Липса на болка

Глава първа

Един неделен следобед през юни 1969 г. седемнадесет бели гълъба излетяха от позлатените си клетки в голямата бална зала на хотел „Пиер“. Сватбата ми с Ерик Орнщайн беше не само важно светско събитие — за баща ми тя беше гаранция, че ще продължи да получава ежегодния си хонорар като адвокат на преуспяващата брокерска фирма „Орнщайн и Орнщайн“ на „Уолстрийт“. Баща ми ме поведе под ръка към центъра на отрупаната с цветя зала.

— Усмихни се, Маги — прошепна той, — това струва двайсет хилядарки.

Все още не ми беше простил. Никога не можа да се примири със слабите ми оценки, с червилото, откраднато от магазина, с бременността, която ме принуди да отида до Сан Хуан, с огромните слънчеви очила и якето цвят каки, с участието в демонстрациите срещу войната във Виетнам, както и с протеста ми срещу всичко онова, което ми се случва. Женската клиника в предградието на Сан Турсе и тлъстият лекар, който взимаше по сто долара за освобождаването от нежелан фетус след набързо направен преглед — всички тези спомени продължаваха да бъдат живи.

Все още бяхме в средата на залата, когато баща ми внезапно попита:

— Наистина ли го искаш, Маги?

За миг в мен проблесна надеждата, че ей сега ще завием обратно и той ще ме поведе към изхода, като си дава вид, че нищо не се е случило. Вместо това татко каза, че след известно време, след твърде кратко време, страстта умира; пък и като се има предвид склонността ми към напълняване, по-добре е да се уредя, докато още мога. Човекът, който ми беше дал живот очевидно без благословията на страстта, сега ме водеше към „хупа“1, за да ме предаде в ръцете на съпруга — един мъж, който щеше да ми отнеме независимостта, както предчувствах още тогава.

Насочих вниманието си към хупата, защото бях объркана — баща ми беше евреин, майка ми — православна рускиня, бях кръстена в епископална църква, а сега тази хупа. Докато стоях под разкошния балдахин, забелязах, че той не прилича особено на символичен семеен покрив, а по-скоро е най-пищната драперия, която някога съм виждала. Розови клонки с увити около тях бели гирлянди бяха изкусно наредени върху гоблени от седемнадесети век, изобразяващи херувимчета, които пръскат вода в отворените усти на сладострастни девици.

Всичко това не хармонираше твърде с моя нов семеен дом — четиристайния апартамент на г-н и г-жа Ерик Орнщайн младши, чиято кухня трябваше да служи и за трапезария.

Ерик хвана ръката ми и я стисна. Ръцете на този непознат, чието име вече беше записано в паспорта ми, бяха влажни и лепкави. Вдигнах поглед към него: надявах се да нямаме дъщери, или ако имаме, те да не са с неговия нос. Щеше ми се да изкрещя, че е станала някаква ужасна грешка, но равинът беше вече започнал да говори на иврит. Някой ден бих могла да претендирам, че не съм разбрала какво е казал и следователно договорът ни е невалиден. „Ако знаех, ваша милост, ако бях разбрала, че е завинаги, в никакъв случай не бих стояла там, докато гълъбите пърхат в клетките, а екскрементите им падат в опасна близост с майката на Ерик. И освен това, ваша милост, аз съм член на епископалната църква.“

Сигурно съм изгубила съзнание за известно време, защото внезапно си дадох сметка, че вече всичко е свършено, а равинът говори нещо за съпруга и съпругата. Само преди няколко секунди можех просто да си тръгна, да се извиня на присъстващите и да се възползвам от правото си на свободен избор, но вече беше твърде късно — бях станала „тъжната омъжена лейди“. Може и да не напълнея, но отсега нататък със сигурност ще трябва да съобразявам всяко свое действие с някого си, наречен Ерик Орнщайн. Бях обречена на лишено от страст съществуване.

