Липса на болка

Глава осма

В студиото цари обичайният сутрешен хаос, знак, че поредният новинарски ден е вече започнал. Телефоните звънят непрестанно и непрекъснато прибягват разни хора, за да вземат информационните бюлетини, поставени в свързани една с друга метални кутии. Телетипните машини край входа тракат и бълват топове бяла хартия, изпъстрена с бледочервени, почти неразгадаеми букви, които, като по чудо, ще бъдат превърнати в убедителни репортажи за тазвечерното излъчване по телевизията.

До входа е поставена широка маса с голяма метална кафеварка, десетина пластмасови чашки за кафе, буркан с мляко на прах, купа с бучки захар и картонена кутия, пълна с понички.

Загърната в бежовото си кожено палто и с огромни слънчеви очила, закриващи лицето ми, аз стоя настрана от общото оживление и се питам защо тази сутрин се бях събудила някак нервна, враждебно настроена към целия свят и като че ли уплашена.

Реших да се разходя до студиото, след телефонния разговор с Кара, която ми каза, че късно снощи са се върнали от Аруба и че все още не се е оправила напълно от грипа, благодарение на които е изкарала една от най-неприятните почивки в живота си; предложи ми да се срещнем днес и да обядваме някъде заедно. И въпреки че беше едва осем часът през едно красиво снежно утро, вече бях будна и изгарях от нетърпение, защото на другия ден Ави пристигаше в Ню Йорк.

Кара не ми отговори, когато отбелязах, и то доста грубо, че ако една жена е омъжена за човек наречен д-р Стивън Блатсберг и има три здрави деца и къща, простираща се на четири акра в Шорт Хилс, Ню Джърси, тя няма право да се оплаква от живота си, та дори и да се връща от Аруба с ненапълно излекуван грип. Освен това няма никакво значение, че кестенявата коса на Стивън Блатсберг е започнала да оредява и че той не е от най-яките мъже и че има неприятния навик да пафка незапалената си лула дори когато е до Кара, за да я лекува. Наистина солидният Стивън беше всичко друго освен възбуждащ и красив и понякога той успяваше да ядоса дори Кара, когато посред нощ започваше да крачи из къщата и да прави списък на покупките за следващия ден. Но той я обичаше и винаги беше много нещастен, когато разбереше, че е направил нещо неприятно за нея. Сестра ми обаче имаше навика да не му казва нищо, както и да не му се сърди по-дълго от един ден. Кара просто трупаше всичко в себе си и когато й дойдеше прекалено много, избухваше. А нейното избухване винаги се изразяваше в нуждата да поговори с мен. Днес не беше най-подходящият ден за това, но аз се съгласих да се видим в барчето на Ей Би Ен, защото бях притеснена от нейното обидено мълчание, подчертано от няколко патетични кихавици. Но те не бяха единственото нещо, което я измъчваше. Точно преди да прекъснем разговора, тя сподели с плачлив глас, че отново е бременна и че не може да понесе мисълта коремът й пак да се издуе, натежалите й от мляко гърди да увиснат, да изтърпи нови шест месеца среднощно хранене и две години — мръсни пеленки, вследствие на което и аз се почувствах ужасно — много по-зле от „някак нервна, враждебно настроена към целия свят и като че ли уплашена“.

И тогава в съзнанието ми бавно изплуваха думите, които ми беше казал Ави онази нощ край Мъртво море, докато още беше в мен:

— Искам да имам дете от теб — и аз разбрах, че в живота ми вече никога няма да има друг мъж, защото никой друг мъж не би могъл да се изрази но този начин. В живота ми е имало моменти, когато отчаянието или страстта са ме изкушавали да махна диафрагмата, да изхвърля хапчетата в тоалетната или да издърпам спиралата. Но когато другите кажеха:

— Искам ти да родиш моето дете — страстта винаги се изпаряваше, и то точно навреме. Диафрагмата продължаваше да си стои удобно на мястото, хапчетата не се озоваваха във водовъртежа на тоалетната чиния, а спиралата можеше да е спокойна, че скоро няма да напусне тялото ми.

Всички тези мисли изпълваха главата ми, когато най-после приключих разговора с Кара, и именно те ме накараха да се отправя към репортерската стая в Ей Би Ен. Това ми се стори най-естественият начин за връщане към действителността, каквато и да е тя.

Млада девойка, безгрижно подпетила черните си пантофки, с издаден напред таз и небрежно хлътнали рамене, се тътри към масата. Пълните й устни са нацупени, а огромните й кафяви очи гледат безизразно, докато задава с очарователен глас някакъв напълно безсмислен въпрос на един брадат продуцент, който пък я гледа с благоговение — сякаш току-що му е разказала собствените си преживелици в отвъдния свят. Внезапно в ушите ми прозвучават думите на Вера:

— Всяка година прииждат нови попълнения.

Специалното предназначение на това изречение беше да посмачка самоувереността ми, да ми напомни, че блестящата кариера никога не би могла да замести липсата на сполучлив брак. Вера неуморно обясняваше как тези млади жени със свежи лица прииждат в Ню Йорк от всички краища на страната в търсене на съпруг и по този начин шансовете ми да си намеря мъж намаляват значително. Странно, но никога не се бях сетила да попитам мама откъде има тази информация.

Това момиче наистина е пленително, така както се тътри с подпетените си скъпи черни пантофки, с майсторски издадения таз, с раменете си, отпуснати по такъв начин, че гърдите му се очертават възбуждащо под тънката блузка, и с безсмислените си въпроси, които предизвикват удивление у един зрял мъж. То несъмнено би било готово на всичко, за да заеме мястото ми.

Госпожица Нацупена уста поглежда към мен и прошепва нещо в ухото на брадатия продуцент, който на свой ред вдига поглед към мен и кимва. И поради някаква причина, необяснима, но несъмнено свързана с Дон — някой я нарече така, — изведнъж ми се струва жизненоважно да върна нещата в обичайното им русло. Абсолютно необходимо е да убедя самата себе си, че не мога да имам бебе от човек, които не знае дори как да се държи в Ню Йорк. С детинска последователност в главата ми започват да се въртят разни картини — Ави в различни типични ситуации, в които е напълно възможно да изпадне всеки посетител на Ню Йорк; това ми доказва единствено, че в крайна сметка Ави е бил прав. Аз наистина все още не съм приела факта, че ще прекараме заедно остатъка от живота си. Но това като че ли не зависи от мен. Представям си Ави, който пристига на летище „Кенеди“ с мукавен куфар. Ави, който маха без успех към вече заети таксита, докато най-после успява да спечели битката на живот и смърт с една дребна възрастна дама, която се е вкопчила безстрашно във вратата на таксито. Ави, който плаща по-малко на шофьора, така че по улицата го следва порой от ругатни. Ави, който приема, без да разбере, канадски монети от слепия продавач на вестници — макар и сляп, той може да различи туриста от местния жител. Ави в безропотно очакване на опашка за маса в ресторанта, след което дава преголям бакшиш на метр д’отела, който го е настанил на най-задната маса, някъде край мъжката тоалетна. Ави, който се разхожда по улиците на Ню Йорк, вдигнал поглед към небостъргачите, без да гледа къде стъпва. И най-накрая, заключителната патетична представа за Ави, който се е хванал за стълба на някаква улична лампа и отчаяно се опитва да изчисти подметките си от настъпеното кучешко лайно. Смаяна съм от това колко лесно изминавам пътя от желанието да имам бебе от Ави до кучешкото лайно из улиците на Ню Йорк.

