Лицето на измамата

Глава 15

Кенесо Стейт Юнивърсити

1:05 часа сутринта

— Как върви? — попита Логан и клекна край стола на Ив. — Имаш ли свободна минутка?

— Не, дори секунда. Отне ми цяла вечност, докато инсталирам тази апаратура. — Намести телевизионния монитор. — Току-що започнах по същество.

— Маргарет се обади от Лейниър. Имам телефонния им номер. Реших, че ще искаш да се чуеш с майка си.

— Защо не ми каза? Разбира се, че искам.

Джон набра номера и й подаде телефона.

— Как си, мамо?

— Уморена. Притеснявам се за теб. Дяволите да го вземат, притеснявам се и за себе си. Иначе съм в страхотна форма. Кога ще свърши всичко това, Ив?

— Де да знаех — отвърна младата жена и побърза да смени темата. — Как е вилата?

— Приятна. До самата вода. Страхотна гледка.

Тонът й обаче не показваше, че се наслаждава истински на вилата, нито на гледката. И кой можеше да я вини? Ив бе прекъснала грубо начина й на живот и я бе отделила от приятната удобна ниша, която си бе създала.

— Опитай да се възползваш от престоя си там и се отпусни. Имаш ли книги за четене?

— Маргарет донесе няколко романа, но нали знаеш, че не чета много. Има голям телевизор. — Настъпи кратка пауза. — Мислиш ли, че мога да се обадя на Рон? Няма да му казвам къде съм.

— Не, не го прави. Ще се опитам да те измъкна оттам до няколко дни.

— О’кей. Изглежда се чувствам самотна. Но ще се оправя. А ти се грижи за себе си.

— Ще се грижа. Лека нощ, мамо. Ще ти се обаждам всеки ден. — Подаде телефона на Логан. — Благодаря. Вече се чувствам малко по-добре.

— Това бе целта. Как е тя?

— Депресирана. Иска си обратно досегашния живот. — Отправи невиждащ поглед към монитора. — Тя заслужава нещо по-добро. Цялото й детство и младост са били много тежки и сега като че ли щастието най-сетне й се усмихва. Срещна човек, на когото държи. Мама винаги е имала нужда от хора край себе си.

— А ти?

Младата жена сви рамене.

— Струва ми се, че не съм се замисляла. Винаги съм имала прекалено много работа.

— Винаги?

— Не винаги. Не и когато Бони… — Обърна се към Логан. — Отново започваш да се ровиш в миналото ми, Логан.

— Извинявай. Просто искам да разбера кое е важното за теб в живота. — Взря се в черепа върху поставката. — Освен, че си обсебена от тези приятели, които вече не са тук. Ти май не си създавала близост след убийството на дъщеря ти?

— Бях заета.

— И не желаеш да се сближаваш повече с никого, за да не бъдеш наранена?

— Да не би да очакваш да възкликна, удивена от проницателността ти? Напълно съзнавам, че избягвам нови връзки, както и причината за това.

— Разбира се. Ти си блестяща жена. Защо тогава не направиш нещо по този въпрос?

— Може би не искам.

— Не искаш да живееш един по-пълен и по-богат живот?

— Нямаш представа доколко пълен и богат е животът ми, сравнен с онова, в което се бе превърнал. Бях изгубена. Давех се в мъката, но успях да изплувам. Това ми е достатъчно, Логан.

— Не е достатъчно. Време е да продължиш нататък.

Ив поклати глава.

— Ти не разбираш.

— Опитвам се.

— Защо?

— Харесваш ми.

Тя се взря в лицето му.

— Какво си намислил, Логан?

— Нямам определен план. Просто аз си създавам нови приятели… дори с риск да ги изгубя. Харесвам те и ти се възхищавам. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Преди да започнеш да ме използваш отново?

— Да.

— Наистина си невероятен. — Младата жена измести отново поглед към монитора. — Да не би да очакваш да ти кажа, че ти прощавам всичко?

— Не, казах ти, нямам план. Вече сме минали този стадий. Просто за разнообразие реших да бъда откровен с теб. Съжалявам, че те разстроих. — Изправи се. — По-добре да те оставя да работиш.

