Лабиринтът

43.

Докато се връщаше с колата от Салел д’Од към Каркасон, беше изпаднала в нещо като унес. Фоайето на хотела беше пълно с новопристигнали, затова тя си взе сама от кукичката ключа и се качи горе в стаята, без никой да я забележи.

Тъкмо да отключи, когато забеляза, че вратата е открехната.

Поколеба се. Остави на пода кутията от обувки и книгите, после бутна предпазливо вратата и я отвори.

— Allo? Ей!

Огледа стаята. Поне на пръв поглед всичко си беше както го беше оставила. Все така със свито сърце, Алис прекрачи внимателно прага и влезе. Спря. Миришеше на ванилия и на тютюн.

Нещо зад вратата се раздвижи. Алис изтръпна. Обърна се рязко, точно навреме, за да зърне сиво сако и черна коса, отразени в огледалото, после някой я изтика с все сила по гърдите и я запрати назад. Главата й се удари в огледалото на гардероба. Стаята се замъгли. Всичко заподскача, сякаш не е на фокус. Алис примига. Чу как непознатият тича по коридора. „Бързо. След него.“

Изправи се с усилие и хукна. Втурна се надолу по стълбите към фоайето, където се натъкна на голяма група италианци, застанали пред изхода. Уплашена до смърт, Алис огледа набързо препълненото фоайе тъкмо когато мъжът се шмугна навън през страничния изход.

Тя си запроправя път през гората от хора и багаж, като прескачаше куфарите и саковете, и излезе в градината. Непознатият вече беше в горния край на алеята. Алис събра всичките си сили и се затича натам, но мъжът беше много бърз.

Докато тя излезе на главния път, от него вече нямаше и следа. Беше изчезнал сред навалицата туристи, които се връщаха от Града. Алис се подпря на колене, за да възстанови дишането си. После се изправи и се пипна отзад по главата. Вече й излизаше цицина.

Погледна за последен път улицата, обърна се и се върна на рецепцията. Извини се и застана най-отпред на опашката.

— Pardon, mais vous l’avez vu?78

Дежурното момиче на рецепцията я погледна объркано.

— Ще поговорим веднага щом приключа с господина — рече то.

— Опасявам се, че не търпи отлагане — настоя Алис. — В стаята ми имаше някакъв мъж. Току-що избяга. Преди две-три минути.

— Моля ви, madame, ако почакате малко…

Алис повиши глас, за да я чуват всички:

— В стаята ми имаше човек. Крадец.

Хората, струпали се около рецепцията, притихнаха. Очите на момичето се разшириха. То слезе от високия стол и изчезна някъде. След секунди се появи собственикът на хотела, който дръпна Алис по-далеч от централното фоайе.

— Какво се е случило, madame? — попита я тихо.

Алис му обясни.

— Вратата не е разбита — установи мъжът, след като се качи горе с нея и провери ключалката.

Алис провери дали липсва нещо. За нейно объркване всичко си беше тук. Паспортът й още беше на дъното на гардероба, макар и не на същото място. Същото важеше и за съдържанието на раницата. Не липсваше нищо, но всичко беше леко разместено. Това едва ли беше някакво доказателство.

Алис провери и в банята. Най-сетне откри нещо.

— Господине, ако обичате — провикна се тя и посочи мивката. — Погледнете.

Миришеше силно на лавандула — сапунът беше нарязан на малки парченца. Пастата й за зъби също беше отворена и изстискана от тубичката.

— Ето. Както ви казах.

Собственикът изглеждаше угрижен. Искала ли госпожицата да се обадят в полицията? Той щял, разбира се, да попита другите гости дали са забелязали нещо, но след като нищо не липсвало… Мъжът не се доизказа.

Изведнъж Алис проумя: това не беше най-обикновено проникване с взлом. Който е влизал, е търсел нещо конкретно.

Кой знаеше, че Алис е тук? Нубел, Пол Отие, Карън Фльори и подчинените й, Шийла. Поне доколкото се сещаше Алис, никой друг.

— Не — побърза да каже тя. — Не викайте полиция. Нали не е изчезнало нищо. Но искам да се преместя в друга стая.

Собственикът започна да обяснява, че хотелът бил пълен, после обаче спря, забелязал изражението й.

— Ще видя какво мога да направя.

След двайсет минути настаниха Алис в друга част на хотела.

Тя беше притеснена. Провери дали е заключено и дали прозорците са добре затворени. Седна на леглото, заобиколена от багажа, и се запита какво да прави. Стана, обиколи мъничката стая, седна отново, пак се изправи. Още не беше сигурна дали да не се премести в друг хотел.

„Ами ако нощес онзи се върне?“

Включи се аларма. Алис подскочи като ужилена, после чу, че това всъщност е телефонът й, който звъни в джоба на якето.

— Allô, oui?

С облекчение чу гласа на Стивън, един от колегите археолози на Шийла от разкопките.

— Здрасти, Стив. Току-що се прибирам. Не съм си прослушала съобщенията. Какво има?

Алис пребледня: Стив й съобщи, че разкопките са прекратени.

— Но защо? Каква причина посочи Брейлинг?

— Каза, че не зависело от него.

— Само заради скелетите ли?

— От полицията не уточниха.

Сърцето й се разтуптя.

— И полицаите ли бяха там, когато Брейлинг ви го каза? — попита тя.

— Да, бяха отчасти заради Шийла — отвърна Стив, после замълча. — Просто се питах дали си я чувала, откакто си тръгна.

— Изобщо не съм я чувала от понеделник. Вчера опитах няколко пъти, тя обаче не отговаря на съобщенията ми. Защо?

— Очевидно е изчезнала. Брейлинг е склонен да го тълкува доста зловещо. Подозира, че е откраднала нещо от разкопките.

— Шийла не би го направила — възкликна Алис. — Изключено. Тя не е такава…

Но още докато го изричаше, пред очите й изникна гневното пребледняло лице на приятелката й. Алис се почувства предателка, изведнъж вече не бе толкова убедена.

— И от полицията ли мислят така? — попита настойчиво тя.

— Не знам. Просто е малко странно — отговори той. — Един от полицаите, които идваха в понеделник на разкопките, е бил блъснат от кола във Фоа, шофьорът е избягал, а полицаят е починал — продължи той. — Пишеше го във вестниците. Доколкото разбрах, двамата с Шийла са се познавали.

Алис се свлече на леглото.

— Извинявай, Стив. Трудно ми е да повярвам. Някой издирва ли я? Правят ли изобщо нещо?

— Исках да те помоля — каза плахо Стивън. — Бих го направил и аз, но утре рано сутринта си заминавам. Няма смисъл да стоя тук.

— Какво?

— Знам, че преди началото на разкопките Шийла е ходила при приятели в Шартр. Хрумна ми, че може би се е върнала при тях и просто е забравила да предупреди.

На Алис й се стори малко вероятно, но все беше нещо.

— Вече звъних на номера. Вдигна някакво момче, което ми заяви, че изобщо не било чувало за Шийла, но съм сигурен, че тя ми даде точно този номер. Вкарал съм го в телефона си.

Алис взе молив и хартия.

— Кажи ми го. Ще опитам и аз — рече тя, готова да пише. Ръката й замръзна. — Извинявай, Стив. — Гласът й прозвуча глухо, сякаш Алис говореше от много далеч. — Кажи го пак, ако обичаш.

— 02-68-72-31-26 — повтори той. — Нали ще ми съобщиш, ако разбереш нещо?

Беше номерът, който й бе дал Био.

— Можеш да разчиташ на мен — отговори Алис почти без да осъзнава какво казва. — Ще ти съобщя.

Знаеше, че трябва да се свърже с Нубел. Да му съобщи за мъжа и за срещата си с Био, но се колебаеше. Не беше сигурна, че трябва да се доверява на следователя. Той не бе направил нищо, за да спре Отие.

Алис бръкна в раницата и извади пътната карта на Франция. „Това е лудост. Най-малко осем часа път.“

Нещо не й даваше мира. Тя прегледа отново бележките, които си беше водила в библиотеката.

В планината от думи за катедралата в Шартр съвсем мимоходом се споменаваше и Светият Граал. Там също имаше лабиринт. Алис намери абзаца, който търсеше. Прочете го два пъти, после дръпна рязко стола изпод бюрото, седна с книгата на Одрик Бейар и я отвори на отбелязаната страница.

Съкровището на катарите е било изнесено тайно от Монсегюр. За да бъде прехвърлено под връх Суларак? Алис отгърна на картата в началото на книгата. Монсегюр не беше далеч от планината Сабартес. Ами ако съкровището е скрито там?

„Какво свързва Шартр и Каркасон?“

В далечината се чуха първите гръмотевици на задаваща се буря. Сега стаята беше окъпана в странна оранжева светлина, идваща от уличните лампи. Излезе вятър, който блъсна капаците на прозорците.

Когато Алис отиде да дръпне пердетата, западаха първите едри капки дъжд, които се взривиха като петна черно мастило по перваза. Искаше да тръгне веднага, но беше късно, а и на нея не й се шофираше в бурята.

Залости прозорците и вратите, включи алармата, после, както беше с дрехите, легна на кревата и зачака утрото.

В началото всичко беше същото. Познато, умиротворено. Тя се рееше в безтегловния свят, прозрачен и притихнал. После, сякаш хлътна в отвора под бесилка и запада рязко надолу пред отвореното небе към обраслите с дървета склонове на планината, устремили се към нея.

Тя знаеше къде е. При Монсегюр в началото на лятото.

Веднага щом краката й опряха земята, Алис се затича, като се препъваше по стръмната изровена горска пътека между две редици високи дървета. Дърветата бяха гъсти и бяха надвиснали над нея. Тя се вкопчваше в клоните, за да намали скоростта, но ръцете й минаваха през тях и между пръстите й се ронеха малки листенца, оцветили върховете им в зелено.

Стръмната пътека зави под нозете й лъкатушеше и се застъпваше сама със себе си, като запращаше Алис ту насам, ту натам, докато тя не зави зад ъгъла и не видя мълчаливата стена на огъня, изпречила се на пътя й. Алис вдигна ръце, за да затули лице от издулите се, съскащи червени, оранжеви и жълти пламъци, които шибаха въздуха и се гънеха като тръстика под повърхността на река.

Сънят се промени. Този път сред пламъците изникнаха не множество лица, които да придобият очертания, а само едно, на млада жена с нежно и въпреки това волево изражение, която се пресегна и взе от ръката на Алис книгата.

Тя пееше с меден глас.

Този път нямаше леденостудени пръсти. Огънят вече не се домогваше да я погълне. Сега тя се въртеше на спирала из въздуха като струйка дим, а жената я беше прегърнала със силните си ръце и я държеше здраво. Алис беше в безопасност.

Тя се усмихна, когато двете се понесоха заедно все по-нависоко и нависоко, към светлината, оставяйки света далеч под тях.

44.

Каркасон

Юли 1209 година

Алаис стана рано, събудена от звуците на трионите и на чуковете в двора. Погледна през прозореца към дъсчените галерии и заграждения, вдигани покрай стените на замъка Контал.

Внушителното дървено скеле бързо придобиваше форма. Приличаше на покрита алея за разходки в небето и осигуряваше чудесна видимост, така че стрелците с лъкове да обсипят врага с градушка от стрели, в случай че той проникнеше отвъд стените на Града.

Алаис се облече набързо и изтича на двора. Огънят в ковачницата бумтеше. Чуковете и наковалните дрънчаха, остреха и оформяха оръжието.

Докато стоеше пред конюшните, Алаис видя Гилем. Сърцето й трепна. „Забележи ме!“ Той не се обърна и не вдигна очи. Алаис махна към него, понечи да го извика, но страхът надделя и тя отпусна ръка. Не искаше да се унижава и да моли за обич, щом той не желаеше да й я дава.

Усърден труд кипеше не само вътре в замъка Контал, но и в Града. На главния площад стоварваха купчини камъни от Корбиерите за балистите и каменохвъргачките. Откъм работилницата за щавене на кожи се носеше възкисела миризма на пикоч — там приготвяха животински кожи, с които да предпазват галериите от пожар. През Нарбонската порта на върволица влизаха каруци, които караха хранителни запаси за Града: солено месо от Лапиеж и Лораге, вино от Каркасес, ечемик и пшеница от равнините, зрял боб и леща от градините на Сан Микел и Сан Висан.

В цялата суетня се долавяха гордост и целеустременост. Само облаците зловонен черен пушек над реката и мочурищата на север, където по заповед на виконт Транкавел бяха подпалили мелниците и нивите, напомняха колко истинска е надвисналата опасност.

Алаис отиде да чака Сажо на уговореното място. Умът й беше пълен с въпроси, които искаше да зададе на Есклармонд. Когато Сажо дойде, Алаис направо бе онемяла от вълнение.

Тя тръгна след него по безименните улици на предградието Сан Микел, докато двамата не излязоха при ниска врата недалеч от външните стени. Чуваше се как мъжете копаят ровове, за да попречат на врага да се доближи до стените и да ги взриви.

— Menina те чака вътре — каза Сажо и изведнъж лицето му стана сериозно.

— Ти няма ли да влезеш?

— Тя ми заръча да те доведа, после да се върна в замъка, за да намеря майордом Пелтие.

— Виж в Парадния двор — каза Алаис.

— Добре — отвърна момчето, отново усмихнато. — До скоро.

Алаис бутна вратата и се провикна, после се взря, за да открие Есклармонд, и си погледна в краката. Забеляза в здрача втори силует — седеше на стол в ъгъла на стаята.

— Влизай, влизай — подкани Есклармонд. — Мисля, че вече познаваш Симеон.

Алаис беше изненадана.

— Симеон ли? Вече? — възкликна тя радостно, след което се завтече към него и го хвана за ръцете. — Каква новина! Кога пристигна в Каркасон? Къде си отседнал?

Симеон се засмя гърлено.

— Толкова много въпроси! Бертран ми е споменавал, че като малка не си спирала да разпитваш!

Алаис се усмихна. Седна на скамейката до масата и прие чашата вино, която Есклармонд й предложи, като не преставаше да слуша какво говори Симеон на лечителката. Двамата вече общуваха с лекота, личеше, че се чувстват свързани един с друг.

Симеон разправяше сладкодумно, като преплиташе разказа за живота си в Шартр и Безие със спомените от светите земи. Времето минаваше неусетно, докато той говореше за хълмовете на Юдея през пролетта, за равнините край Елеонската планина, покрити с кремове, с жълти и морави перуники и розови бадемови дръвчета. Алаис го слушаше запленена.

Сенките се издължиха. Обстановката се промени, макар и Алаис да не разбираше какво точно става. Усещаше само, че е настръхнала и очаква с нетърпение какво ще се случи оттук нататък. Запита се дали Гилем и баща й усещат същото в навечерието на битка. Чувството за време, което сякаш виси на косъм.

Алаис погледна към Есклармонд, която седеше със скръстени в скута ръце и с ведро лице. Изглеждаше спокойна и овладяна.

— Сигурна съм, че баща ми ще дойде скоро — каза Алаис, защото се чувстваше виновна за закъснението му. — Даде ми дума.

— Знаем — потупа я по ръката Симеон.

Кожата му беше суха като пергамент.

— Може би ще се наложи да се изнесем оттук — рече Есклармонд и погледна към вратата, която си оставаше плътно затворена. — Собствениците на къщата ще се приберат скоро.

Алаис забеляза, че двамата се споглеждат. Понеже вече не издържаше на напрежението, тя се наведе напред.

— Вчера, Есклармонд, не отговори на въпроса ми. — Беше изумена колко спокоен е гласът й. — И ти ли си пазителка? Книгата, която баща ми издирва, на съхранение при теб ли е?

За миг думите й сякаш увиснаха във въздуха. После за изненада на Алаис Симеон прихна.

— Какво ти е разказал баща ти за Noublesso? — попита той с блеснали черни очи.

— Че винаги има петима пазители, дали обет да съхраняват книгите от Трикнижието за лабиринта.

— А обясни ли ти защо са петима?

Алаис поклати глава.

— Navigatairè, или водачът, кормчията, винаги е подкрепян от четирима посветени. Заедно те олицетворяват петте точки на човешкото тяло и силата на числото пет. Всеки пазител е избран заради своята сила, решителност и вярност. Християнин, сарацин, евреин, важни са душата, смелостта, а не кръвта, произходът или народността. Това отразява и естеството на тайната, която сме се зарекли да пазим и която принадлежи на всяка и на никоя вяра. — Той се усмихна. — Noublesso de los Seres съществува, макар и невинаги под това име, над две хилядолетия, за да пази и отстоява тайната. Понякога сме присъствали скрито, друг път сме живели, без да се крием.

Алаис се обърна към Есклармонд.

— Баща ми отказва да приеме, че си пазителка. Не може да повярва.

— В разрез с очакванията му е.

— Може да се случи и на Бертран — прихна пак Симеон.

— Не е предполагал, че петият пазител е жена — уточни Алаис, за да защити баща си.

— Едно време това не е било толкова важно — каза Симеон. — Египет, Асирия, Рим, Вавилон, тези древни култури, за които си слушала, са се отнасяли към жената с повече уважение, отколкото в нашите безпросветни дни.

Алаис се позамисли.

— Как смятате, дали Хариф е прав, че в планината книгите ще бъдат в по-голяма безопасност? — попита тя.

Симеон вдигна ръце.

— Не ни е работа да търсим истината или да се питаме какво ще бъде, или няма да бъде. Задачата ни е само да бдим над книгите и да ги пазим да не се повредят. За да сме сигурни, че са готови, когато възникне нужда от тях.

— Точно заради това Хариф избра не някого от нас, а баща ти да ги пренесе — продължи Есклармонд. — Заради положението си той е най-подходящият пратеник. Има на разположение хора и коне, за разлика от нас може да пътува свободно.

Алаис се подвоуми, не й се искаше да предава баща си.

— Не му се ще да напуска виконта. Разкъсва се между старите и новите си задължения.

— Всички ние се изправяме пред такъв избор — потвърди Симеон. — Всички сме се колебали по кой път да тръгнем. Бертран е щастливец, че толкова дълго не му се е налагало да избира. — Той стисна дланите на Алаис. — Бертран не може да протака. Трябва да го насърчиш да изпълни задълженията си. Досега Каркасон не е паднал, но и това може да се случи.

Алаис стана и отиде до огнището. Хрумна й нещо и сърцето й заби като обезумяло.

— Разрешено ли е някой друг да изпълни задълженията му? — попита тя с равен глас.

Есклармонд я разбра.

— Според мен баща ти няма да го допусне. Държи на теб прекалено много.

Младата жена отново се извърна с лице към тях.

— Преди да замине за Монпелие, призна, че мога да се справя. Всъщност вече ми е дал разрешение.

Симеон кимна.

— Така е, но положението се променя непрекъснато. Французите се приближават към земите на виконт Транкавел и както лично се убедих, от ден на ден пътищата стават все по-опасни.

Алаис продължи да упорства.

— Но аз ще тръгна в обратната посока — заяви тя, като премести поглед от единия към другия. — И не отговорихте на въпроса ми. Щом традициите на Noublesso не забраняват да поема това бреме от плещите на баща си, предлагам аз да го направя вместо него. Мога да се пазя много добре. Яздя чудесно, умея да се бия с меч и лък. Никой не би и заподозрял, че точно аз…

Симеон вдигна ръка.

— Тълкуваш погрешно колебанието ни, дете. Изобщо не се съмнявам в смелостта и решителността ти.

— Тогава ми дай благословията си.

Симеон въздъхна и се обърна към Есклармонд.

— Какво ще кажеш, сестро? Ако Бертран е съгласен, разбира се.

— Умолявам те, Есклармонд — рече Алаис, — подкрепи молбата ми. Познавам баща си.

— Не мога да ти обещая нищо — рече накрая другата жена, — но няма да споря с теб. — Алаис си позволи да се усмихне. — Ти обаче трябва да се съобразиш с решението му — настоя Есклармонд. — Ако той не ти разреши, си длъжна да се примириш.

„Татко няма да каже «не». Няма да го допусна.“

— Разбира се, че ще се подчиня на волята му — обеща тя.

Вратата се отвори и в стаята нахълта Сажо, следван от Бертран Пелтие.

Той прегърна Алаис, приветства с голямо облекчение и обич Симеон и поздрави по-сковано Есклармонд. Алаис и Сажо донесоха вино и хляб, а Симеон разказа какво се е случило.

За изненада на Алаис баща й го изслуша, без да го прекъсва. В началото Сажо слушаше с широко отворени очи, но после му се доспа и той се сгуши до прабаба си. Алаис не се включи в разговора — знаеше, че Симеон и Есклармонд ще я защитят по-добре, отколкото самата тя. Лицето на баща й беше сиво и прорязано от бръчки. Изглеждаше капнал от умора.

— И така, paire. Какво реши? Ще ми позволиш ли да тръгна?

Пелтие въздъхна.

— Не искам да те излагам на опасност.

Алаис се поободри.

— Знам и съм ти признателна за любовта. Но желая да помогна. Мога да го направя.

— Ще ви предложа нещо, което може би ще удовлетвори и двамата — обади се тихо Есклармонд. — Разрешете на Алаис да тръгне с Трикнижието, но да измине само част от пътя, да речем, до Лиму. Там имам приятели, които ще я подслонят на сигурно. После, щом приключите със задълженията си тук и виконт Транкавел пожелае да ви пусне, можете да се присъедините към Алаис и да продължите заедно към планината.

Пелтие се свъси.

— Не виждам как това ще помогне. Безумие е да тръгнеш на път в такива размирни времена, всички ще забележат, а ние искаме да избегнем най-вече това. Пък и не знам докога задълженията ми ще наложат да остана в Каркасон.

Очите на Алаис блеснаха.

— Лесно е. Ще разглася, че отивам да изпълня личен обет, който съм дала на сватбата си — заяви тя. — Мога да кажа, че искам да поднеса подарък на абата на Сан Хилер. Оттам е съвсем близо до Лиму.

— Това внезапно проявило се благочестие няма да убеди никого, особено мъжа ти — пошегува се най-неочаквано Пелтие.

Симеон размаха пръст.

— Чудесно се е сетила, Бертран. В такова време никой не би оспорил такова поклонничество. Освен това Алаис е дъщеря на майордома на Каркасон. Кой ще седне да се съмнява с намеренията й!

Пелтие се намести на стола, лицето му беше упорито и твърдо.

— Продължавам да смятам, че Трикнижието е защитено най-добре тук, в Града. Хариф няма откъде да знае в какво положение се намираме. Каркасон няма да бъде превзет.

— Всеки град може да падне, колкото и силен и непобедим да е. Знаеш го. Напътствията на Navigatairè са да му занесем книгите в планината. — Симеон впери в него черните си очи. — Разбирам, че точно сега не можеш да изоставиш виконт Транкавел. Вече го каза и ние го приехме. Така ти диктува съвестта, за добро или за лошо. — Той се замисли. — Но ако не отидеш ти, трябва да го направи някой друг вместо теб.

Алаис забеляза каква болезнена душевна борба води баща й. Трогната, тя се пресегна и сложи ръка върху неговата. Той не каза нищо, но все пак й благодари, като стисна пръстите й.

— Aquò es vòstre — пророни тихо Алаис.

Нека го направя вместо теб.

Пелтие тежко въздъхна.

— Ти, filha, се излагаш на голяма опасност. — Алаис кимна. — И въпреки това желаеш да го направиш?

— За мен такова служение ще бъде чест.

Симеон отпусна длан върху рамото на Пелтие.

— Тя, тази твоя дъщеря, е храбра. Непоколебима. Също като теб, стари ми приятелю.

Алаис не смееше дори да диша.

— Сърцето ме съветва да не го правя — рече накрая Пелтие. — Разумът ми казва друго… — Той замълча, сякаш се страхуваше от онова, което му предстои да каже. — Имаш разрешението ми, но само ако съпругът ти и господарката Агнес те пуснат, а Есклармонд те придружи.

Алаис целуна баща си.

— Направи мъдър избор — грейна Симеон.

— Колко души можете да ни предоставите, майордом Пелтие? — попита Есклармонд.

— Четирима, най-много шестима тежковъоръжени войници.

— И кога може да се уреди това?

— До седмица — уточни Пелтие. — Ако действаме прекалено бързо, ще привлечем вниманието. Трябва да поискам разрешение от господарката Агнес, а ти, Алаис — от съпруга си. — Тя отвори уста да каже, че Гилем няма и да забележи отсъствието й, но после размисли. — Ако искаш този твой план, filha, да се увенчае с успех, трябва да следваме установения ред. — Когато Пелтие се изправи да се сбогува, върху лицето му вече нямаше и следа от нерешителност. — Върни се в замъка Контал, Алаис, и намери Франсоа. Съобщи му най-общо какви са намеренията ти и му кажи да ме чака.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— След малко ще се върна и аз.

— Добре. Да взема ли с мен и книгата на Есклармонд?

Пелтие се усмихна горчиво.

— Тъй като Есклармонд ще те придружава, Алаис, съм убеден, че книгата ще бъде още известно време в безопасност при нея.

— Не исках да кажа, че…

Пелтие потупа торбата под наметалото си.

— Но книгата на Симеон… — Той бръкна под наметалото и извади овчата кожа, която Алаис бе зърнала за миг в Безие, докато Симеон я беше предавал на баща й. — Занеси това в замъка. Приший го в пътното си наметало. След малко ще взема и „Книга Слова“.

Алаис взе книгата и я сложи в чантата си, после вдигна очи към баща си.

— Благодаря ти, paire, че ми се довери.

Пелтие поруменя. Сажо скочи на крака.

— Ще отида да се уверя, че господарката Алаис се е прибрала благополучно у дома — заяви той.

Всички се засмяха.

— Браво, господине — рече Пелтие и го потупа по гърба. — Възложили сме всичките си надежди на теб.

— Виждам в нея твоите качества — сподели Симеон, докато минаваха през портата от Сан Микел към еврейския квартал. — Тя е смела, упорита, вярна. Не се дава лесно. И по-голямата ти дъщеря ли прилича толкова на теб?

— Ориан се е метнала на майка си — отвърна лаконично Пелтие. — Като външност и нрав прилича на Маргьорит.

Симеон се позамисли.

— Тя е омъжена за писаря на виконт Транкавел, нали?

Пелтие въздъхна.

— Бракът им не е много щастлив. Конгост не е млад и не приема начина й на живот. Но въпреки всичко е човек с положение в двореца.

Известно време вървяха, без да казват нищо.

— Щом прилича на Маргьорит, значи е красавица.

— Ориан притежава очарование и изящество. Мнозина мъже я ухажват. Някои дори не го крият.

— Дъщерите ти сигурно са голяма утеха за теб.

Пелтие стрелна с поглед Симеон.

— Алаис — да. — Той се поколеба. — Сигурно аз съм виновен, но компанията на Ориан ми е по-малко… Опитвам се да се отнасям еднакво към двете, но се опасявам, че ние с Ориан не се обичаме много.

— Лоша работа — прошепна Симеон.

Бяха излезли при портата. Пелтие спря.

— Жалко, че не мога да те убедя да останеш в Ciutat. Или поне в Сан Микел. Ако враговете ни са наблизо, извън градските стени няма да мога да те защитя…

Симеон го хвана за ръката.

— Притесняваш се прекалено много, приятелю. Сега вече аз съм си изиграл ролята. Дадох ти поверената ми книга. Другите две книги също са между тези стени. Имаш Есклармонд и Алаис, които да ти помагат. Какво да те занимавам със себе си? — Той погледна приятеля си с черни блеснали очи. — Сега мястото ми е при сънародниците ми.

Нещо в гласа му разтревожи Пелтие.

— Не приемам сбогуването за окончателно — заяви той разпалено. — Помни ми думата, преди да е изтекъл месецът, ще пием вино заедно.

