Лицето на измамата

Глава 9

Гробището.

Вече бе минал през вратичката от ковано желязо, когато тя го настигна.

Не го последва.

— Какво правиш?

— Измъквам черепа. — Спря пред гроба на Рандолф Барет и премести килима от карамфили. Взе лопатата, скрита под тях, и започна да копае. Земята беше мека, очевидно разравяна неотдавна, и работата вървеше леко. — Трябва ти череп, нали?

Младата жена го изгледа невярващо.

— Ти напълно ли се побърка? Да изравяш някакъв стар труп, за да… — Пое си рязко въздух. Внезапно я бе осенила смайваща мисъл. — Боже мой!

Логан я погледна и отговори на неизречения й въпрос:

— Да, извадих черепа от онази царевична нива преди два месеца.

— И го погреба тук? Ето защо си покрил с цветя всички тези гробове. Искал си да заличиш следите.

Логан кимна.

— Има една стара поговорка, която гласи, че най-добрият начин да скриеш нещо, е да го оставиш на видно място. Аз обаче не можех да се задоволя с това, затова накарах Марк да инсталира аларма, която да се задейства, ако кутията бъде докосната, и сега, преди да тръгна насам, му казах да я изключи.

— А с какво замести черепа от царевичната нива? — Хвърли поглед към името върху надгробния камък. — С този на Рандолф Барет ли?

— Не. Барет е умрял на шейсет и четири. Имах нужда от по-млад, затова си го купих от едно медицинско училище в Германия.

Ив усещаше, че й се завива свят.

— И защо си положил всичките тези усилия?

— Знаех, че в крайна сметка ще се досетят какво правя и ще ми потрябва нещо, с което да им отвлека вниманието. Надявах се, че няма да се наложи да го използвам. Но явно всичко се е объркало. Нещата се задвижиха прекалено бързо и аз трябваше да им подхвърля нещо, за да ги накарам да се успокоят временно.

— Какво искаш да кажеш с това, че „нещата се задвижиха прекалено бързо“? Не знам за какво говориш.

— Не е нужно да знаеш. Така е по-безопасно за теб. — Постави на земята лопатата, наведе се и измъкна четвъртитата оловна кутия от дупката. — Трябва само да свършиш работата, за която ти платих.

— Не е нужно да зная ли? — Гневът затрептя из цялото й тяло, когато осъзна размерите на измамата. — Кучи син! — Гласът й трепереше от ярост. — Закара ме на шибаната нива, макар да си знаел, че е за нищо.

— Не беше за нищо. Те разбраха, че съм те наел за определена работа и ти ми беше нужна за убедителност на акцията.

— И едва не ме убиха…

— Съжалявам, вярно, че бяхме на ръба.

— Съжаляваш ли? Само това ли ще кажеш? Ами Гил Прайс? Той бе прострелян. Той се опитваше да спаси черепа заради теб, а това дори не е бил нужният череп!

— Неприятно ми е да те разочаровам. Знам, че ти се иска да стовариш всичката вина върху моите рамене, но Гил беше наясно точно какво върши. Той уреди гонитбата.

— Така ли? Аз ли съм единствената, която е действала на тъмно?

— Да. — Логан остави лопатата и покри целия гроб с карамфили. — Не бих го оставил да се замеси в нещо подобно, без да го предупредя.

— Но мен ме остави!

— На теб гледахме като на страничен наблюдател. Гил беше този, който щеше да участва. Не знаех, че ще бъдеш въвлечена…

— Страничен наблюдател! — С всеки следващ миг яростта й нарастваше. — Чудех се защо искаш да дойда, но не съм и предположила, че си имал намерение да ме използваш като примамка!

— Примамката беше черепът. Ти просто придаваше достоверност на цялата работа.

— Искал си да ни преследват? Искал си да се приближат достатъчно, за да имаме основателна причина да изхвърлим онзи ковчег от лимузината.

Логан кимна.