— Точно така.

— Мислех, че си успяла да свършиш повече работа. Ив изпита облекчение, че странният миг на разкрития и интимност бе отлетял и взискателната природа на Логан се бе върнала. Той имаше право. Беше я разстроил.

— Отне ми повече време изчистването на Бен. — Погледна към Кеслер, седнал на масата в другия край на лабораторията. — Гари не остана доволен. Няма търпение да се хване на работа, а черепът ми е нужен все още за сравненията.

— А онези снимки в „Барет Хаус“?

— Презастраховка.

— Колко време ще отнемат съпоставянията? Това място е малко открито. Иска ми се да се махнем оттук.

— Действам възможно най-бързо.

Намести камерата, насочена към черепа на поставката. После леко коригира и втората камера, насочена към една от снимките на Бен Чадборн, които Логан й бе дал в „Барет Хаус“.

— Колко ще продължи това? — настоя Джон.

— Зависи. Досега не съм използвала тази апаратура. Мисля, че успявам да се справя.

— Как работи тя?

— Нямаш ли си друга работа?

— Просто се интересувам. Притеснявам ли те?

— Мисля, че не. — Младата жена отново премести леко камерата. — Както виждаш, едната камера е насочена към черепа, а другата — към снимката. Ъгълът и към двете трябва да бъде един и същ. След това камерите се включват към смесителя, който съм свързала с видеото. То показва картините върху монитора. Смесителят може да раздели и екрана, и образите. Линията се мести и показва по-малко от едната и повече — от другата картина. Това се нарича „триене“. Сега обаче трябва да направя фейд.

— Какво?

— Нещо като сън във филм. Нали се сещаш, когато картината се размъти и внезапно прелива в друга? Единият образ се поставя върху другия и тогава уеднаквявам фейда, така че да се виждат едновременно снимката и черепът, сякаш кожата е прозрачна. Това всъщност е съпоставянето.

— Можеш ли да ми го покажеш?

— Ето.

Двата образа се появиха на монитора.

— Защо взе…

— Мълчи!

— Извинявай.

Тя почти не усещаше присъствието му, докато правеше настройките.

Движение.

Прекалено голямо.

Назад.

Наместване.

Отново.

Отново.

И отново.

— Божичко! — възкликна Логан и се наведе напред, вперил поглед в призрачния образ. — Почти нереално.

— Нищо нереално. Това е само средство.

— Мога ли да говоря вече?

— Струва ми се, че точно това правиш.

Младата жена намести отново образите.

— Защо избра снимката, на която Чадборн се усмихва?

— Зъбите. Зъбите рядко са перфектни и всяка челюст има своите несъвършенства. Ако те съвпадат, все едно сме улучили джакпота. Ето защо ми трябваше черепът, преди Гари да започне да вади зъбите.

— И съвпадат ли?

— О, да — отвърна с видимо задоволство Ив. — Съвършено. Не виждаш ли?

— Струва ми се, че съвпадат, но аз не съм специалист. А и този призрачен ефект ми отвлича вниманието.

— Всичко съвпада. Виждаш ли как захапката на черепа съвпада с линията на устните от снимката? — Потупа носовото отверстие. — А това тук има същите размери и форма като носа. Очните ябълки попадат точно в центъра на очните кухини на черепа. Всичко съвпада.

— И какво следва?

— Ще направя няколко копия от този образ върху екрана и ще мина към следващата снимка.

— Но нали съвпадането е абсолютно и не оставя никакво съмнение?

— Ако става дума за обикновен човек. Това обаче е президентът на Съединените щати. Всяка черта трябва да бъде проверена. Ще направя по-ясна странична снимка на ушния канал и на мускулната връзка от страната на…

— Разбирам — рече Логан и протегна ръка, за да спре потока от думи. — Мога ли да помогна?

— Можеш да поговориш с Гари и да го поуспокоиш, докато аз привърша. Очаквам всеки момент да се нахвърли отгоре ми.

