуха през последните секунди от живота му.

Щом Гари Каргил най-после се пльосна на площада пред фасадата на сградата, ударът отекна като експлозия, все едно че бе изхвърлен телевизор, а не човек.

Учителя отиде до вратата на кабинета и я отвори. В коридора навън някакви хора бягаха панически, докато други стояха вцепенени, треперещи като зайци, попаднали в капан.

Той се втурна към задните стъпала, притиснал пистолета до бедрото си, докато се питаше дали някой глупак ще се опита да му препречи пътя.

60.

Дори след като шофирах до града със скорост над сто и четиридесет километра в час, още не можех да повярвам. Гладстон наистина беше в кабинета на Каргил, когато позвъних там. За броени секунди не успях да го спра.

Заковах спирачките пред офис сградата на Парк авеню. Зад полицейската лента беше пълно с изпочупени стъкла, върху които лежеше един много, много мъртъв адвокат.

— Първо го прострелял в колената, а после го изхвърлил през прозореца — обясни ми Тери Лейвъри, щом се приближих. — Не че съм голям почитател на адвокатите, но това е ужасно. — Проследих погледа му по остъклената фасада на високата сграда до зеещия правоъгълник в най-горните етажи.

— Имаш ли представа как е избягал? — попитах.

— Спуснал се е по служебното стълбище. Намерихме някакви дрехи на стълбите. Разполагал е с избор на няколко изхода. Има седем откъм сутерена и четири към фоайето. Сигурно се е преоблякъл и е изчезнал навън, преди да пристигнат първите патрулки. Докога този тип ще има такъв късмет?

Бет Питърс се присъедини към нас.

— Чухте ли последните новини? През последния час позвъниха десетки хора, които твърдят, че са виждали Гладстон. Обаждат се от Куинс до Стейтън Айланд. Някаква жена заяви, че се намирал пред нея на опашката за Статуята на свободата.

— Аз пък чух по радиостанцията „1010 Дабълю Ай Ен Ес“, че снощи много от клубовете по Двадесет и седма в Челси останали затворени, защото всички се страхували да излизат — каза Лейвъри. — Да не споменаваме за келнера от едно кафене на Юниън Скуеър, който наръгал с нож един подозрителен клиент, защото го взел за убиеца.

Бет Питърс поклати глава.

— Този град не е полудявал толкова, откакто Динкинс беше кмет.

Телефонът ми отново зазвъня. На дисплея бе изписано името Макгинис. Поех дълбоко дъх и поех разговора с предчувствието, че няма да ми хареса това, което шефът ще ми съобщи.

Оказах се прав.

61.

Учителя стигна до Хелс Китчън в разгара на пиковия час. Изпита съжаление, когато се загледа със симпатия към задръстеното, вдигащо ужасен шум автомобилно движение преди тунела „Линкълн“.

Гледката беше прекалено мъчителна. Зад предните стъкла на колите се забелязваха все овчедушни физиономии. Над дългите върволици от едва напредващите возила се ветрееха лъскави билбордове, съблазняващи притиснатите в капана на задръстването безмозъчни магарета. Клаксоните на хондите и фолксвагените немощно блееха сред замърсения въздух — като овце, поведени към кланицата.

Тук имаше нещо от Данте, тъжно си помисли той. Или което беше още по-зле, от роман на Кормак Маккарти, този майстор на апокалиптичните сюжети.

— Не знаете ли, че сте създадени за велики дела? — идеше му да им изкрещи, докато заобикаляше пластмасовите брони и прегретите радиаторни решетки на автомобилите. — Не осъзнавате ли, че сте изпратени тук за нещо повече от това?

Изкачи се по стъпалата до апартамента си, със скромни сини дрехи от непретенциозната компания „Дикис“, в които се преоблече, преди да избяга. Знаеше, че тази дегизировка беше донякъде неубедителна, но в момента не беше нужно да изглежда изискано. С толкова милиона жители, с толкова много изходи и входове, при този така развит транспорт с метро, автобуси и таксита, градът действително не можеше да бъде следен от полицията.

Ченгетата все пак се появиха пред фасадата на сградата точно когато той излезе от стълбището. Но Учителя просто продължи към съседната банка, свързана с фоайето на офис сградата, след което използва изхода на банката към страничната улица.

Въздъхна. Макар и необяснимо, но дори и лекотата, с която се бе измъкнал, го натъжаваше.

Озовал се на сигурно място в апартамента си, той притегли фотьойла до прозореца и седна в него. След дългото ходене се чувстваше уморен, но и това беше за добро — напълно човешко, заслужено изтощение след добре свършена истинска работа.

Слънцето клонеше към залез над Хъдсън, светлината му заливаше в златисти багри избелелите тенти и складове. Докато му се любуваше, го връхлетяха откъслечни спомени.

Катеренето по оградите от телена мрежа. Топлината на асфалта, усещана през маратонките. Игрите на стикбол и баскетбол. И как той играеше с брат си на едно окаяно игрище край Рокуей бийч.

Всичко това беше от предишния му живот, неговия истински живот, от който бе изтръгнат, когато майка му го отвлече, за да гние насред Пето авеню.

Невъзвратимостта на това, което се бе случило с него, го пронизваше като нагорещена игла. Нямаше връщане назад, нито възможност да измени миналото. Животът му, толкова претъпкан от целия боклук, който би трябвало да го направи щастлив, накрая се оказа напълно безсмислен.

Заплака.

След малко избърса сълзите си и се изправи. Очакваше го още работа. Влезе в банята и завъртя крана на ваната. После се върна в стаята за гости. Вдигна трупа от леглото.

— Още малко — прошепна той. — Почти свършихме. — И го понесе към банята с нежна, загрижена усмивка.

62.

Половин час по-късно Учителя влезе в кухнята и извади бутилка уиски „Канейдиън Клъб“ от шкафа над мивката. Отнесе го в трапезарията с две ръце, почти церемониално.

Трупът сега лежеше върху масата. Той го бе измил във ваната, дори използва шампоан, избърса кръвта и мозъка от косата, преди да го облече внимателно в тъмносин костюм. Не забрави и вратовръзката.

Учителя също се бе облякъл в черен костюм, подбран за случая, както се полага за погребална церемония. Пъхна бутилката с уиски във вътрешния джоб на сакото на мъртвеца.

— Съжалявам — прошепна той и се наведе, за да целуне бледото, безжизнено чело.

Върна се в кухнята, взе двата си колта от шкафа, зареди ги бързо и ги напъха в кобурите. Ченгетата скоро щяха да довтасат.

Извади от шкафа под мивката червена пластмасова туба, пълна догоре с бензин, и я пренесе в трапезарията. Силната, леко сладникава миризма на бензина бързо изпълни целия апартамент, докато той обля тялото с движения, наподобяващи прекръстване — започна от челото, спусна се надолу до чатала, после го обходи от едното до другото рамо.

— В името на Отца, Сина и Светия Дух — произнесе той тържествено.