— Трябваше да ги накарам да повярват, че единствено отчаянието би ме принудило да им дам черепа. Според плана аз трябваше да бъда този, който ще изхвърли ковчега, но раниха Гил и…

— И Гил ми каза да го направя. Божичко, ти дори започна да спориш с мен!

— Знаех, че така най-бързо ще те убедя.

— И рискува аз и Гил да бъдем убити само за да ги заблудиш?

— Аз също бях там.

— Ако искаш да се самоубиваш, това си е твой проблем. Но нямаш право да излагаш на опасност никого.

— Според мен това бе единственото решение.

— Решение? Боже мой, дотолкова си обсебен от проклетата си политика, че си готов да разиграеш театър, който може да струва живота на всички ни.

— Трябваше да ти осигуря време.

— Е, в такъв случай си се старал напразно. — Очите й искряха. — Ако мислиш, че ще се захвана с тази работа сега, значи си се побъркал. Иска ми се да те удуша и да те погреба тук, до Рандолф Барет. — Завъртя се на пети и му обърна гръб. — Не, бих искала да те погреба там, където няма да те открият. Ти го заслужаваш, гадно копеле!

— Ив?

Без да му обръща внимание, тя тръгна към къщата.

— Имаш пълното право да ми се сърдиш, но трябва да обмислиш някои неща. Ще ми позволиш ли да ти изясня ситуацията, така че…

Младата жена ускори крачка. Кучият син отново се опитваше да я манипулира. Побъркано, безскрупулно копеле!

Срещна Маргарет на стълбите.

— Гил заспа. Мисля…

— Уреди кола и полет за мен — нареди лаконично Ив. — Махам се!

— Оу! Както разбирам, Джон не е бил особено убедителен. — Маргарет направи физиономия. — Не те уговарям, но наистина можеш да му се довериш…

— Забрави! Запази ми място за първия полет.

— Ще трябва първо да говоря с Джон.

— Помогни ми да се махна оттук, защото, ако се наложи, ще вървя пеш до Атланта.

Ив затръшна вратата на стаята си, запали лампата и тръгна към стенния гардероб. Измъкна куфара, захвърли го върху леглото и се отправи към скрина.

— Наистина трябва да ме изслушаш — обади се тихо Логан откъм вратата. — Знам, че е трудно положението да се прецени ясно, когато човек е така разстроен, но няма да те пусна да си вървиш, преди да знаеш на какво се излагаш.

— Не ме интересува онова, което възнамеряваш да кажеш. — Измъкна купчина бельо от скрина и я постави в куфара. — Защо да те слушам? Като това вероятно ще бъдат поредните лъжи. Не ти вярвам. Вече ме измами и за малко не ме убиха заради теб.

— Но не те убиха. Последното ми желание е да бъдеш убита.

Ив се върна при скрина и измъкна друго чекмедже.

— О’кей, нека огледаме ситуацията. Не си мислела, че онова, което искам от теб, е дотолкова опасно, че да причини сериозни проблеми на когото и да било. Изглежда си се лъгала. Те искаха черепа и бяха готови да убият заради него. Следователно го смятат за толкова важен, колкото и аз.

Ив изсипа съдържанието на второто чекмедже в куфара.

— Не е Кенеди.

— Докажи им го тогава. Докажи го и на двама ни.

— Не съм длъжна да доказвам каквото и да било.

— Страхувам се, че трябва.

Ив се завъртя рязко на пети и застана срещу Логан.

— Как ли пък не!

— Ако искаш да останеш жива. — Направи пауза. — И да запазиш майка си.

Младата жена настръхна.

— Заплашваш ли ме?

— Аз? Не. Просто ти обяснявам как стои положението. Сега ти остават само два пътя. Да докажеш, че съм прав, така че да разполагам с доказателства срещу онези мръсници. Или да докажеш, че греша, и тогава да се обърнеш към медиите и да се отървеш от всички, които вече те следват по петите. — Погледна я право в очите. — Алтернативата е да ги оставиш да тръгнат след теб и да те убият. На тях не им пука дали историята на Донели е вярна. Те няма да си позволят и най-малкия риск.

— Мога да си осигуря защита от полицията.

