Лицето на измамата

Глава 8

— Събуди се! За Бога, нима трябва да спиш с тези кости, Ив?

Младата жена повдигна сънено глава.

— Какво? — Маргарет я разтърси, за да се разсъни. — Колко е часът?

— Почти девет. Снощи Джон ми каза, че няма да работиш повече.

— Промених си намерението. — Сведе поглед към Манди, която беше върху бюрото пред нея. — Сглобих още няколко парченца от пъзела.

— И заспа, докато работеше?

— Затворих очи само за няколко минути. — В устата си имаше ужасен вкус. — Вероятно съм била изморена. — Избута назад стола си. — Трябва да отида да си измия зъбите и да взема душ.

— Не и преди да ми кажеш каква хубава работа съм свършила тук.

Ив се усмихна.

— Извинявай. Наистина е прекрасно!

— Ентусиазмът ти си го бива. — Маргарет въздъхна. — Знаех си, че мога да им кажа да използват зебло.

— Казах ти, че няма значение. — Ив се изправи и тръгна към вратата. — Но ценя усилията ти.

— Джон иска да те види. Изпрати ме да те намеря.

— Ще се видя с него, след като се изкъпя и преоблека.

— Можеш ли да побързаш? Струва ми се много напрегнат, откакто Гил се е върнал.

Младата жена се извърна.

— Върнал ли се е?

Маргарет кимна.

— Преди около час и половина. Очакват те в кабинета.

Очакваха решението й. Очакваха да разберат дали щеше да се втурне да гони Михаля заедно с Логан.

Кенеди.

Боже мой, на дневна светлина тази идея й се струваше още по-странна.

— Джон ме упълномощи да приведа по банков път останалото за фонд „Адам“ — обясни Маргарет. — Обадих се в банката и след час ще можеш да направиш справка за трансфера.

Не се беше съгласявала за новата сума. Логан упражняваше натиск, подкупваше я, без да настоява да му връща парите. Е, нека си ги пилее. Това нямаше да повлияе върху решението й, а децата щяха да имат полза.

— Вярвам ти.

— Провери. Джон настоява.

Нека си настоява. Снощната работа върху Манди й се бе отразила добре. Сега чувстваше, че контролира положението.

— Ще се видим след малко, Маргарет.

— Дадохме ти достатъчно време — намръщи се насреща й Логан, когато влезе в кабинета. — Чакаме те.

— Трябваше да си измия и изсуша косата.

— Изглеждаш много добре — обади се от ъгъла Гил. — Заслужаваше си чакането.

Тя му се усмихна.

— Не вярвам, че Логан е на същото мнение.

— Не съм. Невъзпитано е да караш хората да те чакат.

— Зависи дали имаш уговорена среща с тях, или си повикан.

Гил се изсмя.

— Не трябваше да изпращаш Маргарет, Логан.

— По дяволите, не исках да изглеждам прекалено настоятелен.

Младата жена повдигна вежди.

— О, нима?

— Е, поне да не се набива на очи. — Логан посочи към стола. — Седни, Ив.

Тя поклати глава.

— Няма да ни отнеме много време.

Всяко мускулче от тялото му се напрегна.

— Виж, не искам да…

— Млъкни, Логан. Ще го направя. Ще отида на проклетото ти поле за онзи череп. Ще го донесем тук и аз ще свърша работата, която искаш от мен. — Погледна го право в очите. — Но ще го направим веднага. Искам да приключим с това.

— Тази нощ.

— Чудесно.

Ив тръгна към вратата.

— Защо? — попита внезапно Джон. — Защо го правиш?

— Защото грешиш и единственият начин да го докажа е, като свърша работата. Искам да приключа с тази история и да се върна към онова, което е от значение за мен. И искам да те видя с натрит нос и посрамен. Толкова силно го желая, че дори може да се заема на доброволни начала с кампанията за преизбирането на Чадборн.

— Това ли е всичко?

Младата жена внимаваше лицето й да остане все така безизразно. „Не му позволявай да види нищо. Не му позволявай да разбере за паниката, с която трябваше да се пребориш снощи. Не му давай оръжие, което по-късно да използва срещу теб самата.“

— Това е. Кога тръгваме?