Погледна за последен път лицето на покойника — тъжните сини очи, наполовина смръщената уста. Заплака тихо, преди да отстъпи към предната врата на апартамента, докато оставяше зад гърба си следа от разлят бензин.

Извади от джоба си запалка „Зипо“, гравирана отгоре със знака на морската пехота. Въздъхна дълбоко, избърса бузите си и за миг притисна хладната запалка към челото си. Дали не беше забравил нещо?

Хвърли към трапезарията изпразнената туба, натисна запалката и я запрати навътре със сръчна небрежност, като печеливша карта в гигантски котел.

Нищо работа, помисли си.

Лумналият буен огън, връхлетял като кълбо от пламък, изскочи като метеор отвътре и опърли косата му. Цялата трапезария пламна.

Остана като хипнотизиран още няколко секунди, вперил поглед в мастиленочерния дим, стелещ се откъм коридора.

После затвори вратата, извади ключовете си и заключи.

63.

Портиерът на номер 1117 на Пето авеню носеше зелен костюм и зелена шапка, в същия наситен ловджийски цвят, както и навесът пред фасадата.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — услужливо ме попита той, щом влязох във фоайето.

— Детектив Бенет — представих се и му показах значката си. — Трябва да се видя с господин или госпожа Бланшет.

Ерика Гладстон, убитата жена в Локъст Вали, се оказа от рода Бланшет. Баща й — Хенри Бланшет, управляваше частния холдинг „Бланшет“, който се занимаваше предимно с изкупуването на компании. От решенията на Хенри Бланшет зависеха много компании и дори хедж фондове.

Бях тук, за да им съобщя за смъртта на дъщеря им Ерика и евентуално да открия някаква следа към техния обезумял зет.

Асансьорът, който ме изкачи до техния мезонет на покрива, се отличаваше с изискана дървена ламперия и кристален полилей. Вратата ми отвори истински иконом в делничен костюм. Зад стената от френски прозорци от дясната му страна се надигаше пара от плувния басейн с олимпийски размери. Стори ми се, че се простира чак до хоризонта, за да се слее с великолепната гледка от двадесетия етаж към дърветата в Сентръл Парк, простиращ се долу в ниското.

— Господин и госпожа Бланшет ще слязат след малко на долния етаж, детектив — уведоми ме слабият иконом с британски акцент. — Бихте ли ме последвали до всекидневната.

Пристъпих в помещение с копринени тапети и размери едва ли не като на самолетен хангар. Всъщност приличаше повече на художествена галерия с подбрани с вкус и професионално осветени картини, окачени по стените с двойна височина над дизайнерските мебели и скулптури. Затаих дъх пред едно платно на абстракциониста Полък, едва ли не колкото някое голф игрище, след което си размених поглед е внушителен каменен китайски дракон, който за нищо на света не би се побрал в асансьора.

Дори и без басейна никога не бях виждал по-разкошен, по-луксозен апартамент от този. Все пак и аз чета „Аркитекчъръл Дайджест“. Или поне всеки път, когато се отбивам в книжарница „Барнс енд Ноубъл“.

— Детектив Бенет, аз съм Хенри Бланшет. С какво мога да ви помогна? — Заговори ме нисък, приятен на вид мъж с шорти за бягане и напоена с пот тениска с емблемата на Ню Йорк Атлетик Клъб, току-що влязъл през вратата. Останах приятно изненадан, че приличаше по-скоро на любезен счетоводител, отколкото на някой от типа Гордън Геко6, за какъвто се бях приготвил.

— За какво става дума? — попита с остър тон привлекателната платинена блондинка малко над петдесетте, която се появи зад него. Върху копринения халат с цвят на пъпеш носеше престилка за гримиране. За разлика от господина, както външността на госпожа Бланшет, така и държанието й бяха по-близо до очакванията ми.

Поех дълбоко дъх и скръстих ръце. Не съществуваше лесен начин да съобщиш някому, че рожбата му е мъртва.

— Имало е престрелка — заговорих. — Вашата дъщеря Ерика е била убита. Загинала е моментално. Ужасно съжалявам.

Устните на Хенри потрепериха. Той се вторачи в мен, безкрайно объркан, докато се препъна назад до ръба на един фотьойл с дамаска от ангорска вълна. Жена му, съвсем слисана, рухна в един антикварен шезлонг.

— Ами момичетата? — едва чуто запита Хенри. — От години не съм ги виждал. Трябва вече да са пораснали. Те знаят ли?

— Джесика и Ребека също са убити. — Бях длъжен да му го съобщя. — Много съжалявам за вашата загуба.

Жена му изплака, от очите й рукнаха сълзи. Хенри вдигна ръка, сякаш да изрече нещо, но я отпусна безсилно.

— Опасявам се, че ще стане още по-лошо — продължих, като пуснах третата, последната от бомбите от моя арсенал на скръбта. Реших, че е най-честно да я стоваря колкото може по-бързо. — Смятаме, че са били застреляни от вашия зет — Томас Гладстон. И тъкмо той е отговорен за поредицата от убийства, разтърсили града.

Сълзите на госпожа Бланшет моментално секнаха. Изведнъж в очите й проблесна страховит гняв.

— Казах ти! — разкрещя се тя на съпруга си. — Казах ти, че да се омъжи за този боклук ще е най-голямата грешка… — Отново рухна, неспособна да продължи.

Милиардерът провеси глава, загледан в отрязъка от ориенталския килим между маратонките си, сякаш се опитваше да разгадае фигурите му.

— Провалихме се — промълви той.

Като че ли говореше на себе си.

64.

— Не е честно, Хенри — проплака госпожа Бланшет. — След всичките ми… Какво сме сторили, за да го заслужим?

Трудно ми бе да повярвам на това, което чух. Но хората скърбят по доста странни начини.

— Известно ли ви е някое място, където вашият зет би могъл да се укрива? — попитах. — Друг апартамент в града? Или може би вила извън града, използвана само през ваканциите?

— Друг апартамент! — удиви се госпожата. — Имате ли представа колко много платихме за къщата в Локъст Вали, която купихме на Ерика?

В нейните представи някой като мен очевидно не би трябвало да е запознат с подобни неща. Обърнах се към съпруга й:

— В какво точно сте се „провалили“?

Госпожа Бланшет се надигна от шезлонга като боксьор след гонга за следващия рунд.

— Това какво ви засяга? — попита тя и ме изгледа свирепо.

— Както сам виждате, детектив, жена ми е много разстроена — заговори господин Бланшет, без да вдигне поглед от килима. — И двамата сме разстроени. Може ли по-късно да ни разпитате? Може би, след като поне малко се посъвземем.

— Разбира се — кимнах. Преди да си тръгна, оставих визитата си картичка на облегалката на фотьойла. — Ако се сетите за нещо, което може да помогне, или ако ви е необходима повече информация — и въобще всичко, което мога да направя, — моля ви, обадете ми се.

Като излязох от асансьора на партера, забелязах портиера в зелената униформа да разговаря на испански с една от прислужниците, като се смееше и вероятно флиртуваше с нея.