— Съмнявам се не в думите ти, приятелю, а в мечовете на французите.

— Обзалагам се, че напролет всичко ще е приключило. Французите ще са докуцукали до дома с подвити опашки, графът на Тулуза ще търси нов съюз, а ние с теб ще седим край огъня и ще си спомняме за отминалата младост.

— Pas a pas, se va luènh — каза Симеон, докато го прегръщаше. — И предай на Хариф много поздрави от мен. Кажи му, че и досега чакам да изиграем онази партия шах, която ми обеща преди трийсет години!

Пелтие вдигна ръка за сбогом. Симеон мина през портата, без да се обърне.

— Майордом Пелтие!

Пелтие продължаваше да се взира в навалицата от хора, които вървяха към реката, но вече не виждаше Симеон.

— Messire! — повтори пратеникът, зачервен и запъхтян.

— Какво има?

— Трябва да отидете на Нарбонската порта, messire. Там цари смут.

45.

Алаис влезе тичешком в стаята си.

— Гилем!

Не се изненада, че стаята е празна, но все пак я обзе разочарование.

Заключи, откачи от колана си чантата и извади книгата. Беше с размерите на дамски псалтир. Дъсчените корици бяха облечени в кожа, малко износена по ъглите.

Алаис развърза кожените връзки. Първата страница беше празна, ако не се брои мъничкият бокал в златен лист в средата, който блещукаше като скъпоценен камък върху дебелия жълтеникав пергамент. Не беше по-голям от рисунката върху пръстена на баща й и върху merel, който тя бе притежавала за толкова кратко.

Алаис обърна страницата. Погледнаха я четири реда черни букви, изписани със сложен изящен почерк.

По краищата имаше рисунки и символи, образи, които се повтаряха като шев по подгъва на наметало. Птици, животни, фигури с дълги ръце и остри нокти. Алаис затаи дъх.

„Това са лицата и фигурите от сънищата ми.“

Запрелиства страниците. Текст имаше на всяка дясна страница, на обратната страна нямаше нищо. Алаис разпозна думи от езика на Симеон. В по-голямата си част книгата беше написана на нейния език. Първата буква от всяка страница беше откроена в червено, синьо или жълто със златно наоколо. Нямаше илюстрации по полетата, други букви в текста, които да са подчертани.

Алаис стигна до пергамента, скрит в средата на книгата. Той бе по-плътен и тъмен. На него имаше само няколко думи, придружени от редове цифри и мерки. Приличаше на карта. Различаваха се мънички стрелки, сочещи в различни посоки. Някои бяха златни, но повечето бяха черни.

Опита се да прочете страницата от горе и от ляво на дясно, но удари на камък: не долови никакъв смисъл. После се помъчи да разчете страницата от долу на горе, от дясно на ляво — пак никакъв смисъл. Накрая започна да чете редовете през един или думи от всеки трети ред, но и този път не разбра нищо.

„Гледай отвъд видимите образи, към тайните, скрити зад тях.“

Алаис се замисли. На всеки пазител — според способностите и познанията. Есклармонд имаше дарбата да изцерява и лекува, затова Хариф й беше поверил „Книга Отвари“. Симеон беше изучавал древната юдейска система на числата и на него бе дадена „Книга Числа“.

Какво е накарало Хариф да избере именно баща й за пазител на „Книга Слова“?

Погълната от мислите си, Алаис запали светилника и отиде до нощното шкафче. Извади малко пергамент, мастило и перо. Пелтие беше решен дъщерите му да се научат на четмо и писмо, понеже в светите земи беше разбрал колко ценно е това. Ориан се вълнуваше само от умения, прилягащи на една придворна дама в дворец: да танцува, да пее, да ловува със соколи, да бродира. Все повтаряше, че писането било за старците и за духовниците. Алаис обаче се бе възползвала от възможността. Беше схватлива.

Тя разгъна листа върху масата. Не разбираше какво е написано на пергамента, не можеше да се надява и да повтори красивия почерк, цветовете и стила. Но поне можеше да направи препис.

Отне й доста време. Щом приключи, остави пергамента на масата да изсъхне. Баща й можеше да се върне всеки момент в замъка Контал с „Книга Слова“, затова побърза, както бе предложил той, да скрие книгата.

Любимото й червено наметало нямаше да свърши работа. Платът беше много тънък и подгъвът бе издаден напред. Затова Алаис извади дебело кафяво наметало. Беше зимна дреха за лов. Разши канта отпред и направи отвор, за да пъхне книгата. После извади конците, които Сажо й беше донесъл от пазара — бяха съвсем същия цвят като плата, и приши книгата отзад.

Вдигна наметалото и се заметна с него. Сега висеше от едната страна, но щом вземеше и книгата на баща си, наметалото щеше да се изравни.

Имаше да свърши още само едно нещо. Остави наметалото на стола и провери дали мастилото е изсъхнало. Знаеше, че всеки момент могат да я прекъснат, затова сгъна пергамента и го пъхна в торбичката с лавандула, която стоеше под възглавницата й, като преди това заши отвора.

Огледа се и доволна от свършеното, се зае да прибира иглите и конците.

На вратата се почука. Алаис се втурна да отвори, очакваше, че е баща й. Но на прага стоеше Гилем, който явно не бе сигурен как ще го посрещнат. Познатата полуусмивка, обърканият поглед на малко момче.

— Може ли да вляза? — попита тихо той.

На Алаис й се искаше да го притисне до себе си, но се сдържа. Бяха казани прекалено много неща. Прекалено малко бяха забравени.

— Може ли?

— Тази стая е и твоя — рече весело тя. — Как бих могла да не те пусна?

— Твърде хладен прием — каза Гилем и затвори вратата. — Предпочитам да ми отговориш така не от задължение, а от радост.

— Аз… — Алаис се поколеба, замаяна от силния копнеж, който я плисна. — Радвам се да те видя, messier.

— Изглеждаш уморена — добави Гилем и понечи да докосне лицето й.

Колко лесно щеше да бъде Алаис да се поддаде. Да му се отдаде изцяло.

Тя затвори очи и почти усети как пръстите му се движат по кожата й. Милувка, лека като шепот и естествена като дишане. Алаис си представи как се отпуска в прегръдката му. Беше като замаяна, чувстваше се отмаляла.

„Не мога. Не бива.“

Наложи си да отвори очи и отстъпи.

— Недей — прошепна тя. — Много те моля, недей.

Гилем хвана ръката й и я стисна между дланите си. Алаис долови, че е притеснен.

— Скоро… освен ако Бог не се намеси, ще застанем лице в лице срещу тях. Когато дойде време, Алзьо, Тиери, останалите, всички ще поемем с конете. И може би няма да се върнем.

— Да — пророни тя. — Щеше й се поне мъничко живот да озари лицето му.

— Откакто сме се прибрали от Безие, Алаис, се държа лошо с теб — без причина и оправдание. Съжалявам и съм дошъл да ти поискам прошка. Ревнувам те твърде често и от ревност говоря неща… неща, за които съжалявам.

Алаис продължи да го гледа в очите, но не се престраши да отговори. Гилем се доближи още повече.

— Но ти не си недоволна, че ме виждаш.

Алаис се усмихна.

— Няма те при мен толкова дълго, Гилем, че и аз не знам какво чувствам.

— Искаш ли да те оставя?

Тя усети как в очите й напират сълзи, но се овладя. Не искаше Гилем да я вижда разплакана.

— Може би така е най-добре. — Тя бръкна в пазвата си и извади носна кърпичка, която пъхна в ръката му. — Има време нещата между нас да се оправят.

— Времето е единственото нещо, с което не разполагаме, малка ми Алаис — промълви той нежно. — Но ако Бог и французите го позволят, утре ще дойда пак.

Алаис си помисли за книгите и че съвсем скоро ще поеме на път. „Може би няма да го видя никога повече.“ Сърцето й се сви. Тя се поколеба, после го притисна силно, сякаш да запази топлината му в своето тяло.

Пусна го изведнъж, както го бе и прегърнала, после промълви:

— Всички сме в Божиите ръце. А сега, Гилем, моля те, върви си.

— Утре?

— Ще видим.

Алаис продължи да стои като статуя, докато Гилем не си тръгна. Сетне, погълната от мислите си, се върна до масата. Какво ли го е накарало да дойде? Любов? Съжаление? Или нещо друго?

46.

Симеон погледна към небето. Сивите облаци се блъскаха, оспорваха си пространството, затулвайки слънцето. Той се беше отдалечил доста от Града, но искаше да се прибере, докато не се е разразила бурята.

Щом излезе при гората, която отделяше равнините край Каркасон от реката, той забави крачка. Беше останал без дъх, бе прекалено стар, за да стигне пеш толкова надалеч. Отпусна се тежко на тоягата и разхлаби яката на дрехата си. Сега вече беше близо. Естир сигурно му беше сготвила нещо и може би му беше приготвила малко вино. Тази мисъл го поободри. Ами ако Бертран беше прав? Може би до пролетта всичко щеше да приключи.

Симеон не забеляза двамата мъже, които тръгнаха след него по пътеката. Изведнъж усети удар по главата и потъна в мрак.

Докато Пелтие отиде до Нарбонската порта, там вече се бе събрала тълпа.

— Пуснете ме да мина — изкрещя той и разбута множеството.

На земята се беше свлякъл някакъв човек. От раната на челото му течеше кръв.

Над него се бяха надвесили двама тежковъоръжени войници и бяха насочили копия към врата му. Непознатият очевидно беше музикант. Малкият му барабан беше продънен, свирката му беше пречупена на две и беше метната встрани.

— Какво става тук? — попита Пелтие. — С какво се е провинил този човек?

— Не спря, когато му наредихме — обясни по-възрастният от войниците. Лицето му беше изпъстрено с белези и стари рани. — Няма разрешение.

Пелтие приклекна до музиканта.

— Аз съм Бертран Пелтие, майордом на виконта. По каква работа идваш в Каркасон?

Мъжът примига и отвори очи.

— Майордом Пелтие ли? — прошепна той и се вкопчи в ръката му.

— Същият. Говори, приятелю.

— Besièrs es presa.

Безие е превзет.

Една жена наблизо едвам се сдържа да не извика и запуши устата си с ръка. Разтърсен, Пелтие скочи на крака.

— Ей, вие — разпореди се той, — доведете подкрепление да ви смени тук и придружете този човек до замъка. — Той погледна множеството и се провикна: — Чуйте добре какво ще ви кажа! Никой да не разгласява чутото. Скоро ще узнаем истината.

Щом стигнаха в замъка Контал, Пелтие нареди музикантът да бъде отведен в кухнята да превържат раните му, а той отиде незабавно да съобщи на виконт Транкавел. Малко по-късно, подкрепен със сладко вино и мед, музикантът беше отведен в donjon.

Беше блед, но се владееше. Пелтие се притесняваше, че мъжът няма да издържи прав, затова се разпореди да донесат стол.

— Как се казваш, amic79 — подкани Пелтие.

— Пиер дьо Мюрвиел, messire.

Виконт Транкавел седеше в средата, а съюзниците му го бяха наобиколили в полукръг.

— Benvenguda, Пиер дьо Мюрвиел — поздрави го той. — Носел си ни вести.

Човекът седеше с ръце на коленете, лицето му беше бяло като тебешир. Прокашля се и започна да говори. Бил родом от Безие, макар да прекарал последните няколко години в дворците в Навара и Арагон. Бил музикант, усвоил занаята от самия Реймон дьо Мирвал, най-добрия трубадур на Миди. Именно заради това владетелят на Безие го бил поканил в двора си. Музикантът решил да се възползва от възможността да се види отново със семейството си и приел поканата.

Говореше толкова тихо, че наобиколилите го трябваше да се напрегнат, за да го чуят.

— Разкажи ни за Безие — подкани Транкавел. — Не пропускай и най-малката подробност.

— В деня преди празника на света Мария Магдалена френската войска дойде пред градските стени и направи лагер на левия бряг на река Орб. Най-близо до реката бяха поклонниците и наемниците, просяците и несретниците, опърпана сбирщина, все хора боси, само по панталони и ризи. По-нататък, над шатрите, в море от зелено, златно и червено, се вееха знамената на владетелите и на църковниците. Вдигнаха флагщоци и насякоха дървета, за да оградят животните.

— Кой беше пратен да преговаря?

— Епископът на Безие — Рено дьо Монпейру.

— Мълви се, че е предател, messire — прошепна в ухото на Транкавел Пелтие, — и че вече е станал кръстоносец.

— Епископ Монпейру се завърна със списък заподозрени еретици, съставен от папските нунции. Не знам колко души са били посочени, messire, но със сигурност са били стотици. Там са били изброени имената на някои от най-влиятелните, най-заможните, най-благородните граждани на Безие, както и на последователи на новата Църква и обвинените, че са Bons Chrétiens. Ако консулите предадели еретиците, Безие щял да бъде пощаден. Ако ли не…

Той не се доизказа.

— Какъв беше отговорът на консулите? — попита Пелтие.

Това бе първият показател дали съюзът ще издържи пред лицето на французите.

— Че предпочитат по-скоро да се удавят във вълните на соленото море, отколкото да предадат съгражданите си.

Транкавел едва доловимо въздъхна:

— Епископът се изтегли от града, като взе със себе си неколцина свещеници християни. Командващият гарнизона Бернар дьо Сервиан се зае да организира защитата. — Той замълча и преглътна тежко. Дори Конгост, който се беше надвесил над пергамента, спря и вдигна очи. — Двайсет и втори юли започна съвсем спокойно. Беше горещо още по изгрев-слънце. Неколцина кръстоносци, от хората, които дори не били войници, а просто ги следвали, отишли на реката току под укрепленията на юг от града. От стената горе ги наблюдавали. Започнали да си разменят обиди. Един от routiers излязъл с олюляване на моста и започнал да ругае. Младежите горе на стената се вбесили дотолкова, че се въоръжили с копия и тояги, дори намерили отнякъде барабан и знаме. Решени да дадат добър урок на французина, те отворили портата и още преди някой да се усети какво става, се втурнали с крясъци надолу по склона и се нахвърлили на мъжа. Всичко приключило за секунди. Те метнали трупа на routier от моста в реката.

Пелтие погледна към виконт Транкавел. Лицето му беше бяло като платно.

— Гражданите викали от стените на момчетата да се върнат, но те били като главозамаяни и не искали и да чуят. Врявата привлякла вниманието на командващия наемниците, или roi, както го наричали подчинените му. Щом забелязал, че портата е отворена, той дал заповед за нападение. Най-после младежите видели опасността, но вече било прекалено късно. Routiers ги изклали на място. Малцината, които успели да се изплъзнат, се опитали да залостят портата, но routiers били много бързи и добре въоръжени. Успели да се промъкнат вътре и да я задържат отворена. След броени мигове френските войници, въоръжени с кирки, мотики и стълби, вече блъскали по градските стени. Бернар дьо Сервиан направил всичко по силите си, за да удържи положението, ала събитията се разиграли светкавично. Наемниците държали портата. Щом кръстоносците влязоха в града, започна клане. Навсякъде имаше трупове и осакатени тела, газехме до колене в кръв. Нашествениците изтръгваха от ръцете на майките невръстни деца и ги пробождаха с копията си. Обезглавяваха хората и набучваха главите на градската стена — да ги кълват гарваните, така че от горе свидетели на разгрома ни ставаха кървави страшилища, но не от камък, а от плът и кръв. Кръстоносците колеха де когото срещнат.

Виконт Транкавел вече не се сдържа и възкликна:

— Но как е възможно папските нунции и френските владетели да не спрат такава касапница? Знаеха ли какво става?

Дьо Мюрвиел вдигна глава.

— Знаеха, messire.

— Но избиването на невинни хора е в разрез с честта, с всички правила за водене на война — заяви Пиер-Роже дьо Кабаре. — Не мога да повярвам, че абатът на Сито с неговото религиозно усърдие и омраза към ереста ще допусне да се изтребват християнки и техните деца, та това е грях!

— Мълви се, че когато го попитали как ще различи благочестивите католици от еретиците, абатът отвърнал: „Tues-les tous. Dieu reconnaîtra les siens“80 — каза с глух глас Дьо Мюрвиел. — Поне така се говори.

Транкавел и Дьо Кабаре се спогледаха.

— Продължавай — нареди мрачно Пелтие.

— Големите камбани на Безие биеха тревога. Жените и децата се стичаха към църквите „Свети Юда“ и „Света Мария Магдалена“ в Горния град, вътре като добичета в кошара се наблъскаха хиляди хора. Католическите свещеници облякоха сутаните и запяха Реквиема, но кръстоносците избиха вратите и подложиха всички на сеч. — Гласът му трепна. — Само за няколко часа целият ни град беше превърнат в касапница. Започна плячкосването. Всичките ни хубави къщи бяха ограбени от алчни диваци. Чак сега френските владетели се опитаха да озаптят routiers, но не от съвест, а от сребролюбие. Routiers пък не можеха да преглътнат, че са лишени от плячката, която са си извоювали, и подпалиха града, за да не се възползва никой. Дървените къщи в бедняшките квартали лумнаха като факли. Гредите по покрива на катедралата не издържаха, свлякоха се и затиснаха хората отдолу. Пламъците бяха толкова яростни, че катедралата се сцепи по средата.

— Кажи ми, amic, колцина се спасиха? — попита виконтът.

Музикантът сведе глава.

— Никой не се спаси, messire. Освен шепата хора, които успяхме да избягаме от града. Всички останали са мъртви.

— Двайсет хиляди, изклани само за една сутрин! — пророни ужасен Реймон-Роже. — Как е възможно?

Транкавел вдигна глава и погледна музиканта.

— Ти, Пиер дьо Мюрвиел, си видял неща, които никой човек не бива да гледа. Проявил си голямо мъжество и храброст, като си ни донесъл тези вести. Каркасон ти е задължен и аз ще се погрижа да бъдеш пребогато възнаграден. — Той се замисли. — Преди да се сбогуваш, бих искал да те питам още нещо. Чичо ми Реймон, граф на Тулуза, участва ли в плячкосването на града?

— Според мен не, messire. Ако се вярва на мълвата, е останал в лагера на французите.

Транкавел погледна Пелтие.

— И това е нещо.

— А докато идваше към Каркасон, подмина ли някого по пътя? — попита Пелтие. — Новината за клането разчула ли се е?

— Не знам, messire. Гледах да не минавам по главните пътища, вървях все през клисурите на Лаграс. Но не видях войници.

Виконт Транкавел се извърна към консулите си, в случай че имат въпроси, но те мълчаха.

— Добре тогава — рече той и отново погледна музиканта. — Можеш да се сбогуваш. Още веднъж благодаря.

Веднага щом изведоха Дьо Мюрвиел, Транкавел се обърна към Пелтие.

— Защо никой не ни е съобщил? Би трябвало до нас да са достигнали поне някакви слухове. От клането са минали четири дни.

— Ако разказът на Дьо Мюрвиел е верен, не е имало кой да донесе вестта — напомни мрачно Дьо Кабаре.

— Дори и да е така — отвърна Транкавел, като махна с ръка, за да отхвърли забележката. — Незабавно изпрати ездачи — всички, които можем да заделим. Трябва да разберем дали кръстоносците са още в Безие, или вече са поели на изток. Победата ще ускори напредването им.

Той се изправи и всички се поклониха.

— Заповядай на консулите да разгласят из Ciutat лошата новина. Аз отивам в capela81 „Света Мария“. Изпрати при мен жена ми.

Докато се качваше към покоите, Пелтие имаше чувството, че влачи на краката си метални доспехи, а гърдите му са пристегнати с нещо, което му пречи да диша.

Алаис го чакаше на вратата.

— Носиш ли книгата? — попита тя въодушевено. Изражението му я накара да застине. — Какво има? Да не се е случило нещо?

— Не съм ходил, filha, в Сан Назари. Получиха се вести.

Пелтие седна тежко на стола.

— Какви вести?

Той долови страха в гласа й.

— Безие е паднал — отговори й. — Преди три-четири дни. Никой не се е спасил.

Алаис се свлече на скамейката.

— Всички ли са загинали? — попита тя ужасена. — И жените и децата?

— Сега сме на самия ръб на гибелта — потвърди баща й. — Щом те са в състояние да проявяват такава жестокост към невинни хора…

Алаис седна до него.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

Пелтие не помнеше някога да е долавял страх в гласа на дъщеря си.

— Можем само да чакаме — отвърна той.

— Но това не променя уговорката ни — рече тя предпазливо. — Ще ми разрешиш да отнеса Трикнижието на сигурно място, нали?

— Обстоятелствата се промениха.

На лицето й се изписа яростна решимост.

— Моите уважения към теб, paire, но заради това е още по-наложително да заминем. Ако не ни пуснеш, книгите ще останат като в капан вътре в Ciutat. Едва ли го искаш. — Тя замълча. — Такъв провал след всички жертви, които сте направили вие тримата със Симеон и Есклармонд, след всичките тези години, когато сте укривали книгите и сте ги пазили…

— Това, което се е случило в Безие, няма да се повтори тук — отсече Пелтие. — Каркасон може да издържи на обсадата. На всяка цена ще издържи. Ако оставим книгите тук, те ще бъдат в по-голяма безопасност.

Алаис се пресегна през масата и го хвана за ръката.

— Умолявам те, не се отмятай от думата си.

— Стига, Алаис — подвикна той рязко. — Не знаем къде е войската. Това, че Безие е бил сполетян от трагедия, вече не е новина. За нас тези събития може и да са новост, но оттогава са минали няколко дни. Нищо чудно предните отреди вече да са близо до Ciutat. Пусна ли те, все едно подписвам смъртната ти присъда.

— Но…

— Забранявам ти. Опасно е.

— Готова съм да поема риска.

— Не, Алаис — извика баща и, вече ядосан. — Няма да те принасям в жертва.

— Тогава ела с мен — извика тя. — Довечера. Хайде да вземем книгите и да тръгнем още сега, докато има възможност.

— Прекалено опасно е — повтори той упорито.

— Нима мислиш, че не го знам? Да, възможно е пътуването ни да завърши с меча на някой французин. Но със сигурност е за предпочитане да умрем, отколкото да допуснем страхът пред онова, което може да се случи, да ни открадне смелостта.

За нейна изненада баща й се усмихна.

— Такъв дух ти прави чест, filha — каза той сломено. — Но книгите ще останат в Ciutat.

Алаис го погледна ужасена и тичешком излезе от стаята.

47.

Безие

Два дни след неочакваната победа в Безие кръстоносците останаха в плодородните ливади и равнини около града. Беше истинско чудо, че са взели такава плячка с толкова малко жертви. Бог едва ли можеше да даде по-ясен знак, че делото им е справедливо.

Над тях се издигаха димящите развалини на големия град. В нелепата синева на лятното небе се носеше вихрушка от сива пепел, която вятърът развяваше над разгромената земя. От време на време се чуваше безпогрешно как се срутва зидария и рухват греди.

На другата сутрин кръстоносците се вдигнаха и поеха през равното поле на юг, към римския град Нарбон. Пред върволицата от мъже вървеше абатът на Сито заедно с папските нунции, чиято временна власт бе подсилена от смразяващия разгром на града, дръзнал да приюти ереста. Златните и белите кръстове се гънеха като тънко-претънко сукно по гърбовете на Божиите воини и сякаш улавяха лъчите на ослепителното слънце.

Победоносната войска се виеше като змия сред пейзажа, осеян със солени езера, мочурища и необходни пространства, покрити с жълти храсти, които ветровете откъм Лъвския залив брулеха яростно.

Френските войници, на които липсваха закалка и опит в климата на юга с неговите крайности, не бяха виждали никога места като тези. Те се кръстеха, защото съзираха в това знак, че наистина са навлезли в земи, изоставени от Бога.

На двайсет и трети юли в Капестан на среща с кръстоносците излязоха пратеници, оглавявани от архиепископа и виконта на Нарбон.

Това бе богат търговски град на Средиземно море, макар че сърцето му се намираше на известно разстояние навътре в сушата. И църковниците, и държавниците бяха чули слуховете за ужасите, сполетели Безие, и се надяваха да спестят на Нарбон същата участ. Затова бяха готови да жертват своята независимост и чест. Пред свидетели епископът и виконтът на града паднаха на колене пред абата и заявиха, че се подчиняват изцяло и безусловно на Църквата. Съгласиха се да предадат на нунциите всички известни им еретици, да изземат имуществото на катарите и на евреите, дори да платят налог върху притежаваното от тях, за да осигурят средства за Кръстоносния поход.

Условията бяха подписани след броени часове. Нарбон щеше да бъде пощаден. Едва ли някога са били набавяни по-лесно средства за водене на война.

И да са се изненадали от бързината, с която нарбонци преотстъпиха правата си, абатът и неговите нунции не го показаха с нищо. И да са били стреснати, че на техните сънародници им липсва смелост, мъжете, които бяха поели на поход под алените знамена на графа на Тулуза, не го изразиха на глас.

Беше дадена заповед за смяна на посоката. Кръстоносците щяха да пренощуват край Нарбон, а на заранта щяха да поемат към Олонзак. След това до самия Каркасон им оставаха само няколко дни.

На другия ден се предаде и укрепеният град Азил, който разтвори широко вратите си пред нашествениците. Доста семейства, изобличени като еретици, бяха изгорени на клада, набързо вдигната на главното тържище. Над тесните стръмни улички се изви черен пушек, който се плъзна над дебелите градски стени и започна да се стеле над равнините отвъд тях.

Малките замъци и селца се предадоха едно по едно, без да се вади и меч. Ларьодорт, град в съседство с Азил, последва примера му, същото сториха и селцата между тях. Кръстоносците намериха други укрепени селища обезлюдени.

Те взимаха каквото си харесат от препълнените хамбари и хранилища за плодове и продължаваха нататък. Войската рядко се натъкваше на съпротива, но я потушаваше яростно, светкавично и жестоко. Малко по малко злокобната слава на кръстоносците започна да се разпростира като черна сянка пред тях. Така лека-полека бе прекъсната отколешната връзка между жителите на Източен Лангедок и династията Транкавел.

В навечерието на празника на Сан Назари, седмица след победата в Безие, предните отреди на кръстоносците излязоха при Треб, изпреварвайки с два дни войската.

Следобедът ставаше все по-влажен. Маранята и светлината бяха изместени от намръщено сиво небе. Чуха се няколко гръмотевици, последвани от яростна светкавица. Точно когато кръстоносците минаваха през градската порта, оставена отворена, без стража, започнаха да падат първите капки дъжд.

Улиците бяха зловещо пусти. Всички бяха изчезнали, бяха хлътнали някъде като призраци или духове. Необятното небе бе изпъстрено с черно и мораво, по хоризонта препускаха накъсани облаци. Когато бурята се разрази и връхлетя върху равнините около града, горе прокънтя тътен, сякаш се разпадаше самият небосвод.

Конете се захлъзгаха по калдъръма. Всяка улица и пресечка се превърна в река. Дъждът се лееше яростно върху щитовете и шлемовете. По стъпалата на църквата се стрелкаха плъхове, които търсеха къде да се скрият от бурните въртопи. Кулата бе ударена от гръм, но не се подпали.

Войниците от Севера падаха на колене, кръстеха се и се молеха Бог да ги пощади. В плоските като тепсия земи около Шартр, в нивята на Бургундия и в горите на Шампан нямаше такива бедствия.

Бурята отмина с грохот също толкова неочаквано, колкото бе и връхлетяла. Въздухът стана свеж и приятен. Камбаните в близкия манастир забиха. Кръстоносците възприеха това като знак, че най-лошото е отминало, излязоха от гората и запретнаха ръкави. Оръженосците затърсиха безопасни ливади, където конете да попасат. Слугите се заеха да разопаковат вещите на господарите си и тръгнаха да събират сухи клони за огън.