— След полунощ. — Усмихна се криво. — Както подхожда за нечестиво деяние. Ще вземем лимузината. Само на час път с кола оттук е.

Ив погледна към Гил.

— Ти ще дойдеш ли?

— Не бих го пропуснал. Не си спомням откога не съм изравял череп. А и обещава да бъде интересно. — Намигна. — „Уви, бедни ми Йорик. Аз го познавах, Хорацио.“

Ив се насочи към вратата.

— Всъщност много по-вероятно е този череп да принадлежи на Шекспировия Йорик, отколкото на Кенеди.

— Те се раздвижват, Тимуик — изрече в телефонната слушалка Фиске. — Прайс, Логан и Дънкан. Сега излизат от двора.

— Бъди внимателен. Ще провалиш всичко, ако разберат, че ги следите.

— Няма проблем. Не е нужно да се приближаваме, преди да е станало необходимо. Кенър постави сигнално устройство в лимузината, докато Прайс беше в апартамента на Бенц. Ще изчакаме да стигнат до пуст участък от пътя и тогава ще ги…

— Не, ще ги оставите да отидат там, накъдето са тръгнали.

— Да не пропуснем идеалната ситуация. Аз бих…

— Зарежи идеалната ситуация. Чу ли ме, Фиске? Остави Кенър да се оправя. Дал съм му точни инструкции. Ти ще изпълняваш, каквото той ти каже.

Фиске затвори телефона. Кучи син! Сякаш не стигаше, че ще трябва да изтърве мишената заради страхливостта на Тимуик, ами сега трябваше да слуша и Кенър. През изминалите двайсет и четири часа наистина му беше дошло до гуша от този педераст.

— Аз командвам парада — обади се от шофьорското място Кенър. — Ти само ще се возиш, докато не дам други нареждания. — Кимна с глава към двамата на задната седалка. — Също като тях.

Фиске се взираше в светлините на лимузината отпред. Пое си дълбоко въздух и опита да се отпусне. Всичко щеше да се нареди. Щеше да успее да си свърши работата, въпреки Кенър. Щеше да ги убие и да зачеркне имената им от списъка.

А после щеше да състави свой списък. И на първо място в него щеше да фигурира името на Кенър.

Царевичната нива напомни на Ив за някакъв филм на ужасите, в който група вампирясали деца живееха насред подобно поле.

Тук обаче нямаше деца.

Само смърт.

И череп, погребан под плодородната кафява пръст.

Чакащ.

Излезе бавно от колата.

— Там ли е?

Логан кимна.

— Полето изглежда добре обработвано. Къде е домът на фермерите?

— На около пет мили северно оттук.

— Големичко е. Надявам се, че Донели ти е дал съвсем точни указания.

— Запомнил съм ги наизуст. — Логан излезе също от колата.

Гил отвори багажника и измъкна оттам две лопати и голям електрически фенер. — Копаенето не е най-приятният начин за прекарване на времето. Едно лято, докато бях в колежа, работих на строеж на пътища и си дадох дума никога повече да не го правя.

— Така ти се пада. — Логан взе фенера и едната лопата. — Никога не казвай „никога“.

И тръгна.

— Идваш ли? — попита Гил.

Ив не помръдна.

Усещаше мириса на земя.

Чуваше шепота на вятъра във високата царевица.

Замая се при мисълта да потъне, да се удави в това полюшващо се море от царевица.

— Ив? — Гил чакаше. — Джон иска да бъдеш с нас.

Младата жена облиза устни.

— Защо?

Той сви рамене.

— Питай него.

— Глупаво е дори това, че дойдох тук. Не мога да кажа нищо, преди да се върна в лабораторията.

— Съжалявам, но той иска да бъдеш там, когато изкопае черепа.

„Престани да спориш. Направи го. Приключи с тази работа. Махни се от това място.“

Последва го.

Тъмнина.