Те веднага млъкнаха, щом се приближих до тях и отново показах полицейската си значка.

— Аз съм детектив Бенет, спомняте ли си? — заговорих го. — Мога ли да ви задам няколко въпроса? Няма да отнеме повече от минута.

Прислужницата се отдръпна, а портиерът само сви рамене.

— Разбира се. Името ми е Петие. Какво мога да направя за вас?

— Познават ли Ерика Гладстон? — зададох първия си въпрос.

— Още откакто беше съвсем малко момиче.

— Какво се е случило между нея и родителите й?

Петие внезапно позеленя като сакото си.

— А, за това, амиго, никога нищо не съм чул. Трябваше да попитате тях. Аз само работя тук.

Отпуснах дружески ръка на рамото му.

— Виж, разбирам тайния код — никога не говори за обитателите. Успокой се. Няма да те привличам за свидетел в съда. Трябва да ми помогнеш да закопчая този убиец, който вършее наоколо и стреля по хората. Предполагаме, че е съпругът на Ерика — Томас Гладстон.

— Chingao7! — извика портиерът, с очи, разширени от изненада. — О, боже мой! Наистина ли?

— Наистина. Хайде, Петие, помогни ни да пипнем този тип.

— Да, да, разбира се — кимна той. — Ерика, а? Добре, да видим сега. Беше бая диво хлапе. Наистина необуздано. Наркотици. На два пъти я изпращаха в клиника. Говорим за времето преди да навърши шестнайсет. Когато се прибра от колежа „Сара Лорънс“, получихме заповед да не я пускаме горе, ако вътре няма някой друг. Сетне сякаш започна да се оправя. Омъжи се за един младеж с много добър произход от фирмата на баща си и роди от него две дъщери. Но после внезапно се разведе и си взе втори съпруг, този тип Гладстон. Той бил пилот на корпоративния самолет на баща й… поне така чух. Родителите й побесняха, особено майка й, или господарката на имението, както си я наричаме ние. Тя веднага уволни Гладстон и изгони дъщеря си. — Портиерът заклати мрачно глава. — Да се боцкаш на тринайсет години е едно, но когато не можеш да заспиваш без хероина, направо си труп.

— Гладстон и Ерика идвали ли са някога тук?

По изражението му се досетих, че не се зарадва на този въпрос. Само сведе очи към блестящите мраморни плочи по пода, шахматно подредени, преди да кимне.

— Веднъж само, за Деня на благодарността. Не помня, може би беше преди три години. Той, тя и дъщерите им се появиха, страхотно добре облечени, с бутилки шампанско, широко усмихнати. Помислих, че са поканени, и ги пуснах горе. Но само след минути слязоха долу. Момичетата ревяха като бебета. Тогава дъртата вещица се опита да ме уволни, защото не съм й позвънил отдолу. Да, жалко. Грешката ми беше, че си помислих, че може да поискаш да видиш единствената си дъщеря и внучките си за Деня на благодарността.

— Благодаря, Петие — кимнах му аз. — Току-що ми каза точно това, което исках да узная.

Вече предусещах, че това ще бъде следващото място, където Гладстон ще се развихри. Беше си запазил двамата Бланшет, особено тъща си, за накрая. Но сега щеше да й плати тъпкано, щеше да я накара да осъзнае, че той съществува.

Дори ме бе страх да си го помисля, за да не ги урочасам, но бях напълно сигурен, че съм прав — най-сетне бях на една крачка пред убиеца.

Като излязох навън, позвъних на Бет Питърс от мобилния си телефон.

— Имам добри новини — казах й. — Свържи се с аварийния отряд и им нареди да си довлекат задниците дотук, на номер хиляда сто и седемнайсет на Пето авеню. Време е да заложим капана.

65.

Докато вървеше по Десето авеню и се оглеждаше за такси, Учителя премина покрай един бар, маскиран като конски фургон, с два мотоциклета „Харли Дейвидсън“, паркирани пред него. От вратата на бара се лееше старата ирландска песен „Улиците на Ню Йорк“. Все още погълнат от мъката си след „погребението“, той реши да влезе в бара.

Може би тъкмо от това се нуждаеше. От питие.

Младата жена зад издраскания чамов плот имаше ръце на играч от отбор по американски футбол, отрупани с пръстени, и метални халки по най-различни части от лицето си.

Учителя си поръча бира „Будвайзер“ и малко уиски „Канейдиън Клъб“, като кимна на групата шлосери, празнуващи пенсионирането на един от тях в затъмнената задна стая.

Щом уискито се появи пред него, веднага го гаврътна. За теб, приятел, каза си, докато се бореше с напиращите сълзи.

Беше на второто уиски и втората бира, когато по телевизора започнаха новините за вихрещия се убиец. Помисли си да помоли барманката да го изключи, но после се отказа. Не беше разумно да привлича ненужно вниманието на околните.

— Шибани ченгета — обади се внезапно груб глас зад гърба му. Учителя се извърна и видя един ужасно грозен заварчик с кървясали очи, с цвят също като червеникавата му коса, дълга като на викинг. — Ето ви една идея, тъпи ченгета. К’во ще кажете да си измъкнете ръцете от затлъстелите си от понички задници и просто да пипнете за гушата този сбъркан кучи син?

— Сбъркан ли? — повтори Учителя. — По-скоро бих казал, че е смелчага. Трепе само богатите юпита и други такива задници. Действа като шериф. Прави услуга на този град. Не е ли голяма работа?

— Шериф? А ти к’во си бе? Да не си му нещо пиар, а? — избухна татуираният заварчик и го изгледа злобно. — Шибана гадна откачалка, това си ти. Ще ти насиня физиономията. Кълна се в Бога, ще го направя. Сигурно си по-сбъркан и от него даже.

— Господи, какво толкова казах? — учуди се Учителя и огорчено се плесна по лицето с ръце. — Току-що идвам от погребение. Мисля, че още съм разстроен от това. Но ти си прав. Наистина съжалявам. Грях е дори да се шегуваш със ставащата трагедия. Нека те почерпя една бира.

— Погребение, така ли? Хм. Това е тежко — омекна тутакси едрият мъжага.

Учителя махна към властелинката на пръстените за още две бири. Когато им сервираха и той остави едната пред заварчика, внезапно се препъна и събори с трясък високото столче на пода.

— О, не — простена Учителя. — Извинявай. Май двете уискита и двете бири ми бяха твърде много.

— Да, по-добре е да го даваш по-леко — посъветва го заварчикът и се наведе, за да вдигне падналия стол.

Учителя счупи първата бутилка в тила му, събори го на пода и прасна втората бутилка в смаяното му лице. Кървящият мъж едва успя да простене, когато Учителя тресна ръката му в месинговата поставка за краката към стола така силно, че я счупи с един замах, със силен скот.

Дотук беше с опитите да не привлича вниманието. Сетне заотстъпва към изхода.