— Слушам и изпълнявам. — Джон се изправи. — Като че ли тези дни това е единственото, което правя — да успокоявам духовете. Досадно е, когато сам не мога да предприема нищо.

— Предпочитам те така, пасивен — вметна сухо Ив. — Всеки път, когато предприемеш нещо, затъвам още по-дълбоко в подвижните пясъци.

— Не мога да оспорвам.

Логан тръгна към Кеслер.

Младата жена се съсредоточи отново върху екрана. Знаеше, че съпоставянето ще потвърди резултатите, но въпреки това се вълнуваше. Трябваше да постави още една тухла в стената на доказателствата.

— Почти успяхме, Бен — прошепна тя.

3:55 часа сутринта

Не беше разбрала, кога е заваляло. Сега се бе подпряла на прага на отворената входна врата и наблюдаваше грижливо подрязаните ливади в студентското градче. Стана й приятно да поеме в дробовете си студения влажен въздух.

Би трябвало да бъде уморена, но все още усещаше възбудата от работата по съпоставянето.

— Не трябваше да излизаш. — Джо се бе подпрял на тухлената стена няколко метра по-нататък. — Връщай се вътре.

— Имам нужда да подишам малко чист въздух.

— Свърши ли?

— Свърших съпоставянето. Гари едва сега започна да извлича ДНК. — Погледна дрехите му. — Мокър си.

— Не много. Навесът ме пази. Почти ми е приятно. — Направи гримаса. — Струва ми се, че е започнало да ми пари под краката.

— Забелязах. Но не трябва да обвиняваш Логан. Решението да се заема с тази работа беше мое. Знаех, че има риск. Просто заплащането беше много добро.

— Обзалагам се, че не ти е казал точно колко голям е рискът, преди да те въвлече.

— Въпреки това решението си е мое. — Защо защитаваше Логан? Джо нападаше с пълно право методите му. Самата тя се беше ядосала не по-малко, когато разбра как са я използвали. Затова смени темата. — Късно е. Не трябва да оставаш тук. Даян ще се тревожи.

— Обадих й се.

— Ако си й казал, че си с мен, това няма да намали тревогите й. Със сигурност е гледала новините по Си Ен Ен.

— Не й казах.

— Излъгал си я?

— Не, просто й обясних, че ще работя до късно.

— Почти лъжа. Аз бих се вбесила, ако не си откровен с мен.

— Ти не си Даян. Тя предпочита да не знае, когато се зададе нещо неприятно. Така и не свикна с факта, че е омъжена за ченге. Предпочита да напусна тази работа и да намеря нещо друго, дори и не така престижно.

— Е, не споря, че ситуацията е повече от неприятна, но в едно не съм съгласна с теб; бракът трябва да бъде партньорство и приятелство.

— Има всякакви бракове.

— Но ти и на мен не казваш всичко. — Отмести поглед и се взря в далечината. — Никога не си споменавал, че си убивал човек при изпълнение на дълга си.

— Преживяла си предостатъчно насилие. Не ти беше необходимо още.

— Това твое решение ли беше? Също като решението ти да пазиш Даян? Деликатните женички трябва да се държат далеч от всякакви неприятности.

— Дали съм искал да те предпазя? — попита грубо Джо. — По дяволите, да. Но исках също така да предпазя и себе си. Знаех, че ще стане така. Не исках, като ме погледнеш, да виждаш Фрейзър.

— Никога! Познавам те. Сигурна съм, че си направил това, което е трябвало да се направи.

— Тогава се обърни и ме остави да видя лицето ти.

Ив събра сили, обърна се и го погледна.

— Дяволска работа — процеди през зъби Джо.

— Просто трябва да свикна с тази мисъл. Чувствам се така, сякаш не те познавам истински.

— Познаваш ме по-добре от когото и да било, така както и аз те познавам по-добре от всеки друг.

