Лабиринтът

63.

Планината Сабартес

Петък, 8 юли 2005 година

Одрик Бейар седеше на маса от лъснато до блясък тъмно дърво в къщата си в сянката на планината.

Таванът във всекидневната беше нисък, подът беше покрит с големи квадратни плочки с цвят на червена планинска пръст. Той беше внесъл малко промени. Толкова далеч от цивилизацията нямаше електрически ток, течаща вода, автомобили и телефони. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника.

На масата имаше газениче, което сега беше угаснало. До него беше оставена стъклена чаша, пълна почти догоре с гиньоле — от него цялата стая ухаеше на алкохол и череши. В другия край на масата беше оставен месингов поднос с две чаши и бутилка червено вино, неотворено, както и чинийка с дъхави курабийки, покрити с бяла ленена кърпа.

Бейар беше отворил капаците на прозорците, за да вижда изгрева. През пролетта дърветата около селото бяха окичени със стегнати сребристи и бели пъпки, от живите плетове и бреговете свенливо надзъртаха жълти и розови цветя. По това време на годината почти не бяха останали багри — само сивото и зеленото на планината, в чието вечно присъствие Бейар беше живял толкова дълго.

Леглото му беше отделено със завеса. Цялата стена в дъното беше покрита с тесни лавици, които сега бяха почти празни. Старо хаванче и чукало, две-три паници и черпаци, няколко стъкленици. А също книги, написани и от самия Бейар, и от великите гласове на катарската история: Делтей, Дюверноа, Нели, Марти, Брьонон, Рукет. Трудовете на арабски философи стояха редом с преводи на древноюдейски писания и текстове на писатели, древни и съвременни. Пространството, където навремето беше имало церове, отвари и билки, беше запълнено с редици евтини книги с меки корици, които не се вписваха в обстановката.

Бейар беше готов да чака.

Доближи чашата до устните си и отпи голяма глътка.

Ами ако тя не дойдеше? Ако Бейар така и не научеше истината за онези последни часове?

Старецът въздъхна. Ако тя не дойдеше, той щеше да бъде принуден да направи сам последните стъпки от това дълго пътуване. Както винаги се беше опасявал, че ще стане.

64.

Когато започна да се зазорява, Алис беше на няколко километра от Тулуза. Спря на една бензиностанция и изпи две чаши горещо сладко кафе, за да поуспокои нервите си.

Прочете още веднъж писмото. Беше пуснато в сряда сутринта във Фоа. Писмо от Одрик Бейар, в което той й даваше напътствия. Алис знаеше, че е истинско. Беше познала ситния почерк.

Чувстваше, че няма друг избор и трябва да отиде.

Разгъна картата върху барплота, за да разгледа къде точно отива. Селцето, където живееше Бейар, не беше отбелязано, макар че той беше посочил достатъчно знаци и имена на близки градове.

Пишеше й, че тя ще разпознае мястото веднага щом го види — убеден бил в това.

Като предпазна мярка, която, както сега осъзна, е трябвало да вземе по-рано, на летището Алис смени колата под наем с друга, в случай че тръгнат да я търсят.

Подмина Фоа, насочи се към Андора, сетне влезе и в Тараскон и продължи да следва указанията на Бейар. При Люзнак отби от главния път и мина през Лорда и Бестиак. Пейзажът се промени. Сега й напомняше на алпийските склонове. Ситни планински цветя, висока трева, къщи като швейцарски хижи.

Алис прекоси река Лоз. Видя се принудена да превключи на втора, защото пътят стана по-стръмен, а завоите — по-остри. Вече й призляваше от постоянните серпантини, когато се озова в малко селце.

Имаше два магазина и кафене с две маси и столове отвън на тротоара. Алис реши, че не е зле да провери дали не е сбъркала посоката, затова влезе в кафенето. Вътре беше задимено и около бара бе пълно със сгърбени намусени мъже с изпръхнали от слънцето лица и сини гащеризони.

Алис си поръча кафе и извади картата така, че да я видят всички. Тук хората не гледаха с добро око на непознатите, особено пък на сами жени. Известно време никой не я заговори, накрая обаче тя успя все пак да подхване разговор. Никой не беше чувал за Лос Серес, затова пък познаваха областта и доколкото можаха, й помогнаха.

Алис се качи с колата още по-нависоко и малко по малко започна да се ориентира. Шосето се превърна в селски път, който накрая съвсем изчезна. Алис спря и слезе от автомобила. Едва сега, сред познатия пейзаж, тя си даде сметка, че всъщност се е върнала там, откъдето тръгна. Намираше се от другата страна на връх Суларак.

Качи се на най-високото място и затули с длан очите си, за да не я заслепява слънцето. Разпозна езерото Тор с неговата особена форма, което мъжете в кафенето й бяха казали да търси. Наблизо имаше още едно езеро, известно сред местните жители като Дяволското.

Накрая Алис се ориентира по връх Сен Бартелеми, възправил се между връх Суларак и самия Монсегюр.

Точно отпред сред зелените храсти, кафявата пръст и яркожълтия зановец се виеше тесен път. Тъмнозелените листа на чемшира бяха дъхави и остри.

Изкачва се десет минути. После пътят я изведе на поляна и тя видя, че е пристигнала.

Сред развалините се виждаше самотна едноетажна къща от кафяв камък, който се сливаше с планината. На прага стоеше мъж, много слаб и много стар, с гъста бяла коса и в светлия костюм, който Алис помнеше от снимката.

Краката й я понесоха едва ли не сами. Земята стана равна, докато Алис правеше последните няколко крачки към Бейар. Той я гледаше застинал, без да казва нищо. Не се усмихна, не вдигна ръка за поздрав. Дори след като Алис се приближи, мъжът не се помръдна и продължи да мълчи. Нито за миг не свали очи от лицето й. Те бяха с изумителен цвят.

„Кехлибар, примесен с есенни листа.“

Алис спря пред него. Най-сетне той се усмихна. Сякаш слънцето излезе иззад облаците и преобрази гънките и бръчките по лицето му.

— Madomaisela Танър — подхвана Бейар. Гласът му беше гърлен и стар, като вятъра в пустинята. — Benvenguda. Знаех, че ще дойдете. — Той се дръпна и я пусна да влезе. — Заповядайте.

Притеснена и плаха, Алис се наведе, за да мине през ниската врата, и все така усещайки вперения поглед на мъжа, влезе в стаята. Бейар сякаш искаше да запечата всяка нейна черта в паметта си.

— Господин Бейар — каза Алис и млъкна.

Не се сещаше какво да добави.

Радостта му, учудването, че е дошла, примесено с вярата, че тя ще се появи на всяка цена, правеха обичайния разговор невъзможен.

— Приличате на нея — провлече Бейар.

— Виждала съм я само на снимка, но и на мен ми се стори, че си приличаме.

Той се усмихна.

— Не ви говорех за Грейс — рече тихо, после се обърна, сякаш бе казал прекалено много. — Заповядайте, седнете.

Алис огледа крадешком стаята и забеляза, че няма съвременни уреди. Запита се дали изобщо има кухня.

— Господин Бейар — подхвана пак Алис. — Радвам се да се запознаем. Питах се… откъде разбрахте как да ме откриете?

Той се усмихна отново.

— Толкова ли е важно?

Алис се замисли и се съгласи.

— Madomaisela Танър, знам за връх Суларак. Искам да ви попитам нещо, преди да продължим. Намерихте ли книга?

На Алис й се прииска повече от всичко да каже, че е намерила.

— Съжалявам — поклати тя глава. — Той ми зададе същия въпрос, но не съм виждала книга.

— Кой?

Алис се смръщи.

— Мъж на име Пол Отие.

Бейар поклати глава.

— А, да — рече той. — Но мисля, че сте намерили това, нали?

Бейар вдигна лявата си ръка и я сложи на масата. За свое изумление Алис видя, че той е с каменния пръстен. Усмихна се. Пръстенът й беше до болка познат, макар да го беше държала в ръка само няколко секунди.

Тя преглътна.

— Може ли?

Бейар го свали от палеца си. Алис го взе и го завъртя между пръстите си, и този път смутена от вторачения поглед на стареца.

— Ваш ли е? — запита, макар да се опасяваше от утвърдителния отговор на Бейар и всичко, което той значи.

Мъжът се замисли.

— Не — каза той накрая, — въпреки че навремето и аз имах такъв.

— Тогава на кого е принадлежал?

— Нима не знаете?

За стотна от секундата на Алис й се стори, че наистина знае. После искрата на ясното съзнание угасна и умът й отново се замъгли.

— Не съм сигурна — отговори тя плахо и поклати глава, — но ми се струва, че не му достига това. — Алис извади от джоба си диска с лабиринта. — Беше при родословието в къщата на леля ми. — Тя му го подаде. — Вие ли сте й го пратили?

Бейар не отговори.

— Грейс беше обаятелна жена, високообразована и умна. При първия ни разговор установихме, че имаме много общи интереси и сме изживели много сходни неща.

— За какво служи? — попита Алис, защото не искаше да се отклоняват от темата.

— Нарича се merel. Навремето е имало много. Днес се е запазил само този.

Алис загледа изумена как Бейар пъха диска в отвора на пръстена.

— Aquì. Готово.

Бейар се усмихна и отново сложи пръстена на палеца си.

— Само за украса ли служи, или има и друго предназначение?

Той се усмихна, сякаш Алис е издържала някакъв изпит.

— Това е ключът, без който не може — промълви тихо.

— Без който не може какво?

И този път старецът не отговори.

— Алаис ви навещава понякога насън, нали?

Алис се сепна от внезапния обрат в разговора. Не знаеше какво да направи.

— Ние носим миналото вътре в нас, в костите и кръвта си — обясни Бейар. — Алаис е била с вас през целия ви живот и е бдяла. Имате много общи качества. Точно като вас и тя притежаваше огромна смелост и решителност. Беше вярна и предана, вероятно също като вас. — Той замълча и отново и се усмихна. — И тя сънуваше сънища. За едно време, за началото. Те й разкриваха съдбата, макар тя да не искаше да я приеме, точно както сега вашата съдба ви осветява пътя.

Алис имаше чувството, че словата му идват от много далеч и сякаш нямат нищо общо с нея, с Бейар и с когото и да било, и са съществували винаги във времето и пространството.

— Винаги съм я сънувала — сподели тя, без да знае къде ще я отведат думите. — Винаги съм сънувала огъня, планината, книгата. Тази планина ли? — Бейар кимна. — Чувствам, че Алаис се опитва да ми каже нещо. От няколко дни лицето й става все по-ясно, но още не я чувам да ми говори. — Алис се поколеба. — Не разбирам какво иска от мен.

— Или може би вие от нея — каза ведро старецът.

Наля от виното и й подаде чаша. Въпреки че беше рано, тя отпи няколко глътки и усети как течността се плъзга надолу по гърлото й и я стопля.

— Трябва да знам какво се е случило с Алаис, господин Бейар. Докато не го сторя, всичко ще ми се струва безсмислено. Вие го знаете, нали?

Изведнъж той се натъжи.

— Тя все пак се е спасила — каза бавно Алис, която се страхуваше да чуе отговора. — След Каркасон… те не са ли… тя не е ли била заловена?

Бейар допря длани до масата. Те бяха слаби, на кафяви старчески петна и Алис си помисли, че приличат на крака на птица.

— Алаис не е умряла преждевременно — изрече предпазливо старецът.

— Това не ми казва дали… — подхвана Алис.

Бейар вдигна ръка.

— Под връх Суларак бяха отприщени събития и те ще ви дадат… ще ни дадат отговорите, които търсим. Истината за миналото ще се изясни само ако разберем настоящето. Вие издирвате приятелката си, нали?

И този път Алис се сепна от начина, по който старецът скачаше от тема на тема.

— Откъде знаете за Шийла? — попита тя.

— Знам за археологическите разкопки и за случилото се там. Сега приятелката ви е изчезнала. Вие се опитвате да я намерите.

Алис реши, че е безсмислено да се опитва да разбере какво знае старецът и как го е научил, затова отвърна:

— Преди два дни Шийла е напуснала мотела, където бяха отседнали членовете на експедицията. Оттогава не я е виждал никой. Знам, че изчезването й е свързано с лабиринта, който беше открит. — Тя се поколеба. — Всъщност ми се струва, че знам кой би могъл да стои зад всичко това. В началото си помислих, че Шийла е откраднала пръстена.

Бейар поклати глава.

— Взел го е Ив Био, който го е изпратил на баба си Жан Жиро.

Очите на Алис се разшириха: поредната плочка от пъзела си беше дошла на мястото.

— Ив и приятелката ви работят за жена на име Дьо л’Орадор. — Старецът се замисли. — За щастие Ив се е усъмнил. Предполагам, че и вашата приятелка.

Алис кимна.

— Био ми даде един телефонен номер. Намерих адреса и когато никой не ми вдигна, реших да отида и да проверя на място дали Шийла е там. Оказа се, че това е къщата на госпожа Дьо л’Орадор. В Шартр.

— Ходили сте до Шартр? — възкликна с блеснали очи Бейар. — Разкажете. Какво видяхте?

Той слуша, без да казва нищо, докато Алис разказваше.

— Но този младеж, Уил де, не ви е показал залата, така ли?

Алис поклати глава.

— След известно време започнах да си мисля, че такава зала всъщност не съществува.

— Не, съществува си — възрази Бейар.

— Забравих си раницата. Вътре са всичките ми записки за лабиринта, снимката ви с леля ми. Раницата ще ги доведе право при мен. — Алис се замисли. — Точно заради това Уил се върна да я прибере.

— И сега вие се притеснявате, че и на него му се е случило нещо, така ли?

— Да ви призная, не съм сигурна. Ту ме е страх за Уил, ту ми се струва, че може би и той е замесен.

— Но защо изобщо сте решили, че можете да му се доверите? — Алис вдигна поглед, стресната от промяната в тона му. Обичайното му благо изражение беше изчезнало. — Да не смятате, че му дължите нещо?

— Да му дължа нещо ли? — изненада се младата жена. — Не, няма такова нещо. Почти не го познавам. Но вероятно ми е допаднал. Чувствах се добре с него. Усещах, че…

— Que? Какво?

— Беше по-скоро обратното. Звучи налудничаво, но сякаш той смяташе, че дължи нещо на мен. И трябва да ме възмезди.

Най-неочаквано Бейар избута стола назад и отиде до прозореца. Определено беше объркан.

Алис зачака, не знаеше какво става. Накрая старецът се обърна.

— Ще ви разкажа живота на Алаис — каза той. — И с познанието за него може би ще намерим смелостта да посрещнем онова, което ни предстои оттук нататък. Ала знайте едно, madomaisela Танър. Щом чуете разказа ми, няма да имате друг избор, освен да извървите пътя до края.

Алис се намръщи.

— Звучи като предупреждение.

— Не — побърза да каже старецът. — Няма такова нещо. Но не бива да губим от поглед приятелката ви. От онова, което сте чули, можем да отсъдим, че засега не я застрашава нищо — най-малкото до довечера.

— Но аз не знам къде ще се състои срещата — рече Алис. — Франсоа-Батист не спомена. Каза само утре в девет и половина вечерта.

— Аз се досещам къде ще бъде — отвърна спокойно Бейар. — На здрачаване трябва да сме там и да ги чакаме. Разполагаме с малко време да поговорим.

— Но ако грешите?

Старецът сви рамене.

— Да се надяваме, че не греша.

Известно време Алис мълча.

— Просто искам да знам истината — заяви тя, изумена колко спокоен е гласът й.

Бейар се усмихна.

— Аз също — рече той.

65.

Уил усети как го влачат надолу по стълбите към сутерена, после по циментовия коридор и през двете врати. Миризмата на тамян не беше толкова силна, макар че още се стелеше като спомен из притихналия здрач в подземието.

В началото мислеше, че го водят в залата, за да го убият. В съзнанието му изникнаха камъкът в долния край на саркофага и кръвта по пода. После обаче го накараха да прекрачи едно стъпало. Той усети върху лицето си свежия въздух на ранната утрин и разбра, че е навън, на някоя от пресечките зад улица „Шовал Блан“. Носеха се утринните миризми на печено кафе и боклук; чуваше се как някъде наблизо камионът обикаля и събира отпадъците. Уил разбра, че именно така са изнесли от къщата трупа на Таверние, за да го откарат на реката.

Прониза го гърч на страх и Уил потрепери, при което усети, че ръцете и краката му са вързани. Чу как отварят багажника на автомобил. Качиха го, или по-скоро го метнаха вътре в багажника. Но имаше нещо особено. Уил се намираше в нещо като голяма кутия. Миришеше на пластмаса.

Докато се обръщаше тромаво на една страна, главата му опря в долния край на кутията и Уил почувства как кожата около раната му се отваря. По слепоочието му на дразнеща смъдяща струйка се застича кръв. Не можеше да помръдне ръцете си, за да я изтрие.

Отново си припомни как стоеше пред вратата на кабинета. После удара с пистолета по главата и ослепителната остра болка.

Някой го сграбчи с мазолеста ръка. Уил почувства как вдигат рязко ръкава му, сетне острия връх на иглата, пробола кожата му. Както преди. След това някой щракна закопчалките и метна отгоре му някакво покривало, може би брезент.

Опиатът, студен и приятен, се просмука във вените му и притъпи болката. Уил изпадна в унес. Ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. Усети как автомобилът набира скорост. Вече му се гадеше от клатушкането по завоите. Мислеше си за Алис. Повече от всичко искаше да я види. Да й каже, че е направил всичко по силите си. Че не я е подвел.

Халюцинираше. Представяше си водовъртежите в мътната зелена вода на река Йор, която прониква през устата и носа в белите му дробове. Опита се да държи в съзнанието си лицето на Алис, сериозните й кафяви очи, усмивката й. Ако успееше да запази образа й пред очите си, може би щеше да се измъкне здрав и невредим.

Но страхът, че ще се удави и ще умре на това чуждо място, надделя. Уил хлътна в мрака.

В Каркасон Пол Отие стоеше на балкона си с изглед към река Од и държеше чаша кафе. Беше използвал Шийла О’Донъл като примамка, за да се добере до Франсоа-Батист дьо л’Орадор, но дълбоко в себе си отхвърляше възможността тя да му занесе фалшива книга. Момчето щеше да се досети. Освен това щеше да види в какво състояние е жената и да разбере, че са му заложили капан.

Отие остави чашата на масата и разкопча маншетите на снежнобялата си риза. Можеше да направи само едно: да се изправи срещу Франсоа-Батист и да му каже, че ще доведе О’Донъл с книгата при Мари-Сесил под връх Суларак точно преди церемонията.

Съжаляваше, че не се е добрал до пръстена, макар и досега да бе убеден, че Жиро го е дала на Одрик Бейар и че той сам ще дойде под връх Суларак. Отие не се и съмняваше, че старецът е някъде наблизо и наблюдава развоя на събитията.

Алис Танър му създаваше повече главоболия. Дискът, за който О’Донъл му беше споменала, го озадачаваше, още повече че Отие не знаеше какво е предназначението му. Танър все му се изплъзваше. На гробищата беше избягала на Доминго и Бресар. Вчера те бяха изгубили автомобила й от поглед за няколко часа и когато днес сутринта най-сетне бяха получили сигнал, че колата е забелязана, бяха видели, че тя просто е спряна пред представителството на „Херц“ на летище Тулуза.

Отие стисна кръстчето около врата си. До полунощ всичко щеше да е приключило. Писанията на еретиците, а и самите еретици щяха да бъдат унищожени.

Камбаната на катедралата в далечината започна да призовава вярващите за петъчната служба. Отие си погледна часовника. Смяташе да отиде да се изповяда. След като греховете му бъдеха опростени, той щеше да коленичи в състояние на благодат пред олтара и да получи светото причастие. Сетне щеше да бъде готов телом и духом да изпълни Божията воля.

Автомобилът намали скорост и зави по селски път.

Шофьорът караше внимателно и заобикаляше дупките. Зъбите на Уил тракаха, докато колата с друсане изкачваше баира.

Накрая спряха.

Уил усети как автомобилът се разклаща, когато двамата мъже слязоха, после чу как вратите се затръшват и се заключват с дистанционното устройство. Ръцете му бяха завързани отзад. Той завъртя китки, за да разхлаби връвта. Не постигна почти нищо. Отново го плисна онова чувство. Беше лежал дълго в това неудобно положение и раменете го боляха, сякаш бяха пристегнати с обръч.

Най-неочаквано багажникът се отвори. Уил продължи да лежи с разтуптяно сърце. Мъжете отвориха закопчалките на пластмасовия контейнер. Единият хвана Уил под мишниците, а другият — през коленете. Измъкнаха го от багажника и го пуснаха на земята.

Дори под въздействието на опиата Уил разбра, че е на километри от цивилизацията. Слънцето прежуряше безжалостно, във въздуха имаше някаква острота и свежест, които му подсказаха, че се намират на открито и безлюдно място. Царяха пълна тишина и спокойствие. Никакви автомобили, никакви хора. Уил примига. Опита се да фокусира поглед, но светлината беше ослепителна. Слънцето сякаш прогаряше зениците му и правеше всичко бяло.

Уил усети иглата на спринцовката, която се заби отново в ръката му, и познатата прегръдка на опиата плъзна във вените му. Мъжете грубо го изправиха и го завлачиха нагоре по хълма. Беше стръмен, Уил чу как мъжете дишат запъхтяно и усети миризмата на пот.

Докато изпадаше в унес, той си даде сметка, че свистенето в главата му всъщност е призрачната въздишка на вятъра.

66.

Началникът на криминалната полиция в Горните Пиренеи влезе в кабинета на инспектор Нубел във Фоа и затръшна вратата след себе си.

— Дано имаш основателна причина, Нубел.

— Благодаря ти, шефе, че дойде. Нямаше да ти развалям обяда, ако не смятах, че е важно.

Другият мъж изсумтя.

— Установил си кои са убийците на Био?

— Сирил Бресар и Жавие Доминго — рече Нубел, като размаха факса, получен преди минути. — Две сигурни потвърждения. Едното малко преди злополуката във Фоа от понеделник вечер, второто непосредствено след това. Колата е намерена вчера, изоставена на границата на Испания и Андора. — Нубел замълча, за да избърше потта, избила по носа и челото му. — Работят за Пол Отие, шефе.

Началникът, едър като канара мъж, приседна на ръба на писалището.

— Слушам.

— Нали си чувал какво се твърди за Отие? Че членува в Noublesso Véritable.

Той кимна.

— Днес следобед разговарях с полицейския участък в Шартр, за да проследя връзката с Шийла О’Донъл, и оттам потвърдиха, че наистина разследват дали организацията не стои зад убийство, извършено тази седмица.

— Какво общо има Отие?

— Трупът е бил намерен бързо благодарение на сведения, предоставени от човек, който не се е представил.

— Има ли доказателства, че това е Отие?

— Не — призна Нубел, — но се знае със сигурност, че той се е срещал с журналист, който също е изчезнал. Според полицаите в Шартр двата случая са свързани. — Нубел забеляза скептицизъм по лицето на шефа си, затова продължи: — Археологическите разкопки под връх Суларак са финансирани от госпожа Дьо л’Орадор. Те се провеждат именно с нейни пари, макар това да е добре скрито. Ръководителят на експедицията Брейлинг подметна, че О’Донъл е изчезнала, след като е откраднала някои от намерените предмети. Приятелите й обаче не са на това мнение. — Той се замисли. — Сигурен съм, че я е отвлякъл Отие — или по нареждане на госпожа Дьо л’Орадор, или защото така е решил самият той.

Вентилаторът в кабинета беше счупен и Нубел беше плувнал в пот. Под мишниците му се бяха образували тъмни петна.

— Не е никак убедително, Нубел.

— Госпожа Дьо л’Орадор е била от вторник до четвъртък в Каркасон, шефе. Срещала се е два пъти с Отие. Според мен е ходила с него под връх Суларак.

— В това, Нубел, няма нищо престъпно.

— Когато сутринта дойдох на работа, намерих това съобщение — продължи следователят. — И тогава реших, че вече разполагаме с достатъчно сведения, за да поискам тази среща.

Нубел натисна копчето на телефонния секретар. Помещението се изпълни с гласа на Жан Жиро. Началникът на криминалната полиция започна да слуша съобщението, лицето му ставаше все по-мрачно.

— Коя е тази жена?

— Баба на Ив Био.

— А Одрик Бейар?

— Писател и неин приятел. Дойде заедно с нея в болницата във Фоа.

Другият мъж сложи ръце на кръста си и отпусна глава. Нубел усети, че той обмисля доколко ще си изпатят, ако тръгнат да разследват Отие и не открият нищо.

— И на сто процента ли си сигурен, че разполагаш с достатъчно данни, за да докажеш, че Доминго и Бресар са свързани и с Био, и с Отие?

— Описанието съответства напълно, шефе.

— Такова описание съответства на половината мъже в Ариеж!

— О’Донъл е изчезнала преди цели три дни, шефе.

Началникът на криминалната полиция въздъхна и стана от бюрото.

— Какво смяташ да правиш, Нубел?

— Смятам да разпитам Бресар и Доминго, шефе.

Другият мъж кимна.

— Трябва ми и заповед за обиск. Отие притежава няколко имота, включително изоставена ферма в планината Сабартес, която се води на името на бившата му жена. Ако държат О’Донъл някъде наблизо, най-вероятно е точно там.

Началникът поклати глава.

— Може би, ако поговориш по телефона с префекта… — каза той. Нубел не отговори нищо и продължи да чака. — Добре де. Но от мен да го знаеш, Клод, ако оплескаш нещо, сам ще се оправяш. Отие е човек с влияние. Колкото до госпожа Дьо л’Орадор… — Той отпусна ръце. — Ако се издъниш и не докажеш нищо, ще те разкъсат на парчета и аз няма да мога да ги спра. — Началникът на криминалната полиция се обърна и тръгна към вратата. Но точно преди да излезе, спря. — Я ми припомни кой беше този Бейар. Познавам ли го? Името ми се струва познато.

— Пише за катарите. Специалист е и по Древен Египет.

— Не, имаше още нещо… — Нубел изчака. — Не, не се сещам. — Но при всички положения не е изключено госпожа Жиро да прави от мухата слон.

— Възможно е, шефе, но съм длъжен да те предупредя, че не успях да открия Бейар. Никой не го е виждал от сряда вечерта, когато си е тръгнал с госпожа Жиро от болницата.

Другият мъж кимна.

— Ще ти звънна, когато подготвя документите. Тук ли ще бъдеш?

— Всъщност, шефе, мислех да опитам отново с англичанката — отвърна предпазливо следователят. — Тя е приятелка на О’Донъл. Може би знае нещо.

— Ще те намеря.

Веднага щом началникът на полицията излезе, Нубел се обади по телефона на няколко места, после грабна сакото си и се отправи към колата. Реши, че разполага с предостатъчно време да отскочи до Каркасон и да се върне още преди подписът на префекта върху заповедта за обиск да е изсъхнал.

В четири и половина Нубел вече седеше при колегата си в Каркасон. Арно Муро му беше стар приятел. Нубел знаеше, че може да говори спокойно. Той бутна през масата листче хартия.

— Доктор Танър каза, че ще отседне тук.

Отне им само няколко минути да проверят дали тя наистина се е регистрирала там.

— Хубав хотел точно до градските стени, на по-малко от пет минути от улица „Гаф“. С моята кола ли ще отидем?

Администраторката на рецепцията се притесни много, че я разпитват двама полицаи. Не им беше от голяма полза, почти през цялото време беше готова да се разплаче. Нубел ставаше все по-нетърпелив, докато накрая не се намеси Муро. По-дружелюбният му подход се увенча с по-голям успех.

— Е, Силви — рече той предпазливо. — Значи доктор Танър е напуснала хотела вчера рано сутринта. — Момичето кимна. — И каза, че ще се върне днес, така ли? Просто искам да го изясним.

— Oui.

— И не си чувала нищо друго. Не се е обаждала по телефона?