Малко по малко станът се оформи.

Започна да се здрачава. Небето приличаше на пъстра черга в розово и мораво. След като отминаха и последните бели облаци, северняците зърнаха за пръв път кулите и бойниците на Каркасон, които внезапно изникнаха на хоризонта.

Градът сякаш се бе възправил от самата земя — каменна крепост в небето, която наблюдава величествено от високото света на човеците. Нищо от онова, което кръстоносците бяха чували, не ги беше подготвило за гледката на града, който бяха дошли да завоюват. Нямаше думи за великолепието му.

Той беше невероятен, покоряващ. Непревземаем.

48.

Симеон дойде на себе си в нещо като краварник. Имаше смътното усещане, че е пътувал дълго.

Смрадта беше ужасна — вонеше на пот, на кози, на влажна слама. На стената бяха окачени няколко хамута, в ъгъла до вратата, стигаща едва до раменете, беше подпряна вила. На отсрещната стена имаше пет-шест железни халки за връзване на добитък.

Симеон се огледа. Качулката, която му бяха сложили на главата, беше паднала до него на земята. Ръцете и краката му още бяха вързани.

Закашля се и се опита да изплюе грубите влакна от плата, после седна с усилие. Беше скован, всичко го болеше, затова припълзя бавно заднишком до вратата. Отне му доста време, но му олекна неимоверно, когато усети нещо твърдо зад гърба си. Изправи се търпеливо и за малко да удари с глава тавана. Заблъска по вратата, но тя беше залостена.

Симеон нямаше представа къде се намира. Помнеше като в просъница, че са го качили на кон и той е яздил през гора, сетне в равнина. Не познаваше добре околността, но предполагаше, че са някъде край Треб.

В тесния процеп под вратата виждаше ивица светлина, тъмносиня, но още не непрогледно черна, както е нощем. Долепи ухо до земята и чу шепота на похитителите си някъде наблизо.

Чакаха някого. При тази мисъл Симеон се вцепени — тя беше доказателство, от каквото той всъщност не се нуждаеше, че похищението не е извършено от случайни хора.

Дотътри се до другия край на краварника. След известно време се унесе, клюмнал на една страна.

Отърси се от съня, когато чу нечий крясък. Тутакси напрегна всяка клетка в тялото си. Чу как мъжете скачат на крака, после тъп удар: бяха махнали дебелата греда, която подпираше вратата.

На прага изникнаха три смътни силуета, откроили се на фона на ярката слънчева светлина отвън. Симеон примига, за да вижда по-добре.

— Къде е той?

Гласът беше на образован северняк, студен и властен. Настъпи мълчание. Някой вдигна по-високо факлата и озари Симеон, който продължаваше да стои и да примига в здрача.

— Доведете го при мен.

Сграбчиха Симеон за ръцете и го събориха на колене пред главатаря.

Французинът беше с жестоко дълго лице и с безизразни очи с цвят на кремък. Туниката и панталоните му бяха хубави, с кройка, каквато носеха мъжете на север, макар че от тях не личеше какво е положението му.

— Къде е тя? — попита той.

Симеон вдигна глава.

— Не разбирам — отвърна на идиш.

Ритникът го завари неподготвен. Едно от ребрата му изпука и той падна с подкосени крака. Нечии груби ръце го изправиха.

— Знам кой си, евреино — заяви мъжът. — Безсмислено е да ме разиграваш. Пак те питам. Къде е книгата?

Симеон отново вдигна глава.

Този път мъжът замахна към лицето му. В главата му се взриви болка, зъбите му изтракаха и устата му се напълни с кръв.

— Преследвам те като звяр, евреино — продължи французинът, — чак от Шартр и Безие дотук. Търпението ми се изчерпва. — Той направи крачка към Симеон и в студените му сиви очи блесна омраза. — Още веднъж: къде е книгата? На Пелтие ли я даде?

В съзнанието на Симеон изникнаха две мисли едновременно. Първо, че той не може да се спаси. И второ, че трябва да защити приятелите си. Още можеше да го направи. Очите му бяха подути и полузатворени, в разкъсаните му клепачи се събираше кръв.

— Имам правото да знам как се казва обвинителят ми — заяви той с разранена уста. — Ще се моля за теб.

Мъжът присви очи.

— Хич не се заблуждавай! Все някога ще ми кажеш къде си скрил книгата.

Симеон отметна глава.

Изправиха го на крака. Разкъсаха дрехите му и ги смъкнаха, сетне го проснаха върху една каруца, като единият мъж го държеше за ръцете, а другият — за краката. Кожен колан изплющя във въздуха точно преди токата да се забие в голата му кожа. Тялото му се сгърчи от болка.

— Къде е книгата? — Симеон затвори очи — коланът отново изплющя и се стовари върху гърба му. — В Каркасон ли е вече? Или още е у теб, евреино? — Французинът крещеше в такт с ударите. — Ще ми кажеш. Ти. Или те.

От раздраната кожа шурна кръв. По обичая на своите праотци Симеон започна да се моли, да изрича отколешни святи думи, които политаха в мрака и отклоняваха мислите му от болката.

— Où… est… le… livre82? — настояваше мъжът и всяка дума беше съпроводена с поредния удар.

Това беше последното, което Симеон чу, после мракът се пресегна и си го прибра.

49.

Предният отряд на кръстоносците пое по пътя от Треб и на празника на Сан Назари вече се бе доближил дотолкова, че стражата на Пентската кула го видя и запали огньовете. Камбаните забиха тревога.

На първи август вечерта лагерът на французите на отсрещния бряг на реката се бе разраснал и бе заприличал на втори, не по-малък град от палатки и шатри, от знамена и златни кръстове, проблясващи на слънцето. Владетели от Севера, наемници гасконци, войници от Шартр, Бургундия и Париж, стрелци с лъкове, свещеници, хора, които просто вървяха след кръстоносците.

След вечерната служба виконт Транкавел се качи на градските стени с бойниците, придружаван от Пиер-Роже дьо Кабаре, Бертран Пелтие и още един-двама. Към небето в далечината се виеше пушек. Реката приличаше на сребърна лента.

— Толкова много са.

— Не повече от очакваното, messire — отвърна Пелтие.

— След колко време според теб ще пристигне цялата войска?

— Трудно е да се каже със сигурност — рече той. — Такава многобройна бойна сила се придвижва бавно. Ще им попречи и жегата.

— Да, ще им попречи — съгласи се Транкавел. — Но няма да ги спре.

— Готови сме за настъплението им, messire. Градът се е запасил добре. Hourds83 са сковани и ще защитят стените от техните сапьори, всички разрушени или повредени участъци са поправени и преградени, по всички кули има хора. — Пелтие махна с ръка. — Въжетата, на които се крепят воденичните камъни в реката, са прерязани, реколтата е изгорена. Французите няма да намерят там нищо, което да им е от полза.

Най-неочаквано Транкавел се обърна с блеснали очи към Дьо Кабаре.

— Хайде да оседлаем конете и да нападнем. Преди да падне нощта и слънцето да залезе, да вземем четиристотин от най-храбрите мъже, от най-опитните бойци с копия и мечове и да прогоним французите от хълмовете ни. Те няма да очакват ние първи да влезем в бой. Какво ще кажеш?

Пелтие споделяше желанието те да нанесат първия удар. Знаеше обаче и че това ще е проява на върховно безумие.

— В равнините, messire, има бойни дружини, routiers, малки части от предния отряд.

Пиер-Роже дьо Кабаре също се намеси.

— Не жертвай хората си, Реймон.

— Но ако ние първи ги ударим…

— Подготвени сме за обсада, messire, а не за открита битка. Гарнизонът е силен. Тук са се стекли най-сърцатите, най-калените chevaliers, които само чакат случай, за да се докажат.

— Но… — въздъхна Транкавел.

— Ще ги пожертваш напразно — отсече твърдо другият мъж.

— Поданиците ви се доверяват, обичат ви — допълни Пелтие. — Ако се налага, ще жертват живота си за вас. Но е по-добре да изчакаме. Нека те първи започнат битка.

— Опасявам се, че на това място ни е довела моята гордост — прошепна виконтът. — Някак си не очаквах толкова скоро да се стигне дотук. — Той се усмихна. — Помниш ли, Бертран, как майка ми пълнеше двореца с песни и танци? Идваха да й свирят най-великите странстващи музиканти. Емерик дьо Пьогюлан, Арно дьо Каркасес, дори Гилем Фабр и Берна Аланам от Нарбон. Празниците и тържествата не свършваха.

— Чувал съм, че това е бил най-прекрасният двор в Окситания. — Пелтие отпусна ръка върху рамото на господаря си. — И отново ще бъде.

Камбаните замлъкнаха. Всички погледи бяха вперени във виконт Транкавел.

Когато той заговори, Пелтие с гордост забеляза, че в гласа на господаря му не е останала и следа от съмнение. Вече не беше малко момче, което си спомня детството, а пълководец в навечерието на битка.

— Бертран, заповядай да затворят страничните врати и да залостят портите и повикай командващия на гарнизона при мен в donjon. Ще бъдем готови да посрещнем французите.

— Може би да пратим и подкрепления в Сан Висан, messire — предложи Дьо Кабаре. — Кръстоносците ще започнат нападението оттам. И не можем да си позволим да преотстъпим подстъпите към реката.

Транкавел кимна.

Пелтие поизостана след другите и погледна земите наоколо сякаш за да ги запечата в съзнанието си.

На север стените на Сан Висан бяха в ниското и почти не бяха защитени от кули. Ако нахлуеха в предградията, нашествениците щяха да се приближат под прикритието на къщите на разстояние, от което можеха да обстрелват със стрели стените на Града. Южното предградие Сан Микел щеше да издържи по-дълго.

Каркасон наистина беше готов за обсада. Имаше предостатъчно храна: хляб, сирене, зрял боб и кози за мляко. Но вътре в градските стени имаше прекалено много хора и Пелтие се притесняваше дали ще стигне водата. По негово нареждане край всеки кладенец бе поставена стража, която да разпределя дажбите.

Докато излизаше от Пентската кула на двора, Пелтие усети, че мислите му го връщат отново към Симеон. Беше пращал на два пъти Франсоа за новини в еврейския квартал, но и двата пъти той се бе връщал с празни ръце и от ден на ден тревогата на Пелтие ставаше все по-голяма.

Огледа набързо двора и реши, че може да се отскубне за няколко часа.

Отправи се към конюшните.

Тръгна по най-прекия път през равнините и горите, без да изпуска от поглед стана на кръстоносците в далечината.

Макар че еврейският квартал беше оживен и по улиците имаше хора, всички бяха някак неестествено смълчани и притихнали. По лицата на младо и старо се четяха страх и безпокойство. Всички знаеха, че битката ще започне скоро. Докато Пелтие яздеше по тесните улички, жените и децата го гледаха с тревожни очи и търсеха да уловят надежда. Той нямаше какво да им предложи.

Никой нямаше вести от Симеон. Пелтие намери сравнително лесно жилището му, но вратата беше залостена. Слезе от коня и почука в къщата отсреща.

— Търся човек на име Симеон — обясни, когато му отвори разтревожена жена. — Знаеш ли за кого говоря?

Тя кимна.

— Дойде заедно с другите от Безие.

— Помниш ли кога за последно си го виждала?

— Преди няколко дни, още преди да научим за Безие, той отиде в Каркасон. Някакъв мъж дойде да го повика.

Пелтие се свъси.

— Какъв мъж?

— Слуга в двореца. С рижа коса — отвърна жената, сбърчила нос. — Симеон явно го познаваше.

Пелтие бе още по-озадачен. По описанието приличаше на Франсоа, но как беше възможно?

— Тогава го видях за последен път.

— Значи твърдиш, че Симеон не се е върнал от Каркасон.

— Ако има поне малко ум в главата си, няма да се прибира. В града ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Възможно ли е да се е върнал, без да си го видяла? — попита отчаян той. — Може би си спяла. И не си забелязала, че се е прибрал.

— Виж — рече жената и посочи къщата отсреща. — Можеш да се увериш сам. Празно е.

50.

Ориан отиде на пръсти по коридора пред стаята на сестра си.

— Алаис! — Гиранд беше сигурна, че е излязла с баща им, но Ориан беше предпазлива. — Sòrre84?

Отвори вратата и се пъхна вътре. Бързо и ловко се зае да претърсва вещите на Алаис. Стъкленици, шишенца, купи, дрешника, шкафовете, пълни с парчета плат, благовония и уханни билки. Ориан потупа с ръка възглавниците и откри торбичка с лавандула, към която не прояви любопитство. Сетне провери и леглото, както и под него. Нямаше нищо, освен мъртви насекоми и паяжини.

Извърна се отново с лице към стаята и забеляза, че върху стола, където Алаис шиеше, е метнато дебело кафяво ловджийско наметало. Защо зимно наметало по това време на годината?

Ориан го взе и веднага забеляза, че нещо не е наред. Дрехата увисна на една страна. Вдигна подгъва и видя, че вътре в него е зашито нещо.

Разпра набързо шева, пъхна пръсти и извади малък правоъгълен предмет, увит в парче лен.

В този миг вниманието й бе привлечено от звук в коридора. Ориан скри светкавично пакета под дрехата си и върна наметалото на стола.

На рамото й се стовари тежка ръка. Ориан подскочи.

— Какво правиш? — попита мъжки глас.

— Гилем! — ахна Ориан и притисна ръка до гърдите си. — Уплаши ме.

— Какво правиш в стаята на жена ми, Ориан?

Тя вирна брадичка.

— Бих могла да ти задам същия въпрос.

Забеляза в здрача на стаята, че Гилем помръква, и разбра, че го е засегнала по болното място.

— Аз имам пълното право да съм тук, докато ти… — Той погледна наметалото, после отново Ориан. — Какво правиш?

Тя се взря в очите му.

— Не те засяга.

Гилем изрита с ток вратата и я затвори.

— Самозабравяш се, госпожо — рече той и сграбчи Ориан за китката.

— Не бъди глупав, Гилем — каза тя тихо. — Отвори вратата. — И двамата не ни чака нищо добро, ако някой дойде и ни завари заедно.

— Не ме разигравай, Ориан. Нямам настроение за това. Няма да те пусна, докато не ми кажеш какво правиш тук. Той ли те прати?

Ориан го погледна, искрено объркана.

— Не знам за какво говориш, Гилем, наистина.

Той впи пръсти в кожата й.

— Нима си въобразяваше, че няма да забележа, а? Видях ви заедно, Ориан.

Плисна я облекчение. Сега вече разбра причината Гилем да е толкова ядосан. Ако той наистина не бе познал човека, с когото Ориан беше разговаряла, можеше да обърне недоразумението в своя полза.

— Пусни ме! — Тя се опита да се отскубне. — В случай че си забравил, messire, тъкмо ти настоя да не се срещаме повече. — Тръсна черната си коса и го погледна с пламнали очи. — И да реша да потърся утеха другаде, какво те засяга? Нямаш права над мен.

— Кой е той?

Ориан бързо трябваше да посочи име, което да го убеди.

— Преди да ти кажа, искам да ми обещаеш, че няма да правиш нищо безразсъдно — примоли се тя, за да печели време.

— Точно сега, госпожо, не си в положение да поставяш условия.

— Нека поне отидем някъде другаде — в стаята ми, на двора, навсякъде, но не и тук. Ако Алаис се върне…

Ориан долови, че е улучила слабото му място. Сега Гилем се страхуваше най-много да не би Алаис да открие изневярата му.

— Добре тогава — грубо каза той.

Отвори рязко вратата и почти изтика Ориан в коридора. Докато стигнат стаята й, тя вече беше събрала мислите си.

— Говори! — заповяда Гилем.

С очи, вперени в пода, тя призна, че се е поддала на ухажването на нов обожател, син на един от съюзниците на виконта. Бил отдавна влюбен в нея.

— Вярно ли е? — попита Гилем.

— Да, кълна се в живота си — пророни Ориан и го погледна с премрежени очи.

Гилем още имаше съмнения, но в очите му трепна нерешителност.

— Това не отговаря на въпроса какво търсеше в стаята на жена ми.

— Просто пазех доброто ти име — отвърна Ориан. — Връщах нещо твое там, където би трябвало да бъде.

— Какво?

— Мъжът ми намери в стаята мъжка катарама от мед и сребро.

— Изгубил съм точно такава — призна Гилем.

— Жеан реши да открие на кого е и да разгласи името му. Понеже знаех, че е твоя, си казах, че е най-безопасно да я върна в стаята ти.

Гилем се свъси.

— А защо не я върна на мен?

— Избягваш ме, messire — пророни тя едва чуто. — Не знаех кога и дали изобщо ще те срещна. Пък и ако ни видеха заедно, това щеше да бъде доказателство за онова, което е било между нас.

Ориан усети, че не го е убедила. Ръката му се плъзна към ножа на кръста му.

— Ако кажеш и дума на Алаис, Ориан, ще те убия, Бог да ме порази, ако не го сторя — закани се Гилем.

— Алаис няма да научи от мен — заяви тя, после се усмихна. — Освен, разбира се, ако нямам друг избор. Трябва да се защитавам. — Ориан замълча. Гилем си пое дълбоко въздух. — А и искам да те помоля за една услуга — допълни тя.

Той присви очи.

— И ако не го направя?

— Искам да знам само дали баща ми е поверил на Алаис да пази нещо ценно, нищо повече.

— Искаш от мен да шпионирам жена си?! — възкликна невярващо Гилем. — За нищо на света няма да направя такова нещо, Ориан, а ти няма да я разстройваш, разбра ли?

— Аз да я разстройвам? Страхуваш се да не бъдеш разкрит, затова си толкова великодушен. Не аз, а именно ти, Гилем, предаваше Алаис, когато лежеше до мен. А аз търся само сведения. И с твоя помощ, и без нея ще науча каквото ми трябва. Но ако започнеш да ми пречиш…

Тя остави заканата да виси във въздуха.

— Няма да посмееш.

— Колко му е да разкажа на Алаис всичко… Тя, Гилем, ще ми повярва. Душата ти се е изписала върху лицето.

Отвратен от нея и от себе си, Гилем отвори рязко вратата.

— Проклета да си, Ориан — рече той и излезе като хала.

Ориан се усмихна. Гилем се беше хванал в капана.

Цял следобед Алаис се беше опитвала да намери баща си. Не го беше виждал никой. Тя се бе престрашила да отиде до Града с надеждата да поговори с Есклармонд. Но тя и Сажо вече не бяха в Сан Микел и явно не се бяха прибрали у дома.

Накрая, изтощена и притеснена, Алаис се върна в стаята си. Не можеше да си легне. Беше много нервна и разтревожена, затова запали светилника и седна на масата.

Камбаните бяха били един часа, когато Алаис се събуди от стъпки пред вратата.

— Риксанд? — прошепна в тъмното. — Ти ли си?

— Не, не е Риксанд.

— Гилем!

Той излезе на светло и се усмихна, сякаш не бе сигурен, че е добре дошъл.

— Извинявай. Знам, обещах да те оставя, но… може ли?

Алаис изправи гръб на стола.

— Бях в параклиса — продължи Гилем. — Молих се, но не съм сигурен, че думите ми са се издигнали нагоре.

Той седна в края на леглото. След кратко колебание Алаис отиде до него. Беше очевидно, че нещо го мъчи.

— Ела — прошепна тя. — Нека ти помогна.

Алаис развърза връзките на ботушите му и му помогна да разкопчае доспехите и колана. Кожата и катарамата се свлякоха с трясък на пода.

— Какво ще стане според виконт Транкавел? — попита Алаис.

Гилем легна и затвори очи.

— Той смята, че кръстоносците ще нападнат най-напред Сан Висан, после Сан Микел, за да се доближат до стените на самия Ciutat.

Алаис седна до него и вдигна косата, паднала върху лицето му. Потрепери от допира.

— Не е зле да поспиш, messire. Трябват ти сили за предстоящата битка.

Той отвори лениво очи и й се усмихна.

— Би могла да ми помогнеш…

Алаис също се усмихна и се пресегна да вземе отварата от розмарин, която държеше на нощното си шкафче. Коленичи до Гилем и се зае да втрива в слепоочията му сладката течност.

— Ходих да търся татко и се отбих до стаята на сестра ми. Стори ми се, че при нея има някой.

— Сигурно Конгост — отвърна рязко Гилем.

— Едва ли. Той и другите писари спят в Пентската кула, в случай че виконтът има нужда от тях. — Тя се замисли. — Чу се смях.

Гилем сложи пръст върху устните й, за да я спре.

— Стига сме говорили за Ориан — прошепна той и я притегли към себе си. Алаис усети вкуса на вино върху устните му. — Миришеш на лайка и на мед — рече Гилем. Пресегна се и развърза косата й, която се спусна като водопад върху лицето й. — Mon cor.

Бавно и внимателно, без да сваля поглед от лицето й, смъкна роклята й, която падна на пода като зимна кожа. После вдигна покривалото на леглото и Алаис легна върху възглавниците, които още пазеха спомена за него. Гилем се надвеси над нея. Тя почувства дъха му като летен ветрец по кожата си. Устните му заиграха, езикът му се завъртя по гърдите й. Тя затаи дъх, когато Гилем стисна с устни зърното на гърдата й и започна да го възбужда с език.

Той вдигна глава. Усмихна се едва-едва.

После, все така без да сваля очи от нейните, се смъкна между голите й крака. Алаис се взря немигащо и тъжно в кафявите му очи.

— Mon cor — повтори Гилем.

Проникна бавно и полека в нея. За миг застина, сякаш си почиваше.

Алаис се почувства силна, могъща — в този миг можеше да направи всичко и да бъде всякаква. В крайниците й започна да се просмуква упойваща тежка топлина, която я изпълни и погълна сетивата й. Не чуваше нищо, освен сърцето си. Изгуби представа за време и пространство. За нея не съществуваше друго, освен Гилем и трепкащите сенки на светилника.

Гилем започна да се движи плавно.

— Алаис.

Думата се плъзна между устните му.

Алаис сложи ръце на гърба му. Усети силата, мощта в загорелите му от слънцето ръце и стегнати бедра, нежните косъмчета по гърдите му, които се докосваха до кожата й. Езикът му, топъл, влажен и ненаситен, проникна между устните й.

Тласкан от желание и похот, Гилем дишаше все по-учестено. Алаис го притисна до себе си, когато той извика името й. Потрепери, после застина.

Малко по малко тътенът в главата й утихна и накрая не остана нищо освен приглушената тишина в стаята.

По-късно, след трескав шепот в тъмното, двамата се унесоха и заспаха. Дървеното масло в светилника изгоря. Пламъкът трепна и угасна. Луната пое сребърния си ход по небето. Скоро се появи моравата светлина на изгрева. Двамата не забелязваха нищо, усещаха се само един друг, докато спяха прегърнати: съпруг и съпруга, отново влюбени.

Помирени.

51.

Четвъртък, 7 юли 2005 година

Алис се събуди броени секунди преди да иззвъни будилникът. Беше се проснала на леглото сред разпилени листове.

Пред нея бяха родословното дърво и записките, които си беше правила в библиотеката в Тулуза. Усмихна се. Точно както по време на следването, когато постоянно беше заспивала върху писалището.

Въпреки взлома от предната вечер сега Алис беше в добро настроение.

Протегна се и стана да отвори прозореца. Небето беше прорязано от бледи ивици светлина и плоски бели облаци. Склоновете на Града бяха в сянка, а из тревата по брега под градските стени блещукаше ранна утринна роса. По покривите се надпяваха чучулиги и мушитрънчета. Навсякъде личаха следите от разразилата се буря: подгизнали кашони и вестници се бяха струпали в локвите по паркинга.

Алис не искаше да напуска Каркасон, сякаш, ако заминеше, щеше да ускори някакво събитие. Но трябваше да предприеме нещо и в този момент Шартр бе единственото, което можеше да я отведе при Шийла.

Денят беше добър за пътуване.

Докато събираше листовете, Алис си каза и че постъпва разумно. Не искаше да седи тук като жертва и да чака човекът от предната вечер да се върне.

Обясни на администраторката, че ще замине за един ден, но че не освобождава стаята.

— Чака ви една жена, госпожице — каза момичето и посочи към фоайето. — Тъкмо смятах да ви звънна.

— О! — Алис се обърна. — Обясни ли защо?

Администраторката поклати глава.

— Добре. Благодаря ви.

— Сутринта получихте и това — добави момичето и й подаде писмо.

Алис погледна пощенското клеймо. Писмото беше пуснато вчера във Фоа. Почеркът не й беше познат. Алис посегна да отвори плика, когато при нея дойде жената, която я чакаше.

— Доктор Танър? — попита тя.

Изглеждаше притеснена.

Алис прибра писмото в джоба на якето си.

— Да, аз съм.

— Идвам по молба на Одрик Бейар. Той пита дали ви е възможно да отидете на гробищата.

Жената й беше смътно позната.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита Алис.

Жената се поколеба.

— От „Даниел Дьолагард“ — отговори тя припряно. — Адвокатската кантора.

Алис отново се взря в нея. Не помнеше да я е виждала предния ден, но в кантората имаше много хора.

— Господин Бейар ви чака на гроба на семейство Жиро-Био.

— Така ли? — възкликна Алис. — А защо не е дошъл самият той?

— Трябва да тръгвам.

После жената бързо излезе. Алис беше озадачена. Обърна се към администраторката, която сви рамене.

Погледна си часовника. Трябваше да тръгва. Чакаше я дълъг път. От друга страна, десет минути нямаше да я забавят много.

— A demain85 — каза тя на момичето от рецепцията, но то не й обърна внимание, погълнато от всекидневната си работа.

Алис се отби до колата да остави раницата, после, кой знае защо подразнена, пресече забързано улицата и тръгна към гробищата.

Алис мина през високата желязна порта. Ранната суетня в пробуждащия се Град, бе заменена с покой.

Отдясно имаше ниска белосана постройка. Отвън на куки бяха накачени черни и зелени пластмасови лейки. Алис надзърна през прозореца и видя, че на облегалката на един от столовете е метнато старо яке, а на масата е отворен вестник, сякаш някой току-що е излязъл.

Тръгна бавно по централната алея и изведнъж се притесни. Всичко наоколо я потискаше. Издялани сиви надгробни камъни и надписи върху черен гранит, места за вечен покой. По много от гробовете имаше цветя, някои живи и вече повехнали, други изработени от коприна, пластмаса или порцелан.

Алис намери сравнително лесно гроба на Жиро-Био. Над него имаше каменен ангел с разперени ръце и прибрани криле.

Огледа се. Нямаше и следа от Бейар.

Тя прокара пръсти по повърхността. Тук бяха погребани повечето роднини на Жан Жиро, жена, за която не знаеше друго, освен че е връзката между Одрик Бейар и Грейс. Едва сега, докато стоеше и се взираше в имената от фамилията, Алис си даде сметка колко е странно, че тук се е намерило място и за леля й.

Вниманието й беше привлечено от някакъв шум, който дойде откъм съседните алеи. Алис се огледа: очакваше да види възрастния мъж от снимката.

— Доктор Танър?

Пред нея стояха двама мъже, и двамата в леки летни костюми, и двамата тъмнокоси и със слънчеви очила.

— Да?

По-ниският й показа значка.

— Полиция. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

На Алис й причерня.

— Във връзка с какво?

— Няма да отнеме много време, madame.

— Бих искала да видя служебните ви карти.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади карта. Алис нямаше представа дали е истинска. Но пистолетът в кобура под сакото си изглеждаше съвсем истински. Сърцето й заби лудешки.

Тя се престори, че чете картата, но всъщност хвърли един поглед към гробищата. Нямаше никого. Алеите бяха съвсем безлюдни.

