Лабиринтът

26.

Безие

Юли 1209 година

Вече се смрачаваше, когато Алаис излезе при равнините край град Курсан.

Движеше се бързо, следвайки стария римски път през Минервоа за Капестан, през ширналите се полета с коноп.

Откакто беше поела от Каркасон, Алаис всеки ден бе яздила, докато напечеше слънцето. После отвеждаше Тату на сянка за почивка, а след това пак яздеше до здрач, когато въздухът се изпълваше с хапещи насекоми и с писъците на сойките, на кукумявките и прилепите.

Първата нощ беше намерила подслон при приятели на Есклармонд в укрепения град Азил. Докато пътуваше на изток, срещаше по ниви и села все по-малко хора. Те я гледаха подозрително, с тревога в тъмните очи. До нея достигаше мълвата за жестокостите на дезертиралите от френската войска, на наемниците и разбойниците. Разказите бяха кой от кой по-кървав и по-ужасен.

Алаис дръпна юздата на Тату. Не бе сигурна дали да продължи към Курсан, или да потърси подслон. По все по-сивото и гневно небе препускаха облаци, в далечината от време на време прокънтяваше гръм. Не й се рискуваше бурята да я застигне на открито.

Тату беше нервна. Алаис усещаше как сухожилията й потрепват под кожата.

В далечината се мерна горичка от дъбове и брястове. Не беше гъста, но дърветата бяха високи, върхарите им се бяха слели като преплетени пръсти и щяха да я предпазят. Виждаше се и ясно очертана пътека, нагъната лента суха пръст, утъпкана от безброй нозе — явно мнозина от местните минаваха оттук за града.

Тату се размърда неспокойно, когато притъмнялото небе бе озарено за миг от светкавица. Алаис реши да изчака, докато бурята отмине, зашепна насърчително на кобилата и я подкара към тъмната зелена прегръдка на гората.

Мъжете бяха изгубили плячката си. Само задаващата се буря ги спираше да обърнат и да се приберат в стана.

След няколкото седмици езда бледата им френска кожа беше потъмняла от безпощадното южно слънце. Пътните им доспехи и наметала с герба на техния господар бяха скрити в гъсталака. Мъжете не искаха да се връщат с празни ръце.

Пукот на изсъхнал клон накара мъжа с нащърбени потъмнели зъби да пропълзи напред, за да вижда по-добре. Малко по-нататък забеляза жена върху дребен дорест арабски кон, която яздеше през гората. Той се ухили. Може би техният набег все пак нямаше да се окаже напразно губене на време. Дрехите на ездачката бяха най-обикновени и не струваха много, но мъжете щяха да вземат добри пари за такъв кон.

Той хвърли един камък към съучастника си, скрит от другата страна на пътя.

— Lève-toi52 — подкани и кимна рязко с глава към Алаис. — Regarde53.

— Виж ти — изпелтечи другият мъж. — Жена. И то сама.

— Сигурен ли си, че е сама?

— Не чувам други.

Двамата мъже вдигнаха краищата на скритото под шумата въже, с което бяха препречили пътеката, и зачакаха.

Докато Алаис навлизаше с Тату в гората, смелостта й малко по малко я напускаше. Опита се да насочи вниманието си към звуците на птиците сред дърветата, които й вдъхваха сигурност, но пак беше настръхнала цялата. В тишината имаше не спокойствие, а заплаха.

„Само ти се струва.“

Най-неочаквано от земята политна нещо, чу се свистене като от изстреляна с лък стрела.

„Горски бекас? Змия?“

Тату се изправи на задни крака, размаха яростно предните във въздуха и зацвили ужасена. Алаис нямаше кога да реагира. Качулката отхвърча от лицето й, ръцете й изпуснаха юздите и тя падна от седлото. В рамото я проряза остра болка. Помъчи се да се изправи. Трябваше да спре Тату.

— Тату, doçament — извика Алаис. — Тату!

Изправи се замаяна и се закова на място. Пред нея стоеше мъж. Беше препречил пътеката и държеше нож. Хилеше се, зъбите му бяха потъмнели.

Отдясно изшава нещо. Оттам се показа друг мъж с обезобразено от крив белег лице, който тръгваше от лявото му ухо и стигаше до ъгълчето на устата. Беше хванал Тату за юздата и размахваше тояга.

— Не — изкрещя Алаис. — Остави я.

Въпреки болката в рамото хвана дръжката на меча. „Изпросиха си го, може би ако развъртиш меча, няма да те наранят.“ Мъжът направи крачка към Алаис. Тя издърпа оръжието и описвайки дъга, разсече въздуха. Без да сваля очи от лицето на мъжа, бръкна опипом в кесията си и метна шепа монети на пътеката.

— Вземи. Не нося нищо ценно.

Той погледна сребърните парички, разпилени по земята, и се изплю презрително. После избърса с ръка устата си и направи още една крачка напред.

Алаис вдигна меча.

— Предупреждавам те. Не се приближавай — изкрещя тя и описа с острието осморка във въздуха.

— Завържи я — заповяда той на другия мъж.

Алаис се вледени. За миг се уплаши. Това бяха френски войници. В съзнанието й като светкавица изникнаха разказите, на които се беше наслушала по пътя.

После тя отново се окопити и развъртя меча.

— Не се приближавай — повтори, скована от страх. — Ще те убия още преди да…

Завъртя се рязко и се нахвърли на втория мъж, който бе застанал зад нея. С крясък изби тоягата от ръката му. Той извади от колана си нож, ревна и се спусна към нея. Алаис стисна меча с две ръце и замахна към мъжа. От ръката му рукна кръв.

Понечи да замахне отново, но пред очите й внезапно избухнаха звезди. От силата на удара залитна напред, после някой я сграбчи за косата и я затегли назад толкова болезнено, че в очите й избиха сълзи. Алаис усети върху шията си студения връх на острие.

— Putain54 — изсъска непознатият и я зашлеви с окървавената си ръка през лицето.

— Пусни меча!

Притисната, Алаис остави меча да се изплъзне от ръката й. Вторият войник го изрита, после извади от колана си качулка от груб лен и я нахлузи на главата й. Тя се опита да се отскубне, но от възкиселата миризма на грубия плат се закашля. Продължи да се дърпа, докато някой не заби в корема й юмрук и тя се преви о две на пътеката.

Вече нямаше сили да се съпротивлява. Извиха ръцете й зад гърба и ги завързаха.

— Стой тук.

Алаис чу как бърникат в дисагите и изхвърлят нещата на земята. Говореха нещо, може би се караха. Беше й трудно да разбере — толкова груб беше езикът им.

„Защо не ме убиха?“

Отговорът веднага се прокрадна като невикан дух в съзнанието й. „Първо ще се позабавляват.“

Алаис отчаяно се замъчи да разхлаби вървите на ръцете си, макар да знаеше, че дори да се развърже, няма да стигне далеч. Двамата ще я гонят, докато я настигнат. Сега те се смееха. Пиеха. Не бързаха.

Изнемощяла, тя отпусна глава назад върху твърдата земя.

Отпърво не разбра откъде идва тътенът. После осъзна. Конски копита — пет, може би шест коня се носеха към гората.

В далечината проехтя гръмотевица. Бурята също приближаваше. Най-сетне младата жена можеше да предприеме нещо. Ако се отдалечеше достатъчно, може би щеше да й се размине.

Бавно и възможно най-тихо запълзя по пътеката, докато не усети как острите тръни я дращят по краката. Изправи се с усилие на колене и започна да клати напред-назад глава, докато не разхлаби качулката. „Дали ме гледат?“

Никой не изкрещя. Отново разклати глава — в началото полека, сетне все по-силно, докато накрая платът се изхлузи. Алаис си пое на два пъти дълбоко дъх и се озърна.

Онези не гледаха към нея. Тя долепи ухо до земята. Ездачите се задаваха откъм Курсан. Ловци? Патрул?

През гората прокънтя гръм, при който птиците по най-високите гнезда се разлетяха. Запляскаха уплашено с криле във въздуха, спуснаха се надолу и се снишиха, сетне пак се шмугнаха в прикритието на дърветата. Тату изцвили и зачатка с копита по земята.

Алаис се замоли задаващата се буря да прикрие звука на ездачите, докато те се приближат още малко, и запълзя през камъните и съчките, за да навлезе още по-навътре в гъсталака.

— Ей!

Тя замръзна. Бяха я видели. Едвам се сдържа да не се разпищи, когато мъжете се втурнаха към нея. Тътенът в небето ги накара да извърнат очи, върху лицата им се изписа страх. „Не са свикнали със силните южни бури.“

Възползва се, че двамата са разколебани, и се изправи. Понечи да хукне.

Не бе достатъчно бърза. Войникът с белега се метна след нея, удари я отстрани по главата и я повали.

— Еретичка — изкрещя й и като скочи върху нея, я притисна към земята.

Алаис се помъчи да го изтласка, но той беше много тежък и полите й се бяха заплели в трънака.

— Предупредих те да кротуваш, putain.

Войникът разкопча колана си и като дишаше запъхтяно, го метна встрани. „Дано още не е чул ездачите.“ Алаис пак се опита да го избута, и този път безуспешно. Тя нададе вик, само и само да заглуши приближаващите коне.

Войникът я удари още веднъж и й разцепи устната.

— Putain.

Изведнъж — други гласове.

— Ara, ara55!

От сянката на иглолистните дървета се посипа градушка от стрели.

— Avança! Ara, avança56!

Французинът отскочи и се завъртя като пумпал. Една от стрелите, дебела и тежка, го прониза точно в гърдите. В крайчеца на устата му изби една-единствена капка кръв, която се търкулна по брадата му.

Той се свлече като за молитва на колене, след това климна напред като повалено дърво.

— Aval57!

Ездачите подгониха и втория французин. Той се опитваше да избяга в гората, но отново се посипа градушка от стрели. Една го прониза в рамото и той се препъна. Друга го уцели отзад по бедрото. Третата, която го улучи в кръста, вече го повали. Тялото се свлече на земята и се загърчи, после застина.

Същият глас извика на останалите:

— Спри стрелбата! — Най-после ловците излязоха от прикритието си и Алаис ги видя.

Младата жена се изправи. „Приятели, или мъже, от които също трябва да се страхувам?“ Под наметалото водачът им беше с кобалтовосиня туника. Ботушите, коланът и колчанът му бяха изработени от светла кожа, какъвто беше обичаят по тези места. Ботушите бяха тежки, без знаци по тях. Имаше вид на човек с умерени възможности и положение, родом от Миди.

Ръцете на Алаис още бяха завързани на гърба. Устната й се беше подула и кървеше, дрехите й бяха оцапани.

— Seigneur, признателна съм ви за тази услуга — рече тя, като се постара гласът й да звучи уверено. — Вдигнете забралото и се представете, за да знам как изглежда в лице моят избавител.

— Това ли е цялата признателност, която ще получа, госпожо? — отвърна той и наистина смъкна забралото.

Алаис с облекчение видя, че мъжът се усмихва. Той слезе от коня и извади от колана си нож. Алаис отстъпи назад.

— Ще срежа вървите — обясни весело непознатият.

Тя се изчерви.

— Разбира се. Merce.

Непознатият се поклони леко.

— Амиел дьо Курсан. Тези гори са на баща ми.

Алаис въздъхна от облекчение.

— Извинете за нелюбезността, но трябваше да се уверя, че не сте…

— Предпазливостта ви е и похвална, и разбираема при тези обстоятелства. А вие коя сте, госпожо?

— Алаис от Каркасон, дъщеря на Пелтие, майордом на виконт Транкавел, и съпруга на Гилем дю Ма.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожо Алаис. — Той й целуна ръка. — Пострадали ли сте сериозно?

— Само няколко драскотини и ранички, но когато паднах от седлото, си ударих рамото.

— Къде са придружителите ви?

Младата жена се поколеба за миг.

— Пътувам сама.

Той я погледна изненадан.

— Времената са смутни, опасно е да пътувате без защита, госпожо. Равнините наоколо гъмжат от френски войници.

— Не възнамерявах да яздя до толкова късно. Търсех къде да се скрия от бурята.

Алаис вдигна очи — изведнъж забеляза, че не е паднала и капка дъжд.

— Небето просто роптае — рече мъжът, разчел погледа й. — Лъжлива буря, размина се.

Докато Алаис успокояваше Тату, Дьо Курсан нареди на хората си да съблекат труповете и да им вземат оръжието. Намериха доспехите с отличителните им знаци навътре в гората, където двамата войници бяха завързали конете си. Дьо Курсан повдигна с върха на меча една от дрехите и под пласта кал проблесна сребро върху зелен фон.

— Шартр — заяви той презрително. — Тези са най-големите негодници. Повечето са истински чакали. Чували сме за…

Неочаквано той млъкна. Алаис го погледна.

— За какво?

— Не е толкова важно — побърза да отговори мъжът. — Да се връщаме ли в града?

Наредени в индийска нишка, те тръгнаха с конете през гората.

— Имате ли причина да дойдете по нашите земи, госпожо Алаис?

— Търся баща си, който е в Монпелие заедно с виконт Транкавел. Имам важни новини, не можех да чакам да се завърне в Каркасон.

По лицето на Дьо Курсан премина сянка.

— Ще пренощувате при нас, госпожо Алаис. След като промият раните ви, баща ми ще ви каже какво сме научили ние. Призори ще ви придружа лично до Безие.

Алаис се извърна рязко.

— Безие ли, господине?

— Ако слуховете са верни, точно в Безие ще намерите баща си и виконт Транкавел.

27.

Докато виконт Транкавел водеше мъжете към Безие, току зад тях затътнаха гръмотевици.

Конете бяха запенени, по хълбоците и отстрани по главите им, където шпорите и камшикът ги бяха удряли неуморно цяла нощ, се виждаха ивици кръв. Иззад разпокъсаните черни облаци, които препускаха ниско по хоризонта, се показа сребърна луна и освети бялото петно върху муцуната на коня.

Пелтие яздеше смълчан и намусен до виконта. В Монпелие бяха ударили на камък. Пелтие знаеше за родовата вражда между виконта и чичо му и не очакваше графът да бъде убеден лесно да сключи съюз въпреки роднинските връзки и васалните задължения между двамата. Но се беше надявал, че все пак ще направи някаква отстъпка заради племенника си.

Той обаче отказа дори да го приеме. Това бе преднамерена и нечувана обида. Транкавел беше оставен да чака пред стана на французите, докато не му съобщиха, че все пак ще го изслушат. Разрешиха му да вземе със себе си само Пелтие и двама от своите chevaliers и го отведоха в палатката на абата на Сито, където му казаха да предаде оръжието си. Но след като влезе вътре, виконтът беше приет не от абата, а от двама от папските нунции.

Докато нунциите го обвиняваха, че е допуснал ереста да плъзне безпрепятствено из владенията му, Реймон-Роже почти не получи възможност да каже и дума. Укориха го, че на високопоставени длъжности в най-големите си градове назначава евреи.

Накрая го отпратиха, сякаш бе незначителен дребен земевладелец, а не виконт и владетел от една от най-могъщите династии в Миди.

Като се сетеше за това, Пелтие потръпваше от гняв.

Съгледвачите на абата бяха подготвили добре папските нунции. Макар и неточно и изопачено в тълкуването, всяко от обвиненията отговаряше на фактите и бе подкрепено със свидетелства и с разкази на очевидци. Ясно бе, че Транкавел е нарочен за новия враг. Кръстоносците имаха нужда от някого, срещу когото да се сражават. След капитулацията на графа на Тулуза просто нямаше друг.

Тръгнаха си незабавно от лагера на кръстоносците край Монпелие. Пелтие погледна луната и пресметна, че ако се движат с тази бързина, призори ще бъдат в Безие. Виконт Транкавел искаше да предупреди лично хората в града, че войската на французите е само на петнайсетина левги и е тръгнала на война. Римският път от Монпелие за Безие минаваше все през открити местности и просто бе невъзможно да бъде препречен.

Виконтът възнамеряваше да призове старейшините на града да се приготвят за обсада и същевременно да потърси подкрепление за гарнизона в Каркасон. Колкото по-дълго кръстоносците бъдеха държани в Безие, с толкова повече време щеше да разполага Транкавел, за да подготви укрепленията. Смяташе да предложи убежище в Каркасон на онези, които французите застрашаваха най-много: на евреите, на шепата търговци сарацини, дошли от Испания, и на Bons Hommes. Ръководеше се не само от своя дълг като владетел. Управлението и организацията в Безие до голяма степен бяха в ръцете на дипломати и търговци евреи. И в мир, и във война виконтът нямаше намерение да се лишава от толкова ценени и подготвени поданици.

Решението на Транкавел облекчи задачата на Пелтие. Той докосна с ръка писмото на Хариф, скрито в кесията му. След като пристигнеха в Безие, единственото, което трябваше да направи, бе да се извини и да помоли за достатъчно време, за да издири Симеон.

Над река Орб изгряваше бледо слънце, когато изтощените мъже минаха по големия, извит на дъга каменен мост.

Безие се възправяше над тях, горд, величествен и сякаш непревземаем зад древните каменни стени. В изгревната светлина блещукаха кулите на катедралата и на големите църкви, посветени на света Магдалена, свети Юда и света Мария.

Въпреки умората Реймон-Роже Транкавел не бе изгубил вродения си властен вид и самообладание. Той подкара коня нагоре по плетеницата от стръмни криволичещи улици, водещи към главната порта. Чаткането на подковите по калдъръма събуди хората в притихналите предградия около крепостните стени.

Пелтие слезе от седлото и извика на стражата да отвори портата.

Владетелят беше стар приятел и съюзник, надарен дипломат и управленец, верен на династията Транкавел. Реймон-Роже го приветства с неподправена обич. Пелтие изчака двамата мъже да се поздравят и според обичая на Миди да си разменят подаръци, с които да засвидетелстват взаимното си уважение. След като приключиха необичайно бързо с официалната част, Транкавел заговори направо по въпроса. Владетелят го слушаше все по-угрижено. Веднага щом виконтът свърши, той прати да повикат градските консули.

Докато двамата разговаряха, на масата в средата на залата наслагаха хляб, месо, сирене, плодове и вино.

— Messire — рече местният владетел, — за мен ще бъде чест, докато чакаме, да се възползвате от моето гостоприемство.

Пелтие видя открилата се възможност. Промъкна се напред и прошепна тихо на виконт Транкавел:

— Messire, нужен ли съм? Иска ми се да проверя лично как са нашите хора. Дали имат всичко необходимо. Искам да се уверя, че не недоволстват и духът им е спокоен.

Транкавел го погледна изненадано.

— Сега ли, Бертран?

— Стига да е удобно, messire.

— Не се и съмнявам, че за хората ни са се погрижили добре — рече той и се усмихна на домакина си. — Не е зле да хапнеш и да си починеш малко. — Реймон-Роже се взря в лицето на Пелтие за обяснение, но не откри. — Добре тогава — каза той, все така озадачен. — Разполагаш с един час.

Щом мълвата се разпространи, улиците станаха по-шумни и оживени. Пред катедралата на главния площад се беше стекло множество.

Пелтие познаваше добре Безие, беше го посещавал многократно заедно с виконт Транкавел. Докато навлизаше в еврейския квартал, той започна да разпитва за Симеон. По едно време някой го подръпна за ръкава. Беше красиво мургаво дете с черни очи.

— Знам къде живее — рече момиченцето. — Елате с мен.

Поведе го през търговската част, където бяха масите на лихварите, по плетеница от наглед еднакви пресечки с много магазини и къщи. Спря пред врата, на която не пишеше нищо.

Пелтие огледа стената отстрани и накрая намери каквото търсеше: табелата на книговезец, изсечена над инициалите на Симеон. Усмихна се облекчено. Това беше къщата. Благодари на момиченцето и сложи в ръката му една паричка. Вдигна тежкото месингово чукало и почука три пъти по вратата.

Беше минало много време, над петнайсет години. Дали двамата със Симеон щяха да се чувстват добре заедно и да общуват с лекота?

Вратата се открехна съвсем малко и през процепа надзърна жена, която подозрително погледна Пелтие. Черните й очи бяха враждебни. Жената беше забулена със зелена забрадка, покрила косата и долната част на лицето й, и беше облечена в традиционните светли шалвари, набрани около глезените, каквито носеха еврейките в светите земи. Дългият жълт сукман покриваше коленете й.

— Искам да говоря със Симеон — рече Пелтие.

Жената поклати глава и се опита да затвори вратата, но той пъхна крак.

— Предайте му това — каза той, свали пръстена от палеца си и го тикна в ръцете на жената. — Кажете му, че го търси Бертран Пелтие.

Жената ахна. Веднага се дръпна и му направи път. Пелтие я последва зад тежката червена завеса, украсена със златни парички, пришити в горния и долния край.

— Изчакайте — каза жената и забърза по дългия коридор.

Гривните по китките и глезените й задрънчаха и тя се скри.

Отвън къщата изглеждаше висока и тясна, но след като влезе вътре, Пелтие видя, че това впечатление е измамно. И от двете страни на коридора имаше стаи. Колкото и да бързаше, той започна да разглежда с удоволствие. Подът беше покрит не с дюшеме, а със сини и бели плочки, по стените бяха накачени красиви килими. Всичко тук напомняше изисканите екзотични къщи в Йерусалим. Бяха минали много години, но Пелтие още не беше забравил багрите, духа и уханията на онази далечна земя.

— Бертран Пелтие! В името на всичко свято на този стар уморен свят!

Пелтие се обърна и видя дребен мъж, който бързаше с протегнати към него ръце. При вида на стария приятел сърцето на Пелтие подскочи от радост. Очите на Симеон си бяха все така бляскави. Макар Пелтие да беше доста по-висок, Симеон го притисна до себе си толкова силно, че за малко не го събори.

— Бертран, Бертран — заповтаря развълнувано евреинът. Гърленият му глас отекна по притихналия коридор. — Защо се забави толкова, а?

— Симеоне, стари ми приятелю! — засмя се Пелтие и го потупа по рамото. — Да знаеш колко се радвам, че те виждам, при това в такъв добър вид. Я се погледни! — подкани той и подръпна Симеон за дългата черна брада, с която евреинът се гордееше особено много. — Тук-там има по някой бял косъм, но иначе си е все така красива. Животът е благосклонен към теб май.

Симеон сви рамене.

— Можеше да е и по-добре, но можеше да е и по-зле — отвърна той и отстъпи. — Ами ти, Бертран! Е, появили са се още бръчици, но иначе очите ти са все така пламнали, а раменете — все така широки! — Симеон го потупа по гърдите. — Още си силен като бик.

Пелтие прегърна приятеля си през рамото и той го отведе в тясна стаичка в дъното с изглед към малък заден двор. Двата големи дивана вътре бяха отрупани с копринени възглавници. Из стаята имаше няколко масички от слонова кост с нежни вази и големи плоски подноси с бадемови сладки.

— Хайде, изуй си ботушите. Естир ще ни донесе чай. — Той се дръпна и отново огледа хубаво Пелтие. — Дали да вярвам на старите си очи? Наистина ли си тук след толкова години?

— Жалко, че не съм тук при по-благоприятни обстоятелства, Симеоне.

Той кимна.

— Да, да. Ела, Бертран, ела седни.

— Дошли сме, Симеоне, заедно с виконт Транкавел, за да предупредим, че от север към Безие настъпва войска. Чуй камбаните, призовават на съвет старейшините на града.

— Трудно е да не се чуят вашите християнски камбани — отвърна евреинът, като вдигна вежди, — макар че когато те бият, това обикновено не вещае нищо добро за нас!

— Знаеш, че евреите ще пострадат точно толкова, ако не и повече от така наречените еретици.

— Нищо ново под слънцето — рече меко другият мъж. — Войската наистина ли е толкова многобройна, както се твърди?

— Двайсет хиляди души, ако не и повече. Не можем да се сражаваме с тях в открит бой, Симеоне, численото превъзходство е прекалено голямо. Ако Безие успее да удържи известно време нашествениците, поне ще имаме възможност да съберем на запад войска и да се подготвим за отбраната на Каркасон. Който желае, ще получи убежище там.

— Тук бях и съм щастлив. Градът се отнася добре с мен… с нас.

— Безие вече не е безопасен. Нито за теб, нито за книгите.

— Знам. И все пак ще ми е мъчно да го напусна — въздъхна евреинът.

— Ако е рекъл Господ, няма да е за дълго. — Пелтие замълча, объркан, че приятелят му приема обстоятелствата, без дори да трепне. — Тази война, Симеоне, е несправедлива, води се с лъжи и измама. Защо се примиряваш толкова лесно с нея?

Другият мъж разпери широко ръце.