Момичето поклати глава.

— Чудесно. Какво още можеш да ни кажеш? Например, откакто е отседнала тук, идвал ли е някой при нея?

Администраторката се поколеба.

— Вчера много рано идва една жена, искаше да й предаде нещо.

Нубел не се сдържа и пак се намеси.

— По кое време?

Муро му направи знак да замълчи.

— Колко рано е това рано, Силви?

— Смяната ми започна в шест часа. Малко след това.

— Доктор Танър познаваше ли я? Нейна приятелка ли беше?

— Не знам. Според мен не. Доктор Танър беше изненадана.

— Помогна ни много, Силви — рече Муро. — Защо реши така?

— Защото жената каза на доктор Танър да отиде на гробищата, за да се срещне с някого там. Стори ми се странно място за среща.

— С кого да се срещне? — намеси се пак Нубел. — Чухте ли някакво име?

Силви поклати глава с още по-ужасен вид.

— Не знам дори дали е отишла.

— Чудесно. Това ни помага много. Нещо друго?

— За доктор Танър се получи и едно писмо.

— По пощата, или някой го донесе?

— Нали си смени стаята — провикна се някой от дъното на помещението. Силви се обърна и погледна към момче, скрито зад цяла камара кашони. — Много работа ни отвори…

— Как така си е сменила стаята? — прекъсна го Нубел.

— Аз не съм била тук — уточни вироглаво Силви.

— Но съм сигурен, че все пак знаете.

— Доктор Танър каза, че някой е влизал в стаята й. В сряда вечерта. Настоя да я преместим.

Нубел изтръпна. Отиде веднага в другия край на фоайето.

— На всички ви се е отворила много работа — каза меко Муро, за да продължи разговора със Силви.

По миризмата на готвено Нубел откри лесно младежа.

— Тук ли бяхте в сряда вечерта?

Момчето се усмихна дяволито.

— Бях на работа в бара.

— Видяхте ли нещо?

— Видях как една жена изхвърча от вратата и хукна да гони някакъв тип. Чак по-късно разбрах, че това е доктор Танър.

— Видяхте ли мъжа?

— Всъщност не. Забелязах по-скоро нея.

Нубел извади от сакото си снимките и ги доближи до лицето на момчето.

— Разпознавате ли някого от двамата?

— Този съм го виждал и друг път. Беше облечен в хубав костюм. Не беше турист. Биеше на очи. Навърташе се наоколо. Във вторник, може би в сряда. Но не съм сигурен.

Докато Нубел се върне във фоайето, Муро беше успял да разсмее Силви.

— Младежът позна Доминго. Каза, че се е навъртал в хотела.

— Но това не доказва, че именно той е влизал в стаята — прошепна Муро.

Нубел плъзна снимката върху плота пред Силви.

— Някой от тези мъже познат ли ви е?

— Не — поклати тя глава, — въпреки че… — Момичето се подвоуми, сетне посочи снимката на Доминго. — Жената, която дойде да търси доктор Танър, прилича много на него.

Нубел се спогледа с Муро.

— Сестра?

— Ще наредя да проверят.

— Опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да ни пуснете в стаята на доктор Танър — каза Нубел.

— Не мога да го направя!

Муро обори всичките й възражения.

— Ще стоим вътре само пет минути. Така, Силви, ще бъде много по-лесно. Ако тръгнем да искаме разрешение от управителя, ще се наложи да пристигнем тук с цял следователски екип. Ще бъде неприятно за всички.

Администраторката свали ключа от кукичката и притеснена, ги отведе в стаята на Алис.

Прозорците бяха затворени, пердетата бяха дръпнати и вътре беше задушно. Леглото беше старателно оправено и след кратък оглед в банята се разбра, че хавлиените кърпи и чашите са сменени с чисти.

— Тук не е влизал никой от вчера сутринта, когато камериерката е чистила — промърмори Нубел.

В банята нямаше никакви лични вещи.

— Намери ли нещо? — попита Муро.

Нубел поклати глава и тръгна към гардероба. Там огледа куфара на Алис, който беше старателно подреден.

— Както личи, не е вадила нищо от багажа, след като е сменила стаите. Явно е взела със себе си паспорта, телефона, тоалетните принадлежности — съобщи той, докато прокарваше ръце под дюшека.

Отвори с носната си кърпа чекмеджето на нощното шкафче. Вътре видя блистер хапчета за главоболие и книгата на Одрик Бейар.

— Муро! — повика той рязко.

Докато му подаваше книгата, измежду страниците изпадна листче.

— Какво е това?

Нубел го вдигна, после навъсен го подаде на колегата си.

— Някакъв проблем ли има? — попита Муро.

— Това е почеркът на Ив Био — обясни Нубел. — Телефонен номер в Шартр.

Извади телефона, но той иззвъня още преди следователят да е набрал.

— Нубел — подвикна той. Муро не сваляше очи от него. — Чудесна новина, шефе. Да. Още сега.

Нубел затвори.

— Имаме заповед за обиск — съобщи той и се отправи към вратата. — По-бързо, отколкото очаквах.

— А какво си очаквал! — възкликна Муро. — Той е притиснат до стената.

67.

— Дали да не седнем отвън? — предложи Одрик. — Поне докато не стане много горещо.

— Чудесно — отвърна Алис и излезе след него от малката къща.

Имаше чувството, че сънува. Всичко се разиграваше като в забавен кадър. Величествените планини, необятното небе, ленивите, премерени движения на Бейар.

Алис усети как се отърсва от напрежението и объркването, съпътствали я през последните няколко дни.

— Ето тук е добре — каза тихо старецът, като спря при обрасло с трева хълмче.

Седна и точно като малко момче, изпружи дългите си слаби крака. Алис се поколеба, после също седна. Доближи колене до брадичката си и ги обхвана с ръце, след това видя, че Бейар се усмихва.

— Какво? — попита тя, защото внезапно се притесни.

Одрик само поклати глава.

— Los reasons. — Ехото. — Извинявайте, madomaisèla Танър. Простете ми глупостта, все пак съм стар човек.

Алис не знаеше защо той се усмихва така, но й беше хубаво.

— Много ви моля, наричайте ме Алис. Madomaisèla звучи много официално.

Бейар наклони глава.

— Добре.

— Вие на какъв език говорите — на окситански или на френски? — полюбопитства тя.

— И на двата.

— А други знаете ли?

Той се усмихна скромно.

— Английски, арабски, испански, староеврейски. Разказите променят формата и духа си, възприемат различни цветове в зависимост от думите, които човек употребява от езика, на който предпочита да ги разкаже. Понякога са по-сериозни, друг път по-закачливи и напевни. Тук, в тази част на държавата, която днес наричаме Франция, хората, на които е принадлежала земята, са говорели на langue d’Oc. Langue d’oil, предтечата на съвременния френски, е езикът на нашествениците. Такъв избор разделя хората. — Той махна с ръка. — Но вие сте дошли да чуете друго. Вълнуват ви хората, а не предположенията, нали?

Беше ред на Алис да се усмихне.

— Чела съм една от книгите ви, господин Бейар, намерих я в къщата на леля си в Салел д’Од.

Той кимна.

— Красиво място. По бреговете растат лимонови дръвчета и пинии. — Той се замисли. — Знаете ли, предводителят на кръстоносния поход Арналд-Амалрик е получил къща в Салел. А също в Каркасон и Безие.

— Не, не знаех — поклати тя глава. — Когато пристигнах, казахте, че Алаис не е умряла преждевременно. Значи… е оцеляла и след падането на Каркасон.

Алис с изненада забеляза, че сърцето й бие по-ускорено.

Бейар кимна.

— Алаис напуска Каркасон заедно с едно момче, Сажо, внук на една от пазителките на Трикнижието за лабиринта. — Той вдигна очи, за да види дали Алис го слуша, после продължи: — Насочили са се насам — уточни Бейар. — На древен език Лос Серес означава планинско било, хребет.

— Защо насам?

— Водачът на Noublesso de los Seres — братството, на което бащата на Алаис и бабата на Сажо са се врекли във вярност, ги е чакал именно тук. Алаис се страхувала, че ще ги преследват, затова двамата вървели по обиколни пътища. След падането на Каркасон навсякъде имало войници. Навъртали се и разбойници, които най-безпощадно ограбвали бежанците. Алаис и Сажо пътували рано сутрин и късно вечер, за да се предпазят от прежурящото слънце и непоносимата жега. Онова лято било особено горещо, затова след спускането на нощта спели на открито. Хранели се с ядки и с горски плодове, с каквото им попаднело. Алаис избягвала градовете, освен ако не била сигурна, че може да се подслони при верни хора.

— Как са разбрали къде да отидат? — попита Алис, която си спомни как самата тя пътува допреди няколко часа.

— Сажо е имал карта, дадена му от…

Гласът на Бейар трепна от болка. Без да знае защо, Алис го хвана за ръката. Това сякаш го поуспокои.

— Напредвали бързо — продължи старецът — и пристигнали в Лос Серес малко преди празника на Сан Микел в края на септември, точно когато земята наоколо ставала златна. От запалените стърнища над нивите се стелел дим. За тях това бил нов свят, тъй като те били израсли на сянка, по тесните улички и в препълнените зали на Каркасон. Каква светлина! Какво небе, сякаш опряло в самия рай. — Бейар замълча и се взря в гледката, ширнала се пред тях. — Разбирате ли?

Тя кимна, омагьосана от гласа му.

— Хариф ги е чакал. — Старецът сведе глава. — След като чул какво се е случило, се разридал за душата на бащата на Алаис, а също и на Симеон. За загубата на книгите и за великодушието на Есклармонд, която оставила Алаис и Сажо да заминат без нея, защото така „Книга Слова“ щяла да бъде в по-голяма безопасност.

Бейар мълча известно време.

— Било блажено време и в планината, и в равнините — поне така изглеждало в началото. Въпреки неописуемия ужас при разгрома на Безие мнозина жители на Каркасон вярвали, че скоро ще им разрешат да се приберат по домовете си. Мнозина се уповавали на Църквата. Смятали, че ако еретиците бъдат прокудени, техният живот ще бъде спасен.

— Но кръстоносците не са си тръгнали — вметна Алис.

Бейар поклати глава.

— Това е било война за земи, а не за вяра — потвърди той. — След като през август 1209 година Ciutat бил разгромен, за виконт бил избран Симон дьо Монфор, въпреки че Реймон-Роже Транкавел още бил жив. За съвременния ум е трудно да разбере какво нечувано и тежко престъпление е това. То е влизало в разрез с всички традиции, с честта. Войната се е финансирала отчасти от откупите, които един благороднически род е плащал на друг. Освен ако владетелят не е бил осъден за някакво тежко престъпление, земите му никога не са били изземвани, за да бъдат дадени на друг. Едва ли е могло да има по-ясен знак за презрението, с което северняците са се отнасяли към Окситания.

— Какво се е случило с виконт Транкавел? — попита Алис. — Видях, че в Града го помнят.

Бейар кимна.

— Той е достоен паметта му да се почита. Убили са го — след три месеца, през ноември 1209 година, в занданите на замъка Контал. Дьо Монфор разгласил, че Транкавел е издъхнал от дизентерия. Никой не му повярвал. От време на време избухвали бунтове и размирици и накрая Дьо Монфор се видял принуден да предостави на двегодишния син и наследник на Реймон-Роже годишна издръжка от три хиляди сола в замяна на законния му отказ от благородническата титла.

В съзнанието на Алис внезапно изникна едно лице. Благочестива тъжна жена, красива и вярна на съпруга и сина си.

— Агнес — пророни тя.

Известно време Бейар я гледа съсредоточено.

— Тя също се помни в Града — промълви той тихо. — Дьо Монфор е бил благочестив католик. Той — може би единствен от кръстоносците, е бил убеден, че върши Божието дело. Въвел налог за Църквата, както и десятък над първите плодове. Ciutat бил разгромен, но крепостите в Минервоа, в Черната планина и Пиренеите не се предавали. Кралят на Арагон Педро не искал да признае Дьо Монфор за свой васал, Реймон VI, чичо на виконт Транкавел, се оттеглил в Тулуза, графовете на Невер и на Сен Пол, както и други, например Ги д’Еврьо, се завърнали на север. Симон дьо Монфор владеел Каркасон, но бил откъснат. Търговците и тъкачите носели вести — добри и лоши — за обсади и битки. Монреал, Прексан, Савердюн и Памие паднали, Кабаре продължавал да се съпротивлява. През пролетта на 1210 година, през април, след тримесечна обсада Дьо Монфор превзел град Брам. Заповядал на войниците си да обкръжат разгромения гарнизон и избол очите на всички. Пощадил само един, който трябвало да поведе шествието слепци към Кабаре — ясно предупреждение за съпротивляващите се да не чакат милост. Жестокостите и гоненията ставали все по-ужасни. През юли 1210 година Дьо Монфор обсадил крепостта Минерв, разположена върху хълм. От двете страни градът е защитен от дълбоки скалисти клисури, прорязвани с хилядолетия от реките. Високо над селището Дьо Монфор разположил огромна стенобитна машина, известна като La Malvoisine — Лошата съседка. — Бейар замълча и се извърна към Алис. — Там сега има точно копие на машината. Представлява странна гледка… В продължение на месец и половина Дьо Монфор обстрелвал селището. Когато накрая Минерв паднал, сто и четирийсет parfaits на катарите не се отказали от вярата си и били изгорени на обща клада. През май 1211 година, след едномесечна обсада нашествениците превзели и Лавор. Католиците го наричали „свърталище на Сатаната“. В известен смисъл били прави. Това била епархията на епископа катар в Тулуза и там мирно и свободно живеели стотици съвършени. — Бейар отпи от чашата. — На клада са изгорени близо четиристотин credents и parfaits, включително Амори дьо Монреал, който оглавявал съпротивата, както и осемдесет от рицарите му. Кладата рухнала под тежестта им. Французите били принудени да им прережат гърлата. Тласкани от кръвожадност, нашествениците претърсили педя по педя града с надеждата да открият жената на Лавор Гиранд, под чиято закрила живеели Bons Hommes. Намерили я, гаврили се с нея. Влачили я като най-обикновена престъпница по улиците, после я хвърлили в кладенеца и я замеряли с камъни, докато тя не издъхнала.

— Алаис и Сажо знаели ли са за всички тези ужаси? — попита Алис.

— Чували разни неща, но най-често месеци след събитията. Войната още се водела главно в равнините. Тук, в Лос Серес, двамата живеели скромно, но щастливо заедно с Хариф. Събирали дърва, осолявали месо за дългите тъмни месеци на зимата, учели се да месят хляб и да поправят сламения покрив, който ги предпазвал по време на бури. — Бейар бе заговорил по-тихо. — Хариф научил Сажо да чете, после и да пише първо на окситански, сетне и на езика на нашествениците, както и малко на арабски и на староеврейски. — Старецът се усмихна. — На Сажо не му се учело много, той предпочитал движението пред мисленето, но с помощта на Алаис упорствал.

— Вероятно е искал да й докаже нещо.

Бейар я стрелна с поглед, но не каза нищо.

— Всичко това продължило до тринайсетия рожден ден на Сажо някъде около Великден, когато Хариф му съобщил, че ще го прати да чиракува в двореца на Пиер-Роже дьо Мирпоа, където да се обучи за chevalier.

— А Алаис какво е казала?

— Зарадвала се много. Сажо мечтаел точно за това. В Каркасон гледал как слугите лъскат ботушите и шлемовете на господарите си. Промъквал се на рицарските турнири, за да наблюдава. Потеклото му не позволявало да стане рицар, но това не му пречело да мечтае. Сега най-после получавал възможност да докаже, че е достоен.

— Значи е заминал?

Бейар кимна.

— Пиер-Роже Мирпоа бил справедлив, но строг господар и се славел с това, че обучавал добре момчетата си. Усилието било голямо, но Сажо бил умен, схватлив и трудолюбив. Научил се да мята копие по движеща се мишена, да се бие с меч, боздуган, гюле на верига, кинжал.

Алис забеляза, че Бейар се е вторачил в планините, и не за пръв път си помисли как тези далечни хора, в чиято компания старецът е прекарал голяма част от живота си, са придобили за него кръв и плът.

— А какво е правела Алаис през това време?

— Докато Сажо бил в Мирпоа, Хариф се заел да я обучава в обредите и ритуалите на Noublesso. Тя вече се славела като лечителка. Почти нямало заболявания на тялото и духа, които Алаис да не можела да изцери. Хариф я учел за звездите, за законите, на които е подчинен светът, посвещавал я в мъдростта на древните мистици от своите земи. Алаис съзнавала, че той има по-далечна цел. Давала си сметка, че я подготвя, както и Сажо, за тяхната отговорна задача. През това време Сажо почти не се сещал за селото. Случвало се пастирите и parfaits да разказват в Мирпоа за Алаис, която обаче не ходела там. Благодарение на сестра си Ориан се била превърнала в бегълка, за чиято глава била обявена награда. Хариф пратил пари, с които Сажо да закупи рицарски доспехи, кон, броня и меч. Момчето получило рицарска титла едва петнайсетгодишно. — Бейар се поколеба. — Малко след това заминало на война. Преминалите в лагера на французите с надеждата да получат милост, включително графът на Тулуза, бързо се върнали при своите. Този път, когато графът се обърнал към господаря си Педро II, краля на Арагон, той приел задълженията си и през януари 1213 година заминал на север. Обединил се с графа на Фоа и силите им били достатъчни да разгромят обезверените войници на Дьо Монфор. През септември 1213 година двете войски — северната и южната, застанали една срещу друга при Мюре. Педро бил храбър пълководец и опитен стратег, но нападението не било проведено добре и в разгара на битката кралят бил посечен. Югът загубил водача си. — Бейар замълча. — Сред борците за свобода бил и един рицар от Каркасон. Гилем дю Ма. — Старецът се замисли. — Представял се добре. Всички го обичали. Мъжете го приемали за водач.

В гласа му се бе появило нещо странно — възхищение, примесено с чувство, което Алис не можеше да определи. Бейар продължи:

— На двайсет и петия ден от юни 1218 година Вълка бил съсечен.

— Вълка ли?

Бейар вдигна ръце.

— Извинявайте. В песните от онова време, например в Canso de lo Crosada96, Дьо Монфор е познат като Вълка. Бил убит при обсадата на Тулуза. Ударен от камък, метнат от каменохвъргачка, зад която според преданието стояла жена. — Алис не се сдържа и се усмихна. — Отнесли тялото му в Каркасон и го погребали според обичая на северняците. Сърцето, черният дроб и стомахът му били закарани в „Сан Серни“, а костите — в „Сан Назари“, за да бъдат погребани под камък, който днес е окачен върху стената на южния неф в базиликата. — Бейар замълча отново. — Вероятно сте го забелязали по време на посещението си в Ciutat.

Алис се изчерви.

— Усетих… усетих, че не мога да вляза в катедралата — призна си тя.

Бейар я стрелна с очи, но не каза нищо.

— Синът на Симон дьо Монфор — Амори, го наследил на престола, но като пълководец не можел да се мери с баща си и веднага започнал да губи земите, завзети от него. През 1224 година се оттеглил.

Родът Дьо Монфор се отказал от претенциите си към земите на Транкавел. Сажо можел вече да се прибере у дома. Пиер-Роже дьо Мирпоа не искал да го пуска, но Сажо имал… — Той замълча, после се изправи и се отдалечи надолу по хълма. Когато продължи, не се обърна към Алис. — Бил на двайсет и шест години — уточни Бейар. — Алаис била по-възрастна, но Сажо… хранел надежди. Гледал на нея с други очи, вече не като брат. Знаел, че не могат да се оженят, защото Гилем дю Ма още бил жив, но мечтаел, че щом вече се е доказал, между тях може да се случи нещо повече.

Алис се поколеба, после отиде и го хвана за ръката. Бейар трепна, сякаш беше забравил за нея.

— Какво е станало? — попита тя тихо.

Имаше чувството, че слуша някаква много съкровена история.

— Сажо събрал смелост да говори. — Бейар пак трепна. — Хариф е знаел. Ако младежът го е попитал за съвет, щял е да му го даде.

— Може би Сажо не е искал да чуе какво има да му казва Хариф.

Бейар се подсмихна тъжно.

— Може би.

Алис пак зачака.

— Е… — подкани тя, когато разбра, че старецът няма да продължи. — Казал ли й е Сажо какво изпитва към нея?

— Да, казал й.

— Е, и? — побърза да попита Алис. — Какво му е отговорила тя?

Бейар я погледна.

— Нима не знаете? — почти прошепна той. — Молете се на Бога да не узнавате никога какво е да обичаш, без да имаш и най-малка надежда любовта ти да бъде споделена.

Колкото и налудничаво да беше, Алис се впусна да защитава Алаис.

— Но тя го е обичала — отсече твърдо. — Като брат. Това не е ли било достатъчно?

Бейар се усмихна.

— Сажо се примирил с това — отвърна той. — Но дали е било достатъчно? Не. Не е било. — Обърна се и тръгна към къщата. — Искате ли да влезем вътре? Стана ми малко горещо. А и вие, madomaisela Танър, сигурно сте уморена от дългото пътуване.

Алис забеляза, че Бейар е пребледнял и изглежда изтощен. Погледна си часовника и се учуди, че разговарят от часове.

— Разбира се — съгласи се бързо тя и му подаде ръка.

— Нали ще ме извините — попита тихо старецът, след като влязоха вътре. — Трябва да поспя малко. Може би и вие трябва да си починете.

— Да, уморена съм — призна Алис.

— Щом се събудя, ще приготвя нещо за ядене, а после ще ви разкажа края. Преди мръкване, когато ще насочим мислите си към друго.

Алис изчака старецът да отиде в дъното на къщата и да дръпне завесата след себе си. После, странно натъжена, взе едно одеяло — вместо възглавница — и отново излезе.

Намери си място под дърветата. Чак тогава се сети, че заради миналото, приковало цялото й въображение, бе забравила за Шийла и Уил.

68.

— Какво правиш? — попита Франсоа-Батист, щом влезе в стаята на малката къща недалеч от връх Суларак.

Мари-Сесил седеше на масата с разтворена „Книга Числа“ върху черна подложка.

— Запознавам се с разположението на залата.

Франсоа-Батист седна до нея.

— Има ли конкретна причина?

— За да си припомня разликите между тази рисунка тук и самата пещера с лабиринта.

Синът й надникна през рамото й.

— Много ли са?

— Няколко. Както е отбелязано, нашият жертвеник е тук. В пещерата е по-близо до стената.

— Това не означава ли, че лабиринтът, изсечен върху камъка, не се вижда добре?

Мари-Сесил го погледна, изненадана от уместната забележка.

— Но щом първите пазители, например Noublesso Véritable, са използвали в обредите си „Книга Числа“, не би ли трябвало жертвениците да са същите?

— Да, би трябвало — потвърди майка му. — Няма гробница, това е най-очевидното отклонение, но любопитното е, че гробът, където са били положени скелетите, е в съвсем същото положение.

— Научи ли още нещо за телата? — попита Франсоа-Батист.

Тя поклати глава.

— Значи още не знаем кои са тези хора?

Мари-Сесил сви рамене.

— Толкова ли е важно? Според мен тези неща не са от особено значение. Важна е рисунката, пътят, който Navigataidè изминава, докато изрича думите.

— Сигурна ли си, че ще можеш да разчетеш пергамента в „Книга Слова“?

— Ако е от същото време, както другите пергаменти, ще мога. Йероглифите не са много сложни.

Тръпката на очакването я плисна толкова внезапно и бързо, че тя вдигна пръсти, сякаш някой я е стиснал за гърлото. Довечера щеше да изрече забравените думи. Довечера щеше да получи силата на Граала. Времето щеше да бъде победено.

— А ако О’Донъл лъже? — попита Франсоа-Батист. — Ако книгата не е у нея? И Отие също не я е намерил?

Мари-Сесил отвори рязко очи: предизвикателният, груб тон на сина й я беше върнал към действителността. Погледна го с неприязън.

— „Книга Слова“ е там — отсече тя.

Ядосана, затвори „Книга Числа“ и я върна в калъфа. Сложи върху поставката „Книга Отвари“.

На външен вид двете книги бяха еднакви. С едни и същи дървени корици, покрити с кожа и прихванати с кожени връзки.

Първата страница беше празна, ако не се брои малкият златен бокал в средата. От другата страна на листа нямаше нищо. На третата страница бяха думите и изображенията, които се появяваха и в горния край на стените в залата в сутерена на улица „Шовал Блан“.

Първата буква на всяка от следващите страници беше откроена в червено, синьо и жълто със златисто отстрани, иначе текстът се състоеше от слети думи без интервал между тях.

Мари-Сесил насочи вниманието си към пергамента в средата на книгата.

Между йероглифите имаше малки изображения на цветя и символи в зелено. След години на изследвания и проучвания, проведени със средства от състоянието на рода Дьо л’Орадор, дядото на Мари-Сесил беше стигнал до извода, че никоя от илюстрациите не е от особено значение.

Важни бяха само йероглифите в двата папируса за Граала. Всичко останало: думи, изображения, цветове, служеше само да разкрасява или да скрива истината.

— Там е — отсече Мари-Сесил и се вторачи яростно във Франсоа-Батист. Той благоразумно премълча. — Донеси ми нещата — нареди строго майка му. — След това приготви колата.

Само след няколко секунди той се върна с квадратната чантичка с тоалетните й принадлежности.

— Къде да я оставя?

— Ето там — Мари-Сесил посочи тоалетката.

Тя отиде и седна пред огледалото. Чантичката беше от мека кафява кожа с нейните инициали, изписани със златисто. Беше подарък от дядо й.

— Къде ли са? — попита Мари-Сесил, без да се обръща.

— Наблизо — отвърна Франсоа-Батист.

Тя долови напрежението в гласа му.

— Той добре ли е?

Синът й се приближи до нея и отпусна ръце на раменете й.

— Това вълнува ли те изобщо, maman?

Мари-Сесил погледна отражението на сина си в огледалото — стоеше така, сякаш позираше за портрет. Гласът му беше нехаен. Но очите му го издаваха.

— Не — отвърна тя и видя как лицето на младежа се поотпусна. — Просто ми е любопитно.

— Ако искаш да ти отговоря на въпроса — жив е. Създал е доста главоболия, докато са го извеждали. Наложило се е да го поозаптят.

Мари-Сесил повдигна вежди.

— Надявам се, че не са се увлекли — отбеляза тя. — Не ми трябва полужив.

— Не ти трябва ли? — повтори рязко Франсоа-Батист.

Майка му прехапа език.

— Не ни трябва — поправи се тя.

69.

Алис дремеше в сянката на дърветата, когато след около два часа Одрик дойде при нея.

— Приготвих нещо за хапване — каза той.

След съня изглеждаше по-добре. Кожата му вече не приличаше на восък, очите му блестяха.

Алис си събра нещата и се върна заедно с него в къщата. На масата бяха сложени козе сирене, маслини, домати, праскови и кана вино.

— Заповядайте.

Веднага щом седнаха, Алис започна да задава въпросите, които беше репетирала наум. Забеляза, че Бейар почти не яде, макар че пийна от виното.

— Алаис опитала ли се е да си върне двете книги, откраднати от сестра й и съпруга й?

— Веднага щом върху Окситания паднала сянката на приближаващата война, Хариф решил да събере Трикнижието за лабиринта — обясни старецът. — Благодарение на Ориан за главата на Алаис била обявена награда. Било й трудно да пътува. В редките случаи, когато напускала селото, се предрешавала. Било лудост да тръгне на север. Сажо възнамерявал да стигне до Шартр. Но така и не успял.

— Заради Алаис ли?

— Отчасти, но и заради баба си Есклармонд. Чувствал се отговорен към Noblesso de los Seres, точно както и Алаис към баща си.

— Какво е станало с Есклармонд?