— Във връзка с какво? — повтори Алис, като се опита да не издава вълнението си.

— Бихте ли дошли с нас?

„Не могат да ми направят нищо посред бял ден.“

Едва сега Алис се сети защо жената, дошла да я повика на гробищата, й се е сторила позната. Приличаше на мъжа, когото бе зърнала за кратко предната вечер в стаята си. „На този мъж тук.“

С периферното си зрение зърна няколко циментови стъпала, водещи към най-новата част на гробищата. Зад нея имаше портичка.

Мъжът я хвана за ръката.

— Maintenant86, доктор Тан…

Алис изненада мъжете и хукна устремно. Те не успяха да реагират навреме. Чу се вик, но Алис вече беше слязла по стъпалата и излезе на бегом през портичката на Шеман дез Англе.

Автомобилът, който пърпореше нагоре по хълма, удари спирачки. Алис не спря. Нахълта през паянтовата вратичка на някаква нива отпред и се завтече през редиците лози, като се препъваше по разораната пръст. Чувстваше, че мъжете я гонят и вече я настигат. Кръвта бумтеше в ушите й, мускулите на краката й се бяха изопнали като струни.

В долния край на нивата имаше ограда от гъсто наслагана бодлива тел, която беше прекалено висока. Алис се огледа уплашено. В ъгъла на другия край зърна дупка. Просна се на земята и запълзя по корем. Острите скали и камъни се забиваха в дланите и коленете й. Провря се под бодливата тел, която се закачи на якето й и я хвана здраво, като муха в паяжина. Алис се дръпна и със свръхчовешко усилие се отскубна, оставяйки върху телта парче дънков плат.

Озова се в градина с дълги лехи с високи бамбукови пръчки, които крепяха сини домати, тиквички и зрял боб. Алис наведе глава и хукна на зигзаг към прикритието на стопанските постройки. Когато излезе иззад ъгъла, към нея се хвърли огромен пес на тежка желязна верига, който залая яростно и затрака зловещо със зъби. Алис едва се сдържа да не запищи.

Главният вход на фермата извеждаше направо на оживената централна улица в подножието на хълма. Щом излезе на тротоара, Алис си позволи да хвърли един поглед през рамо. Зад нея се бе разпростряло безлюдно притихнало пространство. Мъжете се бяха отказали да я преследват. Спря се задъхана, докато ръцете и краката й спрат да треперят. Мозъкът й отново започна да работи.

„Какво ще правиш сега?“ Мъжете щяха да я чакат в хотела. Алис не можеше да се върне там. Потупа се по джоба и с облекчение видя, че при паническото си бягство не е изгубила ключовете от колата. Раницата й беше пъхната под предната седалка.

„Трябва да се обадиш на Нубел.“

Изтупа се. Дънките й бяха целите в пръст и бяха раздрани на коляното. Единственият й шанс беше да се върне при колата и да се моли мъжете да не я чакат там.

Алис забърза по улица „Барбаркан“. Всеки път, когато се зададеше автомобил, навеждаше глава. Подмина църквата, сетне пое по пресечка вдясно.

„Кой ли ги е пратил?“

Вървеше бързо, като не излизаше от сянката. Беше трудно да се каже къде завършва една къща и започва следващата. Изведнъж Алис настръхна. Спря и погледна надясно, към красива къща с жълти стени — очакваше някой да я наблюдава от вратата. Тя обаче беше затворена, а капаците по прозорците бяха залостени. След кратко колебание Алис продължи.

Дали изобщо да ходи в Шартр?

Реши, че зад всичко това стои Отие. Той смяташе, че именно Алис е откраднала пръстена. И си беше наумил на всяка цена да си го върне.

„Обади се на Нубел.“

Не! Дотук инспекторът не бе помогнал с нищо. Един полицай беше мъртъв. Шийла беше изчезнала. По-добре беше да разчита на себе си.

Стигна до стълбите, които свързваха улица „Тривал“ с паркинга. И да я чакаха, мъжете по-вероятно стояха пред главния вход на хотела. Стъпалата бяха стръмни, от тази страна имаше висока стена и Алис не можеше да види какво става долу. Нея обаче щяха да я забележат. Ако наистина бяха там, щеше да разбере прекалено късно.

„Има само един начин да проверя.“

Пое си дълбоко дъх и хукна нагоре по стълбите, краката й получиха сили от адреналина, плиснал се в жилите й. В горния край Алис спря и се огледа. Имаше два-три автобуса и няколко автомобила. Хора почти не се забелязваха.

Колата й си беше на мястото. Алис се сниши и се запровира между редиците спрени коли. Седна с разтреперани ръце. Очакваше мъжете да изникнат отнякъде. Заключи вратите и запали.

Огледа се трескаво и стисна волана така, че ръцете й чак побеляха. Изчака една каравана и мъжът на входа на паркинга да вдигне бариерата. Натисна газта и се стрелна устремно право към изхода. Пазачът изкрещя и отскочи назад, но Алис не му обърна внимание.

52.

Одрик Бейар стоеше с Жан на перона на гарата във Фоа и чакаше влака за Андора.

— Десет минути — каза Жан, след като си погледна часовника. — Още не е късно. Можеш да размислиш и да дойдеш с мен.

Той се усмихна на упорството й.

— Знаеш, че не мога.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Посветил си трийсет години, Одрик, на това да разказваш за тях. За Алаис, сестра й, баща й, съпруга й, цял живот си живял заедно с тях. — Гласът й отекна. — А живите?

— Техният живот, Жан, е и мой живот — отвърна Бейар със стаено достойнство. — Думите са единственото ни оръжие срещу лъжите на историята. Трябва да свидетелстваме за истината. Не го ли правим, онези, които обичаме, умират повторно. — Той се замисли. — Няма да намеря покой, докато не разбера как е завършило всичко.

— След осемстотин години? Не е изключено истината да е погребана много дълбоко. — Жан се поколеба. — И така може би е по-добре. За предпочитане е някои истини да си останат скрити.

Бейар се беше загледал в планините отпред.

— Знаеш, съжалявам, че внесох в живота ти толкова скръб.

— Друго имах предвид, Одрик.

— Но аз живея за това — продължи той, сякаш не бе чул Жан. — За да открия истината и да я оглася.

— Истината! Ами онези, с които се бориш, Одрик? Какво търсят те? Истината ли? Съмнявам се.

— Не — призна той накрая. — Не мисля, че това е тяхната цел.

— Тогава какво? — възкликна нетърпеливо Жан. — Заминавам, както ме посъветва. Какво ще навреди, ако ми кажеш сега?

Той продължи да се колебае. Жан обаче не се отказа.

— Noublesso Véritable и Noublesso de los Seres две имена на една и съща организация ли са?

— Не. — Думата се изплъзна от устните му по-сурово, отколкото той бе възнамерявал. — Не.

— Тогава какво?

Одрик въздъхна.

— Noublesso de los Seres са назначени за пазители на пергаментите за Граала. Хилядолетия наред са изпълнявали тази задача. Докато пергаментите са били разделени. — Той замълча. — От друга страна, Noublesso Véritable е учреден едва преди век и половина, когато е разчетен изгубеният език на пергаментите. Името „Véritable“ означава истински, действителни пазители, и е преднамерен опит организацията да се узакони.

— Значи Noublesso de los Seres вече не съществува?

Одрик поклати глава.

— След като Трикнижието е било разделено, е отпаднала и причината да има пазители.

Жан се намръщи.

— Но те не са ли се опитали да си върнат изгубените пергаменти?

— В началото са се опитали — призна Бейар, — но не са успели. С времето е ставало все по-безразсъдно да упорстват: имало е опасност да пожертват заради другите два пергамента третия, единствения, който се е съхранил. А и никой не е бил в състояние да разчете писанията. Така тайната не е могла да бъде разгадана. Само един човек… — Бейар се запъна. Усети, че Жан е вперила очи в него. — Единственият човек, който е можел да разчете пергаментите, е предпочел да не предава познанията си.

— Какво се е променило?

— Векове наред не се е променило нищо. После през 1798 година император Наполеон поема с кораб към Египет, като взима със себе си не само войници, но и учени и мъдреци. Там те откриват останките на древни цивилизации, владели преди хилядолетия тези земи. Във Франция са пренесени стотици предмети, свещени плочки, камъни. От този миг нататък е въпрос само на време да бъдат разчетени древните езици: демотичен, клинопис, йероглифи. Както знаеш, Жан-Франсоа Шамполион пръв се досеща, че йероглифите трябва да се четат не като символи на отделни представи, а като фонетично писмо. През 1822 година той разчита шифъра, казано на обикновен език. За древните египтяни писмото е било дар от боговете: думата „йероглиф“ всъщност означава „божествена реч“.

— Но ако пергаментите за Граала са написани на езика на Древен Египет… — Жан не се доизказа. — Ако имаш предвид това, което си мисля, Одрик… — Тя поклати глава. — Да, съгласна съм, че е съществувало братство като Noublesso. И се е смятало, че Трикнижието съдържа древна тайна. Но останалото? Звучи като небивалица.

Одрик се усмихна.

— Но ако искаш да опазиш една тайна, е най-добре да я скриеш с друга. Цивилизациите оцеляват именно защото заимстват и асимилират могъщите символи и представи на други цивилизации.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората търсят истината. Мислят, че са я намерили. Спират, без да подозират, че отдолу лежи нещо по-изумително. Историята е пълна с религиозни, обредни, обществени знаци, откраднати от едно общество, за да допринесат за изграждането на друго. Така например денят, когато християните ознаменуват рождеството на Исус от Назарет, двайсет и пети декември, всъщност е празник на Sol In vie t us87, пак тогава е и зимното слънцестоене. Точно както Граала, и християнският кръст всъщност е древен египетски символ — анх, който император Константин заимства и пригодява. In hoc signo vinces — с този знак ще побеждаваш, — са думи, за които се смята, че той е изрекъл, когато е видял в небето символ във формата на кръст. В по-ново време последователите на Третия райх заимстват свастиката, която да олицетворява техния ред. Това всъщност е древен индуистки символ на прераждането.

— Лабиринтът — каза Жан, за да покаже, че е разбрала.

— „L’antica simbol del Miègjorn“.

Древният символ на Миди.

Жан замълча, погълната от мислите си.

— А сега? — попита тя накрая.

— След като пещерата е отворена, вече е въпрос само на време, Жан — отвърна Одрик. — И аз не съм единственият, който го знае.

— Но през войната нацистите също са правили разкопки в планината Сабартес — напомни тя. — Нацистите, търсачи на Граала, са знаели слуховете, че съкровището на катарите е скрито някъде в планините. Години наред са правели разкопки по всички места, представляващи езотеричен интерес. Щом пещерата е от такова значение, как не е била открита преди шейсет години?

— Направихме всичко възможно да не се доберат до нея.

— И ти ли си бил там? — подвикна изненадана Жан.

Бейар се усмихна.

— В Noublesso Véritable има конфликти — каза той, като избегна въпроса й. — Организацията се оглавява от жена на име Мари-Сесил дьо л’Орадор. Тя вярва в Граала и иска да го върне. Вярва, че ще го намери. — Той се замисли. — Но в организацията има и друг човек. — Лицето му помръкна. — Подбудите му са различни.

— Трябва да разговаряш с инспектор Нубел — отсече яростно Жан.

— Но ако той също работи за тях? Прекалено опасно е.

Тишината на гарата беше нарушена от оглушителния писък на локомотивна свирка. И двамата се обърнаха към влака, който навлизаше със скърцащи спирачки в гарата. Разговорът беше приключил.

— Не искам да те оставям тук сам, Одрик.

— Знам — рече той и я хвана за ръката, за да й помогне да се качи на влака. — Но именно така трябва да приключи всичко.

— Да приключи ли? — Тя плъзна прозореца и се пресегна да го хване за ръката. — Много те моля, пази се. Не се излагай на прекалено големи опасности.

Навсякъде по перона тежките врати се затвориха с трясък и влакът потегли в началото бавно, после с все по-голяма скорост, докато не се скри в гънките на планината.

53.

Шийла усещаше, че в стаята има някой.

Опита се да вдигне глава. Устата й беше пресъхнала, в главата й бумтеше тъпа болка. Не можеше да се помръдне. Трябваше да минат няколко секунди, докато забележи, че сега седи на стол с вързани здраво на гърба ръце и прихванати за дървените крака глезени.

Чу се леко движение, дъските изскърцаха и някой се размърда.

— Кой е там?

Дланите й бяха хлъзгави от страх. По кръста й на вадичка се стичаше пот. Шийла си наложи да отвори очи, но пак не видя нищо. Изпадна в паника, заклати глава, замига и се опита да върне светлината, докато не си даде сметка, че качулката отново е на главата й. Миришеше на пръст и на мухъл.

Дали Шийла още беше във фермата? Спомни си иглата, изненадата, когато тя се бе забила рязко. Същият мъж, който й беше донесъл храна. Дали някой щеше да дойде и да я спаси?

— Кой е там? — Из въздуха се носеше тежката миризма на лосион за след бръснене и на цигари. — Какво искате?

Вратата се отвори. Шийла чу стъпки. Надделя инстинктът за самосъхранение и за миг тя трескаво се опита да се отскубне. Въжето само се затегна още повече.

Вратата се затвори със зловещ тежък трясък.

Шийла притихна. За миг се спусна тишина, после се чу как някой се приближава. Шийла рязко се дръпна. Мъжът спря точно пред нея. После обиколи два пъти стола като звяр, който дебне плячката си, и стовари ръце върху раменете на Шийла.

— Кой сте вие? Много ви моля, махнете превръзката от очите ми.

— Трябва да поговорим отново, доктор О’Донъл.

Гласът бе студен и… познат. Шийла разбра, че е чакала тъкмо този човек. И се е страхувала от него.

Той най-неочаквано дръпна стола.

Шийла изпищя и се свлече, но не се удари в земята. Мъжът я спря на сантиметри от пода.

— Не сте в положение да искате каквото и да било, доктор О’Донъл.

Държа я така сякаш часове. После внезапно изправи стола.

— За кого работите, доктор О’Донъл?

— Не мога да дишам — прошепна тя.

Мъжът не й обърна внимание. Шийла чу как той щраква с пръсти и някой слага пред нея втори стол. Непознатият седна и я придърпа, така че коленете му се опряха в бедрата й.

— Хайде да се върнем към понеделник следобед. Защо разрешихте на приятелката си да отиде в онази част на разкопките?

— Алис няма нищо общо — извика тя. — Не съм я пускала да ходи там, отишла е сама. Аз дори не знаех. Беше грешка. Алис не знае нищо.

— Тогава ми кажете какво знаете вие, Шийла.

В устата му името й прозвуча като закана.

— Не знам нищо — изкрещя тя. — Казах ви всичко, каквото знаех, още в понеделник, кълна се.

Ударът се стовари внезапно по бузата й и главата й отхвърча назад. Шийла усети в устата си кръв, която се плъзна по езика й и надолу в гърлото.

— Приятелката ви ли взе пръстена? — попита с глух глас мъжът.

— Не, не, кълна се, че не го е взимала.

Непознатият я стисна по-силно.

— Кой тогава? Вие ли? Достатъчно дълго сте били сама със скелетите. Каза ми доктор Танър.

— Защо ми е да го взимам?

— Защо сте толкова сигурна, че не го е взела доктор Танър?

— Не би го направила. Просто не би го направила — извика Шийла. — Вътре влизаха много хора. Всеки от тях е могъл да го вземе. Доктор Брейлинг, полицаите…

Най-неочаквано тя замълча.

— Както казахте, полицаите — рече непознатият. Шийла затаи дъх. — Всеки от тях е могъл да вземе пръстена. Например Ив Био.

Шийла се вцепени. Чуваше как мъжът диша равномерно. Той знаеше.

— Пръстена го нямаше там.

Мъжът въздъхна.

— Био на вас ли даде пръстена? За да го предадете на приятелката си?

— Нямам представа за какво ми говорите — успя да изрече тя.

Той отново я удари, този път не с длан, а с юмрук. От носа й рукна кръв.

— Само не разбирам защо не ви е дал и книгата, доктор О’Донъл — спокойно допълни мъжът.

— Не ми е давал нищо — отговори задавено Шийла.

— Доктор Брейлинг ми каза, че в понеделник вечерта сте тръгнали от хотела, където е отседнала експедицията със сак.

— Лъже.

— За кого работите? — попита тихо мъжът. — Това ще се прекрати. Ако приятелката ви не е замесена, няма причина тя да пострада…

— Алис няма нищо общо — изхлипа Шийла. — Изобщо не знае…

Шийла трепна, защото мъжът сложи ръка на врата й като че ли я погали. После започна да стиска все по-силно и силно, докато дланта му не заприлича на желязна яка, която се стяга все повече около шията й. Шийла се замята в опит да си поеме въздух, но мъжът беше много силен.

— И двамата ли с Био работехте за нея? — попита той.

Точно когато Шийла усети, че губи съзнание, мъжът я пусна. Почувства как той разкопчава едно по едно копчетата на ризата й.

— Какво правите? — прошепна жената и трепна от студения допир до кожата й.

— Никой не ви търси. — Чу се щракване, после Шийла надуши газ от запалка. — Никой няма да дойде тук.

— Много ви моля, не ми причинявайте болка…

— Заедно ли работехте с Био?

Тя кимна.

— За госпожа Дьо л’Орадор ли?

Тя кимна отново.

— Синът й — успя да изрече Шийла. — Франсоа-Батист. Разговаряла съм само с него…

Усети пламъка близо до кожата си.

— А книгата?

— Не успях да я намеря. Ив също.

Шийла почувства реакцията на мъжа, после той дръпна ръката си.

— И така, защо Био е ходил до Фоа? Знаете ли, че е ходил до хотела на доктор Танър?

Шийла се опита да поклати глава, но от това по тялото й се плисна нова вълна разтърсваща болка.

— Предал й е нещо.

— Не е било книгата — едва успя да изрече Шийла.

Вратата се отвори и тя чу откъм коридора приглушени гласове, после се разнесе миризма на лосион за след бръснене и на пот.

— Как трябваше да предадете книгата на госпожа Дьо л’Орадор?

— Франсоа-Батист. — Болеше я. — Трябваше да се срещнем под връх… трябваше да позвъня на един номер. — Тя се дръпна от допира на ръката му до гърдата й. — Моля ви, недейте…

— Виждате ли колко по-лесно е да ни сътрудничите? След малко ще се обадите на този номер.

— Ако разберат, че съм ви казала, ще ме убият.

— А ако не се обадите, аз ще убия и вас, и госпожица Танър — заяви спокойно мъжът. — Вие си решете.

Шийла не знаеше дали мъжът не е затворил някъде и Алис. Дали тя беше в безопасност, или също се намираше някъде тук.

— Той очаква да му се обадите, след като намерите книгата, нали?

Шийла вече нямаше смелостта да лъже. Кимна.

— Търсят не толкова пръстена, колкото малък диск.

Ужасена, тя си даде сметка, че му е казала единственото, което мъжът не е знаел.

— За какво служи дискът? — попита настойчиво той.

— Не знам.

По кожата я лизна пламък и Шийла изпищя.

— За какво служи дискът? — повтори мъжът.

Гласът му беше леден. Шийла се вцепени. Стелеше се ужасната миризма на изгорена плът, възсладка и гадна.

Тя вече не различаваше думите, болката надделяваше. Шийла сякаш се рееше, падаше.

— Ще се задуши. Махнете качулката — извика някой.

Платът се смъкна, като се закачи по раздраната кожа и раните.

— Пъха се вътре в пръстена… — Гласът й прозвуча така, сякаш идваше изпод вода. — Като ключ. За лабиринта…

— Кой още знае за това? — изкрещя този път мъжът. Брадичката й падна върху гърдите. Мъжът дръпна главата й назад. Едното й око се беше издуло и затворило, но другото трепна и се отвори. Единственото, което Шийла видя, беше петно размазани лица, които ту изникваха пред нея, ту се скриваха.

— Тя не си дава сметка, че…

— Кой? — подвикна мъжът. — Госпожа Дьо л’Орадор? Жан Жиро?

— Алис — пророни Шийла.

54.

Алис пристигна в Шартр късно следобед. Намери хотел, после купи карта и отиде право на адреса, който й дадоха от „Справки“. Погледна изненадана изисканата къща с лъскаво месингово чукче и красиви цветя по прозорците. Не си представяше Шийла да е дошла тук.

„И какво ще кажеш, ако някой отвори?“

Пое си дълбоко въздух, качи се по стълбите и натисна звънеца. Никой не отвори. Алис почака, отстъпи крачка назад и погледна прозорците. Опита отново. Набра телефонния номер. След броени секунди чу как апаратът вътре звъни.

Поне адресът беше верен.

Това като че ли я успокои. Сблъсъкът, ако изобщо имаше такъв, можеше да почака.

Площадът пред катедралата гъмжеше от туристи. Спретнати германци, самодоволни англичани, наперени италианци, мълчаливи японци, въодушевени американци. Всички деца изглеждаха отегчени.

Някъде по време на дългото пътуване на север Алис бе престанала да се надява, че ще научи нещо от лабиринта в Шартр. Изглеждаше повече от очевидно, че има връзка с пещерата под връх Суларак, с Грейс, лично с нея… прекалено очевидно. Но все й се струваше, че нарочно са я запратили по лъжлива следа.

Въпреки това Алис купи билет и се включи в обиколката на английски, която по програма трябваше да започне след пет минути. Екскурзоводката беше застаряваща жена, която се държеше високомерно и говореше отсечено.

— За днешното око катедралите са сиви огромни постройки на благочестието и вярата. През средновековието обаче те са били пъстри като индуистките храмове в Индия или Тайланд. Статуите и тимпаните, които са украсявали главните входове в Шартр и другаде, са били шарени. — Екскурзоводката посочи с чадъра външната стена. — Вгледайте се и ще забележите парченца розово, синьо и жълто, които са се запазили в пукнатините по статуите.

Всички около Алис закимаха покорно.

— През 1194 година — продължи жената — при пожар са унищожени почти целият град Шартр и самата катедрала. Първоначално се е смятало, че е изгоряла и най-святата реликва в катедралата — sancta camisia, дрехата, с която според преданието Дева Мария е била облечена, докато е раждала Христос. Но след три дни реликвата е открита: оказва се, че монасите са я скрили в криптата. Това е посрещнато като чудо, като знак, че катедралата трябва да се построи наново. Сегашната сграда е завършена през 1223 година, а през 1260 е осветена като катедрална църква „Успение Богородично“, първата катедрала във Франция, посветена на Богородица.

Алис слушаше с половин ухо, докато не излязоха откъм северната страна на катедралата. Екскурзоводката посочи зловещото шествие от старозаветни царе и царици, изсечени от камък над северния вход.

Алис усети как я обзема трепетно вълнение.

— Това е единственият значим образ в катедралата, свързан със Стария завет — обясни екскурзоводката. — Върху тази колона има изсечено изображение, на което според мнозина е показано как Менелик, син на Соломон и на Савската царица, изнася от Йерусалим Ковчега на Завета, макар че според историците преданието за Менелик се е разпространило в Европа чак през петнайсети век. А тук… — Тя посочи малко по-ниско. — Тук виждаме друга загадка. Които от вас са с добро зрение, сигурно разчитат латинското HIC AMITITUR ARCHA CEDERIS. — Жената огледа групата и се усмихна самодоволно. — Ако някой знае латински, ще разбере, че надписът е безсмислен. В някои справочници ARCHA CEDERIS е преведено като „Работи чрез Ковчега“, а целият надпис е предаден като: „Тук нещата приемат своя ход: работи чрез Ковчега“. Но ако подобно на някои изследователи приемем, че CEDERIS е изопачено FOEDERIS, надписът може да се преведе като: „Нека тук започне всичко, Ковчегът на Завета“. — Екскурзоводката огледа групата. — Наред с другото тази врата е една от причините за катедралата да има толкова много митове и предания. Според обичая не се знае кой точно е изградил катедралата в Шартр. По всяка вероятност е имало причина имената на строителите да не са били записани и просто са били забравени. Но хора с по-развихрено въображение тълкуват липсата на сведения по друг начин. Според една от най-упоритите мълви катедралата е била построена от потомци на Бедните Соломонови рицари — рицарите тамплиери, като книга от камък, съдържаща шифър, като огромен пъзел, който може да се разчете единствено от посветените. Мнозина са убедени, че под лабиринта са погребани тленните останки на Мария Магдалена. И дори самият Свещен Граал.

— Никой ли не е проверявал? — попита Алис и съжали на мига.

Към нея като прожектори се насочиха укорни погледи. Екскурзоводката вдигна вежди.

— Проверявали са, естествено. Многократно. Но едва ли ще се изненадате, че не е било намерено нищо. Поредният мит. — Тя замълча. — Да влезем ли вътре?

Притеснена, Алис тръгна след групата към Западната врата и се нареди на опашката, която чакаше да влезе в катедралата. Всички притихнаха, щом се озоваха вътре: характерната миризма на камък и на тамян сътвори своята магия. В здрача отстрани и при главния вход трепкаха редици запалени молитвени свещи.

Алис очакваше някаква реакция, видения от миналото, каквито я бяха споходили в Тулуза и Каркасон. Не усети нищо и след малко се поотпусна. От онова, което беше прочела, знаеше, че катедралата в Шартр се слави с най-красивата сбирка от стъклописи по света, но не беше подготвена за изумителното великолепие на прозорците. Катедралата беше удавена в калейдоскоп от трепкащи багри, с каквито бяха нарисувани сцени от делничния и библейския живот. Розовият прозорец и Синият прозорец на Дева Мария, Прозорецът на Ной с изображение на Потопа и на животните, които влизат по двойки в Ковчега. Докато обикаляше, Алис се опита да си представи как е изглеждала катедралата, когато стените са били покрити с фрески и с пищни гоблени, с източни тъкани и копринени хоругви, извезани със сърма. За средновековното око сигурно е било стъписващо да сравнява великолепието на Божия храм със света извън катедралата. И това вероятно е доказвало Божията слава на земята.

— И накрая — каза екскурзоводката — стигаме до прочутия лабиринт с единайсет окръжности върху пода. Завършен е през 1200 година и е най-големият в Европа. Първоначалното изображение в средата отдавна се е заличило, но останалото си е непокътнато. За християнина от средновековието лабиринтът е давал възможност да поеме на духовно поклонничество вместо на истинско пътешествие до Йерусалим. Именно заради това лабиринтите по подовете — за разлика от лабиринтите по стените на катедралите и църквите, — често са били познати като le chemin de Jérusalem, тоест пътя към Йерусалим. Поклонниците вървят от периферията към центъра, понякога многократно, и това олицетворява все по-ясното познание или близост до Бога. Покаялите се често завършват пътуването на колене и понякога го правят с дни.

Алис тръгна с разтуптяно сърце напред пред групата — едва сега разбра подсъзнателно, че е отлагала този миг.

„Сега е моментът.“

Пое си дълбоко въздух. Симетрията беше разрушена от редиците столове от двете страни на нефа, обърнати към олтара за вечерната служба. И все пак, въпреки че от онова, което беше чела знаеше размерите, Алис бе изумена. Лабиринтът сякаш властваше над цялата катедрала.

Бавно, като всички останали, и тя тръгна по лабиринта, започна да се върти по стесняващите се окръжности, докато не стигна в средата.

Не почувства нищо. Нито тръпка по гръбначния стълб, нито миг на просветление или преображение. Нищо. Алис приклекна и докосна пода. Камъкът беше гладък и хладен, но не й каза нищо.

Тя се усмихна горчиво. „Какво очакваш?“

Не й се налагаше дори да вади от раницата рисунката на лабиринта от пещерата, за да разбере, че тук за нея няма нищо. Без да се суети, се извини и си тръгна.