— Защо се примирявам ли? А според теб какво да сторя? Какво да кажа? Един от вашите християнски светии, Франциск, се е молил Бог да му даде сили да приеме онова, което той не може да промени. Каквото има да става, ще стане, дори и да не ми харесва. Така че — да, примирявам се. Това не означава, че ми харесва или че не ми се иска да бъде другояче.

Пелтие поклати глава.

— Гневът няма да ти помогне. Трябва да вярваш. За да се уповаваш на някакъв висш смисъл отвъд живота и познанията ни, се иска страшно много вяра. Всяка от великите религии има своите писания — Светото писание, Корана, Петокнижието, — които осмислят незначителния ни живот. — Симеон замълча с дяволито блеснали очи. — Bons Hommes не се опитват да осмислят злото, вършено от човеците. Според тяхната вяра това тук не е Божията земя, не е съвършено творение, а несъвършено, покварено царство. Те не очакват благочестието и любовта да възтържествуват над враждата. Знаят, че в тленния ни живот това няма да се случи. — Симеон се усмихна. — А ето че ти, Бертран, се изненадваш, когато злото се изправи лице в лице срещу теб. Странно, нали?

Пелтие отметна глава, сякаш са го изобличили. Нима Симеон знаеше? Нямаше откъде да знае.

Евреинът забеляза изражението му, макар и да не отвори повече дума за това.

— А моята вяра ми казва обратното: че светът е сътворен от Бога, че той е съвършен до най-малката подробност. Но когато човеците се отвърнат от словото на пророците, равновесието между Бога и човека се нарушава и ще последва възмездие, точно толкова сигурно, както това, че след деня настъпва нощ.

Пелтие понечи да вметне нещо, но се отказа.

— Какъвто и дълг да имаш към виконт Транкавел, тази война не ни влиза в работата, Бертран. Ние с теб имаме по-висша цел. Свързва ни обетът, който сме дали. Точно той трябва сега да ни направлява и да предопределя решенията, които ще вземем. — Симеон се пресегна и шляпна Пелтие по рамото. — Затова, приятелю, пази гнева и меча си за битките, които можем да спечелим.

— Откъде знаеше? — попита другият мъж. — Чул ли си нещо?

Симеон прихна.

— Че си последовател на новата Църква ли? Не, не съм чувал нищо такова. Ако е рекъл Господ, ще го обсъдим друг път, сега не му е времето. Колкото и да ми се говори на богословски теми с теб, Бертран, имаме по-неотложни задачи.

Разговорът бе прекратен от появата на слугинята, която влезе с поднос топъл ментов чай и курабийки. Тя го остави на масичката пред двамата мъже, после отиде да седне на скамейката в ъгъла.

— Не се притеснявай — рече Симеон, забелязал, че Пелтие се смущава да говори в нейно присъствие. — Естир дойде с мен от Шартр. Говори на иврит, от френския знае само няколко думи. Изобщо не разбира вашия език.

— Чудесно.

Пелтие извади писмото на Хариф и го подаде на Симеон.

— Преди месец, по Петдесетница, и аз получих такова — сподели той, след като го прочете. — В него ме предупреждаваха да те чакам, макар че, да ти призная, мислех, че ще дойдеш по-рано.

Пелтие сгъна писмото и го прибра в кесията си.

— Значи книгите са още у теб, Симеоне? Тук, в къщата. Трябва да ги вземем…

Спокойствието в стаята беше нарушено от силно чукане по вратата. Естир веднага скочи и леко дръпнатите й очи зашариха притеснено. След знака на Симеон тя излезе забързано в коридора.

— У теб ли са още книгите? — повтори вече припряно Пелтие, изведнъж разтревожен от изражението на евреина. — Не са се изгубили, нали?

— Не, не са, приятелю — подхвана той, но Естир ги прекъсна.

— Господарю, някаква жена моли да я пусна — съобщи тя на иврит толкова бързо, че Пелтие почти не долови смисъла.

— Каква жена?

Естир поклати глава.

— Не знам, господарю. Каза, че на всяка цена трябвало да се види с госта ти Пелтие.

— Сама ли си я оставила? — възкликна угрижено Симеон и се надигна.

Пелтие примига, не можеше да повярва на очите си. Дори мисълта за задачата, която е дошъл да изпълни, се изпари от главата му, щом видя Алаис на прага. Беше поруменяла, будните й кафяви очи блестяха от решителност и притеснение.

— Извинявайте, че нахълтвам така — подхвана Алаис, като поглеждаше ту баща си, ту Симеон, — но ми се стори, че слугинята не иска да ме пусне.

Пелтие се доближи до дъщеря си и я прегърна.

— Не ми се сърди, че не те послушах, но се налагаше да дойда — каза тя.

— А тази очарователна дама е… — намеси се и Симеон.

Пелтие хвана Алаис за ръката и я заведе в средата на помещението.

— Ами да, съвсем забравих. Разреши, Симеоне, да ти представя дъщеря си Алаис, макар че не мога да ти кажа как и по какъв начин се е озовала тук, в Безие. — Младата жена сведе глава. — А това е най-скъпият ми, най-стар приятел — Симеон от Шартр, родом от светия град Йерусалим.

Лицето на евреина се нагъна в усмивка.

— Дъщерята на Бертран. Алаис. — Той стисна ръцете й. — Добре дошла.

28.

— Ще ми разкажете ли за приятелството си? — помоли Алаис, след като седна на дивана до баща си. — Веднъж съм питала татко, но той не пожела да ми разправи.

Симеон беше по-стар, отколкото си бе представяла. Раменете му бяха смъкнати, а лицето му беше насечено от бръчки, карта на живот, в който е имало скръб и загуба, но и голямо щастие и смях. Веждите му бяха гъсти и рунтави, очите — бляскави, от което личеше, че евреинът има много пъргав ум. Къдравата му коса беше почти бяла, но дългата му брада, намазана с благовония и елей, още си беше черна като гарваново крило. Сега вече Алаис разбра защо баща й е могъл да сбърка мъжа в реката със своя приятел. Стрелна с поглед ръцете му. Беше се оказала права. Върху левия си палец мъжът носеше същия пръстен като баща й.

— Хайде, Бертран — рече Симеон. — Тя си е заслужила правото да чуе разказа. Толкова път е била!

Алаис почувства как баща й застива до нея. Погледна го. Той беше свил устни.

„Ядосан е, сега вече е осъзнал какво съм направила.“

— Нали не си тръгнала без придружители чак от Каркасон? — попита я той. — Не си чак толкова глупава, че да тръгнеш на такъв път сама. Не ми се вярва да си се изложила на такава опасност, нали?

— Аз такова…

— Отговори.

— Стори ми се най-разумно…

— Най-разумно! — избухна баща й. — От всички…

Симеон прихна.

— Пак си си същият кибритлия, Бертран.

Алаис хвана баща си за ръката и нежно се усмихна.

— Paire — рече търпеливо. — Както виждаш, съм здрава и невредима. Не ми се е случило нищо.

Той погледна издраните й ръце. Алаис побърза да ги скрие под наметалото.

— Наистина не се е случило нищо. Това са само драскотини.

— Носеше ли оръжие?

Тя кимна.

— Разбира се.

— Къде е тогава…

— Реших, че не е разумно да ходя в този вид из улиците на Безие.

Алаис го погледна с невинни очи.

— Така си е — промърмори баща й едва чуто. — И не ти се е случило нищо? Не си пострадала?

— Не, не съм — излъга тя.

Пелтие се свъси, макар да изглеждаше поомекнал.

— Как разбра къде сме?

— Научих от сина на владетеля на Курсан, Амиел дьо Курсан, който най-великодушно ме придружи дотук.

Симеон закима.

— По тези места той се ползва с много добро име.

— Пак си извадила късмет — промърмори Пелтие, който не искаше да сменя темата. — Извадила си страшен късмет, макар че си постъпила много, много глупаво. Можеха да те убият. Направо не ми се вярва, че…

— Бертран, канеше се да й разкажеш как сме се запознали — вметна весело евреинът. — Камбаните спряха да бият, Съветът явно е започнал. Нямаме много време.

Пелтие беше все така напрегнат и смръщен.

— Добре де, добре. Щом и двамата настоявате — отпусна той рамене и по лицето му се изписа примирение.

— Той носи същия пръстен като теб, paire.

Пелтие се усмихна.

— Хариф привлякъл в светите земи Симеон преди мен, но там пътищата ни не се пресякоха. Надвиснала опасност Саладин да премине в настъпление с войската си и тогава Хариф изпратил Симеон в родния му град Шартр. След няколко месеца аз също поех натам, носех и трите пергамента. Пътуването ми отне цяла година, но когато най-сетне се добрах до Шартр, Симеон ме чакаше там точно както ми беше обещал Хариф. — При тези спомени Пелтие пак се усмихна. — Да знаеш само колко неприятно ми беше след топлия светъл Йерусалим да се озова в студа и влагата. Градът ми се стори ужасно мрачен и потискащ. Но ние със Симеон намерихме общ език още от самото начало. Задачата му беше да направи от свитъците три отделни книги. Докато той работеше, аз се възхищавах на неговите познания, на мъдростта и чувството му за хумор.

— Недей така, Бертран — промълви Симеон, макар Алаис да забеляза, че му е приятно от такива похвални думи.

— Колкото до Симеон — продължи Пелтие, — трябва да питаш него какво е видял у един неук, необразован войскар. Не ми е работа да съдя.

— Ти, приятелю, проявяваше желание да учиш, да слушаш — каза тихо евреинът. — С това се открояваше сред своите едноверци.

— Винаги съм знаел, че книгите трябва да се държат на различни места — подхвана отново Пелтие. — Веднага щом Симеон приключи, получих нареждане от Хариф да се върна в родното си място, където поех длъжността майордом на новия виконт Транкавел. Като се замисля сега, след толкова години, ми се струва невероятно, че не съм и попитал какво ще стане с другите две книги. Предполагах, че едната ще остане на съхранение при Симеон, макар че никога не съм го знаел със сигурност. А другата? Дори не попитах. Сега ме е срам, че не съм се поинтересувал. Но просто взех поверената ми книга и заминах на юг.

— Няма от какво да те е срам — възрази тихо Симеон. — Изпълнил си със силна вяра и голяма смелост каквото са те помолили.

— Преди да дойдеш, Алаис, ние тук говорехме за книгите.

Другият мъж се прокашля.

— За книгата — поправи го той. — У мен има само една.

— Моля? — скочи Пелтие. — Но от писмото на Хариф… Останах с впечатлението, че и двете все още са у теб. Или най-малкото, че знаеш къде да ги намерим.

Симеон поклати глава.

— Навремето бяха у мен, но това беше преди много години. „Книга Числа“ е тук. Колкото до другата, признавам, надявах се, че можеш да ми съобщиш нещо.

— Щом книгата не е у теб, у кого е тогава? — възкликна припряно Пелтие. — Реших, че когато си напуснал Шартр, си взел и двете.

— Да, взех ги.

— Е, и…

Алаис хвана баща си за ръката.

— Остави Симеон да обясни.

За миг Пелтие явно беше на път да избухне, после обаче кимна.

— Добре тогава — рече той нацупено. — Разказвай каквото имаш да разказваш.

— Колко прилича на теб дъщеря ти, приятелю — засмя се евреинът. — Малко след като ти замина от Шартр, Navigatairè ми предаде, че ще дойде пазител, който да прибере втората книга — „Книга Отвари“, но не съобщи кой точно е този човек. Започнах да чакам. Времето минаваше, аз остарявах, а все не идваше никой. После, през 1194 година, малко преди ужасния пожар, изпепелил катедралата и голяма част от Шартр, все пак се появи един мъж, християнин, рицар, представи се като Филип дьо Сен Море.

— Името ми е познато. Бил е в светите земи по същото време, по което и аз, но не сме се срещали. — Пелтие се намръщи. — Защо е чакал толкова дълго?

— Точно това, приятелю, се питах и аз. Сен Море ми даде по уговорения начин merel. Беше със същия пръстен, какъвто ние с теб имаме честта да носим. Нямах причини да се съмнявам в човека и въпреки това… — Симеон сви рамене. — Нещо в него ме смущаваше. Очите му шареха като на лисица. Не му вярвах. Не ми приличаше на човек, когото Хариф ще избере. В него нямаше чест. Затова въпреки знаците, с които трябваше да потвърди, че именно той е пратеникът, реших да го подложа на проверка.

— Как?

Думата се изплъзна от устата на Алаис още преди тя да се е усетила.

— Алаис — спря я баща й.

— Не се притеснявай, Бертран. Престорих се, че не разбирам за какво става въпрос. Започнах да кърша ръце, държах се смирено, все едно се извинявам, и му заявих, че за жалост той очевидно ме бърка с някого. Сен Море извади меч.

— И така потвърди подозренията, че не е този, за когото се представя.

— Започна да ме заплашва и ми се нахвърли, но дойдоха моите слуги и той нямаше друг избор, освен да си тръгне. — Симеон се наведе напред и продължи шепнешком: — Веднага щом се убедих, че си е отишъл, увих книгите във вързоп стари дрехи и се скрих у едни съседи, семейство християни, за които бях сигурен, че няма да ме издадат. Не знаех какво да правя. Не бях сигурен. Дали онзи мъж беше самозванец? Или наистина беше пазител, но с покварено от сребролюбие и от обещанието за власт и богатство сърце? Дали ни беше предал? Ако беше вярно първото ми предположение, все още имаше вероятност истинският пазител да дойде в Шартр и да види, че съм заминал. Ако обаче бе вярно второто, усещах, че мой дълг е да разбера каквото мога. Дори сега не знам дали съм взел правилното решение.

— Направили сте каквото сте смятали за правилно — отбеляза Алаис, без да обръща внимание на баща си, който я предупреди с поглед да мълчи. — Никой не би могъл да стори повече.

— Не знам дали съм постъпил правилно, или съм сгрешил, но при всички положения останах там още два дни. После на река Йор беше намерен обезобразен труп на мъж. Очите му бяха избодени, езикът му бе отрязан. Плъзна мълва, че бил рицар на служба при най-големия син на Шарл д’Еврьо, чиито земи се намират недалеч от Шартр.

— Филип дьо Сен Море.

Симеон кимна.

— Всички решиха, че убийството е извършено от евреите. Веднага започнаха гонения. Аз бях удобна изкупителна жертва. Плъзна мълва, че ще дойдат да ме задържат под стража. Имало свидетели, които били видели Сен Море пред вратата ми, свидетели, които били готови да се закълнат, че сме се карали и сме си разменили удари. Това предопредели решението ми. Може би Сен Море наистина беше този, за когото се беше представил. Вече беше все едно. Поне според мен той беше убит заради онова, което бе открил за Трикнижието. Смъртта, начинът, по който Сен Море беше убит, ме убедиха, че са замесени и други. И че тайната на Граала наистина е била предадена.

— Как успяхте да избягате? — полюбопитства Алаис.

— Слугите ми вече бяха заминали и аз се надявах, че са в безопасност. Крих се до следващата сутрин. Обръснах си брадата и веднага щом отвориха градската порта, се измъкнах, предрешен като старица. С мен дойде и Естир.

— Значи не си бил в Шартр, докато са правели каменния лабиринт в новата катедрала? — попита Пелтие. Алаис забеляза изумена, че баща й се усмихва, сякаш е казал шега, която разбират само те двамата. — Не си го виждал.

— Какъв е този лабиринт? — попита настойчиво тя.

Симеон се засмя и заговори само на Пелтие:

— Не, макар че, доколкото чувам, той изпълнява добре предназначението си. Мнозина са привлечени от този кръг, иззидан от камък. Гледат, търсят и не разбират, че под нозете им има лъже тайна.

— Какъв е този лабиринт? — повтори Алаис.

Те и този път не й обърнаха внимание.

— Щях да те скрия в Каркасон. Щях да ти осигуря подслон и защита. Защо не дойде при мен?

— Повярвай, Бертран, едва ли има нещо, което да съм искал повече. Но забравяш колко различен беше Северът от земите на Окситания с тяхната търпимост. Не можех, приятелю, да пътувам свободно. По онова време евреите не живееха никак лесно. Бяхме под постоянно наблюдение, непрекъснато нападаха и плячкосваха работилниците ни. — Той млъкна и си пое дъх. — Освен това нямаше да си простя никога, ако ги доведях при теб, които и да бяха те. Онази нощ, когато избягах от Шартр, нямах и представа накъде ще поема. Най-безопасно ми се струваше да се скрия, докато страстите се поуспокоят. В този случай пожарът измести на заден план всички други въпроси в съзнанието ми.

— Как се озовахте в Безие? — попита Алаис, решена и тя да участва в разговора. — Хариф ли ви изпрати?

Симеон поклати глава.

— Озовах се тук, Алаис, благодарение на случайността и на късмета, а не защото съм искал. Първо отидох в Шампан, където презимувах. През пролетта, веднага щом се стопи снегът, се отправих на юг. Имах щастието да настигна неколцина английски евреи, избягали от гоненията по техните земи. Те отиваха в Безие. Рекох си — защо и аз да не отида там? Градът се славеше с търпимостта си: евреите се радваха на доверие и авторитет, уважаваха ги заради знанията и уменията. Безие не беше далече и от Каркасон, а това означаваше, че ще бъда наблизо, в случай че Хариф има нужда от мен. — Той се обърна към Бертран. — В Своята премъдрост Бог знае колко тежко ми е било да съзнавам, че си само на няколко дни път, но предпазливостта и благоразумието ми налагаха да не идвам при теб. — Както седеше, евреинът се наведе с блеснали очи напред. — Дори по онова време из дворците в Севера се декламираха стихове и се пееха песни. В Шампан трубадурите прославяха вълшебен бокал, животворен еликсир — прекалено близо до истината, за да бъдат пренебрегвани. — Пелтие кимна. И той беше чувал такива песни. — И така, като претеглих нещата, виждах, че е по-безопасно да стоя далеч. Нямаше да си простя никога, приятелю, ако ги бях довел пред вратата ти.

Пелтие въздъхна тежко.

— Опасявам се, Симеоне, че въпреки усилията ти сме били предадени, макар че нямам сигурни доказателства. Убеден съм — има хора, които знаят, че сме свързани. Виж, не мога да кажа дали са наясно какво е естеството на тази връзка.

— Какво те кара да мислиш така?

— Преди седмица-две Алаис откри в река Од труп на мъж, на евреин. Гърлото му беше прерязано, беше отсечен и левият му палец. Не беше взето нищо друго. Нямах причини да си го мисля, но се сетих за теб. Казах си, че всъщност са искали да убият теб и са сбъркали човека. — Той замълча. — И преди това имаше предупредителни знаци. Прехвърлих част от отговорностите си на Алаис, в случай че ми се случи нещо и не успея да се върна в Каркасон.

„Сега е моментът да му кажеш защо си дошла.“

— Татко, понеже…

Той й даде знак да не го прекъсва.

— Личи ли по нещо да са разбрали къде точно се намираш, Симеоне? Онези, които са те търсили в Шартр, или други.

Евреинът поклати глава.

— Напоследък не. Дошъл съм на юг преди цели петнайсет години, но повярвай, през цялото това време не е имало и ден, когато да не съм очаквал да усетя върху гърлото си нож. Но иначе не съм забелязал нищо необичайно.

Алаис вече не издържаше да мълчи.

— Татко, онова, което искам да ти кажа, има връзка с въпроса. Трябва да ти съобщя какво се случи, след като ти напусна Каркасон. Моля те.

Когато Алаис приключи с разказа си, лицето на баща й беше мораво. Младата жена се притесни, че той ще избухне. Пелтие не допусна да го успокоява нито дъщеря му, нито Симеон.

— Трикнижието е разкрито — разфуча се той. — Не може да има никакво съмнение.

— Успокой се, Бертран — отсече евреинът. — Гневът само ти пречи да разсъждаваш трезво.

На улицата ставаше все по-шумно и Алаис се обърна към прозореца. Пелтие също вдигна глава.

— Камбаните пак започнаха да бият — рече той. — Трябва да се връщам в двореца. Виконт Транкавел ме чака. — Пелтие стана. — Ще помисля още върху онова, което ми каза, Алаис, и ще реша какво да правим. Засега трябва да насочим усилията си към заминаването. — Той се обърна към своя приятел. — И ти, Симеоне, ще дойдеш с нас.

Докато Пелтие говореше, евреинът беше отворил богато украсената дървена ракла в дъното на стаята. Алаис се приближи малко. Отдолу на капака имаше алено кадифе, надиплено като балдахин.

Симеон поклати глава.

— Няма да тръгна с вас. Ще замина заедно с моите хора. Вземи това — при теб ще е на по-сигурно.

Алаис загледа как той пъха ръка и опипва дъното на раклата. Чу се щракване, после в долния край се отвори малко чекмедже. Когато евреинът се изправи, държеше нещо, увито в тънка овча кожа.

Двамата мъже се спогледаха, после Пелтие взе от Симеон книгата и я скри под наметалото си.

— В писмото си Хариф говори за сестра в Каркасон — рече Симеон.

Пелтие кимна.

— Ако съм разбрал правилно думите му, приятелка на Noublesso. Не ми се вярва да е вложил по-дълбок смисъл.

— Именно жена, Бертран, дойде да вземе от мен втората книга — възрази тихо евреинът. — Навремето и аз като теб отсъдих, че е пратена само да я пренесе, но в светлината на твоето писмо…

Пелтие отхвърли с движение на ръката предположението му.

— Не мога да повярвам, че Хариф ще посочи жена за пазителка, каквито и да са обстоятелствата. Не би поел такъв риск.

Алаис понечи да възрази, но се отказа. Симеон сви рамене.

— Не бива да изключваме и такава възможност.

— Добре де, що за жена беше? — попита нетърпеливо Пелтие. — Приличаше ли на човек, от когото може да се очаква, че ще опази такава безценна вещ?

Евреинът поклати глава.

— Честно казано, не. Не беше с благородно потекло, но не беше и бедничка. Вече не беше на възраст, когато може да роди, макар да водеше със себе си дете. Беше тръгнала за Каркасон, но смяташе да се отбие и в родния си град Сервиан.

Алаис веднага наостри уши.

— Тези сведения са съвсем недостатъчни — възропта Бертран. — Не ти ли каза името си?

— Не, а и аз не попитах, понеже тя ми показа писмо от Хариф. Дадох й за из път хляб, сирене, плодове, после жената си замина.

Вече бяха стигнали до входната врата.

— Не искам да се разделяме — заяви внезапно Алаис, защото изведнъж я бе обзел страх за Симеон.

Той се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, дете мое. Естир ще приготви нещата, които искам да взема със себе си в Каркасон. Ще се слея с множеството. Така ще бъде по-безопасно за всички ни.

Пелтие кимна.

— Еврейският квартал се намира на реката, източно от Каркасон, недалеч от предградието Сан Висан. Прати някого да ни съобщи, щом пристигнеш.

— На всяка цена.

Двамата мъже се прегърнаха, сетне Пелтие излезе на вече оживената улица. Алаис понечи да го последва, но Симеон я хвана за ръката и я задържа.

— Много смела жена си, Алаис. Изпълняваш дълга към баща си. И към Noublesso също. Но го дръж под око. С този избухлив нрав може да се отклони от пътя, а ни чакат тежки времена, когато ще се наложи да правим важен избор.

Алаис погледна през рамо и сниши глас, да не би да я чуе баща й.

— На какво беше посветена втората книга, която онази жена е отнесла в Каркасон? Книгата, която трябва да открием.

— „Книга Отвари“ — рече евреинът. — Списък с билки и растения. На баща ти беше поверена „Книга Слова“, а на мен — „Книга Числа“.

„На всеки — според уменията.“

— Мисля, че това отговаря на въпроса ти — рече Симеон и я погледна многозначително изпод рунтавите си вежди. — Или може би потвърждава някаква твоя мисъл?

Алаис се усмихна.

— Benlèu.

Може би.

Целуна го, после се завтече да настигне баща си.

„Храна за из път. И вероятно дъска за рязане.“

Алаис реши засега да не разгласява предположението си, докато не се увери, макар още сега да беше сигурна, че знае къде ще намерят книгата. Най-неочаквано й се изясниха милиардите връзки, оплели като паяжина живота им. Всички дребни знаци и намеци, които са пропуснали просто защото не са ги търсели.

29.

Докато бързаха през града, стана ясно, че великото преселение вече е започнало.

Към главната градска порта се изнасяха евреи и сарацини, някои пеш, други с каруци, натоварени с покъщнина, книги, карти, вещи, лихвари на коне с дисаги или кошници, ковчежета и везни, пергаментови свитъци. Алаис забеляза сред множеството и няколко християнски семейства.

Дворът на палата беше озарен от ослепително бялото сутрешно слънце. Докато минаваха през портата, Пелтие с облекчение разбра, че Съветът още не е приключил.