Едната ръка на Ерик ме обхвана здраво през кръста, а другата започна да се бори с булото ми. Сестра ми Кара се опитваше да му помогне, дърпайки бялата тафта, така че моят съпруг да може да ме целуне както подобава. Предаваше ме собствената ми сестра; омъжена, с едно дете и друго на път. „Злото не идва само“ — мислех си аз, дърпайки се от пъргавите й пръсти.

— Маги — прошепна тя, — осъзнай се, всички чакат да го целунеш.

Влажната уста на Ерик се притисна в моята, но стиснатите ми устни не позволяваха на езика му да проникне вътре.

Присъстващите стояха в очакване. Ненадейно се бях превърнала в актриса и това беше представлението, за което трябваше да получа наградата на Академията; цялата ми кариера зависеше от тази сцена. Тръснах леко глава, така че булото ми падна на земята, а косата ми се разпръсна по гърба като водопад. „Дай на хората това, което искат“ — мислех си аз, докато страстно целувах по устата Ерик, мой съпруг от 35 секунди. Тълпата възликува:

— Още! Искаме още!

Представих си как милиметър по милиметър се измъквам от скъпата сватбена рокля, докато остана напълно гола, с изключение на белия колан, белите дантелени чорапи и белите обувки от шантунг с високи токчета. След това лягам, вдигам върху естрадата краката си с разтворени колене и се вторачвам в гълъбите, летящи неспокойно из голямата бална зала. Сношаваме се под хупата. Гостите не са на себе си и ръкопляскат в ритъма на тласъците на Ерик вътре в тялото ми.

Фантазиите ми секнаха. Хванати под ръка, ние с Ерик бавно прекосихме залата; косата ми бе в безпорядък, дъщеричката на Кара и някакво непознато дете от страна на семейство Орнщайн държаха шлейфа ми. Чух звук от разпаряне, когато едно от децата настъпи плата, но това беше без значение. Никога повече нямаше да нося тази рокля.

Майка ми вече бе изпълнила мисията си в живота — така, както тя я разбираше. Беше успяла да омъжи дъщерите си за двама нищо неподозиращи богати евреи. Семейство Зомерс бе „забравило“ за кръщенето в „Сейнт Андрю“, беше пропуснало и да спомене, че семейството на майка ми носи вината за смазването на рода Орнщайн в царска Русия, и дори никога не се беше заинтересувало дали всъщност Маги иска да се омъжи за този човек.

Когато най-после излязохме от ритуалната част на залата, камерният оркестър свиреше „Мечтание“ на Шуман. Танцувахме първия си танц като съпрузи, Ерик ме държеше здраво, дишаше тежко в ухото ми и шепнеше:

— Тази вечер ще ти го начукам до мозъка.

Всички наблюдаваха одобрително нашето подобие на танц. Майка с нейните диаманти, татко с ужасната си пура, майката на Ерик с нейните киселини в стомаха, баща му с циничната си похотлива усмивка, и всички приятели — опората на еврейската общност — празнуваха това, което за мен беше кошмарен сън. Присъстваше дори тенис-партньорът на татко, посланикът на Тайланд, който тази година в ООН беше гласувал против Израел; отправената до него покана беше демократичен жест от страна на семейство Зомерс. Другата проява на демократичност беше почетното място в банкетната зала, отредено на любимата ни черна икономка Джонъси.

Присъствах и аз — Маргарет Зомерс, 21-годишна, завършила английска литература в колеж с мечтата да стане журналистка — и танцувах с мъж, който желаеше не само тялото ми, но и мозъка ми.

Два дена по-късно ние с Ерик пристигнахме в Мюнхен, откъдето трябваше да започне сватбеното ни пътешествие, а именно — заплануваната от него обиколка на концентрационните лагери в Европа. През тази първа сутрин аз седях в хотелската стая и си мислех за ужасите, които той настояваше да видя, като се питах защо ли се бях съгласила с намеренията му. Дъвчех парчето кекс, отпивах от кафето и размишлявах върху пълната липса на чувства у човека, с когото деляхме една обща баня. Срамувах се, че не съм се възпротивила на това решение, смущаваше ме фактът, че дори и не се опитах да го направя.