— Това ще помогне за известно време. Но не е разрешение.

— Мога да накарам Джо да те задържи. Мога да им кажа всичко.

— Ще намеря начин да се измъкна. За това са адвокатите. — И додаде вече сериозно: — Не искам да бъда на нож с теб, Ив. Искам да те запазя жива.

— Дрън-дрън. Искаш само едно.

— Да, но то не изключва другото. Онова, което се случи в твоята лаборатория, беше предупреждение; станалото тази нощ показа, че са свалили ръкавиците.

— Може би.

— Помисли сама. — Вгледа се в лицето й и поклати глава. — Все още не съм достатъчно ясен, нали? О’кей, не исках да ти го казвам, но други свидетели вече бяха елиминирани. През последните няколко дена убиха трима.

— Свидетели?

— Боже мой, случаят е пълен с необясними смъртни случаи от деня на убийството. Трябва да си чела за тях. — Замълча за момент. — И сега всичко започва отначало. Точно заради това поисках да им отвлека вниманието тази нощ. Надявах се убийствата да престанат, ако имат върху какво да се съсредоточат.

— Защо да ти вярвам?

— Мога да ти дам имената и адресите на жертвите. Направи справка в местните полицейски участъци. Господ ми е свидетел, че ти казвам самата истина.

Ив му повярва. Макар да й се искаше да не е така, но думите му я разтърсиха.

— Няма защо някой да причинява зло на майка ми.

— Може да решат да я използват като заплаха, също като котката в лабораторията.

Кръв и ужас. Споменът беше жив и остър като нож и не можеше да бъде смекчен.

— Все говориш за „тях“. Уморих се да се движа със завързани очи. Кой върши всичко това?

Логан не отговори веднага.

— Името Тимуик говори ли ти нещо?

Младата жена поклати глава.

— Заема висок пост в Министерството на финансите.

— Той също ли беше там тази нощ?

— Не, не съм сигурен кои са били онези хора. Вероятно нямат официален статут. Тимуик не би допуснал директна връзка с него. Много по-лесно би било, ако можеше да използва огромната сила на правителството. Готов съм да се обзаложа обаче, че са наемни убийци.

„Наемни убийци.“ Като реплика от слаб уестърн.

— А кой направи онова с лабораторията ми?

— Гил казва, че може да е бил Албърт Фиске. Работил е и преди за Тимуик.

„Фиске. Кръвта и ужасът вече имаха име.“

— Искам да кажа на Джо. Той може да открие следите на гадното копеле.

— Наистина ли искаш да намесваш Куин, преди да разполагаш с доказателства? Тимуик е тежка категория. Само с едно телефонно обаждане ще съсипе живота на твоя приятел. — Понижи глас. — Дай доказателството, Ив. Свърши си работата. Ще направиш нещата по-лесни за Куин и по-безопасни за себе си.

— И ще направя, каквото ти искаш.

— Всеки медал си има и обратна страна. Но недей да правиш напук на себе си… за да направиш напук на мен. Сега мислиш, че греша. Ако докажеш, че е така, няма ли да ме накажеш за всичките проблеми, които ти навлякох?

— Опитът за убийство надали може да се нарече „проблем“.

— Готов съм на всичко, за да изкупя грешката си. И освен това те предупредих. Сега решението е в твои ръце.

— Винаги е било.

— Тогава вземи правилното решение. — Обърна се с намерението да излезе. — Ще ми бъде нужно малко време, за да осигуря охраната ти. Ще кажа на Маргарет да ти запази място за полета утре следобед.

— Ами ако искам да си тръгна веднага?

Логан поклати глава.

— Аз те превърнах в мишена и сега ще те защитавам с всички сили. Ще удвоя и охраната около майка ти. — Обърна се, за да я погледне. — Промени си намеренията, Ив. Забрави колко си ми ядосана и направи онова, което е най-добро и за теб, и за майка ти.

Вратата се затвори след него, преди тя да успее да му отговори. Удряй и бягай. Мръсен манипулатор.