Госпожица Нацупена уста се спуска към мен и прекъсва ирационалните ми размишления.

— Това наистина ли сте вие — Маги Зомерс! Просто не мога да повярвам.

Изобщо не възнамерявам да улесня задачата й; отчасти защото тя има безупречна кожа и не може да бъде на повече от двайсет и две и отчасти защото аз нямам такава кожа и не съм на толкова. Стоя мълчалива и невъзмутима, а през това време тя не спира да нарежда колко хубаво било, че сме се запознали (че кой ни беше запознал?) и как ме гледала по телевизията още като била малко момиченце.

Това прелива чашата на търпението ми. Свалям слънчевите очила и прокарвам език по това, което операторите от години наричат „страхотните ми зъби“. Невероятно е колко добре се ориентира малкото за това къде е най-подходящо да забие ножа в разтревожената жена, която е дошла в репортерската стая на Ей Би Ен с надеждата да намери малко покой.

— Какво работите тук?

— Помощник-репортер съм.

— Към продуцентство ли мислите да се ориентирате?

— О, не. Искам да се снимам, като вас.

Ето ти на.

— Тогава може би ще трябва да помислите да махнете тази бенка отстрани на устата си.

Бебешките й пръстчета литват към устните й и докосват леко въпросната бенка, но тя продължава разговора така непринудено, както би могло да го направи само някое дете без задръжки, без ни най-малък признак на смущение.

— Много ви благодаря, че ми казахте — отвръща тя. — Харесвам вашите репортажи от Близкия изток.

И докато Дон се впуска в безкраен монолог за предимствата на обучението, което получава в Дъ Ню Скул („Всяка година прииждат нови попълнения“), аз отново си представям как го прегръщам, как го докосвам, как го чувствам и отново чувам: „Искам да имам дете от теб.“

— Имате безупречен нос — казва в това време Дон, — невероятно прав и леко вирнат нагоре като на Вивиан Лий в „Отнесени от вихъра“.

Това означава ли, че след приключването на снимките на „Отнесени от вихъра“ носът на Вивиан вече не е бил вирнат? Днес определено не съм в приятно настроение.

— Благодаря — казвам в отговор аз.

Но мислите ми са някъде другаде, разсъждавам върху предимствата на упойката, която блокира чувствителността на тялото от кръста надолу, пред естественото раждане.

— Можете ли да ми кажете името на вашия лекар? — пита тя.

— Какъв лекар? — питам аз, духом все още в родилната зала.

— Лекарят, който го е направил — искам да кажа, направил е пластичната операция на носа ви.

— Никога не съм си правила пластична операция на носа — отвръщам й тихо.

Явно е смутена.

— Много се извинявам.

— Няма защо — отговарям успокоително. — Приех го като комплимент.

Определено съм за безболезненото раждане и за присъствието на Ави в родилната зала.

В разговора ни настъпва временно затишие, докато Дон се опитва да измисли някаква по-неутрална тема.

— Кой касетофон е най-добър според вас?

— За какво?

— За взимане на интервюта.

Може би ще трябва да изоставя всичко това, да издам някои професионални тайни на Дон и само от време на време да правя реклама на касетофони, докато се грижа за детето на Ави.

— Опитвай се да използваш хартия и молив — отвръщам грубо аз. — Когато започнах, по нивите нямаше контакти.

Веднага започвам да съжалявам, че съм толкова рязка. Давам си сметка, че когато бях на нейната възраст, аз прекалено мразех брака си, за да искам да имам бебе. На трийсет пък бях заета с обирането на лаврите от професионалните успехи, за да искам бебе. Внезапно разбирам, че не бива и когато стана на четирийсет да съжалявам, че съм била толкова заета или с омразния си брак, или с професионалните си успехи, та затова все още нямам бебе. Впрочем кога за последен път съм взимала интервю из нивята? И защо съм толкова сигурна в това — дали само защото Ави го каза по този начин? Просто съм влюбена в него, със или без кучешко лайно, и да имам бебе от него, като че ли е най-логичното нещо на света.

— Елиът Джеймс в стаята си ли е? — питам аз, потискайки безумното си желание да я прегърна.

Вероятно би било много по-здравословно за мен да не преминавам от една крайност в друга.

— Не, не мисля — отговаря стеснително тя. — Защо не почакате в кабинета му? Там ще ви е по-удобно.

Дон пъха краката си обратно в черните пантофки и тръгва към кабинета на Елиът. Внезапно ни наобикалят трима от колегите ми, с които, може да се каже, работя откакто съм станала пълнолетна, и започват да говорят едно и също:

— Горкият Джо — каква трагедия.

Агнис Фарли, намъкнала деветдесетте си килограма в един от онези полиестерни костюми с панталон в пастелен цвят, е жената, която ме гримираше за всяка моя поява на екрана, докато работех в местните новини.

— Молех се за теб, Маги — възкликва тя, като отмахва от очите си кичур изрусена почти до бяло коса.

— О, Агнис — отвръщам аз, истински трогната. — Благодаря ти.

Питър Темплетън, висок и слаб, с тясно лице и дълъг нос, все още носи същото изтъркано синьо сако. Той беше първият ми режисьор от ония далечни дни, когато правех криминалната хроника.

— Маги — казва той и ме прегръща. — Толкова често си мисля за теб.

— Не се съмнявам в това — отговарям аз, стискайки ръката му.

А Джак Рошански, който с всяка изминала година все повече заприличва на Мистър Клийн и чиято лъскава плешива глава и огромен корем могат да се видят всеки момент в репортерската стая, ме разцелува.

— Животът е една смрад — произнася горчиво той.

Дон се напряга, за да не изпусне някоя думичка; струва й се, че в момента открива някаква много важна тайна за хората, които са работили дълго време заедно в този бизнес и които току-що са понесли обща загуба — смъртта на човек, който също е работил дълго в този бизнес заедно с тях, като част от тях. Може би все пак щеше да научи нещо за тази солидарност, която не се преподава в никакви училища.

— Каква сцена! — каза Джак. — Тук беше истинска лудница, когато започнаха новините.

— Как успя въобще да кажеш нещо? — пита Питър.