След безпощадната жега на Миди мекото северняшко слънце беше истинско облекчение. През следващия един час Алис разглежда живописния исторически център на града. Търсеше някак между другото и ъгъла, на който Грейс и Одрик Бейар се бяха снимали.

Той или не съществуваше, или беше извън района, отразен върху картата. Повечето улици носеха имената на занаятите, упражнявани там едно време: часовникари, щавачи, майстори на пера и други писмени принадлежности — свидетелство колко важен е бил през дванайсети и тринайсети век Шартр като средище за производството на хартия. Но улица „Троа Дьогре“ нямаше и нямаше.

Накрая Алис се върна там, откъдето беше започнала: Западната врата на катедралата. Седна на стената и се облегна на перилата. Погледът й веднага се плъзна по ъгъла на улицата точно отсреща. Алис скочи и прочете надписа на стената: RUE DE L’ÉTROIT DEGRE. DITE AUSSI RUE DES TROIS DEGRÉS (DES TROIS MARCHES)88.

Улицата беше преименувана. Алис се усмихна, отстъпи назад, за да вижда по-добре, и се блъсна в мъж, заровил глава във вестник.

— Извинете — каза тя и се дръпна встрани.

— Не, вие извинете — отвърна мъжът с приятен американски акцент. — Аз съм виновен. Не внимавах къде вървя. Добре ли сте?

— Да.

За нейна изненада непознатият се взря съсредоточено в нея.

— Какво…

— Казвате се Алис, нали?

— Да — потвърди тя предпазливо.

— Точно така, Алис. Здравейте — каза мъжът и прокара пръсти през гъстата си чорлава кестенява коса. — Изумително!

— Извинете, но…

— Уилям Франклин — представи се той и протегна ръка. — Или Уил. — Запознахме се през деветдесет и четвърта или пета в Лондон. Бяхме голяма тумба. Тогава ходехте с един мъж… как ли се казваше… а, да, Оливър. Нали? Бях дошъл с братовчед си.

Алис си спомни смътно един следобед в апартамент, пълен с приятели на Оливър от университета. Спомни си и американеца: забавен, красив, макар че по онова време тя беше лудо влюбена и не забелязваше никой друг освен Оливър.

„Същият ли е?“

— Имате добра памет — каза Алис и се ръкува с него. — Беше отдавна.

— Не сте се променили много — отвърна с усмивка мъжът. — Е, как е Оливър?

Алис направи физиономия.

— Вече не сме заедно.

— Лошо — каза Уил. След кратко мълчание добави: — Кой е на снимката?

Алис погледна надолу. Беше забравила, че още я държи.

— Леля ми. Намерих фотографията сред вещите й и реших, че щом съм тук, бих могла да видя къде е правена. — Тя се усмихна. — Оказа се по-трудно, отколкото си мислех.

Уил погледна през рамото й.

— А мъжът?

— Само приятел. Писател.

Поредното мълчание, сякаш и двамата искаха да продължат разговора, а не знаеха какво да кажат. Уил отново погледна снимката.

— Леля ви изглежда мила жена.

— Мила ли? На мен пък ми се струва решителна, макар че не съм я виждала никога.

— Наистина ли! И защо тогава носите снимката й?

Алис я прибра в раницата.

— Сложно е за обясняване.

— Аз ще разбера — усмихна се мъжът. — Знаете ли… — Той се поколеба. — Искате ли да пием кафе или нещо друго? Или трябва да ходите някъде?

Алис беше изненадана, но всъщност си бе помислила същото.

— Така ли се запознавате обикновено с жените?

— Не — отвърна Уил. — Въпросът е дали вие обикновено приемате.

Алис имаше чувството, че наблюдава всичко отвисоко. Че гледа как един мъж и една жена, която прилича на нея, влизат в старовремската сладкарница с какви ли не пасти и сладки по витрините.

„Не мога да повярвам.“

Гледки, миризми, звуци. Сервитьорите, които сновяха напред-назад между масите, горчивото ухание на печено кафе, потракването на вилиците, всичко бе особено ярко. И особено Уил, начинът, по който се усмихваше, начинът, по който пръстите му посягаха към сребърната верижка, докато говореше.

Избраха една маса отвън. Над покривите на къщите се виждаше малко от острата кула на катедралата. Щом седнаха, се почувства леко напрежение. И двамата заговориха едновременно. Алис се засмя, Уил се извини.

— Бяхте наистина погълнат от вестника — рече Алис и погледна заглавието на първа страница. — Когато изскочихте иззад онзи ъгъл де.

Уил се усмихна широко.

— Да, извинявайте още веднъж — каза той. — Обикновено тукашният вестник не е толкова занимателен. В реката, насред града са намерили труп на мъж. Бил е промушен с нож в гърба, ръцете и краката му са били завързани. Местните радиостанции направо ще полудеят. Смятат, че е някакво обредно убийство. Свързват го с един журналист, който е изчезнал миналата седмица, а преди това е публикувал разследване за тайните религиозни братства.

Усмивката на Алис помръкна.

— Може ли да видя? — попита тя и се пресегна да вземе вестника.

— Разбира се. На ваше разположение е.

Тя се притесни още повече, след като прочете списъка с имената. Noublesso Véritable. Звучеше й познато.

— Добре ли сте?

Алис вдигна очи, Уил я наблюдаваше съсредоточено.

— Извинявайте — каза тя. — Отнесох се на много километри оттук. Но наскоро се натъкнах на нещо подобно. Стъписах се от съвпадението.

— Съвпадение ли? Звучи любопитно.

— Дълго е за обясняване.

— Аз не бързам — каза Уил, след което се облакъти на масата и се усмихна насърчително на Алис.

Тя твърде дълго бе сама със собствените си мисли и сега се изкуши от възможността най-после да поговори с някого. Пък и в известен смисъл Уил не бе съвсем непознат. „Ще му кажеш само каквото решиш.“

— Е, съмнявам се, че ще ви прозвучи смислено — подхвана тя. — Преди около два месеца най-неочаквано научих, че е починала някаква моя леля, за която изобщо не бях чувала и която ми е завещала всичко, включително къща във Франция.

— Жената от снимката.

Тя кимна.

— Казва се Грейс Танър. Така и така смятах да идвам във Франция, за да се видя с една приятелка, която участваше в археологическа експедиция в Пиренеите, и реших да съчетая двете пътувания. — Тя се поколеба. — На разкопките се случиха някои неща — няма да ви отегчавам с подробности, само ще ви кажа, че като че ли… Всъщност както и да е. — Алис си пое дъх. — Вчера след срещата с адвокатката отидох в къщата на леля ми и намерих нещо… изображение, което бях видяла и на разкопките — изпелтечи тя. — Открих и книга от писател на име Одрик Бейар, за когото съм почти сто процента сигурна, че е мъжът от снимката.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам, да. Не успях да го издиря.

— Каква е връзката му с леля ви?

— Не знам. Надявам се той да ми каже. Бейар е единственото, което ме отвежда при нея. И при други неща.

„При лабиринта, при родословието, при съня ми.“

Алис вдигна очи и видя, че Уил е объркан, но заинтригуван.

— Май не разбрах — рече той с усмивка.

— Не обяснявам както трябва — призна си Алис. — Хайде да говорим за нещо, което не е толкова сложно. Така и не ми казахте какво правите в Шартр.

— И аз като всички останали американци във Франция се опитвам да пиша.

Алис се усмихна.

— Традицията не повелява ли да сте в Париж?

— Започнах там, но май ми се стори твърде безлик. Майка ми и баща ми имат познати тук. На мен ми хареса. И останах.

Алис очакваше Уил да продължи. Той обаче се върна към предишния разговор.

— Изображението, за което споменахте — подхвана Уил нехайно. — Което сте намерили на археологическите разкопки и после в къщата на Грейс… Какво представлява?

Тя се подвоуми.

— Лабиринт.

— Заради това ли сте в Шартр? За да отидете в катедралата?

— Не е съвсем същият… — Тя замълча, отново нащрек. — Отчасти да, но по-скоро защото се надявам да намеря една своя приятелка. Шийла… Не е изключено да е в Шартр. — Алис бръкна в раницата и подаде на Уил листчето с адреса. — Днес ходих там, но нямаше никой. Затова реших да поразгледам забележителностите и пак да се върна.

Тя видя изумена, че Уил пребледнява. Изглеждаше стъписан.

— Добре ли сте? — попита го Алис.

— Защо смятате, че приятелката ви може да е там? — каза той напрегнато.

— Не съм сигурна, че е там — отговори Алис.

— Това ли е приятелката, при която сте ходили на археологическите разкопки?

Алис кимна.

— И тя ли като вас е видяла изображението с лабиринта?

— Предполагам, макар че не ми го е споменавала. Беше по-погълната от нещо, което намерих и което…

Алис не се доизказа, защото Уил стана рязко от масата.

— Какво правите? — възкликна тя, когато той я хвана за ръката.

— Елате. Трябва да видите нещо.

— Къде отиваме? — попита отново Алис, като се мъчеше да не изостава.

Завиха зад ъгъла и тя видя, че са в другия край на улица „Шовал Блан“. Уил отиде с широка крачка пред къщата, сетне изтича нагоре по стълбището пред входната врата.

— Да не сте полудели? Ами ако някой се прибере?

— Няма.

— Откъде знаете?

Алис загледа смаяна как Уил вади от джоба си ключ и отключва входната врата.

— Побързайте. Докато не са ни видели.

— Имате ключ — възкликна невярващо Алис. — Няма ли все пак да ми обясните?

Уил слезе тичешком по стълбите и я сграбчи за ръката.

— И тук го има вашия лабиринт — изсъска той. — Разбрахте ли? Е, ще дойдете ли най-после?

„Ами ако това е поредният капан?“

След всичко, което се беше случило, си беше лудост да тръгне с него. Беше твърде опасно. Никой не знаеше, че тя е тук. Но любопитството надделя над здравия разум. Алис се взря в лицето на Уил разтревожено, но и нетърпеливо.

Реши да му повярва.

55.

Алис се озова във величествен вестибюл, каквито има по-скоро в музеите. Уил отиде направо при гоблена срещу входната врата и го дръпна.

— Какво правите?

Алис изтича след него и видя върху ламперията малка месингова топка. Уил я разклати и я дръпна, после я завъртя трескаво.

— По дяволите. Заключено е отвътре.

— Това врата ли е?

— Да.

— А лабиринтът, който сте видели, е долу, така ли?

Уил кимна.

— Слиза се по стълбище, после се тръгва по коридор, който извежда при странно помещение. Египетски символи по стените, саркофаг с изсечен отгоре символ на лабиринта, който описахте. А и… — Той се замисли. — Онова във вестника. Фактът, че приятелката ви има този адрес…

— Правите заключения, които не се основават почти на нищо — напомни Алис.

Уил пусна края на гоблена и тръгна с широка крачка към отсрещния край на вестибюла. След кратко колебание Алис го последва.

— Какво правите? — изсъска тя, когато Уил отвори вратата.

Влезе в библиотеката и сякаш се върна назад във времето. Помещението беше строго, с атмосфера на мъжки клуб. Щорите не бяха спуснати докрай и по килима се образуваха линии златиста светлина. Миришеше на постоянство, на древност и на изисканост.

На трите стени от пода до тавана имаше лавици с книги и сгъваеми стълби, по които се стигаше до най-високите рафтове. Уил знаеше къде точно отива. Една част от лавиците беше отделена за книгите за Шартр: албуми с фотографии и трудове върху архитектурата и историята.

С разтуптяно сърце Алис се извърна разтревожена към вратата и загледа как Уил вади книга с родов герб върху корицата и я носи на масата. Тя надзърна през рамото му, докато той разлистваше страниците и търсеше нужната му част. Пред погледа й се мярнаха лъскави цветни снимки, стари карти на Шартр, рисунки с молив и туш.

— Какво е това?

— Книга за къщата на Дьо л’Орадор. На тази къща — поясни той. — Родът живее тук от столетия, откакто тя е построена. Има архитектурни планове на всеки от етажите. — Уил продължи да разгръща книгата, докато откри страницата. — Ето — каза той и обърна тома така, че да вижда и Алис. — Това ли е?

Алис затаи дъх.

— О, боже! — пророни тя.

Беше съвършено изображение на нейния лабиринт.

И двамата подскочиха — входната врата се затръшна.

— Уил, вратата! Оставихме отворено! — Долови във вестибюла приглушени гласове, мъжки и женски. — Идват насам — изсъска тя.

Уил тикна книгата в ръцете й.

— Бързо — рече тихо той и посочи голямото канапе до прозореца. — Аз ще се оправям сам.

Алис грабна раницата и изтича. Сви се в пролуката между канапето и стената. Миришеше силно на пури, прахта я загъделичка по носа. Уил застана в средата на помещението точно когато вратата се отвори.

— Какво тършувате там? — запита младежки глас.

Алис надникна и видя двамата, отразени в стъклените врати на шкафовете. Младежът беше млад и висок, на ръст горе-долу колкото Уил, само че по-слаб. Черна къдрава коса, високо чело и патрициански нос. Приличаше й на някого.

— Здравейте, Франсоа-Батист — поздрави Уил.

Дори на Алис й се стори превзето бодър.

— Какво тършувате тук, да ви вземат мътните? — повтори младежът на английски.

Уил размаха списанието, което взе от масата.

— Просто се отбих да взема нещо за четене.

Франсоа-Батист хвърли един поглед и прихна.

— Не знаех, че се интересувате от такива неща.

— Колкото и да сте изненадан, да.

Момчето пристъпи към Уил.

— Няма да се задържите тук дълго — каза тихо и злобно. — Тя ще ви се насити и ще ви изрита, както изрита всички останали. Дори не знаете, че замина, нали?

— Не ви влиза в работата какви са отношенията ни, затова, ако обичате…

Франсоа-Батист застана пред него.

— Защо се разбързахте?

— Не ме бутайте, Франсоа-Батист, предупреждавам ви.

Младежът сложи длан върху гърдите му, за да го спре. Уил изтика ръката му.

— Не ме докосвайте.

— Какво ще ми направите?

— Стига.

И двамата се извърнаха. Алис се опита да види жената, но тя още беше на вратата.

— Какво става тук? — попита тя. — Карате се като малки деца. Франсоа-Батист! Уилям!

— Нищо, мамо. Питах го.

Уил беше стъписан.

— Мари-Сесил. Нямах представа… — заекна той. — Не те очаквах толкова скоро.

Жената влезе в стаята и Алис видя добре лицето й.

„Невъзможно.“

Не можеше да има никакво съмнение: това бе тя. Същата жена, която Алис бе видяла пред хотел „Сите“ в Каркасон. Мари-Сесил дьо л’Орадор.

Премести поглед от майката към сина. Приликата беше очебийна. Същият профил, същият властен вид. Сега вече Алис разбра защо Франсоа-Батист е проявил ревност и враждебност към Уил.

— Всъщност синът ми е прав — каза Мари-Сесил. — Какво правиш тук?

— Ами… Просто търсех нещо за четене. Без теб ми беше… самотно.

Алис трепна. Уил говореше ужасно неубедително.

— Самотно ли? — повтори жената. — Лицето ти ми говори друго, Уил.

Тя се наведе и го целуна по устата. Алис усети как в стаята се просмуква смущение. Целувката беше прекалено интимна. Алис видя, че Уил е стиснал юмруци. „Не иска да виждам това“ — проблесна за миг в съзнанието й.

Мари-Сесил се отдръпна с едва загатнато задоволство на лицето.

— Ще наваксаме по-късно, Уил. Но се опасявам, че сега ние с Франсоа-Батист имаме малко работа. Съжалявам. Нали ще ни извиниш?

— Тук ли?

„Прекалено бързо. Прекалено очевидно.“

Мари-Сесил присви очи.

— А защо не тук?

— Просто питам — отвърна той остро.

— Мамо. Вече е шест часът следобед.

— Идвам — каза тя, без да сваля изпълнен с подозрение поглед от Уил.

— Но аз не…

— Иди да го потърсиш — тросна се тя.

Франсоа-Батист излезе с гръм и трясък от стаята. Алис видя как Мари-Сесил слага ръце на кръста на Уил и го притегля към себе си. На фона на бялата му тениска ноктите й изглеждаха яркочервени. Алис искаше да отмести очи, а не успяваше.

— Ето — каза Мари-Сесил. — До скоро.

— Сега ли ще дойдеш? — попита Уил.

Алис долови паника в гласа му — беше разбрал, че ще се наложи да я остави тук като в капан.

— След малко.

Алис не можеше да направи нищо. Нищо, освен да чака.

Двамата мъже се разминаха на вратата.

— Ето — каза Франсоа-Батист и подаде на майка си същия вестник, който Уил беше чел по-рано.

— Как се е разбрало толкова бързо?

— Нямам представа — отвърна намусено младежът. — Подозирам, че от Отие.

Алис се вцепени. „Дали същият Отие?“

— Сигурно ли е, Франсоа-Батист? — попита Мари-Сесил.

— Е, все им е казал някой. Във вторник полицията е пратила водолази точно на същото място на река Йор. Знаели са какво търсят. Помисли сама. Кой пръв започна да твърди, че в Шартр изтича информация? Отие. Представил ли е изобщо доказателства, че Таверние е разговарял с журналиста?

— Таверние ли?

— Мъжът в реката — обясни кисело младежът.

— А, да. — Мари-Сесил запали цигара. — В статията Noublesso Véritable е споменато името.

— Вероятно им е казал самият Отие.

— Няма страшно, нали няма нищо, което да свързва Таверние с къщата — отвърна тя отегчено. — Нещо друго?

— Направих всичко, каквото ми каза.

— И приготви ли всичко за събота?

— Да, макар че не виждам защо изобщо си правим труда, при положение че нито пръстенът, нито книгата са у нас — заяви Франсоа-Батист.

По червените устни на Мари-Сесил се мярна усмивка.

— Ето, виждаш ли, Отие още ни трябва, въпреки че ти очевидно не му вярваш — отбеляза спокойно майка му. — Той твърди, че — чудо! — пръстенът вече е у него.

— А на мен защо не ми спомена? — вбеси се младежът.

— Ето, нали сега ти казвам аз. Твърди, че неговите хора са го взели снощи от хотелската стая на младата англичанка.

Алис усети как изтръпва. „Това е невъзможно.“

— Мислиш, че лъже ли?

— Не се вдетинявай, Франсоа-Батист — тросна се майката. — Повече от ясно е, че лъже. Ако го беше взела доктор Танър, Отие нямаше да чака четири дни, за да го прибере. Освен това пратих да претърсят апартамента и кантората му.

— В такъв случай…

Тя го прекъсна.

— Ако… ако пръстенът наистина е у Отие, в което се съмнявам, той или го е взел от бабата на Био, или пръстенът през цялото време е бил у него. Не е изключено самият той да го е прибрал от пещерата.

— Но защо ще си дава този труд?

Телефонът иззвъня натрапчиво и силно. Сърцето на Алис заби лудешки.

Франсоа-Батист погледна майка си.

— Вдигни — каза тя.

Той се подчини.

— Oui.

Алис не смееше да си поеме дъх.

— Да, разбирам. Чакай. — Той закри слушалката с длан. — Обажда се О’Донъл. Твърди, че книгата е у нея.

— Питай я защо не се е свързала досега с нас.

Франсоа-Батист кимна.

— Къде се изгуби след понеделник? — Известно време той слуша. — Някой друг знае ли, че книгата е у теб? — Пак замълча. — Добре. До утре вечер в десет.

Младежът остави слушалката.

— Сигурен ли си, че беше тя?

— Беше нейният глас. Тя знаеше уговорката.

— Той вероятно е слушал през цялото време.

— В смисъл? — попита неуверено Франсоа-Батист. — Кой?

— Не ставай глупак, кой според теб? Отие, разбира се.

— Аз…

— Шийла О’Донъл е изчезнала преди няколко дни. Веднага след като аз се махам, връщам се в Шартр и вече не преча, тя се появява отново. Първо пръстенът, после и книгата.

Франсоа-Батист най-после избухна.

— Но нали току-що го защитаваше! — изкрещя той. — Обвини ме, че избързвам с изводите. Щом знаеш, че той работи срещу нас, защо не ме предупреди и ме остави да ставам за смях? И по-важното, защо не го спреш? Запитвала ли си се изобщо защо Отие иска толкова силно да се добере до книгата? Какво ще прави с нея и пръстена? Ще ги продаде, на който му брои най-много пари ли?

— Знам много добре защо Отие иска книгата — отвърна с леден глас майка му.

— Защо постоянно го правиш? Защо непрекъснато ме унижаваш?

— Разговорът приключи — отсече Мари-Сесил. — Пътуваме утре. Така ще стигнем навреме за срещата ти с О’Донъл и аз ще успея да се приготвя. Церемонията ще се състои в полунощ, както предвиждахме.

— Искаш да се срещна с нея ли? — попита невярващо синът й.

— Очевидно — потвърди тя. За пръв път Алис долови в гласа и нещо като чувства. — Искам книгата, Франсоа-Батист.

— А ако тя не е у него?

— Според мен нямаше да хвърля такива усилия, ако книгата не беше у него.

Алис чу как Франсоа-Батист прекосява стаята и отваря вратата.

— Ами онзи? — попита той и в гласа му пак прозвуча гняв. — Не можеш да го оставиш тук да…

— Аз ще се занимавам с Уил. Той също не е твоя грижа.

Уил се беше скрил в килера в коридора към кухнята.

Вътре имаше какво ли не и миришеше на кожени палта и стари ботуши, но само оттук Уил имаше добра видимост към библиотеката и кабинета. Видя как Франсоа-Батист излиза пръв и отива в кабинета, след броени секунди там влезе и майка му. Изчака тежката врата да се затвори, веднага изскочи от килера и притича през вестибюла до библиотеката.

— Алис — прошепна Уил. — Бързо. Трябва да ви изкарам оттук. — Чу се тих звук, после се показа и Алис. — Ужасно съжалявам — рече той. — Аз съм виновен. Добре ли сте?

Тя кимна, макар че бе мъртвешки бледа.

Уил посегна да я хване за ръката, Алис обаче отказа да тръгне с него.

— За какво изобщо става въпрос, Уил? Живеете тук. Познавате тези хора, но въпреки това сте готов да загърбите всичко и да помогнете на една непозната. Нещо не се връзва.

Той понечи да възрази, но млъкна.

Не знаеше какво да каже. Стаята сякаш изчезна. Единственото, което Уил виждаше, бяха сърцевидното лице на Алис и нетрепкащите й кафяви очи, които сякаш виждаха сърцето му.

— Защо не ми казахте, че вие… че вие и тя… Че живеете тук.

Той не смееше да я погледне в очите. Алис продължи да се взира в него, после прекоси забързано помещението и излезе във вестибюла, без да се обръща.

— Какво ще правите сега? — попита той отчаяно.

— Е, вече научих как Шийла е свързана с тази къща — отвърна Алис. — Тя работи за тях.

— Но нея я няма тук. Госпожа Дьо л’Орадор и синът й също я издирват. Доколкото подразбрах от разговора, я държат някъде край Фоа.

Най-неочаквано, вече в долния край на стълбището, Алис се обърна стресната.

— Уил, забравих си раницата в библиотеката — каза тя ужасена. — Зад канапето, и книгата е там.

Повече от всичко Уил искаше да я целуне. Едва ли можеше да има по-неподходящ момент, бяха се озовали в положение, което той не разбираше, а Алис не му се доверяваше. И въпреки това му се искаше да я целуне.

Без да се замисля, той се доближи и докосна лицето й. Почувства, че знае съвсем точно колко гладка и хладна е кожата й, сякаш вече е правил хиляди пъти това движение.

— Извинявайте — подхвана Уил, сякаш Алис можеше да прочете мислите му.

Тя го гледаше вторачено, сетне по напрегнатото й лице за миг се мерна усмивка.

— Не исках да ви обиждам — изпелтечи Уил. — Просто…

— Няма значение — каза Алис, но гласът й беше нежен.

Уил въздъхна от облекчение. Знаеше, че тя греши. Едва ли нещо на света имаше по-голямо значение, но Алис поне не му се сърдеше.

— Уил — каза тя, този път малко по-рязко. — Раницата ми. Всичките ми неща са в нея. Всичките ми записки.

— Да, разбира се — каза той. — Извинявайте. Ще я взема. Ще ви я донеса. — Опита да се съсредоточи. — Къде сте отседнали?

— В хотел „Пти Монарк“. На площад „Епар“.

— Добре — каза той и хукна обратно нагоре по стъпалата. — Дайте ми половин час.

Уил проследи Алис, докато тя се скри от погледа му, после влезе вътре. Под вратата на кабинета се процеждаше ивица светлина.

Най-неочаквано вратата се отвори. Уил отскочи назад и се скри между нея и стената. Франсоа-Батист излезе от кабинета и тръгна към кухнята. Уил чу как летящата врата се отваря, после нищо.

Притисна лице до пролуката, за да вижда Мари-Сесил. Тя седеше зад писалището и разглеждаше нещо, нещо, което при всяко нейно движение проблясваше и улавяше светлината.

Мари-Сесил стана и свали една картина от стената. Това беше любимото й произведение на изкуството. Веднъж, още в началото, тя му беше разказала всичко за него. Представляваше златисто платно с ярки цветни мазки. На него бяха нарисувани френски войници, които гледат съборените колони и дворците на Древен Египет. Уил помнеше и името на картината: „Поглед към пясъците на времето. 1798 г.“.

На мястото, където обикновено висеше картината, имаше малка желязна врата с електронно устройство. Мари-Сесил набра шифър от шест цифри. Чу се рязко щракване и вратата се отвори. Жената извади от сейфа два черни пакета. Уил се премести малко, за да вижда по-добре.

Не чу стъпките отзад.

— Не мърдай.

— Франсоа-Батист, аз…

Уил усети студеното дуло на пистолет.

— И дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Той се опита да се обърне, но Франсоа-Батист блъсна лицето му в стената.

— Какво става? — провикна се Мари-Сесил.

Франсоа-Батист отново сръчка Уил.

— Аз имам грижата — отвърна той.

Алис отново си погледна часовника.

„Няма го.“

Стоеше на рецепцията в хотела и гледаше стъклената врата. Беше минал близо час, откакто си беше тръгнала от улица „Шовал Блан“. Не знаеше какво да прави. Портмонето, телефонът и ключовете от колата бяха в джоба на якето й. Всичко останало беше в раницата.

„Не е толкова важно. Махай се оттук.“

Колкото повече чакаше, толкова повече се усъмняваше в Уил. Внезапното му появяване, Алис си повтори наум събитията в тяхната последователност.

Дали наистина беше съвпадение ненадейната им среща?

„Откъде би могъл да знае?“

В осем и половина реши, че не може да чака повече. Освободи стаята, драсна бележка с телефонния си номер, в случай че Уил се появи, и се качи на колата.

Метна якето на предната седалка и забеляза плика, който се подаваше от джоба. Писмото, което й бяха предали в хотела и за което тя беше забравила. Извади го и го сложи на таблото, за да го прочете, когато спре да почине.

Докато пътуваше на юг, се мръкна. Фаровете на автомобилите в насрещното платно й светеха в очите и я заслепяваха. От мрака като призраци изскачаха храсти и дървета. Орлеан, Поатие, Бордо, табелите проблясваха в тъмнината.

Сгушена като в пашкул в собствения си свят, Алис часове наред си задаваше все едни и същи въпроси. И всеки път им даваше различен отговор.

Защо? Заради информацията. Тя със сигурност им бе предоставила всичко. Всичките си записки и рисунки, снимката на Грейс и Бейар.