— Някой друг знае ли, че си тук? — попита той.

Алаис застина като попарена — ужаси се при мисълта, че изобщо не се е сетила за Гилем.

— Не. Дойдох право при теб.

Подразни се от злорадството, появило се на лицето на Пелтие. Той кимна.

— Изчакай ме. Ще уведомя виконт Транкавел, че и ти си тук, и ще помоля за разрешение да се върнеш заедно с нас. Трябва да кажем и на съпруга ти.

Изведнъж дворът се огласи от викове, нареждания и заповеди, а слугите хукнаха да доведат конете на господарите си. В миг дворецът се превърна от седалище на управлението в средоточие на гарнизон.

Алаис чу сред врявата, че някой я вика. Гилем. Сърцето й подскочи.

— Алаис! — възкликна той невярващо. — Как? Какво правиш тук?

С широка крачка си запроправя път през навалицата, докато накрая я вдигна на ръце и я притисна толкова силно до себе си, че я остави без дъх. За миг това, че Алаис го вижда, че усеща миризмата му, заличи от съзнанието й всички други мисли. Всичко беше забравено, всичко беше простено — толкова силно й подействаха очевидната му радост и щастие, че я е срещнал. Алаис стисна очи и си представи, че са сами, че са се върнали в замъка Контал и всички изпитания и перипетии от последните няколко дни са били само кошмар.

— Как само ми липсваше — рече Гилем и започна да я целува по врата и ръцете.

Алаис се смръщи.

— Какво има, mon cor?

— А, нищо — побърза да отвърне тя.

Гилем вдигна наметалото и видя синините по рамото й.

— Нищо ли! Как, да го вземат мътните…

— Паднах — уточни Алаис. — Ударих си най-силно рамото. Боли ме. Но ти не се притеснявай.

Гилем я погледна разколебан, разкъсван между загрижеността и съмненията.

— Така ли си запълваш часовете, докато мен ме няма? — рече той и в очите му проблеснаха подозрения. Отстъпи назад. — Защо си тук, Алаис?

Тя трепна.

— За да предам нещо на баща си.

Още щом изрече думите, Алаис си даде сметка, че не е трябвало да ги казва. Неописуемата й радост тутакси беше изместена от тревога. Гилем се свъси.

— Какво?

Умът й даде засечка. Какво ли е щял да каже баща й? Как да се оправдае тя?

— Аз такова…

— Какво да му предадеш, Алаис?

Младата жена затаи дъх. Повече от всичко на света искаше между двамата да има доверие, но тя беше обещала на баща си да мълчи.

— Messire, извинявай, но не мога да кажа. Беше предназначено само за неговите уши.

— Не можеш, или не искаш да ми кажеш?

— Не мога, Гилем — отвърна тя разкаяно. — И наистина съжалявам.

— Той ли прати да те повикат? — подвикна вбесен мъжът й. — Той ли прати, без да поиска разрешение от мен?

— Никой не е пращал да ме викат — изкрещя Алаис. — Сама дойдох.

— И въпреки това не искаш да ми кажеш защо.

— Умолявам те, Гилем. Не ме карай да престъпвам думата, която съм дала на баща си. Моля те. Опитай се да ме разбереш.

Той я сграбчи за ръцете и я разтърси.

— Не искаш да ми кажеш, така ли? — Гилем се засмя горчиво. — Само като си помисля, въобразявал съм си, че имам право… Какъв глупак съм бил!

Алаис се помъчи да го спре, но той вече крачеше през множеството.

— Гилем! Чакай!

— Какво има?

Младата жена рязко се обърна и видя баща си.

— Мъжът ми се разсърди, задето не искам да му се доверя.

— Каза ли му, че аз съм забранил?

— Опитах, но той не искаше да ме изслуша.

— Няма право да иска от теб да нарушиш даденото обещание — каза мрачно Пелтие.

Алаис не се сдържа.

— Много те уважавам, paire, но Гилем има всички права. Той ми е мъж. Заслужава да му се подчинявам и да съм му вярна.

— Не си му изменила — напомни нетърпеливо Пелтие. — Ще му мине. Сега не е нито времето, нито мястото за това.

— Много е чувствителен. Не забравя лесно обидите.

— Всички сме такива — напомни баща й. — Всички сме чувствителни. Но ние, останалите, не допускаме чувствата да замъгляват здравия ни разум. Хайде, Алаис. Не се занимавай с това. Гилем е тук, за да служи на своя господар, а не да се притеснява за жена си. Убеден съм, че ще се сдобрите веднага щом се приберем в Каркасон. — Той я целуна по главата. — Нека страстите се уталожат. А сега доведи Тату. Трябва да се приготвиш за път.

Тя се обърна бавно й тръгна след него към конюшнята.

— Нали ще поговориш с Ориан за участието й във всичко това? Сигурна съм, че тя знае поне нещо от онова, което ми се случи.

Пелтие махна с ръка.

— Убеден съм, че преценката за сестра ти е погрешна. Вие двете сте в обтегнати отношения прекалено дълго и аз допуснах това, защото смятах, че ще отмине.

— Извинявай, татко, но според мен ти не си даваш сметка що за човек е тя.

Той не обърна внимание на думите й.

— Склонна си да съдиш Ориан прекалено строго, Алаис. Сигурен съм, че се е грижила за теб от най-благородни подбуди. Питала ли си я? — Алаис се изчерви. — Ето на. По лицето ти познавам, че не си. — Той отново замълча. — Тя, Алаис, ти е сестра. Длъжна си да се отнасяш по-добре с нея.

Този несправедлив укор само разпали още повече гнева, тлеещ в гърдите й.

— Не аз…

— Ако имам възможност, сам ще поговоря с Ориан — отсече баща й, с което даде да се разбере, че темата е изчерпана.

Алаис пламна, но се сдържа и не каза нищо. Още от малка знаеше, че е любимка на баща си, и осъзнаваше, че именно защото не обича Ориан, той изпитва угризения на съвестта и е сляп за недостатъците и грешките й. Виж, на Алаис възлагаше по-големи надежди.

Разстроена, тя тръгна до него.

— Ще се опиташ ли да издириш хората, взели merel? Мислил ли си…

— Стига, Алаис. Докато не се приберем в Каркасон, не можем да направим нищо. А сега дано Бог ни даде бързина и късмет, за да стигнем скоро у дома. — Пелтие спря и я погледна. — И се моли Безие да устои на нашествениците.

30.

Каркасон

Вторник, 5 юли 2005 година

Докато се отдалечаваше с колата от Тулуза, Алис се усети поободрена.

Магистралата — съвсем права, сякаш прокарана с конец, — минаваше през плодородни земи. От време на време Алис зърваше ниви със слънчогледи, клюмнали от слънцето на късния следобед. Почти през цялото време отстрани на магистралата се виждаха релсите на високоскоростната железница. В сравнение с планините и хълмистите долини на Ариеж пейзажът тук й се струваше по-опитомен.

Навлезе в департамент Од. На кафява табела за исторически забележителности пишеше: „Vous êtes en Pays Cathare“58. Алис се усмихна. Земите на катарите. Ясно беше, че областта определя себе си не само през призмата на настоящето, но и на миналото си. И то не само Фоа, а и Тулуза, Безие и самият Каркасон, всички големи градове на Югозапада още живееха в сянката на събития, разиграли се преди близо осем столетия. На тях бяха посветени книги, сувенири, пощенски картички, видеофилми, цяла туристическа индустрия.

Пътните знаци сякаш привличаха Алис към Каркасон.

Беше притеснена и развълнувана, странно уплашена, докато минаваше през сиви промишлени предградия и между складове. Вече беше наблизо, чувстваше го.

Светофарът светна зелено и Алис се устреми напред, понесена от потока автомобили, за да мине по обиколни пътища и мостове, после най-неочаквано се озова отново извън града.

Изкачи се на билото на хълма и ето че пристигна.

Средновековният Град беше много по-внушителен, отколкото си беше представяла, по-величествен и съвършен. Отдалеч, на фона на рязко откроените морави планини, приличаше на приказно царство, което се рее в небето.

Алис се влюби в него от пръв поглед.

Спря и слезе от автомобила. Имаше два обръча крепостни стени, вътрешен и външен. Младата жена зърна катедралата и замъка. Над всичко се издигаше правоъгълна симетрична кула, много тънка, много висока.

Паметта й предостави думите, които й бяха нужни. „Да пристигнеш, откъдето сме тръгнали, и да познаеш за пръв път мястото.“

Едва сега Алис разбра какво всъщност е имал предвид Елиот.

31.

Юридическата кантора на Пол Отие се намираше в сърцето на Долния град в Каркасон.

През последните две години той се бе утвърдил още повече като адвокат и успехът му бе намерил отражение и в самата кантора. Тя се помещаваше в сграда от стъкло и стомана, проектирана от прочут архитект. Беше с изискан покрит вътрешен двор и с атриум с градина, отделяща кабинетите и коридорите. Всичко беше ненатрапчиво и стилно.

Отие беше в кабинета си на четвъртия етаж. Огромният западен прозорец гледаше към катедралата „Свети Михаил“ и към казармите на парашутния полк. Стаята беше отражение на самия човек: подредена, интериорът бе с точно премерено съотношение между богатство и общоприет добър вкус.

Цялата външна стена на кабинета беше остъклена. По това време на деня щорите бяха спуснати, за да предпазват от слънцето на късния следобед. Другите три стени бяха покрити със снимки, разрешителни и удостоверения, сложени в рамки. Имаше и няколко стари карти, при това оригинали. На някои беше изобразен пътят на кръстоносците, от други се виждаше как през вековете са се променяли границите на Лангедок. Хартията беше жълта, на места червеното и зеленото мастило бяха избелели.

Пред прозореца имаше дълго широко писалище, проектирано специално за кабинета. По него нямаше почти нищо, освен голям бележник с кожена подложка и няколко снимки в рамки, едната от които беше студиен портрет на бившата жена на Отие и на двете му деца. Клиентите се чувстваха по-сигурни, ако видеха свидетелства за устойчивост и семейни ценности, затова Отие държеше фотографията на видно място.

Имаше още три снимки: негов портрет на двайсет и една години, малко след като завърши Националното училище по администрация в Париж, как се здрависва с водача на Националния фронт Жан-Мари льо Пен, втората беше правена в Компостела, а на третата, от миналата година, се беше фотографирал с абата на Сито по случай последното му, най-голямо дарение за Христовото братство.

Всяка от снимките му напомняше колко далеч е стигнал.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Oui? — Секретарката му съобщи, че посетителите са дошли. — Прати ги горе.

Жавие Доминго и Сирил Бресар бяха бивши полицаи. Бресар беше уволнен през 1999 година за оказано насилие по време на разпит на заподозрян, а Доминго — една година по-късно по обвинения в сплашване и взимане на подкупи. И двамата бяха отървали затвора благодарение на умелата защита на Отие. Оттогава работеха за него.

— Е? — подхвана той. — Ако имате някакво обяснение, сега е времето да го споделите с мен. — Те затвориха вратата и застанаха мълком пред писалището. — Не? Нямате какво да кажете? Не е зле да се помолите Био да не се събуди и да не си спомни кой е бил зад волана.

— Няма да се събуди, господине.

— Изведнъж си станал лекар, а, Бресар?

— Днес състоянието му се е влошило.

Отие се обърна с гръб към тях и с ръце на кръста, се загледа през прозореца към катедралата.

— Е, какво ще ми съобщите?

— Био й предаде бележка — отговори Доминго.

— Която е изчезнала — подметна ехидно адвокатът — заедно със самото момиче. Защо си дошъл, Доминго, щом нямаш какво да ми съобщиш? Защо ми губиш времето?

Доминго поруменя до грозно червено.

— Знаем, господине, къде е жената. Днес Сантини я е засякъл в Тулуза.

— Е, и?

— Преди около час е напуснала града — допълни Бресар. — Прекарала е следобеда в Националната библиотека. Сантини ще ни прати по факса списък със забележителностите, които е посетила.

— Следите ли колата? Или искам прекалено много?

— Да, проследихме я. Жената е тръгнала за Каркасон.

Отие седна на стола и ги изгледа през огромното писалище.

— Значи сега ще отидеш и ще я причакаш пред хотела, нали, Доминго?

— Да, господине. Кой хотел?

— Срещу Нарбонската порта — тросна му се адвокатът. — Не искам тя да разбира, че я следим. Претърсете стаята, колата, всичко, но внимавайте жената да не усети.

— Търсим ли нещо друго, освен пръстена и бележката?

— Една книга — отговори Отие, — приблизително с такава големина. С твърди корици, с кожени връзки. Много ценна е, внимавайте. — Той бръкна в една от папките върху писалището и метна през плота снимка. — Прилича на тази тук. — Предостави на Доминго няколко секунди — да разгледа снимката, после пак я дръпна към себе си. — Ако няма друго…

— Една от сестрите в болницата ни даде това — побърза да каже Бресар и подаде листче хартия. — Било е в джоба на Био.

Отие го взе. Беше квитанция за колет, пратен надвечер в понеделник от централната поща на Фоа на адрес в Каркасон.

— Коя е Жан Жиро? — попита адвокатът.

— Бабата на Био по майчина линия.

— Дали още му е баба? — промълви тихо Отие. Пресегна се и натисна бутона на вътрешната връзка върху бюрото си. — Орели, трябват ми сведения за Жан Жиро. Ж-и-р-о. Живее на улица „Гаф“. Възможно най-бързо. — Той се облегна на стола. — Бабата знае ли какво е сполетяло внука й?

С мълчанието си Бресар отговори на въпроса му.

— Разбери — нареди рязко адвокатът. — Сега, като се замисля, докато Доминго е на гости на доктор Танър, не е зле ти да отидеш и да поразгледаш къщата на госпожа Жиро, но без да те забележат. Ще те чакам на паркинга пред Нарбонската порта след… — Той си погледна часовника. — След половин час.

Вътрешният телефон иззвъня отново.

— Какво стоите? — подвикна Отие и ги отпрати с ръка. Изчака вратата да се затвори след тях и попита: — Oui, Орели? — Докато слушаше, започна да си играе със златното кръстче около врата си. — Тя обясни ли защо иска да измести срещата един час напред? Разбира се, че е неудобно — прекъсна той извиненията на секретарката си.

Извади от джоба на сакото си клетъчния телефон. Нямаше съобщения. Досега жената винаги се беше свързвала направо с него.

— Налага се да изляза, Орели — рече Отие. — На път за къщи ми остави в апартамента сведенията за Жиро. Преди осем часа.

После грабна от облегалката на стола сакото си, извади от чекмеджето чифт ръкавици и излезе.

Одрик Бейар седеше на малкото писалище в стаята у Жан Жиро. Зад него имаше тясно старовремско легло с табли с дърворезба.

Жан му беше предоставяла стаята преди много години и при нужда тя винаги беше отворена за него. Жената го беше трогнала изключително много. Бе подредила екземпляри на всичките му трудове и публикации върху дървената етажерка над леглото.

В началото на дългото им приятелство Жан все се заяждаше с него, че не признава друго, освен писалката, мастилото и хартията. Той само се усмихваше и отвръщаше, че е прекалено стар, за да променя навиците си.

Сега обаче промяната май беше неизбежна.

Бейар се облегна на стола и се замисли за Жан и за приятелството им, което означаваше толкова много за него. През живота си беше срещал добри хора, но с Жан беше по-особено. Тъкмо тя му беше помогнала да издири Грейс Танър.

Тракането на тенджери в кухнята прекъсна мислите му. Взе писалката и усети как годините сякаш се стопяват. Отново се почувства млад.

Най-неочаквано думите сами изникнаха в съзнанието му и той започна да пише. Писмото беше кратко и делово. Одрик попи с попивателната лъскавото мастило и внимателно сгъна хартията на три. Веднага щом научеше адреса на жената, можеше да прати писмото.

След това всичко вече щеше да бъде в нейни ръце. Само тя можеше да реши.

— Si es atal es atal.

Да става каквото има да става.

Телефонът иззвъня. Бейар отвори очи. Чу, че Жан вдига, после се разнесе писък. В началото Бейар помисли, че е някъде откъм улицата. Сетне слушалката се удари в пода.

— Какво има, Жан? Какво се е случило? Кой се обади по телефона?

Тя го погледна невиждащо.

— Ив е ранен.

Одрик се вторачи в нея ужасен.

— Кога?

— Снощи. Блъснала го е кола, шофьорът е избягал. Чак сега са успели да открият Клодет. Тя ми се обади.

— Тежко ли е ранен?

Жан сякаш не го чу.

— Ще пратят човек, който да ме закара в болницата във Фоа.

— Кой ще прати? Клодет ли?

Жан поклати глава.

— От полицията.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Да — отговори тя след кратко колебание, после тръгна като сомнамбул към спалнята си.

Безсилен, стреснат от новината, Бейар се върна в стаята. Знаеше, че това не е случайно съвпадение. Погледна писмото, което току-що беше написал. Пристъпи крачка напред с мисълта, че докато е време, може да спре неизбежния низ от събития.

После отпусна ръка. Ако изгореше писмото, щеше да се обезсмисли всичко, за което се беше борил, всичко, което беше изтърпял.

Беше длъжен да извърви пътя докрай.

Свлече се на колене и започна да се моли. В началото отколешните думи едва излизаха от устата му, но скоро вече се лееха и го свързваха с всички, изричали ги някога.

Отвън се чу клаксон и Бейар се върна в настоящето. Изправи се с усилие, чувстваше се скован и уморен. Пъхна писмото в горния си джоб, свали сакото от закачалката на вратата, после отиде да вземе Жан.

Отие спря на един от големите обществени паркинги срещу Нарбонската порта. Наоколо гъмжеше от чужденци, въоръжени с пътеводители и фотоапарати. Презираше всичко това, експлоатацията на историята и безумната комерсиализация на неговото минало — колкото да се позабавляват разни японци, американци и англичани. Ненавиждаше реставрираните стени и фалшивите кули от сив аспид, това измислено минало, опаковано за глупаци и неверници.

Както се бяха разбрали, Бресар го чакаше и набързо му докладва. В къщата нямало никого, до нея се стигало лесно през градините отзад. Според съседите преди петнайсетина минути била минала полицейска кола, която взела госпожа Жиро. С нея се качил и някакъв възрастен мъж.

— Кой?

— Виждали са го и преди, но никой не знае как се казва.

След като отпрати Бресар, Отие се заспуска по хълма.

Не след дълго излезе откъм задната страна на къщата на Жиро. Фасадата беше боядисана в пепелявожълт цвят. През незаключената портичка се влизаше в градина с плочник.

Остъклената задна врата имаше навес, покрит с пълзящи растения. Отие надзърна и видя, че освен ключа в ключалката вратата е прихваната долу и горе и с райбери. За да не оставя улики, той потърси откъде другаде може да влезе.

До френските прозорци имаше малко кухненско прозорче, горното крило на което беше отворено. Отие надяна латексовите ръкавици, пъхна ръка в процепа и завъртя дръжката. Заяждаше, а пантите изскърцаха, докато отваряше и долната част на прозореца. Когато отворът стана достатъчно широк, той се покатери и се озова в леденостуден килер.

Лъхна го миризма на маслини и на стар хляб.

Премина в хола. В ъгъла имаше писалище със стара електрическа пишеща машина. Той я включи, машината забръмча и се съживи. Адвокатът сложи лист хартия и натисна два-три клавиша. Придърпа машината напред и се зае да претърсва отделенията за писма. Нищо не привлече вниманието му. Прерови чекмеджетата. В първите две не откри кой знае какво — писалки, кламери, пликове, марки и купчина листове. В най-долното имаше само един малък дебел плик. Беше с пощенското клеймо на Ариеж: 18:20 ч., 4 юли 2005 г.

Отие бръкна вътре. Откри само квитанция, потвърждаваща, че в осем и половина госпожа Жиро е получила колетна пратка. Квитанцията беше същата като копието, дадено му от Доминго.

Отие я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Това не доказваше по безспорен начин, че Био е взел пръстена и го е пратил на баба си, но все пак сочеше натам. Отие продължи да издирва самия пръстен. След като огледа целия първи етаж се качи горе. Вратата на задната стая се падаше точно срещу стълбите. Това очевидно беше спалнята на самата Жиро. Отие претърси гардероба и чекмеджетата на шкафчето. Всичко беше старателно сгънато и подредено, с лек мирис на розова вода.

Пред огледалото на тоалетката имаше кутийка за накити. Вътре имаше две брошки, наниз пожълтели перли и златна гривна, няколко чифта обици и сребърно кръстче. Венчалната халка и годежният пръстен бяха пъхнати в протрития червен филц, личеше, че Жиро ги вади рядко.

За разлика от първата, втората спалня беше почти празна — единично легло и писалище с настолна лампа. На Отие му хареса. Стаята му напомни голите килии в абатството.

Личеше, че съвсем наскоро тук е имало някой. На нощното шкафче стоеше чаша с вода и стихосбирка на окситанския поет Рьоне Нели. Отие се приближи до писалището. Отгоре бяха оставени старовремска писалка и шишенце мастило, няколко листа дебела хартия и попивателна.

Адвокатът направо не повярва на очите си. Някой беше седял зад писалището и беше писал писмо на Алис Танър. Името се четеше съвсем ясно.

Отие обърна попивателната и се опита да разчете и подписа. Почеркът беше особен и някои букви се сливаха, той обаче продължи да упорства.

Сгъна грубата попивателна и също я пъхна в горния джоб на сакото си. Тъкмо тръгваше, когато погледа му привлече късче хартия на пода. Отие го вдигна. Беше парче от билет за влак с днешна дата. Ясно се четеше Каркасон.

Камбаните на „Сен Жиме“ му напомниха, че разполага със съвсем малко време. Хвърли последен поглед наоколо и излезе, откъдето беше влязъл.

След двайсет минути вече седеше на балкона в апартамента си на Ке дьо Пешру с изглед към реката и към средновековния Град. На масичката до него имаше бутилка „Шато Вилрамбер Муро“ и две чаши. На коленете си адвокатът държеше папката със сведенията за Жан Жиро, които неговата секретарка беше събрала през последния час. В друга папка беше предварителното заключение на съдебния антрополог за скелетите, намерени в пещерата.

Отие се позамисли, сетне извади няколко страници от папката на Жиро. Пак залепи плика, наля си чаша вино и зачака посетителката.

32.

От единия до другия край на високия бряг при Ке дьо Пешру имаше метални пейки с изглед към Од, по които седяха мъже и жени. Ширналите се, добре поддържани тревни площи в парка бяха разделени от ярки цветни лехи и утъпкани пътеки. Крещящите лилави, жълти и оранжеви цветове, в които бяха боядисани детските площадки, се вписваха чудесно в буйните багри на цветята.

Мари-Сесил беше очаквала точно това: квартал, който не бие на очи. Докато се взираше в блока на Пол Отие, усети, че някой я наблюдава. Погледна нагоре и видя, че на балкона на последния етаж стои мъж, подпрял се с две ръце на перилата от ковано желязо. Взираше се в колата. Тя се подсмихна. Позна лицето от снимките. От такова разстояние й се стори, че на живо той е много по-интересен.

Шофьорът й натисна звънеца. Мари-Сесил видя как Отие се обръща, после изчезва вътре в апартамента. Когато шофьорът отвори вратата на автомобила, Отие вече стоеше на входа и чакаше да я посрещне.

Тя бе подбрала внимателно какво да облече: светлокафява рокля без ръкави и сако в същия цвят — много изчистени, много стилни.

Отблизо първите й впечатления се потвърдиха. Отие беше висок и строен, беше облечен в спортен, но добре скроен костюм и бяла риза. Сресаната му назад коса открояваше изящните черти на бледото му лице. Втренчен поглед. Но под изисканата външност Мари-Сесил долови решимост.

Десет минути по-късно, след като бе приела да изпие чаша вино на терасата, тя вече усещаше, че знае с какъв човек си има работа. Усмихна се, после се наведе напред и угаси цигарата в тежкия стъклен пепелник.

— Добре, да се залавяме за работа. Според мен вътре ще ни бъде по-удобно.

Отие се дръпна встрани и й направи път да влезе в хола.

— Още вино? Или предпочитате нещо друго?

— Мастика, ако ви се намира.

— Лед? Вода?

— Лед.

Мари-Сесил седна на един от тапицираните със светла кожа фотьойли, сложени под ъгъл от двете страни на масичката със стъклен плот, и загледа как Отие налива напитките.

Той й подаде чашата и седна срещу нея.

— Благодаря — усмихна се тя. — И така, Пол. Ако не възразявате, бих искала да ми изложите събитията в тяхната точна последователност.