— Мнозина Bons Hommes отишли в Северна Италия. Есклармонд не била добре и не можела да стигне толкова далеч. Гастон и брат му я отвели в малка общност в Навара, където тя останала няколко години, до смъртта си. Сажо я посещавал при всяка възможност. — Той замълча. — Алаис много тъгувала, че двете не успели да се видят отново.

— А Ориан? — попита след малко Алис. — Алаис научила ли е нещо за нея?

— Почти нищо. По-любопитен бил лабиринтът, вграден в катедралата „Нотр Дам“ в Шартр. Никой не знаел по чие нареждане е бил построен и какво означавал. Именно заради него Еврьо и Ориан се установили там, а не се завърнали в именията още по на север.

— И самите книги са били изработени в Шартр.

— Всъщност лабиринтът е бил изработен, за да отклони вниманието от пещерата с лабиринта на юг.

— Видях го вчера — вметна Алис. „Нима наистина е било вчера?“ — Не усетих нищо. В смисъл, стори ми се много красив, много внушителен, но само толкова.

Одрик кимна.

— Ориан получила каквото искала. Ги д’Еврьо я отвел на север като своя съпруга. В замяна тя му дала „Книга Отвари“ и „Книга Числа“ и му обещала да продължи да издирва „Книга Слова“.

— Като своя съпруга ли? — учуди се Алис. — Ами…

— Жеан Конгост ли? Бил свестен човек. Сухар, ревнив, но бил верен слуга. Франсоа го убил по заповед на Ориан. — Бейар замълча.

Алис поклати глава.

— Исках да попитам за Гилем — поясни тя.

— Той останал в Миди.

— Но не е ли очаквал нещо от Ориан?

— Бил неуморен в усилията си да прогони кръстоносците. С годините събрал в планините много последователи. Отначало се биел за Пиер-Роже Мирпоа. После и за сина на виконт Транкавел, когато той се опитал да си върне отнетите от баща му земи.

— Преминавал е от лагер в лагер ли? — изуми се Алис.

— Не, той… — Бейар въздъхна. — Не. Гилем дю Ма не е предал нито веднъж виконт Транкавел. Със сигурност е бил глупак, но в крайна сметка не и предател. Ориан го е използвала. Когато Каркасон паднал, Гилем бил взет в плен заедно с Реймон-Роже Транкавел. За разлика от виконта успял да избяга. — Одрик си пое дълбоко дъх, сякаш му беше мъчително да го признае. — Не е бил предател.

— Но Алаис го е смятала за такъв — пророни тихо Алис.

— Сам си е бил виновен…

— Да, знам, но дори и при това положение… да живее с такива угризения, да знае, че Алаис го мисли за по-черен и от…

— Гилем не заслужава състрадание — прекъсна я рязко Бейар. — Предал е Алаис, престъпил е брачния обет, унизил я е. Въпреки това тя… — Той замълча. — Извинете. Понякога е трудно човек да бъде обективен.

„Защо ли това го разстройва толкова много?“

— Не се ли е опитал поне веднъж да види Алаис?

— Обичал я е — отвърна простичко Одрик. — Не е искал да рискува и да отведе при нея французите.

— Тя също ли не се е опитала да го намери?

Одрик поклати бавно глава.

— Вие щяхте ли да се опитате, ако бяхте на нейно място? — попита той тихо.

Алис се замисли.

— Не знам. Въпреки онова, което той е направил, ако Алаис го е обичала…

— От време на време до селото достигали вести за военните походи на Гилем. Алаис не казвала нищо, но се гордеела с него.

Алис се намести на стола. Одрик като че ли долови нетърпението й, защото започна да говори по-бързо.

— През петте години, след като Сажо се върнал в селото — продължи той, — царувал тревожен мир. Тримата с Алаис и Хариф живеели добре. В планината имало и други каркасонци, включително някогашната слугиня на Алаис Риксанд, която се установила в същото село. Живеели скромно, но добре. — Бейар се замисли. — През 1229 година всичко се променило. На френския престол се качил нов крал. Луи бил ревностен мъж със силни религиозни убеждения. Не желаел да търпи ереста, която продължавала да се шири. Въпреки дългите години на потисничество и гонения в Миди Църквата на катарите все още можела да се мери като авторитет и влияние с Римокатолическата. На много места петте катарски епархии: в Тулуза, Алби, Каркасон, Ажан и Разес, се радвали на по-голямо уважение и влияние, отколкото католиците. В началото всичко това не засягало по никакъв начин Алаис и Сажо. Те продължили да живеят както преди. През зимата Сажо ходел в Испания, за да събира пари и оръжие за съпротивата. Алаис оставала в селото. Яздела много добре, стреляла бързо с лък и знаела да се бие с меч, била изключително смела. Носела съобщения на водачите на съпротивата в Ариеж и навред из планината Сабартес. Давала подслон на съвършени, осигурявала храна и сведения къде и кога ще има богослужение. Parfaits най-често били пътуващи проповедници и се изхранвали с ръчен труд. Чепкали вълна и предели, месели хляб. Обикаляли по двама, един по-опитен учител заедно с по-млад посветен. Обикновено по двама мъже, но понякога и жени. — Одрик се усмихна. — Точно както приятелката и наставница на Алаис — Есклармонд, правела навремето в Каркасон. Пак щяло да има отлъчване от Църквата, индулгенции за кръстоносците, нов поход за изкореняване на ереста, както го наричали, ако не се бил появил нов папа. Григорий IX. Той вече не бил готов да чака. През 1233 година подчинил на пряката си власт Светата инквизиция. Задачата й била да издири и да изтреби еретиците, без да подбира средства. За свои представители избрал доминиканците, или Черните монаси.

— Мислех, че Инквизицията се е появила в Испания.

— Грешка, която допускат всички — отвърна Бейар. — Инквизицията е била създадена за унищожаването на катарите. Започнал истински ужас. Инквизиторите обикаляли от град на град, обвинявали когото им падне. Навсякъде имали съгледвачи. Ексхумирали мъртъвци, случвало се покойници, погребани в свети земи, да бъдат изгаряни като еретици. Инквизиторите сравнявали изповеди с полуизповеди и се заели да съставят карта на катарството. Окситания започнала да потъва, залята от злостната вълна на убийствата. Съдът осъждал почтени, честни хора. От страх съсед се обръщал срещу съседа. Всички големи градове, от Тулуза до Каркасон, имали съд към Инквизицията. След като осъждали жертвите си, инквизиторите ги предавали на светските власти, които ги хвърляли в тъмница, изтезавали ги, осакатявали ги или ги изгаряли на клада. Самите те не си мърсели ръцете. Малцина били оневинявани. Но след като са ги пускали на свобода, дори те са били принуждавани да носят по дрехите си жълт кръст — знак, че са еретици.

В съзнанието на Алис изникна спомен: как тича през гората, за да избяга от преследвачите си. Как пада. Как от нея се отделя късче плат с цвят на есенен лист, което се понася във въздуха.

„Дали съм го сънувала?“

Алис се взря в лицето на Одрик и видя по него такава болка, че чак сърцето й се сви.

— През май 1234 година инквизиторите пристигнали в град Лиму. За лош късмет Алаис била там за кратко заедно с Риксанд. Като две жени, които пътували заедно, вероятно са ги взели за parfaites, задържали ги и ги откарали в Тулуза.

„Точно от това се страхувах.“

— Двете не казали истинските си имена, така че Сажо научил за случилото се чак след няколко дни. Отишъл незабавно при тях, без дори да се замисля, че се излага на опасност. Но и този път късметът не бил на негова страна. Заседанията на съда към Инквизицията се провеждали главно в катедралата „Сан Сериен“ и Сажо отишъл да търси там Алаис. Но тя и Риксанд били отведени в църквата „Сент Етиен“.

Алис затаи дъх при спомена за жената с вид на призрак, влачена от монасите в черни сутани.

— Била съм там — успя да изрече тя.

— Условията били ужасни. Мръсотия, жестокост, унижения. Затворниците били държани без осветление, без топлина. Различавали деня от нощта само по писъците на събратята си по участ. Мнозина издъхнали в тъмницата още преди да ги изправят пред съда.

Алис се опита да каже нещо, но устата й беше пресъхнала.

— А Алаис…

— Човешкият дух може да издържи много изпитания, но веднъж сломен, се срутва като прах. Инквизиторите вършели точно това. Сломявали духа, точно както мъчителите разкъсвали кожата и трошали костта.

— Разкажете ми — подкани бързо тя.

— Сажо закъснял — продължи той с глух глас. — Но не и Гилем. Чул отнякъде, че за разпит е доведена лечителка от планината, и някак се досетил, че това е Алаис. Подкупил надзирателите да го пуснат — подкупил ли ги е, или ги е заплашил, не знам. Но намерил Алаис. Двете с Риксанд били отделно и благодарение на това Гилем имал възможност да я изведе от „Сент Етиен“ и Тулуза още преди инквизиторите да се усетят.

— Но…

— Още от самото начало Алаис била убедена, че са я хвърлили в тъмница по заповед на Ориан. Със сигурност не са я разпитвали.

Алис усети, че се е просълзила.

— Гилем завел ли я е обратно в селото? — побърза да попита, като избърса с длан лицето си. — Алаис прибрала ли се е у дома?

Бейар кимна.

— Двете с Риксанд се прибрали малко преди празника Успение Богородично.

Каза го на скоропоговорка.

— Гилем не е ли отишъл с тях?

— Не — отговори Бейар. — И двамата не са се срещнали отново, докато… — Той замълча. Алис чу, всъщност по-скоро усети как старецът си поема дъх. — Дъщеря й се родила след шест месеца. Алаис й дала името Бертранд — в памет на баща си Бертран Пелтие.

Думите на Одрик сякаш увиснаха помежду им.

„Още едно парченце от пъзела.“

— Гилем и Алаис — пророни Алис.

Представи си родословието на пода в стаята на Грейс в Салел д’Од. Името „АЛАИС ПЕЛТИЕ-ДЮ МА (1193-)“, откроено с червено мастило. Алис не бе успяла да разчете името до него, бе прочела само името на Сажо, написано със зелено мастило един ред по-долу и встрани.

— Алаис и Гилем — повтори тя.

„Аз съм им пряка потомка.“

Искаше й се много да узнае какво е станало през трите месеца, когато Гилем и Алаис са били заедно. Защо са се разделили отново? Искаше да разбере и защо символът на лабиринта се появява до имената на Алаис и на Сажо.

„И до моето.“

Порой от въпроси напираше у нея, но изражението на Одрик я спря. Алис разбра инстинктивно, че не му се говори повече за Гилем.

— Какво се е случило след това? — попита тихо тя. — Алаис и дъщеря й останали ли са в Лос Серес, при Сажо и Хариф?

От усмивката, мярнала се за миг по лицето на Одрик, тя разбра, че старецът й е признателен, задето е сменила темата.

— Бертранд била красиво дете — поясни той. — Добродушно, хубаво, вечно усмихнато, все пеело. Всички го обожавали, особено Хариф. С часове й разказвал за светите земи и за дядо й Бертран Пелтие. Като поотраснала, започнала да му помага с едно друго. Когато навършила шест години, той се заел да я учи на шахмат. — Лицето на Одрик отново стана мрачно. — Но през това време черната десница на Инквизицията стигала все по-надалеч. След като разгромили равнините, кръстоносците насочили вниманието си към непревзетите крепости в Пиренеите и планината Сабартес. През 1240 година синът на Транкавел — Реймон, се завърнал от изгнание заедно с войска рицари и към него се присъединили почти всички благородници от Корбиерите. Той си върнал без особено усилие повечето градове между Лиму и Черната планина. На крак се вдигнала цялата страна: Сесак, Азил, Лор, замъците Керибю, Пейрпертюз, Агилар. Но след близо едномесечни сражения Реймон не успял да завземе отново Каркасон. През октомври се оттеглил в Монреал. Никой не му се притекъл на помощ. Накрая той се видял принуден да отиде в Арагон. — Одрик замълча. — Веднага започнали гонения. Монреал бил изравнен със земята, Монтолийо — също. Лиму и Але се предали. Било ясно, че за бунта ще плати народът. — Най-неочаквано Бейар спря. — Ходили ли сте в Монсегюр, госпожице Алис? — Тя поклати глава. — Невероятно място. Може би свещено. Дори сега там витаят духове. От трите страни е изсечено в планината. Божи храм на небето.

— Защитената планина — каза Алис.

— Много години преди това, още преди началото на Кръстоносния поход, водачите на Църквата на катарите помолили владетеля на Монсегюр Реймон дьо Перей да построи наново срутената крепост и да подсили укрепленията й. През 1243 година гарнизонът вече се командвал от Пиер-Роже дьо Мирпоа, в чийто дворец се обучавал Сажо. Алаис се страхувала за Бертранд и Хариф и смятала, че не бива да стоят повече в Лос Серес. Сажо предложил да се изселят в Монсегюр.

— Алаис катарка ли е била? — попита внезапно Алис, след като си даде сметка, че дори сега не е сигурна.

Бейар се замисли.

— Според катарите светът, който виждаме, чуваме, усещаме с обонянието и вкуса си, който докосваме, е създаден от дявола. Смятали са, че дяволът е прилъгал чистите духове да избягат от Божието царство и ги е хванал в затвора на плътта тук, на земята. Вярвали са, че ако живеят добродетелно и умрат благочестиво, душите им ще бъдат освободени от робството и ще се завърнат при Бога в славата на небето. В противен случай след четири дни ще се преродят на земята и ще започнат цикъла наново.

Алис си спомни думите в Библията на Грейс.

— Което от плът е родено, е плът, което от Дух е родено, е дух.

Одрик кимна.

— Трябва да разберете, че Bons Hommes са били обичани от хората, на които са служили. Не са взимали пари за венчавките, кръщенетата и погребенията. Не са искали налози или десятък. Според преданието един parfait се натъкнал на селянин, който бил коленичил в ъгъла на нивата си. „Какво правиш?“, попитал го. „Благодаря на Бога, че ми е дал такава добра реколта“, отвърнал селянинът. Parfait се усмихнал и помогнал на мъжа да се изправи. „Това дело не е на Бога, то е твое. Именно твоята ръка е разкопала през пролетта пръстта, именно тя е обработвала земята.“ — Бейар вдигна очи към Алис. — Разбрахте ли?

— Мисля, че да — потвърди тя. — Вярвали са, че човек може да направлява живота си.

— Да, в ограниченията и рамките на времето и мястото, където се раждаме.

— Но и Алаис ли е споделяла този начин на мислене? — продължи да упорства тя.

— Била е като тях. Помагала е на хората, поставяла е нуждите на другите пред своите. Постъпвала е, както е смятала за правилно, без да се съобразява с традициите и обичаите. — Той се усмихна. — Подобно на катарите, е смятала, че няма да има Страшен съд. Вярвала е, че злото, което вижда около себе си, не е сътворено от Бога, но в крайна сметка — не, не е била катарка. Вярвала е в света, който е могла да докосне и да види.

— А Сажо?

Одрик не отговори направо.

— Днес употребяваме думата „катар“, но по времето на Алаис вярващите са наричали себе си Bons Hommes. В писанията на Инквизицията на латински те са известни като albigenses или heretici.

— И откъде идва понятието „катар“?

— Е, не можем да допуснем победителите да пишат собствената ни история — рече Бейар. — Това е понятие, което аз и други… — Той замълча и се усмихна. — Има най-различни обяснения. Например че окситанската дума „catar“ — на френски „cathare“, идва от гръцкото „катарос“, което означава „чист“. Кой може да каже какви са били намеренията?

Алис се замисли.

— А самата религия? Къде се е зародила?

— Корените на европейското катарство са заложени в богомилството, дуалистична вяра, която от десети век нататък процъфтява в България, Македония и Далмация. Свързана е с по-стари религиозни вярвания, например със зороастризма в Персия и с манихейството. Според тях съществува прераждане.

В съзнанието на Алис започна да се избистря някаква представа. Връзката между всичко, което й разказваше Одрик, и онова, което тя вече знаеше.

„Чакай и то ще те намери. Бъди търпелива.“

— В Двореца на изкуствата в Лион — продължи Бейар — се пази препис, който катарите са направили на Евангелието от Йоан, едно от малкото писания, които като по чудо не са били унищожени от Инквизицията. Той е на окситански и по онова време се е смятало, че който го притежава, е еретик и трябва да бъде наказан. От всички свещени писания Евангелието от Йоан е най-важно за Bons Hommes. Именно в него се слага най-голямо ударение върху личното просветление на отделния човек чрез познанието — „гносис“. Bons Hommes отказват да се кланят на идоли, кръстове и олтари, изсечени от камъни и от дървета, все творение на дявола, и почитат изключително много Божието слово.

„В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“

— Прераждането — промълви бавно Алис, сякаш мислеше на глас. — Как то може да се впише в ортодоксалното християнско богословие?

— Основното в християнския Завет е дарът на вечния живот — получава го, който вярва в Христос и е изкупен чрез Неговата жертва на кръста. Прераждането също е разновидност на вечния живот.

„Лабиринтът. Пътят към вечния живот.“

Одрик стана от стола и отиде до отворения прозорец. Докато гледаше слабия му изправен гръб, Алис усети в него решителност, каквато преди не бе забелязвала.

— Я ми кажете, madomaisèla Танър — продължи старецът, — вярвате ли в съдбата? Или според вас ставаме такива, каквито сме, заради пътя, който избираме да следваме?

— Аз… — подхвана тя, после млъкна. Тук, в тези планини извън времето, високо в облаците, делничният свят и ценности сякаш губеха значението си. — Аз вярвам в сънищата си — промълви накрая Алис.

— Вярвате ли, че можете да промените съдбата си? — попита Бейар с надеждата да получи все пак отговор.

— Ако не вярвах, какъв е смисълът? Ако просто вървим по предначертан път, всичко онова, което ни прави такива, каквито сме: любовта, мъката, радостта, познанието, промените, не струва нищо.

— Значи няма да попречите на някого да направи своя избор?

— Зависи от обстоятелствата — колебливо отговори Алис. — Защо?

— Моля ви да не го забравяте — каза тихо Бейар. — Нищо повече. Когато му дойде времето, ще поискам от вас да си го припомните. Si es atal es atal.

Думите му събудиха нещо у Алис. Тя беше сигурна, че ги е чувала и преди, но така и не си спомни кога.

— Да става каквото има да става — преведе тихо старецът.

70.

— Господин Бейар, аз…

Одрик вдигна ръка.

— Benlèu — рече той, после се върна на масата и продължи разказа си, сякаш изобщо не са го прекъсвали. — Ще ви разправя всичко, каквото трябва да знаете, давам ви думата си.

Алис понечи да каже нещо, но се отказа.

— В цитаделата било пренаселено — продължи старецът, — но въпреки това всички били щастливи. За пръв път от доста години Алаис се чувствала в безопасност. Много от децата, които живеели в и около крепостта, обичали Бертранд, която скоро щяла да навърши десет години. Макар и стар и немощен, Хариф също се чувствал прекрасно. Имал с кого да общува: очарователната Бертранд, parfaits, с които да спори за естеството на Бога и на света. Почти през цялото време Сажо бил до Алаис. Тя била щастлива.

Алис затвори очи и остави миналото да оживее в съзнанието й.

— Живеели добре и това сигурно щяло да продължи и занапред, ако не бил един безразсъден акт на отмъщение. На двайсет и осми май 1242 година Пиер-Роже дьо Мирпоа получил вест, че в град Авиньоне са пристигнали четирима инквизитори. Това означавало, че щели да бъдат хвърлени в тъмница или изгорени на клада още parfaits и credents. Той решил да действа. Въпреки препоръките на съветниците си, включително на Сажо, събрал осемдесет и пет рицари от гарнизона в Монсегюр, към тях пътьом се присъединили и други. Извървели осемдесетте километра до Авиньоне. Малко след като инквизиторът Гийом Арно и тримата му колеги легнали да спят, някой отворил отвътре заключената врата и пуснал рицарите в къщата. Те разбили вратите на стаите и изклали инквизиторите. Седем различни рицари твърдели, че са нанесли ударите. Според мълвата Гийом Арно издъхнал с Te Deum97. Знае се със сигурност, че регистрите му били изнесени и унищожени.

— Какво по-хубаво!

— Тъкмо това предизвикателство наклонило везните. Клането бързо получило отговор. Кралят постановил Монсегюр да бъде разрушен веднъж завинаги. В подножието на планината се настанила войска от северни владетели, инквизитори католици, наемници и помагачи. Започнала обсада. Въпреки това мъже и жени от цитаделата спокойно излизали и влизали в нея. След пет месеца гарнизонът загубил само трима мъже и всички започнали да смятат, че обсадата ще се провали. Кръстоносците повикали наемници баски, които точно в началото на лютата зима изкачили планината и направили лагер само на хвърлей от стените на замъка. Нямало пряка заплаха, но Пиер-Роже решил да изтегли хората си от укрепленията по уязвимия източен склон. Тази грешка му струвала скъпо. Въоръжени със сведения от местни помагачи, наемниците успели да се покатерят по почти отвесния склон откъм югоизточната страна на планината. Наръгали с ножове стражата и завзели Рок дьо ла Тур, каменен връх в най-източната точка на билото на Монсегюр. Хората в крепостта не могли да сторят друго, освен да наблюдават безпомощно как наемниците качват на Рок каменохвъргачките и балистите. По същото време откъм източната страна на планината имало мощен trébuchet, който започнал да руши източните предни укрепления. По Коледа 1243 година французите успели да превземат предните укрепления. Сега вече били само на няколко десетки метра от крепостта. Разположили поредната каменохвъргачка. В обсега й били и южната, и източната стена на цитаделата.

Докато говореше, Бейар непрекъснато въртеше пръстена на палеца си. Алис го гледаше и в съзнанието й изникна споменът за друг мъж, който също е въртял такъв пръстен, докато е разказвал.

— За пръв път — продължи Одрик — жителите на крепостта осъзнали, че има вероятност Монсегюр да падне. В долината в подножието, макар и опърпани и избелели от жега, от дъжд и сняг, още се веели пряпорците и знамената на Римокатолическата църква и fleurs-de-lys98 на френския крал. Войската на кръстоносците, предвождана от Юг де Арси, тогавашния майордом на Каркасон, наброявала шест до десет хиляди души. Вътре в крепостта имало най-много стотина бойци. Алаис искала да… — Бейар замълча. — Било свикано събрание с водачите на Катарската църква, епископ Бертран Марти и Реймон Егиле.

— Съкровището на катарите. Значи е истина? Имало го е?

Бейар кимна.

— За задачата били излъчени двама credents, Матю и Петер Боне. Добре облечени, за да не замръзнат в хапещия студ на новата година, те прикрепили съкровището към гърбовете си и под прикритието на нощта се измъкнали от замъка. Заобиколили постовете по проходимите пътища от планината през селото и поели на юг към Сабартес.

Очите на Алис се разшириха.

— Към връх Суларак.

Старецът отново кимна.

— Там трябвало да предадат съкровището на други. От преспите проходите за Арагон и Навара били непроходими. Затова мъжете се отправили към пристанищата и се качили на кораб за Ломбардия в Северна Италия — там имало процъфтяваща общност на Bons Hommes, които не били подложени на такива гонения.

— А братя Боне?

— В края на януари Матю се върнал сам. Този път стражата на пътя се състояла от местни хора родом от Камон сюр л’Ер край Мирпоа и те го пуснали да мине. Матю донесъл вест, че скоро ще пристигне подкрепление. Мълвяло се, че през пролетта ще дойде новият крал на Арагон. Но това били само приказки. Обсадата вече била много плътна, за да бъде сломена от подкрепления. — Бейар вдигна кехлибарените си очи и погледна Алис. — Носели се слухове, че Ориан се е отправила на юг заедно със сина и съпруга си, за да осигури свежи сили за обсадата. Въпреки годините, през които Алаис бягала и се криела, сестра й научила, че тя е жива. Искала да се добере до „Книга Слова“.

— Но Алаис едва ли я е държала у себе си.

Одрик не отговори.

— В средата на февруари нападателите отново преминали в настъпление. На първи март 1244 година, след последен опит баските да бъдат изтласкани от Рок дьо ла Тур, откъм стената с бойниците на опустошената крепост прозвучал само един рог. — Бейар преглътна тежко. — Реймон дьо Перей, владетел на Монсегюр, и командващият на гарнизона Пиер-Роже дьо Мирпоа отишли на Голямата порта и се предали на Юг де Арси. Битката приключила. Паднала и последната крепост — Монсегюр.

Алис се облегна на стола — съжаляваше, че краят не е бил друг.

— Зимата по скалистите скатове на планината и в долината била сурова и мразовита. И двете страни били изтощени. Преговорите не продължили дълго. Капитулацията била подписана още на другия ден от Петер Амиел, архиепископа на Нарбон. Условията били прещедри. Някои биха казали — нечувани. Според тях крепостта преминавала във владение на Римокатолическата църква и френската корона, но на всички жители до последния се опрощавали престъпленията. Тежковъоръжените войници щели да получат съвсем леки наказания и после да бъдат пуснати на свобода, при положение че изповядат прегрешенията си пред инквизиторите и те ги впишат в регистрите. Всички, които се откажели от еретическите си възгледи, щели да бъдат пуснати да си тръгнат свободно и щели да бъдат наказани само със задължението да носят върху дрехите си кръст.

— А който не се откажел? — попита Алис.

— Щял да бъде изгорен на клада като еретик. — Бейар отпи отново от виното. — След края на всяка обсада споразумението обикновено се е скрепявало с размяна на заложници. Сред тях били братът на епископ Бертран — Реймон, старият рицар Арналд-Роже дьо Мирпоа и малкият син на Реймон дьо Перей. — Бейар замълча. — Необичайното в случая било — продължи той предпазливо, — че на водачите на катарите отпуснали половин месец, през който да останат в Монсегюр, преди да слязат от планината. Такава била молбата им и тя била удовлетворена.

Сърцето на Алис заби ускорено.

— Защо?

Одрик се усмихна.

— Вече столетия наред историци и богослови спорят защо катарите са поискали такава отсрочка на екзекуцията. Какво още е трябвало да направят? Съкровището е било на сигурно място. Какво ги е задържало в разрушената студена планинска крепост, след като били страдали толкова дълго?

— Какво?

— Алаис, която е била с тях — обясни Бейар. — Трябвало й е време. Ориан и хората й я причаквали в подножието на планината. Вътре в цитаделата били и Хариф, и Сажо, и дъщеря й. Било твърде опасно. Ако ги заловели, жертвите, които Симеон, баща й и Есклармонд били направили, за да запазят тайната, щели да се обезсмислят.

Най-сетне пъзелът беше подреден докрай и Алис видя цялостната картина — ясна и ярка, колкото и да не й се вярваше.

Погледна през прозореца към пейзажа — непроменлив и вечен. Навярно същият, както по времето на Алаис. Същото слънце, същият дъжд, същото небе.

— Кажете ми истината за Граала — помоли тя тихо.

71.

Монсегюр

Март 1244 година

Заметната с дебело зимно наметало, Алаис стоеше сама на стената на цитаделата Монсегюр. С годините осанката й бе станала изящна. Тя си погледна ръцете. В ранната утринна светлина изглеждаха сини, почти прозрачни.

„Ръцете на старица.“

Алаис се усмихна. Още не беше стара. Не беше навършила годините, на които баща й беше починал.

Светлината беше мека, изгряващото слънце се опитваше да върне на света неговата форма и да прогони сенките на нощта. Алаис погледна към покритите със сняг назъбени върхове на Пиренеите. Над острия връх Сан Бартелеми препускаха облаци. Зад тях се мержелееше връх Суларак.

Алаис си представи своята къща, скромна и гостоприемна, сгушена в гънките на хълмовете. Спомни си как в мразовити утрини като тази над комина се виеше пушек. В планината се запролетяваше късно, последната зима беше тежка. Алаис виждаше обещанието за пролет в розовите оттенъци по небето на здрачаване. Скоро дърветата в Лос Серес щяха да напъпят. До април планинските пасища щяха да се покрият отново с нежни сини, бели и жълти цветя.