„Той обеща да ти покаже помещението с лабиринта.“

Алис не бе видяла нищо. Само фотографии в книга. Тя поклати глава. Направо не можеше да повярва.

Защо й беше помогнал да се измъкне? Защото е получил каквото му е трябвало, по-точно, каквото е трябвало на госпожа Дьо л’Орадор. „За да те проследят.“

56.

Каркасон

Август 1209 година

Французите нападнаха Сан Висан призори в понеделник, трети август.

Алаис се качи по стълбите на Майордомската кула, за да гледа заедно с баща си от бойниците. Затърси в множеството Гилем, но не го откри.

Въпреки че всичко наоколо беше огласяно от звънтежа на мечовете и бойните викове на войниците, опитващи се да превземат с щурм ниските защитни стени, Алаис чу съвсем слабо песента, която се носеше откъм хълма Гравета над равнината.

— Свещениците — каза стъписана Алаис. — Прославят Бога, а идват да ни съсекат.

Предградието пламна. Във въздуха се извиха кълба пушек, хората и животните се разбягаха кой накъдето види.

Куките се закачаха за парапета толкова бързо, че защитниците не смогваха да ги махнат. До стените бяха наслагани десетки сгъваеми стълби. Войниците от гарнизона ги изритваха и ги подпалваха, но някои се закрепваха. Всичко наоколо гъмжеше от френски пехотинци, които приличаха на мравки. Колкото повече биваха отблъсквани, толкова повече прииждаха на тяхно място.

В подножието на укрепленията и от двете страни ранените и загиналите се свличаха един върху друг. От час на час жертвите ставаха все повече.

Кръстоносците дотикаха каменохвъргачка и започнаха да обстрелват укрепленията. Тъпите удари разклатиха из основи Сан Висан.

Стените започнаха да се срутват.

— Проникнаха вътре — изкрещя Алаис. — Преодоляха защитата.

Виконт Транкавел и хората му бяха готови да дадат отпор. Размахали мечове и брадви, наредени в редици по двама-трима, се втурнаха към нашествениците. Сред тях препуснаха бойните коне с огромни копита и тежки железни подкови, които запращаха във въздуха черепите, сякаш са люспи, и размазваха крайниците на пихтия от кожа, кръв и кост. Битката обхващаше улица след улица и се приближаваше все повече през предградието до стените на самия Град. Алаис видя, че през Родезката порта в Града на цели тълпи нахлуват ужасени жители, които се опитват да се спасят от кървавото сражение. Старци, недъгави, жени и деца. Всеки годен за бой мъж беше въоръжен и се биеше рамо до рамо с войниците от гарнизона. Повечето бяха покосени на място, защото сопите не можеха да отблъснат мечовете на кръстоносците.

Защитниците се сражаваха храбро, но съотношението на силите беше десет към един не в тяхна полза. Подобно на бурен прилив, плиснал се по брега, кръстоносците напредваха, като помитаха укрепленията и разрушаваха части от стената.

Транкавел и неговите рицари правеха всичко възможно да не изгубят реката, но това беше невъзможно. Виконтът свири отбой.

Победоносните възгласи на французите кънтяха в ушите на оцелелите, когато те се връщаха в Града през Родезката порта, отворена за тях. Докато виконт Транкавел водеше разгромените си воини в редица по един към замъка Контал, Алаис гледаше ужасена картината на опустошение и разорение. Неведнъж и два пъти беше виждала смъртта, но не и в такъв мащаб. Почувства се омърсена от действителността на войната, от безсмислените й загуби.

А също измамена. Чак сега разбра, че chansons à gestes90, които като малка бе обичала толкова много, са лъжа. Във войната нямаше нищо благородно. В нея имаше само страдание.

Алаис слезе от бойниците в двора, при другите жени, които чакаха на портата, и се замоли Гилем да е сред оцелелите.

„Дано е имало избавление за него.“

Най-сетне чу по моста чаткане на копита. Видя Гилем и се ободри. Лицето и доспехите му бяха изцапани с кръв, очите му отразяваха жестокостта на битката, но той беше невредим.

— Съпругът ти, госпожо Алаис, се би като истински мъж — каза виконт Транкавел, щом я забеляза. — Покоси мнозина и още повече спаси. Признателни сме му и за умението, и за храбростта. — Алаис се изчерви. — Я ми кажи, къде е баща ти?

Тя посочи североизточния ъгъл на двора.

— Наблюдавахме, messire, битката от бойниците.

Гилем слезе от седлото и подаде юздата на слугата си.

Алаис се приближи предпазливо, не знаеше как ще бъде посрещната.

— Messire.

Той доближи ръката й до устните си.

— Тиери беше покосен — каза глухо. — Сега ще го донесат. Ранен е тежко.

— Какъв ужас, messire!

— Бяхме като кръвни братя — продължи Гилем. — Алзьо също. Разликата във възрастта ни беше само един месец. Винаги сме се застъпвали един за друг, бяхме посветени в рицарско звание по едно и също време, на Великден.

— Знам — рече едва чуто Алаис и притегли главата му към себе си. — Ела, нека ти помогна, а после ще направя каквото мога за Тиери.

Забеляза, че в очите му блестят сълзи.

— Ела, Гилем — подкани нежно. — Заведи ме при него.

Заедно с останалите тежко ранени Тиери беше отнесен в Голямата зала. Издъхващите и ранените бяха наслагани в три редици. Алаис и другите жени правеха всичко по силите си. Алаис беше сплела косата си на плитка и я беше преметнала през рамо — приличаше на дете.

Часовете отминаваха, в тясното помещение се стелеше все по-тежка смрад, а мухите ставаха все по-досадни.

Между войниците вървяха свещеници, които изслушваха изповедите и даваха последно причастие. Под прикритието на черните сутани двама parfaits също даваха consolament на вярващите катари.

Тиери беше улучен на няколко места. Глезенът му беше счупен и бедрото му беше пронизано от копие, което бе натрошило костта. Алаис знаеше, че той е загубил много кръв, но заради Гилем направи всичко по силите си. Стопли отвара от корени и листа на зарасличе и ги добави към горещ восък. Щом компресът се поохлади, го сложи върху раните.

После остави Гилем при Тиери и насочи вниманието си към войниците, които имаха най-големи шансове да оцелеят. Тя разтвори стрит на прах корен на ангелика в отвара от невен и с помощта на слугите от кухнята донесе течността с кофи, после се зае да я дава на онези, които можеха да преглъщат. Ако успееше да предотврати инфекциите и да запази кръвта на ранените чиста, раните им може би щяха да зараснат.

При първа възможност Алаис се връщаше при Тиери, за да му сменя превръзките, макар да беше ясно, че надежда няма. Той беше изгубил съзнание, а кожата му бе придобила мъртвешки синкавобял оттенък. Алаис хвана Гилем за рамото.

— Съжалявам — пророни тя. — Ще издъхне всеки момент.

Гилем само кимна.

Алаис си запроправя път към другия край на залата. Повика я млад chevalier, малко по-възрастен от нея. Детинското му лице беше обезобразено от болка и объркване, устните му бяха напукани, в очите му се беше загнездил мъчителен страх.

— Мълчи! — пророни Алаис. — Никого ли си нямаш?

Той се опита да поклати глава. Алаис го погали по челото и вдигна плата, метнат върху ръката, с която младежът държеше щита. Рамото му беше размазано. От разкъсаната кожа стърчаха парчета кост, наподобяващи изхвърлени от морето клонки. Отстрани на бедрото му зееше дупка. От раната течеше кръв, която се стичаше на малка локва.

Дясната му ръка беше залепнала върху дръжката на меча. Алаис се опита да я отскубне, но пръстите се бяха вкочанили и не помръднаха. Тя откъсна от полата си парче плат и запуши с него дълбоката рана. Извади от кесията стъкленичка и капна две дози валерианов извлек върху устните на младежа, за да не го боли толкова, докато издъхва. Не можеше да стори нищо повече.

Смъртта беше безпощадна. Идваше бавно. Малко по малко гъргоренето в гърдите на младежа се засили и той задиша все по-трудно. Очите му помръкнаха, изпадна в още по-голям ужас и извика. Алаис остана при него, пя му и го гали по челото, докато душата му не напусна тялото.

— Дано Бог прибере душата ти — пророни тя и му затвори очите.

Покри лицето му, после отиде при следващия ранен.

Работи цял ден: промиваше и превързваше раните, докато очите я заболяха, а ръцете й почервеняха от кръвта. Надвечер през високите прозорци на Голямата зала влязоха ко̀си ивици предзалезна слънчева светлина. Мъртвите вече бяха изнесени. Живите бяха настанени възможно най-удобно.

Алаис беше капнала от умора, но я крепяха мислите за предната нощ, за обятията на Гилем. Костите я боляха, гърбът й се беше схванал, но това като че ли вече нямаше значение.

Ориан се възползва от ситуацията в замъка Контал и се промъкна в стаята си, за да чака там своя информатор.

— Крайно време беше — тросна се тя. — Казвай какво научи.

— Евреинът издъхна още преди да сме разбрали много, но според господаря той вече е предал книгата на баща ви.

Ориан се подсмихна, ала не каза нищо. Не бе доверила на никого какво е открила в наметалото на Алаис.

— А Есклармонд от Сервиан?

— Държа се смело, но накрая му каза къде да намери книгата.

Зелените очи на Ориан блеснаха.

— И у теб ли е сега?

— Още не.

— Но е вътре в Ciutat, нали? Господарят Еврьо знае ли го?

— Той, господарке, разчита вие да му предоставите тези сведения.

Ориан се позамисли.

— Старицата мъртва ли е? А момчето? Нали тя не може да ни попречи? Не може да съобщи на баща ми?

Мъжът се усмихна напрегнато.

— Жената е мъртва. Малкият се изплъзна, но според мен той не може да ни навреди. Ще го намерим и ще го убием.

Ориан кимна.

— И предаде ли на господаря Еврьо, че… че проявявам интерес?

— Да, господарке. Той се почувства поласкан, задето сте готова да служите по този начин.

— А условията ми? Ще се погрижи ли да напусна невредима Ciutat?

— Да, господарке, стига да му предоставите книгите.

Тя стана и започна да снове напред-назад.

— Чудесно, всичко това е чудесно. А със съпруга ми ще се оправиш ли?

— Няма да ме затрудни, господарке, но трябва да ми кажете къде ще се намира в даден час. — Мъжът се замисли. — Ще струва обаче повече отпреди. Опасността е много по-голяма, дори в такива смутни времена. Писар на виконт Транкавел. Той е човек с положение.

— Знам прекрасно — тросна се хладно Ориан. — Колко?

— Три пъти повече, отколкото за Раул — отговори мъжът.

— И дума да не става! — възкликна тя. — Няма откъде да взема толкова злато.

— Но цената ми, господарке, е такава.

— А книгата?

Този път мъжът се усмихна широко.

— За книгата ще се пазарим отделно, господарке!

57.

Обстрелът беше подновен и продължи и през нощта.

Алаис виждаше от прозореца си, че къщите в равнините са превърнати в димящи развалини. Над върхарите на дърветата, като черна мъгла, хваната в клоните, висеше зловонен облак. Някои от жителите бяха успели да преминат голото пространство до развалините на Сан Висан и оттам да намерят убежище в Града. Но повечето бяха избити.

В олтара на параклиса горяха свещи.

Призори във вторник, четвърти август, виконт Транкавел и Бертран Пелтие отново се качиха при бойниците на градските стени.

Станът на французите край реката беше забулен от сутрешна мараня. Палатките, конюшните, животните, шатрите, които наподобяваха цял град, сякаш бяха пуснали корени. Пелтие погледна към небето. Чакаше ги поредният ужасно горещ ден. Това, че още в началото на обсадата загубиха реката, им действаше смазващо. Нямаше да издържат дълго без вода. Щяха да бъдат разгромени ако не от французите, то от жажда.

Вчера Алаис му беше разказала за първия случай на „обсадно“ заболяване в квартала около Родезката порта, който беше поел повечето бежанци от Сан Висан. Пелтие беше отишъл да провери на място и макар че консулът на квартала беше отрекъл, той се опасяваше, че Алаис е права.

— Много си се умислил, приятелю — каза му виконтът.

Бертран се обърна към него.

— Извинявайте, messire.

Транкавел посочи с ръка.

— Погледни ги, Бертран! Прекалено много са, не можем да ги разгромим… а и без вода!

— Ако се вярва на мълвата, Педро II, кралят на Арагон, е на един ден път с кон оттук — рече Пелтие. — Вие, messire, сте му васал. Той е длъжен да ви се притече на помощ.

Пелтие знаеше, че това ще стане трудно: Педро беше заклет католик и зет на Реймон VI, графа на Тулуза, макар че двамата мъже не се обичаха. Въпреки това между рода Транкавел и владетелите на Арагон имаше силна историческа връзка.

— Дипломатическите домогвания на краля са тясно свързани, messire, със съдбата на Каркасон. Той няма никакво желание да види Окситания управлявана от французи. — Пелтие се замисли. — Пиер-Роже дьо Кабаре и вашите съюзници подкрепят такава линия на действия.

Транкавел се подпря на стената.

— Да, така твърдят.

— Е, ще наредите ли да тръгне пратеник?

Педро откликна на молбата и пристигна надвечер в сряда, пети август.

— Отворете портата! Отворете портата за lo Rèi91!

Портата на замъка Контал беше широко отворена. Алаис чу врявата и отиде на прозореца, после хукна към двора, за да види какво става. В началото смяташе само да попита какви са новините. Сетне обаче извърна очи към прозорците на Голямата зала високо над нея и любопитството надделя.

Зад завесата, отделяща Голямата зала от входа за покоите на виконт Транкавел, имаше малка ниша. Алаис не се беше опитвала да се пъхне там още от времето, когато беше момиче и се промушваше, за да чуе какво прави баща й. Сега дори не беше сигурна, че ще успее да се смести в тясното пространство.

Покатери се на каменната скамейка и се пресегна да се хване за най-ниския прозорец на Пентската кула с изглед към Двора на Миди. Вдигна се, изтегли се на каменния перваз и се промуши в тясната пролука.

Имаше късмет. В помещението нямаше никой. Алаис скочи на пода, като внимаваше да не вдига шум, после отвори бавно вратата и се шмугна зад завесата. Намести се възможно най-близо до пролуката. Беше съвсем близо до мястото, където виконт Транкавел стоеше с ръце на гърба, можеше да се пресегне и да го докосне.

Алаис се бе промъкнала точно навреме. Вратите в другия край на Голямата зала се отвориха. Баща й влезе с широка крачка в залата, следван от краля на Арагон и неколцина съюзници на Каркасон, включително владетелите на Лавор и Кабаре.

Като васал на Педро, виконт Транкавел падна пред него на колене.

— Няма нужда — рече той и го подкани с ръка да стане.

Като външност двамата мъже бяха изумително различни. Кралят беше много по-възрастен от Транкавел — на години беше колкото бащата на Алаис. Беше висок и едър, не мъж, а бик, с лице, носещо белезите на не един и два военни похода. Косата му още беше черна, но както при баща й, вече бе започнала да побелява по слепоочията.

— Нареди на придворните си да се оттеглят — отсече кралят. — Ще разговарям насаме с теб, Транкавел.

— С твое разрешение, кралю, бих помолил моят майордом да остане с нас. Ценя съветите му.

Кралят се поколеба, после кимна.

— Няма думи, с които да изразим подобаващо признателността си…

Педро го прекъсна.

— Дошъл съм не да те подкрепя, а да ти помогна да видиш колко погрешен е пътят, по който си поел. Навлякъл си си това положение заради преднамерения си отказ да се справиш с еретиците във владенията си. Разполагаше с четири години — с цели четири години — за да решиш въпроса, а не направи нищо. Разрешаваш на епископите катари да проповядват свободно в градовете и селищата ти. Васалите ти подкрепят открито Bons Hommes…

— Никой васал…

— Нима отричаш, че нападения срещу свети люде и свещеници са останали ненаказани? Че църковниците са подлагани на унижения? В земите ти еретиците провеждат открито своите богослужения. Съюзниците ти им дават убежище. Всички знаят, че графът на Фоа скверни светите мощи, като отказва да им се поклони, а сестра му се е отдалечила от благодатта дотолкова, че е била ръкоположена като parfaite на церемония, на която графът е сметнал за уместно да присъства.

— Не мога да отговарям за графа на Фоа.

— Той ти е васал и съюзник — не му остана длъжен Педро. — Защо допускаш такива неща?

Алаис усети как виконтът затаява дъх.

— Сам си отговори на въпроса, господарю. Живеем рамо до рамо с онези, които наричаш еретици. Израсли сме заедно, сред тях са най-близките ни роднини. Parfaits живееха благочестиво и честно и проповядваха на все по-многобройно паство. Можех да ги прогоня точно толкова, колкото и да попреча на слънцето да изгрява всеки ден.

Думите му не трогнаха Педро.

— Единствената ти надежда е да се помириш с пресветата майка — Църквата. Ти си равен на всеки от северните владетели, които абатът е довел със себе си, и те ще се отнасят към теб като към такъв, ако се покаеш. Той обаче ще те смаже, ако и за миг му дадеш основания да смята, че още се придържаш към тези еретични помисли ако не в действията, то вътре в сърцето си. — Кралят въздъхна. — Наистина ли смяташ, че можеш да устоиш, Транкавел? Съотношението е сто към едно не в твоя полза.

— Имаме предостатъчно храна.

— Храна да, но не и вода. Изгубили сте реката.

Алаис видя как баща й стрелва с поглед виконта, очевидно се страхуваше той да не избухне.

— Не искам да те предизвиквам или да злоупотребявам с благоразположението ти към мен, но толкова ли не виждаш, че те са дошли да се бият не за душите, а за земите ни? Тази война се води не за Божията слава, а заради сребролюбието на човеците. Това, господарю, е войска на завоеватели. Ако съм подвел Църквата и с това съм те обидил, господарю, моля да ми простиш. Но не дължа нищо на графа на Невер или на абата на Сито. Те нямат права — нито духовни, нито земни, над владенията ми. Няма да предам народа си и заради такова нечестиво дело да сведа глава пред френските чакали.

Алаис усети как я плисва гордост. От изражението на баща си разбра, че той също се гордее. За пръв път смелостта и духът на Транкавел като че ли трогнаха малко краля.

— Това са благородни слова, виконте, но сега те няма да ти помогнат. Заради поданиците ти, които обичаш, ми разреши поне да кажа на абата на Сито, че ще изслушаш условията му.

Транкавел отиде до прозореца и каза едва чуто:

— Нямаме вода в града, нали?

Бащата на Алаис поклати глава.

— Не, нямаме.

Само дланите му, които се белееха върху каменния перваз на прозореца, издаваха колко много са му стрували тези думи.

— Чудесно. Ще изслушам абата.

След като Педро излезе, известно време Транкавел продължи да стои на същото място и да гледа как слънцето се скрива зад хоризонта. Накрая, след като запалиха свещите, той седна. Пелтие нареди да донесат храна и напитки.

Алаис не смееше да помръдне. Ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стените сякаш я бяха притиснали, но тя не можеше да стори нищо.

Виждаше зад завесата краката на баща си, който сновеше напред-назад, и от време на време чуваше разговора, който се водеше през шепот.

Вече беше късно, когато Педро II се върна. Алаис веднага прочете по лицето му, че не е успял. Тя посърна. Това беше последната възможност да изнесе Трикнижието от Града, преди да започне истинската обсада.

— Имаш ли вести? — попита Транкавел и стана да го посрещне.

— Нямам вести, които ми се иска да ти съобщя, виконте — отговори Педро. — За мен е обидно дори да повторя унизителните думи на абата на Сито. — Той взе чашата вино, която му поднесоха, и я изпи на един дъх. — Абатът заяви, че бил готов да разреши на теб и на още дванайсет души по твой избор да напуснете безпрепятствено довечера замъка заедно с всичко, което успеете да вземете.

Виконтът стисна юмруци.

— А Каркасон?

— Ciutat и всичко трябвало да премине във властта на кръстоносците. След Безие владетелите искали да бъдат обезщетени.

Настана тишина.

Накрая Транкавел даде воля на гнева си и запрати чашата в стената.

— Как смее да ми отправя такава обида! — ревна той. — Как смее да засяга честта и гордостта ни! Няма да оставя и един-единствен от поданиците си във властта на френските чакали!

— Messire — прошепна Пелтие.

Транкавел се изправи.

— Признателен съм ти, господарю, че се застъпи за нас и прояви великодушие. Но ако не желаеш или не можеш да се биеш с нас, трябва да се разделим.

Педро кимна, знаеше, че нямат какво повече да си кажат.

— Бог да те пази, Транкавел — рече той покрусено.

Виконтът го погледна в очите.

— Вярвам, че ще ме пази — заяви предизвикателно.

Когато Пелтие излезе да изпрати краля, Алаис се възползва и се измъкна от залата.

Празникът Преображение Богородично мина спокойно, без никоя от воюващите страни да отбележи напредък. Транкавел продължи да обстрелва отгоре със стрели и метателни оръдия кръстоносците, а каменохвъргачката не спря да мята с глух тътен камъни по стените. И от двете страни имаше жертви, но особен напредък нямаше.

Равнините приличаха на кланица. Труповете се разлагаха направо там, където жертвите бяха покосени, подпухнали от жегата и нападнати от гризачи и черни мухи. Над полесражението кръжаха врани и ястреби, които оглозгваха костите до бяло.

В петък, седми август, кръстоносците нападнаха южното предградие Сан Микел. Успяха да превземат за кратко рова под градските стени, но бяха отблъснати от градушка от стрели и камъни. След няколко часа на застой французите се изтеглиха под несекващия обстрел, присмех и победоносни възгласи на каркасонци.

Призори на другия ден, точно когато светът трептеше като сребро в утринната светлина и по склоновете се стелеше лека мъглица, над хиляда кръстоносци се спуснаха към Сан Микел.

На слабото слънце проблеснаха шлемове и щитове, мечове и копия. Върху гърдите на всеки имаше прикачен бял кръст на фона на гербовете на Невер, Бургундия, Шартр и Шампан.

Виконт Транкавел беше заел позиции върху стените на Сан Микел и рамо до рамо с мъжете си бе готов да отблъсне нападението.

Стрелците с лъкове и копиеносците бяха в пълна бойна готовност. Пехотинците под тях бяха въоръжени с брадви, мечове и копия. Отзад бяха рицарите, които чакаха своя ред да се включат в боя.

В далечината забиха барабаните на французите, които заудряха с копията по твърдата пръст — повтарящ се тежък звук, който прокънтя над притихналата в очакване земя.

Когато кръстоносците вече бяха в обсега на стрелците, виконт Транкавел даде заповед. Небето тутакси почерня от градушката стрели.

И двете страни дадоха жертви. Първата стълба вече бе подпряна на градските стени. Стрелата, изстреляна от арбалет, изсвистя във въздуха, заби се в грубото тежко дърво и разклати стълбата. Тя се наклони и бавно започна да пада, докато накрая не се свлече на земята заедно с мъжете и не ги превърна в пихтия от кръв, кост и трески.

Кръстоносците успяха да дотикат до стените на предградието каменохвъргачка. Под нейно прикритие мокрите до кости сапьори се заеха да издърпват от стените камъни и да копаят кухина, за да отслабят укрепленията.

Транкавел изкрещя на стрелците с лъкове да унищожат каменохвъргачката. Към дървеното съоръжение полетя поредната градушка от камъни и горящи стрели. Небето се изпълни със съсък и черен пушек. Каменохвъргачката се подпали и запрати във въздуха мъжете с пламнали дрехи.

Но вече беше късно. На защитниците не им оставаше друго, освен да гледат как мината, която кръстоносците подготвяха от дни, се възпламенява. Алаис бързо затули лицето си с длани, когато от взрива във въздуха полетяха камъни, прах и пламъци.

Кръстоносците се втурнаха през отвора. Тътенът на пожара заглуши писъците на жените и на децата, които се разбягаха от тази преизподня.

Тежката порта между Града и Сан Микел беше отворена и рицарите на Каркасон се впуснаха в първото си нападение. „Пази го!“, започна да нашепва Алаис, сякаш думите бяха в състояние да отблъснат стрелите.

Кръстоносците започнаха да секат главите на загиналите и да обстрелват с тях градските стени, за да предизвикат паника и страх. Виковете и писъците станаха по-силни, когато виконт Транкавел поведе мъжете си на битка. Той беше сред първите, които пуснаха кръв, като заби меча си във врата на един кръстоносец и изрита тялото с ботуш.

По време на нападението Гилем бе съвсем близо до виконта и яздеше бойния си жребец през гъмжилото от кръстоносци, като тъпчеше наред.

Алаис зърна до него Алзьо дьо Прексан. Загледа ужасена как конят на Алзьо се подхлъзва и се свлича на земята. Гилем веднага обърна своя жребец и се притече на помощ на приятеля си. Превъзбуден от миризмата на кръв и от кънтенето на стомана, мощният кон на Гилем се изправи на задни крака и смачка един кръстоносец. Алзьо получи достатъчно време да стане и да избегне опасността.

Съотношението на силите беше в полза на кръстоносците. Цели пълчища ужасени и ранени мъже, жени и деца бягаха към града. Кръстоносците напредваха неуморно. Французите превземаха улица след улица.

Накрая Алаис чу вика за отбой.

— Repli! Repli!

Назад!

Под прикритието на нощта шепа защитници успяха да се промъкнат обратно в опустошеното предградие. Те съсякоха няколкото кръстоносци, оставени на пост, и подпалиха малкото оцелели къщи, за да лишат французите ако не от друго, то от прикритие, откъдето те да започнат отново обстрела на Града.

Но истината беше ужасяваща.

Бяха паднали и Сан Висан, и Сан Микел. Не беше превзет само Каркасон.

58.

По нареждане на виконт Транкавел в Голямата зала бяха наредени маси, отрупани с храна. Виконтът и жена му Агнес вървяха между тях и благодаряха на мъжете за вярната служба.

Пелтие се чувстваше все по-зле. В стаята се стелеха миризмите на изгорял восък, на пот, студена храна и топла бира. Той не беше сигурен, че ще издържи. Стомахът го присвиваше все по-често и по-силно.

Пелтие опита да се изправи в цял ръст, но най-неочаквано краката му се подкосиха. Той се хвана за масата, залитна напред и помете чинии, чаши и блюда. Имаше чувството, че за стомаха го ръфа див звяр.

Някой се разкрещя. Слугите се втурнаха да му помогнат и повикаха Алаис.

Усети, че го хващат, изправят го на крака и го повеждат към вратата. Лицето на Франсоа изникна пред него, сетне изчезна отново. На Пелтие му се стори, че чува как Алаис дава нареждания, макар че гласът й идваше от много далеч и тя като че ли говореше на непознат език.

— Алаис — извика Пелтие и се пресегна в мрака, за да я хване за ръката.

— Тук съм. Ще те отведем в стаята ти.

Пелтие почувства как го вдигат силни ръце, как нощният въздух го гали по лицето, докато го пренасят през Парадния двор и после нагоре по стълбите.

Напредваха бавно. Стомашните спазми ставаха все по-болезнени и по-силни. Пелтие усещаше как болестта се промъква вътре в тялото му и отравя кръвта и дъха му.

— Алаис… — пророни той, този път вече уплашен.

Веднага щом влязоха в стаята на баща й, Алаис изпрати Риксанд за церове и вода. Смъкна мръсното му наметало и туниката и ги струпа на купчина, за да бъдат изгорени, а него зави с чист тънък чаршаф. Болестта сякаш се процеждаше през порите на кожата му. Пристъпите на стомашно разстройство ставаха по-чести и по-тежки — вече изхождаше кръв и гной. Алаис нареди да запалят билки и цветя, които да попритъпят смрадта, но никакви количества лавандула и розмарин не можеха да скрият истината за състоянието на баща й.

