Легенда за хартиения космически кораб

5

Една сцена е много ярка в спомените ми: пред страноприемницата на старата госпожа Таке няколко деца скачат на въже. Чувам ги да пеят:

Отново малко теория — само с леко разместване на сричките песента се променя на:

хитотсу           китаи

(едно)       (корпус на кораб)

футатсу           кикаи

 (две)          (двигатели)

а само с малка промяна на съгласните получаваме:

митсу             ненриоде

(три)             (гориво)

Почти като списък…

А в един хубав ден Емон тръгна на училище. Дадоха му новичка униформа и торба за учебниците, закупени с пари на селската управа, същите с които от години се издържаше и Осен.

Учителката, госпожа Йошимура, бе грозновата женица някъде отвъд четиридесетте отдавна загубила надежда да се раздели с ергенския живот. Слаба като пушена риба и надарена с лице, което не би било възможно да бъде по смешно, тя в действителност бе добросърдечна и мила, с необичайно живо въображение и изумителен ум. Обожаваше да чете и знаеше толкова много за всичко че безбрежните нишки на нейното позноние се уплитаха в съзнанието и докато заприличваха на реалност, а реалността — на бледен сън. Но най-важното, докато всеки се стараеше да унижи Емон единственна госпожа Йошимура се отнасяше с него като с равен. Емон с готовност се привърза към нея като я следваше от сутрин до вечер.

Един ден стария управител на магазина дойде при госпожа Йошимура.

— Госпожо — започна той — ума на Емон сече като бръснач, но може да си имаме неприятности, ако се развива все така бързо.

— Аа… хм… но защо… — отвърна госпожа Йошимура объркано.

— Защото в жилите му тече кръвта на Осен — продължи старецът уверено — и често се навърта около страноприемницата на Таке, току виж завъртял главата на някое момиче и станала

Мъжски и женски фигури в ноща около нея…

И отново прегръщаше Емон яростно, докато той се гърчеше в ръцете й:

— Сенсей, задушаваш ме!

Едва при звука на гласа му госпожа Йошимура идваше на себе си — за да се върне отново в света на своите фантазии не след дълго.

(Eмон, Емон, защо не порастеш по бързо…)

С течение на времето Емон се убеждаваше все повече, че във всяко сърце, включително и на неговата скъпа сенсей обитаваше това страшно, ненормално желание за притежаване на друго тяло. Защо? За Емон това бе неразрешима загадка.

Желание, което е обхванало всички. Желание, от което се раждат децата. Това вече той знаеше. Но кой бе неговият баща?

Емон продължаваше да броди из мислите на своите съселяни надявайки се да разкрие тази загадка, а също и да събере допълнителна информация за майка си. Струваше му се че избягала във своя побъркан свят за да се скрие от нещо ужасно.

В главата на стария магазинер намери това:

„Къщата на Осен… хората говорят че е пълна с призраци, но дали не беше така и по времето когато майка й беше жива…“

Мислите на старата госпожа Таке веднъж прошепнаха:

„Прабаба разказваше, че в къщата живеел тайно някакъв непознат, веднъж той се нахвърлил върху Осен и баща и го убил пред очите и, а тя полудяла… нещо такова…“

А в главата на Току дърводелеца той се натъкна на поразяваща картина:

„Дядо го е видял с очите си. Къщата е била окъпана в кръв и пълна с трупове. А сред тях Осен си играела с топка.“

Старият Генджи също знаеше нещо интересно:

„Чувал съм да разказват, че това естанало преди много, много години. На хълма, където сега се издига къщата на Осен огнено кълбо паднало от небето. От тогава само красавици се раждали в това семейство ала всички — слабоумни. Така казва легендата.“

За Емон бе ясно едно — много отдавна, в дни забравени нещо страшно се бе случило в селото. Само Осен бе единственната останала жива свидетелка на това събитие, но побъркана тя бе неспособна да разкаже каквото и да било.