Лицето на измамата

Глава 14

— Е, справи се — заяви кисело Джо. — Изненадан съм. Това сладурче е видяло доста километри.

— Така привлича по-малко вниманието. — Логан изскочи от шофьорското място и застана срещу него. — Нима би предпочел да возя Ив в някое червено „Ламборджини“?

— Бих предпочел изобщо да не я возиш. — Вгледа се право в очите му. — И никога да не я беше срещал, копеле!

„Божичко, пренапрегнат е“ — помисли си младата жена. Никога не бе виждала Джо толкова заплашителен, а Логан — настръхнал като куче-пазач. Побърза да излезе от автомобила.

— Ела да седнеш отзад при мен, Джо. Логан, карай към Емъри.

Нито единият, нито другият помръдна.

— По дяволите, само привличате вниманието. Влизай, Джо!

Най-сетне я послуша.

Ив си пое облекчено въздух и рече:

— Карай, Логан.

Джон включи мотора.

— Даде ли снимката на Маргарет на майка ми?

— Снощи. — Бе вперил поглед в тила на Логан. — Лично обходих района и видях неговата охрана. За малко не ги арестувах, преди да разбера кои са.

— Някой друг? — попита Джон.

— Аз поне не забелязах.

— Те със сигурност са добри. Много добри. И разполагат с най-съвременната екипировка.

— Защо е всичко това? — обърна се Джо към Ив. — Какво, по дяволите, става? Кажи ми!

— Донесе ли ми снимки на Тимуик и Фиске?

Той бръкна в джоба на якето си и извади някакъв плик.

— Направих справка за мистър Фиске. Не трябва да се озоваваш дори на изстрел разстояние от този мръсник.

— Опитвам се да не го направя.

Приличаше на иконом. Лешниковите му очи гледаха меко от снимката. Носът му беше дълъг и аристократичен, а осеяният му със сиво, грижливо поддържан мустак бе символ на спретнатостта. Макар да изглеждаше като човек в края на трийсетте, острата му кафява коса беше посивяла леко на слепоочията и оредяваше рязко от широкото му чело нагоре.

В Джеймс Тимуик обаче нямаше нищо аристократично. Лицето му беше широко, почти славянски тип, а очите — светлосини. Оказа се по-млад, отколкото си го представяше, може би в началото на четирийсетте, а косата му бе гарвановочерна.

— Защо ме накара да ти ги донеса — попита Джо.

„Защото имах нужда да видя лицата на неприятелите си, хората, които най-вероятно ще се опитат да ме убият.“ Не можеше обаче да даде подобно обяснение на приятеля си, който и без това беше близо до точката на кипене.

— Помислих, че може да ни бъдат от полза. — Пъхна снимките в дамската си чанта. — Благодаря ти, Джо.

— Не ми благодари. Кажи ми какво трябва да знам.

— Бих предпочела да не се замесваш.

— Кажи ми!

Осъзна примирено, че нямаше да го разубеди.

— О’кей, но нека ти го разкажа по моя си начин. Не ме прекъсвай, Джо.

Бяха вече пристигнали в Емъри и престояли цели десет минути на паркинга, когато Ив завърши разказа си.

Приятелят й помълча известно време, вперил поглед в кожената чанта в краката й.

— Това ли е?

— Да.

— Не мога да повярвам.

— Знам. Но това наистина е Бен Чадборн, Джо.

— Сигурна ли си?

Ив кимна.

— И точно затова не искам да се замесваш. Не съм наясно с последствията.

— Аз съм — стисна мрачно устни Джо. — Логан също. Знаел е в какво те забърква от самото начало.

— Да, знаех — намеси се спокойно Джон. — Но това не променя сценария. Трябва да се справим сами.

Джо го изгледа ледено и след това се обърна отново към Ив.

— Не можеш да му имаш доверие. По-добре би било да се отървем от него.

— Да се отървем?

— Ще бъде съвсем лесно. И без това всички мислят, че вече е станало.

Очите й се разшириха.

— Джо!

Той сви рамене.

— Не мислех, че ще се съгласиш. — Отвори вратата на колата. — Стой тук. Ще разузная наоколо и ще опипам почвата с Кеслер вместо теб. Какво те кара да предполагаш, че ще пожелае да се намеси?

— Той е неутолимо любопитен. Точно заради това е в професията.

— Е, ти трябва да си наясно с тези неща.