Двете с Риксанд направиха рядка каша от изсушени червени боровинки и топла вода, после Алаис започна да налива между посинелите му устни отварата с лъжица. Той глътна първата, но веднага я повърна. Алаис опита отново. Този път баща й успя да преглътне, макар че това му струваше огромни усилия и тялото му се разтресе от гърчове.

В полунощ в стаята дойде виконт Транкавел.

— Какви са новините, госпожо?

— Баща ми е тежко болен, messire.

— Имаш ли нужда от нещо? Лечители, церове?

— Трябва ми още малко вода, ако можете да заделите. Преди известно време пратих Риксанд да потърси Франсоа, но той още не се е появил.

— Ще бъде направено.

Транкавел погледна към леглото.

— Защо заболяването го е покосило толкова бързо?

— Трудно е да се каже, messire, защо тази болест поваля едни така тежко, а други подминава. Организмът на баща ми е отслабен от дните, които е прекарал в светите земи. Особено уязвим е за стомашни болести. — Тя се подвоуми. — Дано Бог се смили и болестта не се разпространи.

— Сигурно ли е, че е същата болест, каквато често се появява при обсада? — попита мрачно виконтът. Алаис кимна. — Жалко. Прати да ми кажат, ако в състоянието му има някаква промяна.

Часовете се точеха бавно, а баща й се отдалечаваше все повече от живота. От време на време съзнанието му се проясняваше и той явно разбираше какво точно се случва. В други мигове сякаш вече не знаеше кой е и къде се намира.

Малко преди зазоряване дишането му стана съвсем повърхностно. Алаис, която се беше унесла до него, чу промяната и моментално застана нащрек.

— Filha…

Докосна ръцете и челото му и разбра, че му остава малко. Температурата беше спаднала и сега кожата му беше ледена.

„Душата му се мъчи да се освободи.“

— Помогни ми… да седна… — изрече със сетни сили Пелтие.

С помощта на Риксанд Алаис успя да го подпре на възглавниците. Само за една нощ болестта го беше превърнала в старец.

— Не говори — пророни тя. — Пази си силите.

— Алаис — каза едва чуто баща й, — знаеш, че не ми остава много.

Пелтие се опита да си поеме въздух и в гърдите му се чу гъргорещ, хъхрещ звук. Очите му бяха хлътнали, под тях се жълтееха сенки, по ръцете и врата му бяха избили светлокафяви петна.

— Ще пратиш ли някого да повика parfait? — Пелтие се насили да отвори хлътналите си очи. — Искам да си отида от този свят, както подобава.

— Искаш да получиш последно причастие ли, paire? — попита предпазливо Алаис.

Пелтие успя да се усмихне едва-едва и в тази помръкнала усмивка за миг се отрази човекът, който той е бил на времето.

— Слушал съм проповедите на Bons Chrétiens. Научил съм думите на melhorer92 и consolament… — Той замълча. — Роден съм християнин и християнин ще умра, ала не в покварените обятия на онези, които в Божието име са дошли да воюват с нас. Ако съм живял благочестиво, с Божията благодат ще се присъединя към славните духове на небето.

Пелтие се закашля. Алаис огледа отчаяно стаята. Изпрати да съобщят на виконт Транкавел, че състоянието на баща й се е влошило. Веднага щом слугата излезе, Алаис повика Риксанд.

— Доведи parfaits. Преди малко ги видях на двора. Предай им, че един човек иска да получи consomment.

Риксанд се ужаси.

— Никой няма да те обвини в нищо само защото си предала молбата ми — опита се Алаис да успокои момичето. — Не е нужно да се връщаш заедно с тях. — Баща й се размърда и тя отново насочи вниманието си към леглото. — Хайде, Риксанд. Побързай. — Алаис се надвеси над Пелтие. — Какво има, paire? Тук съм, с теб.

Той се опитваше да й каже нещо, ала думите сякаш засядаха на гърлото му още преди да ги е изрекъл. Алаис успя да налее малко вино в устата му и избърса с мокра кърпа напуканите му устни.

— Граалът, това е Божието слово, Алаис. Ето какво се стремеше да ми обясни Хариф, макар че аз не разбирах. — Гласът му пак заглъхна. — Но без merel… без истината на лабиринта, този път е погрешен.

— Какво за merel? — прошепна припряно Алаис.

— Оказа се права, Алаис. Не биваше да упорствам толкова. Трябваше да те пусна да заминеш, когато това още беше възможно.

Алаис се мъчеше да схване смисъла на думите му, които поемаха ту в една, ту в друга посока.

— Какъв път?

— Аз не я видях и няма да я видя никога — пророни Пелтие. — Пещерата… малцина са я виждали.

Отчаяна, Алаис се извърна рязко към вратата.

„Къде ли е Риксанд?“

Чу се как някой тича отвън в коридора. Риксанд се появи заедно с двама съвършени. Алаис познаваше по-възрастния — смугъл мъж с гъста брада и меко изражение, беше го срещала у Есклармонд. И двамата бяха облечени в тъмносини сутани, прихванати на кръста с усукан ширит с тока във вид на риба.

Той се поклони.

— Господарке Алаис! — Погледна към леглото. — Кой има нужда от последно причастие, баща ви, майордом Пелтие ли?

Тя кимна.

— Има ли сили да говори?

— Ще намери.

В коридора отново се чу шум и на прага застана виконт Транкавел.

— Messire… — подхвана тревожно Алаис. — Баща ми повика parfaits… искаше да си отиде от този свят като благочестив човек.

В очите на виконта проблесна изненада, но той заповяда да затворят вратата.

— Въпреки това ще остана — заяви Транкавел.

Алаис го гледа известно време, после се извърна към баща си. Съвършеният я повика.

— Майордом Пелтие се мъчи ужасно, но още е в пълно съзнание и не е изгубил смелостта си. — Алаис кимна. — Не е направил нищо, с което да навреди на църквата ни, не ни дължи нищо, нали?

— Той закриля всички Божии приятели.

Алаис и Реймон-Роже се отдръпнаха, a parfait отиде при леглото и се надвеси над издъхващия. Докато Бертран шепнешком изричаше melhorer, очите му трепнаха.

— Заричаш ли се да следваш правилото на справедливостта и истината и да се посветиш на Бога и на Църквата на Bons Chrétiens?

Пелтие се насили да изрече:

— Да.

Parfait сложи на главата му пергаментов препис на Новия завет.

— Нека Бог те благослови, нека те направи благочестив християнин и те отведе до добър край.

Съвършеният повтори три пъти благословията, после и adoremus93.

Алаис беше трогната от простотата на службата. Виконт Транкавел гледаше право напред. Очевидно трябваше да хвърли много усилия и воля, за да запази самообладание.

— Бертран Пелтие, готов ли си да получиш дара на Господнята молитва?

Бащата на Алаис пророни, че е готов.

С ясен, искрен глас съвършеният повтори седем пъти paternoster94, като спираше само за да остави Пелтие да отговори.

— Ето молитвата, която Исус Христос е донесъл на света и на която е научил Bons Hommes. Никога вече недей да ядеш или да пиеш, ако първо не си казал тази молитва, а ако не изпълниш този свой дълг, трябва да се покаеш отново.

Пелтие се опита да кимне. Сега хъхренето в гърдите му се чуваше по-силно, като вятър из есенни листа.

Съвършеният зачете Евангелието от Йоан:

— „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога.“ — Ръката на Пелтие над завивките трепна, когато съвършеният продължи да чете: — „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“

Най-неочаквано очите му трепнаха и се отвориха.

— Vertat — прошепна той. — Да, истината.

Разтревожена, Алаис го сграбчи за ръката, баща й обаче вече издъхваше. Светлината в очите му беше помръкнала. Parfait заговори по-бързо, сякаш се страхуваше, че няма да има достатъчно време, за да завърши обреда.

— Той трябва да изрече последните думи — обясни съвършеният на Алаис. — Помогни му.

— Paire, трябва да…

Алаис не успя да се доизкаже, сломена от скръб.

— За всеки грях… който съм извършил… с думи и дела — изхъхри Пелтие, — моля… Бога и Църквата за опрощение… както и всички, които присъстват тук.

С очевидно облекчение съвършеният положи ръце на главата му и му даде целувката на умиротворението. Алаис затаи дъх. Благодатта на утехата се плисна върху Пелтие и лицето му се преобрази от облекчение. Това беше миг на просветление. Сега вече духът му беше готов да напусне болното му тяло и земята, която го държеше.

— Душата му е готова — рече parfait.

Алаис кимна. Седна на леглото и хвана баща си за ръката. От другата страна стоеше виконт Транкавел.

— Messire!

— Тук съм, Бертран.

— Каркасон не бива да пада.

— В името на любовта и на предаността, свързвали ни толкова години, ти давам думата си, че ще сторя всичко по силите си.

Пелтие се опита да вдигне ръка от завивката.

— За мен беше чест да ти служа.

Очите на виконта се напълниха със сълзи.

— Не ти, а аз, стари ми приятелю, трябва да ти благодаря.

Пелтие се опита да вдигне глава.

— Алаис!

— Тук съм, татко!

Лицето на Пелтие беше мъртвешки бледо.

— Никой мъж не е имал такава дъщеря.

Той сякаш въздъхна, когато животът напусна тялото му.

Алаис замря. Усети как в нея се надига дива скръб, която я обсебва и покосява, и захлипа неудържимо.

59.

— Виконт Транкавел?

На вратата стоеше войник.

— Какво има?

— Крадец, messire. Взима вода от площад „Пло“.

— Трябва да те оставя, Алаис — въздъхна виконтът.

Тя кимна. От плач вече нямаше никакви сили.

— Ще имам грижата да бъде погребан най-тържествено, с почестите, които му се полагат. Беше храбър мъж, верен съветник и предан приятел:

— Неговата Църква не изисква погребение, messire. Плътта му не значи нищо. Духът му вече се възнесе.

— В такъв случай го приеми като проява на себичност от моя страна, но държа да отдам последна почит на баща ти. Изпитвах към него голямата обич и уважение. Ще се разпоредя тленните му останки да бъдат преместени в „Света Мария“.

— Той щеше да се почувства поласкан.

— Да ти изпратя ли някого на бдението? Не мога да се лиша от присъствието на съпруга ти, но може би сестра ти? Или жени, които да ти помагат?

Алаис вдигна рязко глава — чак сега си даде сметка, че нито веднъж не се е сетила за Ориан.

„Тя не го обичаше.“

— Сама ще отида при сестра си, messire.

Поклони се, когато виконтът стана, и се обърна към баща си. Сърце не й даваше да го остави. Нареди заразените завивки да се махнат и изгорят. Сетне с помощта на Риксанд приготви плащаницата и благовонията. Сама уми тялото на баща си и приглади косата му над челото, така че в смъртта да прилича на мъжа, който е бил приживе.

Постоя още малко и се вгледа в изчистеното от чувства лице. „Не можеш да отлагаш повече.“

— Риксанд, съобщи на виконта, че тялото е готово и може да бъде пренесено в параклиса. А аз трябва да кажа на сестра си.

Гиранд спеше на пода пред стаята на Ориан.

Алаис я прекрачи и натисна бравата. Този път вратата не беше заключена. Ориан лежеше на леглото, не беше дръпнала балдахина. Разбърканите й черни къдрици се бяха разпилели по възглавницата, а в ранната утринна светлина кожата й изглеждаше бяла като мляко.

— Сестро!

Ориан отвори рязко зелените си котешки очи и върху лицето й се изписа първо тревога, сетне изненада и накрая обичайното презрение.

— Имам лоши новини — каза Алаис.

Гласът й беше мъртвешки, студен.

— Толкова ли не можеше да почака? Още не са били камбаните за сутрешната служба.

— Не, не можеше. Баща ни…

Алаис не се доизказа.

„Как е възможно тези думи да са истина?“

Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

— Баща ни почина.

Ориан се стъписа, но бързо се овладя.

— Какво? — попита с присвити очи.

— Тази сутрин татко се спомина. Малко преди зазоряване.

— Как? Как се спомина?

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — извика Алаис.

Ориан скочи от леглото.

— Отговори ми от какво е починал!

— От болест. Покоси го много бързо.

— Ти с него ли беше, когато издъхна?

Алаис кимна.

— И не си сметнала за нужно да ми съобщиш! — изкрещя Ориан.

— Извинявай, но всичко се случи ужасно бързо. Знам, че трябваше да…

— Кой още беше там?

— Виконт Транкавел и…

Ориан долови колебанието й.

— Баща ни изповяда ли греховете си, получи ли последно причастие, както го изисква Църквата? — попита настойчиво тя.

— Баща ни не е издъхнал неопростен — отвърна Алаис, като подбираше внимателно думите. — Помири се с Бога. — „Тя се е досетила“, помисли си. — И толкова ли е важно това! — извика Алаис. — Той, сестро, е мъртъв. Това нищо ли не значи за теб?

— Не си изпълнила дълга си, сестро — заяви Ориан и забучи пръст в гърдите й. — Аз съм по-голямата, не ти, а аз имах право да съм до него. А ако разбера и че си разрешила разни еретици да се навъртат около него на смъртното му ложе, ще съжаляваш горчиво.

— Не ти ли е мъчно, не те ли боли?

Алаис прочете отговора по лицето на Ориан.

— Мъчно ми е точно толкова, колкото и за някое улично псе. Той не ме обичаше. Защо да скърбя? — Тя се приближи. — Той обичаше теб. Виждаше в теб себе си. — Ориан се усмихна злобно. — Споделяше с теб най-съкровените си тайни.

Алаис поруменя.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, колкото и да се страхуваше от отговора.

— Знаеш прекрасно какво искам да кажа — изсъска сестра й. — Нима си въобразяваш, че не знам за среднощните ви разговори? — Ориан сграбчи Алаис за китката. — Я ми кажи. Къде е третата книга?

— Не знам за какво говориш.

Ориан я шляпна.

— Къде е книгата? — процеди тя. — Знам, че е у теб.

— Пусни ме.

— Не ме разигравай, сестро. Баща ми със сигурност ти я е дал. Кажи ми къде е. Искам я на всяка цена.

Алаис усети как я побиват тръпки.

— Не го прави. Може да влезе някой.

— Кой? — подвикна Ориан. — Татко вече не може да те защити.

— Гилем.

Ориан прихна.

— Да, разбира се, забравих, че си се помирила със съпруга си. Знаеш ли какво всъщност мисли той за теб? — продължи тя. — Знаеш ли, а?

Вратата се отвори рязко.

— Престани! — изкрещя Гилем. Ориан пусна Алаис. Съпругът й я притисна в обятията си. — Mon cor, дойдох още щом научих за кончината на баща ти. Моите съболезнования.

— Колко трогателно! — подвикна грубо Ориан. — Питай го какво го е върнало в леглото ти — допълни тя презрително, без да сваля очи от лицето на Гилем. — Или те е страх да чуеш? Питай го, Алаис. Това помирение се дължи не на любов или желание. То е заради книгата, нищо повече.

— Дръж си езика зад зъбите!

— Защо? Да не би да те е страх от онова, което ще кажа?

Алаис усещаше напрежението между двамата. Онова, което знаеха само те. И разбра веднага.

„Не. Само това не.“

— Гилем не желае теб, Алаис. Той търси книгата. Именно заради нея се върна в стаята ти. Толкова ли си сляпа?

Алаис се отдръпна от Гилем.

— Вярно ли е?

Отчаяние блесна в очите на Гилем.

— Тя лъже. Кълна се в живота си, тази книга изобщо не ме вълнува. Не съм й казал нищо. Как бих могъл?

— Той претърси стаята, докато ти спеше. Не може да го отрече.

— Не е вярно — извика Гилем.

Алаис го погледна.

— Но си знаел, че има такава книга?

Тревогата, мярнала се в очите му, й даде отговора, от който тя се страхуваше.

— Сестра ти се опита да ме изнудва, за да й помогна, аз обаче отказах. — Гласът му трепна. — Отказах, Алаис.

— С какво те е държала, та да иска такова нещо от теб? — възкликна тихо тя.

Гилем се опита да я прегърне, но Алаис се дръпна.

„Дори сега предпочитам той да отрича.“

Гилем отпусна ръка.

— Да, преди време аз… Прости ми.

— Малко е късно да се разкайваш.

Алаис не обърна внимание на сестра си.

— Обичаш ли я?

Гилем поклати глава.

— Толкова ли не виждаш какво прави тя, Алаис? Опитва се да те настрои срещу мен.

Алаис беше изумена, задето Гилем смяташе, че може да му повярва отново. Той протегна ръка.

— Много те моля, Алаис. Обичам те.

— Стига вече! — подвикна Ориан и застана пред Алаис. — Къде е книгата?

— Не е у мен.

— А у кого е тогава? — попита заканително сестра й.

Алаис обаче не се уплаши.

— За какво ти е книгата? Защо е толкова важна за теб?

— Само ми кажи и всичко ще приключи тук — тросна се Ориан.

— А ако не ти кажа?

— Много е лесно да се разболееш — отговори сестра й. — Грижила си се за баща ни. Заразата може би вече е вътре в теб. — Тя се извърна към Гилем. — Разбра ли ме? Ако тръгнеш срещу мен…

— Няма да позволя да й се заканваш!

Ориан се засмя.

— Не можеш да ме заплашваш, Гилем. Имам достатъчно доказателства за измяната ти, за да те качат на бесилото.

— Доказателства, които си скалъпила сама — подвикна той. — Виконт Транкавел няма да ти повярва.

— Подценяваш ме, Гилем, ако смяташ, че съм оставила място за съмнения. Стиска ли ти да ме предизвикаш? — Тя се извърна към Алаис. — Ако не ми кажеш къде си скрила книгата, отивам при виконта.

Алаис преглътна тежко. Какво ли беше направил Гилем?

— Франсоа — промълви накрая Алаис. — Татко е дал книгата на Франсоа.

В очите на Ориан се мерна объркване, но бързо изчезна.

— Чудесно. Но те предупреждавам, сестро, ако ме лъжеш, ще съжаляваш.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Как къде, да кажа последно сбогом на баща ни. Но първо ще се уверя, че си се прибрала в стаята си и си в безопасност.

Алаис отметна глава и погледна сестра си в очите.

— Напълно излишно е.

— О, изобщо не е излишно. Бих искала отново да си поговоря с теб, в случай че Франсоа не успее да ми помогне.

— Не съм направил нищо лошо — започна Гилем.

— Вече не ме вълнува, Гилем, какво си направил или не си направил. Знаел си какво вършиш, когато си спал с нея. А сега ме остави.

Алаис тръгна с вдигната глава по коридора към стаята си, следвана от Ориан и Гиранд.

— Връщам се след малко. Веднага щом приключа разговора с Франсоа.

— Както желаеш.

Ориан затвори вратата. Както се беше опасявала Алаис, сестра и завъртя ключа в ключалката. Чу как Гилем спори на висок глас с нея.

Запуши уши, за да не ги слуша. Опита се да се отърси от ревността. Ала отново и отново си представяше Гилем и Ориан, сплели ръце в прегръдка. Нямаше как да прогони мисълта, че Гилем е нашепвал на сестра й същите нежни думи, които е говорел и на нея — перли, които тя е държала близо до сърцето си.

Алаис долепи трепереща ръка до гърдите си. Усети, че сърцето й бие като обезумяло — стъписано и предадено. Тя преглътна тежко.

„Не мисли за себе си.“

Не можеше да си позволи да бъде слаба. Допуснеше ли го, Ориан щеше да й отнеме всичко ценно. По-късно щеше да се отдаде на съжаление и укори. Сега трябваше да мисли не за сломеното си сърце, а за обещанието да опази Книгата, което бе дала на баща си. Колкото и да й беше трудно, трябваше да си избие от главата Гилем. Беше допуснала да я заключат в собствената й стая заради нещо, което бе казала Ориан. Третата книга. Сестра й я беше попитала къде е скрила третата книга.

Алаис изтича и грабна наметалото, опипа подгъва, където беше пришила книгата.

Нямаше я.

Алаис се свлече на стола, покосена от отчаяние. Ориан беше взела книгата на Симеон. Всеки момент щеше да разбере, че я е излъгала за Франсоа.

„А Есклармонд?“

Гилем вече не крещеше пред вратата.

„Дали е заедно с нея?“

И тя не знаеше какво да мисли. Всъщност вече беше все едно. Гилем я беше предал веднъж. Можеше да го направи пак. Алаис беше длъжна да заключи наранените си чувства. Трябваше да се измъкне оттук, докато още бе възможно.

Тя разпра торбичката с лавандула, за да извади преписа на „Книга Числа“. Огледа за последно стаята, за която беше смятала, че винаги ще бъде неин дом.

Знаеше, че повече няма да се върне тук.

Сетне отиде развълнувана на прозореца и погледна покрива. Единственият й шанс беше да се измъкне оттук.

Ориан не чувстваше нищо. Стоеше в трепкащата светлина на свещта до ковчега и гледаше мъртвото тяло на баща си.

Нареди на хората, дошли на бдението, да се отдръпнат, и се наведе, сякаш за да целуне баща си. Хвана ръката му и издърпа от палеца пръстена с лабиринта — направо не можеше да повярва, че Алаис е била толкова глупава да го остави.

Пусна пръстена в джоба си. Оправи чаршафа, коленичи пред олтара и се прекръсти. Сетне тръгна да търси Франсоа.

60.

Алаис стъпи на ръба и се покатери на перваза — виеше й се свят. „Ще паднеш.“

Но какво от това! Баща й беше мъртъв. Гилем вече не съществуваше за нея. В крайна сметка баща й се беше оказал прав в преценката си за съпруга й.

„Вече нямам какво да губя!“

Алаис пое дълбоко въздух, изрече молитва и скочи. Хлъзна се по керемидите, като се мъчеше отчаяно да запази равновесие.

Стори й се, че пада безкрайно. Най-неочаквано нещо я дръпна рязко: подгъвът на роклята й се бе закачил на един пирон. Алаис не смееше да помръдне. Усещаше колко силно е опънат платът. Щеше да се скъса всеки момент. Единственият изход бе да смъкне наметалото и да се опита да пропълзи нагоре по покрива, който откъм западната страна опираше в стената на замъка Контал. Трябваше да се провре между гредите. Пролуките между бойниците бяха тесни, но Алаис беше слаба. Струваше си да опита.

Като внимаваше да не прави резки движения, тя се пресегна и дръпна плата. Върху пирона остана късче от полите й, но тя отново беше свободна.

Вдигна едното си коляно и се оттласна, сетне повтори и с другото. Усети как по слепоочията и между гърдите й, където беше скрила пергамента с преписа, избиват капчици пот. Кожата й беше ожулена от допира с керемидите.

Малко по малко Алаис се изтегли и се хвана за дървените подпори, които й се сториха успокоително устойчиви. Сетне притегли колене и почти приклекна върху покрива, сгушена в ъгъла между бойниците и стената. Пролуката беше по-тясна, отколкото тя се беше надявала — изпружи десен крак и присви левия, за да стъпи здраво, после се изтегли в процепа.

Без да обръща внимание на болката в крайниците си, се изправи бързо и тръгна предпазливо покрай загражденията. Макар да знаеше, че стражата няма да я издаде на Ориан, тя предпочиташе час по-скоро да се махне от замъка и да отиде в Сан Назари.

Алаис надзърна, за да се увери, че долу няма никого, и слезе забързано по подвижната стълба. Скочи от последните няколко пръчки, краката й се подкосиха и тя падна по гръб.

Хвърли поглед към параклиса. Ориан и Франсоа не се виждаха никъде. Долепена до стената, мина през конюшнята, като поспря при Тату. Искаше й се много да даде на страдащата кобила малко вода, но оскъдните запаси се пазеха само за бойните коне.

Улиците бяха пълни с бежанци. Алаис покри устата си с ръкав, за да не вдишва смрадта на страдание и болест. Ранени мъже и жени, хора, останали без покрив над главата и притиснали децата до гърдите си, я гледаха невиждащо с отчаяни очи.

Площадът пред „Сан Назари“ гъмжеше от народ. Алаис погледна през рамо, за да се увери, че не я следят, после отвори вратата и се шмугна вътре. В нефа спяха хора. Бяха толкова нещастни, че не обръщаха внимание на нищо.

Пред основния олтар горяха свещи. Алаис забърза към северния край на параклиса, където не ходеше почти никой и където имаше малък обикновен олтар — тъкмо тук я беше довел баща й. Пред Алаис се стрелнаха мишки, които задраскаха с малки нокти по плочника. Приклекна и бръкна зад олтара, както й беше показал баща й. Прокара пръсти по повърхността на стената. По ръката й пробяга паяк, прогонен от скривалището си.

Чу се тих пукот. Бавно и предпазливо Алаис извади камъка и го приплъзна на една страна, после бръкна в прашния отвор отзад. Намери дългия тесен ключ и го пъхна в ключалката на вратата с дървена решетка отпред. Пантите изскърцаха, дървото задраска по каменния под.

Алаис усети силно присъствието на баща си. Прехапа устни, за да не рухне.

„Сега вече това е единственото, което можеш да направиш за него.“

Бръкна вътре и извади кутията, както бе виждала да прави баща й. Беше малка, като ковчеже за накити, най-обикновена, без украшения, с проста закопчалка. Алаис вдигна капака. Вътре имаше кесия от овча кожа. Алаис въздъхна облекчено — Ориан не я бе изпреварила.

Побърза да скрие книгата под роклята си и да остави всичко, както си беше. В случай че знаеха за скривалището, Ориан и Гилем поне щяха да се забавят, ако смятаха, че кутията си е още на мястото.

Покрила глава с качулката, Алаис тичешком мина през църквата, после отвори тежката врата и се смеси с множеството страдалци на площада. Болестта, отнесла в гроба баща й, се разпространяваше бързо. Улиците бяха пълни с разлагащи се трупове — овце и кози, дори говеда с подути туловища, от които се носеше зловоние.

Алаис се отправи към къщата на Есклармонд. През последните няколко дни безуспешно се опитваше да открие жената и сега нямаше причини да смята, че ще я завари у дома. Но не се сещаше къде другаде да отиде.

Повечето къщи в южния квартал, включително къщата на Есклармонд, бяха със заключени или заковани капаци по прозорците. Алаис почука на вратата.

— Есклармонд! — Похлопа отново. Опита се да отвори вратата, но беше заключено. — Сажо!

Чу се глух тропот и резето щракна.

— Господарке Алаис!

— Слава богу, Сажо! Бързо, пусни ме да вляза.

Вратата се открехна.

— Къде беше? — попита Алаис и притисна до себе си момчето. — Какво се е случило? Къде е Есклармонд?

Сажо пъхна ръката си в нейната.

— Ела.

Заведе я през завесата в помещението отзад на къщата. В пода зееше отвор.

— През цялото време ли си бил тук? — попита Алаис. Надзърна в тъмното и видя в долния край на стълбата запален светилник. — В зимника? Сестра ми ли се е върнала…

— Не беше тя — отвърна с разтреперан глас момчето. — Побързай, господарке.

Алаис слезе първа. Сажо затвори капака над главите им. Заслиза след нея и скочи от последните няколко стъпала на пръстения под.

— Насам.

Заведе я през влажен проход в малко подземно помещение. Вдигна светилника и Алаис видя Есклармонд, която лежеше неподвижно върху купчина кожи и одеяла.

— Не! — простена тя и се завтече към нея.

Главата й беше превързана. Алаис повдигна края на бинтовете и запуши устата си с длан. Лявото око на Есклармонд беше червено, всичко беше покрито с пласт кръв. Върху раната имаше чист компрес, но кожата около смазаната очна ябълка беше разкъсана.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Сажо.