— Повтори след мен, червенокоса главо — провикна се той от вратата. — Не сбъркан, а просто смелчага.

66.

Само пет минути бяха необходими на аварийния отряд, за да се добере до сградата на фамилията Бланшет. След като с лейтенант Стив Рено обходихме всички входове и изходи, двамата с него рошихме да разположим най-отпред един полицай като портиер, още един вътре в гардеробната към фоайето, а екип от наблюдаващи командоси — в един микробус без отличителни полицейски знаци, паркиран на отсрещния тротоар на улицата, откъм парка.

След залагането на тройно подсиления капан аз оставих Рено като командир и реших набързо да проверя нещо, от което отдавна се нуждаех.

Слънцето залязваше над Джърси, когато спрях моя автомобил, също без полицейски лампи, до Ривърсайд Парк, точно зад нашата жилищна сграда. Поех по пътеката, прекосих пустото футболно игрище и свърнах надолу към един дъб, израснал в просеката, извеждаща към река Хъдсън. В полиетиленовата кесия, която предвидливо бях взел, събрах нахвърляните около ствола на дървото няколко угарки от цигари и една бутилка от минерална вода „Акуафина“ и едва тогава приседнах на тревата.

Младото дърво беше посадено от мен и децата след смъртта на жена ми — Мейв. Всъщност я погребахме в гробището „Небесните порти“ в Уестчестър, но когато имах нужда да поговоря с нея, което се случваше доста често, накрая винаги се озовавах тук. През повечето време само си седях, усамотен, но не след дълго тя, все едно че идваше при мен — зад гърба ми, както правеше по време на безбройните пикници, които си бяхме устройвали тук с нашето невероятно пъстро семейство.

Щом се извърнах, за да надникна назад към нашата жилищна сграда, успях да видя две от моите хлапета на кухненския прозорец. Предположих, че бяха Фиона и Бриджет. Може би и на тях, както и на мен, им липсваше майка им. Искаше им се тя да се грижи за тях, да ги развеселява, да въдворява ред и спокойствие.

Махнах им с ръка. И те ми помахаха.

— Държим се, скъпа — казах на вятъра. — Може би едва-едва, но какво да направим? Обичам те, ако това е някаква утеха.

Като се прибрах в апартамента, Мери Катрин ме посрещна на вратата. Явно нещо не беше наред. Личеше си по разтревоженото й лице и по това, което се мярна в иначе спокойните й сини очи.

— Какво има? — попитах я.

— Шеймъс — въздъхна тя тежко.

Последвах я в спалнята ми. Шеймъс лежеше върху леглото. Очите му бяха затворени и изглеждаше още по-блед от обикновено. За секунда, кълна се в Бога, си помислих, че е умрял. Но после той се закашля продължително, като слабите му гърди се разтресоха под якичката му на католически свещеник.

О, господи! Наистина не беше добре. Грипът най-после го бе пипнал. Което за човек като него, прехвърлил осемдесетте, беше изключително опасно. Как можах да постъпя толкова глупаво и да го извикам тук? Изобщо не биваше да припарва до нас. За секунда се паникьосах. Какво ще правя, ако изгубя и него?

„Но така или иначе все някога ще го изгубиш, нали?“, прошепна на ухото ми един тих дяволски гласец. Щях ли наистина?

Побързах да пропъдя тази мисъл, изтичах в кухнята и грабнах от шкафа бутилката с уиски „Джеймсън“. Отлях колкото за няколко пръста височина в една кристална чаша „Уотърфорд“ и добавих малко топло мляко със захар.

— Бог да те поживи, момче — похвали ме Шеймъс, след като отпи няколко глътки. — А сега ми подай ръка, за да стана от леглото. Скоро ще съм напълно възстановен.

— Въобще и не помисляй да ставаш, старче — заканих му се аз. — Да не си посмял! Ще лежиш и ще си допиеш лекарството, преди да съм повикал линейката.

67.

Все още стоях надвесен над Шеймъс, когато в спалнята се втурна Брайън, най-големият ми син.

Сега пък какво?

— Татко! Мери Катрин! В кухнята! Бързо!

Влетях след него по коридора. В кухнята беше тъмно. Само това ни липсваше сега — да спре токът. Проклетата електрическа инсталация, останала отпреди войната, се разкапваше като всичко старо. А можеше и да се е запалило нещо. Надуших пушек и се опитах да си спомня къде бях оставил резервните предпазители.

— Изненада! — изкрещяха всичките ми хлапета, когато светлината отново заля кухнята.

Върху големия плот в средата на стаята бяха поставени два подноса с пици „Тумбстоун“. Дори и салата бяха направили. Трент наливаше от диетичната кока-кола, преметнал през ръка кърпата за бърсане на чинии като опитен келнер, макар да бе висок само метър и седем.

— Я чакайте. Вече трябваше да сте в леглата — възразих, когато хлапетата наредиха на мен и на Мери Катрин да седнем край масата. — И какво направихте с всички мръсни чинии?

— Споко, тате. Погрижили сме се за всичко — обади се Джейн, като ми поднесе стола. — Сега се чувстваме по-добре. Решихме, че ти и Ем Си8 се нуждаете от малко разтоварване. Ти си преуморен от работа. И двамата трябва да се научите да разпускате по малко.

След като се нахранихме, пихме кафе и ни поведоха към всекидневната.

Това, което последва, беше невероятно. Появи се прахосмукачката. Бойните редици се оформиха. Играчките и моливите като по чудо се надигнаха от пода и от мебелите, за да се върнат на обичайните си места. Един от палавниците ми запя „Мъчен е този живот“ от мюзикъла „Ани“, един от хитовете на Бродуей, докато търкаше с навлажнена хартия петно от повръщано. Останалите хлапета скоро се присъединиха към него.

Докато седях там и отпивах от прекалено сладкото си кафе, нещо красиво разцъфна в душата ми. Макар че Мейв си бе отишла, тя бе успяла да направи истинско чудо. Най-доброто, което притежаваше — чувството си за хумор, любовта си към живота, способността да се грижи за другите, — по някакъв загадъчен начин го бе оставила в моите наивни хлапета. Тази част от нея никога нямаше да умре, осъзнах аз. Никога нямаше да ни бъде отнета.

— Татко, престани! Това трябваше да те направи много щастлив — сепна ме гласът на Джулия.

— Какво говориш? Аз съм на седмото небе от щастие — отвърнах и избърсах овлажненото си лице. — От препарата за чистене „Пайн Сол“ е. Той дразни очите ми.

68.

Наближаваше осем вечерта, когато се върнах в сградата на Бланшет на Пето авеню. Паркирах край един пожарен хидрант откъм Сентръл Парк. Преди да прекося улицата, поздравих момчетата от аварийния отряд, скрити в микробуса, маскиран като нает автомобил за доставки за партита.

Моят нов познат, портиерът Петие, ми махна, като пристъпих под навеса. Сега си имаше нов партньор. Ухилих се, като видях лицето му под смешната зелена шапка — Стив Рено, лейтенант от аварийния отряд.