Долу Алаис съгледа оцелелите сгради на село Монсегюр, малкото къщи и постройки, останали след десетмесечната обсада. Те бяха заобиколени от знамената и палатките на френската войска. И те като жителите на цитаделата бяха оцелели след тежката зима.

На западните склонове в подножието на планината имаше дървена площадка. Строяха я вече няколко дни. Вчера войниците бяха струпали в средата клада. На здрачаване Алаис беше видяла как слагат отстрани стълби.

„Клада за еретиците.“

Тя потрепери. След няколко часа всичко щеше да приключи. Не се страхуваше да умре, когато дойдеше и този миг. Но беше гледала как горят прекалено много хора, за да живее със заблудата, че вярата ще им спести болката. Беше раздавала отвари, с които да притъпят страданията. Повечето бяха избрали да се пренесат без такава помощ от този свят в отвъдното.

Моравите камъни под краката й бяха хлъзгави от скрежа. Алаис нарисува с върха на ботуша си лабиринт върху бялата земя. Беше притеснена. Ако хитрината успееше, търсенето на „Книга Слова“ щеше да приключи. Ако се провалеше, заради Граала Алаис беше заложила на карта живота на хората, които години наред й бяха давали подслон — хората на Есклармонд, хората на баща й.

Стана й страшно при мисълта за последиците.

Затвори очи и се остави да се пренесе през годините в пещерата на лабиринта. Хариф, Сажо, самата тя. Още помнеше нежната милувка на въздуха по голите си ръце, трепкащия пламък на свещите, красивите гласове, извили се на вихрушка в тъмното. Помнеше думите, които беше изрекла, толкова ярки, че сякаш усещаше вкуса им върху езика си.

Алаис потрепери при мисълта за мига, когато накрая беше разбрала и заклинанието беше излязло само от устните й. Онзи един-единствен миг на възторг, на просветление, когато всичко, случвало се дотогава, и всичко, което предстоеше да се случи, се сляха неповторимо и Граалът се спусна върху нея.

А чрез гласа и ръцете й — и върху него.

Някакъв звук прекъсна мислите й. Алаис отвори очи и се отърси от миналото. Обърна се и видя Бертранд, която се промушваше бавно през бойниците. Усмихна се и вдигна ръка, за да я поздрави.

Дъщеря й не бе така вглъбена, както Алаис на нейните години. Но беше й одрала кожата. Същото сърцевидно лице, същият прям поглед и дълга кестенява коса.

— Сажо каза, че войниците идват — рече плахо Бертранд.

Алаис поклати глава.

— Ще дойдат чак утре — отсече тя твърдо. — И дотогава има много неща, с които да запълваме времето. — Алаис стисна студените ръце на Бертранд. — Разчитам на теб да помогнеш на Сажо и да се грижиш за Риксанд. Особено довечера. Те имат нужда от теб.

— Не искам да те губя, mama — пророни момичето с треперещи устни.

— Няма да ме изгубиш — усмихна се Алаис и се помоли наум. — Скоро всички пак ще сме заедно. Бъди търпелива. — Бертранд й се усмихна едва-едва. — А сега ела, filha. Хайде да слизаме.

72.

Призори в сряда, шестнайсети март, се събраха в помещението при Голямата порта на Монсегюр.

Мъжете от гарнизона гледаха от бойниците как кръстоносците, изпратени да задържат Bons Hommes, изкачват горния край на каменистата пътека, още хлъзгава от скрежа.

Бертранд стоеше заедно със Сажо и Риксанд пред множеството. Беше много тихо. Необичайно тихо след дългите месеци неуморен обстрел.

Последният половин месец бе време на мир. За мнозина — краят на дните им. Отпразнуваха Великден. Съвършените бяха постили. Въпреки обещанието, че който се откаже от вярата си, ще бъде помилван, почти половината население на Цитаделата, включително Риксанд, бе избрало да получи последно причастие. Предпочитаха да умрат като Bon Chretiens, отколкото да живеят разгромени под френската корона. Осъдените да умрат заради вярата си бяха завещали личното си имущество на онези, които бяха осъдени да живеят без любимите си хора.

Бертранд огледа смълчаните лица и се замоли наум за майка си. Алаис беше избрала внимателно облеклото на Риксанд. Тъмнозелена рокля и червено наметало със сложна шарка от зелени квадрати и ромбове и жълти цветя, извезани по подгъва. Майка й й беше обяснила, че точно същата шарка е имало и върху наметалото, което тя е носила на венчавката си в capela „Света Мария“ в замъка Контал. Алаис беше сигурна, че въпреки изминалите години Ориан го помни.

За всеки случай беше изработила и чантичка от овча кожа, която Риксанд държеше до червеното наметало, съвсем същата като кожената кесия, където се пазеше всяка книга от Трикнижието за лабиринта. Напълниха я с ивици плат и пергамент, така че поне от разстояние заблудата да мине. Бертранд не разбираше докрай смисъла на тези приготовления, знаеше обаче, че са важни. Радваше се, че са й разрешили да помага.

Тя се пресегна и хвана Сажо за ръката.

Водачите на Катарската църква, епископ Бертран Марти и Реймон Егиле, сега вече и двамата старци, стояха смирено в тъмносините си сутани. Години наред бяха служили в Монсегюр, бяха проповядвали Словото и бяха носили утеха на credents в откъснатите селца в планините и равнините. Сега бяха готови да поведат своите хора към кладата.

— Mamà ще бъде добре — прошепна Бертранд в опит да успокои и себе си, и Сажо.

Усети на рамото си ръката на Риксанд.

— Жалко, че…

— Направила съм своя избор — промълви Риксанд. — Искам да умра за своята вяра.

— Ами ако заловят mamà? — прошепна Бертранд.

Риксанд я помилва по косата.

— Не можем да сторим нищо друго, освен да се молим.

Бертранд се просълзи, когато войниците стигнаха до тях. Риксанд протегна китки, за да ги пристегнат с веригите. Момчето поклати глава. Не бяха очаквали толкова много хора да изберат смъртта и не бяха донесли окови за всички.

Бертранд и Сажо загледаха мълком Риксанд и другите, които минаваха през Голямата порта и слизаха за последен път по стръмната, криволичеща планинска пътека. Червеното наметало на Алаис се открояваше на сивото небе, сред приглушените кафяви и зелени тонове.

Окованите запяха, пръв започна епископ Марти. Монсегюр беше паднал, но те не бяха разгромени. Бертранд избърса сълзите си с ръка. Беше обещала на майка си да бъде силна. Щеше да направи всичко, за да удържи на думата си.

Под ливадите по ниските склонове бяха наслагани трибуни за зрителите. Бяха пълни — новата аристокрация на Миди, френски владетели, помагачи, римокатолически нунции и инквизитори, поканени от майордома на Каркасон Юг де Арси. След близо трийсет годишна гражданска война всички бяха дошли да видят как се въздава „справедливост“.

Гилем се загърна с наметалото, за да не го познаят. Цял живот се беше сражавал срещу французите и лицето му беше познато. Той не можеше да си позволи да го заловят. Огледа се.

Ако сведенията бяха верни, някъде сред множеството беше и Ориан. След толкова време той се разгневяваше дори при мисълта за нея. Стисна юмруци — съжаляваше, че не може още сега да пристъпи към действие. Искаше му се да не чака и да не се крие, а просто да забие нож в сърцето й, както е трябвало да направи още преди трийсет години. Знаеше, че трябва да е търпелив.

Плъзна поглед по редовете, докато не съгледа лицето, което търсеше. Ориан седеше в средата на първия ред. У нея не беше останало нищо от благородничката южнячка. Дрехите й бяха скъпи — по-официални и натруфени, каквито носеха на Север. Наметалото й от синьо кадифе беше поръбено със сърма, беше с яка от хермелин, пак с хермелин беше обточена и качулката, зимните ръкавици бяха в същия цвят. Макар че и досега беше изумително красиво, лицето й бе станало слабо и бе обезобразено от озлоблението и огорчението.

Редом с Ориан стоеше млад мъж. Приличаха си и Гилем предположи, че е някой от синовете й. Беше чувал, че най-големият — Луи, се е присъединил към кръстоносците. Имаше кожата и черните къдрици на Ориан и орловия профил на баща си.

Чу се вик. Гилем се обърна и видя, че върволицата оковани са слезли в подножието на планината и сега ги подкарват към кладата. Те вървяха спокойно, с достойнство. Пееха. Като ангелски хор — помисли Гилем, забелязал какво неудобство се е изписало по лицата на зрителите от тези нежни звуци.

Майордомът на Каркасон стоеше рамо до рамо с архиепископа на Нарбон. По негов знак във въздуха беше вдигнат златен кръст и черните монаси и духовниците пристъпиха напред, за да заемат местата си на площадката.

Гилем видя зад тях редица войници, които държаха запалени факли. Те се мъчеха да отклонят пушека от трибуната — пламъците пукаха и плющяха на поривистия силен северняк.

Еретиците бяха викани един по един по име. Те излизаха напред и изкачваха стъпалата към кладата. Гилем се вцепени от ужас. Място не можеше да си намери, задето не е в състояние да стори нищо, за да спре екзекуциите. Знаеше, че дори и да бе довел достатъчно мъже, осъдените нямаше да пожелаят да се спасят. По-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото от религиозни убеждения беше прекарал доста време заедно с Bons Hommes. Възхищаваше им се и ги уважаваше, макар да не твърдеше, че ги разбира.

Купчинките съчки и слама бяха залети с катран. Няколко от войниците се бяха качили горе и завързваха с вериги съвършените за стълбовете в средата.

Епископ Марти започна да се моли.

— Peyre saut, Dieu dels bons esprits.99

Към него постепенно се присъединиха и други гласове. Нашепването ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая се превърна в тътен. Зрителите по трибуните се спогледаха смутено и притеснено. Не бяха дошли да гледат точно това.

Архиепископът даде припряно знак и свещениците с развети от вятъра сутани запяха псалом, превърнал се в химн на Кръстоносния поход. Veni Spirite Sancti100, крещяха те, за да надвикат молитвите на катарите.

Епископът излезе напред и метна първата факла върху кладата. Войниците последваха примера му. Пламъците се загърчиха като змии из сламата, издуваха се и съскаха, диплеха се като тръстики в реката.

Гилем видя през пушека нещо, от което кръвта му се вледени. Извезано с цветя червено наметало, тъмнозелена рокля с цвят на мъх. Той си проправи път и излезе отпред.

Не можеше, не искаше да повярва на очите си.

Годините се заличиха и Гилем се видя такъв, какъвто е бил едно време — млад рицар, горд, самоуверен, коленичил в параклиса „Света Мария“. До него беше Алаис. Според някои венчавката по Рождество била на добро. Докато двамата се вричаха във вярност, по олтара имаше нацъфтял глог и трепкащи червени свещи.

Гилем отчаяно се опитваше да се доближи още малко. Огънят беше ненаситен. Над зрителите се носеше възсладката противна миризма на изгоряла човешка плът. Войниците се бяха отдръпнали. Дори духовниците се видяха принудени да отстъпят, за да се предпазят от непоносимата горещина.

Гилем се задушаваше, но не спря. Беше запушил уста с наметалото, за да не диша зловонния смрадлив пушек, и се опита да се доближи до площадката с кладата, но валмата дим бяха закрили всичко. Най-неочаквано от средата на огъня екна глас, ясен и точен.

— Ориан!

Дали беше на Алаис? Гилем не можеше да каже.

— Ориан!

Този път някой се провикна откъм трибуните. Гилем се завъртя кръгом и видя през пушека лицето на Ориан, обезобразено от гняв. Тя беше станала и ръкомахаше трескаво на войниците.

На Гилем му се прииска също да извика името на Алаис, но не можеше да рискува и да привлича вниманието към себе си. Беше дошъл да я спаси.

Трите месеца, които беше прекарал с Алаис, след като тя беше избягала от Инквизицията в Тулуза, бяха най-щастливите в живота му. Алаис беше отказала да остане за по-дълго и Гилем не бе успял да я разубеди. Но му беше обещала — и той й беше повярвал, — че някой ден, когато ужасите приключат, двамата отново ще бъдат заедно.

— Mon cor — прошепна той почти през стон.

Това обещание и споменът за дните заедно го бяха крепили през десетте дълги празни години. Като светлина в мрака.

Сърцето му щеше да се пръсне.

— Алаис!

До червеното наметало гореше бяло пакетче от овча кожа с размерите на книга. Ръцете, които го държаха, вече ги нямаше. Бяха се превърнали в кост, в съскаща мазнина и почерняла плът.

Гилем се свлече на колене, отчаянието го бе връхлетяло със страшна сила.

73.

Планината Сабартес

Петък, 8 юли 2005 година

Дойде на себе си, подразнен от смрадта. Миризма на амоняк, на кози изпражнения, на мръсни завивки и студено готвено месо — вонята пърлеше гърлото и носа му.

Уил лежеше на тясна твърда кушетка, закрепена за каменната стена. Успя някак да седне и се облегна на камъка. Ръцете му още бяха завързани отзад.

Имаше чувството, че е изиграл четири рунда боксов мач. Беше се издрал от глава до пети, докато по време на пътуването се беше удрял в багажника. Болеше го и слепоочието там, където Франсоа-Батист го беше ударил с пистолета. Уил усещаше подутината под кожата си и кръвта около раната.

Не знаеше колко е часът и кой ден е. Дали още беше петък?

Бяха напуснали Шартр призори. Когато го бяха извадили от колата, беше следобед, горещ, с прежурящо слънце. Уил се опита да погледне ръчния си часовник, но от движението му се пригади.

Изчака да му мине. После отвори очи и опита да разбере къде е. Приличаше на овчарска колиба. На малкия прозорец с размери на книга имаше метални пръчки. В дъното имаше вградена полица, нещо като маса, и висок стол без облегалка. В огнището се виждаха останките от отдавна угаснал огън. На пръчка отгоре беше окачено тежко метално котле.

Отпусна се пак на коравия дюшек, усети по ожулената си кожа грубото одеяло и се запита къде ли е сега Алис.

Отвън се чуха стъпки, после ключ в катинар. Металната верига се свлече на земята, вратата изскърца зловещо.

— Време е. — Гласът му беше някак познат.

Шийла усети по голите си ръце и крака въздух и разбра, че я местят някъде.

Докато я изкарваха от фермата, тя разпозна сред тихите като шепот звуци гласа на Пол Отие. Там бяха и двамата мъже, които я държаха в плен. Шийла беше свикнала с миризмата им. Лосион за след бръснене, долнопробни цигари, застрашителна мъжественост, от която мускулите й се свиваха.

Краката и ръцете й бяха вързани. Едното й око беше подуто и затворено. От глада и опиатите, които й бяха давали, главата й се въртеше. Но тя знаеше къде е.

Отие я беше върнал обратно в пещерата. Шийла долови промяната, когато от прохода влязоха в самата пещера, почувства и напрежението в краката си, докато я сваляха по стъпалата към по-ниското равнище, където тя беше намерила Алис в безсъзнание.

Шийла забеляза, че някъде, може би на жертвеника, гори светлина. Мъжът, който я носеше, спря. Бяха отишли чак в дъното на пещерата, по-далеч, отколкото тя бе стигала предния път. Човекът я смъкна от рамото си и я пусна на земята. После я хвана под мишниците и я завлачи. Шийла усети, че я завързват за нещо метално и студено, може би халка, забита в пръстта.

Мъжете смятаха, че тя е още в безсъзнание, и говореха спокойно.

— Колко бомби сложи?

— Четири.

— И всичките ще избухнат едновременно?

— Малко след десет. Онзи ще го направи сам. — Шийла долови в гласа на мъжа доволство. — И той веднъж да си измърси ръцете. Само натискаш копчето и бум! Всичко ще хвръкне във въздуха. И досега не разбирам защо трябваше да я мъкнем тая кучка чак тук — оплака се мъжът. — Много по-лесно беше да я оставим във фермата.

— Не иска да установят самоличността й. След няколко часа половината планина ще се срути. Тая тук ще остане погребана под тонове скали.

Страхът вдъхна на Шийла сили. Тя се опита да се изправи, както е вързана, но беше много изнемощяла и краката не я държаха. Стори й се, че чува смях, и пак се свлече на земята.

— Не трябваше ли да стоим при нея?

Другият се засмя.

— Какво ще направи? Ще избяга ли? Господи! Погледни я!

Шийла чу как стъпките на мъжете кънтят все по-слабо и слабо, после остана само тишина и мрак.

74.

— Искам да знам истината — повтори Алис. — Искам да знам как са свързани лабиринтът и Граалът. Ако изобщо са свързани.

— Истината за Граала — натърти Бейар. Погледна я вторачено. — Кажете ми, madomaisèla Танър, какво знаете за Граала?

— Предполагам, обичайните неща — отговори Алис.

— Не, наистина. Любопитно ми е да разбера какво сте открили.

Алис се размърда притеснена на стола.

— Вероятно се придържам към обичайната представа, че това е бокал, съдържащ в себе си еликсир, който носи дара на вечния живот.

Тя замълча и погледна смутено Бейар.

— Дар ли? — попита той и поклати глава. — Не, не е дар. — Старецът въздъхна. — И откъде според вас идва това предание?

— Вероятно от Библията. Или може би от Свитъците от Мъртво море. Или от други раннохристиянски писания, не съм сигурна. Всъщност никога досега не съм се замисляла.

Одрик кимна.

— Това е едно твърде разпространено погрешно схващане. Всъщност първите разновидности на преданието, за което говорите, водят началото си от дванайсети век, макар да има очевидни прилики с теми в класическата и келтската литература. И особено в средновековна Франция.

Най-неочаквано в съзнанието на Алис изникна споменът за картата, която беше намерила в библиотеката в Тулуза.

— Например лабиринтът.

Той се усмихна, но не каза нищо.

— През последната четвърт на дванайсети век е живял поет на име Кретиен дьо Троа. Негова първа покровителка е била Мария, една от дъщерите на Елеонора Аквитанска, жена на графа на Шампан. След като Мария умира през 1181 година, под крилото си го взима един от братовчедите й, Филип Елзаски, граф на Фландрия. Кретиен дьо Троа е бил изключително популярен сред съвременниците си. Прочул се е с преводите на класически писания от латински и гръцки, после е насочил уменията си към написването на поредица от творби за рицари, които вие познавате като Ланселот, Парсифал и Гавейт. Тези алегорични писания са дали тласък за появата на многобройните разкази за Крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса. — Бейар се замисли. — Разказът за Парсифал — Li contes del graal — е най-ранното повествование за Светия Граал, достигнало до нас.

— Но… — понечи да възрази Алис. — Кретиен дьо Троа със сигурност не си е съчинил историята. Тя едва ли се е появила като гръм от ясно небе.

Върху лицето на Одрик отново се появи същата загатната усмивка.

— Когато го призовават да разкрие източника си, поетът твърди, че е прочел за Граала в книга, дадена му от неговия покровител Филип. Всъщност творбата на Кретиен дьо Троа е посветена именно на него. За съжаление той загива при обсадата на Акра през 1191 година, по време на Третия кръстоносен поход. Така поемата си остава незавършена.

— А какво е станало с Кретиен?

— След смъртта на Филип за него не се знае нищо. Просто е изчезнал.

— Странно, нали е бил много известен?

— Не е изключено смъртта му да не е била вписана в регистрите — отвърна бавно Бейар.

Алис го погледна изпитателно.

— Защо мислите така?

Старецът не отговори.

— Въпреки решението на Кретиен дьо Троа да не довършва повествованието за Светия Граал, то придобива свой живот. В среднохоландския и староуелския има явни адаптации на писанието на старофренски. Няколко години по-късно, в началото на тринайсети век, друг поет, Волфрам фон Ешенбах, пише доста бурлесков вариант — „Парцивал“. Той твърди, че се е осланял на повествованието не на Кретиен дьо Троа, а на неизвестен писател.

— Как Кретиен дьо Троа описва всъщност Граала? — попита Алис.

— Мъгляво. Представя го не като бокал, или чаша, а като чиния, като съд, какъвто през средновековието са наричали на латински gradalis, откъдето идва старофренското gradal, или graal. Ешенбах е по-недвусмислен. Неговият Граал, или gral, е камък.

— Откъде тогава води началото си представата, че Светият Граал е чашата, от която Христос е пил на Тайната вечеря?

Одрик поясни:

— От друг писател — Робер дьо Борон. Някъде между „Парсифал“ на Кретиен дьо Троа и 1199 година той пише поемата „Йосиф Ариматейски“. Описва Граала не само като съсъд, като чашата от Тайната вечеря, която нарича san gréai, но и я напълва с кръвта, взета от Кръста. На съвременен френски sang real, или „истинска“, „кралска“ кръв. — Той замълча и погледна Алис. — За пазителите на Трикнижието за лабиринта това езиково объркване: san gréai и sang real, е било твърде удобно като прикритие.

— Но Светият Граал е мит — заяви вироглаво Алис. — Не може да е истина.

— Светият Граал определено е мит — потвърди Бейар, без да сваля очи от нея. — Увлекателна басня. Ако се взрете по-внимателно, ще видите, че всички тези писания всъщност са една и съща тема, която е била разкрасена. Средновековната християнска представа за жертвата и за търсенето, които водят до изкупление и спасение. В светлината на християнството Светият Граал е духовен, символичен образ на вечния живот, а не нещо, което трябва да се тълкува като буквална истина. Това е представата, че чрез Христовата саможертва и Божията благодат човекът ще живее вечно. — Той се усмихна. — Но няма никакво съмнение, че съществува такова нещо като Граала. Такава е истината, съдържаща се в Трикнижието за лабиринта. Именно заради нея пазителите на Граала, Noublesso de los Seres, са пожертвали живота си, за да опазят тайната.

Алис заклати невярващо глава.

— Твърдите, че представата за Граала изобщо не е християнска. Че тези предания и митове се градят… на погрешно схващане.

— Не толкова на погрешно схващане, колкото на хитрост.

— Но две хилядолетия се спори дали Светият Граал съществува. Ако сега вече се знае, че са верни не само преданията за Граала, но и… — Алис не се доизказа. Не можеше да повярва, че изрича такова нещо. — Граалът изобщо не е християнска реликва, дори не си представям…

— Граалът е еликсир, който притежава силата не само да изцерява, но и да удължава значително живота. Но при определени условия. Открит е преди около четири хилядолетия в Древен Египет. И онези, които са го създали и са осъзнали силата му, са си давали сметка, че тайната трябва да се пази от хора, които ще го използват не за благото на другите, а в своя изгода. Свещеното познание е било изложено с йероглифи върху три отделни папируса. Единият съдържа точния план на залата с Граала, самия лабиринт, във втория са изброени съставките, необходими за направата на еликсира, а в третия е посочено заклинанието, с което еликсирът се превръща в Граал. Скрили са ги под земята в пещерите край древния град Аварис.

— Египет — побърза да добави Алис. — Докато четях различни книги, за да разбера какво точно съм видяла тук, ми направи впечатление колко често се появява Египет.

Одрик кимна.

— Папирусите са написани с класически йероглифи — самата дума означава „Божии слова“ или „божествена реч“. След като великата египетска цивилизация изживява упадък и се срива на прах, умението да се разчитат йероглифи също е изгубено. Познанието, съдържащо се в папирусите, е запазено и се предава от поколение на поколение и от пазител на пазител. Ала никой не е знаел как да прочете заклинанието, с което се призовава Граалът. Събитията са се развивали хаотично, но те на свой ред са добавили още един пласт тайнственост — продължи той. — През девети век от християнското летоброене един арабски алхимик, Абу Бакр Ахмед ибн Вахшия, разчита тайната на йероглифите. За щастие пазителят Хариф е разбрал за опасността и е успял да осуети опитите на алхимика да разпространи познанието. По онова време средищата на науката са били малко и връзката между хората е била бавна и несигурна. След това папирусите са пренесени тайно в Йерусалим и са скрити в подземия в равнините край Елеонската планина. От девети до деветнайсети век никой не напредва в разчитането на йероглифите. Никой. Значението им е изяснено едва след като през 1799 година Наполеон отива в Северна Африка заедно с войската си, в която има и учени. Те откриват подробен надпис на тайния език на йероглифите, той е на демотично писмо, каквото по времето на Древна Гърция египтяните са използвали във всекидневието си. Чували ли сте за Розетския камък?

Алис кимна.

— От този миг нататък е само въпрос на време. Един французин, Жан-Франсоа Шамполион, упорито се залавя с шифъра. През 1822 година успява. Най-неочаквано могат да се разчетат чудесата на древните, техните магии и заклинания, всичко, от надписи върху надгробни плочи до „Книга на мъртвите“. — Той се замисли. — И така, две от книгите в Трикнижието за лабиринта са били в ръцете на хора, които са могли да злоупотребят с тях, и това е пораждало страх и загриженост.

Думите му прозвучаха като предупреждение. Алис потрепери. Внезапно видя, че се свечерява. Лъчите на залязващото слънце отвън бяха обагрили планините в червено, златно и оранжево.

— Щом познанието е било толкова пагубно, ако се е използвало не за добро, а за зло, защо тогава Алаис или другите пазители не са унищожили книгите, когато това е било възможно? — попита тя.

Усети как Одрик застива. Даде си сметка, че е докоснала сърцевината на историята, която й разказваше.

— Ако книгите не бяха нужни, да. Може би това е щяло да реши въпроса.

— Нужни ли? По какъв начин?

— Пазителите винаги са знаели, че Граалът дава живот. Нарекохте го дар и… — Бейар затаи дъх. — Разбирам, че някои сигурно го разбират така. Други може би го възприемат с различни очи. — Старецът замълча. Вдигна чашата и отпи няколко глътки вино, после я остави тежко на масата. — Но това е живот, даван с определена цел.

— Каква? — попита тихо Алис от страх да не би той да замълчи.

— Силата на Граала е била използвана многократно през последните четири хилядолетия, когато е трябвало да се свидетелства. Познаваме великите патриарси дълголетници от християнската Библия, Талмуда, Корана. Адам, Яков, Мойсей, Мохамед, Матусал. Пророци, чието дело не е могло да бъде осъществено за времето, което обикновено се отрежда на човеците. Всеки от тях е живял по няколко века.

— Но това са притчи — възрази Алис. — Алегории.

Одрик поклати глава.

— Живели са по няколко века именно за да разкажат на какво са станали очевидци, за да свидетелстват за истината на своето време. Хариф, който е убедил Абу Бакр да скрие трудовете си, където е разчел езика на Древен Египет, е доживял да види падането на Монсегюр.

— Но това са петстотин години.

— Живели са — повтори простичко Одрик. — Представете си, Алис, живота на пеперудата. Толкова бляскав, а трае само един човешки ден. Цял живот. Времето има много значения.

Алаис избута стола назад и се отдалечи от масата — вече не знаеше какво чувства и в какво вярва.

Обърна се.

— Символът на лабиринта, който видях върху стената на пещерата и върху пръстена на ръката ви — това ли е символът на истинския Граал?

Старецът кимна.

— А Алаис? Тя знаела ли го е?

— В началото и тя като вас се е съмнявала. Не е вярвала в истината, съдържаща се върху страниците на Трикнижието, но от любов към баща си е правела всичко по силите си, за да ги опази.

— Тя вярвала ли е, че Хариф е на повече от петстотин години? — продължи да упорства Алис, сега вече без да се опитва да прикрива скептицизма в гласа си.

— В началото не е вярвала — призна Бейар. — Но с времето е започнала да вижда истината. А когато е дошъл моментът, е установила, че е в състояние да изрече, да разбере словата.

Алис се върна и седна на стола.

— Но защо Франция? Защо изобщо папирусите са били донесени тук? Защо не са ги оставили, където са били?

Одрин се усмихна.