Алаис вдигна завивката. Настръхна цялата. По гърдите на Есклармонд се червенееха белези от жестоки изгаряния, кожата беше жълта и черна там, където бяха държали пламъците.

— Есклармонд — прошепна тя. — Чуваш ли ме? Аз съм, Алаис. Кой ти причини това?

Стори й се, че лицето на Есклармонд се раздвижи. Устните й помръднаха едва доловимо. Алаис се обърна към Сажо.

— Как си я свалил тук?

— Помогнаха ми Гастон и брат му.

Алаис се извърна отново към обезобразеното тяло в постелята.

— Какво й се е случило, Сажо?

Той поклати глава.

— Нищо ли не ти е казала?

— Тя… — За пръв път момчето загуби самообладание. — Тя не може да говори… езикът й…

Алаис пребледня като платно.

— Не — пророни ужасена, после се опита да се поуспокои. — Тогава ми кажи каквото знаеш — подкани тя предпазливо.

— След като научихме, че Безие е паднал, menina се притесни, че майордом Пелтие ще размисли и няма да ви пусне да отнесете Трикнижието на Хариф.

— Била е права — потвърди мрачно Алаис.

— Menina знаеше, че ще се опиташ да убедиш майордом Пелтие, но смяташе, че той ще послуша само Симеон. Не исках баба да тръгва — изхлипа малчуганът, — въпреки това тя отиде в еврейския квартал. Последвах я, но понеже не исках да ме вижда, вървях на известно разстояние и в гората я изгубих. Уплаших се. Мръкна се и се върнах у дома. И точно тогава… — Сажо не се доизказа, кехлибарените му очи пламтяха върху бледото му лице. — Веднага разбрах, че е тя. Беше се свлякла пред портата. Ходилата й бяха разкървавени, сякаш е вървяла дълго. — Малчуганът погледна Алаис. — Исках да те повикам, господарке, но не посмях. Гастон ми помогна да я свалим тук, долу. Опитах се да си спомня какво би сторила тя, кои мазила би използвала. — Той сви рамене. — Направих каквото можах.

— Справил си се чудесно — рече разгорещено Алаис. — Есклармонд ще се гордее с теб.

Вниманието й беше привлечено от движение в постелята.

— Есклармонд! — извика Алаис. — Чуваш ли ме? И двамата сме тук. В безопасност си.

— Опитва се да каже нещо.

Алаис загледа как жената мърда трескаво ръце.

— Май иска пергамент и мастило — рече тя.

С помощта на Сажо Есклармонд успя да напише нещо.

— Според мен е „Франсоа“ — каза Алаис, сбърчила чело.

— Какво означава това?

— Не знам. Вероятно че той може да помогне — отвърна тя. — Чуй ме, Сажо. Имам лоши новини. Почти сигурно е, че Симеон е мъртъв. Баща ми… баща ми също почина.

Сажо я хвана за ръката. Направи го толкова трогателно, че тя се просълзи.

— Моите съболезнования.

Алаис прехапа устни.

— Заради него, както и заради Симеон и Есклармонд трябва да удържа на дадената дума и да намеря начин да стигна при Хариф. Имам… — Гласът й отново трепна. — Съжалявам, но у мен е само „Книга Слова“. Книгата на Симеон изчезна.

— Но нали майордом Пелтие ти я даде!

— Сестра ми я взе. Мъжът ми я е пуснал в стаята ни — обясни Алаис. — Той… той е дал сърцето си на сестра ми. Вече не можем да му се доверим, Сажо, и не мога да се върна в замъка. Сега, когато баща ми е мъртъв, вече нищо няма да ги спре.

Сажо погледна баба си, после отново Алаис.

— Ще оживее ли? — попита той тихо.

— Раните й са тежки, Сажо. Ослепяла е с лявото око, но… няма инфекция. Духът й е силен. Ако реши, ще се възстанови.

Той кимна — изведнъж сякаш бе надраснал своите единайсет години.

— Но с твое разрешение, Сажо, ще взема книгата на Есклармонд.

За миг малчуганът бе на път да се поддаде на сълзите.

— И тази книга изчезна — пророни той накрая.

— Не! — рече Алаис. — Как?

— Хората, които й причиниха това… те я откраднаха — обясни Сажо. — Menina я взе със себе си, когато тръгна към еврейския квартал. Видях я как я вади от скривалището.

— Само една книга — промълви Алаис. — Значи сме загубени. Всичко е било напразно.

През следващите пет дни под прикритието на мрака Алаис и Сажо се редуваха да излизат навън. Стана ясно, че не е възможно да се измъкнат незабелязано от Каркасон. Обсадата беше непробиваема. На всяка градска порта, под всяка кула имаше стража, плътен обръч от мъже и желязо. Каменохвъргачките обстрелваха ден и нощ стените и жителите на Града вече не знаеха какво чуват, дали звуците на метателните оръдия, или кънтежа им в главите си.

За Алаис и Сажо беше облекчение да се върнат в прохладните влажни подземни проходи, където времето беше застинало и нямаше нито нощ, нито ден.

61.

Гилем стоеше в сянката на бряста в средата на Парадния двор.

По заръка на абата на Сито графът на Оксер беше дошъл с коня си при Нарбонската порта и най-изненадващо беше предложил преговори. Така виконт Транкавел си беше възвърнал вродения оптимизъм. Това личеше в лицето и държането му, когато той се обърна към придворните си. Надеждата и мъжеството му се предадоха донякъде и на онези, които го слушаха.

Причините абатът да промени толкова внезапно мнението си бяха спорни. Кръстоносците почти не напредваха, макар че обсадата бе наложена едва преди седмица. Важни ли бяха подбудите на абата? Според виконт Транкавел — не.

Гилем почти не го слушаше. Беше се хванал в капан, който сам си беше заложил, и не виждаше как да се измъкне било с думи, било с меч. Живееше на ръба на острието. Алаис я нямаше от пет дни. Без да се вдига излишен шум, Гилем беше пращал да я издирват из града и бе претърсил замъка Контал, но така и не бе успял да разбере къде Ориан я държи като затворница. Сам се беше хванал на въдицата на собственото си предателство. Твърде късно си бе дал сметка, че Ориан е подготвила добре почвата. Ако не изпълнеше желанието й, щеше да бъде изобличен като изменник и Алаис щеше да страда.

— И така, приятели мои — каза в заключение Транкавел. — Кой ще дойде с мен на това пътуване?

Гилем почувства върху гърба си острия нокът на Ориан. Още преди да се е усетил, направи крачка напред. Падна на колене с ръка върху дръжката на меча и предложи услугите си. Когато Реймон-Роже го потупа по рамото в знак на признателност, на него му идеше да потъне в земята от срам.

— Имаш огромната ни благодарност, Гилем. Кой още ще дойде с теб?

Към Гилем се присъединиха още шестима рицари. Ориан се промуши между тях и се поклони на виконта.

— С ваше разрешение, messire.

Конгост не беше забелязал жена си сред множеството. Той се изнерви и плесна притеснен с ръце, сякаш разгонва гарги на нива.

— Назад, госпожо — изпелтечи пискливо. — Тук не ти е мястото.

Ориан не му обърна внимание. Транкавел вдигна ръка и я повика да се приближи.

— Какво искаше да ни кажеш, госпожо?

— Простете ми, messire, достопочтени рицари, приятели… съпруже. С ваше разрешение и с Божията благословия бих искала да предложа услугите си и да се включа в свитата. Изгубих баща си, а сега, както личи, и сестра си. Трудно ми е да понеса такава скръб. Но ако съпругът ми ме пусне, бих искала с тази постъпка да възмездя някак загубата и да засвидетелствам любовта си към вас, messire. Такава щеше да бъде волята и на баща ми.

Конгост очевидно предпочиташе земята под него да се отвори и да го погълне. Гилем беше забил поглед надолу. Виконт Транкавел не успя да скрие изненадата си.

— Моите почитания, госпожо Ориан, но това не е работа за жена.

— В такъв случай, messire, предлагам себе си за заложница. Присъствието ми ще докаже добрите ви намерения и ще се превърне в залог, че Каркасон ще спази постигнатите договорености.

Транкавел се замисли и се обърна към Конгост.

— Тя ти е жена. Готов ли си да я жертваш за нашето дело?

Жеан изпелтечи нещо и избърса потни длани в туниката си. Искаше му се да откаже, но беше ясно, че според виконта предложението има своите достойнства.

— Моите желания са подчинени на вашите, господарю — смотолеви той.

Транкавел се обърна към Ориан:

— Покойният ти баща, мой дълбокоуважаван приятел, щеше да се гордее с днешната ти постъпка.

Ориан го погледна изпод черните си мигли.

— С ваше разрешение, господарю, мога ли да взема със себе си и Франсоа? Обединява ни споделената скръб по достойния ми баща, а и той също би искал да служи вярно.

Гилем усети как в гърлото му се надига жлъч: не можеше да повярва, че Ориан успя да убеди присъстващите в любовта й към баща си. По лицата на околните бе изписано възхищение. Гилем се навъси. Двамата с Конгост знаеха колко струва Ориан. Всички други бяха заблудени от хубостта и красивите й думи. Както навремето и самият Гилем.

Погнусен до дън душа, Гилем погледна Франсоа, който стоеше в края на групата с безизразно лице.

— Щом си убедена, че това ще помогне на делото, имаш разрешението ми, госпожо — отвърна виконт Транкавел.

Ориан отново направи реверанс.

— Благодаря, messire.

Той плесна с ръце.

— Оседлайте конете.

Ориан не се отдалечаваше от Гилем, докато яздеха през опустошените земи към шатрата на граф Невер — мястото за преговорите. Част от защитниците мълком ги наблюдаваше от градските стени.

Веднага щом навлязоха в стана, Ориан се измъкна. Без да обръща внимание на похотливите подвиквания на войниците, тя тръгна след Франсоа из морето от палатки и знамена, докато двамата не се озоваха сред зелено-сребристото на Шартр.

— Насам, господарке — прошепна Франсоа и посочи една шатра, опъната встрани от другите.

Когато двамата се приближиха, войниците на пост застанаха мирно и препречиха входа с копията си. Единият кимна на Франсоа.

— Предай на господаря си, че при него е дошла господарката Ориан, дъщеря на покойния майордом на Каркасон, която би искала господарят Еврьо да я приеме.

Ориан поемаше ужасен риск. Тя знаеше от Франсоа колко жесток и избухлив е Еврьо. Но залогът беше голям.

— По какъв въпрос? — попита войникът.

— Господарката няма да разговаря с никой друг освен със самия Еврьо.

Мъжът се поколеба, после изчезна в шатрата. След малко ги повика.

Щом зърна за пръв път Ги д’Еврьо, Ориан се уплаши. Когато влезе в шатрата, той стоеше с гръб към нея. Обърна се, върху бледото му лице пламтяха кремъчносиви очи. Черната му коса бе пригладена назад, каквато беше модата сред французите. Еврьо приличаше на ястреб.

— Слушал съм много за вас, госпожо. — Гласът му беше спокоен и изобщо не трепна, в него обаче се долавяше стоманена нотка. — Не съм очаквал да имам удоволствието да се запознаем лично. С какво мога да бъда полезен?

— Надявам се да установим с какво мога да бъда полезна аз, а не вие — отвърна тя.

Еврьо я сграбчи за китката.

— Не ви препоръчвам, госпожо Ориан, да си играете пред мен с думите. Южняшките ви любезности не ме впечатляват. — Ориан усети, че Франсоа едва се сдържа. — Имате ли вести за мен? — попита Еврьо. — Говорете.

Ориан не изгуби самообладание.

— Бива ли да се отнасяте така към човек, който ви носи най-желаното? — възкликна Ориан и го погледна право в очите.

Той вдигна ръка.

— Бих могъл да изтръгна информацията от вас, вместо да седя тук и да чакам, така и двамата ще спестим време.

Ориан не извърна очи.

— В такъв случай ще научите само част от онова, което имам да ви съобщавам — заяви тя възможно най-спокойно. — Вложили сте много в издирването на Трикнижието за лабиринта. Мога да ви дам каквото търсите.

Известно време Еврьо я гледа, после свали ръка.

— Не ви липсва смелост, госпожо Ориан, няма как да не ви го призная. Остава да видим дали притежавате и мъдрост.

Той щракна с пръсти и слугата донесе поднос с вино. Ръцете на Ориан трепереха и тя не искаше да рискува и да вземе някоя от чашите.

— Не, благодаря, господарю.

— Както решите — рече Еврьо, след което й посочи да седне. — И така, госпожо, какво е вашето желание?

— Ако ви предоставя онова, което търсите, искам, когато тръгнете да се прибирате на север, да вземете и мен. — От изражението му Ориан разбра, че най-сетне е успяла да го изненада. — Като своя съпруга.

— Вие си имате съпруг — рече Еврьо и погледна над главата й към Франсоа — за потвърждение. — Доколкото съм чувал, е писар на Транкавел. Нали?

Ориан продължи да го гледа право в очите.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че съпругът ми беше убит. Повален вътре в градските стени, докато е изпълнявал дълга си.

— Моите съболезнования за загубата. Обсадата може да продължи с години. Откъде сте толкова сигурна, че ще се завърна на север?

— Убедена съм, господарю Еврьо, че присъствието ви тук е подчинено на една-единствена цел — отвърна тя, като подбираше внимателно думите. — Ако с моя помощ успеете да приключите бързо на юг, не виждам причина да останете тук повече от четирийсет дни.

Еврьо се усмихна сковано.

— Не вярвате ли в способността на своя владетел Транкавел да убеждава?

— При цялото ми уважение към онези, под чието знаме сте дошли, господарю, не вярвам, че преподобният абат наистина възнамерява да приключи това начинание с дипломатически средства.

Еврьо продължаваше да я гледа вторачено. Ориан затаи дъх.

— Добре си използвате козовете, госпожо Ориан — рече той накрая.

Тя сведе глава, но не каза нищо. Еврьо се изправи и тръгна към нея.

— Приемам предложението ви — заяви той и й подаде бокал с вино.

Този път Ориан го взе.

— Има още нещо, господарю — каза тя. — В свитата на виконт Транкавел има един рицар, Гилем дю Ма. Той е съпруг на сестра ми. Стига да е по силите ви, е препоръчително да вземете мерки, за да намалите влиянието му.

— За постоянно ли?

Ориан поклати глава.

— Не е изключено той и занапред да играе някаква роля в плановете ни. Но не е зле влиянието му да се ограничи. Любимец е на виконт Транкавел, а сега, след кончината на баща ми…

Еврьо кимна и отпрати Франсоа.

— А сега, госпожо Ориан — подхвана той, след като двамата останаха сами, — нека говорим без недомлъвки. Кажете какво можете да ми предложите.

62.

— Алаис! Алаис! Събуди се!

Някой я дърпаше за рамото. Нещо не беше наред. Тя седеше на брега на реката, в спокойствието и шарената сянка на своята полянка. Усещаше как хладната свежа вода я гъделичка между пръстите на краката, как слънцето я милва нежно по бузата. Долавяше върху езика си силния вкус на корбиерско вино, носът й беше пълен с опияняващото ухание на топъл бял хляб.

Гилем беше легнал до нея на тревата и спеше.

Светът беше толкова зелен, небето — толкова синьо.

Алаис трепна, събуди се и видя, че още е във влажния полуздрач на подземните проходи. Над нея се беше надвесил Сажо.

— Събуди се, господарке.

Алаис седна с усилие.

— Какво има? Есклармонд добре ли е?

— Виконт Транкавел е бил взет в плен.

— Взет в плен ли? — повтори тя изумена. — Къде? От кого?

— Мълви се, че са го предали. Хората разправят, че французите са го прилъгали да отиде в стана им, а после са го пленили. Според други се е предал доброволно, за да спаси Града. И…

Сажо млъкна насред изречението. Дори в сумрака Алаис видя, че той се е изчервил.

— Какво има?

— Според мълвата в свитата на виконта са били и господарката Ориан, и рицарят Дю Ма. — Момчето се поколеба. — Те също не са се върнали.

Алаис стана. Погледна към Есклармонд, която беше потънала и спокоен сън.

— Почива си. Известно време може и без нас. Ела. Трябва да разберем какво става.

Улиците отвън бяха пълни с хора.

Сажо я хвана за ръката и я затегли към една къщурка отсреща.

— Гастон със сигурност знае.

Когато Алаис се появи, Гастон и брат му Поне станаха на крака.

— Господарке!

— Вярно ли е, че виконтът е бил пленен? — попита тя.

Гастон кимна.

— Вчера сутринта графът на Оксер е предложил на виконт Транкавел да се срещне в присъствието на абата с графа на Невер. Виконтът отишъл с малка свита, в която била и сестра ти. Никой не знае, господарке Алаис, какво се е случило оттук насетне. Господарят Транкавел или се е предал по собствена воля, за да изкупи свободата ни, или е бил заловен с измама.

— Не се е завърнал никой — добави Поне.

— При всички положения битка няма да има — заяви тихо Гастон. — Гарнизонът се е предал. Французите вече са завзели основните порти и кули.

— Какво! — възкликна Алаис и погледна невярващо първо единия, после и другия мъж. — Какви са условията на капитулацията?

— Че всички граждани на Каркасон, били те катари, евреи или католици, ще могат да напуснат града, без да се страхуват за живота си, като не носят нищо освен дрехите на гърба си.

— Няма ли да има разпити? Клади?

— Очевидно не. Цялото население трябва да се изсели от града, но няма да пострада.

Алаис седна на един стол.

— А господарката Агнес?

— Тя заедно с невръстния престолонаследник ще бъде отведена при графа на Фоа, но при условие че се откаже от правата на сина си над престола. — Гастон се прокашля. — Много съжалявам, господарке Алаис, че загуби и съпруга, и сестра си.

— Някой знае ли каква е съдбата на нашите мъже?

Поне поклати глава.

— Това някаква измама ли е? — попита разгневена Алаис.

— Няма как да разберем, господарке. Едва когато хората тръгнат да се изселват, ще видим дали французите ще изпълнят обещанието си.

— Всички трябва да напуснат града само през една порта — Одската в западната част, когато по здрач забият камбаните.

— Значи това е краят — каза почти през шепот тя. — Градът се е предал.

„Добре поне че татко не доживя да види виконта пленник на французите.“

— Състоянието на Есклармонд се подобрява, ала тя все още е много немощна. Сигурно прекалявам, но мога ли да ви помоля да я изведете от Града? — Алаис се замисли. — Най-разумно е да пътуваме отделно, макар че заради вашата безопасност, както и заради сигурността на Есклармонд не ми се иска да посочвам причините.

Гастон кимна.

— Сигурно се притесняваш, че хората, нанесли й тези ужасяващи рани, още я издирват.

Алаис го погледна изненадана.

— Да — призна тя.

— За нас ще бъде чест да ти помогнем, господарке. — Той поруменя. — Баща ти… Беше справедлив човек.

Тя кимна.

— Да, така е.

Когато умиращите лъчи на залязващото слънце обагриха външните стени на замъка Контал с яростна оранжева светлина, дворът, уличките и Голямата зала бяха притихнали. Всичко беше изоставено, пусто.

При Одската порта се беше стекло огромно множество уплашени, стъписани хора, които отчаяно се опитваха да не губят от поглед близките си и извръщаха очи от презрителните лица на френските войници, зяпнали ги така, сякаш са не човеци, а зверове. Войниците бяха хванали дръжките на мечовете, само чакаха повод.

Алаис се надяваше, че се е предрешила убедително. Едвам пристъпваше с мъжките ботуши, които й бяха няколко номера по-големи. Внимаваше да не изостава от мъжа отпред. Беше се пристегнала с ивици плат, за да изглежда по-плоска отпред и да скрие безценния товар, който трябваше да изнесе. С панталона, ризата и сламената шапка приличаше на всички останали момчета. Беше сложила в устата си камъчета, за да промени чертите на лицето си, беше си отрязала косата и беше втрила в нея кал, за да я направи по-тъмна.

Опашката се придвижи напред. Алаис гледаше в земята. Когато се приближиха до портата, хората застанаха в редица по един. Там стояха четирима кръстоносци с тъпи лица, върху които се беше изписало презрение. Те спираха хората и ги караха да се събличат, за да докажат, че не изнасят нищо.

Алаис видя, че мъжете от стражата са спрели покритата носилка на Есклармонд. Запушил устата си с кърпа, Гастон обясни, че майка му е много болна. Кръстоносецът дръпна завесата и тутакси отстъпи назад. Алаис едвам се сдържа да не се усмихне. Тя беше зашила в пикочен мехур на свиня прогнило месо и беше омотала краката на Есклармонд с мръсни окървавени бинтове.

Мъжът от стражата им махна с ръка да минават.

Сажо бе тръгнал с господин и госпожа Куза и шестте им деца. Алаис беше намазала и неговата коса с кал — да изглежда по-тъмна. Единственото, което не можеше да скрие, бяха очите му, затова му беше наредила да не вдига поглед.

Редицата от чакащи отново се люшна напред. „Мой ред е.“ Бяха се разбрали Алаис да се преструва, че не разбира, ако някой я заговори.

— Ти! Селянино. Какво носиш там?

Алаис продължи да стои със сведена глава, едвам издържаше на изкушението да докосне ивиците плат около тялото си.

— А ти!

Щикът разряза въздуха и Алаис се приготви за удар, който обаче не последва. Ала момичето отпред беше повалено на земята. Запълзя из прахта, за да си вземе шапката. Вдигна уплашено лице.

— Canhòt.

— Какво казва? — смотолеви мъжът от стражата. — Нищо не им разбирам.

— Chien95. Носи кученце.

Още преди някой да е разбрал какво точно става, войникът изтръгна от ръцете на момичето кучето и го набучи на копието си. Кръвта напръска роклята на момичето.

— Хайде! Бързо!

Момичето беше толкова стъписано, че не можеше да помръдне. Алаис му помогна да стане и го насърчи да продължи, като го побутна към портата и устоя на желанието да се обърне и да провери къде е Сажо. Не след дълго и тя беше излязла от града.

„Сега вече ги виждам.“

Френските владетели бяха на хълма над портата. Но не водачите, които, както Алаис предположи, чакаха изселването да приключи, за да влязат в Каркасон, а рицари с цветовете на Бургундия, Невер и Шартр.

В края на редицата, най-близо до пътя един висок слаб мъж беше яхнал едър сив жребец. Въпреки горещото южняшко лято кожата му бе бяла като мляко. До него стоеше Франсоа. А до Франсоа Алаис съгледа познатата червена рокля на Ориан.

Но не и Гилем.

„Продължавай да вървиш, не вдигай поглед от земята.“

Вече беше толкова близо, че долавяше миризмата на кожените седла и юзди на конете. Ориан сякаш бе впила пламнал поглед в нея.

По ръката я потупа старец с пълни с болка очи. Нуждаеше се от помощ, за да изкачи стръмния склон. Алаис подложи рамо. Трябваше й точно такъв късмет. Всички ги мислеха за внук и дядо и така Алаис мина точно пред погледа на Ориан.

Пътят сякаш нямаше край. Най-сетне излязоха на сянка в подножието на хълма, където земята ставаше равна и започваха горите и блатата. Алаис видя как старецът отива при сина и снаха си, после тя се отдели от основната група и се скри сред дърветата.

Веднага след това изплю камъчетата от устата си. Отвътре бузите й бяха разранени. Свали шапката и прокара пръсти по косата си, която стърчеше във всички посоки, сякаш беше влажна слама, остра и бодлива.

Вниманието на Алаис беше привлечено от вик.

„Не! Само не и той!“

Един войник държеше Сажо отзад за яката. Алаис видя как момчето рита и се опитва да се отскубне. Държеше нещо в ръцете си. Кутийка.

Сърцето на Алаис заби като обезумяло. Беше безсилна да стори каквото и да било. Госпожа Куза спореше нещо с войника, който я удари по главата и я запрати в прахта. Сажо се възползва от суматохата. Освободи се от хватката на мъжа и хукна надолу по склона. Господин Куза помогна на жена си да се изправи.

Алаис затаи дъх. За миг й се стори, че всичко ще бъде наред. Войникът бе изгубил интерес. После обаче Алаис чу как някаква жена закрещя. Беше Ориан, която викаше и сочеше Сажо.

„Познала го е.“

Тутакси настана суетня. Двама войници от стражата се завтекоха надолу по склона след Сажо, той обаче тичаше бързо. Войниците бяха с тежко оръжие и брони и не можеха да се мерят с едно единайсетгодишно момче. Алаис го подкани наум да побърза, като го гледаше как криволичи, докато не излезе при прикритието на гората.

Ориан разбра, че може да го изпусне, и прати след него Франсоа. Конят му препусна и бързо догонваше Сажо, но той се шмугна в храсталака.

Алаис разбра, че момчето се е отправило към мочурището, където Од се разделяше на няколко ръкава. Всичко наоколо се зеленееше като ливада напролет, отдолу обаче дебнеше смъртоносна опасност. Местните хора не припарваха насам.

Алаис се качи на едно дърво, за да вижда по-добре. Франсоа или не знаеше накъде се е отправил Сажо, или нехаеше, защото пришпори коня. „Настига го.“ Сажо се препъна, но успя да се задържи и продължи да тича, като криволичеше между храстите.

Най-неочаквано Франсоа нададе вик на гняв, който тутакси прерасна в тревога. Мочурището беше поддало под задните крака на коня. Ужасеното животно се мъчеше да отстъпи назад. Но от всеки отчаян опит да се измъкне затъваше все повече в предателската тиня.

Франсоа се хвърли от седлото и заплува към края на блатото, ала тялото му затъваше все повече в калта.

Сетне настана тишина. На Алаис й се стори, че дори птиците са спрели да пеят. Ужасена за Сажо, тя скочи на земята точно когато момчето се появи пред погледа й. Беше с пепеляво лице, горната му устна трепереше от усилието, но продължаваше да стиска кутийката.

— Отведох го в мочурището — рече Сажо.

Алаис сложи ръка на рамото му.

— Умно направи.

— И той ли беше предател?

Тя кимна.

— Според мен Есклармонд се опитваше да ни каже точно това. — Алаис бе доволна, че баща й не е доживял да разбере, че го е предал не друг, а Франсоа. Тя се отърси от тази мисъл. — Но защо взе тази кутийка, Сажо? За малко да те убият заради нея.

— Menina каза да я пазя като зеницата на окото си.

Сажо разпери пръсти по дъното на кутията, докато не натисна едновременно и двата края. Чу се рязко щракване, после момчето обърна дъното — отдолу имаше нещо като чекмедже. Сажо бръкна и извади парче плат.

— Това е карта. Menina каза, че ще ни трябва.

Алаис разбра на мига.

— Есклармонд не смята да идва с нас — заключи тя тъжно.

Сажо поклати глава.

— Но защо не ми е казала? — възкликна с разтреперан глас Алаис. — Не ми ли е вярвала?

— Ти нямаше да я пуснеш.

Алаис оброни глава върху дънера на дървото. Изведнъж осъзна каква тежка задача е паднала върху плещите й. Не знаеше как ще се справи без Есклармонд.

Сякаш прочел мислите й, Сажо рече:

— Ще се грижа за теб. И няма да отнеме много време. Щом предадем на Хариф „Книга Слова“, ще се върнем и ще намерим Есклармонд. Si es atal es atal.

Да става каквото има да става.

— Дано всички сме мъдри колкото теб.

Сажо се изчерви.

— Трябва да отидем ето тук — обясни той, като посочи на картата. — Не е отбелязано върху никоя карта, но баба го нарича село Лос Серес.

„Ами да.“ Името не само на пазителите, но и на мястото.

— Видя ли? — попита момчето. — В планината Сабартес.

Алаис кимна.

— Струва ми се, че най-после видях.