— Защо тогава не ми каза за…

— Добре, ще ти кажа. — Сви ръце в юмруци. — Искаш броя на телата ли? Три. Двама от тях злоупотребяваха с наркотици. Третият просто обичаше да убива и ми напомняше за Фрейзър. Често съм се питал дали това наистина бе случай на самозащита. Може би не исках да рискувам да се измъкне. — Понижи глас. — Никога не съм изгубил и минутка от съня си заради тях. Сега вече имаш ли усещането, че ме познаваш по-добре?

— Джо, не…

— Искаш ли да поговорим и за времето, което прекарах в специалните части? Не, виждам, че не искаш. Трима са ти достатъчни. Не искаш около теб да витае мрачната сянка на един помощник на Черната жътварка. Знаех го.

— Защо не съм чула нищо за тези убийства?

— Защото знаех, че не го желаеш. След Бони ти нито слушаше, нито четеше местните новини. Просто трябваше да взема мерки никой в участъка да не ти го каже. — Взря се в очите й. — Не беше готова да приемеш факта, че аз не съм някой Анди Грифит, крачещ важно по „Мейбъри“. И никак не ми е приятно, че нашият мистър Логан е разбъркал гнездото с осите.

— Не трябваше да го заплашваш.

— Постъпих глупаво. Бях ядосан. — Усмихна се дръзко. — Или може би лъжа сам себе си. Може би го направих нарочно. Нищо чудно вече да ми е било писнало от… Колко дълго, по дяволите, мислиш, че бих могъл да държа всичко в себе си… — Пое си дълбоко въздух. — Не пропилявай онова, което имаме, Ив. От много време сме заедно. Ти ме познаваш.

— Познавам ли те? — прошепна тя.

— О’кей, ще започнем всичко отначало. Ще бъда откровен с теб, дори това да те разкъса на парченца. Доволна ли си? — Извърна се от нея. — Аз не съм доволен. Но какво от това, свикнал съм.

— С какво?

— Това няма да ни отведе никъде. Ще огледам района. — Заслиза по стълбите. — Но не се тревожи, ако открия някой от лошите, ще пипам с меки ръкавици. Не искаш да си цапам повече ръцете с кръв, нали?

Беше й ядосан. Може би имаше право. Той й беше приятел, по-близък от брат, а тя го бе отблъснала. Джо я познаваше прекалено добре.

Тя обаче не го познаваше така добре. Беше си мислила, че го познава, но сега нямаше представа какво ли още бе скривал от нея.

„Признай си, наистина не искаше да знаеш“ — помисли си тя. Полицаите се сблъскваха ежедневно с насилието и, ако се бе замислила, щеше да се сети, че Джо няма как да избяга от него.

„Не исках като ме погледнеш да виждаш Фрейзър.“

Беше го отрекла, но нали точно това бе първата й мисъл, когато бе научила от Логан за ролята на смъртта в миналото на Джо? Не беше логично, не беше справедливо, но фактът си беше факт.

Поредната предизвикана от Логан вълна, която залюляваше живота й.

Не трябваше да мисли за това. Имаше си достатъчно тревоги. Но не беше лесно да не мисли, след като бе разгневила Джо.

Ами ако това не бе само гняв? Ами ако го бе обидила? Джо беше силен, но той също можеше да бъде наранен. Боже, не искаше да му причинява мъка.

Не можеше да се отърве от притеснението, но щеше да го избута в по-далечните кътчета на съзнанието си и по-късно да мисли за последствията. Джо беше от огромно значение за нея. Ако започнеше да се тревожи за него, нямаше да може да свърши нищо друго.

„Връщай се вътре и виж дали можеш да помогнеш на Гари. Свърши с тази работа и се върни към нормалния живот с нормалните проблеми.“

Обърна се и тръгна по коридора към лабораторията.

Кеслер вдигна поглед, когато тя се приближи до него.

— Добре ли си?

— Разбира се. Просто имах нужда от малко свеж въздух. Как върви?

— Не особено окуражително. — Погледна обратно към кътника, който режеше. — Клетникът може да остане без нито един зъб и пак да не получа достатъчно материал. Това е третият.

— Имаш ли нужда от помощта ми?

— И след това да делим славата?

Ив се усмихна.

— Обещавам, че няма да кажа.

— Разбира се. Чувал съм го и преди. Върви си.