Затръшна вратата и тръгна забързано през паркинга.

— Доста склонен към насилие за един служител на закона — обади се Логан.

— Не е склонен към насилие. Просто е ядосан. Той не би го направил…

— О, напротив, мисля, че би го направил. За няколко секунди главата ми се държеше на косъм за тялото. Струва ми се, че ще трябва да бъда много внимателен, когато съм край Куин.

— Джо спазва закона — отвърна разгорещено младата жена. — По дяволите, той е добро ченге.

— Сигурен съм, но не по-малко съм сигурен, че понякога обучението му в специалните части си казва думата. Особено когато законът като че ли не си върши добре работата и това засяга приятелите му.

— Джо не е убиец.

— Питала ли си го някога колко човека е убил, когато е бил в специалните части?

— Разбира се, че не съм. Не сме били във война, докато е служил.

— Но те имат специални мисии дори в мирно време.

— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш доверието ми в Джо?

— Може би като самозащита. — Усмихна се мрачно. — Или защото искам да признаеш, че само да бе кимнала, и аз щях да бъда мъртъв.

— Не бих признала нищо…

— Бъди честна!

Не желаеше да бъде честна, не и ако това означаваше, че не познава най-близкия си приятел така добре, както смяташе. Той беше една от главните опори в живота й. Олицетворяваше всичко стабилно и заслужаващо доверие. Тогава, когато всичко останало се разпадаше, Джо бе стоял неизменно до нея. Не можеше да мисли за него като за убиец, защото това означаваше да го сравнява с Фрейзър. Не! Никога!

— Говорил ли е някога с теб за времето, през което е бил в специалните части?

— Не.

— Знаеш ли, че откакто е в Атланта, е убил трима души по време на служба?

Погледът й политна към лицето на Джон.

— Както виждам — не. Куин е умен, познава те достатъчно добре и явно пази тази част от живота си далеч от теб.

— Той не е убиец!

— Не съм казвал, че е. Няма никакво съмнение, че отрепките, които е убил, напълно са си го заслужили и че го е направил при самозащита. Просто казвам, че Куин има много лица и е опасен.

— Опитваш се да убиеш вярата ми в него.

— А той се опитва да убие и малкото доверие, което ти имаш в мен. Просто се защитавам.

— Нямам никакво доверие в теб.

— Имаш малко. Поне знаеш, че сме на една и съща страна. Няма да позволя на Куин да ми отнеме това. — Отмести очи към Джо, който в момента изкачваше стълбите на университетската сграда. — Нямам желание да воювам и с него.

Проследи погледа на Логан. Струваше й се, че вижда Джо по съвсем друг начин. Той беше винаги уверен, винаги се движеше с грацията на леопард. Беше го нарекла непреклонен и знаеше, че наистина е такъв, но не бе предполагала, че от него се излъчва смъртоносна заплаха.

Сега я усети.

— Дяволите да те вземат!

— Всички сме диваци — промълви Джон. — Всички убиваме, когато решим, че има някакъв смисъл — храна, отмъщение, самозащита… Но Куин е знаел, че няма да го понесеш, и се е погрижил да не видиш тази негова страна.

— Ти би ли убил, Логан? — попита с горчивина тя.

— Ако обстоятелствата го налагат. Ти също би го направила, Ив.

Младата жена поклати глава.

— Животът е безценен. Няма никакво извинение за убийството.

Джон сви рамене.

— Извинявай, но причината би могла да…

— Не желая да говоря за това. — Облегна се назад и се вгледа през прозореца, като опитваше да се изолира от чуждото присъствие. — Изобщо не желая да разговарям с теб, Логан. Просто ме остави на мира!

— Разбира се.

Беше пуснал змията и сега наблюдаваше действието на отровата й.

Нямаше да му позволи да го направи. Нямаше да го остави да разруши доверието й в Джо. Логан беше чуждият човек, не Джо. Нямаше да размишлява и да позволява думите му да я разяждат.

— Но все пак е вярно — промълви Логан.

— Всичко е наред — заяви Куин. — Чисто е. Кеслер е сам. Помощникът му, Боб Спенсър, беше там, но аз му казах да се отърве от него.

Ив вдигна чантата с черепа.

— Как му представи нещата?

— Пакета с изненадите му спестих, но го осведомих за всичко останало. Ти беше права, той е любопитен. — Пое чантата от ръката й и я подхвана за лакътя. — Нека му занесем материала, за да се захваща колкото се може по-скоро на работа.