Дори и да се подразни, той не го показа с нищо. Мари-Сесил го наблюдаваше съсредоточено, докато адвокатът говореше, но разказът му беше ясен и точен и във всяко отношение се покриваше с онова, което той вече й беше съобщил.

— А самите скелети? В Тулуза ли ги закараха?

— Да, във факултета по съдебна антропология към тамошния университет.

— Кога очаквате да научите нещо?

В отговор Отие й подаде белия плик формат А4, оставен на масата. Направи го доста демонстративно.

— Вече? Бързо работите — изненада се тя.

— Помолих да ускорят нещата.

Мари-Сесил остави плика в скута си.

— Благодаря. Ще го прочета по-късно — рече тя благо. — Засега предпочитам вие да обобщите. Чели сте го, нали?

— Това е само предварителното заключение, тепърва ще получим резултатите от по-подробните изследвания — предупреди Отие.

— Разбрах — каза жената и се облегна на фотьойла.

— Костите са на мъж и на жена. Приблизително на седем-девет века. По мъжкия скелет има следи от незаздравели рани в горната част на тазобедрената кост, от което се предполага, че вероятно са били нанесени малко преди настъпването на смъртта. Има свидетелства и за по-стари, зараснали счупвания на дясната ръка и ключиците.

— Възраст?

— Зрял мъж, нито много млад, нито стар. На възраст някъде между двайсет и шейсет години. Същото важи и за жената. От едната страна на черепа има вдлъбнатина, причинена или от удар по главата, или от падане. Жената е раждала поне веднъж. Има свидетелства и за зараснало след счупване дясно ходило и за незараснала фрактура на лявата ръка между лакътя и китката.

— Причина за смъртта?

— На този ранен етап антропологът още не е готов да изрази категорично становище, макар че според него ще бъде трудно да се посочи само една-единствена диагноза. Ако отчитаме за кое време става въпрос, и двамата вероятно са починали вследствие на раните си, на загубата на кръв и може би от глад.

— Нима той смята, че двамата още са били живи, когато са били погребани в пещерата?

Отие сви рамене, макар че на Мари-Сесил не й убягна как в сивите му очи припламна любопитство. Тя извади от табакерата цигара и докато мислеше, я замачка между пръстите си.

— А предметите, намерени между телата? — попита Мари-Сесил и се наведе към Отие, за да й запали цигарата.

— Пак същите предположения, но според антрополога те са някъде от времето между края на дванайсети и средата на тринайсети век. Светилникът върху жертвеника вероятно е малко по-стар и е изработен от маври, може би в Испания или още по на юг. Ножът е най-обикновен, за хранене. По острието е имало кръв. Предстои да се установи дали на животно или на човек. Кесията е кожена, изработена е от местни майстори, такива е имало много в Лангедок от онова време. По нищо не личи какво е имало вътре, ако изобщо е имало нещо.

Мари-Сесил се постара гласът й да не трепва.

— Нещо друго?

— Жената, открила пещерата, доктор Танър, е намерила голяма катарама от мед и сребро. Била е затисната под огромния камък на входа на пещерата. Според антрополога и катарамата е изработена по същото време, вероятно в Лангедок или в Арагон. В плика има нейна снимка.

Мари-Сесил махна с ръка.

— Катарамата, Пол, не ме интересува — отсече тя. Издиша на спирала тютюневия дим. — Искам обаче да знам защо не сте намерили книгата.

Жената забеляза как Отие стиска с дълги пръсти страничните облегалки на фотьойла.

— Не разполагаме с доказателства, че тя изобщо е била там — отвърна той спокойно. — Макар че кожената кесия със сигурност е достатъчно голяма, за да побере книга с размерите, които посочвате.

— А пръстенът? И за него ли се съмнявате, че е бил в пещерата?

И този път Отие не се поддаде на предизвикателството.

— Обратното, сигурен съм, че е имало пръстен.

— Е?

— Бил е там, но някой го е взел в промеждутъка от намирането на пещерата до моето отиване там заедно с полицаите.

— Но вие нямате доказателства и за това — напомни вече по-остро Мари-Сесил. — Освен ако не греша и пръстенът не е у вас.

Тя загледа как Отие вади от джоба си листче хартия.

— Доктор Танър беше съвсем категорична — до степен да нарисува това — рече той и й подаде листа. — Признавам, съвсем грубо е, но съответства доста точно на описанието, което направихте. Не мислите ли?

Мари-Сесил взе от ръката му рисунката. Размерът, формата и съотношението не бяха същите, но въпреки това се доближаваха до лабиринта върху пръстена, който тя държеше заключен в сейфа си в Шартр. Никой извън рода Дьо л’Орадор не го беше виждал от осемстотин години. Явно пръстенът в пещерата беше истински.

— Добра художничка — промълви Мари-Сесил. — Само тази рисунка ли е направила?

Сивите очи на Отие се впиха в нейните, без дори да трепнат.

— Има и други, но само тази представляваше интерес.

— Защо не оставите аз да преценя сама? — попита тя тихо.

— Съжалявам, госпожо Дьо л’Орадор, но съм взел само тази. Стори ми се, че другите нямат отношение. — Отие сви рамене, сякаш се извиняваше. — Освен това инспектор Нубел, следователят по делото, вече се беше усъмнил от интереса, който проявявам.

— Следващия път… — подхвана Мари-Сесил, но после замълча насред изречението. Угаси цигарата, като я натисна и завъртя толкова силно, че тютюнът се изсипа на ветрило. — Надявам се, че сте претърсили вещите на доктор Танър.

Адвокатът кимна.

— Пръстена го нямаше там.

— Той е малък. Танър лесно е могла да го скрие.

— Би могла — съгласи се Отие, — но според мен не го е направила. Ако го е откраднала, защо изобщо ще го споменава? Освен това — той почука с пръст върху хартията, — ако оригиналът е у нея, за какво й е да го рисува?

Мари-Сесил погледна скицата.

— Удивително точна е, за да я е правила по памет.

— Съгласен съм.

— Къде е сега Танър?

— Тук. В Каркасон. Доколкото разбрах, утре има среща с някаква адвокатка.

— Във връзка с какво?

Отие сви рамене.

— Във връзка с някакво наследство, нещо от този сорт. В неделя би трябвало да се прибере със самолет.

Колкото повече говореше Отие, толкова повече се засилваха съмненията, които Мари-Сесил имаше още от предния ден, когато бе научила какво е било намерено. Нещо не се връзваше.

— Как доктор Танър е била включена в екипа археолози? — попита тя. — Някой я е препоръчал ли?

Отие беше изненадан.

— Доктор Танър всъщност не е била в екипа — отвърна той весело. — Сигурен съм, че ви споменах.

Жената стисна устни.

— Не сте го споменавали.

— Извинете — каза любезно адвокатът. — Бях сигурен, че съм. Доктор Танър е доброволка. Повечето археологически експедиции разчитат на хора, които да им помагат безвъзмездно, и когато е постъпила молба доктор Танър да се присъедини към екипа, не е имало причини да й бъде отказано.

— Кой е подал молбата?

— Мисля, че Шийла О’Донъл — отговори с благ тон Отие, — вторият човек в ръководството на разкопките.

— Танър приятелка ли е на доктор О’Донъл? — попита Мари-Сесил, като се постара да скрие учудването си.

— И на мен, разбира се, ми мина през ума, че доктор Танър е могла да даде на нея пръстена. За съжаление не успях да я разпитам в понеделник, а сега, доколкото подочух, тя май е изчезнала.

— Какво? — подвикна рязко Мари-Сесил. — Кога? Кой знае за това?

— Снощи О’Донъл е била в хотела, нает от експедицията. Някой я е потърсил по телефона и малко след това тя излязла. Оттогава не я е виждал никой.

За да се поуспокои, Мари-Сесил запали поредната цигара.

— Защо ми се казва чак сега?

— Не съм знаел, че нещо толкова странично ще представлява интерес за вас. Извинявайте.

— Съобщено ли е в полицията?

— Още не. Доктор Брейлинг, ръководителят на експедицията, е дал няколко дни почивка на всички. Според него е напълно възможно… и вероятно О’Донъл просто да е заминала някъде, без да предупреди.

— Не искам да се забърква и полицията — отсече Мари-Сесил. — Наистина ще бъде много жалко.

— Напълно съм съгласен, госпожо Дьо л’Орадор. Доктор Брейлинг не е глупак. Ако смята, че О’Донъл е взела нещо от разкопките, едва ли е в негов интерес да намесва и властите.

— Мислите ли, че именно О’Донъл е откраднала пръстена?

Отие избегна въпроса.

— Мисля, че трябва да я издирим.

— Друго ви попитах. А книгата? Мислите ли, че тя е могла да вземе и нея?

Отие я погледна право в очите.

— Не съм сигурен дали книгата изобщо е била там. — Известно време той мълча. — Ако е била, не съм убеден, че О’Донъл е могла да я изнесе незабелязано от мястото на разкопките. Пръстенът е друго.

— Е, все някой я е изнесъл — тросна се ядно Мари-Сесил.

— Както казах, ако изобщо е била там.

Тя скочи, заобиколи масата и застана пред него. За пръв път забеляза нещо като тревога в сивите му очи. Наведе се и долепи ръка до гърдите му.

— Чувствам как сърцето ви бие — рече едва чуто. — Бие много ускорено. Защо ли, Пол? — Без да сваля очи от неговите, Мари-Сесил го притисна към фотьойла. — Не търпя грешки. Не обичам да не ме информират. — Двамата продължаваха да се гледат вторачено. — Разбрахте ли ме?

Отие не й отговори. Тя и не го очакваше.

— Единственото, което се искаше от вас, бе да ми предадете предметите, които ми обещахте. Именно за това ви плащам. Намерете онова момиче, англичанката, ако се налага, се разберете с Нубел, останалото е ваша работа. Не ме занимавайте с него.

— Ако съм сторил нещо, с което съм оставил у вас впечатлението, че…

Мари-Сесил долепи пръсти до устните му и усети как той трепва от физическия допир.

— Не ме занимавайте.

Тя дръпна ръка и отстъпи, после излезе на балкона. Вечерта беше отмила цветовете от всичко, на фона на притъмнялото небе се открояваха само сградите и мостовете.

След миг до Мари-Сесил застана и Отие.

— Не се и съмнявам, че правите всичко по силите си, Пол — промълви тихо тя. Адвокатът се подпря на парапета до нея и за миг пръстите им се докоснаха. — В Каркасон има, разбира се, и други членове на Noublesso Veritable, които на драго сърце биха съдействали. Но тъй като дотук вие сте направили много…

Тя не довърши. Забеляза, че Отие напряга рамене и гръб, и разбра, че той е схванал предупреждението. Вдигна ръка, за да привлече вниманието на шофьора си, който чакаше долу.

— Бих искала да посетя лично връх Суларак.

— Ще останете ли в Каркасон?

Мари-Сесил прикри усмивката си.

— Да, няколко дни.

— Останах с впечатлението, че не искате да влизате в пещерата преди церемонията…

— Промених решението си — заяви жената и се обърна с лице към него. — Сега съм тук. — Тя се усмихна. — Трябва да се погрижа за някои неща, така че, ако ви е възможно да минете да ме вземете в един часа, ще имам време да прочета доклада ви. Отседнала съм в хотел „Сите“. — Мари-Сесил влезе отново в хола, взе плика и го прибра в дамската си чанта. — Bien. A demain59, Пол. И сладки сънища.

Във фоайето на хотела се стелеше дим от пури. По огромните фотьойли с кожена тапицерия и по махагоновите пейки с високи облегалки, тънещи в дискретен здрач, бяха насядали мъже в летни костюми и жени във вечерни тоалети, дошли да пийнат тук нещо след вечеря.

Мари-Сесил се качи бавно по огромното вито стълбище.

Влезе в апартамента, съблече се и се загърна в хавлията. Както винаги преди да си легне, се погледна в огледалото безпристрастно, сякаш разглеждаше произведение на изкуството. Прозрачна кожа, високи скули, характерният профил на рода Дьо л’Орадор.

Мари-Сесил прокара пръсти по лицето и шията си. Нямаше да допусне хубостта ида помръкне от отминаващите години. Ако всичко протечеше добре, тя щеше да постигне онова, за което бе мечтал дядо й. Щеше да надхитри старостта. Да надхитри смъртта.

Намръщи се. Щеше да го постигне само ако се намереха книгата и пръстенът. Тя вдигна телефона и набра.

— Франсоа-Батист? C’est moi60. През последните двайсет и четири часа търсил ли ме е някой? Не? Тя не ти ли се е обаждала? — Мари-Сесил зачака. — Току-що ми казаха, че тук има проблем. — Докато синът й говореше, тя забарабани с пръсти по ръката си. — По другия въпрос има ли някакво развитие? — Отговорът не съвпадаше с очакванията й. — Национален или местен? — Мълчание. — Дръж ме в течение. Обади ми се, ако изникне нещо, ако ли не, се прибирам в четвъртък вечерта.

След като затвори, си позволи мислите й да я насочат към другия мъж в нейната къща. Уил беше много сладък, не й отказваше нищо, но връзката им вече се беше изчерпала. Той вечно имаше някакви претенции и започваше да я дразни с хлапашката си ревност. Все подпитваше. Точно сега на Мари-Сесил не й трябваха усложнения.

Освен това в къщата не биваше да има чужди хора.

Тя запали настолната лампа и извади заключението за скелетите, което й беше дал Отие, взе от куфара и досието на самия адвокат, изготвено преди две години, когато той бе предложен за член на Noublesso Veritable.

Разлисти документа, макар да го познаваше доста добре. В студентските години на Отие към него са били отправени две обвинения в сексуален тормоз. Мари-Сесил предположи, че и двете жени са получили пари, защото към Отие не е имало съдебен иск. Знаеше се, че на проислямистки митинг е налетял на една алжирка, но и в този случай не е бил изправен пред съд, имаше доказателства, че в университета е бил съпричастен към антисемитски публикации, бившата му жена също твърдеше, че е упражнявал върху нея сексуален и физически тормоз, ала и този път не се беше стигнало до съд.

По-тревожни бяха редовните и все по-големи дарения, които Отие правеше за Христовото братство — йезуитите. През последните две години той все по-често се беше забърквал с фундаменталистки групировки, противопоставящи се на Ватикана и на модернизацията на Римокатолическата църква.

Според Мари-Сесил тези доказателства за крайни религиозни възгледи бяха в разрез с членството в Noublesso. Отие беше дал обет да служи на братството и дотук й беше полезен. Беше организирал добре археологическите разкопки под връх Суларак и досега всичко вървеше добре, с изгледи да приключат бързо. Предупреждението, че някой в Шартр е издал тайната, бе дошло пак от един от неговите познати. Данните, които предоставяше, винаги бяха ясни и сигурни.

И все пак Мари-Сесил не му вярваше. Отие беше прекалено амбициозен. Въпреки успехите си през последните две денонощия той беше допуснал и провали. Не смяташе Отие за толкова глупав, че да укрие пръстена и книгата, но той не беше и от хората, които ще разрешат нещо да изчезне под носа им.

Мари-Сесил се поколеба, после набра втори номер.

— Искам да ти възложа нещо. Интересувам се от една книга с размери приблизително двайсет на десет сантиметра, с кожена подвързия и кожени връзки. И от мъжки пръстен от камък, плосък отгоре, с тънка черта някъде по средата и изображение, изсечено от вътрешната страна. Не е изключено да има и малък диск с размери колкото едно евро. — Тя замълча. — Каркасон. Апартамент на Ке дьо Пешру и кантора на улица „Вердюн“. И двете се водят на името на Пол Отие.

33.

Хотелът на Алис беше точно срещу главната порта на средновековния Град. Закътан сред красиви градини, той не се виждаше от пътя.

Настаниха я в уютна стая на първия етаж. Алис разтвори широко прозорците, за да пусне вътре света. Понесоха се миризми на готвено с месо, на чесън и ванилия.

Разопакова си набързо багажа и си взе душ, после звънна отново на Шийла — по-скоро по навик. Пак никакъв отговор.

Въоръжена с пътеводител, тя излезе от хотела и тръгна към Града. Стръмни циментови стъпала я отведоха в малък парк, ограден от две страни с храсти и високи иглолистни дървета и чинари. В другия му край имаше ярко осветена въртележка от деветнайсети век с крещяща украса в стил finde-siecle61, която никак не се вписваше в сянката на средновековните укрепления от пясъчник. Беше покрита с навес на кафяви и бели ивици с нарисуван по него фриз с рицари, благородни девици и бели коне — всичко беше в розово и златисто. Дори гишето за билети приличаше на панаирджийски павилион. Удари звънец и въртележката се задвижи, бавно бълвайки допотопната си механична песен. Децата се разпищяха.

Зад въртележката имаше гробища и Алис зърна сивите надгробни камъни, оградени от кипариси и тисове.

Застанала с лице към входа на Града, Алис спря за миг, преди да влезе. Вдясно имаше каменен стълб, от който гледаше каменно грозилище с плоско, безмилостно лице. Явно беше реставрирано съвсем наскоро.

SUM CARCAS. Аз съм Каркас.

Господарката Каркас, царица на сарацините и жена на цар Ваалак, на която според преданието е наречен Каркасон, след като в продължение на пет години устоява на обсадата, наложена от Карл Велики.

Алис отиде до покрития подвижен мост, тесен и паянтов, направен от камък, вериги и дърво. Дъските изскърцаха и поддадоха под краката й. В рова отдолу нямаше вода, беше обрасъл с трева и диви цветя.

Мостът водеше към Lices62, широко пространство между външния и вътрешния обръч от укрепления. По стените вляво и вдясно имаше деца, които играеха с пластмасови мечове. Точно отпред беше Нарбонската порта. Докато минаваше под високия тесен свод, Алис вдигна очи. Отгоре добродушно я погледна каменна статуя на Богородица.

В мига, в който Алис мина през портата, я напусна всяко усещане за пространство. „Крос-Мервией“, главната улица, беше калдъръмена, много тясна и стръмна.

Високите постройки спираха шума. Чуваха се различни езици, викове и смях. По улицата запъпли кола — от двете й страни имаше най-много по един разтег. Пред Алис изскачаха магазини за сувенири, където се продаваше всичко: пощенски картички и пътеводители, копия на мечове и щитове, порцеланови кукли, сапун, сувенири и прибори за хранене.

Алис излезе на главния площад „Марку“. Беше малък, запълнен от ресторанти.

Продължи нататък и застана пред огромната полукръгла стена, защитавала замъка Контал. Зад заключената внушителна порта бяха кулите и назъбените стени на замъка. „Крепост вътре в крепостта.“

Алис спря, осъзнала, че през цялото време е вървяла именно към това място. Към замъка Контал, където е живял родът Транкавел.

Тя надзърна през високата дървена порта. Във всичко наоколо имаше нещо познато, сякаш се завръщаше на място, където е била някога, преди много време. От двете страни на входа имаше стъклени будки за билети.

Алис се отдалечи от портата с обещанието, че утре пак ще дойде тук. Тръгна след знаците за Родезката порта. Тя беше вместена между две кули във формата на конска подкова. Алис заслиза по широките изтъркани стъпала.

Разликата във възрастта на вътрешните и външните стени личеше най-много именно тук. Външните укрепления, които, както Алис прочете, бяха строени през тринайсети и бяха реставрирани през деветнайсети век, бяха сиви, а камъните бяха приблизително еднакви. Злословниците сигурно щяха да кажат, че това е поредният знак колко неумело е извършена реставрацията. На Алис й беше все едно. Нея я вълнуваше духът на мястото. Вътрешната стена, в която влизаше и западната стена на самия замък Контал, беше иззидана от червените тухли, взети от останките от сгради на галите и на римляните, и от ронещ се пясъчник от дванайсети век.

След врявата вътре в Града Алис изпита умиротвореното чувство, че мястото й е тук, сред тези планини и под този небосвод. Отпуснала ръце върху грапавата стена, гледаше надолу към реката и си представяше студения допир на водата между пръстите на краката си.

Чак когато започна да се мръква, тръгна отново към Града.

34.

Каркасон

Юли 1209 година

Когато наближиха Каркасон, подкараха конете един след друг на дълга върволица. Отпред яздеше Реймон-Роже Транкавел, следван плътно от Бертран Пелтие. Отзад беше chevalier Гилем дю Ма.

На края заедно с духовниците яздеше и Алаис.

Беше тръгнала на път преди по-малко от седмица, а й се струваше, че е минало много повече време. Знамената на Транкавел се вееха непокътнати на лекия ветрец. У дома се завръщаха всички, които бяха тръгнали на път, но по лицето на виконта се четеше мъка от провала на похода.

Щом наближиха портата, конете забавиха ход. Алаис потупа Тату по врата. Кобилата беше уморена, едната й подкова беше паднала.

Когато минаваха под герба на Транкавел, окачен между двете кули на Нарбонската порта, ги посрещна огромно множество. Малчуганите подтичваха до конете и хвърляха по пътя им цветя. Жените размахваха от прозорците кърпички и знаменца, докато Транкавел водеше хората си по улиците към замъка Контал.

Тръгнаха по тесния мост, минаха и през Източната порта и Алаис изпита огромно облекчение. Парадният двор се огласи от приветствени викове. Към тях се втурнаха слуги, за да поемат конете на господарите си, други се разтичаха, за да затоплят банята, носачите се отправиха с кофи вода към кухнята, където се приготвяше угощение.

Сред гората от ръце и лица Алаис зърна Ориан. До нея стоеше слугата на баща й Франсоа. Алаис се изчерви при мисълта как го беше измамила.

Забеляза, че Ориан оглежда множеството. Тя спря за миг поглед върху мъжа си, Жеан Конгост. По лицето й проблесна презрение, после Ориан видя сестра си, от което явно й стана неприятно. Алаис се престори, че не я е забелязала.

Като внимаваше да не удари натъртеното си рамо, слезе от Тату и подаде юздите на Амиел. Облекчението, че отново си е у дома, беше преминало. Над нея като зимна мъгла се спусна тъга. Всички бяха в обятията на близки и роднини. Алаис затърси с поглед Гилем, но той не се виждаше никъде. „Вече е в банята.“ Нямаше го дори баща й.

Алаис бавно премина в по-малкия двор. Искаше да се усамоти. Не можеше да се отърси от един стих на Реймон дьо Мирвал, макар че той я натъжаваше още повече: „Res contr’ Amor non es guirens, lai on sos poders s’atura“. Няма защита срещу любовта, ако тя реши да те подчини на силата си.

Когато бе чула за пръв път стихотворението, Алаис още не познаваше чувствата, изразени в него. Въпреки това беше седяла в Парадния двор и обвила с тънки ръце детските си колене, бе слушала как trouvere63 пее за сърцето, разкъсано на две, и бе доловила какво се крие зад думите.

Очите й плувнаха в сълзи. Ядосана, тя ги избърса с ръка. Нямаше да се остави на самосъжалението. Седна на една отдалечена пейка в сянката.

В дните преди да се оженят, двамата с Гилем често се бяха разхождали в Двора на Миди. По онова време дърветата се бяха покрили със злато, а земята беше застлана с килим от есенни листа. Алаис се питаше как да се сдобрят с Гилем. На нея й липсваше умение, а на него — желание.

Ориан често не говореше с дни на мъжа си. После точно толкова бързо започваше да се държи мило и внимателно с Жеан — до следващия път. Алаис имаше малко спомени от брака на майка си и баща си, но светлината и мракът се бяха редували по същия начин и в него.

Не беше очаквала съдбата й да бъде такава. Докато беше стояла с червеното було пред свещеника в параклиса и беше давала брачния обет под сиянието на трепкащите червени рождественски свещи, си мислеше — а дълбоко в себе си и досега смяташе, — че има любов, която продължава вечно.

Влюбените умоляваха как ли не нейната приятелка и наставница Есклармонд да им приготви отвари и китки, с които да спечелят или да си върнат любовта. Вино, подправено с ментови листа и пащърнак, незабравки, с които да се подклажда желанието, букети жълта иглика. Колкото и да уважаваше уменията на Есклармонд, Алаис отхвърляше такова поведение като суеверни глупости. Не искаше да повярва, че любовта може да бъде купена и измамена толкова лесно.

Знаеше, че има и други, по-опасни начини. Черни магии, с които можеш да омаеш някого или да навредиш на неверния любим. Есклармонд я предупреждаваше да не прибягва до тази тъмна сила, очевидно проявление на властта на дявола. От такова зло не може да излезе нищо добро.

Днес за пръв път в живота си Алаис започна да разбира какво тласка жените към такива отчаяни средства.

— Filha.

Алаис подскочи.

— Къде беше? — попита задъхан баща й. — Търсих те навсякъде.

— Не съм те чула, paire.

