Лари Фари Шмекелари

Как Лари Фари Шмекелари взе за жена прекрасната принцеса Лулу Марципанска, какви лакомства имаше на тяхната сватба и не на последно място за малките марципанчета, техните деца

— Вдигнахме сватбата в сряда — започна да разправя Лари Фари Шмекелари на следващата вечер, — спомням си много добре, понеже още като малък срядата ми беше най-любимият ден. И знаете ли защо? Защото в сряда идваше на гости баща ми и в негова чест на обед ядяхме специално приготвен пердах. Аз толкова много го обичам — това е второто ми любимо ядене. Ах, колко беше хубаво…

На Хрупко-Черупко му стана мъчно за дома и всички на сандъка така притихнаха, че се чуваше как кашляше дървесният червей, сврял се в гащите му.

— Няма лъжи, щом някой за къщи тъжи — помисли си Честния лъв Ханс, — това е поговорка, а поговорките казват само истината, освен ако не бъркат.

— И така, беше точно една сряда, когато взех, тоест получих ръката й. Е, искам да кажа, че отпразнувахме заедно сватбата си. А пък сватбата е едно такова тържество, на което се канят всички играчки и кукли от сандъка. Свири и музика. На нашата сватба имаше тенекиено бръмчене на пумпал, мечешко скрибуцане на цигулка и маймунджулъци на хармоника. Гостите си похапнаха и пийнаха. Бяхме опекли четиристотин и три кебапчета от лешникова кайма и четиристотин и две порции орешко печено. Имахме пет вани, пълни с кокосово мляко и лешници, а маймунката с пружината даде концерт на раздрънканото пиано по свирене с крака. Лулу, моята прекрасна марципанена принцеса, розата на моето сърце, ухаеше приказно на лале и не се отделяше нито за миг от мене. Тя ме прегръщаше и така се притискаше към мене, сякаш бяхме картофи в един чувал. Там, където тя се допираше до мене, ме полазваха тръпки — от любов, разбира се. За малко не ми се подпали дървото, а от няколко места дори започна да пуши.

— Гледай ти, какъв лъжец — изръмжа Честния лъв Ханс, — не бях виждал такова нахалство. Я ми покажи къде си се изгорил?

Хрупко-Черупко вдигна подвижния си крак и показа едно почерняло място. Точно там на една Нова година беше паднала една свещичка от елхата, но за това никой не знаеше.

— Вярно! — изръмжа Честния лъв Ханс. — Защото нали има една поговорка „С огъня, който си играе, ще се изгори накрая“, а поговорките казват истината, освен ако не бъркат.

— И така — продължи да разправя Хрупко-Черупко, — ядохме, пихме и се веселихме. Моят тъст, кралят на Франция, ни подари за сватбата катинар, един такъв — с два ключа. С него си заключвахме сандъка. Това бяха най-хубавите дни от целия ми живот. В сандъка беше винаги тъмно, а ние с моята принцеса си лежахме един до друг. Ех, какво мързеливо време беше това, приятели, поразмърдвахме се само, когато отвън минеше влак и разклащаше къщата ни.

Имахме двеста и седемдесет деца, едно от друго по-черни, нали в сандъка беше тъмно. Чернички дечица, целите от марципан и орехи.

— Но оттогава нищо не съм чувал за тях. Те се пръснаха като пилци. Двадесет и пет само отидоха в една будка, в която се продаваха шоколади и оттам едно по едно тръгнаха по широкия свят. Сигурно и те са се изпоженили.

— Ех, и аз искам да се оженя — изръмжа Честния лъв Ханс. — Само че не знам за кого.