Чуваше движението на Гил, но не го виждаше. Не виждаше нищо друго освен високи царевични стъбла. Чувстваше се като погребана. Не можеше да си представи как тук Логан щеше да открие нещо, дори да разполагаше с карта и указания.

— Виждам светлина — достигна до нея гласът на Прайс.

Тя не я виждаше, но ускори крачка.

„Приключи с тази работа. Махни се от това място.“

Съзря светлината. Логан бе поставил фенера на земята и вече копаеше. Лопатата се забиваше в пръстта и разкъсваше коренищата на царевицата.

— Тук ли? — попита Гил.

Логан вдигна поглед и кимна.

— Бързо. Заровен е доста дълбоко, да не би фермерът да го открие случайно. Не е нужно да внимаваме. Би трябвало да е поставен в обкована с олово кутия.

Прайс също започна да копае.

След пет минути вече й се искаше да бяха дали и на нея една лопата. Щеше да бъде по-добре да се занимава с нещо, отколкото да стои тук и да наблюдава. Напрежението й нарастваше с всяка следваща секунда.

— Ударих нещо — обади се Гил.

Джон го изгледа.

— Еврика!

Започна да копае още по-бързо.

Ив се приближи до дупката и видя ръждясал метал.

— Божичко…

Защо се чувстваше така разтърсена? Това, че Донели не бе излъгал относно местонахождението, не означаваше, че и останалата част от историята е вярна. В кутията можеше даже да няма череп, а шансът той да е на Кенеди бе нулев.

Логан вече се бореше с ключалката.

Само че това не беше кутия, осъзна внезапно Ив. Беше ковчег.

Бебешки ковчег.

— Престани!

Джон я изгледа.

— Какво има, по дяволите?

— Това е ковчег. Бебешки…

— Знам. Донели беше собственик на погребално бюро.

— Ами ако вътре няма череп?

Лицето на Логан стана сурово.

— Губим си времето в празни приказки.

Счупи ключалката.

Младата жена се надяваше да е прав. Мисълта, че тук може да лежи някое бебе, само и изгубено, бе направо смазваща.

Логан отвори ковчега.

Нямаше бебе.

Дори през дебелата найлонова обвивка успя да различи, че е череп.

— Бинго! — Джон приближи фенера. — Знаех си, че…

— Чувам нещо.

Гил вдигна глава.

Ив също го чу.

Вятърът?

Не, не беше вятърът.

Някой се движеше из засятата нива. Шумоленето се приближаваше.

— По дяволите — измърмори Логан, затвори рязко ковчега, сграбчи го и скочи на крака. — Да се махаме!

Ив погледна през рамо. Нищо. Само заплашителният шум.

— Може да е фермерът?

— Не е той. Повече от един са. — Логан вече бягаше. — Не я изпускай, Гил. Ще заобиколим и ще се върнем при колата.

Прайс я сграбчи за ръката.

— Бързо!

Не трябваше да говорят. Можеше да ги чуят. Но това бе лудост. Какво променяше мълчанието им? Вдигаха достатъчно шум, като тичаха сред царевицата.

Логан се движеше на зиг-заг и те го следваха.

Задушаваща тъмнина.

Шумолене.

Оставаше без дъх.

Дали онези не бяха вече по-близо?

— Вляво — извика някой зад тях.

Джон сви рязко вдясно.

— Стори ми се, че видях нещо.

Друг глас.

О, Боже, онези бяха съвсем наблизо!

Логан се обърна и тръгна обратно натам, откъдето бяха дошли.

Гил и Ив го следваха по петите.

По-бързо!

Младата жена бе изгубила напълно ориентация. Как Логан разбираше накъде върви?

Може би и той не знаеше и всеки момент щяха да се сблъскат със своите преследвачи. Може би трябваше…

Логан зави отново. Наляво.

И тримата се озоваха извън полето. Затичаха към пътя.

Лимузината!

Която обаче беше на повече от петдесет метра напред.

А до нея бе паркиран някакъв „Мерцедес“. Не можеше да види дали в него има човек.

Погледна през рамо към нивата.

Никой.

Почти стигнаха лимузината.

