Легенда за хартиения космически кораб

4

Веднъж заговорих Осен вперил поглед в чистите и красиви очи.

— Твърдиш — казах и — че си луда като лисица, нали?

Вместо отговор, Осен запя песен, тази която пееше когато хвърляше хартиените самолети, баладата за лудата жена:

Избягала с Емон, който не знае

расти, расти и порасти голям…

„Небесната песен“, разбира се. И така, ако заменим някои от думите съобразно теорията, която се опитвам да развия ще получим съвсем друго значение:

Последните две строфи остават същите както в оригиналната версия на песента, но останалите търпят леки промени. Например: в първата строфа ширану обикновено се възприема като „не знае“, но в моята интерпретация изглежда като японизиране на познато звучащото, но чуждо име Шилан. Във втората строфа аз приемам че оисоро (със значение — порасти голям) e всъщност очисоро (със значение — „падам“ или „разбивам се“), а по-нататък предполагам, че кочу шимояке (огньовете на Странника) в строфа четвърта е съкратено кочшуцу мо яке (звездните карти също изгоряха). В строфи трета, четвърта и пета три думи имат двойно значение:

По такъв начин, строфа три променя значението си от „всички надежди разбити в тази планинска земя“ на „корпусът на кораба разбит в тази планинска земя“, и т.н.

Веднъж седмично издъхващ от старост камион пропълзяваше четиридесет километровото разстояние между селото и града далече долу, натоварен с ориз, с който Продоволствената Служба при Министерството на Войната подпомагаше селото. Този камион беше единствената връзка на селото с външния свят.

Камионът винаги паркираше пред магазина. В съседство с него бе разположена местната страноприемница, където младежите от селото предпочитаха да се събират. Управителка на страноприемницата бе старата госпожа Таке — прехвърлила шейсетте, с могъща фигура, мургава кожа, за която хората шушукаха че е натрупала парите си от незаконна търговия с удоволствия в далечната столица.

В летните вечери местото бе като кошер — тълпи от развеселени младежи и дори деца, които успяваха за малко да се смесят с възрастните, всички обхванати от весело безгрижие.

Играеше се на дърпане на въже, хвърляха се топки. Привечер в сенките на близките дървета се гушеха влюбените, погълнати в своя свят.

Неписан закон беше прекрачилите сватбената порта да не посещават това място, макар да бе добре известно какво ставаше зад паянтовите стени на страноприемницата — в дивите пущинаци на планината страноприемницата на старата госпожа Таке бе единственото средище на удоволствия. Приглушеният смях на девойките, докато ръцете се плъзгаха под подгизналите от пот дрехи, тяхната престорена съпротива… И тежкия аромат, който не след дълго изпълваше стаята и караше всички да изпитват върховно удоволствие.

Както винаги, наоколо се навърташе Емон заслушан в общата шумотевица. И понякога, докато се прокрадваше в тъмнината, той слушаше техните мисли.

„…ще си имам ядове ако забременее…“

„… оох… страхотно… но… не зная как да го спра…“

„Чудя се, кой ли е завел момчето ми при Осен? Зная, че сам не би посмял да отиде там! Утре ще го накарам да поработи в градината, това заслужава! Ще го науча аз него!“

Телепатичните способности на Емон се засилваха докато се ровичкаше в мислите им нощ след нощ. Можеше да вижда толкова ясно техните мисли, че сякаш наблюдаваше ярко осветена сцена. Толкова по-изненадан бе от майка си, Осен. Тя беше различна. Мислите на селяните бяха като облаци плуващи по синьото небе, и това което мислеха бе толкова прозрачно. Но в ума на Осен винаги плуваше гъста бяла мъгла, закриваща всичко.

Нито думи, нито очертания, само някакъв неясен страх…

Докато надзърташе в тази мъгла Емон започна да усеща,че Осен позволяваше на мъжете да я имат за да може да избяга от този страх. Емон се отказа да тършува в мислите и и се върна към старата си страст — четенето.

Селяните бяха изумени от нескончаемия му интерес към книгите.

— Какъв книжен червей! — възкликна един от тях. — Това дете е лудо по книгите!

— Ти ли ми го казваш — отвърна друг. — Изчете всичко у дома. Представяш ли си, от Осен — дете което обича книги!

— Чудя се, кой ли го е научил да чете…

А Емон продължаваше да обикаля къщите в селото, да взима книги и да се опитва да възстанови миналото на майка си по спомените на другите. Това, което искаше да разбере бе била ли е Осен идиот по рождение. Но в мислите на мъжете присъствуваха само хубавото лице и тяло на Осен. Това тяло, което може би беше вечно младо именно благодарение на слабоумието и, бе като омаен наркотик за мъжете.

Играчка за всички мъже в селото бе Осен, даже и за най-младите — за всички, които искаха да опознаят тялото и. Тяхната тъмна страст бе неразбираема за Емон, но това чувство изглежда бе оная невидима нишка, която задържаше мъжете в това самотно и тъжно място.

Осен — слабоумна, курва, която омагьосваше мъжете и ги привличаше по-силно от зова на далечните градове.