Ясно е, че докато за тях аз съм единственият свидетел, единствената от групата, която може да им разкаже подробности за случилото се малко преди и часове след оня ужасен миг, за мен те бяха моята единствена възможност да видя реакцията на хора, които бяха обичали Джо така, както го обичах и аз. Те имаха нужда да чуят разказа за тази трагедия от друга гледна точка, да попълнят празните места, за да могат да приемат окончателно случилото се. А аз имах нужда да разбера дали чувството ми за загуба е толкова остро само защото всичко се случи пред очите ми. Дон се приближава към нас в очакване да чуе и двете версии на ужасната история, която все не можем да възприемем като реалност: историята на един от нас, който беше загубил живота си.

— Убиха един от нас — беше плакал през този ден Крис Ринглър. — Това се случи с един от нас.

Разказват ми, че тогава в офиса царял пълен хаос.

— Обаждането от Йерусалим беше прехвърлено направо горе в дирекцията, май че беше в кабинета на Грейсън — обяснява Питър.

Той веднага разбрал, че екипът на Ей Би Ен в Ливан е попаднал под обстрел, защото точно тогава се намирал в кабинета на Елиът. В дирекцията се получило някакво неясно съобщение, че няколко човека били ранени.

— Никой не беше сигурен за нищо — продължава Питър. — Казаха ни да чакаме ново съобщение.

Веднага след като получил новината, Грейсън се обадил и дал указание на Елиът да включат всички телексни и телетипни апарати в репортерската стая, в случай че съобщението бъде пратено първо там.

— Това ми напомни за деня, в който Джоуи облицова всички бюра в репортерската с метри телетипна хартия. Не излъчихме почти нищо онази вечер — усмихва се тъжно Джак.

Затварям очи и се опитвам да възстановя хронологията на събитията, като започвам с Ринглър, който пътуваше с останките на Джо Валъри в един израелски танк „Микерва“ и го изостави едва когато беше принуден да изскочи навън, тъй като бяха наближили Бейрут. След това тялото на Джо беше преместено в малък — брониран транспортен самолет, който беше изминал останалото разстояние и бе пресякъл границата. Крис стигна до Бейрут в един джип заедно с мен и Ави. Когато най-после пристигнахме в хотел „Комодор“, ние се втурнахме да търсим телефон. Крис крещеше на смаяното момче на рецепцията и се опитваше да му обясни, че се е случило нещастие и че нямаме никакво време да обикаляме целия град, за да търсим свободен уличен телефон, пък те и без това никога не работеха. Момчето не знаеше какво да стори, беше вперило поглед в опръсканата ми с кръв тениска, а през това време Ави му нареждаше на арабски да ни намери някакъв телефон. Струва ми се, че беше минала цяла вечност, когато момчето най-после ни уведоми, че е невъзможно да се свържем с Йерусалим, тъй като няколко бомбени попадения в района бяха прекъснали телефонните кабели. Едва по-късно научихме, че по това време екипът на Ирландската телевизия, който беше свидетел на събитията в Сабра Камп, вече беше информирал представителството на Ей Би Ен в Йерусалим. Проблемът беше в това, че никой от тях не знаеше точно какви са понесените загуби, а изкопчването на информация от частите на израелската армия, която беше на бойното поле, беше невъзможно. Това обясняваше защо получената първоначално от Грейсън информация е била толкова неопределена.

— Веднъж Джоуи ми прати снимка — казва Агнис и бърше очите си, — той с две палестинчета. Толкова беше сладък.

— Най-мъчно му беше за децата — обяснявам аз. — Носеше им храна и с часове си говореше с тях.

Как можех да кажа на Агнис, че точно преди да го убият, Джо беше отишъл да се сбогува с едно умиращо от менингит палестинче. След това той се втурна към мен и ме помоли да му чета, да му говоря, да правя каквото и да е, но да му помогна да спре да трепери и да плаче. Откъде можехме да знаем, че след още няколко секунди нямаше да можем дори да се сбогуваме с него.

— Бях в студиото и се опитвах да довърша една касета, за да я види Елиът преди излъчването — обяснява Джак. — Когато влязох в кабинета му, той седеше на ръба на бюрото си с по една телефонна слушалка на всяко ухо, като в същото време изстрелваше някакви нареждания на три секретарки. Те търчаха неуморно напред-назад, отговаряха на телефоните или предаваха съобщенията, дошли от дирекцията.

— След около два часа най-после Грейсън слезе при нас с някакъв телекс в ръка — казва Питър. — Даде го на Елиът да го прочете. След това Грейсън просто се свлече на един стол, а всички останали като че ли бяхме замръзнали по местата си, прекалено шокирани, за да напуснем стаята.

— Никога няма да забравя как Елиът просто затвори двата телефона и заплака — продължава Джак и поклаща глава.

— Всички стояхме като вкаменени. Никой не произнесе и думичка, докато Грейсън не попита кой ще каже на родителите му и на жена му и децата му, ако има такива.

— По това време Елиът вече се беше поуспокоил. Той каза на Грейсън, че Джо не е женен, а има приятел и е хомо.

Наистина невероятно, след като научил тази подробност от личния живот на Джо, Грейсън Даниелс предложил някой да отиде в репетиционната зала на „Америкън Балет Тиътър“ и да уведоми за случилото се приятеля на Джо, Гари Уейнрайт.

— Как успя да пуснеш телекса? — опита Питър.

Преди да успея да отговоря, Джак добави:

— А кога нашето представителство разбра в Йерусалим какво точно се е случило?

— Всичко стана страшно бързо — отвръщам. — И сякаш насън.

В хотел „Комодор“ цареше истински хаос, непрекъснато нахълтваха ливански граждани, за да се скрият от отряда милиционери на „Амал“, които бяха открили огън на улицата. Двамата с Крис зарязахме опитите си да се свържем с Йерусалим по телефона и послушахме съвета на Ави да отидем в съседната сграда и да изпратим телекс направо до Щатите. Изчакахме, докато стрелбата поутихне, и изскочихме от хотела. Без да се отделяме от стените, пропълзяхме по улицата, докато се доберем до офиса с телекса, който не беше затворен просто защото служителите там също нямаше как да напуснат сградата. Изпратихме съобщението директно до Грейсън Даниелс, отдел „Новини“ на Ей Би Ен, Ню Йорк, същото съобщение, което той беше подал на Елиът, и едно копие до нашето представителство в Йерусалим.

„Джо Валъри убит от граната край Сабра Камп стоп Няма други жертви стоп Ще се свържем отново след завръщането ни в Йерусалим стоп Зомерс и Ринглър“

Агнис, която винаги приема всичко много навътре, с изписана по лицето болка започва да разказва, да излива това, което се е загнездило дълбоко в нея от оня паметен ден:

— Бях в гримьорната, когато чух по радиоуредбата, че някой иска да направи съобщение.

Агнис описва как отишла в репортерската стая и в почуда видяла Елиът да се качва върху бюрото, да вдига ръце в знак, че иска тишина, и да казва с пресекващ от вълнение глас, че преди пет часа в Ливан е бил убит Джо Валъри.