— Веднага щом виконт Транкавел се види с жена си и сина си, ще започне подготовката на Града. В дните напред няма да имаме време и дъх да си поемем.

— Кога очакваш да пристигне Симеон?

— След ден-два. — Пелтие се свъси. — Жалко, че не успях да го убедя да пътува с нас. Но според него, ако тръгне със сънародниците си, няма да бие толкова на очи. Може би е прав.

— И кога ще решите какво да правите, след като пристигне ли? — продължи да настоява Алаис. — Хрумна ми нещо…

Тя замълча.

— Какво? — попита той.

— А, нищо, само исках да попитам дали може и аз да присъствам на срещата ви със Симеон.

По набразденото от бръчки лице на Пелтие се мерна тревога. Алаис забеляза, че се колебае.

— След всичко, което направи досега, можеш да чуеш какво имаме да си казваме — заяви той накрая. — Но… — Пелтие вдигна пръст, за да я предупреди. — Нека сме наясно, само ще наблюдаваш. И дума не може да става да участваш активно в това дело. Няма да допусна отново да се излагаш на опасност.

Алаис усети как в нея се надига вълнение. „Ще го убедя да размисли, когато му дойде времето.“ Сведе очи и скръсти смирено ръце на коленете си.

— Разбира се, paire. Ще се съобразя с твоята воля.

Пелтие я стрелна с поглед, но смени темата.

— Искам да те помоля още нещо, Алаис. Докато не се е разчуло, че не сме успели да се споразумеем с Тулуза, виконт Транкавел ще ознаменува публично благополучното си завръщане в Каркасон. Днес господарката Агнес ще присъства на вечерната служба не в параклиса, а в катедралната църква в Сан Назари. — Известно време той мълча. — Искам да отидеш и ти с нея. Сестра ти също.

Алаис беше изумена. Макар че от време на време ходеше на службите в параклиса на замъка Контал, баща й не се беше противопоставил на решението й да не ходи на службите в катедралата.

— Знам, сигурно си уморена, но според виконт Транкавел сега е важно към поведението му — неговото и на най-близките му хора — да не се отправят нападки. Ако в Ciutat има съгледвачи, а аз не се и съмнявам в това, — не искаме духовните ни грешки, както те би могло да се изтълкуват неправилно, да стигнат до ушите на нашите врагове.

— Тук не става въпрос за умора — ядоса се тя. — Епископът на Рошфор и неговите свещеници са лицемери. Проповядват едно, а вършат друго. — Баща й почервеня, Алаис не знаеше дали от гняв или от смущение. — И ти ли ще отидеш на тази служба? — попита тя настойчиво.

Пелтие избегна погледа й.

— Ти ще ме разбереш — имам работа с виконт Транкавел.

Алаис го погледна разгневено.

— Чудесно — отсече тя. — Ще се подчиня на волята ти, paire. Но не очаквай да падна на колене пред изображението на един сломен човек, качен на дървен кръст, и да се моля.

За миг Алаис си помисли, че е прекалила. После за нейна изненада баща й прихна.

— Точно така — отвърна той. — Не съм и очаквал такова нещо от теб. Все пак внимавай, Алаис. Не изразявай безразсъдно възгледите си. Може да ни чуят.

Алаис прекара следващите няколко часа в стаята си. За схванатия си врат и за рамото направи компрес от пресен див риган. Междувременно слушаше добродушното дърдорене на своята прислужница Риксанд.

Според нея мненията за бягството на Алаис от замъка били различни. Някои се възхищавали от силата и храбростта й. Други, сред които и Ориан, я укорявали. С припрените си действия Алаис била направила мъжа си за смях. И още по-лошо, заради нея походът можел да се провали. Алаис се надяваше, че Гилем не е на същото мнение.

— Но сега, господарке Алаис, вече не могат да говорят така — заяви Риксанд, докато чистеше остатъците от компреса. — Всички се завърнаха благополучно. И това ако не доказва, че Бог е на наша страна, не знам какво друго ще го докаже!

Алаис се усмихна едва-едва. Подозираше, че прислужницата ще види всичко в друга светлина, щом из Града плъзне новината как точно стоят нещата.

Докато вървяха от замъка Контал към Сан Назари, камбаните биеха, а небето беше изпъстрено с розово и бяло. Начело на шествието крачеше свещеник, който беше облечен в бяла сутана и държеше високо във въздуха златен кръст. Зад него бяха другите свещеници, монахините и монасите.

След тях вървяха господарката Агнес, жените на консулите и накрая придворните дами. Алаис от немай-къде крачеше редом със сестра си Ориан.

Тя не й каза и дума. Както винаги, привличаше погледите и възхищението на множеството. Беше облечена в наситеночервена рокля с красив сърмено черен широк колан, пристегнат, за да подчертава тънкото й кръстче и заоблените бедра. Черната й коса беше измита и намазана с елей, ръцете й бяха сключени благочестиво отпред, така че да откроят кесията с подаянията, поклащаща се на китката й.

Алаис предположи, че кесията й е подарък от някой обожател, при това заможен, ако се съди от бисерите в горния край и девиза, извезан със сърмена нишка.

Под церемониалността и показността Алаис долавяше уплаха и съмнения.

Стресна се, когато Франсоа леко я потупа по ръката.

— Есклармонд се е завърнала — пошушна й слугата. — Идвам направо оттам.

Алаис се извъртя рязко.

— Говори ли с нея?

Франсоа се поколеба.

— Всъщност не, господарке.

Тя веднага се откъсна от шествието.

— Отивам при нея.

— Не е ли по-благоразумно, господарке, да изчакате края на службата? — предложи той, като погледна вратата. Там на пост стояха трима монаси с черни качулки, които следяха кой присъства и кой не. — Ще бъде много неприятно, ако отсъствието ви се отрази на господарката Агнес или на баща ви. Може да се изтълкува като знак, че сте привърженица на новата Църква.

— Да, разбира се. — Тя се позамисли. — Но много те моля, предай на Есклармонд, че веднага щом се освободя, ще отида при нея.

Алаис топна пръсти в съда със светена вода и се прекръсти, в случай че някой я гледа.

Намери място в препълнения напречен неф — отдалечи се, доколкото беше възможно от Ориан, но така, че да не привлича вниманието. От окачените на тавана свещници, високо над нефа трепкаха свещи.

Епископът беше изненадан, че църквата отново е пълна, но въпреки това гласът му беше тих и почти не се чуваше в задушното помещение. Колко различно бе тук в сравнение с Църквата на Есклармонд и нейната простота.

С Църквата и на баща й.

Bons Hommes поставяха вътрешната вяра над външната показност. На тях не им трябваха осветени постройки, суеверни обреди и унизително послушание. Те не се кланяха на образи, не се молеха на идоли и на уреди за изтезания. За Bons Chrétiens силата Божия беше заложена в словото. На тях им трябваха само книги и молитви, думи, изречени и прочетени на глас. Те смятаха, че спасението няма нищо общо с подаянията, мощите и неделните молитви, изречени на език, който разбираха само свещениците.

Според тях всички бяха равни в благодатта на Светия Отец: евреи и сарацини, мъже и жени, зверовете в полето и птиците в небето. Те смятаха, че няма да има пъкъл, Ден на Страшния съд, защото с Божията благодат ще се спасят всички, макар че на мнозина им е съдено да живеят многократно на земята, докато влязат в Божието царство.

Алаис всъщност не беше присъствала на тяхна служба, но благодарение на Есклармонд познаваше словата на молитвите и обредите им. Най-важното бе, че в тези времена на сгъстяващ се мрак Bons Chrétiens бяха благочестиви хора, проявяващи търпимост, хора на мира, които славеха бога на светлината, вместо да треперят пред гнева на жестокия бог на римокатолиците.

Най-сетне Алаис чу думите на Benedictus64. Точно сега беше моментът да се измъкне. Тя приведе глава. Бавно, за да не привлича вниманието, с долепени длани запристъпва към вратата.

Няколко мига по-късно вече беше свободна.

35.

Къщата на Есклармонд беше в сянката на Валтазаровата кула.

Алаис се поколеба за миг, сетне почука по капаците на прозореца и загледа през голямото стъкло към улицата как приятелката й се движи вътре. Беше облечена в обикновена зелена рокля и беше прихванала прошарената си коса отзад на опашка.

„Знам, че съм права.“

Алаис усети прилив на обич. Беше сигурна, че подозренията й ще се окажат верни. Есклармонд я погледна. Веднага след това вдигна ръка и й махна. Лицето й се озари от усмивка.

— Алаис. Добре си дошла. Липсваше ни със Сажо.

Щом прекрачи прага на единствената стая, я лъхна познатата миризма на билки и подправки. На малкия огън в средата на помещението кипеше тенджера с вода. До стената имаше маса, пейка и два стола.

Стаята беше разделена с тежка завеса. В предната част Есклармонд посрещаше дошлите за съвет. Сега нямаше никого и завесата беше вдигната. Виждаха се глинените гърнета, наслагани едно до друго по дългите рафтове. От тавана висяха връзки билки и китки изсушени цветя. На масата бяха сложени светилник и хаванче с чукало, същите, каквито имаше и Алаис. Бяха й сватбен подарък от Есклармонд.

Над мястото за посетители имаше малка площадка, до която се стигаше по стълба и на която Есклармонд и Сажо спяха. Момчето беше горе и нададе вик, щом видя кой е дошъл. Завтече се надолу по стълбите и прегърна Алаис. Тутакси се впусна да й описва всички неща, които е правил, виждал и чувал от последната им среща насам.

Разказваше сладкодумно, с много подробности и багри, и докато говореше, кехлибарените му очи проблясваха от вълнение.

— Трябва да предадеш нещо на един-двама души, manhac65 — каза Есклармонд, след като го остави да се наприказва. — Господарката Алаис ще те извини. — Сажо понечи да възрази, но спря, забелязал изражението върху лицето на прабаба си. — Няма да ти отнеме много време.

Алаис разроши косата му.

— Наблюдателен си, Сажо, и имаш дар слово. Може би като пораснеш, ще станеш поет.

Той поклати глава.

— Искам да стана рицар, господарке. Искам да водя битки.

— Сажо — подхвана строго Есклармонд. — Чуй ме сега хубаво.

Тя назова по име двамата души, при които момчето трябваше да отиде, и му каза да им предаде, че след три нощи време в горичката източно от предградието Сан Микел ще дойдат двама съвършени от Алби.

— Сигурен ли си, че разбра? — Сажо кимна. — Браво на теб — усмихна се жената и го целуна по главата, после долепи пръст до устните си. — Запомни. Само на онези, които ти посочих. А сега върви. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се прибереш и отново ще разправяш на господарката Алаис своите небивалици.

— Не те ли е страх, че някой ще го чуе? — попита Алаис, докато Есклармонд затваряше вратата.

— Сажо е разумно момче. Знае, че трябва да разговаря само с онези, за които е предназначено съобщението. — Тя затвори капаците на прозореца. — Някой знае ли, че си тук?

— Само Франсоа. Точно той ми каза, че си се върнала.

В очите на другата жена се мярна странен поглед, но тя си замълча.

— Най-добре е така. — Есклармонд седна на масата и покани и гостенката да се настанява. — Е, Алаис. Успешно ли беше пътуването ти до Безие?

Алаис поруменя.

— Значи си чула.

— Цял Каркасон знае. Всички говорят, кажи-речи, само за това. Притесних се, когато разбрах. Заминала си почти веднага след като те нападнаха.

— И за това ли знаеш? Не ми се обади и реших, че може би си заминала.

— Тук си бях. Дойдох в замъка още в деня, когато те намериха, но същият този Франсоа не ме пускаше да вляза. Сестра ти била наредила никой да не припарва без нейно разрешение.

— Франсоа не ми е споменавал — сподели Алаис, озадачена от такъв пропуск. — Нито пък Ориан, макар че това не ме изненадва.

— Защо?

— През цялото време ме държи под око, но не защото ме обича, а защото явно крои нещо. — Известно време Алаис мълча. — Извинявай, Есклармонд, че не ти доверих какво смятам да правя, но нямаше време.

Есклармонд махна с ръка.

— Чакай да ти разкажа какво стана тук. Няколко дни след като ти напусна замъка, отнякъде се появи един мъж, който търсеше Раул.

— Раул ли?

— Момчето, което те е намерило в овощната градина. — Есклармонд се засмя горчиво. — След като те нападнаха, Раул се прочу: хвалеше се наляво и надясно, човек, като го слушаше, оставаше с впечатлението, че е сразил с голи ръце цялата Саладинова войска, за да спаси живота ти.

— Изобщо не се сещам кой е — поклати глава Алаис. — Как мислиш, дали е видял нещо?

Есклармонд сви рамене.

— Съмнявам се. Теб те нямаше повече от ден, когато се вдигна тревога. Ако Раул беше видял с очите си самото нападение, все щеше да се обади по-рано. Но както и да е. Та непознатият отишъл при Раул и го завел в кръчмата „Свети Йоан Евангелист“. Почнал да го черпи бира и да го ласкае. Колкото и да си придава важности и да дърдори, Раул си е момче, при това доста недосетливо, и когато Гастон тръгнал да затваря кръчмата, той вече не можел да стои на крака. Спътникът му предложил да го изпрати до тях.

— И?

— Раул така и не се прибрал. Оттогава не го е виждал никой.

— А мъжът?

— Изчезнал е сякаш вдън земя. В кръчмата разправял, че е от Алцона. Докато ти беше в Безие, аз отскочих дотам. Никой не е чувал за такъв човек.

— Значи оттук не можем да научим нищо.

Есклармонд поклати глава.

— Защо си била толкова късно на двора? — попита тя.

Гласът й беше спокоен и не трепна, но беше угрижена.

Алаис й разказа. Другата жена продължи да мълчи.

— Изникват два въпроса — каза тя накрая. — Първият е кой е знаел, че си била повикана при баща си, защото се съмнявам нападателите ти да са били случайно на двора. Вторият е кой стои зад нападението, ако приемем, че те са само изпълнителите на заговора.

— Не съм споменавала на никого. Така ме посъветва баща ми.

— При него те е повикал Франсоа.

— Да — призна Алаис, — но не ми се вярва той да…

— Всеки от слугите е могъл да го види, че идва в стаята ти, и да подслуша разговора. — Тя се вторачи в Алаис. — Защо отиде при баща си в Безие?

Есклармонд смени темата толкова неочаквано, че завари Алаис неподготвена.

— Даде ми една монета… — подхвана тя предпазливо, без да сваля очи от Есклармонд, — монета с изсечен върху нея лабиринт. Именно нея ми взеха крадците. След онова, което ми разказа баща ми, се притеснявах, че ако той не научи час по-скоро за случилото се, това може да осуети…

Тя замълча, не знаеше как да продължи. Есклармонд се усмихна.

— Каза ли му, Алаис, и за дъската за рязане? — попита тя тихо.

— Да, точно преди да замине и преди… преди да ме нападнат. Той беше много озадачен, особено след като споделих, че не знам откъде се е взела. — Тя замълча. — Но откъде знаеш, че аз…

— Сажо я е видял, когато ти е помагал да купиш сирене на пазара, и ми каза. Ти самата си забелязала, че той е доста наблюдателен.

— Странно е, че момче на единайсет години е обърнало внимание точно на това.

— Знае, че дъската е важна за мен — отвърна Есклармонд.

— Като merel.

Двете жени се погледнаха. Есклармонд се поколеба.

— Не — отвърна тя, като подбираше внимателно думите. — Не точно.

— Той у теб ли е? — рече бавно Алаис.

Есклармонд кимна.

— Но защо просто не ме попита? Щях да ти я дам и сама.

— Вечерта, когато изчезна, Сажо бе отишъл там именно за да те помоли за това. Чакал, чакал, но ти не си се върнала в стаята си и накрая той взел дъската. При тези обстоятелства е направил добре.

— У теб ли е още?

Есклармонд кимна.

Алаис усети прилив на тържество и гордост, задето се е оказала права, че приятелката й е последният пазител.

„Видях рисунката. Тя ми проговори.“

— Есклармонд, я ми кажи — от вълнение заговори бързо, — щом дъската е твоя, защо баща ми не я позна?

Другата жена се усмихна.

— По същата причина, заради която не знае защо дъската изобщо е у мен. Защото такава беше волята на Хариф. Заради сигурността на Трикнижието.

Алаис изгуби дар слово.

— Чудесно. Е, сега вече изяснихме нещата и трябва да ми кажеш всичко, каквото знаеш.

Есклармонд изслуша внимателно до края Алаис.

— Значи и Симеон е поел към Каркасон.

— Да, макар че даде книгата на баща ми — да я пази.

— Мъдро е постъпил — кимна Есклармонд. — Винаги ми се е струвал много свестен човек.

— На мен ми допадна изключително — призна Алаис. — В Безие татко беше разочарован, че само едната от книгите е у Симеон. Очакваше и двете да са там.

Есклармонд тъкмо понечи да отговори, когато по капаците на прозорците се заблъска.

И двете жени скочиха.

— Atencion! Atencion66!

— Какво е това? Какво става? — викна Алаис.

— Войници! Докато баща ти го нямаше, на няколко пъти обикаляха и претърсваха.

— Но какво търсят?

— Твърдят, че престъпници, а всъщност издирват Bons Hommes.

— Но по чие нареждане? На консулите ли?

Есклармонд поклати глава.

— На Беранже дьо Рошфор, нашия благочестив епископ, на монаха испанец Доминго де Гузман и неговите монаси проповедници, на папските нунции… казва ли ти някой! Те не се представят.

— Противозаконно е да…

Есклармонд вдигна пръст към устните си.

— Шшшт. Може пък да ни подминат.

Точно в този миг в стаята се разлетяха трески от жесток ритник. Резето поддаде и вратата се удари с глух звук о каменната стена. В стаята нахълтаха двама тежковъоръжени войници със скрити зад ниско нахлупените шлемове лица.

— Аз съм Алаис дю Ма, дъщеря на майордом Пелтие. Настоявам да ми кажете по чие нареждане сте тук.

Те не свалиха оръжието, нито вдигнаха забралата.

— Настоявам да…

На прага се мярна нещо червено и за ужас на Алаис на вратата изникна Ориан.

— Сестро! Какво те води насам?

— Дошла съм по молба на баща ни, за да те отведа обратно в замъка Контал. Вече е стигнало до ушите му колко бързо си се изнесла от вечерната служба. Той се притесни, да не би да те е сполетяла някаква злочестина и ме изпрати да те потърся.

„Лъжеш.“

— Такова нещо не би му хрумнало, ако ти не си му го подметнала. — Погледна към войниците. — И защо си довела и въоръжена охрана?

— Всички ти мислим само доброто — подсмихна се Ориан. — Е, признавам, престараха се.

— Няма нужда да се занимаваш с мен. Щом приключа, и сама ще се прибера.

Най-неочаквано Алаис осъзна, че Ориан изобщо не я слуша. Оглеждаше стаята. Алаис усети как я присвива под лъжичката. Дали сестра й не беше чула разговора?

Тя незабавно смени тактиката.

— Сега, като се замисля, защо пък да не се върна с теб. Приключих каквото имах да върша тук.

— Да вършиш тук ли, сестро?

Ориан тръгна да обикаля бавно стаята, като прокарваше ръка по облегалките на столовете и плота на масата. Вдигна капака на раклата в ъгъла, после го затвори с трясък. Алаис я наблюдаваше разтревожена.

Ориан спря пред онази част от помещението, където Есклармонд даваше съвети.

— Какво правиш тук, faitilhièr67? — попита презрително тя — за пръв път обръщаше някакво внимание на Есклармонд. — Отвари, магии за лековерните? — Ориан надзърна с отвращение вътре, после се дръпна. — Мнозина твърдят, че ти, Есклармонд от Сервиан, си вещица.

— Как смееш да й говориш така! — възкликна Алаис.

— Заповядайте, погледнете, ако искате, господарке Ориан — подкани благо по-възрастната жена.

Най-неочаквано Ориан сграбчи Алаис за ръката.

— Ти да мълчиш — подвикна й тя и впи остри нокти в кожата й. — Каза, че си готова да се върнеш в замъка, да вървим тогава.

Още преди да се е усетила, Алаис се озова отново на улицата. Войниците бяха съвсем близо до нея, тя усещаше дъха им. Изведнъж в съзнанието й изникна споменът за миризмата на бира, за мазолестата ръка върху устата й.

— Побързай — подкани Ориан и я побутна.

Алаис реши, че заради Есклармонд няма друг избор, освен да се подчини на волята на сестра си. На ъгъла успя да хвърли последен поглед през рамо. Есклармонд стоеше на прага и ги гледаше. Вдигна бързо пръст до устните си. Ясно предупреждение Алаис да не казва нищо.

36.

В donjon Пелтие разтърка очи и протегна ръце, за да се поразкърши — беше се схванал.

Вече часове наред от замъка Контал тръгваха пратеници с писма за всички шейсет васали на Транкавел, които още не бяха поели към Каркасон. Най-могъщите васали бяха независими, затова Пелтие не забравяше, че на тях Реймон-Роже трябва не да заповядва, а по-скоро да ги убеждава и призовава. Във всяко писмо заплахата бе изложена възможно най-ясно и немногословно: по границите се струпваха французи и се готвеха за нашествие, каквото Миди не бе виждал никога досега. Гарнизонът в Каркасон имаше нужда от подкрепление. Васалите трябваше да изпълнят съюзническите си задължения и да се явят с всички здрави мъже, които могат да съберат.

— Най-накрая — рече Транкавел и размекна восъка върху пламъка, после сложи отгоре своя печат.

Пелтие се върна при виконта и кимна на Жеан Конгост. Обикновено нямаше много време за съпруга на Ориан, но в този случай не можеше да не признае, че Конгост и подчинените му писари са работили неуморно и добре. Сега, след като слугата отнесе и последното послание на чакащите вестоносци, Пелтие разреши на писарите също да си тръгнат. По примера на Конгост те се изправиха един по един и уморено събраха пергаментовите свитъци, перата и мастилниците. Пелтие изчака двамата с виконт Транкавел да останат сами.

— Трябва да си починете, messire — рече той. — И да си пазите силите.

Транкавел се засмя.

— Força e vertu — отвърна той, както беше заявил и в Безие. Сила и смелост. — Не се притеснявай, Бертран, добре съм. Никога не съм бил по-добре. — Виконтът отпусна ръка върху рамото на Пелтие. — Но виж, ти, стари ми приятелю, наистина имаш нужда от почивка.

— Признавам си, тази мисъл е доста привлекателна, messire — потвърди той.

След седмици напрегнати нощи и будуване усещаше върху плещите си тежестта на всичките си петдесет и две години.

— Нощес, Бертран, ще си спим по леглата, макар да се опасявам, че този час още не е близо, поне за нас. — Красивото му лице стана сериозно. — Изключително важно е да се срещна колкото може по-скоро с консулите и да се явят възможно най-много от тях, при положение че ги викаме в последния момент.

Пелтие кимна.

— Имате ли някаква изрична молба?

— Дори всичките ни васали да откликнат и да доведат войници, имаме нужда от още мъже.

Той разпери ръце.

— Искате ли консулите да започнат да събират средства за водене на война?

— Да, трябват ни пари, за да пратим дисциплинирани, калени в бой наемници — арагонци или каталунци. Колкото по-отблизо, толкова по-добре.

— Мислите ли да вдигате налозите? Върху солта например? Или върху пшеницата?

— Рано е още за това. Засега предпочитам да събера необходимите средства от дарения и други задължения. — Той замълча. — Ако не успея, вече ще прибегнем към по-крайни мерки. Как върви строежът на укрепленията?

— На крак са вдигнати всички зидари и дърводелци от Ciutat, Сан Висан и Сан Микел, както и от селата на север. Вече е започнало разглобяването на подиума за хора в катедралата и на масите и столовете в трапезарията на свещениците.

Транкавел се усмихна.

— На Беранже дьо Рокфор това няма да му хареса!

— Епископът ще бъде принуден да се примири — изръмжа Пелтие. — Трябва ни дървен материал, и то час по-скоро. Дворецът на епископа и манастирът са най-близкият източник на дърво, с който разполагаме.

Реймон-Роже вдигна ръце, уж се предава.

— Не оспорвам решението ти — засмя се той. — Загражденията са по-важни от удобствата на епископа! Я ми кажи, Бертран, Пиер-Роже дьо Кабаре пристигна ли вече?

— Още не, messire, но го очакваме всеки момент.

— Щом се появи, незабавно го прати при мен, Бертран. Ако е възможно, ще отложа разговора с консулите, докато той е тук. Те го уважават много. Има ли вести от Термьонес или Фоа?

— Засега не, messire.