— Започвам да се чувствам излишен — рече Логан. — Предполагам, че няма да имате нищо против, ако дойда с вас?

— Аз имам — отсече Джо. — Но ще се примиря с твоето присъствие, стига да не ми се пречкаш. — И поведе Ив още по-бързо през паркинга. — Колко ще ни отнеме това?

— Не много, ако открие добър източник на ДНК. Онова, което ме притеснява, е лабораторната работа. Тестването понякога отнема месеци.

— Ти се постарай за добрата мостра, аз ще се погрижа за бързото приключване на изследването — рече Джо и й отвори вратата. — Няма проблем. Бива ме в оказването на натиск. Това е една от моите… Защо ме гледаш така?

Ив отмести бързо поглед.

— Не знам за какво говориш. — Освободи лакътя си от ръката му и продължи напред. — Престани да опипваш почвата, Джо. Всичко е наред.

— Може би. — Погледът му се стрелна към Логан. — А може и да не е.

Младата жена отвори вратата към лабораторията и завари Кеслер, седнал пред бюрото си, да дъвче сандвич.

Той вдигна поглед и се смръщи.

— Както виждам, стараеш се да ме докараш до моргата. Много съм ти задължен, Дънкан.

— Имаш горчица по мустака. — Пое чантата от Куин и се насочи към възрастния учен. След това вдигна книжната салфетка от бюрото и избърса с нея устата и настръхналия му сив мустак. — Божичко, Гари, сигурно никой на света не се цапа повече от теб, докато се храни.

— Храненето би трябвало да доставя удоволствие. Защо да се тревожа, че може да влезе някоя жена и да започне да ме критикува. Особено пък ако е дошла да ме моли за нещо. — Отхапа отново от сандвича си. — В какво си се забъркала, Дънкан?

— Нужна ми е малко помощ.

— Ако казаното в новините е вярно, имаш нужда от добър адвокат, не от мен. — Погледна зад нея. — Ти ли си Логан?

Джон кимна.

Кеслер се усмихна шеговито.

— Както разбирам, идваш с цяло гърне пари.

— Достатъчно.

— Би ли се разделил с част от тях? Тъжна истина е, че ние, блестящите учени, днес се нуждаем от меценати.

— Може би ще успеем да се споразумеем — отвърна Джон.

— Не на мен тези, Гари. — Ив отвори чантата. — Знаеш много добре, че ако работата те заинтригува истински, ще я направиш за нищо.

— Много дрънкаш, Дънкан. Нима е лошо човек да бъде малко алчен. А може би съм станал и малко еснаф. — Говореше разсеяно; вниманието му вече бе насочено към чантата. Ив усещаше вълнението му. Напомняше й дете, което с нетърпение очаква да види какво му е донесъл дядо Коледа. — И изпрати Куин напред, за да възбуди любопитството ми, нали? Съвсем прозрачно. Мислех, че си по-ловка.

Младата жена се усмихна широко.

— Ако нещо действа, изобщо не се церемоня.

— Трябва да е било наистина страшно интересно, за да те забърка в подобна каша — рече Кеслер, без да отделя поглед от чантата. — Не си глупава.

— Благодаря ти.

Най-сетне възрастният мъж попита нетърпеливо:

— Кой е той?

Ив отвори чантата и извади предпазливо черепа.

— Ти ще ми кажеш.

— О, по дяволите! — възкликна шепнешком Гари.

Взе черепа и го постави върху бюрото си.

— Това да не е някоя шега?

— Щяха ли да ме преследват, ако беше шега?

— Боже мой! Чадборн! — Вдигна очи към Ив. — Ако е той. Знаеше ли върху кого работиш?

Тя поклати глава.

— Действах на тъмно. Нямах представа кой е, докато не привърших.

— И какво искаш от мен?

— Доказателство.

— ДНК. — Намръщи се. — И с какво разполагам? Предполагам, че пак си работила върху истинския череп? Не можеш ли да си правиш отливки? Кой знае колко си съсипала.

— Тялото е горяло.

Кеслер присви очи.

— Какво тогава очакваш от мен?

— Зъбите. ДНК може би е запазена от емайла. Би могъл да счупиш един зъб и да я извлечеш…

— И преди е правено. Но не е сигурно.

— Ще опиташ ли?

— И защо да опитвам? Това не ме засяга, а на всичкото отгоре може да ми навлече и големи неприятности.