— Тук той просто коленичи върху бюрото и се разплака — продължава разказа си Агнис, — не можех да повярвам; не мисля, че изобщо някой е повярвал в първия момент. В репортерската цареше гробна тишина. Никой не смееше да помръдне. Като че ли времето беше спряло. И тогава всички се разплакахме — всички, без изключение.

Стискам ръката на Агнис и усещам как и моите очи се наливат със сълзи — раната е още прясна.

— Когато излязох от кабинета на Елиът — казва Питър, — всички бяха изпаднали в истерия и се опитваха да изстискат повече информация от бедния Елиът, или стояха като вцепенени…

— Ти къде беше, когато това се случи? — пита внезапно Агнис.

— До него, но нищо не видях. Само чух взрив, но когато вдигнах глава, всичко беше свършило.

Няма какво повече да си кажем. Когато си тръгва, Дон вече не изглежда чак толкова очарователна; разбрала е, че телевизията е нещо съвсем различно от това, което си е въобразявала.

— Кога се върна, Маги? — пита Питър.

— Преди два дни.

— Надявам се, завинаги — казва Агнис и издухва носа си.

— Не съм сигурна.

— Чух, че щели да те връщат пак там — казва Джак. — Носят се такива слухове.

— Сигурно ще се върна в Израел, но не в Ливан.

— Във Вашингтон е насрочена среща между нашата администрация и израелците, която започва вдругиден — намесва се Питър. — Снощи го излъчихме. Ти ли ще отразяваш събитието?

— Не, Питър.

— Този Ливан е още един проклет Виетнам — казва Питър, поклащайки глава. — Ето го и Елиът, а пък аз най-добре да се връщам в студиото.

Целува ме за довиждане и добавя:

— Обади ми се, преди да отпътуваш, Маги.

— Не забравяй и мен — казва Агнис и ме прегръща.

— Пазя копие от онази касета за теб — съобщава тъжно Джак. — Непрекъснато си я пускам.

— И аз също, Джак, отново и отново в мислите си.

Той замислено избърсва с ръка устата си и се отдалечава.

Никой от тях не споменава номинацията за наградата „Еми“ на Маги Зомерс и тя им е много благодарна за това. Те тримата работят с Маги от самото начало и за тях това, за което говорят, няма нищо общо с наградата; това, за което говорят, е свързано само с чувствата, следователно то няма нищо общо с телевизията или с номинацията.

Елиът повдига вежди от изненада и се усмихва щастливо, когато ме вижда пред кабинета си. Безмълвно хваща ръката ми и ме повежда вътре.

— Да не би да си дошла да ми кажеш, че вече ме желаеш? — пита той, затваряйки вратата.

— Никога не съм преставала да те желая като приятел, Елиът.

Той натиска бутона на интеркома, а аз се приближавам към прозореца и се заглеждам в снежните парцали, които вече затрупват тротоара.

— Гледис — казва Елиът, — донеси, моля те, две кафета и няколко понички.

Поглежда към мен.

— Какво има, скъпа? Изглеждаш разстроена. Какво се е случило?

Изкушавам се да му кажа, че причина е нещастието с Джо Валъри. Но аз оплаквам и още нещо — загубата на невинността си, която по погрешка бях оставила някъде в репортерската стая преди много години.

— Уплашена съм — отвръщам и това е самата истина.

— От какво, миличко? Имаш си всичко.

Поклащам глава, от очите ми бликват сълзи.

— Уплашена съм, защото за мен нищо вече не е същото — нито работата, нито възбудата от новото назначение. Просто те вече нямат същото значение. Щастлива съм, когато съм с него, но не съм сигурна, че постъпвам правилно, защото Ей Би Ен ми беше като дом.

Елиът изчаква да свърша и ме прегръща. Гледис влиза тихо с кафето и поничките.

— Добре дошла у дома, Маги — казва срамежливо тя.

— Благодаря — отвръщам и се изтръгвам от обятията на Елиът.

Усмихвам се.

— Видя ли — въпреки глупостта си и непоносимите си маниери Грейсън е бил прав. Наистина всички тук са като мое семейство. Но откакто се влюбих, за мен започнаха да придобиват значение и други неща, не само Ей Би Ен.

— Ще взема да ревнувам.

Настъпва неловко мълчание, докато пием кафетата си. Поглеждам над ръба на чашката си и забелязвам снимка на Франсис Джеймс, с нейните игриви очи, все така поставена на видно място върху бюрото на Елиът. Той проследява погледа ми, вдига рамене и смутено казва:

— Все още сме женени.

— И ще бъдете цял живот — отвръщам тихо аз.

— Това беше грешка, сега вече знам, но…

Докосвам леко с пръст устните му и казвам:

— Недей, Елиът, не започвай пак.

Той въздъхва.

— Би трябвало да съм щастлив, че ти си намерила някого.

— А не си ли?

Елиът се усмихва и тръгва към прозореца. Снегът вали още по-силно.

— Мисля, че съм, макар да съм си представял, че в крайна сметка ще се хванеш с някое голямо началство — във всеки случай не и с някого, който живее на другия край на света.

Слушам Елиът и се старая да намеря най-подходящите думи, за да му обрисувам Ави Херцог.

— Разстоянието няма нищо общо с това, Елиът. Той е част от живота ми, и то най-важната.

Елиът изглежда изненадан.

— Не те разбирам, той все пак е израелец и…

— Обичам го, той е част от мен. Като че ли съм го познавала винаги, може би дори от някой предишен живот — добавям с усмивка аз.

Елиът се разсмива.

— Това е лошо, а?

— Напротив.

— Ако е така, аз се радвам за теб, Маги, макар че в случая губя, но за какво са приятелите, ако…

Елиът не успява да довърши изречението си, защото телефонът го прекъсва.

— За теб е — казва той и ми подава слушалката.

Кара говори несвързано; опитва се да ми обясни какво се е случило, но постоянно избухва в ридания и хълцания, заглушавани от пронизителните викове на двете й по-малки деца. Най-после се успокоява достатъчно, за да обясни, че преди няколко минути у тях се е обадила Джонъси, когато Кара се готвела да излиза за срещата ни в барчето на Ей Би Ен. Изглежда, Алън Зомерс не бил ходил до офиса си тази сутрин, а си останал вкъщи, за да опакова дрехите си. Джонъси разказала на Кара, че когато той слязъл в мазето за още няколко куфара, Вера се заключила в спалнята. При спомена за миналия път когато Вера беше направила това, Джонъси се уплашила. Алън се качил отново горе и разбрал, че не може да влезе в спалнята, но не обърнал никакво внимание на молбите на Джонъси да разбие вратата и просто си излязъл от апартамента. Джонъси не знаела какво да стори и се обадила на Кара.

— Джонъси извикала ли е полицията?

Елиът ме поглежда въпросително.

— Чака инструкции — отговаря Кара.

— Тръгвам веднага — казвам аз. — Кажи й да се обади в полицията. След колко време можеш да дойдеш там?

— При този сняг сигурно след около час.