— Хариф е отнесъл папирусите в Свещения град през десети век от християнското летоброене и е пратил да ги скрият недалеч от Елеонската планина. Близо столетие те са били в безопасност, после обаче войската на Саладин е предприела настъпление към Йерусалим. Хариф е избрал един от пазителите, млад рицар християнин ма име Бертран Пелтие, който да донесе папирусите във Франция.

„Бащата на Алаис.“

Алис се усмихна, сякаш току-що бе чула вест за стар приятел.

— Хариф е осъзнавал две неща — продължи Одрик. — Първо, че папирусите ще бъдат на по-сигурно, ако се сложат между страниците на книга и така ще бъдат по-неуязвими. Второ, че из дворците на европейските владетели вече е плъзнала мълвата за Граала и истината ще бъде съхранена най-добре под пласт от легенди и митове.

— Повествованията, в които се казва, че Христовата чаша е именно у катарите — проумя внезапно Алис.

Бейар кимна.

— Последователите на Исус от Назарет не са очаквали Той да умре на кръста, но е станало точно това. Смъртта и възкресението Му дали тласък за появата на преданията за свещена чаша или бокал, за граал, който осигурява вечен живот. Не мога да кажа как са се тълкували те навремето, сигурно е обаче, че разпъването на Исус от Назарет е породило вълна от гонения. Мнозина избягали от светите земи, сред тях били Йосиф Ариматейски и Мария Магдалена, които се качили на кораб за Франция. Според преданието донесли със себе си познанието за древна тайна.

— Папирусите за Граала ли?

— Или съкровища, скъпоценности, взети от Соломоновия храм. Или чашата, от която Исус от Назарет е пил на Тайната вечеря и в която е събрана кръвта Му, докато Той е висял, разпънат на кръста. Или пергаменти, писания, свидетелство, че Христос не е умрял, разпънат на кръста, а още е жив и се укрива цял век и повече заедно с неколцина избрани вярващи в планините на пустинята.

Алис погледна изумена Одрик, ала лицето му беше затворена книга.

— Че Христос не е умрял, разпънат на кръста… — повтори тя, почти безсилна да повярва, че го казва.

— Или други предания — изрече бавно Бейар. — Според някои Мария Магдалена и Йосиф Ариматейски пристигнали с кораба не в Марсилия, а в Нарбон. Векове наред се шири убеждението, че някъде из Пиренеите е укрито нещо с огромна стойност.

— Значи не катарите, а Алаис е знаела тайната за Граала — каза Алис, след като подреди в съзнанието си плочките от пъзела. — А те са й предоставили убежище.

Тайна, скрита зад друга тайна. Алис се облегна на стола и отново си повтори наум събитията в тяхната последователност.

— А сега пещерата с лабиринта беше отворена.

— За пръв път от близо осем века книгите отново могат да бъдат обединени — рече Бейар. — А вие, Алис, и досега не знаете дали да ми вярвате, или да отхвърлите казаното от мен като старчески брътвежи. Има обаче хора, които изобщо не се съмняват.

„Алаис е вярвала в истината за Граала.“

Дълбоко в себе си, отвъд пределите на съзнателната мисъл, Алис знаеше, че Бейар говори истината. Само разумът й отказваше да го приеме.

— Мари-Сесил — каза тя със свито сърце.

— Довечера госпожа Дьо л’Орадор ще отиде в пещерата с лабиринта и ще се опита да призове Граала.

Алис усети как я залива тревога.

— Но тя не може да го направи — изрече бързо. — „Книга Слова“ не е у нея. Пръстенът също.

— Опасявам се, че знае: „Книга Слова“ би трябвало да е вътре в пещерата.

— А там ли е?

— Не съм сигурен.

— А пръстенът? Той също не е у нея.

Алис сведе поглед към тънките му ръце, които Бейар бе долепил до масата.

— Знае, че и аз ще отида.

— Но това е лудост — избухна Алис. — Как изобщо ви минава през ум да се доближите до тази жена?

— Довечера тя ще се опита да призове Граала — повтори той бавно и глухо. — И знаят, че ще отида и аз. Не мога да го допусна.

Алис удари по масата.

— Ами Уил? Ами Шийла? Не се ли притеснявате за тях? Няма да им помогнете, ако отвлекат и вас.

— Ще отида, Алис, именно защото се притеснявам за тях, а и за вас. Убеден съм, че Мари-Сесил ще ги принуди да участват в церемонията. Нужни са петима души — navigataire и още четирима.

— Мари-Сесил, синът й, Уил, Шийла и Отие ли?

— Не, не Отие. Друг.

— Кой тогава?

Той избегна въпроса.

— Не знам къде са сега Уил и Шийла — рече така, сякаш мислеше на глас, — но според мен на свечеряване те ще бъдат отведени в пещерата.

— Кой, Одрик? — повтори Алис, сега по-твърдо.

И този път Бейар не отговори. Стана от стола, отиде до прозореца и затвори капаците, после се обърна с лице към Алис.

— Не е зле да тръгваме.

Тя беше разстроена, притеснена, озадачена и най-вече уплашена. И в същото време разбираше, че няма друг избор.

Спомни си за името на Алаис върху родословието, от собственото й име го деляха осем века. Представи си символа на лабиринта, който ги свързваше през времето и пространството.

„Две истории, преплетени в една.“

Взе нещата си и излезе след Одрик. Навън се смрачаваше.

75.

Монсегюр

Март, 1244 година

В скривалището под цитаделата Алаис и тримата й спътници се опитваха да не слушат зловещия звук на изтезанията. Но писъците на болка и ужас проникваха дори през дебелата планинска скала. Виковете се промушваха като чудовища в убежището им.

Алаис се молеше душата на Риксанд да се завърне при Бога, молеше се за всичките си приятели, добродетелни мъже и жени, молеше се за милост. Единственото, на което можеше да се уповава, беше планът й да е успял.

Само времето щеше да покаже дали Ориан се е заблудила и е решила, че Алаис и „Книга Слова“ са били погълнати от пламъците.

„Какъв огромен риск!“

Алаис, Хариф и водачите им смятаха да останат в каменната гробница, докато се свечереше и хората бъдеха изведени от цитаделата. Сетне под прикритието на нощта четиримата бегълци щяха да се спуснат по стръмните планински пътеки и да се отправят към Лос Серес. Ако им провървеше, утре на здрачаване Алаис щеше да си бъде у дома.

Те нарушаваха всички условия на примирието и на капитулацията. Алаис не се съмняваше, че ако ги заловяха, възмездието щеше да бъде бързо и жестоко. Пещерата всъщност представляваше дупка в гънките на планината, беше плитка и близо до повърхността. Ако тръгнеха да претърсват цитаделата, войниците със сигурност щяха да ги открият.

При мисълта за дъщеря си Алаис прехапа устни. Усети как Хариф търси ръката й в тъмното. Кожата му беше суха и грапава, като пясъците на пустинята.

— Бертранд е силна — каза той, сякаш знаеше какво я потиска. — Като теб е. Смела е и ще издържи. Скоро отново ще бъдете заедно.

— Но тя е съвсем малка, Хариф, не е хубаво, че вижда такива неща. Сигурно е много уплашена…

— Бертранд е смела, Алаис. Сажо също. Няма да ни подведат.

„Дано си прав…“

Алаис седеше в тъмното със сухи очи и сърце, което щеше да се пръсне от съмнения и страх пред бъдещето. Притесненията и неизвестността бяха направо непоносими. Мисълта за бледото бяло личице на Бертранд продължаваше да я преследва.

Дълго след като бе замлъкнала и последната жертва, писъците на Bons Hommes продължаваха да кънтят в главата на Алаис.

Над долината се стелеше огромен облак лютив черен пушек, който беше затулил деня.

Сажо стискаше ръката на Бертранд, когато двамата излязоха през Голямата порта от замъка. Беше заключил болката дълбоко в сърцето си, на място, до което инквизиторите нямаха достъп. Сега той нямаше да скърби за Риксанд. Сега нямаше право да се страхува за Алаис. Трябваше да се съсредоточи и да пази Бертранд, така че те двете да се приберат здрави и невредими в Лос Серес.

В подножието на склоновете бяха наслагани масите на инквизиторите. Съдебният процес трябваше да започне незабавно, в сянката на кладата. Сажо разпозна инквизитора Ферие, мъж, когото цялата област ненавиждаше. Той се придържаше сурово към духа и буквата на църковния закон. Сажо премести поглед надясно, където седеше другият инквизитор — Дюранти, човек, който вдъхваше не по-малко страх.

Стисна още по-здраво ръката на Бертранд.

Когато излязоха на по-равното, Сажо видя, че разделят задържаните. В едната посока пращаха старците, мъжете от гарнизона и момчетата, в другата — жените и децата. Усети пронизващ страх. Щеше да се наложи Бертранд да се изправи сама пред инквизиторите.

Тя долови промяната в настроението му и уплашена го погледна в лицето.

— Какво става? Какво ще ни направят?

— Brava101, разпитват мъжете отделно от жените — отвърна той. — Не се притеснявай. Отговаряй на въпросите им. Бъди смела и стой точно където си, докато дойда. Не ходи никъде с никого, разбра ли? С абсолютно никого.

— Какво ще ме питат? — рече тихо момичето.

— Името, възрастта — отвърна Сажо и повтори подробностите, които Бертранд трябваше да запомни. — Знаят, че съм от гарнизона, но нямат причини да ни свързват. Когато те попитат, кажи, че не знаеш кой е баща ти. Посочи Риксанд за своя майка и обясни, че цял живот си живяла в Монсегюр. Каквото и да става, не споменавай Лос Серес. Ще запомниш ли всичко?

Бертранд кимна.

— Браво на теб. — Сетне, за да я понасърчи, той добави: — Едва ли съм бил по-голям от теб, когато баба ми ме пращаше да съобщавам едно или друго. Караше ме да повтарям по няколко пъти, докато се увереше, че съм запомнил всичко дума по дума.

Бертранд се усмихна плахо.

— Мама твърди, че имаш невероятна памет. Като сито.

— Права е. — Сажо отново стана сериозен. — Възможно е да те питат и за Bons Hommes и в какво вярват те. Отговаряй възможно най-честно. Така е почти изключено да си противоречиш. Не можеш да им кажеш нищо, което те вече да не са чували. — Той се поколеба и накрая й напомни още нещо. — И не забравяй. Изобщо не споменавай майка си или Хариф.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

— Ами ако войниците претърсят цитаделата и намерят мама? — попита то с все по-уплашен глас. — Какво ще правят, ако ги открият?

— Няма да ги открият — побърза да я увери Сажо. — Не забравяй, Бертранд. Щом инквизиторите приключат с теб, стой където си. Веднага щом мога, ще дойда да те взема.

Още не беше довършил изречението, когато един от войниците заби пръст в гърба му и го подкара надолу към селото. Бертранд беше отпратена в обратната посока.

Отведоха го на място, оградено с дъски, където Сажо видя Пиер-Роже дьо Мирпоа, командващия гарнизона. Вече го бяха разпитали. За Сажо това беше добър знак. Показваше, че условията на капитулацията се спазват и мъжете от гарнизона са разглеждани като военнопленници, а не като престъпници.

След като се присъедини към другите войници, които чакаха да бъдат повикани, Сажо махна каменния пръстен от палеца си и го скри в дрехите си. Кой знае защо, без него се чувстваше като гол. От двайсет години, откакто Хариф му го беше поверил, почти не го беше свалял от ръката си.

Разпитите се провеждаха в две палатки. Монасите чакаха с жълти кръстове, за да ги прикачат върху гърбовете на онези, за които се установеше, че са общували с еретици, после отвеждаха задържаните във второ оградено пространство, където ги затваряха като до бичета на тържище.

Беше ясно, че докато не бъдат разпитани всички, от най-стария до най-младия, никой няма да бъде пуснат. Съдебният процес можеше да продължи дни наред.

Когато дойде ред и на Сажо, му разрешиха да влезе сам в една от палатките. Той спря пред инквизитора Ферие и зачака.

Восъчното лице на Ферие беше безизразно. Той попита Сажо как се казва, на колко години е, каква длъжност заема и откъде е родом. Пачето перо задраска по пергамента.

— Вярваш ли в рая и ада? — попита внезапно инквизиторът.

— Да, вярвам.

— Вярваш ли в чистилището?

— Да, вярвам.

— Вярваш ли, че Божият Син е бил направен съвършен Човек?

— Аз съм войник, а не монах — отговори Сажо, без да вдига поглед.

— Вярваш ли, че човешката душа има само едно тяло, в което и с което ще бъде възкресена?

— Свещениците казват, че е така.

— Чувал ли си някой да твърди, че е грях да полагаш клетва? И ако си чувал, кого?

Този път Сажо вдигна очи.

— Не, не съм чувал — отвърна той предизвикателно.

— Е, бива ли да говориш така, войнико. Служил си в гарнизона повече от година, а не знаеш, че еретиците отказват да полагат клетва.

— Служил съм на Пиер-Роже дьо Мирпоа, инквизиторе. Не съм слушал какво говорят другите.

Разпитът продължи още известно време, но Сажо остана верен на ролята си на обикновен войник: постоянно твърдеше, че не разбира нищо от писания и вяра. Не обвини никого. Все повтаряше, че не знае нищо.

Накрая инквизиторът Ферие нямаше друг избор, освен да го пусне да си върви.

Слънцето вече залязваше. Здрачът пропълзяваше отново в долината и покриваше всичко с черни сенки.

Сажо беше пратен при неколцина войници, които също бяха минали разпита. Всеки получи завивка, парче корав хляб и чаша вино. Сажо видя, че на цивилните задържани не раздават нищо.

Унинието му стана още по-голямо, когато започна да се свечерява.

Постоянно го глождеше мисълта, че не знае дали Бертранд е преминала през изпитанието и дори къде точно я държат в огромния лагер. Сажо се страхуваше за Алаис, която сигурно гледаше спускащия се мрак, все по-разтревожена с наближаването на часа за път. Беше му криво, че е безсилен да стори каквото и да било, за да помогне.

Притеснен, той стана да се поразтъпче. Усещаше как влагата и студът се просмукват в костите му.

— Assis102 — изръмжа един войник от охраната и го бутна с копието по рамото.

Сажо щеше да се подчини, ако не беше забелязал по-високо в планината някакво раздвижване. Няколко души, натоварени да претърсят околността, се бяха отправили към скалистата урва, където се криеха Алаис, Хариф и техните водачи. Пламъците на факлите, които носеха, трепкаха и хвърляха сенки по разлюлените от вятъра храсти.

Кръвта на Сажо се смрази.

Вече бяха претърсили крепостта. Сажо си мислеше, че всичко е приключило. Но беше ясно, че те смятат да огледат и храсталака, и плетеницата от пътеки в подножието на цитаделата. Ако продължаха в същата посока, щяха да отидат точно на мястото, където трябваше да е Алаис. А вече бе почти тъмно.

Сажо хукна към оградата.

— Ей! — подвикна войникът, който ги пазеше. — Не чу ли какво ти казах. Спри!

Сажо не му обърна внимание. Без да се замисля за последиците, прескочи дъсчената ограда и се завтече нагоре по склона, към войниците, тръгнали да претърсват. Чу, че войникът долу вика подкрепление. Единствената му мисъл беше, че трябва да отклони вниманието от Алаис.

Мъжете, тръгнали на оглед, спряха да видят какво става.

Сажо изкрещя, за да ги накара от наблюдатели да станат участници. Те се обърнаха един по един. Сажо забеляза, че объркването върху лицата им отстъпва място на войнствеността. Те бяха отегчени и премръзнали, само чакаха да се сбият.

Сажо има време само да разбере, че планът му е успял, когато някой заби юмрук в корема му. Той се опита да си поеме въздух и се преви о две. Двама от войниците извиха ръцете му назад и върху Сажо от всички страни се посипаха удари. Усети на гърлото си вкуса на кръв, ударите не спираха да се сипят.

Чак сега осъзна, че не е преценил правилно положението. Смяташе само да отклони вниманието от Алаис. В съзнанието му изникна бледото лице на Бертранд, която го чакаше. Един от пестниците се стовари върху челюстта му и всичко потъна в мрак.

76.

Ориан се беше посветила на издирването на „Книга Слова“.

След разгрома на Каркасон и завръщането в Шартр съпругът й доста бързо беше изгубил търпение — наградата, за която й беше платил, я нямаше. Между тях никога не беше имало любов и когато желанието му към нея угасна, разговорите бяха заменени с юмруци и каиш.

Ориан търпеше побоите и непрекъснато мислеше за отмъщение. Земите и богатствата на мъжа й се увеличаваха, той имаше все по-голямо влияние над краля на Франция. Беше оставил Ориан сама. Тя беше свободна да продължи издирването и започна да плаща на цяла мрежа съгледвачи в Миди, които да й предоставят сведения.

Само веднъж се беше доближила до възможността да залови Алаис. През май 1234 година беше напуснала Шартр и беше заминала на юг, за Тулуза. Когато отиде в катедрала „Сент Етиен“, установи, че надзирателите са били подкупени и сестра й отново е изчезнала.

Ориан беше решила да не допуска отново същата грешка. Този път още щом беше чула мълвата за жена със същото описание, тя беше дошла с един от синовете си на юг.

Тази сутрин й се стори, че в моравата светлина на изгрева вижда как книгата гори. Беше на крачка от успеха. Провалът я хвърли в ярост. Не можеха да я успокоят нито синът й Луи, нито слугите. Но следобед Ориан бе започнала да преосмисля начина, по който е разтълкувала събитията от сутринта. Ако наистина беше видяла Алаис, а Ориан се съмняваше дори в това, нима беше възможно сестра й да допусне „Книга Слова“ да изгори на кладата на инквизиторите?

Ориан отсъди, че това е изключено. Прати слугите да поразучат из лагера и разбра, че Алаис има дъщеря, момиченце на девет-десет години, чийто баща бил войник под командването на Пиер-Роже дьо Мирпоа. Ориан не вярваше, че сестра й ще довери на човек от гарнизона такъв безценен предмет. Войниците щяха да бъдат претърсени. Но едно дете?

Ориан изчака да се мръкне и отиде на мястото, където държаха жените и децата. Подкупи пазачите, за да влезе. Никой не й зададе никакви въпроси и не я отпрати. Докато минаваше, усети неодобрителните погледи на черните монаси, но това не я трогна.

Пред нея изникна синът й Луи, наглото му лице беше зачервено. Вечно търсеше одобрение, вечно се чудеше как да й угоди.

— Какво искаш? — тросна се майка му.

— Има едно момиче, което трябва да видите, мамо.

Ориан отиде с него в другия край на ограденото пространство, където едно момиченце спеше малко встрани от останалите.

Приликата с Алаис беше изумителна — сякаш гледаше близначката на сестра си. Детето излъчваше същата яростна решимост и имаше същия цвят на кожата, както Алаис на неговите години.

— Остави ме сама — нареди Ориан. — Тя няма да ми повярва, ако и ти стоиш тук.

Лицето на Луи помръкна и това я подразни още повече.

— Остави ме — повтори тя и му обърна гръб. — Иди да приготвиш конете. Не ми трябваш тук.

Щом той си тръгна, Ориан приклекна и потупа момиченцето по ръката.

То се събуди веднага, очите му блестяха от страх.

— Коя сте вие?

— Una amiga — отвърна Ориан на езика, от който се беше отказала преди трийсет години. — Приятелка.

Бертранд не се помръдна.

— Ти си французойка — отсече тя вироглаво, след като погледна облеклото и прическата на Ориан. — Не беше в цитаделата.

— Не, не съм била — потвърди тя, като се опитваше да говори търпеливо, — но съм родена в Каркасон, точно като майка ти. Израснали сме заедно в замъка Контал. Познавах дори дядо ти, майордом Пелтие. Сигурна съм, че Алаис ти е говорила често за него.

— Кръстена съм на дядо си — побърза да каже момиченцето.

Ориан се сдържа и не се усмихна.

— Е, Бертранд. Дошла съм да те изведа оттук.

Детето се намръщи.

— Но Сажо ми каза да стоя тук, докато не дойде да ме вземе — рече то вече не така предпазливо. — Предупреди ме да не тръгвам с никой друг.

— Това ли ти каза Сажо? — усмихна се Ориан. — А на мен каза, че знаеш да се грижиш за себе си и трябва да ти дам нещо, с което да те убедя да ми вярваш.

Тя показа пръстена, който беше откраднала от студената ръка на баща си. Както и очакваше, Бертранд го позна и посегна към него.

— Сажо ли ти го даде?

— Вземи го. Виж сама.

Момиченцето завъртя пръстена и го огледа. Изправи се.

— Къде е Сажо?

— Не знам, освен ако… — отговори тя и се смръщи от яд.

— Да? — погледна я Бертранд.

— Как мислиш, дали е имал предвид, че трябва да се прибереш у дома?

Детето се позамисли.

— Възможно е — рече не особено убедено.

— Далече ли е? — попита нехайно Ориан.

— Един ден път с кон, но по това време на годината може би и повече.

— А селото има ли си име? — подметна небрежно жената.

— Лос Серес — каза Бертранд, — но Сажо ме предупреди да не споменавам пред инквизиторите.

Noublesso de los Seres. Не само името на пазителите на Граала, но и мястото, където той можеше да бъде намерен. Наложи се Ориан да прехапе език, за да скрие радостта си.

— Дай като начало да махнем това — каза тя, после се наведе и смъкна от гърба на Бертранд жълтия кръст. — Не бива да се досетят, че сме бегълки. Имаш ли багаж?

Ако книгата беше у момичето, нямаше нужда да ходят толкова далеч. Търсенето й щеше да приключи тук.

Бертранд поклати глава.

— Нямам.

— Чудесно тогава. А сега тихо. Не бива да привличаме вниманието.

Бертранд пак беше като на тръни, но докато вървяха покрай заспалите хора, Ориан разказваше за Алаис и за замъка Контал. Беше обаятелна, убедителна и внимателна. Малко по малко спечели момичето.

Пусна още една монета в ръката на пазача, който стоеше на изхода, после изведе Бертранд от лагера, при мястото, където синът й я чакаше с шест войници на коне и покрита каруца.

— Те с нас ли ще дойдат? — попита Бертранд, изведнъж се беше усъмнила.

Ориан се усмихна и я качи в каруцата.

— По пътя някой трябва да ни пази от разбойници, нали? Сажо няма да ми прости никога, ако допусна с теб да се случи нещо.

След като Бертранд беше настанена, Ориан се обърна към сина си.

— Ами аз? — възкликна той. — И аз искам да дойда.

— Ти ще стоиш тук — отсече майка му. — Ако случайно си забравил, си във войската. Не можеш да изчезнеш просто така. Ще стане по-лесно и бързо, ако тръгна сама.

— Но…

— Казах вече — сопна се Ориан тихо, за да не ги чуе Бертранд. — Трябва да защитаваш интересите ни тук. Оправи се с бащата на момичето, както говорихме. Остави другото на мен.

Единствената мисъл на Гилем бе как да намери Ориан. Дойде в Монсегюр, за да помогне на Алаис и да я предпази от Ориан. Близо трийсет години я наблюдаваше отдалече.

Сега вече Алаис беше мъртва и той нямаше какво да губи. От година на година жаждата му за мъст бе ставала все по-голяма. Съжаляваше, че навремето не е убил Ориан. Нямаше да пропусне втори шанс.

Скрил лицето си под качулката на наметалото, Гилем се промъкваше през лагера на кръстоносците, докато не видя зеленото и сребристото на шатрата на Ориан.

Отвътре се чуваха гласове. Говореха на френски. Млад мъж даваше заповеди. Гилем си спомни сина на Ориан, младежа, който бе седял до нея на трибуните. Долепи ухо до шатрата и заслуша.

— Той е войник от гарнизона — каза с наглия си глас Луи д’Еврьо. — Познат е под името Сажо дьо Сервиан. Същият, който предизвика днес безредиците. Селяндури — изсъска той презрително. — И добре да се отнасяш с тях, се държат като добичета. — Младежът се засмя сприхаво. — Отведоха го на ограденото място край шатрата на Юг де Арси, по-далеч от другите задържани, за да не създава неприятности. — Луи заговори тихо и Гилем почти не го чуваше. — Това е за теб — рече той. Издрънчаха монети. — Сега половината. Останалото, след като свършиш работа.

Гилем изчака войникът да излезе, после се промъкна през входа, където не пазеше никой.

— Казах ти да не ме безпокоиш — тросна се Луи, без да се обръща.

Ножът на Гилем опря в гръкляна му.

— Ако издадеш и звук, ще те убия — закани се Гилем.

— Взимай каквото искаш… Само не ме убивай.

Гилем огледа разкошната шатра, красивите килими и топлите завивки. Ориан беше получила богатството и общественото положение, към които винаги се беше стремила.

— Как се казваш?

— Луи д’Еврьо. Не знам кой си, но майка ми ще…

Гилем дръпна рязко главата му.

— Не ме заплашвай. Няма кой да те чуе. — Притисна още по-плътно острието към бледата северняшка кожа на Еврьо. Младежът застина. — Сега вече е по-добре. И така. Къде е Ориан? Ако не ми отговориш, ще ти прережа гърлото.

Когато чу името на Ориан, Еврьо настръхна, но от страх езикът му се развърза.

— Отиде на мястото, където държат жените — изпелтечи той.

— Защо?

— За да потърси… едно момиче.

— Не ми губи времето, nenon — изръмжа Гилем. — Какво момиче? Защо го търси?

— Детето на една еретичка. На сестрата на майка ми — каза Еврьо така, сякаш имаше в устата си отрова. — На леля ми. Майка ми искаше да види сама момичето.

— Алаис — пророни невярващо Гилем. — На колко години е детето?

Направо надушваше страха, избил по кожата на Еврьо.

— Откъде да знам? На девет-десет.

— А бащата? И той ли е загинал?

Еврьо се опита да се размърда. Гилем увеличи натиска върху врата му и обърна острието така, че върхът да притисне кожата под лявото ухо на младежа.

— Той е войник от гарнизона на Пиер-Роже дьо Мирпоа.

Гилем разбра.

— И ти прати войник да се погрижи за него…

Острието на ножа му проблесна, отразило светлината на свещта.

— Кой си ти?

Гилем не му обърна внимание.

— Къде е Еврьо? Защо не е тук?

— Баща ми е мъртъв — отвърна младежът. В гласа му имаше не скръб, а нещо като самохвална гордост, която Гилем не можеше да разбере. — Сега вече аз съм владетел на именията на рода Еврьо.

Гилем се засмя.

— Или най-вероятно ги владее майка ти.

Момчето трепна, сякаш го удариха.

— Я ми кажи, господарю Еврьо — каза Гилем презрително, — защо момичето е притрябвало на майка ти?

— Толкова ли е важно? То е дете на еретици. Трябваше да ги изгорят всички на кладата.

В мига, в който изрече думите, Еврьо съжали, но беше късно. Гилем преряза гръкляна му, като прокара ножа от едното до другото ухо.

— Per lo Miegjorn — каза той.

За Миди.

Кръвта рукна на тласъци от раната върху красивите килими. Гилем пусна Еврьо и той се свлече.

— Ако слугата ти се върне бързо, ще живееш. В противен случай не е зле да се помолиш на своя Бог да ти опрости греховете.

Гилем отново си сложи качулката и побягна. Трябваше да намери Сажо преди убиеца.

Малката група продължи да си проправя път през студената нощ.

Ориан вече съжаляваше, че са взели каруцата. С коне щяха да се придвижват по-бързо. Дървените колела се удряха в парчетата кремък и дращеха по твърдата вледенена земя.

Заобикаляха главните пътища, които още бяха препречени, и първите няколко часа пътуваха на юг. После, когато зимният здрач отстъпи място на нощната тъма, завиха на югоизток.

Бертранд спеше, завита презглава с наметалото. Хапещият вятър свистеше под чергилото на каруцата. Момичето беше засипало Ориан с въпроси за живота в Каркасон едно време, преди войната. Ориан се подразни и й даде бучки захар и вино с приспивателно. Накрая детето млъкна и потъна в дълбок сън.

— Събуди се!