— Добър вечер, сър. Да ви доведа ли психото? — заговори ме той, като докосна ръба на шапката си с бялата си ръкавица.

— Бих искал да можеш — съгласих се. — Никакви следи, нали?

— Все още не, но съм готов да се обзаложа на десетачка, че ще се появи. Майк, знаеш ли, че тези типове Бланшет тази вечер организират благотворителен бал за събиране на средства? Как ти се струва това, когато единствената радост на нашите момчета е да пазят неприлично богатите задници в Ню Йорк?

Слисах се.

— Да не се шегуваш? Благотворителен бал? Вярно ли е, Петие?

Той кимна.

— Насрочен е от месеци. Прекалено късно е да се отмени.

Поклатих глава. Все още не можех да повярвам.

— Как мислиш, защо не разбират предупреждението ми: „Превъртелият ви зет идва, за да ви гръмне“? — попитах го, преди да се запътя към асансьора.

Освен това, семейство Бланшет току-що бяха научили, че дъщеря им и внучките им също са убити.

Когато икономът отвори пред мен вратата на мезонета, видях госпожа Бланшет край басейна. Една прислужница бе застанала зад нея, а възрастен латиноамериканец с униформа на техник от поддръжката се беше надвесил над водата, очевидно готов да се гмурне вътре.

— Какво става там? — попитах.

— Госпожа Бланшет си изпусна едната обица в дълбоката част — обясни ми икономът, когато техникът се потопи във водата.

— А защо не го изпразнят? — учудих се аз.

— Няма да успеят да го напълнят до девет часа, когато се очаква да пристигнат първите гости, сър. Госпожа Бланшет настоява за коктейла да останат да светят само декоративните свещи, плаващи в басейна.

— Разбира се — кимнах. — Декоративни плаващи свещи. Как не се сетих?

Лицето на иконома доби странно, обидено изражение.

— Детектив, може би трябва да разговаряте с господин Бланшет — изрече той. — Да го доведа ли?

Кимнах, без да преставам да се чудя за какво бе всичко това. Икономът се разбърза напред, а аз тръгнах покрай басейна, за да се опитам да проведа един смислен разговор с госпожа Бланшет.

— Мадам — започнах аз.

Тя се извърна гъвкаво като кобра. Пълната с мартини чаша, която държеше в ръка, се изля върху дрехата на прислужницата. Съдейки по блясъка в очите й и дъха й, можех да се обзаложа, че вече бе изпила няколко коктейла. Може би пиенето и опитите да се преструва на заета бяха нейните начини да се справя със скръбта.

— Дайте ми още една — нетърпеливо нареди тя, като връчи чашата на смутената прислужница. После насочи вниманието си към мен. — Отново вие. Какво има сега? — запита ме.

— Вероятно не съм бил достатъчно ясен за опасността, на която сте изложени двамата със съпруга ви — търпеливо обясних аз. — Вашият зет — искам да кажа, Томас Гладстон — несъмнено ви е взел на мушка, както ние се изразяваме. Точно сега моментът никак не е подходящ да събирате гости. Длъжен съм да ви помоля да отмените партито.

— Да го отменя? — повтори тя вбесено. — Та това е благотворителна вечер на приятелите на Конго за борба със СПИН. Планирана е още миналата година. Специално за тази вечер Стивън долетя чак от западното крайбрежие. А Съмнър на практика си съкрати ваканцията. Искате ли да ви посоча още имена? Нищо не може да се отмени.

— Госпожо Бланшет, на карта е заложен животът на много хора — добавих аз.

Вместо да ми отговори, тя измъкна мобилен телефон от чантата си.

— Даяндра? Синтия се обажда — забъбри тя. — Можеш ли да ме свържеш с Морти?

Морти? О, господи, оставаше ми единствено да се надявам да не е онзи Морти, за когото си мислех. Само това ми липсваше. Не исках изобщо да чувам името му.

Тя се отдалечи, без да спира да говори. Техникът от поддръжката подаде глава над водата, за да си поеме въздух, впери сърдит поглед в гърба й и измърмори на испански нещо, което не се позволява във възпитаните среди.

— Ти го каза, амиго — усмихнах се аз.

След малко тя се върна при мен и ми подаде телефона с триумфално изражение.

— Кой е там? — попита груб мъжки глас.

— Детектив Майкъл Бенет.

— Слушай, Бенет, обажда се кметът Карлсън. Ще присъствам не само аз, но и жена ми, така че край на споровете. Позвъни на комисаря и му предай да засили мерките за сигурност. Ясен ли съм?

Точно така, исках да му отвърна. Засиленото полицейско присъствие ще се отрази чудесно на капана ни за залавяне на убиеца. Какво значение има дали ще загинат още десетина жители на града в сравнение със събирането на ВИП персони около басейна?

Но мисли от този род, макар и крайно неохотно, трябваше да запазя само за себе си.

— Както наредите, ваша чест — отговорих.

69.

Като се върнах отново вътре, видях иконома да идва с Хенри Бланшет. Никога не бях срещал по-нещастно изглеждащ човек.

— Сигурен съм, че намирате поведението на жена ми малко странно, нали, детектив?

— Не е моя работа да го преценявам.

— Трудно й е да се справи със стреса — додаде нещастникът с въздишка. — В миналото имаше моменти, когато много по-дребни неща я докарваха до ръба на нервна криза. Премина през различни етапи — пиене, хапчета, но пак не е в състояние да се овладее. Скоро ще рухне и тогава ще я отведа в една дискретна клиника, където добре я познават. Затова само трябва да я изтърпите още малко.

— Ще се постарая — обещах.

Всъщност изпитвах жал към Хенри. Сякаш не му стигаха собствената му мъка и опасностите, които криеше сегашната ситуация, но и тази побъркана съпруга му висеше на ръцете.

През следващия половин час стриктно следвах заповедите на кмета. Обадих се на Макгинис и след броени минути като подкрепление ми изпратиха дузина униформени полицаи и детективи, които се появиха от служебния асансьор заедно с хората от кетъринга.

Взех списъка с гостите от иконома и разположих двама полицаи на пост до вратата на мезонета да дежурят с него, макар че не беше много вероятно да търсят имената по списъка, след като се очакваше да пристигнат толкова знаменитости от Холивуд, Вашингтон и Уолстрийт. Изпратих още неколцина от хората ни да се преоблекат като келнери. Дори разположих двама полицаи на пост на покрива край басейна. Кой можеше да каже откъде ще се появи този маниак? Можеше да се опита да се изкачи по сградата като Спайдърмен или да се спусне с парапланер от небето.

После лично се заех да проверявам мерките за сигурност една по една. Изкачих се на горните етажи и обиколих стаите. Това място чудесно би подхождало на моето многочислено семейство и пак щяха да останат няколко свободни стаи. Преминах през неговата и нейната спалня, през мраморни бани, които дори римските императори биха намерили за луксозни, през библиотеката, цялата в бяло, с таван с чудесни орнаменти — като във френски замък. Непрекъснато очаквах да намеря злато и скъпоценни камъни, пръснати върху ориенталските килими като пиратско съкровище.