Сърцето ми ще изскочи от гърдите, когато оставям слушалката.

— Какво се е случило?

Поемам дълбоко въздух.

— Мисля, че мама е посегнала на живота си.

— Защо?

Дълбокото дишане не ми помага.

— О, Елиът — възкликвам, заравям лице в гърдите му и избухвам в плач. — Защото не вярва, че може да живее без татко. Той я напуска.

Елиът пребледнява.

— Маги, мога ли да помогна с нещо?

— Не. Трябва да тръгвам.

— Искаш ли дойда с теб?

— Не. Аз… Кара… ще бъдем заедно там.

Елиът ми държи палтото, докато се облека.

— Нали ще ми се обадиш, ако нещо ти потрябва?

Чувствам се вцепенена и неспособна да разбера какво точно става.

— Да, благодаря ти, Елиът. Ще се обадя.

„Каквото и да е нашето семейство, в крайна сметка то оцелява.“ Свила съм се на задната седалка на таксито, което ме кара към апартамента на мама, и тези думи непрекъснато се въртят в главата ми. Пътуването ми се струва безкрайно. Снеговалежът е преминал във виелица и затова таксито пълзи бавно като охлюв, като боксува и се пързаля по хлъзгавото шосе. Дебелата снежна завеса е намалила видимостта до няколко метра. Внезапно пред нас изниква огромен жълт камион, който застава насред улицата, така че окончателно блокира движението.

— Защо не върнете малко — предлагам разтревожена аз, — за да излезем от Петдесет и седма улица?

— Слушайте, госпожо — изръмжава шофьорът, като се обръща към мен, — к’ва работа мислите, че имам на Петдесет и седма улица? И да не я видя вече, ня’а да ми е мъчно.

Безсмислено е да споря, защото явно днес нервите на всички са опънати, поне ако се съди по вълнението, настанало около въпросния камион. Мислите ми непрекъснато се връщат към нашето семейство и към иронията на всичко това. Да си бил толкова отдалечен от тях и от този град, в продължение на месеци безкрайно отдалечен — във всякакъв смисъл на думата, след което внезапно да се озовеш насред снежната буря, забързан към някаква възможна трагедия, е най-малкото изнервящо. Струва ми се, че в този момент апартаментът на мама е отдалечен поне толкова, колкото и Бейрут.

Когато излизаме от парка, пред нас се извисява храмът „Еману-Ел“, бастионът на божествената търпимост към чуждоземните вярвания, сближаването на капитала с юдаизма, където щедрите дарения като че ли се стремят да компенсират слабостта на вярата. Татко идваше тук само веднъж годишно, на службата на Йом Кипур, най-светият от всички еврейски празници. Само през този ден той се сещаше за своето минало и за всичко онова, което е имало някакво значение за него, преди парите да станат единственият му морал. Той рядко ни взимаше със себе си. Затова пък редовно ни канеше в центъра по теософия, където се четяха абстрактни и многозначителни лекции, предназначени за хора от типа на татко. Търсенето на душата беше впечатляващо, а дискусиите — отегчителни. Веднъж, след една особено глупава лекция за теорията за концентричните кръгове или може би за различните области на живота, Кара сполучливо обобщи всичко това само с няколко думи. Тя каза, че целта на тези упражнения е да се избегнат сблъсъците между старите и новите съседи. Но татко обясни това още по-добре. Една вечер на въпроса дали е евреин той отговори така:

— Децата ми са от епископалната църква, съпругата ми е ортодоксална рускиня, а аз съм адвокат. Ето визитната ми картичка.

Кара беше унизена. Аз бях бясна. Татко беше ядосан от реакцията ни.

— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш и да се издържаш сама — извика ми той.

— Или се приспособявай, или си намери някой друг да те издържа — заплаши Кара той.

В крайна сметка и двете последвахме съвета му.

Светофарът вече шест пъти смени зеленото с червено, а ние не сме мръднали на милиметър. Поглеждам часовника си и виждам, че са минали трийсет минути от телефонното обаждане на Кара.

— Моля ви — казвам умолително, — страшно много бързам.

— Госпожо, целият свят бърза — отговаря с прозявка шофьорът. — Вие се успокойте, пък аз ще ви закарам където трябва.

— Да имате цигари? — питам нервно аз.

— Естествено — отговаря той и ми подава кутията си. — Пушете.

Когато таксито най-после запъпли, аз си давам сметка, че ние с Кара винаги сме смятали нашето семейство за не по-различно от всички други. Вечните кавги, които се чуваха от спалнята на Вера и Алън, се бяха превърнали в обичайно явление като потракването на чиниите по време на хранене. Може би просто децата очакват много малко от живота. За нас беше достатъчно да знаем, че разправиите на родителите ни няма да ни засегнат.

— Бях толкова беден, че живеех само с блокчета шоколад — оплакваше се често татко.

— Болшевиките пикаеха направо върху персийските килими на баба ми — повтаряше често мама.

Знаехме, че в живота ни няма да нахлуят главорези, които да започнат да се облекчават върху мокетите, и че на масата ни винаги ще има храна. Но за разлика от Кара бедността и гладът престанаха да бъдат за мен абстракция, откакто се превърнаха в част от професията ми.

Може би последният инцидент с мама е само поредният опит на Вера да докаже колко много страда от постъпките на Алън. Но ако се окаже, че не е така, не съм сигурна дали Кара ще го преживее. Маги е по-силната от двете или най-малкото винаги всички са смятали така. Поне двете с Кара да бяхме по-близки, поне да не ни бяха разделили умишлено от страх, че ще станем много силни и единни. Защото ако негодува само едното дете, значи вината все още може да не е в тях. Но ако и двете деца започнат да недоволстват, хората щяха да се позамислят. Отначало ние с Кара инстинктивно се чувствахме близки, емоционално свързани, въпреки че, естествено, преминахме през стадия на съперничеството, характерен за всички братя и сестри. Наричахме се с обидни думи, чупехме си играчките и понякога дори си желаехме смъртта. Но когато поотраснахме и изневерите на Алън станаха по-очевидни, а нервните кризи на Вера — по-явни, всяка от нас започна да се затваря в себе си и да се опитва да се справи сама, докато траят скандалите.

Алън беше успял да убеди Кара, че е посредствена, непривлекателна и глупава и че единственото, което се очаква от нея, е да се подчинява. Руса, синеока, с нежни черти и закръглено тяло като на Мадона на Ботичели, тя беше олицетворение на класическата представа за женствеността — всичко друго, но не и непривлекателна. И в никакъв случай не беше глупава — беше закърмена с класическата литература и от най-ранна възраст не беше престанала да поглъща книгите една след друга.

— Те попълват някаква празнота в мен — обясняваше тя. — Дават ми възможност да избягам на някое по-добро място.

Съвсем обяснимо е защо тя прие с благодарност да се подчинява във всичко на мама.

Вера поне демонстрираше, че се интересува от Кара. Сделката помежду им беше ясна — подкрепа за симпатия.