— Аз ще стоя тук и ще те пазя, докато работиш — обади се Джо и погледна към Логан. — И съм сигурен, че мистър Логан с радост ще заплати за изгубеното време.

— В известни граници — поясни запитаният.

„Подхващат по най-неправилния начин“ — помисли нетърпеливо Ив. Гари им бе в кърпа вързан от мига, в който бе зърнал лицето. Просто трябваше да се подтикне още малко любопитството му.

— Не искаш ли да разбереш дали това наистина е Чадборн, Гари? Не искаш ли да бъдеш онзи, който ще го докаже?

Кеслер помълча за момент.

— Може би…

Младата жена виждаше вълнението, което той се опитваше да скрие.

— Ще бъде изключително трудно — заяви тя.

— Не чак толкова — намръщи се Гари. — Освен ако не си съсипала и зъбите.

— Почти не съм ги докосвала — усмихна се Ив. — Заемаш ли се с тази работа? Или да го носим на Крофорд в Дюк.

— Няма да постигнеш нищо с тази заплаха. Знам, че съм най-добрият. Ще ти направя услугата. Винаги съм те харесвал, Дънкан.

— Щеше да го направиш, дори да ме мразеше. — Усмивката й изчезна. — Но няма да те лъжа. Положението е сериозно; не става дума само за неприятности със закона.

— Разбрах го. — Сви рамене. — Аз съм стар човек. Нужно ми е малко вълнение, за да поддържам нивото на адреналина. Може ли да използвам моята лаборатория?

— Не искаме да рискуваме. Би ли могъл да работиш някъде другаде?

— Правите нещата по-сложни за мен. — Замисли се за момент. — Лабораторията ми вкъщи?

Ив поклати глава.

— Имам приятел, който преподава в Кенесо Стейт, на около четирийсет минути оттук. Той ще ми позволи да използвам неговата.

— Чудесно.

— Ами помощникът ми?

Младата жена поклати глава.

— Нека той вземе часовете ти. Аз ще ти помагам.

— Вероятно няма да се наложи… Но можеш да почистиш проклетата глина. Искам нормална, чиста повърхност.

— О’кей. Обаче първо трябва да направя съпоставянето.

— И от мен се очаква да скръстя ръце и да чакам?

— Ще бързам. Това ни е необходимо, Гари. Знаеш, че зъбите са важни за съпоставянето, а ние нямаме представа колко зъба ще се наложи да извадиш. — Ще си използваш ли чара, за да вземеш назаем видеоапаратура от аудиовизуалния факултет? Смесителят е в мен.

— Не искаш много — отвърна кисело Кеслер. — Да взема тази скъпотия от университета? Ще се разкрещят, сякаш съм убил човек.

— Не им казвай, че ще я изнасяш.

— Пак ще направят голям въпрос.

— Ще ги омаеш.

— И наистина ще заподозрат, че съм превъртял. По-добре вместо това да ги заплаша и изнудя.

— Прав си, не трябва да се държиш непривично.

— А ти ще си вдигнеш кльощавия задник и ще си свършиш бързо работата.

— Дадено.

— Изумително — промърмори Кеслер. — Колко ще ти отнеме?

— Час, може би — два. Трябва да действам много внимателно.

— Тогава отивам за апаратурата. И ще съобщя на моя асистент, че ще отсъствам два дни. — Тръгна към вратата. — Опаковай твоя приятел, президента. Връщам се възможно най-бързо.

— Благодаря, Гари — промълви тихо младата жена. — Ще ти бъда задължена.

— Няма да забравя да поискам да ми платиш.

— Много добре го подхвана — рече Логан, когато вратата се затвори.

— Ние двамата се разбираме — отвърна Ив и вдигна поглед към Джо. — Ще го проследиш ли, за да бъдем сигурни, че е в безопасност? Не искам да създавам проблеми, но не ми се ще да тича съвсем сам из сградите на университета.

— Каза, че според теб нямало да направят никаква връзка.

— Не искам да поемам абсолютно никакъв риск. Аз го убедих да ни помогне. И се чувствам отговорна.

— А аз се чувствам отговорен за теб.

— Моля те, Джо!

— Не искам да… — Не довърши мисълта си, тъй като видя изражението й. Обърна се рязко. — Стой с нея, Логан. Ако позволиш да й се случи нещо, ще ти счупя врата.

Вратата се затръшна след него.