В мига, когато надниквах в една от баните, чух човешки гласове. Вероятно беше още една група прислужници, но по-добре беше да проверя. Извадих глока си и внимателно се огледах.

Но вместо на прислужници, се натъкнах на госпожа Бланшет. Видях през открехнатата врата, че плаче върху малко легло с балдахин. Съпругът й се появи зад нея и я прегърна. И неговото лице беше мокро от сълзи. Тя се люлееше напред-назад, без да спира да ридае, докато юмруците й мачкаха покривката на леглото, а той й шепнеше нещо в ухото.

Досетих се, че това е стаята на дъщеря им, и побързах да прибера пистолета в кобура. Съжалих за всичко лошо, което преди малко си бях помислил за нея. Въпреки неприятното й излъчване и цялата й сприхавост, тази жена бе преминала през ада. Място, което и аз познавах много добре.

Оттеглих се колкото можех по-тихо. На най-горното стъпало видях снимка на дъщеря им — Ерика, с един непознат мъж. Предположих, че е бил първият й съпруг. Разхождаха се с дъщерите си по някакъв слънчев плаж край тъмносинята вода, смееха се, а вятърът отвяваше косите им назад.

Докато гледах семейството, си спомних за всички снимки, които имах на Мейв и хлапетата. Запечатали нашите щастливи мигове, завинаги замразени и уловени. Това беше, нали? Това, до което се свеждаше целият живот. Което никога не може да ти бъде отнето. Моментите, споделени със семейството и с хората, които обичаш.

70.

Ръководех координацията на мерките за сигурност от кухнята на фамилия Бланшет. Помещението имаше такива размери, сякаш бе предназначено за ресторанта на някой грандхотел. Настаних се в най-отдалечения ъгъл, който можах да открия. Последното, което исках, беше да стоя край външната врата, когато пристигне кметът. Нямах желание да чуя поредната гневна тирада на Негова шибана чест.

Въпреки краткото време, с което разполагахме, успяхме да свършим страхотна работа, за да подсилим сигурността. За щастие служителите на първокласната фирма за кетъринг, избрана от Бланшет за тази вечер, имаха опит с много банкети на ООН и президентски инициативи за набиране на средства, така че успяхме да извършим проверките с федералните агенти без много шум и суетня.

Тълпата гости ни създаваше най-много главоболия. Когато настояхме да проверяваме чантите на входа, имаше такива параноични изпълнения, че реших, че някои трябва да бъдат упоени. Постигнахме компромис чак след като донесоха един детектор за метал от сградата на криминалния съд на Манхатън по изричната заповед на добрия приятел на госпожа Бланшет — кмета на града.

Единственият по-висок звук се разнесе, когато Моу Моу Джоузефин, главната готвачка каджунка9, чу как един от детективите от управлението Център-север се записал доброволец в Ню Орлиънс след връхлитането на урагана „Катрина“. Докато се усетим, тя ни затрупа с чинии, препълнени със супа от бамя, скариди и царевичен хляб.

През първия час беше зловещо тихо, докато повечето от най-известните гости пристигаха за частната вечеря преди голямото благотворително събитие. Разбира се, изпитах огромно облекчение, че не се появи никаква опасност, но от друга страна, се надявах Гладстон да направи опит за нападение, така че да можем да го заловим. Непредвидимостта на действията му бавно, но постоянно ме напрягаше и стомахът ме присвиваше. Или беше заради джамбалаята10 на Моу Моу, обилно подправена с лют пипер.

Тъкмо приключих със стотната си проверка по полицейския радиоканал със скучаещия екип от аварийния отряд на другия тротоар откъм Сентръл Парк, когато Бет Питърс ми позвъни на мобилния.

— Няма да повярваш на това, което ще чуеш сега — възбудено започна тя.

— Какво? Пипнахме ли го?

— Ела на Западна Тридесет и осма улица, близо до Единадесето авеню, и може би ти ще ми кажеш — заяви тя.

Какво, по дяволите, означаваше това? Западна Тридесет и осма? Там беше убит френският фотограф.

— Хайде, Бет, без игрички. Какво става?

— Честно казано, не съм сигурна, Майк — призна ми тя. — Просто се нуждая от теб тук. Лесно ще откриеш мястото. Отпред са струпани пет пожарни коли. О, да, и коне.

„Коне ли?“, изумих се аз.

71.

Покривът на жилището в Хелс Китчън още пушеше, когато спрях шевролета си до тротоара зад камиона на противопожарната служба.

Бет Питърс излезе, за да ме посрещне, когато излизах от колата. Примигнах, удивен от гледката.

— Казах ти, че няма да повярваш на очите си — припомни ми тя.

Излезе права. Табун подплашени коне обикаляше около тротоара зад лентите, опънати от пожарникарите. Докато двамата с Бет влизахме в димящата сграда, един от огнеборците ни разказа, че в близост до пожара се е намирала конюшня за конете, впрягани във файтоните за разходките из Сентръл Парк.

Е, защо пък не и коне, помислих си. Вече си имахме беглец от закона и вихреща се стрелба. Липсваше ми само бяла шапка. Бих могъл да заема една от откачения мъж на Таймс Скуеър, наречен Голия каубой11.

Стените на апартамента на най-горния етаж бяха по-черни дори от каджунските скариди, които току-що бях изял. Бет Питърс поговори с един от криминалистите в една от опразнените вече обгорели стаи, след което ми даде газова маска, преди да ме поведе към овъглената купчина в средата на апартамента.

Когато вперих удивен поглед в обгорения до неузнаваемост труп, стомахът ми се сви. Огънят изцяло го бе изпепелил. Останала бе само една зейнала устна кухина, като във филм на ужасите.

— Наредих на криминалистите да снемат отпечатъци от зъбите. После се свързахме със зъболекаря, при когото се е лекувал Томас Гладстон. Понеже се намира извън Локъст Вали, поискахме да ни изпрати по електронната поща копия от рентгенови снимки на пациента му — обясни ми Бет. — От отдела по съдебна медицина са сигурни, че данните съвпадат.

Изненадата от гледката на конете не беше нищо в сравнение със сегашната. Стоях изумен.

— Искаш да кажеш, че това е Гладстон? — попитах.

— Самият той.

Знаех, че е редно да изпитваме почит към мъртвите, но не бих могъл да отрека, че се зарадвах. Най-после този случай, който ме разяждаше като язва, бе приключил. Всъщност не успях да се сдържа и се усмихнах, като изпуснах дълга въздишка на облекчение, все едно че от плещите ми се стовари огромно бреме.

— Какво предполагаш? — попитах аз. — Той се е принесъл в жертва, така ли? Буквално се е стопил сред сиянието на славата. Слава богу, че всичко свърши!

Но Бет Питърс поклати глава. Прекалено бях избързал с преценката си.