— Аз прочетох имената на наградените — съобщи гордо Кара един ден по време на вечеря.

— Ти си блестяща — отвърна мама.

— Бас държа, че не си единствената — каза татко, без дори да вдигне поглед от чинията си.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш нещо приятно? — извика Кара и скочи от масата.

Никога не бих се осмелила да задам подобен въпрос, защото проблемите ми с татко бяха много повече от нейните. Той ме тормозеше, защото бях различна, непокорна и привлекателна. Веднъж му се оплаках, че докато ми правеше пломбата, — зъболекарят беше сложил ръката си на гърдите ми.

— Сама си си го изпросила — отвърна грубо той. — Такъв ти е видът.

Тогава бях на петнайсет години и този отговор ме смути. Д-р Леви беше сложил ръка на гърдите ми, докато от устата ми се стичаше слюнка. За какъв вид можеше да става въпрос? Но когато веднъж Кара дотича вкъщи от парка и съобщи, че са откраднали колелото й, татко я разпитва в продължение на часове, за да се увери, че крадецът не е сторил нищо на самата нея. По-късно Вера твърдеше, че е постъпил така само защото Кара винаги е била толкова беззащитна. Татко не се съгласи с нея и каза, че се е притеснил само защото въпросният хулиган бил пуерториканец. А зъболекарят педофил беше евреин: как би могъл един евреин да стори нещо на дете, освен ако не е бил провокиран?

Юношеството ми напомняше излежаване на присъда в затвор, единственото ми желание беше дните и месеците да минат по-бързо, а мечтите за времето, когато щях да бъда голяма и свободна, ми помагаха да оцелея. И тъй като главата ми винаги беше пълна с нещо — планове, идеи, надежди, — дните и месеците минаваха бързо, а с тях и юношеството. При това двете с Кара често се срещахме на нашето скришно място, в банята, където течащата вода заглушаваше плахия ни шепот.

— Едва издържам — оплакваше се често тя, — но по-добре да постъпвам, както той иска.

— И аз едва издържам — съгласявах се аз, — но няма да го оставя да ме унищожи.

— Госпожо — обажда се шофьорът на таксито, — по-добре е да спрете да пушите. Много кашляте.

— Аз не пуша — отвръщам и изтръсквам пепелта.

— Тя не пушела — измърморва той. — Та затова пуши…

— Искам да кажа, че по принцип не пуша — прекъсвам го аз. — Малко съм нервна.

— Животът е твърде кратък, за да се нервираме — казва философски шофьорът.

Колко ли е кратко краткото през това снежно утро?

Като се опитваше да оправдае татко след една особено неприятна сцена, веднъж мама ни беше обяснила:

— Желанието на мъжа е подобно на физическа болка — то трябва да бъде задоволено на всяка цена.

— Това негов плюс ли е или минус? — осмелих се да попитам аз.

— Това си е точно това, което си е — отвърна тя.

Тогава разбрах, че отговорността за мъжкото поведение пада върху нас, жените, тъй като именно ние ги довеждаме до състояние на сексуална лудост. Следователно беше наше задължение да ги облекчим или да приемем те да се облекчават другаде.

— За тях това е толкова незначително, колкото да се отбият някъде да пийнат след работа — твърдеше мама.

И се опитваше да си вярва, защото това я крепеше.

— Май съм ви виждал някъде — може би съм ви возил и друг път?

— Не, мисля, че не — отвръщам аз и вдигам шала до носа си.

Той временно забравя за мен, защото зад нас се чува истинска какофония от клаксони. Подава се от прозореца и се провиква:

— К’во искате да направя — да литна ли? Животът е твърде кратък, за да го прахосваме в караници, момчета.

— Ако го кажете още веднъж, ще започна да крещя — изкрещявам аз.

Той се протяга.

— Искам да ви кажа нещо, госпожо — вие вече крещите. Що не запалите още една цигара, да се поуспокоите?

— Защото не искам друга цигара — отвръщам аз, борейки се със сълзите си. — Искам само да се добера до Пето Авеню и Осемдесет и трета улица. Моля ви се, закарайте ме там!

Винаги се сещам за пилета и диаманти, като си спомня как татко упражняваше властта си над мама.

Многобройни бяха вечерите в семейство Зомерс, когато той изхвърляше печеното пиле от масата, защото бил намерил някакво петънце от кръв под едното крило.

— Не можеш да сготвиш дори едно пиле — започваше проповедта си той. — Пък аз ти давам всичко.

Обляна в сълзи, мама скокваше от масата, втурваше се в спалнята и изхвърляше през прозореца диамантите си.

— Виж какво мисля за твоето „всичко“ — викаше тя.

В това време Джонъси спокойно почистваше от пилето, а ние с Кара се втурвахме надолу по стълбите, за да вземем диамантите.

— Пилето пак ли беше недопечено? — питаше неизменно портиерът и поклащаше глава.

Днес лицето на портиера на № 1014 на Пето Авеню е пребледняло. Помага ми да изляза от таксито и обяснява:

— „Бърза помощ“ и полицията са горе…

Това е по-скоро въпрос, отколкото съобщение и той разтревожено очаква да му обясня какво става.

— Благодаря — отвръщам и влизам направо във фоайето.

Докато се качвам с асансьора, в ушите ми звучат думите на татко:

— Това вече не ме впечатлява. Всичко е само театър.

Тогава защо Вера Зомерс беше погълнала цели трийсет таблетки по 0,25 милиграма, които обикновено се предписват в минимални дози при сърдечна недостатъчност? Научих го от единия от двамата широкоплещести стажант-лекари веднага след като влязох в апартамента. Видът и количеството на това, което бе погълнала мама, били уточнени веднага след като Джонъси се обадила в полицията.

Екипът на „Бърза помощ“ пристигнал с всичко необходимо за спасяването на един човешки живот. Намерили празната кутийка от лекарството до леглото на Вера, а надписът й показвал, че е предписана на Кит Робинсън, съпруга на Джонъси. Джонъси се кълнеше, че той така и не се е докосвал до таблетките въпреки сърдечната криза преди няколко месеца, тъй като отишъл да се възстанови в Алабама и вече се чувствал чудесно. Но това няма никакво значение в момента, защото от хапчетата е останало само празното шишенце и бяло памучно тампонче.

Отговорът на въпроса защо Вера е погълнала тези хапчета без съмнение се намира в елегантния розов плик с надпис: „До тези, които това би могло да интересува“, подпрян на шишенце с парфюм върху ръчно изрисувания скрин от осемнайсети век, използван единствено за нейното бельо. Пъхам писмото в джоба си и с ужас наблюдавам отвратителната сцена, която се разиграва пред очите ми.

Само преди минути Вера е била пренесена от банята, където стояла на колене пред тоалетната чиния и издавала неподдаващи се на описание звуци, които наподобявали повръщане.

— Майко! — викам аз и се спускам към нея. — Майко!