Вратата на мерцедеса се отвори рязко.

Гил пусна ръката й.

— Вкарай ковчега в лимузината, Джон!

Обърна се, извади пистолета и се спусна към мъжа, който излизаше от мерцедеса.

Прекалено късно.

Изстрел.

Ив видя с ужас как Гил залитва напред, но успява да се задържи на колене и опитва да вдигне пистолета.

Онзи отново насочи оръжието си към Прайс.

Дори не осъзна, че се движи, докато не стисна пистолета. Успя да го избие встрани. Непознатият се обърна към нея и тя го удари там, където минаваше сънната артерия. Той изсумтя. Изцъкли очи. Падна.

— Аз ще карам. Влизай отзад с Гил. — Логан извлече Прайс до колата. — Опитай да спреш кървенето. Трябва да се измъкнем. Сигурно са чули изстрела.

Ив първо отвори вратата пред Логан, а после се хвърли на седалката до Гил.

Божичко, колко блед беше само! Разтвори рязко ризата му. Кръв! Високо на рамото. Ами ако…

— Идват! — изкрещя Джон и в същия момент колата полетя напред.

Ив погледна назад и видя трима мъже да излизат бежешком от нивата.

Изпод гумите на лимузината летеше чакъл.

Логан погледна в огледалото за обратно виждане.

— Как е?

— Ранен е в рамото. Не кърви кой знае колко. Дойде в съзнание. — Погледна отново назад. — Вече са на пътя. Не можеш ли да караш по-бързо?

— Опитвам се — отвърна през зъби Джон. — Все едно че карам някоя шибана яхта.

Достигнаха павирания път към магистралата, но мерцедесът беше прекалено бърз. Фаровете му светеха само на метри зад тях.

И тогава ги удари странично.

Опитваше се да ги изтласка от пътя, за да се катурнат в канавката.

Нов удар.

— Давай по-бързо! — възкликна Ив.

— Какво мислиш, че се опитвам да направя?

Слава Богу, магистралата бе съвсем близо.

Мерцедесът ги удари отново. Пак се завъртяха към канавката, но Логан трескаво удържаше колата.

— Сега са на другия край на пътя! Това е нашият шанс — възкликна Ив. — Възползвай се!

Логан натисна докрай педала на газта.

— Много са близо. — Гледаше в огледалото за обратно виждане. — Ще ни хванат, преди да стигнем магистралата.

— Ковчегът… — прошепна с усилие Гил. — Дай… им го…

— Не! — отсече Джон.

Ив сведе поглед към ковчега в краката си.

— Дай им…

Тя посегна към дръжката на вратата от своята страна.

— Какво правиш? — изкрещя Джон.

— Млъкни! Гил е прав. Те искат проклетия ковчег. И ще го получат. Не струва колкото живота ни!

— А ако не спрат за него? Ще си им го хвърлила напразно.

— Пет пари не давам. Гил вече бе прострелян заради някакъв си череп. Никой повече няма да пострада. Намали и задръж колата в тази лента. Каквото и да става.

— Наближават!

— Ти само задръж колата в тази лента. — Ив придърпа ковчега към вратата.

— Не мисля, че трябва…

— Млъкни!

Успя да го изхвърли. Ковчегът се преобърна два пъти и се плъзна в съседното платно.

— Сега ще видим. — Ив не откъсваше поглед от приближаващия „Мерцедес“. — Да се надяваме, че… Да!

Мерцедесът подмина ковчега. В първия момент помислиха, че ще продължи да ги преследва. Тогава обаче той намали и неочаквано направи обратен завой.

— Магистралата е пред нас — обяви Логан.

Миг по-късно вече бяха на нея.

Коли. Камиони. Поток.

Вълна на облекчение заля младата жена, когато се плъзнаха в него.

— В безопасност ли сме?

— Не. — Джон отби и се обърна към Прайс. — Как си?

— Драскотина. Даже не кърви.

— Ще се обадя на Маргарет и ще й кажа да осигури медицинска помощ. Сигурен ли си, че не кърви? Ще издържиш ли до „Барет Хаус“?

