Кърваво наказание

97.

Освен китката си бях счупил единия глезен и три ребра, което ме остави в болницата през цялата следваща седмица. На нас, от нюйоркската полиция, не ни се плащат всичките разноски за подобно лечение, но здравната ни застраховка е стабилна.

Майор Викърс, пилотът на Ф-15, който свали самолета ни, ме посети в болничната стая вечерта, преди да ме изпишат, с намерението да ми се извини.

— Шегуваш ли се? — потупах го дружески по гърба аз. — Заради онзи сбърканяк щях да поискам да се задейства цялата противовъздушна отбрана на Съединените щати.

След месец, в деня, в който трябваше да почетем Мейв, аз влязох, накуцвайки, с патерици в църквата „В името божие“. Олтарът приличаше на градина. Органът засвири „Музика на водата“ от Хендел — любимата на Мейв.

Решихме панихидата да бъде жизнеутвърждаваща. Дори настояхме да я почетем на рождения й ден, а не в годишнината от смъртта й.

Но въпреки това душата ми започна да ридае, когато се разнесоха тъжните звуци.

Чух как някой се изкашля в преддверието. Беше синът ми Брайън, облечен в бяло расо, държащ месингово разпятие. Зад него бяха застанали Еди и Рики като младши послушници, със запалени бели свещи.

Отец Шеймъс се приближи и погледна часовника си.

— Ако бъдеш така любезен — заговори той, вперил поглед в мен.

— Ще започна след теб — уверих го аз.

— Момент, Майк — каза ми Шеймъс със сериозен тон, като ме поведе към мястото, където кръщаваха децата.

Смятах, че съм наясно с проповедта, която се канеше да ми изнесе. Колко невъзможен съм бил през последната година. Как съм бил прекалено саркастичен, злобен и раздразнителен. Как трябвало да сподавям гнева си, за да не ме погълне. И щеше да е прав. Трябваше да спра. Да не бъда толкова зареден с омраза. Животът е прекалено кратък. Ако Учителя ме бе научил на нещо, то бе именно това.

— Слушай, Майк — прошепна ми Шеймъс, като отпусна топлата си ръка на гърба ми. — Измина почти една година и искам само да ти кажа колко се гордея с теб заради начина, по който сплотяваш семейството си. Мейв също би се гордяла с теб, сигурен съм в това.

Слушах го, удивен.

— А сега заеми мястото си. Трябва да започна церемонията.

Отминах забързано няколко скамейки от първия ред, на които бяха насядали близките ни и моето семейство.

Криси ме посрещна с усмивка, докато изпълняваше нашия обичай да се прегърнем и да си допрем главите. Вече беше много по-добре, макар че от онзи ужасен случай бе изминало съвсем кратко време. Все още забелязвах как на лицето й се изписва тъга, от което сърцето ми се късаше. Но живееше като всички деца — забравяше и продължаваше напред.

Вероятно трябваше да се поуча от нея.

След избраните пасажи от Евангелието Джейн зачете поема от Ан Брадстрийт, озаглавена „До нейните деца“, която бе намерила записана на един лист, сгънат в края на една от готварските книги на Мейв.

— Мама ни научи точно на това, на което Ан Брадстрийт е искала да учи децата си — заговори развълнувано Джейн.

Това беше. Не можах да се сдържа. Заплаках. И повярвайте ми, не бях единственият. Джейн се върна на нашата скамейка и аз силно я прегърнах.

След церемонията момичетата ме изненадаха с пикник за обяд в Ривърсайд Парк. Загледах се над водите на Хъдсън и си припомних как видях Мейв като блестящ ангел сред водите на залива. Ако беше само халюцинация, така да бъде. И на това бях благодарен.

Но част от мен, най-добрата ми част, не мислеше така.

Един ден отново ще я видя. Преди само се надявах, че ще се сбъдне, но сега знаех, че ще е така.

Наблюдавах как Еди и Брайън играят футбол. Лекарят ми каза, че глезенът ми няма да е годен за ходене дори след още две седмици, но какво разбират лекарите? Захвърлих патериците и закуцуках към тях. Успях да пресека един пас.

Криси и Шона тутакси скочиха към мен и аз се оставих в ръцете им. В същия миг край мен се събраха и останалите. Дори и Шеймъс, който буквално изтръгна топката от пръстите ми, преди да падне върху гърдите ми.

Затворих очи, когато си припомних грозните думи на Майър:

Струва ли си целият този живот? Това ли те кара сутрин да се надигнеш от леглото?

„По-добре повярвай, кучи сине — помислих си. — И където и да си сега, надявам се още да гориш“.

98.

Като се върнахме в нашата сграда, заварихме суматоха пред входа — протестиращи от някакъв вид се изреждаха в кръг пред камерата от Четвърти новинарски канал. Имаше и още хора с микрофони.

На един от размахваните плакати се четеше ЧЕНГЕ УБИЕЦ.

Какво? Нима бяха гневни, защото Майър бе мъртъв?!

Почакайте. Това тук е Ню Йорк. Разбира се, че можеха да се гневят и за това.

Тогава, на един от другите плакати, видях снимка на млад чернокож. Под нея с големи букви бе написано: КЕНЕТ РОБИНСЪН БЕШЕ УБИТ. ПОЗОР ЗА НЮЙОРКСКАТА ПОЛИЦИЯ!

Вцепених се. Тези хора протестираха срещу убийството на стрелеца на банда, занимаваща се с пласиране на наркотици в Харлем, станало, струва ми се, преди десетина години.

Моите деца се затичаха и се смесиха с тълпата. Мили боже, какво правеха малките маниаци? Наблюдавах безпомощно как се бутат сред редицата от протестиращите, за да се доберат до оператора с камерата. После се обърнаха и се развикаха:

— Моят баща е герой!

— Той е най-добрият в света!

— Баща ми е велик. А вие със сигурност не сте!

Еди застина за няколко секунди.

После закрещя:

— И да ви навра стик за хокей в задника!

Репортерите ме наобиколиха и отрупаха с въпроси. Но аз запазих хладнокръвие и само поклатих глава. С героичната помощ на нашия портиер Ралф успях да прибера неспокойните хлапета в сградата.

— Не бива да правите или да говорите подобни неща — казах им аз, но Шеймъс не ми обърна внимание, извика ура, вдигна дланта си и я удари в дланите на децата.

Ралф притича забързано, когато стигнахме до асансьора.

— Господин Бенет, моля ви — нервно изрече. — От пресата казват, че искат изявление от вас. Чак тогава ще си тръгнат. — Ясно бе, че изгаряше от нетърпение да ги отдалечи от сградата.

— Добре, Ралф, ще се погрижа за това — казах му.

Като се върнах отново при външната врата на сградата, хората от медиите поднесоха под брадичката ми алуминиев букет от микрофони. Изкашлях се шумно.

— След всичко това ще направя изявление — обявих. — Съгласен съм с децата си на сто и един процента. Довиждане на всички. И преди да забравя: да ви навра — на всеки един от вас — стик за хокей в задниците.