Приведе се до трупа, нагласи ръкавицата си и докосна малък кръгъл отвор на слепоочието му. После посочи един още по-голям отвор откъм другата страна на черепа, но с назъбени краища, като при изходяща рана от куршум.

— Да се застреляш е съвсем лесно, но първо да се гръмнеш, а след това да се самозапалиш… Това вече е невероятен трик — заключи тя.

— Може да е направил обратното — отчаяно се опитах да измисля нещо. — Първо да е подпалил мястото, а после да е натиснал спусъка.

— А тогава какво е станало с оръжието? Дори и да се е стопил, от един пистолет винаги ще останат някакви следи. Но криминалистите не откриха такива. Освен това Клиъри каза, че е имало ларви от мухи в горната част на лявата му ръка. Това означава, че е бил мъртъв от два, а може и от три дни.

— Което пък означава, че Гладстон не е можел да убие всичките онези хора — довърших вместо нея и разтърках очите си.

— Съжалявам, Майк, но този тук не е нашият стрелец.

Мислено изругах. Не беше той, така ли? Ако трупът не беше на Томас Гладстон, тогава кой, по дяволите, беше?

— И това не е всичко — заяви Бет, като се изправи. Поведе ме към един дрешник с обгорени врата и стени.

Трепнах при кошмарната гледка на слаба млада блондинка, сгърчена вътре. Огънят не беше засегнал много силно лицето й. Виждаше се, че е застреляна в тила.

— Намерихме чантата й. Името й е Уенди Стъб. Двадесет и шест годишна. На визитната й картичка е написано, че е журналистка в „Стоа Холдингс“, нашумяла пиар агенция на Парк авеню.

Журналистка? Каква беше връзката й с всичко това?

Докато слушах как пожарникарите разкъртват останките от стените в другите помещения, се запитах дали в противопожарната служба към нюйоркската полиция още търсят кандидати за работа. Промяна в кариерата по средата на жизнения ми път щеше да ми се отрази като печеливш билет от лотарията. Или може би от съседната конюшня щяха да ме наемат, за да помогна на бедните създания да преодолеят преживяната травма.

Бет Питърс ме изгледа въпросително.

— Сега какво?

— Ти ли ме питаш? — отвърнах й, замислен.

72.

Пиковият час на движението още бе в разгара си, когато таксито на Учителя спря зад един полицейски автомобил, паркиран пред хотел „Пиер“. Това леко го изнерви, но портиерът Вини побърза да отвори вратата на таксито със заучени движения, все едно нищо особено не се е случило. Полицаите не посещаваха места като това, за да арестуват хората — идваха, за да ги защитят. Все пак Учителя остана нащрек, като не отдели ръката си от дръжката на пистолета четиридесет и пети калибър дори докато слизаше от таксито.

— Добре дошли у дома, господин Майър! — поздрави го Вини. — Как беше пътуването? До Париж, нали?

Беше казал на всички в хотела, че отива в Париж. Макар че всъщност стигна доста по-далеч. В други измерения. Но сега си беше у дома, там, където живееше през последните три години.

— Беше страхотно, Вини. Особено храната — отвърна Учителя и неволно се усмихна. Хареса Вини още в деня, в който реши да се премести в този световноизвестен хотел. Беше веднага след смъртта на майка му, когато той се оказа единственият наследник на богатството на Роналд Майър, възлизащо на двадесет и четири милиона долара. Реши, че негов дълг към онзи задник, доведения му баща, е да профука имането му до последния проклет цент. Но задържа апартамента си в Хелс Китчън като таен команден център. — Какво е станало, че отвън има полицейска кола? — попита той небрежно.

— О, господи! Вероятно още не сте чули. Наоколо върлува някакъв шибан… пардон, откачен маниак, който през последните дни изпозастреля сума ти народ. Убил една стюардеса в някакъв хотел на Шесто и салонния от „Двадесет и едно“. Пише го във всички вестници. Ченгетата смятат, че е някакъв богаташ, на когото му изхвръкнала чивията. Та затуй сега вардят навсякъде, където има богаташи. Братовчед ми Марио, сержант в полицията във Вилидж, ми каза, че всичките му колеги пощурели, като разбрали, че могат да натрупат по цяло състояние от парите за извънредни дежурства. Да не би този свят да се е побъркал?

— Съгласен съм с теб, Вини — кимна Учителя и тайно отстрани ръка от оръжието си.

— Хей, какво става с онова нещо за „Фуд Нетуърк“? Вече ми писна от рецептите на Емерил и тъпите му трикове.

— Търпение, Вини. Добрите неща се случват само на този, който умее да чака.

— Щом така казвате, господин Майър. Какво става? Нямате багаж?

— Нещо се обърка на летище „Кенеди“. Не се случва за пръв път, нали? Ще го изпратят по-късно. А и точно сега се нуждая само от едно питие.

— Също и аз, господин Майър. Приятно прекарване.

Като влезе в хотела, рецепционистът Майкъл го поздрави сърдечно, също както Вини отвън.

— Господин Майър! Добре дошли, сър. — Учителя харесваше Майкъл почти колкото Вини. Майкъл беше дребен блондин, любезен, с мек и дискретен глас, който умееше да ти бъде невероятно полезен, без да ти целува задника. Наистина ценен.

Без никакво суетене Майкъл влезе в кабината за пощата зад бюрото на рецепцията и се върна с писмата, оставени за Учителя.

— О, да, сър, щях да забравя. Преди час се обади Барни и ми поръча да ви предам, че последният костюм ще е готов, когато се появите.

Учителя усети как внезапна студена тръпка пробяга по гръбнака му. Костюмът му бе готов.

Този, в който щеше да умре.

Така би трябвало да нарече наистина последния си костюм.

— Чудесно. Благодаря ти, Майкъл — промърмори той, докато преглеждаше писмата си.

Спря, когато погледът му се прикова върху един голям плик, съдържащ покана върху релефна хартия. Адресът на изпращача беше „Господин и госпожа Бланшет“. Кимна със задоволство. Някой, когото познаваше от предишния си живот, го бе включил в списъка на гостите. Семейство Бланшет нямаше представа кой бе господин Майър.

— Майкъл? — попита, като опря плика до брадичката си и се запъти към асансьора.

— Да, сър?

— Спешно ми трябва час за козметичния салон на хотела.

— Смятайте го за уредено, господин Майър — обеща му Майкъл.

— И би ли се погрижил, ако обичаш, да ми изпратят бутилка шампанско? Вих предпочел розе.

— „Дом Периньон“? Или „Вьов Клико“? — попита Майкъл, мигом припомнил си любимите марки на клиента.

— Какво ще кажеш и за двете? — рече Учителя с най-неустоимата си усмивка, също като на Том Круз. — Живеем само веднъж, Майкъл. Само веднъж.

73.

Час и четиридесет и пет минути по-късно Учителя стоеше пред тройното огледало в цял ръст в ателието на Барни.

— Харесва ли джентълменът това, което вижда? — попита продавачът.