Ерик все още не „беше ми го начукал до мозъка“, тъй като засега бях способна да мисля. Неговото проникване в тялото ми не предизвикваше у мен друго усещане, освен неудобство — като гинекологичния преглед при д-р Дриздейл преди две седмици, когато той беше избрал подходящата за мен диафрагма. В отговор на болезнените ми викове д-р Дриздейл използва разширител на влагалището, който е предназначен за девственици — това беше симулиране от моя страна, нали вече бях правила аборт. А Ерик отговори на виковете ми от болка с още по-тежко дишане и особени гърлени звуци, които предупреждаваха за наближаващата му експлозия — експлозия, вследствие на която неродените му още деца щяха да се сблъскат с гумената стена на диафрагмата на д-р Дриздейл.

— Добре ли беше миличка? — попита ме той шест пъти, т.е. при всеки случай, в който флуидите му проникваха в тялото ми.

— Кое точно, Ерик, пък и откъде да знам, когато единственото ми сексуално преживяване беше със Скип Холингсуърт в колежа?

— Какво се случи със Скип?

— Беше след един протестен митинг срещу войната във Виетнам и ние танцувахме…

— Защо? — прекъсна ме Ерик.

— Защото пееха „I am the great pretender“.

— Не — прекъсна ме отново той. — Защо, по дяволите, си ходила на протестен митинг?

Така че разговорът приключи дотук и аз никога не му разказах колко силно усещахме тогава ужасното насилие на войната, колко бяхме ядосани на училищното „благоразумие“, колко пияни бяхме от евтиното подсладено вино, което пиехме от пукната купа за пунш с развалени плодове в нея. И че след всичко това беше съвсем естествено да последвам Скип до тясната му стая в едно от харвардските общежития, където той ме постави внимателно на неоправеното си легло. Вярно е, че знаех какво ще ми се случи, но също така вярно е, че не си давах ясна сметка за последствията от това, и че е повече от достатъчно „да си го вкара само малко“. Два месеца след това ми се наложи да отида в Пуерто Рико, а по това време Скип вече завършваше Харвард. Година по-късно едва го познах, като сграбчи ръката ми пред галантерийния щанд в един магазин. Почти бях забравила, че бях убила неговото бебе през онова дъждовно утро в Пуерто Рико.

С увита около бедрата си хавлия Ерик излезе от банята, където току-що си беше взел душ, и седна. Гърдите и раменете му бяха покрити с къдрави черни косми, по маслиновата му кожа проблясваха капки вода, лицето му беше покрито с червени пъпки. Обективността изискваше да призная, че ако имаше брадичка и носът му беше малко по-къс, нямаше да изглежда съвсем зле. Той потри ръце и се зае със закуската. Седях по турски, обгърната с розов копринен пеньоар, а лявата ми гърда незабележимо се показваше всеки път, когато се пресягах за нещо от подноса.

— По-внимателно със сладкишите или ще напълнееш — скастри ме той и след малко добави:

— Скоро ли ще се приготвиш? Искам да снимам Дахау преди обяд.

Погледнах го с недоумение и отново се опитах да проумея защо Дахау означава нещо повече за мен — практически една нееврейка, отколкото за съпруга ми — евреин. Но ако Ерик беше в състояние да разбере колко неуместно е да се възприема Дахау като нещо друго освен като исторически позор, той сигурно щеше да си остане мой съпруг за цял живот.

— Ще си взема една вана — казах аз, протягайки се.