„Запази майка си жива.“

Опита да се пребори с паниката. Той подбираше умно думите и улучваше точно. Трябваше да забрави всичко, което й бе казал, и да си обира крушите. Логан я бе заблудил умишлено и я бе замесил в нещо, което…

„Успокой топката. Забрави за желанието си да му извиеш врата. Какво мога да направя при създалото се положение?“

„Докажи, че греша.“

Изкусителна примамка. Ако работеше усилено, след два дни щеше да разполага с доказателството.

И да се предаде пред Логан след всичкия ужас, който бе изживяла заради него?

В никакъв случай.

„Направи онова, което е най-добро и за теб, и за майка ти.“

Приближи се бавно до прозореца. Започваше да се развиделява. Следобед щеше да бъде на път за вкъщи. Господи, как само й се искаше да се върне там, където всичко бе безопасно и познато.

Но може би и там вече не беше толкова безопасно. Нищо чудно решението да приеме предложената й от Логан работа да бе разрушило мира и спокойствието, които бе култивирала така грижливо след нощта на екзекуцията на Фрейзър. Ето че отново я бяха дръпнали в онова кошмарно тресавище, в което за малко не се бе удавила след смъртта на Бони.

Нямаше да се удави и сега. Бе преживяла края на дъщеря си, значи можеше да преживее всичко.

„Барет Хаус“

Вторник следобед

Логан стоеше във вестибюла, когато Ив слезе по стълбите. Беше малко след един.

Лицето му бавно се озари от усмивка.

— Не си с куфара.

— Махам се в мига, в който приключа. Но реших, че най-добрият начин да прережа всички връзки с тази каша, е, като си свърша работата. — Тръгна към лабораторията. — Къде е черепът?

— Вървиш право към него. Кутията е върху бюрото ти. — Джон я последва. — Но не мислиш ли, че ще бъде по-добре първо да поспиш малко?

— Вече спах. Взех си душ и дремнах, след като реших да сложа край.

— Можеше да ми съобщиш, за да ми олекне.

— Нямам желание да се грижа за душевното ти състояние.

— Разбирам те. Но държа да ти кажа, че постъпваш по най-интелигентния начин.

— Ако не мислех така, сега щях да се насочи към изхода, а не към лабораторията. — Изгледа го хладно. — И нека се изясним. В мига, в който докажа, че този череп не принадлежи на Кенеди, ще се свържа с вестниците, за да ги уведомя що за глупак си.

— Напълно справедливо.

— И няма да стоя откъсната от света. Ще се обаждам всеки ден на мама и на Джо.

— Опитвал ли съм някога да те спра? Ти не си затворничка. Надявам се, че можем да работим заедно.

— Не съществува подобна вероятност. — Отвори рязко вратата към лабораторията. Оловната кутия стоеше на бюрото. Ив тръгна припряно към нея. — Работя сама.

— Може ли да те попитам колко време ще отнеме?

— Зависи от състоянието на черепа. Ако не е като пъзел, вероятно два-три дни.

— Стори ми се напълно здрав. — Замълча за момент. — Опитай се да ги направиш за два дни, Ив.

— Не ми давай зор, Логан.

— Налага се. Не знам колко време успях да откопча със снощната акция. Тимуик ще се усъмни, че черепът, който е в ръцете му, е онзи, който му трябва. Ще накара някой от твоите колеги да се заеме с него. Следователно ще открие, че не е истинският.

— Ако се съди по думите ти досега, той не би рискувал черепът да бъде идентифициран.

— Така е, но няма друг избор. Няма да рискува с проби за ДНК или зъбни характеристики, но скулптура със сигурност ще направи. Винаги има начин да се отървеш от хората, които знаят прекалено много. Така че, ако съдебният скулптор е добър… Два дни?

— Зависи дали ще работи върху отливка, или върху самия череп. И дали ще има желание да си дава зор.

— Тимуик ще му даде зор. Кой е достатъчно добър?

— В цялата страна има само четири-пет наистина добри съдебни скулптори.

— Разбрах го, когато аз самият започнах да издирвам специалист в тази област. На адвоката, на който възложих да направи списъка, не му бе никак трудно.

