Лари Фари Шмекелари

Приказка за зъбите, дресирани за лов на лисици, за лисицата на полето и за прекрасната принцеса Лулу Марципанска

— Естествено, че знам приказка за лисици — започна тази вечер Лари Фари, Хрупко-Черупко със зъбките лъжливки. — Знам приказки за всяко нещо. И при това, приятели, не измислени, а съвсем истински.

По-рано, както знаете, имах двадесет и четири комплекта зъби. Единият — със зъбите ми за лов на лисици — беше толкова прочут, че за него дори писаха в ловджийските вестници. Ето защо хич не се учудих, когато един ден пристигна пощенска картичка от Франция, адресирана лично до мен. Изпращаше я кралят на Франция, Валериан, малкото му име беше Луи. Той ми пишеше, че при тях в гората имало една лисица, която била толкова хитра, че никой не можел да я хване. Че заради нея всички ловци станали за смях, че нямало пушка, която да я уцели. И така нататък, и така нататък.

Е, какво да се прави, нали знаете, че през лятото съм съвсем свободен, защото по това време почти не се ядат орехи, бадеми и лешници и аз нямам работа. И тогава, за да не бездействат зъбите ми, аз ги извеждах извън града и ги дресирах, хвърлях им камъчета и ги оставях да ги търсят:

И така нататък. Нали сте виждали как големите хора дресират кучетата си. Карах ги да прескачат пръчки, показвах им как се прави единично и двойно салто, как се плува кучешката — въобще всякакви кучешки майсторлъци, каквито има по света. Най-добри бяха зъбите ми за лов на лисици. Те най-добре можеха да душат и да следят; само като им кажех „Слуш“ и те се изправяха на задните си лапи, а като им кажех „Куш долу“, бързо се хвърляха в краката ми — с други думи, нямаше почти нищо, което да не можеха да правят. С тях аз спокойно можех да се представя в цирка. Истина ви казвам.

— И при нас във Воденбург — раздрънка се Мастиления палячо — имаше един човек, който имаше куче, което…

Мечето Цигу-Мигу го тупна веднага с лъка по тиквата, защото бъбривият палячо като почне веднъж да дрънка глупости, спиране няма. Ще дрънка цяла нощ, на следващия ден, на по-следващия и така цяла седмица, докато най-сетне се намери някой да го тупне леко по главата. Едва тогава си затваря устата.

И така, аз видях адреса от пощенската картичка и тръгнах за Франция на лов за лисици. Събрахме се там над стотина ловци и обградихме гората от всички страни. Нямаше измъкване за лисицата. Преровихме гората като с гребен, претършувахме я шумка по шумка, опипахме всеки храст, бъркахме с тояги във всички дупки — от лисицата нямаше и следа.

Лично аз бях съвсем спокоен, защото специалните ми зъби за лов на лисици не бяха подушили още нищо. Стояха си спокойно в джоба на якето ми, където ги бях сложил, и хич не се обаждаха. Ловът вече свършваше. Луи Валериан, кралят на Франция, беше станал червен като домат от яд. Главният ловец изсвири с рога — явно лисицата се беше измъкнала.

Тогава аз се заех с тази работа.

След като ловците се събраха пред гората, кралят каза: „Този, който хване лисицата, ще получи за жена дъщеря ми, прекрасната Лулу Марципанска.“

Изведнъж усетих, че специалните ми зъби за лов на лисици станаха неспокойни. Вятърът се беше обърнал и те бяха подушили онази хубостница — лисицата.

— Истина е — каза Гуменото пате, — хубостница е тя. Яде кокошки и малки патета, безсрамницата му е безсрамница, и окото й не мига. Да, да, наистина.

— Е, щом като е истина — помисли си Честния лъв Ханс, — значи не е лъжа. А щом не е лъжа, няма да го излапам. Но само да го пипна, че лъже, спукана му е работата, честна дума.

— И изведнъж тази хитруша се появи пред нас на полето, но на такова разстояние, че патроните не я стигаха. Беше се измъкнала през някой подземен проход и ни махаше с лапа. Надсмиваше ни се, защото мислеше, че няма пушка, която да стреля толкова надалече. То си беше и вярно. Аз можех да пусна зъбите си за лов на лисици подире й да я гонят, но докато я стигнат, тя щеше да офейка, та дим да я няма.

Но който си е умен, си е умен. Взех зъбите за лов на лисици в дясната си ръка и ги метнах точно на четири сантиметра от лисицата и докато тя дойде на себе си, те я сграбчиха за опашката. Тогава аз извиках:

После те ми доведоха лисицата жива. Тя бе окована във вериги и остана за цял живот в плен на Луи Валериан, краля на Франция. Истина ви казвам.

— А принцесата Лулу Марципанска, какво стана с нея, приятелю Хрупко-Черупко? — попита мечето Цигу-Мигу. — Получи ли ръката й?

Пустият му цигулар с изплезения език най-обича приказки за царски дъщери и кукли.

— Тя ми даде ръката си и ние станахме мъж и жена. Но за сватбата ще ви разправя утре — каза Хрупко-Черупко Лари Фари Шмекелари, — защото разказвам само по една приказка на вечер, а тази за лисицата свърши.