Ерик ме следеше с онзи особен поглед, който предвещаваше, че всеки момент ще ме обърне с лице към тавана като риба на сухо. Прегърбих се в старанието си да глътна гръдния си кош, така че гърдите ми, несъмнената слабост на Ерик, да не стърчат нагоре. Но не успях да го излъжа. Прихвана ме през кръста, издърпа ме към леглото и ме събори върху него. Шепнейки неразбираемо, той започна да мачка гърдите ми и да смуче едното зърно, като същевременно ме инструктираше да обхвана с ръка еректиралия му израстък. Не се възпротивих, защото протестите щяха да ми отнемат повече енергия, отколкото ако вземех участие в щурмуването на тялото ми, извършвано от Ерик. Усещах как оная му работа, както той ме беше научил да я наричам, пулсира в шепата ми.

— Пусни го — нареди той, — или ще свърша много бързо.

Но аз продължавах да го държа, тъй като така щяхме да приключим по-скоро. После, точно когато той проникваше в мен, аз си спомних, че не бях сложила диафрагмата.

— Спри! — извиках аз. Чакай малко, така мога да забременея.

— Няма значение — каза той, дишайки тежко. — Значи ще имаме бебе. Мога да си го позволя.

И той употреби времето до оргазма си, за да ми обясни колко ще ни струва едно бебе, като включи моите дрехи за времето на бременността, болницата, застраховката, медицинската сестра за първите шест седмици и таксите за прилична забавачка и колеж.

Как можа да се случи това? Въпреки усилията ми да го избегна, Ерик успя да ме обладае, в резултат на което забременях в мюнхенския хотел „Трите щрауса“. В банята почувствах топлата му течност да се стича по бедрата ми и си дадох сметка, че вече трябва да оставя всякакви надежди за прекъсване на съвместния ни живот. Знаех, че бях бременна. Докато влизах във ваната, въобще не се съмнявах, че вече представлявам две същества. Нямаше как да попреча на хилядите сперматозоиди; докато аз се сапунисвах, те френетично плуваха срещу течението, за да достигнат яйцеклетката ми. Отчаянието, което ме обзе, беше по-голямо дори от това, което изпитах преди няколко дни, слушайки думите на равина в хотел „Пиер“.

Ерик си подсвиркваше, когато влязох в стаята съвсем гола — бях смела, защото беше станало късно. Той застана зад мен, а неговото отражение в огледалото ми се усмихна:

— Побързай, Маги. Поръчал съм кола до Дахау.

Това беше първият, но не и последният път, когато му се противопоставих:

— Няма да дойда.

— Какво искаш да кажеш? Всичко вече е уговорено.

— Направо е ужасно да се прави от подобни неща сватбено пътешествие. Не мога.

— Ще правиш това, което правя аз — отвърна, той. — Ние сме едно.

Грешеше. Той беше единица. Аз все още бях нула.

— Маги — викна Ерик, — искам да те снимам там за спомен…

При кого ли ще останат снимките след развода, мислех си аз.

— Фотоапаратът беше мой — ще спори Ерик.

— Да, но до този мемориал стои замръзнала моята усмивка.

Допусках, че ще си оспорваме всяка дреболия до последната чаша за портокалов сок в кухнята. А същевременно дори за миг не допуснах, че ще се борим за родителските права, въпреки че бях сигурна в бременността си. Някак си съм знаела, че няма да има дете.

Този ден той отиде сам до Дахау, а аз останах в хотелската стая, като се опитвах да си дам сметка за всичко онова, което се беше случило с мен. Спомних си голямата къща в Лонг Айлънд, където прекарвах летата си като дете — тогава всичко изглеждаше толкова просто. Мама пишеше на машина красивите покани за екстравагантните си градински партита. Помня как преди едно от тях родителите ми се впуснаха в един от техните паметни спорове. В крайна сметка може би не е било чак толкова просто.