„Отново насилие.“ Младата жена впери невиждащ поглед в черепа.

— Готова ли си? — попита Джон.

— Не още. Ще опаковам Бен и след това ще поровя из инструментите на Гари, за да намеря нещо, с което да изчегъртам глината. — Приближи се до масата и дръпна чекмеджето. — Можеш да се свържеш с Маргарет и да разбереш кога майка ми ще бъде в безопасност.

— Ще се обадя оттук.

— Не е нужно да оставаш.

— Куин ми заповяда. Наистина ми се ще да си запазя кожата.

— Сега аз ти заповядвам. Нямаш работа тук. Махни се от пътя ми и се погрижи за сигурността на майка ми, в противен случай се прибирам вкъщи, за да се заема лично. И без друго, точно това ми се иска да направя.

Логан протегна ръце в знак, че се предава.

— Тръгвам, тръгвам.

Щом остана сама, Ив си пое облекчено въздух. Не желаеше никой от тях край себе си. Чувстваше се прекалено объркана и имаше нужда да се отпусне. Единствено работата можеше да й помогне. Колкото по-скоро стигнеха в онази лаборатория в Кенесо Стейт, толкова по-добре щеше да се почувства.

Откри три дървени инструмента, които можеха да й свършат работа. Изглеждаха остри, но не и толкова, че да нанесат непоправими щети, ако ръката й трепнеше. Пусна ги в дамската си чанта. После прибра внимателно черепа на Чадборн.

— О, Бен, съжалявам, че ще трябва да те подложа на това, но се налага да махна цялата тази глина от теб. Първо я поставих, сега ще я махам. Все суетня и бягане напред-назад. — Затвори чантата. — Но ето че започваме отново.

— Мисис Дънкан? Отворете! Маргарет Уилсън.

Сандра огледа пухкавата жена през шпионката и я сравни със снимката в ръката си.

— Мисис Дънкан?

— Чух ви. Влезте.

Маргарет поклати глава.

— Не. Тръгваме веднага. Готова ли сте?

— Само да си взема куфара. — Изтича до дневната и се върна с багажа. — Къде отиваме?

— Не можем да говорим тук. — Маргарет заслиза пред нея по външните стълби. — Не се притеснявайте, вече сте в безопасност.

— Защо да не можем да говорим тук? Аз няма да… — Спря рязко, тъй като изведнъж разбра. — Подслушват ли ме? Мислите, че домът ми се подслушва?

— Така ми казаха. Побързайте!

Сандра заключи входната врата. — Какво, по дяволите, става?

— Надявах се вие да ми кажете — отвърна Маргарет и пое отривисто по тротоара. — Мислех, че като обменим информация, ще достигнем до някакви отговори. Обикновено не съм наясно какво точно става, когато работя с Джон, но в този случай започвам да се чувствам малко смутена. — Отвори дясната предна врата. — Влизайте. — Посочи към ниския набит мъж на шофьорското място. — Брад Пилтън. Работи в „Мадън Сикюрити“ и е един от хората, които са те наблюдавали през последните няколко дни. Ще бъде нашият бодигард.

— Аз съм вашият бодигард — натърти Пилтън. И кимна любезно към Сандра. — Госпожо?

— Е, не си много висок. — Маргарет се настани отзад. — Не че това е някаква пречка. Аз одобрявам дребните. Но ми се струва, че щях да избера другиго за тази работа, ако те бях видяла предварително. И от високите и мускулестите понякога има полза. Обаче препоръките ти са превъзходни.

— Благодаря — Брад запали мотора.

— Къде отиваме? — повтори въпроса си Сандра. — Или още не можем да говорим?

— Ванът е напълно безопасен. Собственост е на охранителната компания. Въпреки това настоях Пилтън да го провери за подслушвателни устройства. Пътуваме към мол „Северно езеро3“. Трябва по някое време да сменим колата, в случай че ни следят. Ще влезем през една врата и ще излезем през друга.

— И оттам?

— Езерото Лейниър. Наех малка къщичка. Безопасна и уютна.

Езерото Лейниър. С Рон мислеха да отидат там за Деня на труда4, спомни си с копнеж Сандра. Беше й казал, че ще отседнат в хотела на остров Пайн. Той не си падаше по селската обстановка. Същото се отнасяше и за нея самата. Въпреки различията, имаха и доста общи неща.

— Нещо не е ли наред? — попита Маргарет, вперила поглед в нея.