Стажантите ме избутват настрани и ми обясняват, че лекарството, взето в такива големи дози — струва ми се, че казаха „смъртоносни“, — предизвиква не само повръщане, а и други неща.

— Какви други неща? — викам аз и се облягам на стената.

Вие ми се свят.

Стажантът джвака дъвката си и не отговаря. Вместо това той слага мама върху килима в спалнята и забива във вената й игла, свързана с кафява гумена тубичка.

— Какво правите? — крещя аз, като се суетя наоколо.

Той дори не ме поглежда.

— Противоотрова — отвръща задъхано.

Едва се сдържам да не я покрия с нещо, защото пеньоарът й се е разтворил и гърдите й се виждат. Повдига ми се.

С обляно в пот разтревожено лице, Джонъси връхлита в стаята и сграбчва ръката ми.

— Никой мъж не заслужава да се умира заради него — ридае тя.

— Мама не умира, Джонъси — отвръщам решително. — Тя ще се оправи.

— Този път не — стене тя. — Не, този път със сигурност няма да се измъкне.

— Млъкни! — съскам. — Замълчи, Джонъси!

Тя ме прегръща с огромните си ръце и шепне:

— Горкото дете, горкото дете.

Един полицай извива назад главата на мама, за да й направи изкуствено дишане уста в уста. Вторият стажант свързва два проводника точно над сърцето й.

— Опитвам се да засиля сърдечната дейност! — вика на колегата си. — Пулсът й ми се губи.

— Не спирай да дишаш в устата й! — крещи той. — Не спирай да дишаш!

Всичко е като в мъгла — ръце, крака, метал, проводници, туби; дори тялото на мама, драматично простряно на пода. Облягам се на Джонъси, струва ми се, че губя съзнание.

— Направи й два електрошока и после използвай вакуума! — вика някой.

— Отворена ли е вената?

— Отворена е, дай четири дози верапамил.

— Слагай го бързо — да опитаме да спрем аритмията.

— Продължавай масажа, остават ни само три минути.

Тялото й подскача нагоре-надолу като парцалена кукла, движено от усилията на четиримата мъже, които отчаяно се опитват да върнат живота в него. Но дори през сълзите си виждам, че всичко това е безполезно. Животът изтича от нея толкова бързо, че състезанието вече е изгубено.

— Дишай! — изкрещява единият полицай. — Дишай!

— Моля те — плача аз, чувствайки се толкова безпомощна, — моля те!

Стажантът, който натиска гръдния й кош на равни интервали, се отдръпва, докато другият разтърсва цялото й тяло с медицинска вендуза.

— Натисни отново, не спирай — нарежда той, — сърцето й бие като маракас, изпускаме я.

— Божичко, — изпищява Джонъси.

— Не! — викам аз. — Моля ви, не я изпускайте!

— Не усещам пулса! — възкликва стажантът. — Сигурно вече са настъпили мозъчни увреждания — тя е в това състояние повече от петнайсет минути.

— Няма смисъл — мънка някой, — оставете всичко.

— Не! — изпищявам и се втурвам към тях. — Не я оставяйте!

— Не изглежда добре — казва единият полицай, като ме възпира.

Чертите й като че се размазват, лицето й вече подпухва и посинява. Няколко души със съчувствени погледи ме вдигат от пода. Кара връхлита в стаята, по миглите и по русите й коси още има снежинки, по лицето й се стичат сълзи. Поглежда към мама и изпъшква глухо, деликатната й ръка политва към устата. Хвърля се в ръцете ми с плач.

— Обичам те, Маги. Нека не се караме повече.

— Не, Кара — прошепвам като замаяна аз. — Животът е твърде кратък.

Всичко свърши. Няма какво повече да се направи, освен да се махнат тубичките, да се отделят проводниците и всичко да се подреди в червената кутия. Полицаят, който й беше правил изкуствено дишане, сега седи на пода и се опитва да регулира собственото си дишане.

— Съжалявам — казва тихо той.

Радиостанциите на стажантите сигнализират, че някъде има нов спешен случай на друго място, където все още се надяват. Изглеждат толкова смутени, докато прибират вещите си, че ми се иска да ги успокоя, да ги уверя, че наистина направиха всичко възможно. И въпреки че те вече са свързани завинаги с мен по някакъв необясним и ужасен начин, в този момент аз не мога да намеря подходящите думи. Ако можех да започна деня отново, като изляза от стаята и след това се върна, може би щях да я видя да седи на леглото и да чете вестника на руски език, същия вестник, който поглъщаше жадно всяка сутрин без изключение. Ако затворех очи и след това ги отворех много бързо, може би щеше да се окаже, че нищо не се е случило.

За някои загуби в живота не съществува утеха. Кара плаче на рамото ми, ноктите й се забиват в гърба ми. Джонъси изскача от стаята с пронизителен вик, който ще отеква в ушите ми с години.

— Починалата — казва полицаят — ваша майка ли беше?

Трябва ми цяла минута, за да разбера за какво говори. Починалата, която има предвид, е наистина моята майка, въпреки че за нея вече се приказва в минало време. Ако преминаването от живота към смъртта беше само въпрос на граматика, тогава една — единствена лека корекция щеше да бъде достатъчна, за да обърне целия този процес. Тогава можех да кажа учтиво:

— Извинете, но вие допуснахте граматическа грешка. Тя е моята майка.

При вида на лицето ми собственото му лице се изкривява от мъка.

— Много съжалявам, но трябва да напиша името и възрастта й в този формуляр. Самоубийството е работа на полицията.

Колко странно — Вера Зомерс, която през целия си живот не беше направила никакво нарушение и нямаше дори глоба за неправилно паркиране; сега беше извършила криминален акт. Последното й действие на този свят е жестоко насилие върху собственото й тяло. Какво е наказанието за това? Смърт? И кой би могъл да се заинтересува от това, когато по улиците на Ню Йорк лежат човешки тела, а в Ливан труповете се хвърлят безцеремонно в общи гробове?

Санитарите внимателно вдигат парцалената кукла, чиито ръце и крака се полюшват безжизнено от двете страни на тялото й, и я слагат върху разхвърляното легло. Покриват я с белия ажурен чаршаф от комплекта, който тя беше купила миналата година на януарската разпродажба на „Сакс“. Колко странно, че сега се сещам за това, и каква ирония на съдбата е, че една година след това го използват, за да покрият безжизненото й тяло. Дали наистина по лицето й е изписана изненада, или само си въобразявам? Може би е учудена, че в крайна сметка наистина извърши това ужасно дело! Кажи, че съжаляваш, мамо, и може би ще имаш още един шанс. Сама се извини и ще се изправиш — спомняш ли си, така ни казваше, когато бяхме малки и все още вярвахме, че нашето семейство е като другите. Закривам с ръце очите си и се опитвам да заглуша ехтящите в главата ми думи. Казват, че когато някой се давел, целият му живот минавал като на лента пред очите му. Никога обаче е са казвали, че когато умре някой от родителите, всичко, което някога е казвал, отеква отново и отново в главата ти, докато не настъпи оглушителна тишина, по-безжалостна и от думите. От този момент нататък съм осъдена само да си спомням за нея. Всякакво движение напред е спряло. Поемам си дълбоко дъх и пошепвам на Кара:

— Къде е Стивън?