Сажо чу нечий глас. Мъж. Съвсем наблизо.

Опита се да се размърда. Всичко го болеше. Пред очите му блеснаха светкавици.

— Събуди се!

Този път гласът беше по-настойчив.

Сажо трепна. До разраненото му лице се допря нещо студено и успокояващо. В съзнанието му бавно изникна споменът за ударите по главата, тялото, навсякъде.

Дали беше мъртъв?

После си спомни. Някой извика на войниците да спрат.

Вероятно не беше мъртъв.

Сажо отново се опита да се раздвижи. Усети зад гърба си нещо твърдо. Разбра, че ръцете му са извити назад. Опита се да отвори очи, но едното се бе издуло. Затова пък другите му сетива се бяха изострили. Чуваше, как конете пристъпват, как чаткат с копита. Чуваше гласа на вятъра и писъците на козодоите. На самотен бухал. Това бяха звуци, които разбираше.

— Можеш ли да движиш краката си? — попита мъжът.

Макар болката да беше жестока, Сажо се размърда.

— Ще се задържиш ли на кон?

Сажо се вгледа в мъжа, който го освободи. Нещо в гласа и в начина, по който извръщаше главата си, му се стори познато.

Изправи се със залитане.

— На какво дължа такава добрина? — попита, като разтриваше китките си.

После внезапно разбра. В съзнанието му изплува замъкът Контал и Алаис.

— Гилем дю Ма — промълви Сажо.

Мъжът го погледна изненадано.

— Познаваме ли се, приятелю?

— Едва ли помниш — отговори Сажо, нямаше сили да го погледне в лицето. — Я ми кажи, amic103 — натърти той на думата. — Какво искаш от мен?

— Дойдох да… — Гилем беше смутен от враждебността му. — Ти си Сажо дьо Сервиан, нали?

— И какво от това?

— Заради Алаис, която и двамата… — Гилем замълча и се отърси от вълнението. — Тук е сестра й Ориан заедно с един от синовете си. Пристигнали са с войската на кръстоносците. Ориан е дошла заради Книгата.

Сажо го погледна вторачено.

— Каква книга? — попита той предизвикателно.

Гилем продължи, без да му обръща внимание:

— Ориан е научила, че имате дъщеря. Отвлякла я е. Не знам накъде са поели, но точно след здрачаване са напуснали лагера. Дойдох да ти съобщя и да ти предложа помощ. — Той се изправи. — Но ако ти не я искаш…

Сажо пребледня.

— Чакай! — извика той.

— Ако искаш да си върнеш дъщерята жива — продължи Гилем, без да трепва, — предлагам да забравиш за враждебното си отношение към мен, каквото и да го е породило.

Той му подаде ръка.

— Знаеш ли къде Ориан е могла да я отведе?

Сажо се взря в мъжа, когото беше мразил цял живот. Но заради Алаис и дъщеря му пое протегнатата ръка.

— Детето си има име — рече той. — Казва се Бертранд.

77.

Връх Суларак

Петък, 8 юли 2005 година

Одрик и Алис се изкачваха мълчаливо в планината.

Одрик дишаше тежко, но не откъсваше очи от земята в краката си и нито веднъж не се препъна.

— Остана още малко — рече Алис по-скоро на себе си.

— Да.

След няколко минути Алис видя, че са се качили при археологическите разкопки. Всички палатки бяха вдигнати, но още се виждаха следи по изсъхналата пръст. Алис забеляза лопатка и колче за палатка, което вдигна и прибра в джоба си.

Продължиха да се катерят, докато не излязоха при огромния камък, който Алис беше разместила. Той лежеше на една страна под входа на пещерата, точно където беше паднал. В призрачната бяла светлина на луната приличаше на глава на повален идол.

„Нима наистина се случи едва в понеделник?“

Бейар спря и се облегна на камъка, за да си поеме въздух.

— Остана съвсем малко — каза тя, за да го успокои. — Извинявайте. Трябваше да ви предупредя, че е стръмно.

Одрик се усмихна.

— Помня — отвърна той. Хвана я за ръката. Кожата му беше тънка като оризова хартия. — Когато стигнем до пещерата, ще изчакате да ви съобщя кога е безопасно да дойдете. Трябва да ми обещаете, че ще се скриете.

— Още съм на мнение, че не е разумно да влизате сам — заяви вироглаво Алис. — Може и да сте прав, че другите ще дойдат чак по тъмно, но пак можете да бъдете хванат в капан. Защо не ми разрешите да ви помогна, Одрик? Ако вляза с вас, мога да ви помогна да намерите книгата. Ако сме двама, ще стане по-бързо. А после ще се скрием тук отвън и ще видим какво ще стане.

— Извинете, но е по-добре да се разделим.

— Наистина не разбирам, Одрик. Никой не знае, че сме тук. В безопасност сме — натърти Алис, макар че изобщо не бе убедена в това.

— Вие, madomaisela, сте смела като нея — промълви тихо старецът. — Алаис винаги мислеше първо за другите. Правеше големи жертви за хората, които обичаше.

— Никой не прави никакви жертви — възрази остро Алис. От страх беше изнервена. — И още не разбирам защо не ми разрешихте да дойда по-рано. Щяхме да бъдем още по светло в пещерата и да не се излагаме на опасността да ни заловят.

Бейар сякаш не я чуваше.

— Свързахте ли се с инспектор Нубел? — попита той.

— Да — въздъхна тя тежко. — Казах му каквото заръчахте.

— Ben — пророни той тихо. — Доколкото схващам, madomaisela, ме мислите за безразсъден, но ще видите. Всичко трябва да се случи в отреденото време. Иначе няма да има истина.

— Истина ли? — повтори Алис. — Вие, Одрик, ми казахте всичко, каквото има да се знае. Всичко. Притеснявам се само за Шийла… и за Уил, искам да ги изведем оттук невредими.

— Всичко ли? — повтори тихо Одрик. — Дали е възможно? — Той се обърна и погледна към входа, малък черен отвор в плътната скала. — Една истина може да влиза в противоречие с друга — прошепна старецът. — Сега не е тогава. — Той я хвана за ръката. — Ще осъществим ли последния етап от нашето пътешествие? — попита Одрик.

Алис го погледна озадачено, изненадана от настроението, което го беше обхванало. Беше спокоен и замислен. Беше го обзело някакво примирение, докато Алис беше нервна и уплашена от всичко, което можеше да се обърка; ужасена, че Нубел ще закъснее и ще се окаже, че Одрик е грешал.

„Ами ако те вече са мъртви!“

Тя прогони тази мисъл. Беше длъжна да вярва, че всичко ще бъде наред.

На входа Одрик се обърна и се усмихна.

— Какво има? — побърза да попита Алис. — Има нещо… — Тя замълча, защото не успя да намери нужната дума. — Нещо…

— Чакам много отдавна — пророни тихо старецът.

— Чакате ли? Да намерите книгата ли?

Той поклати глава.

— Чакам изкупление — отговори Одрик.

— Изкупление? Но за какво? Не разбирам, Одрик — каза с треперлив глас.

— Pas a pas se va luenh — рече старецът. — Видели сте тези думи в пещерата, изсечени в горния край на стъпалата, нали?

Алис го погледна изумена.

— Да, но как…

Той посегна да вземе факлата.

— Трябва да влизам.

Алис му я подаде и дълго гледа след него, докато светлината не се загуби в прохода.

Подскочи, уплашена от писъка на кукумявка. И най-тихият звук сякаш бе подсилен стократно. В мрака имаше нещо зловещо — дърветата, страховитата сянка на планината, скалите, които приемаха непознати, заплашителни форми. Някъде в далечината, в долината се чу автомобил.

После отново я плисна тишина.

Погледна си часовника. Беше десет без двайсет.

В десет без десет мощните фарове на два автомобила осветиха паркинга в подножието на връх Суларак.

Пол Отие угаси двигателя и слезе. С изненада видя, че Франсоа-Батист не го чака. Погледна нагоре към пещерата — най-неочаквано се притесни, че може би са вътре.

Отхвърли тази мисъл. Явно губеше самообладание. Бресар и Доминго бяха там от цял час. Ако Мари-Сесил или синът й се бяха появили, Отие вече щеше да е разбрал.

Докосна дистанционното устройство в джоба си. Вече беше включено. Нямаше нужда да прави нищо. Трябваше само да чака. И да гледа.

Пипна кръстчето около врата си и започна да се моли.

Вниманието му беше привлечено от звук в гората. Отие отвори очи. Не видя нищо. Върна се до колата и включи фаровете. Лишени от цвят, дърветата изскочиха от мрака.

Отие затули очи и отново се взря. Този път забеляза, че някой се движи в гъсталака.

— Франсоа-Батист!

Не отговори никой. Отие настръхна.

— Стига глупости! — провикна се той в тъмнината. — Ако искаш книгата и пръстена, излез, за да те видя. — Запита се дали не е преценил погрешно нещата. — Чакам — извика той отново.

Иззад дърветата излезе човек.

— Къде е О’Донъл?

Отие едва не се разсмя, когато видя Франсоа-Батист, облечен в няколко номера по-голямо сако. Изглеждаше жалък.

— Сам ли си? — попита Отие.

— Не ти влиза в работата — отвърна младежът и спря в края на гората. — Къде е Шийла О’Донъл?

Адвокатът кимна рязко към пещерата.

— Вече е горе и те чака, Франсоа-Батист. Реших да ти спестя главоболията. — Той се засмя. — Не мисля, че ще ти създава неприятности.

— А Книгата?

— И тя е там. Пръстенът също. Всичко е както обещах.

Франсоа-Батист прихна.

— И си го увил като подарък, нали? — подметна той ехидно. — Нали не искаш да повярвам, че просто си ги оставил горе?

Отие го погледна презрително.

— Задачата ми беше да осигуря книгата и пръстена и го направих. Същевременно ви върнах… как ли да я наречем, вашата съгледвачка. Наречи го филантропия от моя страна. — Той присви очи. — Нека госпожа Дьо л’Орадор сама реши какво да прави с нея, на мен ми е все тая.

По лицето на момчето се мерна съмнение.

— И всичко това от доброта?

— Всичко това заради Noublesso Véritable — отвърна благо Отие. — Или ти още не си поканен да влезеш в братството? Това, че си неин син, вероятно не е от особено значение. Иди и виж. Или майка ти вече е горе?

Франсоа-Батист го стрелна с поглед.

— Нима си въобразяваш, че тя не ми е казала? — Отие пристъпи към него. — Нима си въобразяваш, че не знам какво прави? — Усети как в него се надига гняв. — Не си ли я виждал, Франсоа-Батист? Не си ли виждал въодушевлението й, когато изрича онези гнусни богохулствени слова? Това е обида спрямо Бога!

— Как смееш да говориш така! — провикна се младежът и пъхна бързо ръка в джоба си.

Отие се засмя.

— Точно така. Обади й се. Тя ще ти каже какво да правиш. Как да мислиш.

Той се обърна и тръгна към автомобила. Секунди преди да разбере какво става, чу как предпазителят щраква. Извърна се невярващо. Но се забави. Чу пукота на куршумите, един, втори, в бърза последователност.

Първият изсвистя край него. Вторият го улучи в бедрото. Мина право през него, като натроши костта, и излезе от другата страна. Отие се свлече с писък.

Франсоа-Батист тръгна към него. Държеше с две ръце пистолета точно пред себе си. Отие запълзя, оставяйки след себе си кървава следа, но младежът вече се беше надвесил над него.

За миг очите им се срещнаха. После Франсоа-Батист стреля отново.

Тишината, обгърнала планината, беше взривена.

Алис подскочи.

Сърцето й заби като обезумяло. Тя не разбра откъде идват изстрелите.

Взря се в мрака, там, където според нея беше паркингът. Чу как се затръшва врата на автомобил. Сега вече долови и човешки гласове, думи, които вятърът донесе.

„Какво ли прави вътре Одрик?“

Бяха далеч, тя обаче усещаше присъствието им в планината. От време на време чуваше как камъчетата по пътеката се търкалят под нозете им.

Приближи се до входа на пещерата, като се взираше трескаво, сякаш само с напън на волята можеше да накара Одрик да се появи.

„Защо не се връща?“

— Одрик! — изсъска Алис. — Идва някой. Одрик!

Нищо. Само тишина. Алис се вгледа в тъмния проход и усети как смелостта я напуска.

„Но съм длъжна да го предупредя.“

И хукна към пещерата с лабиринта.

78.

Лос Серес

Март, 1244 година

Придвижваха се бързо въпреки раните на Сажо. Следваха течението на реката южно от Монсегюр. Не носеха багаж и спираха само за да напоят конете. Разбиваха леда с мечовете.

Гилем знаеше малко за миналото на Сажо. Беше чувал, че е пренасял съобщения от съвършените до отдалечените села в Пиренеите и е доставял сведения на размирните бунтовници. Беше ясно, че по-младият мъж познава всяка проходима долина и хребет, всяка пътека, скрита в гората, клисурите и равнините.

Същевременно Гилем усещаше яростната неприязън на Сажо, въпреки че той си мълчеше. Сякаш прежурящото слънце напичаше тила му. Гилем знаеше, че той се слави като верен, смел и почтен човек, готов да умре в битка за онова, в което вярва. Въпреки враждебността му Гилем разбираше защо Алаис е обичала този мъж и му е родила дете, макар че самата мисъл за това го пронизваше като с нож.

Имаха късмет. През нощта не валя сняг. Следващият ден, деветнайсети март, беше ясен и слънчев, с малко облаци и почти никакъв вятър.

Сажо и Гилем пристигнаха в Лос Серес на свечеряване. Селото беше сгушено в малка прикътана долина и въпреки студа във въздуха миришеше на пролет. Дърветата в покрайнините бяха окичени със зелени и бели пъпки. Докато двамата мъже яздеха към няколкото къщи, първите пролетни цветя надзъртаха свенливо от живите плетове и по бреговете. Селото изглеждаше изоставено.

Слязоха от конете и ги поведоха към центъра. Железните им подкови чаткаха по камъните и звукът кънтеше силно в тишината. Над една-две от къщите се виеше тънък дим. От процепите и пролуките в капаците по прозорците внимателно надзъртаха очи, които бързо се скриваха. Толкова високо в планината рядко идваха френски дезертьори, но и това се случваше. Те обикновено носеха неприятности.

Вързаха конете си до кладенеца и тръгнаха през центъра на селото към малка къща. Някои от керемидите по покрива бяха паднали, капаците се нуждаеха от поправка, но стените бяха здрави. Гилем си помисли, че се иска малко, та къщата да оживее отново.

Изчака, докато Сажо избута вратата и влезе. Гилем го последва и усети по лицето си влажния като в гроб въздух, от който пръстите му изтръпнаха. До отсрещната стена се беше събрала купчинка листа и слама, явно навети от зимния вятър. От вътрешната страна на капаците се виждаше скреж.

На масата имаше остатъци от ядене. Стара кана, чинии, чаши и нож. По повърхността на виното като зелени водорасли по езеро се стелеше тънък слой плесен. Пейките бяха прибрани старателно до стената.

— Това ли е твоят дом? — попита тихо Гилем.

Сажо кимна.

— Кога си го напуснал?

— Преди една година.

В средата на стаята, над купчина пепел и овъглени дърва, беше окачено ръждясало котле. Гилем погледна със съжаление Сажо, който намести капака.

В дъното на помещението висеше дрипава завеса. Сажо я дръпна и зад нея се видяха втора маса и два стола. На стената имаше редици тесни, почти празни рафтове. По тях нямаше друго, освен старо хаванче с чукало, две паници и два черпака, няколко покрити с прах буркана. Над тях, върху ниския таван бяха забити кукички, по които бяха окачени няколко прашни китки билки: връзка вкаменено бълхавче и връзка листа от къпина.

— За отварите и лековете — обясни Сажо, с което изненада Гилем.

Той слушаше, без да прекъсва спомените на Сажо.

— При нея идваха всички, и мъже, и жени. За болест, за мъка, за всичко… Бертранд й помагаше в приготвянето на церовете и ги разнасяше по къщите.

Гласът на Сажо издайнически трепна.

Гилем не издържаше повече болката на Сажо и излезе да почака отвън.

След малко при него дойде и Сажо. Очите му все още бяха зачервени, но той крачеше уверено към Гилем.

Двамата мъже застанаха един до друг. Бяха еднакви на ръст, макар бръчките по лицето на Гилем и кичурите побеляла коса да издаваха, че той е с петнайсет години по-близо до гроба.

Гилем мълчаливо чакаше.

— Трябва да приберем конете и да пренощуваме някъде — каза Сажо. — Съмнявам се, че ще пристигнат преди зазоряване.

— Не искаш ли… — попита Гилем и посочи къщата.

— Не — прекъсна го Сажо. — Не тук. Има една жена, която ще ни нахрани и ще ни подслони. Утре ще се качим по-високо в планината и ще направим стан някъде при самата пещера, там ще чакаме.

— Смяташ, че Ориан ще подмине селото ли?

— Тя ще се досети къде Алаис е скрила „Книга Слова“. През последните трийсет години все е имала време да проучи другите две Книги.

Гилем го погледна крадешком.

— А права ли е? Дали книгата още е в пещерата?

Сажо не му обърна внимание.

— Не проумявам как Ориан е убедила Бертранд да тръгне — рече той. — Заръчах й да не заминава без мен. Да чака, докато се върна.

Гилем не каза нищо. Не знаеше как да разсее страховете на Сажо. Гневът на по-младия мъж премина бързо.

— Как мислиш, дали Ориан е донесла другите две книги? — попита неочаквано той.

Гилем поклати глава.

— Според мен Книгите са прибрани на сигурно в някое от хранилищата в Еврьо или Шартр. Защо ще рискува да ги носи тук?

— Обичаше ли я?

Въпросът изненада Гилем.

— Желаех я — провлече той. — Бях като омагьосан, възпламенен от собствената си значимост…

— Не Ориан — прекъсна го Сажо, — Алаис…

Гилем се почувства така, сякаш имаше около врата си железен обръч.

— Алаис — прошепна той.

Продължи да стои, затиснат от спомените си, докато Сажо не го върна с вторачения си напрегнат поглед към студеното настояще.

— След като… — Гилем замълча. — След като Каркасон падна, съм я виждал само веднъж. Тя остана при мен три месеца. Беше заловена от инквизиторите и…

— Знам — извика Сажо, после гласът му сякаш се срина. — Знам за това.

Озадачен от реакцията му, Гилем продължи да гледа право напред. За своя изненада усети, че се усмихва.

— Да — изплъзна се от устните му. — Обичах я повече от всичко на света. Просто не разбирах колко безценна е любовта, колко крехка е, докато не я смачках сам.

— Заради това ли след Тулуза я пусна да се върне тук?

Гилем кимна.

— Бог ми е свидетел, че след онези седмици, които прекарахме заедно, ми беше трудно да стоя далеч от нея. Исках да я видя поне още веднъж… Надявах се, че след като всичко това приключи, бихме могли да… Но тя очевидно е намерила теб. А сте…

Гласът му заглъхна. Той се просълзи, в студа очите му пареха. Усети, че Сажо пристъпва до него от крак на крак.

— Извинявай, че рухнах пред теб. — Пое си дълбоко дъх. — Паричната награда, която Ориан бе обявила за главата на Алаис, беше голяма, изкушаваше дори онези, които не й мислеха злото. Плащах на съгледвачите на Ориан, за да й предават лъжливи сведения. Близо трийсет години правя, каквото мога, само и само Алаис да е в безопасност.

Гилем отново замълча, в съзнанието му като неканен гост се промъкна споменът за книгата, която гореше на фона на почернялото червено наметало.

— Не знаех, че вярата й е толкова силна — продължи Гилем и погледна Сажо в очите — опитваше се да прочете истината. — Искаше ми се да не бе избрала смъртта — рече простичко Гилем. — Заради теб, мъжа, когото е избрала, и заради мен, глупака, който имаше любовта й и я изгуби. — Той се задави от чувства. — Но най-вече заради дъщеря ви. Да познаваш Алаис…

— Защо ни помагаш? — прекъсна го Сажо. — Защо дойде?

— За да отмъстя — отговори Гилем.

79.

Алаис се събуди рязко, беше премръзнала и вкочанена. По изгрев-слънце сиво-зеленият пейзаж беше окъпан в нежна морава светлина. През планинските долчини и клисури на пръсти пристъпваше лека бяла мъгла, застинала и мълчалива.

Алаис погледна Хариф. Той спеше кротко, завит до ушите с обточеното с кожа наметало. Беше се уморил много от пътуването, продължило цял ден и цяла нощ.

Над планината тегнеше мълчание. Въпреки че й беше студено, въпреки неудобствата Алаис се радваше на самотата след месеците отчаяна пренаселеност и теснотия в Монсегюр. Като внимаваше да не събуди Хариф, тя се изправи и се протегна, после бръкна в дисагите. Отчупи си малко твърд хляб. Наля си чаша гъсто червено вино и го топна в него. Започна да яде бързо и се зае да приготвя храна и за другите.

Не смееше да мисли за Бертранд и Сажо. Къде ли бяха сега?

Въздухът беше разсечен от писъка на улулица, завърнала се от нощен лов. Успокоена от познатите звуци, Алаис се усмихна. Из шубрака се стрелкаха животни. Из горите виеха вълци, за да заявят присъствието си. Светът си беше все същият…

Събуди двамата придружители и им съобщи, че храната е готова. После заведе конете на реката и разчупи с дръжката на меча си леда, за да ги напои.

Сетне отиде да вдигне от сън Хариф. Зашепна на неговия език и го хвана полека за ръката. Напоследък той често се будеше натъжен.

Хариф отвори изсветлели от времето очи с увиснали клепачи.

— Бертранд!

— Аз съм, Алаис — промълви тихо жената.

Старецът примига, объркан, че се е озовал на този сив планински склон. Сигурно отново е сънувал Йерусалим — помисли си Алаис, — минарето на джамията, виковете, призоваващи сарацините на молитва, безкрайното море на пустинята.

През годините, които бяха прекарали заедно, Хариф й беше разказвал за дъхавите подправки, за ярките цветове и лютивия вкус на храната, за ослепителното кървавочервено слънце. Беше говорил за Пророка и за древния град Аварис, негов пръв дом. Беше й разказвал за баща й на младини и за Noublesso.

Алаис загледа със свито сърце мургавата му, посивяла от времето кожа и бялата му коса. Хариф беше прекалено стар за такава битка. Но мисълта за Лос Серес и за Бертранд му вдъхваше сили да продължи.

— Алаис — промълви той.

— Малко остана — успокои го тя и му помогна да се изправи. — Близо сме до дома.

Гилем и Сажо мълчаливо седяха в прикритието на планината.

Гилем се беше опитал на няколко пъти да подхване разговор. Накрая се отказа и се затвори в своя си свят, също като Сажо.

Той се измъчваше от угризения. Навремето беше завиждал на Гилем, после го беше мразил, а накрая се беше научил да не го помни — и така цял живот. Беше заел мястото му до Алаис, но не и в сърцето й. Алаис бе останала вярна на първата си любов. Беше устояла въпреки отсъствието и мълчанието.

Сажо знаеше колко смел е Гилем, колко дълго и безстрашно се е сражавал, за да прогони от Окситания кръстоносците. Но не искаше да признае, че го харесва и му се възхищава. Нито да го съжалява.

Чакаха цял ден, като се редуваха да дежурят. Малко преди здрачаване долу по склоновете изхвърча ято гарвани. Те закръжиха, понесоха се и заграчиха, като махаха рязко с криле.

— Идва някой — каза Сажо и застана нащрек.

Надзърна иззад огромния камък, закрепен на тясната скала над входа на пещерата сякаш от великанска ръка. Не видя долу нищо, никакво движение. Излезе предпазливо от укритието си. Всичко го болеше. Ръцете му бяха изтръпнали. Надвеси се от ръба на скалата и скочи долу. Приземи се лошо. В изкълчения глезен го прониза болка.

— Подай ми меча — рече той и протегна ръка.

Внезапно някъде в далечината се чуха гласове. Сажо съзря в сумрака тънка струйка дим, който се виеше зад рядката гора.

Погледна хоризонта, където лилавата земя се сливаше с притъмнялото небе.

— На югоизточната пътека са — съобщи Сажо, — а това означава, че Ориан изобщо не е влизала в селото. От тази посока няма да могат да продължат с конете. Пътят е непроходим. Ще им се наложи да вървят пеш. — Мисълта, че Бертранд беше само на хвърлей оттук, не му даваше мира. — Слизам долу!

— Не! — побърза да каже Гилем. — Много е рисковано. Ако те видят, ще изложиш на опасност живота на Бертранд. Знаем, че Ориан ще дойде в пещерата. Тук ще я изненадаме. — Той замълча. — Не вини себе си, приятелю. Не си могъл да го предотвратиш. Ще помогнеш на дъщеря си, като се придържаш твърдо към плана ни.

— Нямаш представа какво ми е — рече с треперещ от гняв глас.

Гилем разпери ръце.

— Извинявай.

— Тя е още дете.

— На колко години е?

— На девет — отговори рязко Сажо.

— Значи е достатъчно голяма, за да разбере. Бертранд може би вече е осъзнала, че има нещо гнило. Знаеше ли, че Ориан й е леля?

Сажо поклати глава.

— Знае, че Ориан не е приятелски настроена към Алаис. Не би трябвало да тръгва с нея.

— Може би не е знаела коя е — предположи Гилем. — Иначе едва ли е щяла да тръгне.

След кратко мълчание Гилем продължи:

— Смятам, че след като спасим Бертранд, ще се справим с войниците. Все повече ми се струва, че Ориан ще остави хората си в лагера и ще тръгне нагоре сама с дъщеря ти.

Сажо кимна.

— Продължавай.

— Ориан е чакала този ден повече от трийсет години. Едва ли ще рискува да показва на друг къде се намира пещерата. И да споделя с някого тайната. Смята, че само синът й знае къде е, и няма да очаква никаква съпротива.

Разговорът беше прекъснат от пискливия глас на Ориан, властен и студен. Без да се чуе и звук, двамата мъже извадиха сабите и заеха позиции недалеч от входа на пещерата. Сажо се скри зад скалата, а Гилем — в храсталака.

Гласовете се приближаваха.

Сажо имаше чувството, че прави всяка крачка заедно с Бертранд. Всеки миг бе сякаш цяла вечност. Накрая от прикритието на дърветата изникнаха два силуета. Ориан и Бертранд. Наистина бяха сами.

Сажо гневно стисна юмруци. Върху бузата на Бертранд имаше рана от нож. Ориан беше омотала около врата й въже, което се спускаше по гърба до двете й китки, завързани отзад. Другият край на въжето беше в лявата ръка на Ориан. В дясната тя носеше кинжал, с който ръгаше Бертранд по гърба, за да върви по-бързо.

Момиченцето стъпваше плахо и често се препъваше. Сажо присви очи и видя, че краката му под полата са вързани хлабаво, така че да върви, но не и да тича.

Той си наложи да не мърда, докато двете излязат на поляната точно под пещерата.

— Каза, че е зад дърветата.

Бертранд прошепна нещо.

— Дано е истина, иначе мисли му — закани се Ориан.

— Ето там е — рече детето.

Сажо долови в гласа й ужас и сърцето му се сви.

Смятаха да причакат Ориан при входа на пещерата. Той щеше да насочи вниманието си към Бертранд, за да я издърпа извън обсега на Ориан, а Гилем трябваше да обезоръжи жената още преди тя да е успяла да използва кинжала.

Сажо погледна Гилем, който му кимна, че е готов.

— Но не е хубаво да влизаш вътре — каза Бертранд. — Това място е свещено. Там могат да влизат само пазителите.

— Виж ти — ухили се Ориан. — И кой ще ме спре? Ти ли? — На лицето й се изписа горчивина. — Приличаш ужасно на нея, чак ми се повдига — рече тя и дръпна въжето около шийката на Бертранд. — Алаис казваше на всички какво да правят. Все се мислеше за най-умната.