Малко по-късно Пелтие погледна към Парадния двор и остана доволен, че работата напредва толкова бързо. Дворът вече се огласяше от звуците на трионите и чуковете, от громоленето на колелата на каруците, които караха дървен материал, пирони и катран, от тътена на огъня в ковачницата.

С крайчеца на окото той забеляза, че към него през двора тича Алаис. Свъси се.

— Защо си пратил Ориан да ме доведе? — попита тя настойчиво, когато се изравни с него.

Баща й я погледна смаян.

— Ориан ли? Откъде да те доведе?

— Бях на гости на една приятелка — Есклармонд от Сервиан, в южния квартал на Ciutat, когато Ориан дойде, придружена от двама войници, и заяви, че си я бил пратил да ме отведе обратно в замъка. — Тя не сваляше очи от лицето на баща си, за да види как ще реагира той, но видя само изумление. — Истината ли казва?

— Не съм я виждал.

— Поговори ли с нея, както ми беше обещал, за поведението й, докато теб те нямаше?

— Не съм имал възможност.

— Умолявам те, не я подценявай. Тя знае нещо — нещо, което може да ти навреди, убедена съм.

Пелтие почервеня.

— Няма да ти позволя да отправяш обвинения срещу сестра си. Това…

— Дъската с лабиринта е на Есклармонд — прекъсна го Алаис.

Баща й остана като ударен от гръм.

— Какво? В какъв смисъл?

— Нали помниш, Симеон я е дал на жената, която е отишла за втората книга.

— Невъзможно — отсече Пелтие толкова категорично, че Алаис отстъпи крачка назад.

— Есклармонд е другият пазител — настоя дъщеря му, като говореше бързо. — Сестрата от Каркасон, за която ти е писал Хариф. Тя знае и за merel.

— Есклармонд ли ти каза, че точно тя е пазителката? — попита баща й. — Защото, ако го е направила, тогава…

— Не съм я питала направо — отсече твърдо Алаис, после добави: — Логично е, татко. Тя е точно човек, когото Хариф би избрал. — Известно време Алаис мълча. — Какво знаеш за Есклармонд?

— Знам, че се слави като лечителка. И имам основания да съм й признателен за любовта и вниманието, които ти е засвидетелствала. Има внук, нали?

— Да, правнук. Сажо. На единайсет години. Есклармонд е родом от Сервиан. Дошла е в Каркасон, когато Сажо е бил съвсем малък. Времето съвпада съвсем точно с онова, което разказа Симеон.

— Майордом Пелтие!

Двамата се обърнаха и видяха, че към тях бърза един слуга.

— Messire, господарят Транкавел настоява да отидете незабавно при него. Пристигнал е Пиер-Роже, владетел на Кабаре.

— Къде е Франсоа?

— Не знам, messire.

Пелтие го изгледа ядосано.

— Кажи на господаря, че идвам веднага — каза той рязко. — После намери Франсоа и го прати при мен. Никога не е там, където трябва.

Алаис го хвана за ръката.

— Поне поговори с Есклармонд. Чуй какво ще ти каже. Ще пратя да й съобщят.

Баща й се поколеба, после склони.

— Щом пристигне Симеон, ще изслушам тази твоя лечителка. — Той закрачи нагоре по стълбите. В горния край спря. — Я да те питам, Алаис. Как Ориан е разбрала къде да те намери?

— Сигурно ме е проследила от Сан Назари, макар че… — Тя замълча, защото се сети, че Ориан не е имала време да потърси помощта на войниците и да се върне толкова бързо. — Не знам — призна младата жена. — Но съм сигурна, че…

Ала Пелтие вече се беше отдалечил. Докато вървеше през двора, Алаис с облекчение забеляза, че Ориан я няма наоколо. После спря.

„Ами ако се е върнала?“

Запретна поли и хукна.

Веднага щом зави зад ъгъла на улицата, където живееше Есклармонд, Алаис видя, че страховете й са се оправдали — вратата беше разбита.

— Есклармонд! — извика тя. — Тук ли си?

Влезе вътре. Покъщнината беше преобърната, страничните облегалки на креслата стърчаха като счупени кости. Вещите в раклата бяха нахвърляни безразборно по пода. Мека сива прах от огнището бе размазана по земята.

Дървените нарове, където Есклармонд спеше, бяха покрити със слама, завивки и перушина — всичко беше раздрано. Виждаха се следи от щиковете и сабите, промушвали плата.

Дали Есклармонд е била тук, когато войниците са се върнали? Алаис изтича навън с надеждата да намери някого, който да й каже какво се е случило. Всички врати наоколо бяха затворени, капаците по прозорците — също.

— Господарке Алаис.

В началото тя реши, че само й се е сторило.

— Господарке Алаис.

— Сажо! — прошепна тя. — Сажо! Къде си?

— Тук, горе.

Алаис погледна нагоре. Две кехлибарени очи надзъртаха изпод наклонените стрехи на къщата.

— Ще се пребиеш, Сажо!

— Няма — ухили се той. — Правил съм го много пъти. Мога да вляза и да изляза през покрива и на замъка Контал.

— Е, от теб ми се зави свят. Слизай долу.

Алаис затаи дъх, когато малчуганът увисна от улука и скочи на земята пред нея.

— Какво се е случило? Къде е Есклармонд?

— Menina е в безопасност. Каза ми да чакам, докато дойдеш. Знаеше, че няма начин да не дойдеш.

Алаис се озърна и притегли Сажо в рамката на вратата, да не ги виждат.

— Какво се е случило? — повтори тя припряно.

Сажо заби нещастен поглед в краката си.

— Войниците се върнаха. Чух почти всичко от прозореца. Menina се страхуваше, че те ще се появят отново, след като сестра ти те отведе в замъка, затова, веднага щом излязохте, събрахме всичко важно и се скрихме в зимника. — Хлапакът си пое дълбоко дъх. — Бяха много бързи. Чухме ги как обикалят от врата на врата и разпитват съседите. Чувах ги и как тропат над главите ни — подът направо се тресеше, но така и не намериха капака за зимника. Уплаших се. — Той замълча, в гласа му вече нямаше никаква дяволитост. — Счупиха делвите на menina. Всичките й церове.

— Знам — прошепна Алаис. — Видях.

— Не спряха да крещят. Разправяха, че търсели еретици, но според мен лъжеха. Не задаваха обичайните въпроси.

Алаис го хвана под брадичката и го накара да я погледне.

— Много е важно, Сажо. Това същите войници ли бяха, както преди? Ти видя ли ги?

— Не.

— Както и да е — побърза да каже тя, защото забеляза, че Сажо е на път да се разплаче. — Личи, че си бил много смел. Сигурно си бил голяма утеха за Есклармонд. — Алаис се поколеба. — С тях имаше ли някой?

— Според мен не — отвърна нещастен Сажо. — Не можех да ги спра.

Алаис го прегърна през раменете, защото по бузката му се търкулна първата сълза.

— Недей, всичко ще бъде наред. Не се разстройвай. Направил си всичко, което си могъл, Сажо. Никой от нас не може да направи повече.

Той кимна.

— Къде е Есклармонд?

— В Сан Микел има една къща — отвърна през хлипове момчето. — Баба каза, че сме щели да чакаме там, докато ни съобщиш, че майордом Пелтие ще дойде.

Алаис се вцепени.

— Това ли ти каза, Сажо? — побърза да попита тя. — Че чака вест от баща ми?

Малчуганът беше озадачен.

— Сбъркала ли е?

— Не, но просто не разбирам как… — Алаис не се доизказа. — Както и да е. Не е важно. — Тя му избърса лицето с носната си кърпа. — Готово. Сега вече е по-добре. Баща ми наистина иска да разговаря с Есклармонд, но чака един… приятел, тръгнал насам от Безие.

Сажо кимна.

— Симеон.

Алаис го погледна учудено.

— Да — потвърди тя вече с усмивка. — Симеон. Я ми кажи, Сажо, има ли нещо, което да не знаеш?

Той също успя да се усмихне.

— Малко неща не знам.

— Предай на Есклармонд, че ще кажа на баща си какво се е случило, но че тя… и двамата, трябва да останете засега в Сан Микел.

Той я изненада, като я хвана за ръката.

— Кажи й сама — настоя Сажо. — Тя ще ти се зарадва. И можете да обсъдите нещата. Menina спомена, че се е наложило да си тръгнеш още преди да сте си поприказвали.

Алаис се взря в кехлибарените му очи, пламнали от въодушевление.

— Ще дойдеш ли?

Тя се засмя.

— Заради теб ли, Сажо? Разбира се. Но не сега. Опасно е. Може би къщата е под наблюдение. Ще пратя да ви съобщят.

Момчето кимна и хукна.

— Deman al vèspre68 — провикна се то.

37.

Откакто се беше върнал от Монпелие, Жеан Конгост почти не беше виждал жена си Ориан. Тя не бе дошла да го посрещне, както си му беше редът. Конгост не беше забравил и разпътното й поведение преди неговото заминаване.

Прекоси двора, като тътрузеше крака и мърмореше, после влезе в покоите. Към него се зададе Франсоа, слугата на Пелтие. Конгост го смяташе за недостоен човек, който има прекалено високо мнение за себе си — вечно дебнеше и после донасяше какво е видял на господаря си. Какво ли търсеше по това време на деня в покоите?

Франсоа се поклони.

Конгост не му обърна внимание.

Докато стигне стаята си, вече беше изпаднал в пристъп на справедливо възмущение. Крайно време беше да даде на Ориан добър урок. Не можеше да остави ненаказано такова предизвикателно и преднамерено непокорство. Той отвори рязко вратата, без да чука.

— Ориан! Къде си! Ела тук!

В стаята нямаше никого. Вбесен, че не е заварил жена си, Конгост помете всичко от масата. Купите се натрошиха, свещникът изтрополи на пода. Конгост отиде при дрешника и изхвърли всичко от него, после смъкна и покривалото на леглото, както и завивките с похотливата миризма на жена му.

Разярен, се свлече върху стола и загледа какво е направил. Ориан беше виновна за всичко. Беше го тласнала към това с ужасното си поведение.

Конгост отиде да търси Гиранд, за да я прати да разтреби и продължи да умува как да накара разпътната си жена да влезе в пътя.

Беше влажно и задушно, когато Гилем излезе от банята и видя, че Гиранд го чака с едва доловима усмивчица върху широката уста.

Настроението му се развали.

— Какво има?

Тя се изкиска и го погледна изпод тъмните си мигли.

— Е? — подкани грубо Гилем. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай го, ако нямаш, ме остави на мира.

Гиранд се наведе и пошушна нещо на ухото му. Гилем се изправи.

— Какво иска?

— Не знам, messire. Господарката не ми доверява желанията си.

— Ти, Гиранд, не умееш да лъжеш.

— Да й предам ли нещо?

Той се поколеба.

— Кажи й, че ще отида сега при нея. — Гилем й тикна в ръката една монета. — И си дръж езика зад зъбите.

Изпрати я с поглед, после отиде в средата на двора и седна под бряста. Не беше длъжен да ходи. Защо да се поддава на изкушението? Беше прекалено опасно. Тя беше опасна.

Гилем изобщо не беше смятал, че ще се стигне дотук. Зимна нощ, гола кожа под дебелото палто, кръвта му, разлудувала се от подгрятото вино и тръпката на лова. Беше го обзела някаква лудост. Той беше като омагьосан.

На заранта, когато се беше събудил, вече съжаляваше и се зарече това да не се случва никога повече. През първите няколко месеца от брака си беше удържал на думата си. После дойде втора такава нощ, след това трета и четвърта. Тази жена го беше обезсилила, беше пленила сетивата му.

Сега Гилем още по-отчаяно искаше да е сигурен, че няма да плъзнат слухове и да избухне скандал. Трябваше да внимава. Беше важно да приключи добре връзката. Щеше да отиде на срещата само за да й каже, че не бива да се виждат повече.

Гилем стана и тръгна към овощната градина, докато не го е напуснала смелостта. При портичката спря с ръка върху резето — не му се ходеше нататък. После я видя да стои под върбата като призрачна сянка в гаснещата светлина. Сърцето му подскочи. Тя приличаше на черен ангел, с проблясваща като тъмен кехлибар коса, която се спускаше на буйни къдрици по гърба й.

Гилем си пое дълбоко въздух. Трябваше да се върне. Ала точно в този миг Ориан сякаш долови нерешителността му и се обърна, а той усети как със силата на погледа си тя го притегля към себе си. Каза на слугата да стои на портичката, после тръгна по меката трева към Ориан.

— Уплаших се, че няма да дойдеш — рече тя, когато Гилем се изравни с нея.

— Не мога да остана.

Той усети как топлите върхове на пръстите й го докосват.

— В такъв случай извинявай, че те безпокоя — промълви тя и се притисна до него.

— Ще ни види някой — изсъска Гилем и се опита да се дръпне.

Ориан сведе лице и той усети уханието на парфюма й. Помъчи се да не забелязва, че е започнал да се възбужда.

— Защо ми говориш толкова грубо? — рече жално тя. — Тук няма никой. Сложила съм човек, който да пази на портичката. Освен това тази вечер всички са заети, никой няма да ни обърне внимание.

— Не са чак толкова погълнати от делата си, че да не забележат — възрази Гилем. — Всички си отварят очите на четири и слухтят. Надяват се да видят нещо, което да използват в своя изгода.

— Какви грозни мисли — прошепна Ориан, докато го галеше по косата. — Забрави всичко друго. Мисли само за мен. — Сега тя беше толкова близо, че Гилем усещаше през тънкия плат на роклята как бие сърцето й. — Защо си толкова хладен, messire? Да не съм казала нещо, с което съм те обидила?

Гилем почувства как кръвта му кипва, а решимостта му се топи.

— Ние с теб, Ориан, съгрешаваме. Знаеш го. Причиняваме зло на съпруга ти и на жена ми с тази нечестива…

— Любов ли? — изпревари го тя и се засмя — красив весел звук, от който сърцето му трепна. — „Любовта не е грях, тя е добродетел, от която злото става добро, а доброто — още по-добро.“ Чувал си какво пеят трубадурите.

Той обхвана с длани красивото й лице.

— Това е само песен. Съвсем друго е обетът, който сме дали. Или смяташ да изтълкуваш превратно казаното от мен? — Гилем си пое дълбоко въздух. — Всъщност ти казвам, че не бива да се срещаме повече.

Той усети как Ориан застива в ръцете му.

— Не ме ли желаеш вече, messire? — пророни тя.

— Не говори така — отвърна Гилем и усети как съвсем омеква.

— Мога ли да сторя нещо, с което да докажа любовта си? — попита Ориан с толкова задъхан и тих гласец, че Гилем почти не я чуваше. — Ако нещо не съм ти угодила, messire, кажи ми.

Той вплете пръсти в нейните.

— Не си направила нищо лошо. Ти, Ориан, си красива, ти си…

Гилем не се доизказа, вече не можеше да намери точните думи.

Закопчалката върху наметалото на Ориан се разтвори. Потрепващият син плат се нагъна като езерце вода в краката й. Ориан изглеждаше толкова уязвима и безсилна, че Гилем едва се сдържа да не я грабне в обятията си.

— Не — промълви той. — Не мога…

Опита се да извика в съзнанието си лицето на Алаис, да си представи погледай, доверчивата й усмивка. Колкото и необичайно да беше за мъж с неговото благородническо звание и положение, Гилем вярваше в брачния обет. Не искаше да предава жена си. В началото на брака им често я беше гледал нощем как спи в притихналата им стая и беше разбрал, че е — би могъл да бъде — по-добър човек, защото е обичан от нея.

Опита да се отскубне. Ала сега единственото, което чуваше, беше гласът на Ориан, примесен със злобните одумки на хората в замъка, че Алаис го била направила за смях, като е тръгнала след него към Безие. Тътенът в главата му се засили и заглуши веселия глас на Алаис. Образът й избледня и се стопи. Тя се отдалечаваше от Гилем и го оставяше сам да се бори с изкушението.

— Обожавам те — прошепна Ориан и плъзна ръка между краката му. Гилем затвори очи, безсилен да устои на нежния й шепот. Приличаше на вятър сред дърветата. — Откакто си се завърнал от Безие, почти не съм те зървала. — Той се опита да отговори, ала устата му беше пресъхнала. — Мълви се, че ти си бил любимият рицар на виконт Транкавел — допълни Ориан.

Гилем вече не чуваше думите. Кръвта в главата му бумтеше прекалено силно.

Той положи Ориан на земята.

— Кажи ми какво стана между виконта и чичо му — пророни тя в ухото му. — Кажи ми какво стана в Безие. — Гилем простена, когато Ориан обви крака около него и го притегли към себе си. — Кажи ми как се промени съдбата ти.

— Не мога да говоря за това — отвърна запъхтян Гилем. Вече не забелязваше друго, освен тялото й, гънещо се под него.

Ориан го ухапа по устната.

— На мен можеш да довериш.

Гилем извика името й, вече му беше все едно дали ги слушат и гледат. Не забеляза задоволството в зелените очи на Ориан, нито следите от кръв — от неговата кръв — по устните й.

Пелтие се огледа и се подразни, че не вижда на масата за вечеря нито Ориан, нито Алаис.

Въпреки подготовката за война, която кипеше около тях, в Голямата зала се долавяше и празнично настроение — всички се радваха, че виконт Транкавел и свитата му са се прибрали здрави и невредими у дома.

Срещата с консулите беше минала добре. Пелтие не се и съмняваше, че те ще съберат необходимите средства. Час по час от замъците най-близо до Каркасон пристигаха пратеници. Дотук никой от васалите не се бе отказал от съюзническите си задължения.

Веднага щом виконт и виконтеса Транкавел се оттеглиха, Пелтие се извини и излезе да подиша чист въздух. Нерешителността му отново го притисна като тежко бреме върху плещите.

„Брат ти те чака в Безие, а сестра ти — в Каркасон.“

Съдбата бе върнала Симеон и втората книга по-бързо, отколкото Пелтие бе смятал, че е възможно. Сега, ако Алаис беше права в предположенията си, можеше да се окаже, че и третата книга е съвсем наблизо.

Пелтие вдигна ръка към гърдите си, където държеше книгата на Симеон — точно до сърцето си.

Алаис се събуди от трясък — капакът на прозореца се бе ударил в стената. Тя седна с разтуптяно сърце на леглото. Беше сънувала, че отново е в гората край Курсан, с вързани ръце, и се опитва да смъкне грубата качулка.

Взе една от възглавниците, още топла от съня, и я притисна до гърдите си. В кревата още се усещаше миризмата на Гилем, макар че бе минала повече от седмица, откакто той не бе полагал глава до нейната.

Капакът на прозореца пак се удари в стената и отново се чу трясък. Бурята свистеше около кулите. Последното, което Алаис помнеше, бе, че е помолила Риксанд да й донесе нещо за ядене.

Прислужницата почука и влезе свенливо.

— Извинявайте, господарке. Не исках да ви будя, но той настоя.

— Кой, Гилем ли? — попита бързо Алаис.

Риксанд поклати глава.

— Баща ви. Помоли да отидете при него в къщата за стражата при Източната порта.

— Сега ли? Но сигурно е след полунощ!

— Още не е станало полунощ, господарке.

— Защо е пратил теб, а не Франсоа?

— Не знам, господарке.

След като остави Риксанд да пази в стаята, Алаис си сложи наметалото и забърза надолу. Над планините още тътнеха гръмотевици, когато тя се втурна през двора към баща си.

— Къде отиваме? — изкрещя Алаис, за да надвика вятъра, докато двамата излизаха забързано през Източната порта.

— В Сан Назари — отговори Пелтие. — Там, където е скрита „Книгата Слова“.

Ориан се беше изтегнала като котка на леглото в стаята си и слушаше вятъра. Гиранд се беше справила добре и с разчистването на стаята, и с описанието на щетите, нанесени от Конгост. Ориан не знаеше какво е отприщило у него такава ярост. А и нехаеше.

Всички мъже: царедворци, писари, рицари, свещенослужители, бяха един дол дренки. Колкото и да говореха за чест, решимостта им се прекършваше като клонка през зимата. Най-трудно беше първото предателство. После тя не преставаше да се изумява колко лесно излизаха тайните от неверните им уста, как деянията им опровергаваха всичко, на което те се кълняха, че държат.

Беше научила повече, отколкото бе очаквала. Най-смешното бе, че Гилем дори не разбираше колко важно е онова, което й е казал тази вечер. Ориан подозираше, че Алаис е тръгнала към Безие, за да търси баща им. Сега вече знаеше, че е била права. Знаеше най-общо и какво се е случило между тях вечерта, преди той да замине.

Ориан бе хвърлила толкова грижи за Алаис, докато тя се възстановяваше, по една-единствена причина: защото се надяваше сестра й да предаде доверието на баща им, тя обаче не го беше сторила. Само се беше разстроила заради някаква дървена дъска за рязане, която беше изчезнала от стаята й. Беше бълнувала за това, докато се беше мятала и обръщала в леглото. Въпреки че я беше търсила къде ли не, засега усилията й да намери дъската бяха напразни.

Ориан протегна ръце над главата си. И в най-дръзките си мечти не си беше представяла, че баща й притежава нещо толкова мощно и въздействащо, че мнозина да са готови да платят за него несметни богатства. Единственото, което трябваше да стори, бе да прояви търпение.

След онова, което Гилем й беше разказал тази вечер, Ориан си даде сметка, че дъската всъщност не е чак толкова важна. Ако разполагаха с повече време, тя щеше да убеди Гилем да й разкрие името на човека, с когото баща й се е срещал в Безие. Ако изобщо го знаеше.

Ориан седна в леглото. Франсоа със сигурност го знаеше. Тя плесна с ръце.

— Занеси това на Франсоа — нареди Ориан на Гиранд. — И внимавай да не те видят.

38.

Над лагера на кръстоносците се беше спуснала нощ.

Ги д’Еврьо избърса мазните си ръце в кърпата, която му донесе притесненият слуга. Изпи на един дъх чашата и погледна към абата на Сито, който седеше на челно място на масата, за да види дали се кани да става.

Не, не смяташе.

Самодоволен и надут в бялата си сутана, абатът се беше разположил между дука на Бургундия и графа на Невер. Постоянното боричкане между двамата и техните привърженици беше започнало още преди Кръстоносният поход да напусне Лион.

От изцъклените им погледи личеше, че Арналд-Амалрик отново им четеше конско. Ерес, пъклен огън, колко опасен е простонародният език в богослужението — все теми, по които той можеше да дърдори с часове, стига да има кой да го слуша.

Еврьо не уважаваше нито един от двамата. Смяташе ги за жалки в домогванията им: бяха доволни и на шепа жълтици, на виното и леките жени, на някой и друг дуел, след което се прибираха по домовете си, обвеяни със слава. Изглежда, слушаше само Дьо Монфор, който седеше по-нататък на масата. Очите му пламтяха с неприятна ревност, с каквато можеше да се мери само фанатизмът на абата.

Еврьо познаваше Дьо Монфор само по име, макар че бяха близки съседи. Еврьо беше наследил земи с добри ловни полета северно от Шартр. С изгодни бракове, съчетани с жестоки налози, родът си бе осигурил богатство, което през последния половин век ставаше все по-голямо. Еврьо нямаше братя, които да му оспорват благородническото звание, нямаше и кой знае какви дългове.

Земите на Дьо Монфор бяха край Париж, на по-малко от два дни път с кон от имението на Еврьо. Знаеше се, че Дьо Монфор е станал кръстоносец по лично настояване на дука на Бургундия, но амбициите му, както и неговата благочестивост и храброст също бяха всеизвестни. Дьо Монфор беше участвал в кръстоносните походи в Сирия и Палестина и по време на Четвъртия кръстоносен поход до светите земи бе сред малцината, отказали да се включат в обсадата на християнския град Зара.

Макар да беше прехвърлил четирийсетте, още беше як като бик. Беше затворен, на настроения и вдъхваше на хората си небивала вярност. Но не един и двама владетели му мътеха водата, защото го смятаха за непочтен и прекомерно амбициозен. Еврьо го презираше, както презираше всички, които тръбяха наляво и надясно, че постъпките им са Божие дело.

Той беше станал кръстоносец по една-единствена причина. Веднага щом постигнеше целта си, щеше да се завърне в Шартр с книгите, които издирваше половин живот. Нямаше намерение да умира върху олтара на чужди религиозни убеждения.

— Какво има? — ревна той на слугата, появил се иззад рамото му.

— Пристигнал е вестоносец, господарю.

Еврьо вдигна очи.

— Къде е?

— Чака досами лагера. Отказа да се представи.

— От Каркасон ли идва?

— Не пожела да уточни, господарю.

Еврьо се поклони набързо към почетното място на масата, извини се и се измъкна. Отиде бързо между палатките и животните на полянката в източния край на лагера.