— Всичко ми е като на сън.

— И на мен. — Вярната помощничка на Логан се приведе напред и стисна рамото й. — Не се притеснявай. Ще се справим.

— Мисля, че ни следят — заяви Пилтън.

Сандра усети как цялото й тяло се стяга и погледна през рамо.

— Къде?

— Тъмносиният „Меркюри“.

— Сигурен ли си?

Брад кимна.

— Не се притеснявайте. Очаквахме го. Ще им се изплъзнем в мола.

Някой ги следеше. Някой, който може би иска да й навреди, помисли си Сандра.

За първи път почувства съвсем реално заплахата.

Фиске видя как ванът влезе в паркинга на мол „Северно езеро“ и тримата му пасажери забързаха към южния вход. Не си направи труда да паркира. Щеше да обикаля и да ги хване, като излизат през някоя друга врата.

Но входовете и паркингите бяха прекалено много.

Всъщност това нямаше кой знае какво значение. Любимото му подслушвателно устройство отново си бе заслужило цената. Знаеше вече къде отиват, макар да му се искаше Маргарет Уилсън да бе по-подробна и точна в обясненията си. Лейниър беше огромен курорт, с хиляди имения и къщи, които се даваха под наем.

Това означаваше, че трябва веднага да се заеме с определянето на точната цел.

Набра номера на Тимуик.

— Карат майката на Дънкан към някаква вила в Лейниър. Наета е най-вероятно днес или вчера от Маргарет Уилсън. Трябва да разбера къде точно се намира.

— Ще се погрижа — отвърна Тимуик и затвори телефона.

Фиске реши междувременно да се настани в хотел и да изчака. Нещата се развиваха много добре. Беше разочарован, че напуска Атланта, преди всичко да е свършено както трябва.

Но сега се бе върнал.

— Всичко е наред — съобщи Маргарет по телефона на Логан. — Сменихме колите и сега сме на път за Лейниър.

— Обади ми се, щом пристигнете.

— Казах ти, всичко е наред. Пилтън е сигурен, че вече не ни следят.

— Пилтън?

— Бодигардът. Макар тялото му да не е много по-голямо от моето.

— Това нищо не означава. Готов съм да заложа на теб, дори за двубой с Голиат.

— О’кей, ще ти се обадя, щом пристигнем. Нещо друго?

— Просто стойте по-далеч от хорските погледи.

Джон затвори телефона.

„Всичко е наред.“

Нещо продължаваше обаче да го смущава. Беше очаквал, че ще им бъде по-трудно да измъкнат Сандра Дънкан от дома й.

Освен ако те също не желаеха тя да се скрие от хорските погледи. Много по-лесно е да се справиш с някого, ако е далеч от света.

Но само при положение, че го откриеш.

— Казах ти да стоиш при Ив — заяви Джо Куин, който вече изкачваше стъпалата към него.

— А тя ти каза да не се отделяш от Кеслер.

— Зад мен е.

— А аз съм на сто метра от лабораторията.

— Сто метра отклонение.

— Трябваше да проведа няколко телефонни разговора и изглежда Ив не искаше да й се пречкам. — Време беше да опита да прокара мост над пропастта. — Не ми заповядвай. Двамата действаме в екип и аз ще направя всичко, което мога, но ще работя с теб, а не за теб, Куин.

Джо изви устни.

— И не срещу мен? Какво точно й каза за мен?

— Каквото трябваше, за да си защитя позицията. Уверявам те, че беше само истината.

— Според определението на Джон Логан.

Той кимна.

— Мисля, че знаеш какво съм й казал. Същото, което ти си крил грижливо в продължение на години.

— Майната ти!

— Имах право да се защитя. Ти стана доста заплашителен. Защо не се споразумеем. Съгласяваш се да работиш доброволно, макар и не приятелски, с мен, а аз преставам да намесвам твоята особа в разговорите си с Ив.

Куин го гледа известно време.

— Да ти го начукам!

И, като мина покрай него, се запъти към сградата.

Логан изпусна въздуха, който бе задържал несъзнателно в дробовете си. Неведнъж му се бе налагало да се изправя срещу доста опасни мъже, но Куин бе друга категория. Учудваше се, че Ив не го бе осъзнала.

Може би не беше чак толкова странно. За нея Куин беше защитникът, човекът, който някога я бе спасил и сега продължаваше да я подкрепя.