— Както искаш. — Тя обаче не помръдна; наблюдаваше го как реже внимателно емайла. — Знаеш ли какво си мислех. След като направиш изследването, може би ще бъде най-добре да отидеш някъде за известно време. Да речем в твоята къща край морето.

— Да не би да опитваш да ми спасиш врата, Дънкан? Изпитваш някаква вина?

— Да.

— Добре. Малко чувство на вина е полезно за душата. — Вгледа се с присвити очи в зъба. — Но не се ласкай с мисълта, че го правя заради теб. Тази работа ще ме превърне в звезда. Винаги съм искал да бъда център на внимание.

— И затова работиш като лъв и живееш като отшелник.

— И кой ми го казва? След още петдесет години и ти вероятно ще живееш в лабораторията си и ще дъвчеш изстинала готова пица.

— И ще лъжа, че искам да стана известна? Ти си просто любопитен.

— Отчасти.

Започна да отваря предпазливо зъба.

— А останалата част?

— Знаеш ли, че прекарах ранното си детство в Мюнхен през трийсетте години?

Младата жена поклати глава и го изгледа с любопитство.

— Никога не си споменавал за това.

— Ние говорехме само по работа. Костите, мъртвите… — Намести очилата на носа си. — Майка ми беше еврейка, а баща ми — с добро арийско потекло и връзки високо в правителството. Нацистите опитаха да го принудят да се разведе с нея, но той отказа. Имаше една малка пекарна и в продължение на два месеца всеки ден трябваше да слага нови стъкла, тъй като ги чупеха. Обаче продължаваше да упорства. Една нощ не се прибра от работа. Казаха ни, че го блъснал камион. Изгуби единия си крак и прекара девет месеца в болница. Когато най-сетне се надигна, адът бе започнал. От пекарната нямаше и следа, а нацистите прочистваха евреите. Успяхме да се доберем до Швейцария и оттам — до Америка.

— О, Боже, това е ужасно, Гари. Съжалявам.

— Аз не съжалявах. Бях побеснял от гняв. Наблюдавах как онези мръсници си разиграват коня на свобода и стъпкват всичко, което им се изпречи на пътя. Негодници. Отнемаха онова, заради което си заслужава да се живее. Господи, как мразя насилието. — Помълча и кимна към черепа. — Виновните са като проклетите нацисти, които преобърнаха целия скапан свят. Повръща ми се от тях. Този път обаче няма да се измъкнат.

Ив преглътна мъчително; гърлото й се беше свило.

— И още — нищо чудно това да е лебедовата ми песен; искам да я изпея чисто и силно.

— Лебедова песен? Да не възнамеряваш да се пенсионираш?

— Отдавна съм минал възрастта. Аз съм стар човек, Ив.

Ив поклати глава.

— Не и ти, Гари.

Той се засмя.

— Права си. Всеки път, като погледна в огледалото, виждам младия жребец, който бях на двайсет. Е, може би с някоя бръчка повече, но често не ги и забелязвам. Също като съпоставянето, което ти правиш. Каквото и да се вижда на повърхността, младежът се спотайва отдолу. Мислиш ли, че всички старчоци се самозаблуждават като мен?

— Не се самозаблуждаваш. Виждаме това, което искаме. Просто имаме определена представа за самите себе си. — Опита се да се усмихне. — И, по дяволите, ти изобщо не си стар и няма да се пенсионираш. Аз имам нужда от теб.

— Вярно е. Нужен е доброжелателен и изключителен мъж, за да може да се справи с твоята твърдоглава природа и многобройни слабости. Може да остана единствено, за да… По дяволите! — Премести встрани зъба. — Още един празен зъб. Върви си. Носиш ми нещастие.

— Е, това вече е научно изказване. — Ив се обърна. — Обади ми се, ако ти дотрябвам.

— Малко е вероятно.

И веднага се надвеси отново над черепа.

— Някакъв напредък? — попита Логан, стана от стола и тръгна към нея.

— Още не.

— В задната стая има кушетка. Защо не дремнеш?

Младата жена поклати глава.