Докато татко и майка се караха вътре, Кара и аз ядяхме сандвичи под голям раиран чадър във вътрешния двор зад кухнята. Сандвичите бяха красиво подредени върху подноса и стояха в центъра на маса от червено дърво. Коричките им бяха махнати, а между филиите хляб се подаваха фъстъчено масло и желе, американски кашкавал и риба. Кара сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен да облизва желето от краищата на сандвича в ръката си. Напрегнато се вслушвах в крясъците и успях да разбера причината за скандала — една секретарка от правната кантора на татко. Мама беше много нещастна, заплашваше, че ще си отиде, ако той продължи в същия дух. Направи ми впечатление, че не спомена и дума за нас. Исках да изкрещя. А нас кой ще ни вземе? Тайнствената самозванка, която внезапно беше нахлула в живота ми, направо ме ужасяваше. Погледнах Кара, тя все още гризеше сандвича си от външната страна, така че от него беше останало малко кръгче почти без фъстъчено масло и желе.

— Кара, чуваш ли?

— Да. И какво? — каза тя, тъпчейки в устата си кръгчето хляб с показалец.

Тогава не разбирах, че Кара страда също като мен, че беше точно толкова уплашена, но че страхът й се проявява по съвсем друг начин. Ние не знаехме как да се утешим взаимно, как да си вдъхнем сила, защото нямаше кой да ни научи на това.

Мама профуча през кухненската врата точно когато се пресегнах за сандвич с риба. Татко я следваше.

— Тъпа шикса — извика той.

— Обичам те, мамо — казах аз, без да се замислям.

Заслепена от сълзите си, тя побягна към тенис корта, без да се обърне нито веднъж. Татко седна при нас и аз се учудих, че в такъв момент Кара е способна да обсъжда плановете си за втората половина на лятото.

Принципът за индивидуалното оцеляване беше неотменима част от живота в семейство Зомерс: всяко дете за себе си.

— Мога ли да вземам уроци по тенис?

— Да — отговори татко разсеяно.

Тогава аз ги прекъснах; на девет години бях страшно неосведомена за сложността на отношенията между мъжете и жените.

— Защо се карате с мама?

— Не се караме — отсече татко. — Понякога големите имат пререкания по някои въпроси, но това не е караница.

— А какво значи шикса? — настоявах аз.

— Шикса — отговори той без никакво колебание — е този, който се държи като глупак.

Макар едва деветгодишна, аз не бях съгласна с обясненията му. Години по-късно обаче разбрах, че съм грешила — наистина между възрастните често се появяват пререкания; а пък за хора като татко „шикса“ наистина означава глупав.

Когато Ерик не се върна в хотела за вечеря, аз се почувствах скована от същия страх, който си спомнях от детството — страхувах се всеки път, когато татко превърташе ключа в ключалката на входната врата, за да нахлуе отново в живота ми в края на деня. Никога не знаех какво може да се случи и дали скандалите няма да започнат отново. Колко много трябваше да изтърпя покрай него — един баща, който беше евреин, когато това му отърваше, и неевреин, когато попадаше в обществото на мама сред прокудени, но титулувани руски аристократи. Евреин, когато гордо даряваше пари за благотворителни цели в Ню Йорк, а колегите му пазеха място на маса срещу десет хиляди долара. Неевреин, когато посещаваше клиентите си в Тексас, забогатели от петролните си находища, а те го потупваха по гърба в края на антисемитските си вицове.