— Разбира се. — Гласът на Гил бе слаб. — Щом като преживях твоето шофиране, всичко ще преживея.

„Слава Богу, достатъчно добре е, за да се шегува“ — помисли си с облекчение Ив.

— Справяш се забележително — отбеляза Логан. — А заради гадното изказване би трябвало да те изхвърля навън и да те оставя да се прибираш пеш.

— Млъквам. — Прайс затвори очи. — И тъй като това е непосилна работа за мен, мисля да си подремна.

— Идеята ти не е добра — отвърна Джон, вливайки се отново в движението. — Не заспивай! Трябва да разбера, ако изгубиш съзнание.

— Готов съм на всичко, за да заслужа благоволението ти. Само ще си затворя очите, да ми починат.

Логан срещна погледа на Ив в огледалото за обратно виждане.

Тя кимна и кракът му натисна още по-силно педала на газта.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика зловещо Фиске. — Изпускаме ги!

— Млъквай — сряза го Кенър. — Знам какво правя. Кутията е по-важна.

— Идиот! След всичките тези усилия сега ги оставяш да се…

— Тимуик каза, че ако трябва да се избира между онова, за което са дошли, и хващането им, трябва да се спрем на първото.

— Можем да се върнем за кутията по-късно. Те просто се опитват да ни отвлекат вниманието.

— Не искам да поема този риск. Тя е насред пътя. А ако бъде повредена или открита от други?

— Посред нощ?

— Тимуик иска онова, което е вътре.

Гневът избухна като фонтан във Фиске. Сега вече нямаха никакъв шанс да хванат Логан. И то заради лудостта на Тимуик по проклетата кутия.

А Кенър бе също като него, толкова погълнат от дреболиите, че не виждаше истински важното.

Тази шибана кутия!

Двама мъже в бели престилки изскочиха от „Барет Хаус“ в мига, в който Логан спря лимузината. Гил бе поставен върху носилка и пренесен вътре.

Когато Ив излезе от колата, усети такава слабост в коленете, че трябваше да се подпре на бронята.

— Добре ли си? — попита Джон.

Тя кимна.

— Ще кажа на Маргарет да ти приготви кафе. — Каза го през рамо, вече тръгнал към къщата. — Трябва да се уверя, че всичко с Гил ще бъде наред.

Замаяна, Ив го проследи с поглед. Прекалено много се бе случило за прекалено кратко време, за да осъзнае, че вече бе свършило. А дали се бе случило в действителност?

Смачканата лява страна на лимузината обаче бе безмълвен свидетел на ужасяващата гонитба.

А и раната на Гил Прайс… Можеха да го убият. Можеха да убият и тримата, ако не бе изхвърлила ковчега.

— Кафе? — Маргарет пъхаше голямата чаша в ръката й. — Влез вътре и седни.

— След минутка. Краката като че ли нещо не ме слушат. — Отпи от кафето. — Как е Гил?

— В съзнание и дяволски словоохотлив. Лекарят няма да издържи дълго и ще му сложи намордник.

Кафето беше силно и кофеинът започваше да действа.

— Как успя да докараш тук лекар по това време на денонощието?

— Парите местят планини. — Маргарет се облегна на колата. — Уплаши ли се?

— По дяволите, да. Нима не е нормално да се уплаша? Ти може би си свикнала край теб да се стреля, но аз не съм.

— Аз също съм уплашена. Изобщо не съм предполагала… — Пое си пресекливо въздух. — Изобщо не съм очаквала такова развитие на нещата. Мислех… Не знам какво всъщност мислех.

— Но все още вярваш достатъчно на Логан, за да продължиш да работиш за него?

— Разбира се. — Изправи рамене. — Но ще поискам да ми увеличи заплатата и да прибави допълнителна сума за риск. Готова ли си вече да влезеш?

Ив кимна.

Сума за риск. Сега вече си обясняваше щедростта на Логан. Тук ставаше дума за убийство. Бяха опитали да убият Гил. Можеха да убият всички…

— По-добре ли си? — Логан стоеше на стълбите. — Възвърнала си си цвета.