— Трябва да съм тук, в случай че промени намерението си и реши да прибегне до помощта ми. — Седна до Джон и облегна глава назад на стената. — Това е моя отговорност. Аз го замесих в тази история.

— Той като че ли се забавлява — заяви Логан, вперил поглед в Кеслер. — По-скоро интелектуално, отколкото емоционално.

— Интелектуално? По дяволите, той мисли, че е Шварцкопф или Елиът Нес, или Ланселот, или… — Пое си дълбоко въздух и продължи разпалено: — По-добре се погрижи да не му се случи нещо, Логан. Трябваше да отида при твоя човек в Дюк. А не да мисля кой ще свърши най-добре работата. Не съобразих изобщо колко опасно може да се окаже това за Гари.

— Получим ли ДНК, ще го скрием някъде извън светлината на прожекторите.

— Както скри майка ми ли?

— Казах ти, че е в безопасност, Ив. Нали говори с нея.

— Не е в безопасност. Няма да бъде в безопасност, преди това да е приключило.

Никой от тях нямаше да бъде в безопасност. Джо, Гари и майка й бяха оплетени в мрежата благодарение на Ив.

— Добре де, не е в пълна безопасност, както би ми се искало — призна Джон. — Но това е най-доброто, което мога да направя в момента. — Замълча. — Кеслер май те е разтревожил. За какво ти говори?

„За нацисти, лебедови песни и един младеж в огледалото.“

— За нищо. Нищо важно.

Това беше лъжа. Животът на Гари беше важен. Фактът, че никога не бе чувала почти нищо за миналото му, беше важен. Нощ на разкритията, помисли си уморено младата жена. Логан, Джо, а сега и Гари. Затвори очи.

— Само го запази жив и здрав, о’кей?

Белият дом

7:20 часа

— Кеслер — произнесе Лайза в мига, в който Тимуик вдигна телефона. — Провери Кеслер в Емъри.

— Знам си работата, Лайза. Той също е в списъка ми.

— Тогава го премести някъде по-нагоре. Дънкан е работила с него няколко пъти.

— Тя е работила и с други. — Чу го да прелиства някакви страници. — А с него — преди повече от две години.

— Той обаче е първият антрополог. Двамата си имат своята обща история. Това със сигурност значи нещо за нея.

— Защо тогава не са работили заедно напоследък? Логан претърси Крофорд в…

— Появявали ли са се в Дюк?

— Не, но още е рано.

— Рано? Вече трябваше да си ги хванал. Времето не чака. Постави Кеслер на първо място в списъка.

Затвори телефона.

Не трябваше да бъде толкова остра; не беше разумно. Колкото по се отчайваше Тимуик, толкова по се сърдеше и толкова повече опитваше да се налага. Но, за Бога, как бе възможно един интелигентен човек да има толкова бедно въображение? Не виждаше ли, че ключът бе Дънкан, а не Логан?

Пое си дълбоко въздух и опита да се овладее. Не трябваше да се паникьосва. Не трябваше да губи самоконтрол. Проблемът всъщност включваше две точки. Първо, трябваше да си върне черепа на Бен; всички доказателства не струваха и пет пари без него. Второ, Логан и Дънкан трябваше да бъдат елиминирани. А Тимуик не правеше нито едното, нито другото. Беше разбрала, че той е слабото място, откакто бе допуснал онази грешка с Донели; затова бе обмислила алтернативни планове, които да пусне в действие при краен случай.

Моментът беше настъпил. Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше опасността. Трябваше окончателно да вземе нещата в свои ръце.

Как бе стигнала дотук? Никога не бе искала да се случва подобно нещо. Не беше справедливо.

Но всеизвестен факт бе, че светът не е справедлив. Човек просто трябваше да прави това, което се налага. Вече нямаше как да върне стореното през онзи ден, така че само трябваше да запази себе си и всичко, което бе постигнала.

Отвори телефонното си тефтерче и набра номера, който Тимуик й бе дал преди три седмици. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Мистър Фиске? Никога досега не сме разговаряли, но мисля, че е време да го направим.