В началото не видя друго, освен размазани сенки в мрака между дърветата. Когато се приближи, позна слугата на един от съгледвачите му в Безие.

— Е?

Пратеникът се свлече на колене.

— Намерихме телата им в горите край Курсан.

Сивите му очи се присвиха.

— Курсан ли? Нали уж отидоха да следят Транкавел и свитата му? Какво са търсили в Курсан?

— Не мога да кажа, господарю — изпелтечи мъжът.

Еврьо погледна към дърветата и оттам се появиха още двама от неговите хора, отпуснали ръце върху дръжките на мечовете.

— Какво намерихте заедно с телата?

— Нищо, господарю. Наметала, оръжие, коне, дори стрелите, с които са били убити… бяха изчезнали. Телата бяха съблечени голи. Всичко беше взето.

— Знае ли се кои са?

Слугата отстъпи назад.

— В castellum69 не говорят за друго, освен за храбростта на Амиел дьо Курсан и почти не споменават мъжете. Имало е и едно момиче, дъщеря на майордома на виконт Транкавел. Алаис.

— Сама ли е пътувала?

— Не знам, господарю, но Дьо Курсан я е придружил лично до Безие. Там в еврейския квартал тя се е присъединила към баща си. Стояли са известно време в квартала. В частен дом.

Еврьо се замисли.

— Виж ти! — пророни той и върху тънките му устни заигра усмивка. — А името на евреина?

— Не са ми казвали име, господарю.

— И той ли заедно с всички останали пое към Каркасон?

— Да.

На Еврьо му олекна, макар че не го показа. Докосна камата, втъкната в колана му.

— Кой още знае за това?

— Никой, господарю, кълна се. Не съм казвал на никого.

Еврьо го наръга внезапно, като заби цялото острие в гърлото му.

С разширени от стъписване очи, пратеникът започна да се дави и да стене от предсмъртна болка. Свлече се на колене и се опита с трескави движения да извади острието, но само си разряза ръцете и накрая се строполи възнак.

Лицето на Еврьо остана безизразно. Той протегна ръка с дланта нагоре и зачака някой от войниците да му върне камата. Избърса я в края на туниката на мъртвеца и я прибра в ножницата.

— Махнете го оттук — заповяда Еврьо и подритна трупа с върха на ботуша си. — И намерете евреина. Искам да знам дали още е тук, или вече е в Каркасон. Знаете ли как изглежда?

Войникът кимна.

— Добре. И тази вечер не ме безпокойте повече, освен ако няма някакви вести оттам.

39.

Каркасон

Сряда, 6 юли 2005 година

Алис преплува двайсет дължини в басейна на хотела, после излезе да закуси на терасата. В девет и половина вече чакаше да отворят замъка Контал. Плати билета и получи диплянка за историята на замъка, написана на странен английски.

Вдясно от портата на две места при укрепленията имаше дървено скеле, със скеле бе опасан и върхът на кулата във вид на конска подкова, който сега приличаше на корабен марс.

Обзе я спокойствие, когато премина през страховитата, обкована с желязо дървена врата на Източната порта и влезе в Парадния двор. Той тънеше почти изцяло в сянка. Вече имаше доста посетители.

В празните рамки на вратите, по пукнатините в стените и сводовете имаше гнезда на гълъби. Проблеснал спомен — за грубо скована дървена стълба с напречни пръчки, прихванати с въже, и за лудешко катерене от етаж на етаж.

Алис вдигна поглед и се опита да разграничи в съзнанието си онова, което беше пред очите й, и физическото усещане по върховете на пръстите й.

Връхлетя я смазващото усещане за загуба. Скръбта стисна като с пестник сърцето й.

„Той лежеше тук. А тя го оплакваше.“

Алис сведе поглед. Двете изпъкнали месингови ивици върху земята отбелязваха мястото, където навремето е имало сграда. По земята се виждаха ред букви. Алис приклекна и прочете, че навремето тук се е намирал параклисът на замъка Контал, посветен на Богородица. Sant-Maria70.

Не се беше запазило нищо.

Алис поклати глава, беше подразнена от силата на чувствата си. Под повърхността светът, който бе съществувал под този необходен южен небосвод преди осем столетия, още беше жив. Алис бе обзета от силното усещане, че някой стои зад гърба й, сякаш вододелът между нейното настояще и нечие чуждо минало се беше стопил.

Тя затвори очи, за да прогони днешните цветове, очертания и звуци, после си представи хората, живели тук, и позволи те да й говорят.

Навремето е било хубаво. Червени свещи, трепкащи върху олтара, нацъфтял глог, ръце, преплетени в съпружески съюз.

Гласовете на другите посетители я върнаха към настоящето, миналото изчезна и тя продължи да обикаля. Влезе в замъка и видя, че отзад дървените галерии, сковани покрай укрепленията, са отворени. Дълбоко в стените имаше още малки квадратни дупки, каквито Алис беше забелязала и вчера. От диплянката разбра, че те вероятно са за напречните греди, крепили още етажи нагоре.

Алис погледна колко е часът и се зарадва, че до срещата има още време и може да посети музея. В помещенията от дванайсети и тринайсети век, единственото, което се бе запазило от първоначалните сгради, имаше сбирка от каменни олтари, стълбове, конзоли, шадравани и гробове от периода между римско време и петнайсети век.

Алис тръгна да разглежда, но всичко това не я вълнуваше особено. Мощните чувства, плиснали я в двора, бяха изчезнали, оставяйки само смътна тревога. Младата жена продължи по стрелките в залите, докато се озова в Кръглата зала, която всъщност беше правоъгълна.

Усети, че настръхва. Таванът беше сводест, по двете дълги стени още личеше батална сцена. От табелата Алис разбра, че стенописът бил поръчан в края на единайсети век от Бернар Атон Транкавел, който участвал в Първия кръстоносен поход и се сражавал с маврите в Испания. Сред приказните същества и птици, украсили фриза, имаше леопард, як, лебед, бик и някакво животно, което приличаше на камила.

Алис погледна възхитена лазурносиния таван, изсветлял и напукан, но все така красив. Върху стената вляво се сражаваха двама рицари, единият облечен в черно и хванал кръгъл щит — той беше обречен да падне, покосен от копието на другия. На отсрещната стена беше изобразена битка между сарацини и рицари християни. Стенописът бе по-добре съхранен. В средата двама chevaliers бяха влезли в бой, единият беше яхнал дорест кон, а другият, рицарят християнин — бял жребец. Без да се замисля, младата жена се пресегна да ги докосне. Уредничката зацъка и поклати глава.

Последното място, което Алис посети, преди да си тръгне от замъка, беше малка градина зад главния двор, Двора Миди. Градината беше занемарена, високите сводести прозорци отдавна се бяха превърнали в спомен. По празните колони и пукнатините в стените се виеха зелен бръшлян и други растения. Тук витаеше духът на помръкнало величие.

Докато се разхождаше бавно, Алис се преизпълни с чувство, но този път не скръб, а съжаление.

Когато излезе от двореца Контал, улиците на Града бяха още по-оживени.

До срещата с адвокатката имаше още време. Тръгна по площад „Сен Назер“, където се възправяше Базиликата. Вниманието й обаче беше привлечено от хотел „Сите“ с неговата фасада в стил fin-desiecle. Обрасъл с бръшлян, с порта от ковано желязо, сводести прозорци със стъклописи и наситеночервен навес с цвят на узрели череши, той нашепваше за пари.

Вратата се плъзна и се отвори и зад нея се видяха стените с ламперия и гоблени. Отвътре излезе висока скулеста жена с безупречно подстригана черна коса, прихваната над челото с тъмни очила със златни рамки. С гривната от масивно злато и колието на врата жената приличаше на египетска принцеса.

Алис беше сигурна, че я е виждала и преди. В някое списание или филм, или може би по телевизията?

Жената се качи в кола. Алис я гледа, докато се скри от поглед, после отиде до входа на базиликата и понечи да влезе.

Застина с ръка върху дръжката на вратата. Имаше чувството, че е попаднала в студен тунел.

„Не ставай за смях.“

Още веднъж се опита да си наложи да влезе, решена да не се поддава на такива ирационални чувства. Връхлетя я същият ужас, който беше изживяла и в „Сент Етиен“ в Тулуза.

Алис се извини на хората отзад, отдели се от опашката и се отпусна на каменния парапет в сянката при северната врата.

„Какво ми става, да го вземат мътните?“

Майка й и баща й я бяха научили да се моли. Когато порасна достатъчно, когато започна да се пита защо има зло по света и установи, че църквата не е в състояние да даде задоволителен отговор, Алис си наложи да спре с молитвите. Но още помнеше какво усещане за смисъл вдъхва понякога религията. Увереността, обещанието за спасение, което е някъде отвъд облаците, така и не я напуснаха докрай. Стига да имаше време, винаги влизаше в църквите. Там се чувстваше като у дома си. Те пробуждаха у нея чувство за история и за общо минало.

„Но не и тук.“

В тези римокатолически катедрали на Миди Алис долавяше не умиротворение, а заплаха. От тухлите сякаш като кръв се процеждаше вонята на зло. Младата жена вдигна поглед към ужасните каменни фигури на чудовища, които й се хилеха с изкривена уста от горе.

Алис бързо си тръгна от площада. Често се озърташе. Не можеше да се отърси от усещането, че някой върви по петите й.

Адвокатската кантора „Даниел Дьолагард“ се намираше на улица „Жорж Брасенс“. Алис беше подранила за срещата. Преди да влезе, поспря да прочете имената. Имаше само две женски и едното беше на Карън Фльори.

Качи се по сивите каменни стъпала. Представи се на жената зад лъснатата до блясък махагонова маса и тя я упъти към чакалнята.

Алис седна на черния кожен фотьойл до прозореца.

— Госпожица Танър? Аз съм Карън Фльори. Радвам се да се запознаем.

Алис стана. Жената беше симпатична, на около трийсет и пет години, в строг черен костюм и бяла блуза. Правата й руса коса беше подстригана съвсем късо. Носеше на врата си златно кръстче.

Адвокатката отвори на Алис вратата и попита:

— Започваме ли?

— Откога работите тук? — поинтересува се Алис, докато вървяха през плетеница от все по-занемарени коридори.

— Дойдохме да живеем тук преди около две години. Омъжена съм за французин. Мнозина англичани се преселват тук, всички имат нужда от адвокатска помощ и нещата се подредиха доста добре. — Карън я отведе в малък кабинет в задната част на сградата. — Чудесно е, че успяхте да дойдете лично — каза тя и покани с ръка Алис да седне. — Предполагах, че ще общуваме главно по телефона.

— Просто добро съвпадение. Тъкмо бях получила писмото ви, когато една приятелка ме покани да й дойда на гости, работи край Фоа. — Тя се позамисли. — Освен това, предвид размера и естеството на завещанието, ми се стори, че най-малкото, което мога да направя, е да се явя лично.

Карън се усмихна.

— Е, от моя гледна точка това улеснява нещата. — Тя притегли към себе си кафява папка. — Поне от телефонния ни разговор останах с впечатлението, че не знаете много за леля си.

— Всъщност изобщо не бях чувала за нея. Нямах представа, че татко има живи роднини, камо ли пък сестра. Все си мислех, че майка ми и баща ми са единствени деца. Поне по Коледа и на рождените дни не са идвали никакви лели и чичовци.

Карън си погледна бележките.

— Преди известно време сте загубили родителите си.

— Загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях на осемнайсет години — потвърди Алис. — През май 1993. Точно преди да се явя на матура.

— Какъв ужас.

Алис кимна. Какво повече можеше да каже?

— Нямате ли братя и сестри?

— Родителите ми дълго са протакали с децата. Всъщност и двамата били прехвърлили четирийсетте, когато съм се родила.

Карън кимна.

— При тези обстоятелства смятам, че е най-добре просто да ви изложа всичко за имотите на леля ви, събрано в тази папка, и условията в завещанието. След като приключим, можете, ако искате, да отидете да видите къщата. Намира се в малък град на около час път с автомобил оттук, Салел д’Од.

— Чудесно.

— И така, това, с което разполагам тук — продължи адвокатката, като почука с пръст по папката, — са най-общи неща, имена, дати и така нататък. Сигурна съм, че след като посетите къщата, ще разберете по-добре от личните книжа и вещи що за човек е била леля ви. Щом видите къщата, ще решите как предпочитате — дали ние да я почистим, или да го направите вие. Докога сте тук?

— Имам билет за неделя, но мисля да поостана още. Нямам някакви неотложни дела.

Карън кимна и пак погледна бележките си.

— Ами да започнем тогава. Грейс-Алис Танър е сестра на баща ви от предишния брак на дядо ви. Родена е в Лондон през 1912 година и е най-малкото и единствено оцеляло от общо пет деца. Двете други момичета са умрели още съвсем невръстни, а двамата братя са загинали през Първата световна война. Майка й е починала през… — Карън замълча и прокара пръст надолу по страницата, докато не намери датата, която търсеше. — През 1928 година след дълго боледуване и семейството се е разпаднало. По онова време Грейс вече е била напуснала родния си дом, а баща й се е изнесъл от района и по-късно се е оженил отново. От този брак има само едно дете — баща ви, който се е родил след година. Доколкото мога да съдя от документите, от този миг нататък госпожица Танър почти или изобщо не е поддържала връзка с баща си, тоест с вашия дядо.

— Аз не знаех, но дали според вас баща ми е знаел, че има сестра?

— Нямам представа. Предполагам, че не е знаел.

— Но Грейс очевидно е знаела за него.

— Да, макар че не е ясно как и кога е научила. По-важното в случая е, че е знаела за вас. През 1993 година, след смъртта на майка ви и баща ви, е написала ново завещание, с което е оставила всичко на вас. Тогава вече е живеела във Франция.

Алис се смръщи.

— Не проумявам защо не се е свързала с мен, щом е знаела за съществуването ми и за катастрофата.

Карън сви рамене.

— Може би е смятала, че няма да искате да се виждате и да говорите с нея. Не знаем какво е причинило разрива в семейството и е възможно леля ви да е смятала, че баща ви ви е настроил срещу нея. В случаи като този това не е рядкост. Веднъж прекъснат ли се връзките, вече е трудно да се възстановят.

— Предполагам, че не вие сте съставили завещанието.

Карън се усмихна.

— Не, то е съставено много преди мен. Но аз разговарях с колегата, който го е правил. Сега вече е пенсионер, но помни леля ви. Била е много делова, никакво суетене, никакви чувства. Знаела е какво точно иска, а то е било да завещае всичко на вас.

— Значи не знаете защо изобщо е дошла да живее тук.

— Опасявам се, че не. — Тя се замисли. — От моя гледна точка нещата, общо взето, са ясни. Както вече казах, е най-добре да отидете в къщата и да поогледате. Така вероятно ще научите повече за леля си. Щом ще сте тук още няколко дни, бихме могли да се срещнем по-нататък през седмицата. Утре и в петък ще бъда в съда, но ако ви е удобно, ще се радвам да се видим в събота сутринта. — Тя се изправи и протегна ръка на Алис. — Предайте на секретарката какво сте решили.

— Докато съм тук, бих искала да отида и на гроба й.

— Разбира се. Ще проуча къде е. Ако не ме лъже паметта, обстоятелствата около погребението са били доста необичайни. — Докато излизаха, адвокатката поспря при секретарката. — Доминик, можеш ли да ми намериш номера на парцела на гробищата, където е погребана госпожа Танър? Гробищата на Града. Благодаря.

— Какво е било необичайното? — полюбопитства Алис.

— Госпожа Танър е погребана не в Салел д’Од, а тук, в Каркасон, на гробищата край градските стени, в семейния гроб на една приятелка. — Карън взе от секретарката разпечатката и набързо прегледа сведенията. — Точно така, сега се сетих. Жан Жиро, жена, която е родом оттук, макар да няма данни двете жени да са се познавали. Тук освен номера на парцела е и адресът на госпожа Жиро.

— Благодаря. Ще ви се обадя.

— Доминик ще ви изпрати — усмихна се адвокатката. — Съобщете ми какво сте решили.

40.

Ариеж

Пол Отие беше очаквал Мари-Сесил да използва пътуването до Ариеж, за да продължи разговора от предната вечер и да го попита за заключението на антрополога. Но тя изобщо не засегна темата.

В тясното пространство вътре в автомобила Отие усещаше много силно физическото й присъствие. Долавяше парфюма й, миризмата на кожата й. Днес Мари-Сесил беше облечена в светлокафява блуза без ръкави и панталон в същия цвят. Очите й бяха скрити зад тъмни очила, а червилото и лакът й за нокти бяха убито червени.

Отие вдигна маншета на ризата и си погледна скришом часовника. До мястото на археологическите разкопки имаше два часа път, после още толкова на връщане, сигурно щяха да се приберат в Каркасон чак надвечер. Това беше много неприятно.

— Някакви новини от О’Донъл? — попита Мари-Сесил.

Отие се стресна, че тя е изрекла на глас мислите му.

— Засега никакви.

— А полицаят? — продължи тя и се извърна да го погледне.

— Той вече не е проблем.

— Откога?

— Рано тази сутрин.

— Научихте ли още нещо от него?

Отие поклати глава.

— Дано нищо не води към вас, Пол.

— Не се безпокойте.

Известно време Мари-Сесил мълча, сетне попита:

— А англичанката?

— Пристигнала е снощи в Каркасон. Пратил съм да я следят.

— Как мислите, дали не е ходила в Тулуза, за да остави там пръстена или книгата?

— Според мен не, освен ако не ги е предала на някого в хотела. Но никой не е ходил при нея. Тя не е разговаряла с никого нито на улицата, нито в библиотеката.

Малко след един на обед пристигнаха под връх Суларак. Около мястото, където спираха автомобилите, беше сложена дъсчена ограда. Вратата беше заключена с катинар. Според уговорката никой не пазеше наоколо, за да не се разбере, че те са идвали тук.

Отие отвори вратата и влезе в паркинга. След суетнята в понеделник следобед на археологическите разкопки бе необичайно спокойно. Отстрани палатките бяха заковани с летви, съдовете и инструментите бяха старателно надписани.

— Къде е входът?

Той посочи към лентата, с която беше отцепена пещерата.

Извади от жабката електрическо фенерче. Изкачиха се мълчаливо по ниските склонове. Потискащата следобедна жега сякаш ги беше похлупила. Отие посочи огромния камък, който още лежеше на една страна като главата на повален идол, после поведе Мари-Сесил през последните метри, които ги деляха от самата пещера.

— Бих искала да вляза сама — заяви тя, когато излязоха на върха.

Отие се подразни, но не го показа. Беше убеден, че вътре в пещерата тя няма да намери нищо. Лично беше претърсил сантиметър по сантиметър всичко. Подаде й фенерчето.

— Както желаете.

Мари-Сесил хлътна в прохода. Лъчът светлина ставаше все по-слаб и накрая изчезна съвсем.

Отдалечи се от отвора, та Мари-Сесил да не го чува.

Дори само това, че е близо до пещерата, го вбесяваше. Вдигна ръка към кръстчето около врата си, все едно е талисман, който ще прогони злото от това място.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — каза Отие и се прекръсти. Изчака дишането му да се поуспокои и се обади по телефона в кантората. — Имаш ли да ми съобщиш нещо? — Докато слушаше, по лицето му се изписа задоволство. — В хотела ли? Двамата разговаряха ли? — Отие изслуша отговора. — Добре. Не я изпускай от очи.

Той се усмихна и прекъсна връзката. Още нещо, което щеше да добави към списъка с въпроси за О’Донъл.

Секретарката беше открила удивително малко за Бейар. Той не притежаваше автомобил, нямаше паспорт, нямаше го и в поземления регистър, нямаше телефон, изобщо го нямаше вписан в системата. Липсваше дори номер на социални осигуровки. На хартия Бейар не съществуваше. Беше човек без минало.

На Отие му мина през ума, че Бейар е може би недоволен бивш член на Noublesso Véritable. Възрастта и миналото му, неговият интерес към историята на катарите и познанията за йероглифите го свързваха с Трикнижието за лабиринта.

Отие беше сигурен, че има някаква връзка. Просто трябваше да я открие. Щеше да унищожи пещерата още сега, без изобщо да се колебае, ако вече се беше добрал до книгите. Той беше Божие оръдие, чрез което ширилата се четири хилядолетия ерес най-сетне щеше да бъде заличена от лицето на земята. Отие щеше да пристъпи към действие едва след като нечестивите писания бъдеха върнати в пещерата. Тогава вече той щеше да предаде всичко на огъня.

Спомни си, че разполага само с два дни, през които на всяка цена трябва да намери книгите, и отново се разбърза. С блеснали от решителност сиви очи той набра още един телефонен номер.

— Утре сутринта — каза той. — Пригответе я.

Одрик Бейар и Жан вървяха мълчешком през болницата във Фоа. Подът беше със сив линолеум. Всичко друго беше бяло. Неговите дрехи с цвят на тебешир, престилките на санитарите и на медицинските сестри, обувките им с гумени подметки, стените, медицинските картони, подложките, към които те бяха прихванати. В тази стерилна обстановка инспектор Нубел, с измачкани дрехи и чорлав, веднага биеше на очи. Явно не се беше преобличал от няколко дни.

Към тях по коридора тикаха количка, колелата й скърцаха дразнещо в притихналите помещения. Те се отдръпнаха, за да й направят път.

Бейар усещаше, че се отнасят към Жан с особено внимание. Състраданието им, безспорно искрено, бе примесено със загриженост как тя ще понесе удара. Бейар се подсмихна мрачно. Младите все забравяха, че поколението на Жан се е нагледало на какво ли не и е преживяло много повече от тях. Войната, окупацията, Съпротивата. Те се бяха сражавали, бяха убивали и бяха виждали как приятелите им умират. Бяха калени. Не можеше да ги изненада нищо, освен може би упоритата издръжливост на човешкия дух.

Нубел спря пред голяма бяла врата. Отвори я и се дръпна, за да им направи път. Лъхнаха ги хладен въздух и остра миризма на дезинфектант. Бейар си свали шапката и я долепи до гърдите.

Апаратурата беше притихнала. Леглото беше в средата на стаята. Тялото беше заметнато с чаршаф, който висеше накриво отстрани.

— Направиха всичко възможно — пророни Нубел.

— Убит ли беше внукът ми, инспекторе? — попита Жан.

Това бе първото, което каза, откакто бяха дошли в болницата и бяха разбрали, че са закъснели.

Бейар забеляза, че ръцете на следователя треперят от притеснение.

— Още е рано да се каже, госпожо Жиро, макар че…

— Как разглеждате случая, като смърт при подозрителни обстоятелства ли? Да или не?

— Да.

— Благодаря ви — рече тя, без да променя тона. — Само това исках да знам.

— Ако няма друго — допълни Нубел и запристъпва към вратата, — ще ви оставя да си вземете последно сбогом. Ако имате нужда от нещо, ще бъда заедно с госпожа Клодет в стаята за роднини.

Вратата се затвори с рязко щракване. Жан се доближи до леглото. Лицето й беше сиво, устните стиснати, но гърбът и раменете й бяха както винаги изправени.

Тя отметна чаршафа. В стаята се прокрадна вцепенението на смъртта. Бейар видя колко млад е Ив. Кожата му беше много бяла и гладка, без бръчки. Отгоре главата му беше превързана с бинтове. Изпод тях се подаваха кичури черна коса. Ръцете му със зачервени, издрани кокалчета бяха положени на гърдите.

Бейар загледа как Жан се надвесва и целува внука си по челото. После с нетрепваща ръка покри лицето му и се обърна.

— Тръгваме ли? — попита Жан Бейар и го хвана за ръката.

Излязоха отново в безлюдния коридор. Бейар поведе Жан към редицата пластмасови столове, прихванати за стената. Тишината беше потискаща. Макар че наоколо нямаше кой да ги чуе, те също заговориха тихо.

— От известно време, Одрик, се притеснявах за него — сподели Жан. — Забелязах, че се е променил. Стана затворен и напрегнат.

— Попита ли го защо?

Тя кимна.

— Твърдеше, че нямало такова нещо. Било от преумората и стреса.

Одрик отпусна длан върху нейната.

— Той те обичаше, Жан. Може би наистина не е имало нищо. А може и да е имало. — Старецът се позамисли. — Дори и Ив да се е забъркал в нещо нередно, то е било против вътрешната му природа. Той е изпитвал угризения на съвестта. Накрая е постъпил както трябва. Пратил ти е пръстена, без да мисли за последиците.

— Инспектор Нубел ме пита за пръстена. Интересуваше се дали в понеделник съм разговаряла с Ив.

— И какво му каза ти?