— Не е вярно — извика Бертранд.

На Сажо му се прииска да я накара някак да замълчи.

Бертранд се разплака.

— Няма пък да те водя нататък.

Ориан вдигна ръка и я удари. От гърдите на Сажо се изтръгна гърлен вик и той се хвърли върху Ориан.

Ориан реагира начаса: издърпа Бертранд и допря кинжала до гърлото й.

— Колко разочароващо. А аз си мислех, че синът ми ще се справи с такава проста задача. Вече те бяха заловили, поне така ми казаха. Но както и да е.

Сажо се усмихна на Бертранд, за да я поуспокои.

— Пусни меча — нареди спокойно Ориан, — или ще я убия.

— Извинявай, Сажо, че не те послушах — проплака Бертранд, — но пръстенът ти беше у нея. Тя ми каза, че си я пратил да ме вземе.

— Това не е моят пръстен, brava — отвърна мъжът и пусна меча.

Той падна със силно дрънчене на твърдата земя.

— Вече е по-добре. — Ориан се усмихна. — Сам ли си?

Сажо не отговори. Ориан допря острието до вратлето на Бертранд и боцна кожата под ухото й. Детето изпищя, а по шийката му на тънка струйка се застича кръв, която приличаше на червена панделка.

— Пусни я, Ориан. Трябвам ти аз, а не тя.

Гласът на Алаис. Сякаш самата планина затаи дъх.

Привидение? Гилем не можеше да каже.

Имаше чувството, че тялото му е кухо и безтегловно. Не помръдна от страх, че ще подплаши видението и то ще изчезне. Погледна към Бертранд, сетне към Алаис, ако това изобщо беше тя.

— Пусни я, Ориан.

Думите на Алаис развалиха магията.

— Мамо — извика Бертранд и протегна отчаяно ръце.

— Невъзможно… — заяви Ориан, присвила очи. — Ти умря. Видях те как издъхваш.

Сажо се стрелна към нея и се опита да изтръгне Бертранд, но не беше достатъчно бърз.

— Не се приближавай! — изкрещя Ориан и затегли момиченцето към входа на пещерата. — Кълна се, ще я убия.

— Мамо!

Алаис направи крачка напред.

— Пусни я, Ориан. Разправията ти е с мен.

— Няма разправия, сестро. „Книга Слова“ е у теб. Искам я.

— И след като я получиш, какво?

Гилем беше като омагьосан. Още не смееше да повярва, че това е Алаис.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване, от проблеснала стомана и шлемове. През гъсталака към Алаис се промъкваха двама войници. Други чакаха в засада.

— Заловете ги!

Войникът най-близо до Сажо го сграбчи за ръцете и го хвана с все сила, през това време и другите излязоха от прикритието си. Алаис дръпна светкавично меча си и го завъртя, като заби острието в крака на най-близкия войник. Вторият се метна към нея. Мечовете зазвънтяха, разхвърчаха се искри.

Алаис имаше предимството да е по-нависоко, но беше по-дребна и слаба.

Гилем изскочи от скривалището си и се завтече към нея точно когато тя се препъна и залитна. Войникът се спусна към нея и я рани в ръката. Алаис изпищя и пусна меча.

— Мамо!

Гилем се втурна и след няколко крачки заби меча си в корема на войника. От устата му блъвна кръв. Очите му се разшириха от ужас и той се свлече.

Нямаше време дори да си поеме дъх.

— Гилем! — извика Алаис. — Внимавай отзад!

Той се завъртя кръгом и видя още двама войници. Извади с рев меча си и се нахвърли. Острието разсичаше въздуха, докато Гилем ги отблъскваше, като размахваше оръжието напосоки — безпощадно, първо към единия, после и към другия.

Беше по-добър в меча, но онези имаха числено преимущество.

Сега Сажо беше вързан и повален на колене. Единият от войниците бе останал да го пази, опрял острието във врата му, а вторият се притече на помощ на останалите, за да обезвредят Гилем. Доближи се до Алаис дотолкова, че я достигаше със сабята си. Макар да губеше много кръв, тя успя да извади от колана си нож и да го забие с все сила между краката на своя нападател. Острието разряза бедрото му и той изпищя.

Заслепен от болка, залитна назад. Гилем видя как Алаис също отскача и си удря главата в скалата. Опита се да се изправи, но беше замаяна. От раната на главата й рукна кръв.

С камата, все още забита в крака му, войникът се хвърли на Гилем като мечка, привлечена от примамка. Гилем отстъпи назад, но се подхлъзна. Другите двама му се нахвърлиха и го залепиха с лицето надолу за земята.

Той усети как ребрата му пукат, когато някой го изрита отстрани. При втория ритник се загърчи от болка. Почувства в устата си кръв.

Откъм Алаис не долиташе и звук. Тя сякаш изобщо не помръдваше.

После Гилем чу как Сажо крещи. Вдигна глава, но войникът го фрасна с плоската страна на меча си.

Ориан беше изчезнала в пещерата с Бертранд.

Гилем нададе рев, събра сетни сили и се вдигна на крака, като запрати един от войниците по нанадолнището. Грабна меча и го заби в гърлото на единствения мъж, който още стоеше на крака, а Алаис коленичи и прониза другия в крака със собствения му кинжал. Воят заглъхна в гърлото му.

Всичко притихна.

Гилем се вгледа в Алаис. Дори сега не можеше да повярва на очите си. Сетне протегна ръка.

Алаис вплете пръсти в неговите. Той почувства кожата й, разкъсана и разранена. Истинска.

— Мислех, че…

— Знам — побърза да каже тя.

Гилем не искаше да я пуска, но си спомни за Бертранд.

— Сажо е ранен — каза той и тръгна по склона към входа на пещерата. — Помогни му. Аз отивам да търся Ориан.

Алаис се надвеси над Сажо, после хукна след Гилем.

— Просто е в безсъзнание — обясни тя. — Ти остани тук. Разкажи му какво се е случило. Трябва да намеря Бертранд.

— Не, Ориан цели точно това. Ще те принуди да кажеш къде си скрила Книгата, после ще ви убие и двете. Толкова ли не разбираш, ако отида сам, има по-голяма вероятност да изведа дъщеря ти жива.

— Дъщеря ни — поправи го Алаис.

Той чу думите, макар да не разбра какво означават. Сърцето му заби като обезумяло.

— Алаис, какво… — подхвана Гилем, но тя вече тичаше по прохода към тъмнината.

80.

Ариеж

Петък, 8 юли 2005 година

— Отишли са в пещерата — изкрещя Нубел и тръшна слушалката на телефона, — ама че глупост…

— Кой?

— Одрик Бейар и Алис Танър. Решили са, че който е отвлякъл Шийла О’Донъл, я държи под връх Суларак. Танър твърдяла, че е похитен още някой. Американец на име Уилям Франклин.

— Кой е той?

— Нямам представа — отвърна Нубел, после грабна сакото си и изхвърча в коридора.

Муро го последва.

— Кой се обади?

— Дежурният. Явно е получил съобщението на доктор Танър в девет часа, но „не искал да ме безпокои по време на разпита каквото и да става“ — изимитира Нубел носовия глас на застъпилия нощна смяна.

Двамата погледнаха по инерция часовника на стената. Беше десет и петнайсет.

— А Бресар и Доминго? — попита Муро и кимна към помещенията за разпит по-нататък по коридора.

Предчувствието на Нубел се беше оказало вярно. Двамата мъже бяха задържани под стража недалеч от фермата на бившата жена на Отие. Бяха поели на юг към Андора.

— Могат да почакат.

Нубел отвори вратата на гаража толкова рязко, че я запрати към аварийната стълба. Двамата заслизаха бързо към автомобила.

— Изтръгна ли нещо от тях?

— Нищо — отвърна Нубел и след като отвори вратата на колата, метна сакото си на задната седалка. Намести се с мъка зад волана. — И двамата мълчат като гроб.

— Страхуват се повече от шефа си, отколкото ти — отбеляза Муро, докато затръшваше вратата откъм своята страна. — Нещо ново за Отие?

— Нищо. Днес е ходил на служба в Каркасон. Оттогава ни вест, ни кост от него.

— Фермата? — предположи Муро, докато автомобилът препускаше към главния път. — Полицаите, които отидоха да я претърсят, съобщиха ли нещо?

— Още не.

Телефонът на Нубел иззвъня.

— Нубел, oui? — Натисна рязко спирачката и Муро отхвърча към предното стъкло. — По дяволите! Защо, да го вземат мътните, научавам чак сега? Има ли някой вътре? — Той заслуша. — Кога е избухнал? — Връзката беше лоша. — Не, не! Стойте там. Дръжте ме в течение. — Нубел метна апарата върху светлинното табло, включи сирената и отпраши към магистралата. — Фермата гори — обясни той, като натисна газта до дупка.

— Умишлен палеж ли?

— Най-близкият съсед е на половин километър. Твърди, че е чул два силни взрива, после видял пламъците и се обадил в пожарната. Но докато те пристигнат, огънят се разгорял.

— Има ли някой вътре? — попита разтревожен Муро.

— Не знаят — отговори мрачно Нубел.

Шийла ту изпадаше в безсъзнание, ту отново идваше на себе си.

Нямаше представа колко време е минало, откакто мъжете си бяха тръгнали. Едно по едно сетивата й се изключваха. Тя вече не знаеше къде е. Ръце, крака, тяло, глава — Шийла се чувстваше така, сякаш е безтегловна. Не усещаше горещина и студ. Беше се затворила като в пашкул в собствения си свят. Неуязвима. Свободна.

Не беше сама. В съзнанието й изникваха лица, хора от миналото и настоящето, шествие от притихнали образи.

Светлината сякаш отново се усили. Бял лъч запращаше подскачащи сенки по стените и каменния таван на пещерата. Точно като в калейдоскоп цветовете се променяха и мърдаха направо пред очите й.

Стори й се, че е зърнала мъж. Много стар. Усети върху челото си студените му длани. Кожата бе суха като оризова хартия. Гласът му каза, че всичко ще бъде наред. Че сега тя е в безопасност.

После Шийла чу други гласове, които нашепваха в главата й, мълвяха и говореха тихо, милваха я.

Усети до рамото си черни криле, които я люлееха нежно, сякаш е дете. И я зовяха у дома.

Сетне друг глас, който развали всичко.

— Обърнете се.

Уил си даде сметка, че тътенът е вътре в главата му и идва от кръвта — гъста и тежка, бучаща в ушите му. Ехото от куршумите кънтеше отново и отново в паметта му.

Преглътна и се опита да си поеме дъх. Тежката миризма на кожа в носа и устата му беше прекалено силна. Пригади му се.

Колко изстрела беше чул? Два? Три?

Двамата мъже, които го пазеха, слязоха от автомобила. Уил ги чу как разговарят или може би спорят с Франсоа-Батист. Бавно и полека, за да не привлича вниманието, той се понадигна на задната седалка на автомобила. В светлината на фаровете видя, че Франсоа-Батист се е надвесил над трупа на Отие. Беше отпуснал ръката си, в която още стискаше пистолета. Някой сякаш беше лиснал кутия червена боя върху вратата и калника на автомобила на убития. Кръв, тъкан, натрошена кост. Каквото беше останало от черепа на Отие.

На Уил му се пригади още повече. Наложи си да гледа. Внезапно Франсоа-Батист се обърна. Уил усети как настръхва. Свлече се отново на седалката, признателен, че поне не са го затворили отново в онази клаустрофобична кутия в багажника на автомобила.

Вратата на колата се отвори рязко и той пак почувства върху ръцете и врата си познатите мазолести длани, които го издърпаха от седалката и го пуснаха на земята.

Уил усети хладния нощен въздух. Мантията, с която го бяха облекли, беше дълга и широка, макар и пристегната в кръста. Почувства се уязвим и ужасен.

Видя безжизненото тяло на Отие, проснато върху чакъла. До него, под предната гума на автомобила, мигаше червена светлинка.

— Занесете го в пещерата — нареди Франсоа-Батист и Уил откъсна очи от светлинката. — Чакайте ни отвън. Пред входа. — Младежът се замисли. — Сега е десет без пет. Ще влезем след четирийсет, може би петдесет минути.

Десет часът. Уил отпусна глава, когато мъжът го хвана под мишниците. Докато го влачеха нагоре по склона към пещерата, той се запита дали в единайсет ще е жив.

— Обърнете се — повтори Мари-Сесил.

Одрик помилва Шийла по главата, после бавно се изправи в цял ръст. Облекчението, че я е намерил жива, не трая дълго. Тя беше в много тежко състояние. Одрик се опасяваше, че ако не й се окаже бърза медицинска помощ, жената ще издъхне.

— Оставете факлата там — нареди му Мари-Сесил. — Слезте тук, долу, за да ви виждам.

Одрик се обърна бавно и излезе иззад жертвеника.

Мари-Сесил държеше в едната ръка светилник, а в другата пистолет. Първото, което хрумна на Одрик, бе, че те си приличат като две капки вода. Същите зелени очи, същата къдрава черна коса, обрамчила красивото сурово лице. Със златната диадема и огърлица, с амулетите над лактите и стройното издължено тяло в бяла мантия Мари-Сесил наподобяваше египетска фараонка.

— Сама ли сте дошли, госпожо?

— Не мисля, че непременно трябва да ме придружава някой, господине, пък и…

Той погледна пистолета.

— Нали не смятате, че ще ви създавам главоболия? Все пак съм стар, нали? — Сетне добави: — Но същевременно не искате и никой да чува.

По устните й се мерна нещо като усмивка.

— Силата е заложена в потайността.

— Човекът, който ви е научил на това, е мъртъв, госпожо.

Очите й блеснаха.

— Познавахте ли дядо ми?

— Знаех за него — отвърна Одрик.

— Добре ме е научил. Да не се доверявам на никого. Да не разчитам на никого.

— Самотен начин на живот, госпожо.

— Не мисля.

Мари-Сесил се въртеше около него като звяр, който дебне плячка, докато накрая не застана с гръб към жертвеника. Одрик стоеше в средата на пещерата, до вдлъбнатината в пръстта.

„Гробът — помисли той. — Гробът, където са били намерени телата.“

— Къде е тя? — попита Мари-Сесил.

Старецът не отговори.

— Приличате много на дядо си… Но и вие като него сте заблудена.

По лицето й се мярна гняв.

— Дядо ми беше велик човек. Почиташе Граала. Посвети живота си на издирването на „Книга Слова“, за да разбира повече.

— За да разбира ли, госпожо? Или за да се възползва?

— Не знаете нищо за него.

— О, знам — промълви тихо Одрик. — Хората не се променят чак толкова много. — Той се подвоуми. — И беше съвсем близо, нали? — продължи още по-тихо. — Няколко километра на запад и именно дядо ви, а не вие, щеше да намери пещерата.

— Сега вече е все едно — натърти тя ядосано. — Принадлежи на нас.

— Граалът не принадлежи на никого. Той не е нещо, което може да се притежава, с което можеш да се пазариш или да изнудваш. — Одрик замълча. В светлината на газеничето върху жертвеника погледна Мари-Сесил право в очите. — Граалът нямаше да го спаси.

Тя въздъхна.

— Еликсирът лекува и удължава живота. Дядо ми щеше да живее.

— Граалът нямаше да го спаси от болестта, която смъкваше плътта от костите му, госпожо, на вас също няма да даде онова, към което се стремите. — Бейар се замисли. — Граалът няма да дойде при вас.

Мари-Сесил направи крачка към него.

— Само се надявате това да не стане, Бейар, но не сте сигурен.

— Грешите.

— Това е единствената ви възможност, Бейар. След всичкото писане и ровене из книгите искате да видите как става не по-малко от мен.

— А ако откажа да ви помогна?

Мари-Сесил прихна.

— О, недейте така. Синът ми ще я убие, знаете го. От вас зависи как ще го направи и колко време ще отнеме.

Въпреки предпазните мерки, които старецът беше взел, по гърба му премина тръпка. Стига Алис да стоеше там, където беше сега, нямаше място за тревога. Тя беше в безопасност. Всичко щеше да приключи още преди да е разбрала какво става.

Най-неочаквано в съзнанието му нахлуха спомени за Алаис… и за Бертранд. Тяхната дързост, нежеланието да се подчиняват на заповеди, безразсъдната им смелост.

Дали Алис беше от същото тесто?

— Всичко е готово — рече Мари-Сесил. — „Книга Отвари“ и „Книга Числа“ са тук. И така, ако просто ми дадете пръстена и ми кажете къде е скрита „Книга Слова“…

Одрик си наложи да насочи вниманието си към нея.

— Защо сте толкова сигурна, че книгата е още в пещерата?

Тя се усмихна.

— Защото вие, Бейар, сте тук. Защо иначе ще идвате? Искате, преди да умрете, да видите поне веднъж церемонията. Ще сложите мантията — изкрещя тя, внезапно изгубила търпение.

Замахна с пистолета към парчето бял плат, оставено в горния край на стълбите. Старецът поклати глава и забеляза, че за стотна от секундата по лицето й се изписа съмнение.

— После ще ми донесете Книгата.

На Бейар му направи впечатление, че в по-ниската част на пещерата в земята са забити три метални халки. И си спомни, че не друг, а именно Алис е открила скелетите в плиткия гроб.

Усмихна се. Не след дълго щеше да получи отговорите, които търсеше.

— Одрик! — прошепна Алис, докато вървеше слепешката по прохода.

Ставаше все по-стръмно.

Съгледа отпред в пещерата слабо жълто сияние.

— Одрик — извика повторно.

Ускори крачката, последните няколко метра дори се затича, докато не нахлу в пещерата, където спря като попарена.

„Това не може да е истина.“

Одрик стоеше в долния край на стъпалата. Беше облечен в дълга бяла мантия.

„Помня го.“

Тя се отърси от спомена. Ръцете на стареца бяха вързани отпред, той беше прихванат за земята като животно. В дъното на пещерата, озарена от светилника, който трепкаше върху жертвеника, беше застанала Мари-Сесил дьо л’Орадор.

— Това е предостатъчно — заяви тя.

Одрик се обърна, в очите му се четеше съжаление и скръб.

— Ужасно съжалявам — промълви Алис, след като осъзна, че е провалила всичко. — Но трябваше да ви предупредя…

Някой я сграбчи отзад. Тя изпищя и зарита, но онези, които я държаха, бяха двама.

„Така се случи и преди.“

После някой я повика по име. Не Одрик.

Пригади й се и тя се свлече.

— Хванете я, малоумници — изкрещя Мари-Сесил.

81.

Връх Суларак

Март, 1244 година

Гилем не можеше да настигне Алаис. Тя бе отишла много напред.

Той тръгна плахо в тъмния проход. Отстрани в пукнатите ребра го прониза болка, от която остана без дъх. Но продължи, тласкан от думите на Алаис, които кънтяха в главата му, и от страх, от който в гърлото му беше заседнала буца.

Въздухът като че ли ставаше по-студен, мразовит, сякаш животът в пещерата беше изсмукан. Забеляза, че е застанал на естествена каменна площадка. Две широки ниски стъпала водеха към по-ниско пространство, където пръстта беше равна и гладка. Върху каменния жертвеник гореше calèlh104, който излъчваше мъждива светлина.

Двете сестри стояха една срещу друга. Ориан все така държеше ножа допрян до вратлето на Бертранд. Алаис се беше вкаменила.

Гилем се приведе, като се молеше Ориан да не го забележи. Промъкна се покрай стената, за да вижда ясно какво става.

Ориан метна нещо на земята пред Алаис.

— Вземи — изкрещя тя. — Отвори лабиринта. Знам, че „Книга Слова“ е скрита тук.

Гилем видя как очите на Алаис се разширяват от изненада.

— Чела ли си изобщо „Книга Числа“? Изумяваш ме, сестро. Там е обяснен ключът.

Алаис се подвоуми.

— Пръстенът с merel, пъхнат в него, отключва отвора в сърцевината на лабиринта.

Ориан дръпна назад главата на Бертранд, така че кожата по шията й се изопна.

— Направи го сега, сестро.

Момиченцето изпищя. Звукът прокънтя в главата на Гилем, сякаш го прониза нож. Той погледна Алаис, чиято ранена ръка висеше.

— Първо я пусни — рече тя.

Ориан поклати глава. Косата й се беше разплела, очите й блестяха диво. Без да сваля поглед от сестра си, тя направи малък разрез върху вратлето на Бертранд.

Детето изпищя отново, по шията му се застича кръв.

— Следващият разрез ще бъде по-дълбок — закани се Ориан. — Дай ми Книгата.

Алаис вдигна пръстена и отиде до лабиринта. Ориан тръгна след нея, като влачеше подире си Бертранд. Алаис чу учестеното дишане на дъщеря си. После детето загуби съзнание и се олюля напред. Краката му още бяха вързани.

За миг мислите на Алаис се понесоха като вихрушка назад към времето, когато тя за пръв път бе видяла Хариф да прави същото.

Долепи длан до грапавия каменен лабиринт. В ранената ръка я прониза остра болка. На Алаис не й трябваше свещ, за да види очертанията на египетския символ на живота — анх. После, с гръб към Ориан, пъхна пръстена в малък процеп в средата на лабиринта. Замоли се заради Бертранд да се получи. Не беше казано нищо, не бе направено нищо, нямаше предварителна подготовка, каквато се изискваше. Обстоятелствата бяха коренно различни в сравнение с единствения път, когато Алаис бе стояла и се беше молила пред лабиринта от камък.

— Ди анх джет — пророни тя.

Усети като пепел в устата си древните слова. Чу се рязко щракване. За миг сякаш не се случи нищо. После някъде от дълбините на скалата се чу как нещо се размърдва и камъкът стърже о камък. Алаис се дръпна и в полумрака Гилем видя, че в самата среда на лабиринта е зейнал отвор. Вътре имаше книга.

— Дай ми я — заповяда Ориан. — Сложи я тук, върху жертвеника.

Алаис го направи, без да сваля очи от лицето на сестра си.

— А сега пусни Бертранд. Вече не ти трябва.

— Отвори книгата — подкани Ориан. — Искам да съм сигурна, че не ме мамиш.

На първата страница имаше обрамчен със златисто символ, който потрепваше на светлината. Представляваше овал с формата на сълза, разположен върху кръст, наподобяващ пастирска гега.

— Продължавай нататък — рече Ориан. — Искам да я видя цялата.

Ръцете на Алаис трепереха, докато тя разлистваше страниците. Гилем видя смесица от странни рисунки и редове плътно нанесени символи, които запълваха целия лист.

— Вземи я, Ориан — каза Алаис, като се постара гласът й да не трепери. — Вземи книгата и ми върни дъщерята.

Гилем видя как острието проблясва. Разбра какво ще стане миг преди то да се е случило, проумя, че от ревност и огорчение Ориан ще унищожи всичко, което Алаис обича и цени.

Хвърли се върху Ориан и я запрати встрани. Пукнатите му ребра се огънаха и от болка за малко не изгуби съзнание.

Кинжалът падна от ръката й и отхвърча. От сблъсъка Бертранд също беше отхвърлена напред. Тя изпищя и си удари главата в ъгъла на жертвеника. После застина.

— Вземи Бертранд, Гилем — извика Алаис. — Ранена е, Сажо също е ранен. Помогни им. В селото чака мъж на име Хариф. Той ще ти помогне.

Гилем се поколеба.

— Моля те! Спаси я!

Последните й думи бяха заглушени от Ориан. Беше докопала кинжала и се метна към сестра си. Острието се заби във вече разранената й ръка.

Сърцето на Гилем се разкъсваше. Не искаше да оставя Алаис сама с Ориан, но виждаше, че Бертранд лежи в несвяст на земята.

— Моля те, Гилем! Върви!

Погледна за последно назад към Алаис, вдигна Бертранд и хукна. Беше разбрал, че Алаис иска от него това.

Докато залиташе тромаво през пещерата, чу тътен, нещо като гръмотевица, отекнала между хълмовете. Препъна се и реши, че не го държат краката. Пак тръгна напред, изкачи стъпалата и отново навлезе в прохода. Захлъзга се по камъните, краката и ръцете му пареха от болка. После забеляза, че земята се движи и се тресе.

Беше останал без сили. Бертранд не се помръдваше в ръцете му и с всяка крачка му се струваше все по-тежка. Шумът ставаше все по-силен. От тавана западаха парчета скала и прах.

Гилем усети срещу себе си полъха на студения въздух. Още няколко крачки, и вече беше излязъл в сивкавия здрач.

Изтича на мястото, където Сажо лежеше в несвяст.

Бертранд беше мъртвешки бледа, ала беше започнала да хлипа и да се размърдва в ръцете му. Положи я на земята до Сажо, после изтича при мъртвите войници, за да смъкне наметалата им и да направи завивка. Накрая свали от врата си и своето наметало, при което катарамата му от сребро и мед отхвърча в прахта. Сгъна го под главата на момиченцето.

Поспря, за да целуне дъщеря си по челото.

— Filha — пророни Гилем.

Това беше първата и последната целувка, която щеше някога да й даде.

Откъм пещерата се чу силен тътен. Гилем се затича и се върна в прохода. В тясното пространство шумът бе направо оглушителен.

Гилем усети, че нещо се носи стремглаво към него от мрака.

— Привидение… лице — изпелтечи Ориан с очи, обезумели от страх. — Лице в средата на лабиринта.

— Къде е Алаис? — изкрещя Гилем и я сграбчи за ръката. — Какво си й направила?

Ориан беше цялата в кръв.

— Лица в… лабиринта — изпищя тя отново.

Гилем се обърна рязко, за да види какво има зад него, но не забеляза нищо. Точно тогава Ориан заби кинжала в гърдите му.

Той знаеше, че му е нанесла смъртоносен удар. Тутакси усети как смъртта се прокрадва в крайниците му. Пред очите му причерня и в мъглата Гилем видя как Ориан бяга. Почувства, че заедно с него умира възмездието. То вече беше без значение.

Ориан излезе в сивата светлина на помръкващия ден, а Гилем тръгна слепешката през прохода с отчаяната надежда да открие Алаис в хаоса от камъни и прах.

Намери я да лежи в малка вдлъбнатинка в земята, стискаше торбата, където държаха „Книга Слова“, а в ръката си — пръстена.

— Mon cor — пророни Гилем.

При звука на гласа му очите й трепнаха и се отвориха. Алаис се усмихна, а той усети как сърцето му се преобръща.

— Бертранд?

— В безопасност е.

— Сажо?

— Той също ще оживее.

Алаис затаи дъх.

— Ориан…

— Пуснах я да си върви. Ранена е тежко. Няма да стигне далеч.

Последният пламък в светилника, който още гореше върху жертвеника, примига и угасна. Алаис и Гилем не го забелязаха, докато лежаха прегърнати. Не забелязаха нито мрака, нито тишината, спуснали се в пещерата. За тях не съществуваше нищо друго, освен самите те.

82.

Връх Суларак

Петък, 8 юли 2005 година

Тънката мантия почти не предпазваше Алис от усойния студ в пещерата. Тя потрепери и обърна бавно глава.

Вдясно се падаше жертвеникът. Единствената светлина идваше от старовремски светилник, който беше сложен в средата и запращаше сенки по полегатите стени. Но и тя беше достатъчна, та Алис да види символа на лабиринта върху камъка отзад, голям и внушителен в тясното пространство.

Усети, че наблизо има и други хора. Извърна се леко и видя Одрик на същото място, вързан за халка, забита в пода. Бялата му коса образуваше нещо като ореол около главата му. Старецът беше застинал като статуя, изсечена върху гроб.

Сякаш усетил, че Алис го гледа, той срещна очите й и й се усмихна.

Тя също му се усмихна едва-едва, забравила за миг, че Одрик сигурно й се сърди, задето не спази обещанието да стои отвън.

Внезапно Алис забеляза, че има някаква промяна. Плъзна поглед към дланите на Одрик, разтворени на ветрило върху бялото наметало.

„Няма го пръстена.“

— Шийла е тук — прошепна Алис едва чуто. — Оказахте се прав.