Младата жена отвори оловната кутия.

— Как само ми се иска да се беше спрял на някой друг.

— Но ти си най-добрата. Трябваше ми най-добрият. Кой е следващият?

— Саймън Допрел. Той има усет.

— Усет?

Ив сви рамене.

— Човек измерва и преценява, но когато се стигне до последните стадии на скулптирането, действа в голяма степен инстинктивно. Все едно че усеща кое е вярното. Някои от нас го притежават, други — не.

— Интересно. — Направи гримаса. — И малко свръхестествено?

— Не ставай глупав — смъмри го студено Ив. — Това е талант, не някаква паранормална идиотщина.

— И Допрел го притежава?

— Да.

Извади внимателно обгорения череп. От бялата раса. Мъж. С почти напълно запазени лицеви кости. Затова пък липсваше доста от задната част.

— Не е много привлекателен, нали? — обади се Джон.

— И ти няма да бъдеш красив, ако преживееш това, на което е бил подложен той. Мозъкът е можел да експлодира напред, а не назад, и тогава нямаше да има изнудване… или реконструкция.

— Огънят ли е причината за експлодирането?

Тя кимна.

— Става почти с всички жертви на пожар.

Логан се върна към започнатия преди малко разговор.

— Значи най-вероятният избор би бил Допрел?

— Ако Тимуик успее да го привлече. Той работи предимно за Нюйоркската полиция.

— Тимуик може да го привлече. — Погледна към черепа. — Два дни, Ив. Моля те!

— Ще бъде готов, когато бъде готов. Не се тревожи, няма да си пилея времето. Аз също искам бързо да приключа. — Приближи се до поставката и разположи черепа в центъра й. — А сега излез. Ще правя измервания и ми е нужно да се съсредоточа.

— Тъй вярно!

И след секунда вратата се затвори.

Младата жена не бе отделила очи от черепа. Искаше да се изолира от Логан. Да не позволи нищо да застане на пътя й. Всяко измерване трябваше да бъде точно.

Но не още. Първо трябваше да установи връзка, както правеше обикновено. Вероятно щеше да бъде по-трудно, тъй като това не бе дете. Не биваше да забравя обаче, че той също бе изгубен. Направи измервания на различни места по черепа и записа цифрите в бележника си:

— Ти не си онзи, за когото те представя той, но това няма значение. Ти си важен по свой начин, Джими.

Джими ли? Откъде й бе хрумнало това име?

„Може да е Джими Хофа или някой друг важен мафиот.“

Усмихна се, като се сети за доводите си да не се захваща с тази работа.

А Джими бе име като всяко друго.

— Ще правя най-недостойни неща с теб, но всичко е в името на добрата кауза, Джими — промърмори Ив. — Само стой тук с мен. Съгласен ли си?

Чеви Чейс, Мериленд

Вторник вечерта

— Нямам време, Тимуик — рече Саймън Допрел. — Измъкваш ме от важен случай, който отива пред съда идния месец. Намери някой друг.

— Става дума само за два-три дни. Ти се съгласи да го направиш.

— Не съм се съгласявал да напускам Ню Йорк и да идвам тук в провинцията. Твоите хора буквално ме отвлякоха. Защо просто не ми донесе черепа?

— Работата е поверителна. Не се отказвай. Много по-важно е да разберем дали това е терористът, когото търсим, отколкото да се занимаваш с някакъв банален случай на убийство.

— Откога Министерството на финансите преследва терористи? — попита кисело Саймън.

— Винаги се намесваме, когато е заплашен Белият дом. Ако ти е нужно нещо, просто се обърни към Фиске. Той ще бъде най-близко до теб. — Тимуик се усмихна. — Искаме да се чувстваш възможно най-удобно, докато си с нас.

С тези думи излезе от стаята и затвори вратата.