Чувствах смътно, че тези неща са свързани и с детството ми в изолираната кооперация на Пето Авеню. Аз израснах сред портиери и асансьорни пикола, чиито лица се бях научила да не разпознавам, когато бяха извън работно време и не носеха униформи. Виждах в тях само слуги на богатите — на моето семейство и на другите като нас — и потъвах от срам, ако някой от тях ме поздравеше на улицата. При това бях прекарала в тяхната компания много повече часове от всеки друг обитател на сградата, благодарение на многобройните таткови откази да ме допусне в апартамента след определения за това час. Споделях срама си с нощния портиер, а също и неприятните усещания от седенето върху изтъркания кожен диван, разположен във фоайето. Наказанието бе да гледам изгрева на слънцето над непристъпните сгради срещу Сентръл Парк. Дали не трябваше да се опитам да обясня на Отис, портиера, че е съвсем естествено млада жена от моята класа да престои цяла нощ във фоайето? Или пък трябваше да го убедя, че това всъщност се прави за нейно добро — социологическо проучване как богатите хора се отнасят с децата си? Отис ме гледаше как се свивам в ъгъла на изтъркания диван и му ставаше мъчно. Поклащаше глава, докато белеше портокала, който вадеше от кафявата книжна хартия с храна, приготвена от мисис Отис за него. Понякога той разделяше с мен портокала или нещо друго от храната си, бърборейки ободрително, докато татко не звъннеше по домофона с нареждането да ме изпрати горе. Горе, преди да ме видят съседите, които сутрин разхождат кучетата си. Горе, преди пощаджията със сутрешните вестници да ме види задрямала във фоайето. Преди да застъпи на смяна дневният портиер и да разкаже на всички в кооперацията. Понякога се замислям за истинските измерения на татковата жестокост — дали мнението му за нощния портиер като най-низша форма на живот не беше по-лошо, отколкото фактът, че заключва по-малката си дъщеря извън къщи, защото закъсняла 10 минути след танците в училище.

Тази нощ в Мюнхен, докато очаквах Ерик, аз разбрах, че татковото отношение към мен има нещо общо със собственото му страдание. Стигнах до този извод чак когато пораснах достатъчно и станах мисис Ерик Орнщайн. Но как можех тогава да обясня всичко това на Ерик и как мъжът, който беше купил фасадата на богатото ми семейство с високо обществено положение, можеше да разбере конфликтите и страданията на това живеещо във външно благополучие и разкош момиче, за което се беше оженил? Точно тогава за пръв път изплува видението, което щеше да ме преследва през цялото време на брака ми. Пред себе си ясно видях надгробен камък — „Тук почива Маргарет Зомерс, любимата съпруга на Ерик Орнщайн“. Впоследствие се научих да мисля за смъртта като за край на последния курс, а тогава беше просто „Краят“. Но дори и по онова време съзнавах, че в живота си искам да бъда нещо повече от „любима съпруга“.

Постепенно всяко нещо си идваше на мястото. Винаги бях постъпвала като разглезено дете, което защитава родителите си и отрича, че именно те са причинили раните по крехкото му беззащитно тяло. Например битките с баща ми относно моето лошо поведение, когато ми се налагаше да измислям разни истории, или майка ми с нейните безстрастни разсъждения какво й бил причинил животът, която никога не скри безразличието и неодобрението си към мен. Горкият Ерик Орнщайн. Точно това му казах, когато онази нощ той най-сетне се завърна. Но той така и не ме разбра.

— Горкият Ерик.

Погледна ме объркано, все още с ръка на бравата.

— Не е справедливо, нали? — попитах меко аз.

— Много неща не са справедливи, Маги — най-после ми отвърна той. — Но че не беше с мен през медения ни месец, минава всички граници.

В края на краищата Ерик се отказа да разглежда останките от един ужасен период на човешката история, но аз продължих да размишлявам върху спомените си от едно ужасно детство. Никога няма да забравя първите си впечатления от деня, когато най-после пристигнахме в Лондон. Почувствах се натрапница в някакъв изключително мъжки клуб, навлизайки в света, в който гъстият дим на пурите, шишетата с бренди и финансовите рубрики на вестниците ме изключиха напълно от това, което представляваше същността на живота за Ерик. Той беше дошъл в Лондон да се срещне с някои хора от сферата на инвестиционния бизнес и недвусмислено ми даде да разбера, че през деня ще трябва сама да се грижа за себе си. Именно през една от тези самотни разходки срещнах Куинси Рейнолдс в един шотландски магазин, където влязох да търся от техните национални полички.