Той кимна.

— Трябва да направим нещо — изсъска Алис.

Одрик поклати едва забележимо глава и погледна към другия край на пещерата. Алис също се извърна натам.

— Уил! — пророни невярващо.

Плисна я облекчение, последвано от съжаление за окаяното състояние, в което той се намираше. Косата му беше сплъстена от спечената кръв, едното му око беше подуто, по лицето и ръцете му се виждаха рани от нож.

„Но той е тук. Заедно с мен.“

Щом чу гласа й, Уил отвори очи. Взря се в тъмното. Видя я, позна я и върху разранените му устни се мерна усмивка.

Двамата се гледаха дълго.

„Mon cor. Любов моя.“ Тази осъзната мисъл й вдъхна смелост.

Скръбният вой на вятъра в прохода се засили, вече примесен с нашепване. Монотонно говорене, което наподобяваше песен. Алис не разбра откъде идва. В пещерата проехтяха странно познати откъслечни думи и изречения, докато въздухът не се насити от звука: montanhas — планини, Noblessa — благородство, libres — книги, graal — Граал. На Алис й се зави свят, тя се почувства опиянена от думите, които звънтяха в главата й като камбани на катедрала.

Точно когато си мислеше, че повече няма да издържи, пеенето спря. Музиката заглъхна бързо и не остави след себе си нищо освен спомен.

В напрегнатата тишина се зарея един-единствен глас. Женски, ясен и красив.

Алис откъсна очи от Уил и се извърна към звука. От здрача зад жертвеника като привидение изникна Мари-Сесил. Когато застана пред лабиринта, зелените й очи, изрисувани с черно и златисто, проблеснаха на мигащия светилник като изумруди. Косата й беше вдигната над челото, бе прихваната от златна диадема с диаманти отпред и блещукаше като черен кехлибар. Изваяните й ръце бяха голи, ако не се броят амулетите от усукан метал.

Мари-Сесил носеше трите книги, сложени една върху друга. Тя ги подреди върху жертвеника, до най-обикновена глинена купа. Когато се пресегна да намести светилника върху жертвеника, Алис забеляза някак между другото, че на палеца на лявата си ръка тя носи пръстена на Одрик.

„Не й стои добре.“

Алис се почувства потопена дълбоко в миналото, което не помнеше. Велумът би трябвало да е сух и чуплив при допир, като умиращи листа по есенно дърво. Но почти усещаше между пръстите си кожените връзки, меки и податливи, макар че те би трябвало да са се вкоравили от дългите години. Сякаш споменът се беше врязал в костите и кръвта й. Алис си спомни как кориците блещукат с преливащи се цветове под светлината.

Тя видя рисунката на мъничкия златен бокал, който не беше по-голям от монета от десет пенса и който сияеше като скъпоценен камък върху дебелия жълтеникав пергамент. На следващите страници: редове, написани с красив почерк. Алис чу как Мари-Сесил говори в сумрака и същевременно видя червените, сините, жълтите и златните букви. „Книга Отвари“.

В главата й нахлуха образи на двуизмерни фигури, на животни и птици. Тя си представи пергаментов лист, по-плътен от останалите и различен, полупрозрачен, жълт. Беше папирус, още си личаха влакънцата. Беше покрит със същите символи, както началото на книгата, макар че тук те се редуваха с рисунки на мънички растения, с цифри и мерки.

Сега Алис мислеше за втората книга — „Книга Числа“. Върху първата страница имаше изображение не на бокал, а на лабиринт. Без да осъзнава какво прави, Алис пак огледа пещерата, този път с различни очи, за да провери подсъзнателно формата и съотношението.

Отново се извърна към жертвеника. Най-ясен беше споменът й за третата книга. Върху първата страница, обрамчен в преливащо златисто, беше анх, древноегипетският символ на живота, днес познат по цял свят. Между облечените с кожа дървени корици на „Книга Слова“ имаше празни страници, наподобяващи бяла стража на папируса, скрит в средата на книгата. Йероглифите бяха написани близо един до друг и не се четяха лесно. Нямаше цветни петна, по нищо не личеше къде завършва едната дума и започва следващата.

Някъде между тях беше скрито заклинанието.

Алис отвори очи и усети, че Одрик я наблюдава.

Размениха си поглед, с който се разбраха. Думите изникнаха тихо от прашните кътчета на съзнанието й и се върнаха при нея. За стотна от секундата Алис сякаш напусна тялото си и погледна всичко отгоре.

Преди осемстотин години беше изрекла същите слова. И Одрик ги беше чул.

„Истината ще ни направи свободни.“

Нищо не се беше променило, най-неочаквано Алис престана да се страхува.

Вниманието й беше привлечено от звук, дошъл откъм жертвеника. Застиналостта се разсея, светът на настоящето се завърна устремно. А заедно с него и страхът.

Мари-Сесил взе глинената купа, достатъчно малка, за да я обхване с ръце. Жената вдигна и ножчето с тъпо износено острие, оставено до нея. Разпростря над главата си дълги бели ръце.

— Dintar — провикна се Мари-Сесил. — Влизам.

От тъмния проход излезе Франсоа-Батист. Огледа внимателно пещерата, местейки очи от Одрик към Алис, накрая спря поглед върху Уил. По лицето на момчето се изписа ликуване. Алис разбра, че точно то е нанесло раните на Уил.

„Този път няма да ти позволя да му причиниш болка.“

Сетне погледът му продължи нататък. Спря за миг върху трите книги, подредени една до друга върху жертвеника. Алис не разбра дали Франсоа-Батист е изненадан, или му е олекнало. После той се взря в лицето на майка си.

Въпреки разстоянието Алис долови напрежението между двамата.

По лицето на Мари-Сесил се мярна нещо като усмивка, когато слезе от стъпалото при жертвеника, както държеше в ръце ножа и купата. Докато се движеше из пещерата, от трепкащата светлина на свещите мантията й трептеше и блещукаше като усукан лунен лъч. Алис усети във въздуха мириса на парфюма й, който почти не се долавяше от тежкото ухание на запаленото дървено масло.

Франсоа-Батист също слезе по стъпалата и застана зад Уил.

Мари-Сесил спря пред него и му пошушна тихо нещо, Алис не чу какво. Макар че усмивката на младежа не угасна, Алис забеляза гнева по лицето му, когато той се наведе напред, вдигна вързаните китки на Уил и доближи ръката му до майка си.

Алис трепна, когато Мари-Сесил направи между китката и лакътя на Уил само един разрез. Той се смръщи и въпреки че не издаде нито звук, Алис долови стъписването в очите му.

Мари-Сесил поднесе купата, за да улови с нея пет капки кръв.

Повтори същото с Одрик, сетне спря пред Алис. Видимо се вълнуваше, докато прокарваше върха на острието отдолу по бялата й ръка, по линията на старата рана. После точно като хирург със скалпел вкара ножа в кожата и натисна бавно върха, докато белегът не се отвори.

Тъпата болка връхлетя Алис. Отпърво й стана топло, после студено и накрая сякаш се вцепени. Загледа като омагьосана капките кръв, които падаха една по една в странно светлата смес в купата.

После всичко приключи. Франсоа-Батист я пусна и тръгна след майка си към жертвеника. Мари-Сесил повтори всичко отначало със сина си, след това застана между жертвеника и лабиринта.

Сложи купата в средата и прокара ножа и по своята кожа, сетне загледа как кръвта й се стича на струйка по ръката.

„Смесване на кръв.“

Алис сякаш получи прозрение. Граалът принадлежеше на всички и на никоя вяра. Християни, юдеи, мюсюлмани. Петима пазители, избрани заради личните им качества и дела, а не заради потеклото. Всички бяха равни.

Алис загледа как Мари-Сесил вади нещо измежду страниците на книгите. Вдигна третата. Лист хартия. Не, не хартия, а папирус. Докато Мари-Сесил го държеше срещу светлината, ясно личаха власинките тръстика. Както и символът.

„Анх, символът на живота.“

Мари-Сесил доближи купата до устните си и отпи. Остави я с две ръце и огледа пещерата, докато не прикова поглед в Одрик. На Алис й се стори, че тя го предизвиква да я спре.

Жената свали от палеца на ръката си пръстена и размествайки застиналия въздух, се извърна към каменния лабиринт. Светилникът отзад примигваше и хвърляше сенки, които подскачаха по стените. В сумрака, обгърнал изсечената скала, Алис видя две изображения, които не бе забелязала досега.

Вътре в очертанията на лабиринта ясно личаха сянката на изображението на анх и на чаша.

Алис чу рязко щракване, сякаш някой бе пъхнал ключ в ключалка. За миг като че ли не се случи нищо. Сетне някъде дълбоко в стената екна шум, все едно нещо се размества, стържене на камък о камък.

Мари-Сесил отстъпи назад. Алис забеляза, че в средата на лабиринта е зейнал малък отвор с размерите приблизително на книга.

В съзнанието й изникнаха думи и изречения, обясненията на Одрик, примесени с онова, което тя беше научила сама. В средата на лабиринта е просветлението, в средата е заложено прозрението. Алис се сети за поклонниците християни, които в катедралата в Шартр изминават Chemin de Jérusalem и в търсене на просветление кръжат ли, кръжат по стесняващите се спирали на лабиринта.

Тук, в лабиринта на Граала, светлината — в буквалния смисъл на думата — беше в сърцевината на всички неща.

Алис загледа как Мари-Сесил вдига светилника от жертвеника и го слага горе в нишата. Той се вмести съвсем точно. Пещерата бе окъпана в светлина.

Мари-Сесил взе от една от книгите върху жертвеника папирус, който пъхна в процепа в предната част на нишата. В пещерата стана по-тъмно.

Мари-Сесил се обърна рязко и се втренчи в Одрик, а думите й развалиха магията.

— Казахте, че ще видя нещо — изкрещя тя.

Той вдигна кехлибарени очи. Алис започна да му внушава наум да мълчи, макар и да знаеше, че старецът няма да го направи. По причини, които младата жена не проумяваше, Одрик бе решен да остави церемонията да следва своя ход.

— Истинското заклинание се разкрива само когато трите папируса се сложат един върху друг. Едва тогава, в играта на светлина и сянка, ще се разкрият думите, които трябва да се изрекат, а не думите, които трябва да се премълчат.

Алис трепереше. Разбра, че студът е вътре в нея, сякаш телесната й топлина изтичаше като кръв, но тя не можеше да се овладее. Мари-Сесил обърна между пръстите си трите пергамента.

— Как да ги сложа?

— Развържете ме — каза тихо и спокойно Одрик. — Развържете ме, после застанете в средата на пещерата. Ще ви покажа как.

Тя се подвоуми, сетне кимна на Франсоа-Батист.

— Maman, je ne pense105…

— Прави каквото ти казват — тросна се тя.

Младежът разряза мълком въжето, с което Одрик беше завързан. После отстъпи.

Мари-Сесил се пресегна назад и вдигна ножа.

— Ако направите нещо, ще я убия — заяви тя, сочейки към Алис, докато Одрик прекосяваше бавно пещерата. — Разбрахте ли? — После замахна към сина си, който стоеше до Уил. — Или ще го направи той.

— Разбрах.

Стрелна с поглед Шийла, която лежеше, без да се помръдва, сетне прошепна на Алис:

— Прав ли съм? — пророни той, внезапно обзет от съмнения. — Граалът няма да дойде при нея?

Макар Одрик да гледаше нея, Алис усети, че той задава въпроса си на някой друг. На някого, с когото вече е изживявал заедно всичко това.

Но въпреки това тя установи, че знае отговора. Беше сигурна. Усмихна се, за да му вдъхне увереността, от която той се нуждаеше.

— Няма да дойде — пророни едва чуто Алис.

— Какво чакате? — подвикна Мари-Сесил.

Одрик пристъпи напред.

— Трябва да вземете един по един папирусите — обясни той — и да ги сложите пред пламъка.

— Направете го вие.

Алис загледа как старецът вдига трите полупрозрачни листа и ги реди в ръцете си, сетне пъха внимателно между тях папирусите. Пламъкът в нишата трепна, сякаш щеше да угасне. В пещерата настана сумрак.

После, когато очите й свикнаха, Алис видя, че са останали само няколко йероглифа, осветени от редуваща се светлина и сянка, следващи очертанията на лабиринта. Всички излишни думи бяха затулени. „Ди анх джет…“, прокънтя ясно в съзнанието й.

— Ди анх джет… — изрече тя на глас, после довърши изречението, като си преведе наум древните слова. — В началото на всички времена, в земите на Египет повелителят на тайните е дал думи и писмена. Дал е живот.

Мари-Сесил се извърна към Алис.

— Прочели сте думите — сопна се тя, като отиде с широка крачка при нея и я сграбчи за ръката. — Откъде знаете какво означават?

— Не, не знам.

Алис се опита да се откопчи, но Мари-Сесил я дръпна напред, към върха на ножа, толкова близо, че тя видя кафявите петна на износеното острие. Затвори очи и повтори:

— Ди анх джет…

Всичко сякаш се случи наведнъж.

Одрик се спусна към Мари-Сесил.

— Maman!

Уил се възползва от мига и изрита Франсоа-Батист. Изненадан, младежът се свлече, като стреля с пистолета в тавана на пещерата. Изстрелът прокънтя оглушително в тясното пространство. Куршумът се удари в твърдата планинска скала и рикошира.

Мари-Сесил вдигна ръка към слепоочието си. Пръстите й се обагриха с кръв. Жената се олюля и падна.

— Maman!

Франсоа-Батист вече бе скочил на крака и тичаше. Пистолетът се плъзна и отхвърча към жертвеника.

Одрик грабна ножа на Мари-Сесил и разряза с изненадваща сила вървите, с които беше завързан Уил, после сложи ножа в ръката му.

— Развържете Алис.

Без да му обръща внимание, Уил се втурна през пещерата към Франсоа-Батист, който беше коленичил и държеше в ръце майка си.

— Не, мамо. Не си отивай. Чуй ме, мамо, събуди се.

Уил хвана младежа за горния край на сакото, което му беше прекалено голямо, и удари главата му в твърдия каменен под. После отиде при Алис и се зае да размотава въжето.

— Мъртва ли е?

— Не знам.

— Ами…

Той я целуна бързо по устните, сетне освободи ръцете й от въжето.

— Франсоа-Батист ще бъде още известно време в безсъзнание, да се махаме оттук!

— Помогни на Шийла, Уил — каза тя трескаво. — Аз ще отида при Одрик.

Уил вдигна на ръце разраненото тяло на Шийла и тръгна към прохода. Алис изтича при Одрик.

— Книгите — подвикна тя припряно. — Трябва да ги изнесем, докато онези двамата не са дошли на себе си.

Той стоеше и гледаше безжизнените тела на Мари-Сесил и сина й.

— Побързайте, Одрик — повтори Алис. — Трябва да се махаме оттук.

— Не биваше да ви забърквам — пророни той тихо. — Желанието ми да разбера, да изпълня обещание, което дадох на времето, но така и не изпълних, ме направи сляп за всичко останало. Себичен. Мислех прекалено много за себе си. — Одрик отпусна ръка върху една от книгите. — Попитахте ме защо Алаис не я е унищожила — рече внезапно старецът. — Отговорът е, че не й позволих. Измислихме как да заблудим Ориан. Заради това се върнахме в пещерата. Кръговратът от смърт и жертви продължи. Ако не беше това, може би… — Той заобиколи жертвеника и отиде при Алис, която се опитваше да махне папирусите от светилника. — Алаис не би искала това. Прекалено много погубени животи.

— Можем да поговорим за това по-късно, Одрик — каза отчаяно Алис. — Сега трябва да ги изнесем оттук. Именно това чакахте, Одрик. Възможността да видите Трикнижието отново цяло. Не можем да й ги оставим.

— И досега не знам — пророни през шепот старецът. — Какво е станало с нея накрая.

Дървеното масло в светилника почти бе свършило, но здрачът малко по малко се разсея, когато Алис издърпа първия, после втория и накрая третия папирус.

— Взех ги — съобщи тя и се обърна рязко. Грабна книгите от жертвеника и ги подаде на Одрик. — Носете ги. Хайде да тръгваме.

Алис почти го завлачи след себе си и като се взираше в здрача, тръгна към прохода. Препънаха се във вдлъбнатината в пръста, където бяха намерени скелетите, и точно тогава от мрака зад тях се чу силен пукот, сетне звукът на разместваща се скала, след това още два приглушени трясъка в бърза последователност.

Алис се просна на земята. Запълзя отчаяно напред, като стискаше със зъби папирусите и се молеше Одрик да е зад нея. Мантията се заплиташе в краката й и я бавеше. От ръката й течеше кръв, но успя някак да се добере до долния край на стъпалата.

Продължаваше да чува тътена. Внезапно екна глас.

— Не мърдайте. Или ще ви застрелям.

Алис застина.

„Изключено е да е тя. Беше простреляна. Видях я как пада.“

— Обърнете се. Бавно.

Алис се изправи полека. Мари-Сесил стоеше пред жертвеника, като едва се държеше на крака. Мантията й беше напръскана с кръв. Диадемата беше отхвърчала и косата й падаше диво и необуздано около лицето. Жената държеше в ръка пистолета на Франсоа-Батист. Оръжието беше насочено право към Одрик.

— Върнете се бавно при мен, доктор Танър.

Пещерата се разлюля от нов, по-силен трус. Мари-Сесил също го чу. На лицето й се изписа объркване. Този път вече нямаше съмнение, че е избухнал взрив. В затвореното пространство на талази лъхна студен въздух. Светилникът зад Мари-Сесил започна да се тресе, а каменният лабиринт се пропука, разтвори се и се зарони.

Алис се върна тичешком при Одрик. Земята, твърдият камък и хилядолетната пръст се разцепиха на две и започнаха да се трошат. От всеки ъгъл се посипаха камъни, а Алис заподскача, за да избегне ямите, които зейваха навсякъде около нея.

— Дайте ми ги! — изкрещя Мари-Сесил, като обърна пистолета към нея. — Нима наистина смятате, че ще допусна да ми ги отнемете?!

Думите й бяха погълнати от екота на падащи камъни: пещерата се срутваше.

Одрик се изправи и извика:

— Не, не Алис.

Мари-Сесил се извърна рязко, за да види какво гледа старецът.

И изпищя.

Алис съгледа нещо в мрака. Сияние, бяло сияние, почти като лице. Ужасена, Мари-Сесил насочи отново пистолета към Алис. Поколеба се, после натисна спусъка. Но не толкова бързо, че Одрик да не застане между тях.

Всичко сякаш се движеше в забавен кадър.

Алис изпищя. Одрик се свлече на колене. От силата на изстрела Мари-Сесил отхвърча назад и изгуби равновесие. Задраска във въздуха, запъхтяна, отчаяна, и се заплъзга в огромната бездна, зейнала в скалата.

Одрик лежеше на земята. Раната кървеше силно. Лицето му беше с цвят на хартия и Алис забеляза под почти прозрачната кожа сините вени.

— Трябва да се махнем оттук — изкрещя тя. — Може да последва нов взрив. Скалата ще ни затрупа всеки момент.

Той се усмихна.

— Всичко приключи, Алис — промълви Одрик. — A la perfin. Както и досега, Граалът запази тайните си. Мари-Сесил не успя.

Алис поклати глава.

— Не, Одрик, в пещерата беше заложен взрив. Трябва да се махаме.

— Няма да има повече взривове — възрази старецът. В гласа му нямаше съмнение. — Това беше ехо от миналото.

Алис видя, че го боли да говори. Тя доближи глава до неговата. В гърдите му се чуваше тихо хъхрене, дишането му беше повърхностно и слабо. Алис се опита да спре кръвта, ала си даде сметка, че е безнадеждно.

— Исках да разбера как Алаис е прекарала последните си мигове. Разбирате ли? Не успях да я спася. Тя беше като в капан вътре и аз нямаше как да стигна до нея. — Той простена от болка. Пое си още глътка въздух. — Но този път…

Накрая Алис прие това, което инстинктивно беше разбрала от мига, когато беше отишла в Лос Серес.

„Това е неговият живот. Това са неговите спомени.“

Сети се за родословието, съставено с толкова много любов и старание.

— Сажо — промълви Алис. — Вие сте Сажо.

За миг в кехлибарените му очи проблесна живот. По лицето му, където вече се четеше смъртта, се мярна неописуема радост.

— Когато се събудих, Бертранд беше до мен. Някой ни беше завил, за да не премръзнем…

— Гилем — каза Алис, убедена, че истината е такава.

— Чу се ужасен тътен. Видях как каменната козирка над входа се срутва. Огромният камък се свлече на земята сред градушка от кремък и прах и затисна Алаис вътре. Нямаше как да стигна до нея — допълни с разтреперан глас Одрик. — До тях.

После най-неочаквано всичко утихна.

— Не знаех — продължи измъчено старецът. — Бях дал дума на Алаис, че ако нещо се случи с нея, ще се постарая „Книга Слова“ да е в безопасност, но не знаех. Не знаех дали книгата е у Ориан и къде е самата тя. — Гласът му заглъхна до шепот. — Нищо.

— Значи телата, които намерих, са на Гилем и Алаис — каза Алис по-скоро на себе си.

Сажо кимна.

— Намерихме тялото на Ориан малко по-надолу по хълма. Книгата не беше у нея. Чак тогава разбрах.

— Умрели са заедно, за да спасят Книгата. Алаис е искала да живеете, Сажо. Да живеете и да се грижите за Бертранд, ваша дъщеря във всичко освен в едно.

Той се усмихна.

— Знаех, че ще разберете — рече й. Думите се изплъзнаха като въздишка между устните му. — Живях прекалено дълго без нея. Всеки ден чувствах отсъствието й. Всеки ден ми се искаше да не съм прокълнат, да не съм принуден да живея, когато всички любими хора остаряват и умират. Алаис, Бертранд…

Той замълча. Алис усети как сърцето й се свива.

— Не бива повече да се чувствате виновен, Сажо. Сега вече знаете какво се е случило и трябва да си простите.

„Накарай го да говори. Не допускай да заспива.“

— Имаше пророчество — рече той, — че по мое време в земите на Окситания ще се роди човек, който да свидетелства за сполетялата я трагедия. Подобно на своите предшественици — подобно на Авраам, Матусал, Хариф, аз не го желаех. Но го приех.

Сажо се опита да си поеме въздух. Алис го притегли по-близо, като обгърна с ръце главата му.

— Кога? — промълви тя с усилие. — Разкажете ми.

— Алаис призова Граала. Тук. В същата тази пещера. Бях на двайсет и пет години. Трябваше да се върна в Лос Серес, убеден, че животът ми непременно ще се промени. Вярвах, че ако ухажвам Алаис и се грижа за нея, тя ще ме обикне.

— Алаис ви е обичала — заяви яростно Алис.

— Хариф я научи да разбира древния език на египтяните — продължи той с усмивка. — Струва ми се, че малко от това познание живее още във вас. С познанието, което Хариф й беше предал, и с онова, което бяхме научили от пергаментите, дойдохме тук. Подобно на вас, когато настъпи мигът, Алаис знаеше какво да каже. Граалът действаше чрез нея.

— Как… — Алис се поколеба. — Какво стана?

— Помня мекия допир на въздуха върху кожата си, трепкащия пламък на свещите, красивите гласове, които се извиваха на вихрушка във въздуха. Думите сякаш се лееха от устните й, още неизречени. Алаис стоеше пред жертвеника, до нея беше Хариф.

— Със сигурност е имало и други.

— Да, имаше, но… вероятно ще ви се стори странно, но почти не помня. Единственото, което виждах, беше Алаис. Лицето й, съсредоточено, с едва загатнатата бръчица между веждите. Косата й се спускаше като водопад на гърба й. Не виждах нищо освен нея, за мен съществуваше само тя. Алаис вдигна чашата и изрече думите. Очите й трепнаха и се отвориха само за един-единствен миг на просветление. Подаде ми чашата и аз отпих от нея.

Клепачите му трепкаха бързо.

— Щом животът е бил толкова тягостен за вас, защо сте продължили без нея?

— Perque? — повтори той изненадан. — Защо? Защото Алаис искаше точно това. Бях длъжен да живея, за да разкажа какво се е случило на хората по тези земи, тук, сред тези планини и равнини. Да се уверя, че историята им няма да умре. Такава е целта на Граала. Да помага на онези, които ще свидетелстват. Историята се пише от победителите, от лъжците, от най-силните, от най-решителните. Откриваме истината най-често в мълчанието, в тихите места.

Алис кимна.

— Вие, Сажо, го направихте. Вие променихте всичко.

— Гилем от Толедо е описал Кръстоносния поход в лъжлива светлина, в полза на французите. Нарекъл е повествованието си La chanson de la Croisade106. След смъртта му тя е довършена от анонимен поет, който е симпатизирал на Окситания и който я е преименувал на La Canso107. Нашата история.

Алис усети, че въпреки всичко се усмихва.

— Los mots viventes — пророни Одрик. Живите слова. — Това беше началото. Зарекох се пред Алаис, че ще говоря истината, ще пиша истината, та идните поколения да знаят какви ужаси са преживели в тяхно име предците им. И да помнят.

Алис кимна.

— Хариф разбра. Беше извървял преди мен самотния път. Беше обиколил света и беше видял как думите се изопачават и изкривяват, докато се превърнат в лъжи. Той също живееше, за да свидетелства. — Сажо си пое въздух. — Не живя много след Алаис, макар че когато умря, беше на повече от осемстотин години. Тук, в Лос Серес, с Бертранд и мен до себе си.

— Но къде сте живели през всичките тези години. Как сте живели?

— Докато седях и чаках светлината да помръкне, гледах как зеленото на пролетта отстъпва място на златото на лятото, как медта на есента е измествана от белотата на зимата. Питах се отново и отново защо. Ако знаех какво е да живееш в такава самота, да бъдеш единствен свидетел на безкрайния кръговрат от раждане, живот и смърт, какво щях да направя? Оцелях през този дълъг живот с празнота в сърцето, празнота, която с годините набъбваше все повече и повече, докато накрая стана по-голяма от самото ми сърце.

— Тя, Сажо, ви е обичала — промълви тихо Алис. — Не както вие нея, но въпреки това истински и силно.

На лицето му се изписа умиротворение.

— Es vertat. Сега вече знам.

— Ако…

Одрик отново се закашля. В ъгълчетата на устата му изби кървава пяна. Алис я избърса с долния край на мантията си.

Той се опита да седне.

— Описал съм всичко, за да го прочетете, Алис. Това ви завещавам. То ви чака в Лос Серес. В къщата на Алаис, където живеехме и която оставям на вас.

На нея й се стори, че чува в далечината сирени, пронизали нощната тишина в планината.

— Вече са почти тук — рече тя, без да дава воля на скръбта си. — Казах, че ще дойдат. Стойте при мен. Много ви моля, не се предавайте.

Сажо поклати глава.

— Това е краят. Пътуването ми приключи. А вашето започва едва сега.

Алис приглади бялата му коса и я вдигна от лицето.

— Аз не съм Алаис — пророни тя.

Одрик въздъхна тежко.

— Знам. Но тя продължава да живее във вас… и вие в нея. — Той замълча. Алис долови колко силна е болката му. — Жалко, че не можахме да бъдем заедно по-дълго, Алис. Но все пак ви срещнах, все пак бях заедно с вас през тези часове. Това е повече, отколкото съм мечтал.

Сажо замълча. И последните остатъци от цвят изчезнаха от лицето и ръцете му.

В съзнанието на Алис изникна молитва, каквато са мълвели преди много време.

— Payre sant, Dieu dreyturier de bons speritz. — Някога познатите думи излязоха с лекота от устата й. — Пресвети Отче, Боже на добродетелните духове, дай ни да познаем каквото знаеш Ти, и да обичаме каквото обичаш Ти.

Алис преглътна сълзите и продължи да държи в ръцете си Одрик. Дишането му стана съвсем тихо. Накрая изчезна съвсем.