Тъмносиният кашмирен костюм, който Учителя сега пробваше, беше на Джанлука Изая. Това му обясни този мазник с любвеобилен, дори благоговеен тон, като светец, произнасяш името божие. Копринената риза бе от „Батистони“, а обувките — с марката на „Бетанин и Вентури“.

Трябваше да признае, че изглеждаше дяволски добре, приветлив като Джеймс Бонд. Също като последния актьор, избран за тази роля, включително и новата му руса коса, благодарение на умелото подстригване и боядисване.

— Джентълменът харесва това, което вижда — изрече Учителя накрая и се усмихна доволно. — Каква е сметката този път?

Шивачът, избран за пробата, въведе някакви цифри в касовия апарат.

— Осем хиляди осемстотин двадесет и шест — съобщи той след минута. — Сумата включва и чорапите.

О, да, включително и чорапите за триста долара. Каква сделка.

— Ако аксесоарите ви се струват прекалено скъпи, мога да ви покажа нещо друго — предложи продавачът, но не успя да прикрие снизходителната нотка в гласа си.

С периферното си зрение Учителя забеляза, че безукорно облеченият дребен задник имаше нахалството да го изгледа с лека надменност.

Тези продавачи от лъскавите магазини май никога нямаше да се научат как точно се ухажват клиенти. „Кога точно за последен път ти си продал костюм за четирицифрена сума?“, искаше му се да попита дръгливия боклук. Като толкова много други, и този тук си просеше да му пуснеш един куршум в празното пространство между ушите му.

Учителя пое дълбоко дъх, за да се успокои. „По-кротко — каза си той. — Точно така. Добро момче. Нямаш време за глупави изцепки. Толкова си близо вече до постигането на крайната цел, до окончателното подреждане на играта“.

— Ще го взема — обяви той и се пресегна към чантата си „Луи Вюитон“.

Пръстите му напипаха стоманената дръжка на един от двата му автоматични пистолета „Интратек Тек-9“, заредени с пълнители с по петдесет патрона. Те чакаха там, сгушени под меката напа като предани другари, на тях винаги можеше да се разчита.

Подмина ги, макар и подчертано неохотно, като вместо тях измъкна чековата си книжка и кредитната си карта „Американ Експрес“.

— Дори и чорапите — додаде накрая.

74.

— Та как беше името на това сладко кученце? — попита го с невъзможен акцент таксиджията с ориенталски тюрбан на главата, докато изтегли колата си пред музея „Метрополитън“.

— Последният щрих — отвърна Учителя. Плати на шофьора и издърпа платинената малтийска болонка от колата.

Купи кученцето от един бутик за домашни любимци по пътя насам. Щеше да бъде неговият пропуск, докато обикаляше сградата, в която живееше семейство Бланшет, за да разузнае обстановката. Един изключително изискано облечен господин, разхождащ толкова дребно кученце в Горен Ийст Сайд, щеше да изглежда шик, съвсем на място.

Учителя се насочи към Пето авеню, откъм парка, докато изнервеното животинче бясно опъваше каишката си. След още една пресечка в южна посока той спря и огледа оживлението пред сградата на Бланшет. В няколко редици бяха паркирани бентлита и лимузини. Портиери и други лакеи притичваха забързано напред-назад, докато дамите с обувки на високи токчета и придружаващите ги господа излизаха от автомобилите, за да се струпат отпред.

Нещо му се стори странно. Очакваше допълнителни мерки за сигурност, но не видя никой, освен портиерите. Е, така беше още по-добре. Устните му се изкривиха в усмивка. Съдбата продължаваше да бди над него. Беше на финалната права, готов победител.

Планът му беше да влезе чрез поканата, с която се бе сдобил. Ако го спрат и поискат да го претърсят, просто ще измъкне двата си автоматични пистолета „Тек-9“, които в момента висяха в кобурите под мишниците му, и ще започне да коси всички наоколо. Ще си проправи път до асансьора със стрелба. Ще се качи горе и ще помете всеки, който се озове между него и двамата Бланшет.

Всъщност се надяваше още от входа да се натъкне на някаква съпротива. Тогава Бланшет щяха да го чуят и така щеше да има върху какво да се позамислят, докато той приближаваше с огън към тях.

Точно когато се настройваше за нападението, мина покрай един микробус, паркиран на отсрещната страна на улицата, и чу характерен звук — някакво странно пращене. Радиостанция, веднага се досети той. Вътре в някакъв ван на фирма за кетъринг! Явно ченгетата все пак му бяха заложили капан.

Студена, разтърсваща тръпка отново пробяга по тялото му. Дишането му се накъса. Единствено с огромното усилие на волята продължи да крачи спокойно напред, теглейки кученцето за каишката, все едно всеки ден вършеше само това.

Какъв би бил правилният отговор на тяхното предизвикателство? Да стреля? Да бяга? Може би това е последният му шанс и още начаса трябваше да се разправи с Бланшет. Да притича през улицата и да нахлуе със залп във фоайето.

Стисна здраво студената дръжка на автоматичния пистолет под лявото си рамо и свали предпазителя. Каквото и да се случеше след малко, нямаше да умре само той. Проклети ченгета. Защо не си мируват кротко, бездействайки, само за още десетина минути!

Позволи си един бърз поглед назад. Не се втурнаха след него. Започна да диша по-спокойно. Господи, наистина имаше късмет.

След още две преки на север Учителя рязко зави наляво и се скри в Сентръл Парк. Кученцето започна да джафка, с което още повече опъна нервите му, докато се отдалечаваше по тъмната алея.

Успокой се, каза си той. Беше в безопасност. Това тук не беше като пред хотел „Пиер“, където полицейската кола съвсем ясно се виждаше. Очевидната липса на охрана — въпреки провеждането на толкова шумно събитие вътре, би трябвало да му подскаже, че нещо не е наред! Тези кучи синове са му заложили капан. Несъмнено замислен от онзи задник Майк Бенет. Копелето някак си бе отгатнало плана на Учителя.

Но Учителя още навремето беше изчел доста книги по военна стратегия. „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ, „Ръкопис за петте стъпала“ от Миямото Мусаши, „Владетелят“ от Макиавели. Съветите на всички тези велики стратези по същество се свеждаха до нещо просто, макар и не съвсем. Отгатни какво си мисли противникът за следващия ти ход и направи нещо съвсем различно. Измамата е изкуството на войната.

Вече почти бе обиколил езерото, когато отговорът го осени. Вдъхновяващ план как да не попадне в капана, заложен му от Майкъл Бенет — малък ендрън12. Да, това беше. Да, да, да. Притисна треперещата си ръка към ухилената си уста. Беше идеално, много по-добро от първоначалния замисъл. Той ще бъде единственият победител в края на играта.

Усмихна се още по-широко, като си представи тъпата физиономия на детектива.

— Ти направи своя ход, Бенет — прошепна той на себе си.

Пусна края на каишката и изрита в мрака малтийската болонка.

— Сега е мой ред.