Тя беше пълна моя противоположност: дребна, червенокоса, обсипана с лунички, с искрящи зелени очи и тънък глас. Беше невероятно издръжлива, живо доказателство, че човек може да превъзмогне всичко. Куинси бе погребала детето си, което започнало бавно да гасне от неумолимо развиваща се болест още в момента, в който се отделило от тялото й. Накрая самата Куинси взела решението да прекъсне животоподдържащата система, тъй като синът й лежал в необратима кома — с мъртъв мозък — вече от 12 седмици. И сякаш това не било достатъчно за цял човешки живот, та Куинси трябвало да преживее още: точно след помятането на бебето, което трябвало да замести починалото й дете, една вечер съпругът й я информирал, че я напуска заради някаква жена, с която се запознал в самолета.

Куинси гледаше на живота като на бягане с препятствия и успяваше някак да се справи с него. Тя беше един от телевизионните агенти с най-голям успех в бранша, работеше с втория си съпруг, Дан Пери, известен данъчен агент, който освен това беше достатъчно умен да разбере, че мъката може да направи странни неща с хората. Така си обясняваше нейната амбиция да успее, понякога дори с цената на всичко. „Рейнолдс и Пери“ пишеше на вратата на канцеларията им, а някой беше добавил отдолу „завинаги“ с червило. Нито Куинси, нито Дан направиха някога опит да го изтрият.

Куинси твърдеше, че човек може да понесе всичко, докато му е останало чувство за хумор. Именно то ни сближи онзи ден сред купчините пуловери и кашмирени жилетки. Докато се ровех из стоките, изложени на един от щандовете, мислех за брака си. Ерик вече си беше дал ясна сметка за моята липса на интерес към всичко, което той можеше да ми предложи като на своя съпруга.

При мисълта, че бракът ми е окончателно провален, по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Беше престанал дори да ме пита дали любенето ми е доставило удоволствие, явно беше разбрал, че аз по-скоро изтърпявам страстните му излияния, отколкото ги желая. Куинси веднага ме забеляза. Без да обръща внимание на сълзите по лицето ми, тя каза:

— Всичко е с краката нагоре.

Погледнах първо лицето й, после ръцете и с облекчение видях, че носи лъскава златна халка. Имаше съпруг — за мен това беше доказателство, че не се е провалила като жена.

Тъй като не й отговорих, тя добави:

— Никой не заслужава да се плаче за него.

— Откъде знаете, че е заради някого, а не заради нещо?

— Защото само някой мъж може да накара една жена да плаче така, след като около нея има толкова стоки от кашмир на половин цена.

Тя се усмихна.

— Кое е с краката нагоре? — попитах аз.

Погледна ме озадачено за миг и отговори с усмивка:

— Кашмирите. По-добре човек да си купува вълнени дрехи.

Смяхме се, докато минавахме сред изобилието от стоки, и най-накрая излязохме от магазина. Настанихме се в едно малко кафене и започнахме да си бъбрим.

— Какво правите в Лондон? — попита тя.

— На сватбено пътешествие съм. Точно пристигаме от…

Спрях, защото как бих могла да й разкажа за маршрута, избран от Ерик за отпразнуване на нашата сватба?

— Заради него ли плачехте, или просто защото всичко е толкова ново за вас?

— Мисля, че не бях подготвена за това. А сега не вярвам, че някога ще мога да стана нещо друго освен съпруга: дори вече виждам надписа върху надгробния си камък.

— Искате да кажете плоча.

— Не, искам да кажа надгробен камък.

Куинси сигурно беше разбрала, защото повече не ме поправи и дори не ме попита какво точно имам предвид.

— Пък аз съм в Лондон с един клиент — започна тя, докато разбъркваше питието си със сламка. — Работя като телевизионен агент, а клиентът ми снима документален филм в замъка Уиндзор. Бяха ни казали, че това е невъзможно, тъй като от години не се давали разрешителни.

