Легенда за хартиения космически кораб

2

Смътно си спомням думите на песента, която селските деца пееха докато играят с топка:

Гола през лятото, а през зимата само с тънко наметало.

Повечето възрастни не обръщаха внимание, когато децата се подиграваха на Осен, но някои от тях им се караха.

— Не Ви ли е срам! Престанете! Смилете се над бедната Осен!

Децата само отвръщаха, често удвояваха подигравките или ги обръщаха срещу този който им се караше.

— Хей, Ген! Ти май си се влюбил в Осен? Спа ли с нея снощи?

Всеки в селото знаеше че предишната нощ, или по-предишната или още по-предишната поне един от мъжете в селото преспиваше с нея.

Осен — трябва да е била към четиридесет. Някои в селото твърдяха че е много, много по-стара, но един единствен поглед бе достатъчен да отрече тази лъжа. Тя имаше свежото, гъвкаво тяло на двадесет годишна жена.

Осен — обществена собственост, пристан за всички които го потърсят. Да познават тайните на нейното тяло бе сякаш „зрелостен изпит“ за младите мъже от селото.

Осен — селският идиот. Това бе другата причина, поради която селото и даваше убежище. Осен — единствената наследничка на най-старата фамилия в селото. Между тези, които живееха дълбоко в планината и все още плащаха дан на Вълчи Бог на семейната традиция се гледаше като на нещо изключително важно. И това че една луда бе последната издънка на толкова древен род караше всеки да изпитва безгранично превъзходство. — Осен! Играчка за селските юначаги.

Къщата й бе на хълм, от където Блатото на края на света се виждаше като на длан. В основата на каменната стълба, водеща до входната врата, се поклащаше сякаш в неведение на коя страна да се срути полуизгнила порта, обрасла в тръстика и трева. Каменните стъпала се задъхваха от мръсотия и треволяци. Любопитното бе, че централната част на стълбата почти не бе изтъркана в сравнение с двата края. Според най-стария човек на селото в къщата са имали обичай да изпращат старата година и посрещат новата съгласно ритуала Шинто, в който пък се говорело нещо за Врата охранявана от Центъра на Каменна Стълба построена от забравено Братство и тъй като никой не разбирал значението на всичко това хората предпочитали да избягват центъра на тази каменна стълба, когато се изкачвали или слизали по нея.

Каменната стълба достигаше малко над къщата на Осен, където земята бе изравнена и покрита с черни камъни.

На самия връх се издигаше стар порутен кладенец с отдавна изгнил и съборен покрив. Никой не знаеше колко е дълбок този непресъхващ и в най-страшните суши кладенец, който местните хора наричаха Ямата на Грешниците. След като си свършеха работата с Осен мъжете идваха тук да се измият.

Веднъж, когато малка креслива група стари клюкарки се събрала около кладенеца за да отдаде почит и се помоли на Вълчи Бог една от тях внезапно била осенена от божественното прозрение, че ако натопят Осен в кладенеца лудостта и ще изчезне. Речено-сторено, само минути по-късно бедната Осен била разсъблечена до голо и натопена в ледено студената вода, където я държали докато посинее и припадне. Тъжно, но идиотията и не била излекувана. Ала старата вещица, която дала живот на това деяние попрекалила с виното за помен в този ден, паднала в Блатото и се удавила. Дали заради виното?

Оттогава насетне, съблечеше ли някой Осен тя си оставаше така докато друг я облече. И тъй като това се случваше почти всяка нощ Осен най-често посрещаше деня гола.

Макар и хубава за мъжките погледи, някои смятаха че е редно да се пази от детските. Ето защо всяка сутрин една жена от селото идваше да я облече. Осен я посрещаше с усмивка и пееше щастливо своите песни —

— докато сгъваше своите хартиени самолети. И ето че един ден за всеобщо изумление на селяните коремът и започна да расте.

Никой не предполагаше че Осен може да забременее.

Старейшините на селото се събраха и напънаха мозъци да намерят изход от положението. Накрая те се понесоха вкупом

към порутената къща, където Осен водеше своя самотен живот и произнесоха пред нея волята си. Лудата Осен обаче, потресе всички когато изрази своята воля — че възнамерява да роди бебето.

— Осен! Недей да спориш. Ще те заведем в града на доктор!

— Не ставай смешна, Осен. Дори да го родиш няма да можеш да го отгледаш. Нещастното същество ще влачи жалко съществуване.

Големи сълзи бликнаха от очите на Осен надолу по бузите и. Никой в селото не я беше виждал преди да плаче.

— Осен… бебе… искам да родя… — хлипаше Осен, прегърнала подутия си корем докато сълзите се стичаха по лицето и.

Колко уверени бяха всички, когато тръгваха при нея и как бързо тази увереност се беше изпарила — така и не разбраха. Обхванати сега от патос те заплакаха редом с нея.

А Осен избърса сълзите си и започна да сгъва хартиен самолет.

— Лети, лети самолет! — извика тя. — Лети към бащиния дом!

А хората си помислиха — дали пък раждането няма да сложи край на нейната лудост.

И тогава хартиения самолет излетя от ръцете на Осен. Той излетя през прозореца и след това се върна обратно. Когато Осен се изправи той я обиколи веднъж и отново излетя навън. Осен го последва с песен надолу по каменните стълби и фигурата й се загуби по посока към бамбуковата горичка.

Eдин от старейшините, с грубовато набръчкано лице взе лист хартия и го сгъна, но когато го запрати нагоре той тупна безжизнено на пода.

— Защо Осеновите летят толкова добре? — промърмори той.

А друг, по-млад му отговори със знаещ вид:

— Даже и глупавия идиот може да прави някои неща добре.