— Така ли? — Отпи отново от кафето. — Как е Гил?

— Раната е мускулна. Брейдън казва, че ще се оправи. — Обърна се към Маргарет. — Все още не искам да се попълва доклада за полицията. Уговори Брейдън да отложи малко.

— И после да ме обвинят в укриване… — Въздъхна и тръгна към стълбището. — Ще се погрижа.

Тогава Джон се обърна към Ив.

— Трябва да поговорим.

— Меко казано, ако питаш мен. — Насочи се към кухнята. — Но в момента чашата ми е празна, а имам нужда от още кафе.

Той я последва и се отпусна върху един стол край масата.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш този ужас.

— Искаш да ми помогнеш да се почувствам по-добре? — Наля си с трепереща ръка кафе. — Не ми помага. В момента съм изплашена до смърт, а като се съвзема, ще бъда бясна.

— Знам. Не мога да очаквам нищо друго. — Замълча за момент. — Беше изумителна тази вечер. Спаси живота на Гил. Къде си учила карате?

— Джо. След като Бони… Казах ти, че никога повече няма да бъда жертва. Джо ме научи как да се грижа за себе си.

Логан се усмихна.

— И за всички останали, очевидно.

— Някой трябваше да му помогне. Ти беше загрижен повече за проклетия ковчег, отколкото за приятеля си. Боже мой, направо си обсебен. Изненадана съм, че се съгласи да намалиш, за да го изхвърля.

Усмивката му изчезна.

— Гил също е обучен да се грижи за себе си. Той имаше своята задача, аз — моята.

— И аз — моята. — Ив се вгледа в очите му. — Но при пазарлъка ни никога не е ставало дума, че някой ще стреля по мен.

— Казах ти, че ще се опитат да ни спрат.

— Но не и че ще опитат да ни убият.

— Не, май не ти казах.

— Знаеш много добре, че не си ми казал. — Повиши разгневено глас. — Цялата работа беше пълен провал. Рискува живота си, за да гониш вятъра, и помъкна и мен със себе си. Едва не ме убиха заради теб!

— Да.

— Моето присъствие там изобщо не беше необходимо.

— Напротив, беше.

— И какво се очакваше от мен? Да работя върху черепа в проклетата царевична нива?

— Не.

— Защо тогава…

— Доктор Брейдън си тръгва — обяви Маргарет. — Мисля, че всичко ще мине по-гладко, ако го тупнеш по рамото и го изпратиш, Джон.

— Правилно. — Логан се изправи. — Ще дойдеш ли с мен, Ив? Не сме свършили.

— Със сигурност не сме.

Последва го във вестибюла. Наблюдаваше го как изпраща лекаря. Сладък като мед. Убедителен като Луцифер. Бяха му необходими само няколко минути, за да изпрати човека доволен.

— Добър е, нали? — прошепна Маргарет.

— Прекалено.

Внезапно гневът й се изпари. Измести го умората. Какво значение имаше? Нека си крои пъклените планове и си тъче мрежите. Те вече не я засягаха.

Джон помаха на лекаря, а след това се обърна към нея. И присви предпазливо очи.

— Вече не си ядосана. Това може да бъде и добър, и лош знак.

— Защо да се разстройвам? Всичко е наред. Качвам се горе, за да си приготвя багажа. Всичко приключи и аз си тръгвам.

— Не е приключило.

Младата жена настръхна.

— Отивам да видя как е Гил — обяви припряно Маргарет и побърза да излезе.

Без да отделя поглед от лицето й, Логан повтори:

— Не е приключило, Ив.

— Съгласих се да свърша една-единствена работа. Задачата ми приключи, когато изхвърлих черепа от лимузината. Ако мислиш, че ще вися тук, докато ти се опитваш да им го измъкнеш от ръцете, значи си луд.

— Не е нужно да опитвам да измъквам каквото и да било.

Очите й се разшириха.

— Не разбирам…

— Ела с мен.

— Какво?!

— Добре ме чу.

Обърна се и тръгна.