— Казах му истината — че не съм разговаряла с него.

Одрик въздъхна от облекчение.

— Но ти, Одрик, смяташ, че са плащали на Ив, за да дава информация, нали? — попита Жан с твърд глас. — Кажи ми. Искам да чуя истината.

Той вдигна ръце.

— Как да ти кажа истината, като не я знам?

— Тогава ми кажи какво подозираш. Да не знаеш… — Тя замълча, после продължи: — Едва ли има по-страшно от това.

Бейар си представи мига, когато огромният камък е паднал и е затиснал входа на пещерата, хващайки ги като в капан вътре. Тя не е знаела какво става с нея. Миризмата на застояло, съсъкът на огъня, войниците, които са крещели, докато са бягали. Полузабравени места и образи. Тя не е знаела дали е жива или мъртва.

— Истина е — пророни тихо Бейар. — Най-непоносимо е да не знаеш. — Той въздъхна отново. — Добре де. Да, наистина смятам, че са плащали на Ив, за информация… главно за Трикнижието, но вероятно и за други неща. Предполагам, че в началото му се е струвало безобидно: да звънне по телефона тук-там, подробности къде би могъл да се намира някой, с кого би могъл да разговаря… но се опасявам, че скоро са започнали да искат от него повече, отколкото той е бил готов да им даде.

— Говориш в множествено число. Знаеш ли кой носи вината?

— Това са само догадки — каза Бейар. — Хората не се променят особено, Жан. На пръв поглед изглеждаме различни. Търпим развитие, разработваме нови правила, постигаме нов стандарт на живот. Всяко поколение налага своите си ценности и отхвърля старите, гордее се колко е изтънчено и мъдро. Като че ли нямаме почти нищо общо с онези, които са си отишли преди нас. — Той се потупа по гърдите. — Но тук човешкото сърце пак си бие по същия начин, както винаги. Сребролюбие, властолюбие, страх от смъртта, тези чувства не се променят. — Гласът му стана по-тих. — Не се променят и хубавите неща в живота. Любовта, смелостта, готовността за саможертва в името на убежденията, добротата.

— Ще има ли някога край всичко това?

Бейар се поколеба.

— Моля се да има.

Часовникът над главите им отмерваше отминаващото време.

— Няма ли да отидеш в полицията? — попита накрая Жан.

— Не смятам, че е разумно.

— Не вярваш ли на инспектор Нубел?

— Benlèu. Може би. От полицията върнаха ли ти личните вещи на Ив? Дрехите, нещата от джобовете му?

— Дрехите… дрехите не ставали за нищо. Инспектор Нубел каза, че в джобовете му не е имало нищо, освен портфейла и ключовете му.

— Съвсем нищо? Лична карта, документи, телефон? Не му ли се е сторило странно?

— Инспекторът не каза нищо — отговори Жан.

— А в жилището му? Там не са ли намерили нещо? Някакви документи?

Жената сви рамене.

— Не знам. — Тя се замисли. — Помолих един от приятелите му да състави списък на хората, които в понеделник следобед са били на археологическите разкопки. — Жан му подаде лист хартия с драснати на него имена. — Не е пълен.

Бейар го погледна.

— А това? — попита той и посочи името на хотела.

Жан го погледна.

— Нали искаше да разбереш къде е отседнала англичанката? — Жената замълча. — Тя е посочила на инспектора този хотел.

— Доктор Алис Танър — пророни едва чуто Бейар. След толкова време беше дошла при него. — Значи ще изпратя писмото там.

— След като се прибера, мога да го занеса и лично.

— Не — отсече мъжът. Жан го погледна изненадана. — Извинявай — побърза да добави той. — Мило е, че предлагаш, но… Според мен не е разумно да се прибираш у вас. Поне засега.

— Защо?

— Няма да им отнеме много време да разберат, че Ив ти е пратил пръстена, ако вече не са го разбрали. Много те моля, иди при приятели. Иди другаде, при Клодет, но не и там. Не е безопасно.

За негова изненада Жан не започна да спори.

— Откакто сме дошли тук, непрекъснато се озърташ.

Бейар се усмихна. Смяташе, че е успял да прикрие тревогата си.

— Ами ти, Одрик?

— При мен е различно — увери я той. — Чакал съм този миг от… толкова дълго, че не мога да ти опиша, Жан. Така трябва да бъде — за добро или за лошо.

След кратко мълчание Жан тихо попита:

— Коя е тази жена, Одрик? Младата англичанка… Защо е толкова важна за теб?

Бейар само се усмихна.

— Къде отиваш сега? — рече накрая Жан.

Той затаи дъх. В съзнанието му изникна селото такова, каквото е било някога.

— Oustâou — отвърна тихо Бейар. — Ще се прибера у дома. A la perfin.

Най-после.

41.

Шийла беше свикнала с тъмнината.

Държаха я в нещо като обор или плевня. Миришеше остро на изпражнения, на пикоч, слама и на нещо като разложено месо. Под вратата се процеждаше ивица бяла светлина, но тя не знаеше дали е късен следобед или ранна утрин. Не беше сигурна дори кой ден е.

Въжето около краката прежулваше кожата на глезените й. Ръцете й бяха вързани и прихванати за метална халка на стената.

По ръцете и лицето й пъплеха насекоми. Цялата беше изпохапана. Китките и раменете я боляха. В сламата по ъглите притичваха мишки, но Шийла беше свикнала с тях точно както вече бе престанала да забелязва болката.

Сега съжаляваше, че не е звъннала на Алис. Поредната грешка. Дали Алис още се опитваше да се свърже с нея? Ако се е обадила в хотела, където бяха настанени археолозите и е разбрала, че Шийла я няма, щеше да се досети, че има нещо гнило. Ами Ив? Дали Брейлинг се е свързал с полицията?…

Шийла се просълзи. Едва ли бяха забелязали, че я няма. Мнозина от колегите й бяха обявили, че смятат да заминат, докато нещата се изяснят. Сигурно бяха решили, че и тя е направила същото.

Вече беше престанала да усеща глад, но я мъчеше жажда. Имаше чувството, че е глътнала цяло парче шкурка. Отдавна беше изпила малкото количество вода, което й бяха дали, и устните й се бяха напукали. Опита се да си спомни колко издържа без вода нормален здрав човек. Един ден? Една седмица?

Отвън чакълът изхрущя. Сърцето й се сви, тя изтръпна, както всеки път, щом чуеше звук навън. Досега никой не беше влизал при нея.

Някой отключи катинара. Веригата се свлече и вратата изскърца. Ярката слънчева светлина нахлу в здрача на плевнята и я заслепи. На прага се показа набит тъмнокос мъж. Въпреки жегата носеше сако, очите му бяха скрити зад тъмни очила. Шийла се дръпна инстинктивно към стената.

Мъжът прекоси с две крачки плевнята. Сграбчи въжето и затегли Шийла. Извади от джоба си нож.

Тя трепна и се опита да се дръпне.

— Non — прошепна. — Моля ви.

Презираше се за умолителния тон. Ужасът бе заличил напълно гордостта й.

Мъжът доближи острието до гърлото й и се захили, при което се видяха развалените му, жълти от тютюна зъби. Пресегна се, сряза въжето и я дръпна. Отмаляла и объркана, Шийла изгуби равновесие и се свлече на колене.

— Не мога да вървя. Развържете ме.

Мъжът се поколеба за миг, после сряза по-дебелите въжета около глезените й.

— Lève-toi. Vite71! — Вдигна ръка, сякаш за да я удари, после обаче пак дръпна рязко въжето и я притегли към себе си. — Vite.

Краката й се бяха схванали, но тя беше много уплашена, за да не се подчини.

Когато излезе на светло, земята се люшна под нея. Слънцето напичаше безпощадно. Шийла имаше чувството, че прогаря зениците й. Беше топло и задушно.

По време на краткия път от импровизирания й затвор тя разгледа наоколо, защото това вероятно щеше да бъде единствената възможност да разбере къде са я завели. И кои са те.

Всичко беше започнало още през март. Мъжът беше чаровен, ласкаеше я, едва ли не се извиняваше, че я безпокои. Обясни, че работата му била възложена от друг, който искал да запази анонимност. Единственото, което искал, било Шийла да звънне по телефона на едно място. За информация, нищо повече. Бил готов да плати много пари. Малко по-късно уговорката бе променена: половината пари за информацията, другата половина — при доставката. Сега, като се замислеше, Шийла не беше сигурна кога точно у нея се появиха съмнения.

Клиентът не се вписваше в обичайния образ на лековерния колекционер, готов да плати много, без да задава въпроси. Като начало гласът му беше младежки. Обикновено такива хора приличаха на издирваните на средновековни реликви и бяха суеверни, податливи на внушения, глупави, вманиачени. Той изобщо не беше такъв. Дори само това би трябвало да й подейства като червена лампичка за опасност.

Струваше й се невероятно, че не се е запитала защо, при положение че пръстенът и книгата имат за него само сантиментална стойност, той е готов да хвърли толкова усилия.

Шийла се бе отърсила преди години от всякакви нравствени угризения, че краде и продава предмети от археологически разкопки. Беше се напатила достатъчно от музеите и елитарните научни институции с тяхното закостеняло мислене, за да смята, че са по-подходящи пазители на съкровищата от древността, отколкото частните колекционери. Тя си прибираше парите, те прибираха каквото им трябва. Всички бяха доволни.

Сега Шийла си даваше сметка, че е била уплашена много преди второто телефонно обаждане, със сигурност седмици преди да покани Алис на връх Суларак. После, когато двамата с Ив Био се бяха свързали и бяха сравнили версиите… Буцата в гърлото й стана още по-голяма.

Ако с Алис се случеше нещо, именно тя щеше да бъде виновна.

Стигнаха до фермата — неголяма сграда, опасана от порутени стопански постройки, гараж и винарна. Боята по капаците на прозорците и входната врата се беше олющила, прозорците се чернееха като празни дупки. Отпред бяха спрени два автомобила.

Наоколо се виждаха само планини и долини. Ако не друго, Шийла поне беше още в Пиренеите. Кой знае защо, това й вдъхна надежда.

Вратата зееше отворена, сякаш ги очакваха. Но вътре беше прохладно и поне на пръв поглед нямаше никого. Всичко беше покрито със слой прах. Тук навремето явно беше имало хотел или странноприемница. Точно отпред се виждаше рецепция, над която имаше ред кукички, всички празни — на тях, изглежда, бяха закачали ключовете.

Мъжът дръпна въжето, за да накара Шийла да побърза. Отблизо миришеше на пот, на евтин лосион за след бръснене и на тютюн. Тя чу гласове от стаята вляво. Вратата беше открехната. Шийла зърна мъж, застанал с гръб към нея до прозореца. Кожени обувки и тънък летен панталон.

Първият мъж я накара да се качи на втория етаж, сетне я затика по коридор и нагоре по ниско тясно стълбище, водещо към задушен таван, който заемаше почти целия последен етаж на сградата. Спряха пред някаква врата.

Мъжът отключи и бутна рязко Шийла в кръста. Тя полетя напред и се свлече тежко на земята, а онзи затръшна вратата след себе си. Шийла се метна с крясъци към вратата и заудря с юмруци по метала, но отстрани рамката беше специално подсилена с железни шини.

Накрая тя се предаде и се обърна да разгледа затвора си. До стената в дъното беше сложен дюшек. Върху него беше оставено старателно сгънато одеяло. Срещу вратата имаше прозорче с железни пръчки. Шийла прекоси сковано стаята и видя, че се намира в задната част на постройката. Пръчките бяха здрави и изобщо не се помръднаха, когато тя ги дръпна. Пък и беше високо.

В ъгъла имаше малка мивка с кофа до нея. Шийла се облекчи и с усилие завъртя крановете. Тръбите изгъргориха и потече тънка струйка вода. Шийла долепи мръсни длани и пи, докато вътрешностите не я заболяха. Поизми ожулените места по китките и глезените си, по които имаше спечена кръв.

Малко по-късно мъжът й донесе нещо за ядене. Виж ти!

— Защо съм тук?

Той остави подноса в средата на стаята.

— Защо ме доведохте тук?

— Той ще ти каже.

— Кой иска да говори с мен?

Мъжът посочи храната.

— Яж.

— Развържете ме. — После Шийла повтори: — Кой? Кажете ми.

Той побутна с крак подноса към нея.

— Яж.

Мъжът излезе и Шийла се нахвърли на храната. Изяде всичко до последната троха, дори семките на ябълката, после се върна на прозореца. Над билото на планината лумнаха първите слънчеви лъчи.

В далечината се чу автомобил, който бавно се приближаваше към фермата.

42.

Карън я беше упътила добре. Час след като пое от Каркасон, Алис вече беше в предградията на Нарбон. Следвайки знаците, се отправи към Кюксак д’Од и Капестан по красив път, от двете страни на който имаше висок бамбук и разлюлени от вятъра треви, обрамчили плодородни злачни ниви. Беше много различно от планините в Ариеж или пустеещите земи на Корбиерите.

Наближаваше два часът, когато Алис навлезе в Салел д’Од. Спря под лимоновите дръвчета и пиниите покрай Канала Миди, точно при градската порта, после тръгна по красивите криволичещи улици, докато излезе на улица „Бюрг“.

Малката триетажна къща на Грейс се намираше на ъгъла и в нея се влизаше направо от улицата. Старовремската дървена врата и големите кафяви капаци по прозорците бяха обрасли с розови храсти като в приказка. Ключалката заяждаше и се наложи Алис да си играе дълго с тежкия месингов ключ, докато го завърти. Натисна силно вратата с рамо и я изрита рязко. Тя изскърца и се отвори, като застърга по черно-белите плочки и вестниците, подпрели я отвътре.

Алис се озова в просторно помещение, вляво беше кухнята, а вдясно се падаше по-голямата всекидневна. В къщата беше студено и усойно. Опита се да завърти ключа на лампата, но бушоните бяха изключени. Събра рекламните брошури и вестниците и ги вдигна на масата. Отвори прозореца и дълго се мъчи с капаците.

Електрическият чайник и старовремската печка с грил бяха единствените свидетелства, че леля й е чувала за съвременни удобства. Сушилнята за съдове беше празна, мивката беше чиста.

Алис мина през стаята и отвори големия прозорец във всекидневната, после вдигна и тежките кафяви щори. Слънцето нахлу в стаята и я преобрази. Алис се надвеси и вдъхна от миризмата на розите, като се отпусна за миг под милувката на топлия летен въздух и се остави той да прогони притесненията й. Чувстваше се като натрапница в чужд живот.

Под ъгъл до камината имаше две дървени кресла с високи облегалки. Върху иззиданата от сив камък камина бяха сложени няколко покрити с прах порцеланови фигурки, зад решетката се виждаха следи от отдавна угаснал огън.

На стената до камината беше окачена картина с маслени бои — каменна къща с наклонен покрив от червени керемиди сред слънчогледови ниви и лозя. Алис се взря в подписа, драснат набързо в долния десен ъгъл: БЕЙАР.

В дъното на стаята имаше маса за хранене, четири стола и бюфет. Алис отвори вратичките и намери комплект подноси и малки покривки с изображения на френски катедрали, купчина ленени салфетки и кутия сребърни прибори. Най-хубавият порцелан: чинии за сервиране, каничка за сметана, купички за десерт и съдче за сос, беше пъхнат на долните полици.

В най-отдалечения ъгъл на помещението имаше две врати. Оказа се, че първата е на килер: дъска за гладене, лопата за смет и четка, метла, две закачалки за дрехи и много пазарски пликове на „Жеан“, сложени един в друг. Зад втората врата беше стълбището.

Алис тръгна да се качва опипом в тъмното. На втория етаж, точно срещу стълбите, имаше уютна баня с розови плочки с парче изсъхнал сапун на мивката и твърда като картон хавлия.

Стаята на Грейс беше вляво. Единичното легло беше застлано с чаршафи и одеяла, отгоре имаше дебела пухена завивка. Върху махагоновото нощно шкафче стояха лекарства за стомашни киселини и биография на Елеонора Аквитанска от Алисън Уиър.

Алис усети как сърцето й се свива при вида на старовремското картонче, с което беше отбелязана страницата. Тя си представи как Грейс изключва лампата преди сън и пъха картончето, за да не забрави докъде е стигнала. Но времето беше изтекло. Грейс беше починала, преди да дочете книгата. Разнежена — нещо, което рядко й се случваше, Алис отдели книгата. Щеше да я вземе със себе си.

В чекмеджето на нощното шкафче имаше торбичка лавандула с избеляла от времето розова панделка, както и една рецепта и кутия нови хартиени носни кърпички. Рафтът отдолу беше запълнен с още книги. Алис приклекна и наклони глава, за да прочете гръбчетата. Бяха все книги, каквито бе очаквала да намери тук. Едно-две издания на Мери Стюарт72, две книги на Джоана Тролъп73, старо луксозно издание на „Пейтън Плейс“74 и тънък том за катарите. Името на автора беше написано с главни букви: БЕЙАР. Алис вдигна вежди. Същият човек, нарисувал картината долу? Беше посочено и името на преводачката: Ж. Жиро.

Алис обърна книгата и прочете представянето на автора отзад. Превод на Евангелието от Йоан на окситански, както и няколко книги за Древен Египет и удостоена с награда биография на Жан-Франсоа Шамполион — учения, който през деветнайсети век разгадава тайната на йероглифите.

В ума на Алис проблесна нещо. Библиотеката в Тулуза с картите, схемите и илюстрациите, мигащи пред очите й върху екрана. „Отново Египет.“

Върху първата корица на книгата на Бейар имаше снимка на порутен замък, забулен в морава мъгла и кацнал опасно навръх остра урва. От пощенските картички и пътеводителите Алис се сети, че това е Монсегюр.

Тя разлисти книгата. Страниците се отвориха сами някъде на две трети от тома, където беше пъхнато картонче. Алис започна да чете:

Алис погледна бележката под линия в долния край на страницата. Но вместо бележка видя цитат от Евангелието от Йоан, Глава осма, стих трийсет и втори: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Тя вдигна вежди. Не виждаше някаква особена връзка с текста.

Сложи книгата на Бейар при останалите, които смяташе да вземе, после отиде в другата стая.

Там имаше старовремска шевна машина „Сингер“, очебийно английска в тази френска къща с дебели стени. Навремето майка й имаше същата и шиеше на нея часове наред, а домът им се огласяше от успокоителното „трак-трак“ на иглата.

Алис прокара длан по прашната повърхност. Машината явно си работеше.

Обърна се към дъбовото писалище до прозореца с изглед към малък затворен двор отзад на къщата. Първите две чекмеджета бяха застлани с тапет, но бяха съвсем празни. За изненада на Алис третото беше заключено, макар ключът да си стоеше в ключалката.

Тя задърпа чекмеджето, като въртеше сребърното ключе, и накрая успя да го отвори. На дъното имаше кутия от обувки. Алис я извади и я сложи отгоре върху писалището.

Вътре всичко беше подредено много старателно. Имаше връзка снимки, прихванати с шнур. Отгоре беше сложено писмо. Беше адресирано с тънък почерк и черно мастило до „Г-жа Танър“. Клеймото беше от 16 март 2005 година, град Каркасон, отгоре беше ударен и червен печат „Препоръчано“. Отзад нямаше адрес, пак със същия четлив почерк беше написано само „Expéditeur Audric S. Baillard75“.

Алис пъхна пръсти вътре и извади един-единствен лист дебела жълтеникава хартия. Нямаше дата, нямаше адрес или обяснение, със същия почерк беше написан само един стих:

В съзнанието на Алис като отдавна забравена песен се мярна смътен спомен. Думите, издълбани в горния край на стъпалата в пещерата. Тя беше готова да се закълне, че езикът е същият: подсъзнанието й бе направило връзката, която съзнанието й не можеше да открие.

Алис се облегна на леглото. Шестнайсети март, два дни преди смъртта на леля й. Дали самата тя бе сложила писмото в кутията, или то е било оставено там от някой друг? От самия Бейар?

Алис отмести стихотворението настрани и развърза шнура.

Имаше общо десет снимки, всичките черно-бели и подредени хронологично. Месецът, мястото и датата бяха написани с молив и с печатни букви отзад. На първата имаше фотографски портрет на вглъбено момченце в ученическа униформа и с пригладена коса, сресана на път. Алис погледна отзад. Със синьо мастило пишеше „ФРЕДЕРИК УИЛЯМ ТАНЪР, СЕПТЕМВРИ 1937 Г.“ Различен почерк.

Сърцето й заби като обезумяло. Същата снимка на баща й беше стояла и у тях над камината заедно със сватбената снимка на родителите й и с портрет на самата Алис на шест години, в набрана официална рокличка с буфан ръкави. Тя прокара пръсти по лицето на баща си. Ако не друго, фотографията доказваше, че Грейс е знаела за съществуването на малкото си братче, дори и двамата да не се бяха срещали изобщо.

Алис я остави и се прехвърли на следващата — смяташе да кара поред. Най-ранната снимка на леля й, която намери, беше учудващо нова, беше правена на летен празник през юли 1958 година.

Определено имаше някаква семейна прилика. И Грейс като Алис беше дребна, с нежни черти почти като на елф, макар че косата й беше права и побеляла и бе подстригана безпощадно късо.

Последната снимка също беше на Грейс — тук тя беше няколко години по-стара и стоеше с възрастен мъж. Алис сбърчи чело. Човекът й приличаше на някого. Двамата бяха застанали пред стара каменна стена. Стояха някак сковано, сякаш не се познаваха добре. От дрехите им личеше, че е късна пролет или лято. Грейс беше облечена в набрана в кръста лятна рокля с къс ръкав. Спътникът й беше висок и много слаб, в светъл летен костюм. Лицето му беше скрито от периферията на панамената шапка, но възрастта му личеше от набръчканите, покрити със старчески петна ръце.

Върху стената отзад се виждаше малко от табелата на френска улица. Алис се взря и успя да разчете „Улица Троа Дьогре“. Отзад с тънкия почерк на Бейар пишеше „AB e GT, junh 1993, Chartres“76.

Отново Шартр. Това явно бяха Грейс и Одрик Бейар. И то през 1993-а — годината, когато бяха загинали родителите на Алис.

След като остави и тази снимка, тя извади и последния предмет от кутията — малка стара книга. Черната кожа се беше напукала и бе прихваната с ръждясал метален цип, отпред със златни букви пишеше „СВЕЩЕНА БИБЛИЯ“.

След няколко опита Алис успя да я отвори. На пръв поглед книгата не се отличаваше от всички други издания на Библията в превода, одобрен от крал Джеймс. Чак когато беше разлистила три четвърти от страниците, Алис се натъкна на дупка, изрязана в тънката оризова хартия, за да се получи плитко правоъгълно скривалище с размери десетина на осем сантиметра.

Вътре имаше няколко плътно нагънати листа хартия, които Алис разтвори внимателно. Оттам изпадна светъл каменен диск колкото монета от едно евро. Беше плосък и много тънък, от камък. Изненадана, Алис го закрепи между пръстите си. Върху него бяха изсечени две букви. NS. Нечии инициали? Някаква парична единица?

Алис обърна диска от другата страна. Върху него беше изсечен лабиринтът, съвсем същият като рисунката на пръстена и на стената на пещерата.

Здравият разум й подсказваше, че би трябвало да има напълно приемливо обяснение за съвпадението, макар че сега не й хрумваше нищо. Тя погледна припряно листовете хартия, между които беше сложен дискът.

„Сега вече не можеш да спреш.“

Разтвори ги. Въздъхна от облекчение. Листовете съдържаха родословно дърво. На първия пишеше „ARBRE GÉNÉALOGIQUE“77. Мастилото беше избеляло и на места не се четеше, но някои думи се открояваха. Повечето имена бяха написани с черно, едно обаче — на втория ред, „АЛАИС ПЕЛТИЕ-ДЮ МА (1193-)“, беше в червено. Алис не успя да разчете името до него, ала на долния ред и леко вдясно имаше друго име „САЖО ДЬО СЕРВИАН“, написано със зелено.

До двете имена имаше малка нежна рисунка в златно. Алис взе каменния диск и го сложи до символа върху страницата с лабиринта. Бяха еднакви.

Обръщаше един по един листовете, докато стигна до последния. Там откри името на Грейс, датата на смъртта й беше добавена с различно по цвят мастило. Под него, малко встрани, бяха родителите на Алис.

Накрая беше написано и нейното име. „АЛИС-ХЕЛЕНА (1974-)“, откроено с червено мастило. И до него символът с лабиринта.

Подпряла брадичка на коленете си, които беше обхванала с ръце, Алис загуби представа колко е седяла в притихналата изоставена стая. Накрая разбра. Миналото я теглеше към себе си. Независимо дали Алис го искаше, или не.