Бях очарована. Досега не бях срещала жена, която освен брачна халка има и професия.

— Това се оказа едно от най-кошмарните ми преживявания — продължи тя. — Успях да взема разрешително от кралската канцелария, вкарах клиента си в студията на Ей Би Ен в Лондон; но някакъв си вицепрезидент копелдак ми държа проповеди цял час.

— Не разбирам защо — казах аз.

— Съвсем просто е. От завист; побесня, че аз бях получила разрешението, за което той от две години се бори безуспешно.

— Защо?

— Защото — отговори нетърпеливо тя — все жените трябва да понасят всичко в този свят на мъжко превъзходство и това се отнася с особена сила за телевизията. Ти с какво се занимаваш?

— Омъжена съм.

— Вече знаем това — усмихна се тя. — Не забравяй как те открих сред кашмирените жилетки. Имам предвид какво работиш.

— Нищо.

— Но това е смешно. Само бракът не е достатъчен, особено ако човек не е щастлив. Минали са едва две седмици и ти вече се чудиш какъв е смисълът на всичко това.

— По-добре ли щеше да ми бъде, ако знаех какъв е смисълът?

— Вероятно не. Но ти наистина трябва да помислиш с какво би могла да се захванеш. Имаш ли по-специални интереси към някоя област?

Започнах да обяснявам отначало бавно, несигурно, но постепенно думите започнаха да ми идват сами:

— Мисля, че искам да стана журналистка, и то специално за международните новини. Искам да ме изпратят някъде по-далече, да правя репортажи за международната политика и дори за военни действия.

Тя ме слушаше внимателно, попивайки всяка моя дума.

— Да пишеш ли искаш, или да се занимаваш с телевизия?

Откъде можех да знам? За пръв път говорех някому за тока и обличах мечтите си в думи.

— Телевизия — изтърсих аз. Досмеша ме, че това беше абсолютно вярно — точно това исках да правя.

— А откъде знаеш, че ще можеш да се справиш? Не е никак лесно.

— Не знам — отстъпих аз, защото вече бях започнала да се боря за кариера, за чието съществуване не бях и подозирала до преди две минути. — Но съм сигурна, че ако някой ми даде тази възможност, ще се науча.

Куинси се усмихна отново.

— Това е трудна професия и може би най-трудното е да се влезе в нея. Знам го от опит и при това съм от другата страна на барикадата.

Ето как разговорът, започнал съвсем невинно, внезапно засегна нещо толкова важно за мен — мечтите ми за това какво бих искала да направя от живота си.

— Трябва да тръгвам. С Ерик имаме уговорка да се срещнем в пет, а вече е пет.

Премълчах, че Ерик Орнщайн не обича да чака за каквото и да било. Не споменах и друго: че тъй като му давам много малко от това, което той иска от мен като съпруга, по-добре е да не създавам допълнителни затруднения за съжителството ни.

— Нека почака — каза Куинси. — Ще почака пет минути, дори петнайсет, гарантирам ти.

Поклатих глава и станах, докато слагах визитната й картичка на сигурно място в портфейла си.

— Ще ти се обадя като се върнем в Ню Йорк — казах аз.

По обратния път към хотела се чувствах замаяна, като че ли бях изневерила на Ерик. Но стореното от мен беше по-лошо, защото бе нещо, което можеше коренно да промени съдбата ми.

Ерик ме чакаше на една маса във фоайето и пиеше чай. Явно беше притеснен, защото непрекъснато се обръщаше към входа в очакване да се появя; надяваше се да ме види разкаяна, когато влязох с петнадесет минути закъснение.

— Маргарет — произнесе строго той, — никога вече не ме карай да чакам. Аз съм този, които плаща сметките в семейството.

Бяха минали само две седмици и четири концлагера, но съпругът ми беше разбрал правилата на играта. Смътно усещах, че съм губещата страна.