„Още по-добре, че Допрел не иска да свърши тази работа — помисли си мрачно той. — Така ще работи максимално бързо, а ние точно от това се нуждаем.“

Когато му казаха как черепът бил хвърлен от лимузината, веднага бе обзет от съмнения. Операцията се бе оказала прекалено лесна. Страхът и желанието да спаси живота на тримата може наистина да бе накарал Логан да пожертва съкровището, но не бе изключено и цялата работа да бе само за замазване на очите. Защо просто не са извадили съдържанието, преди да го изхвърлят? Паника?

Логан не беше от хората, които се паникьосват, но тогава той бе шофирал. Кенър бе казал, че жената метнала ковчега. Скоро щяха да разберат каква е истината.

А междувременно щяха да продължат наблюдението на „Барет Хаус“.

— Събудил си се? — Логан влезе в стаята и се отпусна на стола до леглото на своя приятел. — Как се чувстваш?

— Щях да съм много по-добре, ако онзи доктор не ме бе упоявал — изръмжа Гил. — Рамото ми е добре, но главата ми се пръска.

— Трябваше да си починеш.

— Не и дванайсет часа. — Изправи се с мъка до седнало положение. — Какво става?

Джон се приведе напред и намести възглавниците му.

— В момента Ив работи върху черепа.

— Изненадан съм. Смятах решението ти да я вземеш за грешка. Можеше да я изплашиш дотолкова, че да я прогониш.

— Или да я ядосам така, че да се запъне като магаре на мост. Нямах избор. Трябваше да ги накарам да помислят, че се готвим да вършим нещо важно. Не очаквах, че ще се приближат толкова.

— Искаш да кажеш, че си се надявал да не го направят? — На лицето му се появи саркастична усмивка. — Не ме заблуждавай.

— Това не ми пречи да съжалявам, че позволих ти да го отнесеш.

— Точно затова бях там. Бяхме се разбрали кой какво ще прави и че ти ще се погрижиш за примамката. — Гил направи физиономия. — Но аз се оказах непохватен. Спукана ми беше работата, ако я нямаше нашата дама с костите. Дяволски добра!

— Да, наистина много добра. Очевидно Куин е преценил, че тя трябва да знае как да се защитава от Фрейзъровците по света.

— Пак ли Куин?

Логан кимна.

— Той като че ли винаги присъства зад кулисите. — Изправи се. — Слизам долу, за да отнеса един сандвич на Ив. Все още не е напускала лабораторията.

— Ще ти бъде благодарна, че й позволяваш да се наяде, убеден съм.

— Остави ирониите.

— Но аз говорех напълно сериозно. Сега, след като най-после я убеди да се захване с работата, ще размахваш камшика във въздуха, докато не получиш каквото желаеш.

— Тя няма да ми го позволи. Искаш ли нещо?

— CD плейър и компактдискове. — Ухили се до уши. — Дебели ли са стените тук? Смятам да те поизмъча с „Дъщерята на въглищаря“ на Лорета Лин.

— Ако го направиш, ще накарам Маргарет да дойде и да влезе в ролята на Флорънс Найтингейл2.

— Да не си посмял! — Усмивката на ранения изчезна. — С колко време мислиш, че разполагаме?

— Максимум три дни. Щом разберат, че онова не е истинският череп, ще ни обявят открита война. Дотогава вече не би трябвало да сме тук. — Тръгна към вратата. — Така че оправяй се бързо и ставай на крака!

— Утре ще функционирам напълно нормално и ще се върна в пристройката. Изкушавам се да се гушкам в леглото с Лорета и Гарт Брукс, но не си заслужава риска.

Логан слезе в кухнята. Петнайсетина минути по-късно почука на вратата на лабораторията. В ръцете си държеше поднос със зеленчукова супа и сандвич с шунка.

Никакъв отговор.

— Може ли да вляза?

— Махай се. Заета съм.

— Нося храна. Трябва да хапнеш!

— Остави я долу. Ще си я взема по-късно.

Джон се поколеба, а след това постави подноса на масата до вратата.

— Гледай да е по-скоро. Супата ще изстине.

Божичко, звучеше като досадна съпруга. Залезът на боговете. Добре че Маргарет не беше наблизо, за да чуе колко лаконично бе отпратен.