Тя продължава да притиска лицето си към моето. Плаче така, като че ли сърцето й всеки момент ще се пръсне. И то наистина ще се пръсне, както и моето, само че точно сега трябва да се занимаваме с друго.

— Болница — успява да избърбори тя.

— Извинете, може ли да дойдете в другата стая? — пита полицаят.

— Кара — казвам тихо, — да отидем в другата стая.

Другият полицай идва към нас, за да ми помогне. Но ние можем да се справим и сами. Кара подсмърча. Водя я надолу по стълбите като слепец и леко я насочвам към всекидневната, където тя се тръшва на един стол.

— Обичам, те, Маги — казва сестра ми и бърше очите си.

— И аз е обичам, Кара — отвръщам и се чудя защо ни беше нужна трагедия от такъв мащаб, за да признаем чувствата си. — Отивам да видя само какво става с Джонъси и се връщам веднага.

Джонъси е коленичила в кухнята. Видът на огромното й тяло, застанало в молитвена поза край машината за миене на чинии, ме изумява. Но всъщност всичко, което става днес, ме изумява.

— О, Маги — проплаква тя. — Какво ще правим?

— И аз не знам, Джонъси — отвръщам, потупвайки успокоително лицето й. — Ела при нас във всекидневната.

Тя се изправя с усилие и заявява:

— Маги, няма да работя за него и за онази Лорета.

— Коя Лорета?

— Любовницата на баща ти — ето коя. Няма да стоя повече в тази къща — казва решително тя.

Обгръщам с ръце обемистите й рамене.

— Кажи ми за какво става дума. Не разбирам…

Но всъщност разбирам, и то много добре.

— През последните няколко години всеки път когато майка ти отидеше някъде или просто останеше да спи у сестра ти, той я водеше тук. Мислеше, че на мен не ми пука, но грешеше. Никога не съм споменавала нищо, защото се страхувах, че може да се случи това — и ето че то все пак стана.

Джонъси продължава да ридае.

— Защо не каза на Кара или на мен? — питам аз с усещането, че пак започва да ми се повдига.

— Кара си имаше достатъчно грижи с децата, а ти никога не беше тук.

Това сигурно е забило последния гвоздей в ковчега на брака им. Но да я води у дома — в дома на майка ми, в леглото й! Какъв трябва да е мъжът, който може да го направи?

— Жена ми не е тук — беше ми казал веднъж един женен мъж. — Ела да прекараме заедно уикенда в моята къща в Хемптън.

Отидох, защото той беше страхотно привлекателен, а аз — безнадеждна оптимистка. Всичко се провали в момента, в който колата зави по тяхната алея и в очите ми се наби надписът от красивата табелка: „ЛЕБО“. ЛЕ от нейното име — Леа, и БО от неговото — Боб. Но нещата тепърва щяха да се влошават. Докато седяхме в кухнята и „БО“ правеше коктейлите, аз бях обзета от чувство за вина при вида на нейните тигани, буркани, престилки, готварски книги и кърпи за чиниите. Така че, когато легнах от нейната страна на леглото, в мен беше толкова трудно да се проникне, колкото между разтворените листенца на изсъхналите лалета върху тоалетката на Леа, отрупана с лосиони, кремове и парфюми. Но нахлуването в тялото ми не беше нищо в сравнение с нахлуването в нейния интимен свят. Какъв трябваше да е мъжът, направил това? Неговата липса на чувствителност можеше да се мери само със собственото ми отчаяние. Аз имах нужда от някого — дори само за момент и дори ако той не беше истински мой.

— Бракът ми е свършен — каза безгрижно той.

Всъщност бракът му беше здрав като скала — „ЛЕБО“, изсечен в скала.

Тогава Кара ме утешаваше:

— Не трябваше въобще да се захващаш с мъж, който не може да ти даде домашния си телефонен номер.

Обичах я заради тези думи, въпреки че понякога от тях болеше. Така че как бих могла сега да се сърдя на Лорета, която и да е тя, че е очаквала нещо от татко? И въпреки всичко я обвинявам и ще я обвинявам до края на живота си.

Подът внезапно се разтваря и ме засмуква в нещо като черна дупка, или поне на мен така ми се струва, докато през това време един глас, който едва разпознавам, обяснява на стажантите, че няма смисъл да пренасят тялото до градската морга.

— Ще се обадим на домашния си лекар и след това ще я пренесем направо в траурната зала — казвам аз.

— Ще я носят в траурната зала — обяснява единият по радиостанцията си.

Другият сгъва носилката до входната врата и се готви да изнесе цялата екипировка към асансьора.

— Жалко, че не успяхме да направим повече — казва той, — но тя наистина не се е шегувала — да вземе трийсет от тези таблетки.

— Извинявайте — намесва се единият полицай, — но трябва да попълня този формуляр.

Разбира се, че трябва; да, аз съм Маги Зомерс, благодаря на всички ви за вашето съчувствие, шокът наистина е ужасен, защото тя беше нашата майка — отново това минало време, — но моля ви, не пишете „самоубийство“.

— Бихте ли ми казали името и възрастта й?

Защо ми е толкова трудно да му отговоря?

— Вера Зомерс — произнася Кара. — Седми октомври 1918 година.

Пред очите ми изниква надгробният надпис: „Родена на седми октомври 1918 г. — починала на двайсет и девети декември 1982 г.“ Дали би било приемливо да споделя с гравьора, че през живота си тя е умирала хиляди пъти? Дали би било прекалено абсурдно да поискам всички тези дати да бъдат включени в надгробния надпис — с по-малки букви, разбира се, — докато се стигне до тази последната, която ще бъде най-отдолу? О, мамо, ако беше изчакала само още един ден, щеше да се запознаеш с Ави. Ави, който утре пристига в Ню Йорк и вече е закъснял с цял ден. Той никога няма да види мама и поради някаква непонятна за мен причина мисълта за него отприщва сълзите ми.

Кара ме потупва по ръката и прошепва:

— Дръж се, Маги.

Офицер Горти е симпатичен човек. Също и офицер Рамбусто.

— Вашият лекар може да изпрати смъртния акт където трябва. Сигурен съм, че знае всичко, което трябва да се направи. Засега аз пиша „сърдечна недостатъчност“ в моя формуляр.

— Благодаря — казвам, духайки носа си.

— Много мило от ваша страна — добавя Кара с треперещ глас.

— Тръгваме си веднага, ако сте сигурни, че нямате нужда от нас — предлага офицер Горти.

— Ще се оправим сами — отвръщам, бършейки сълзите си. — Благодаря ви още веднъж.

— Ще ви изпратя — предлага Кара, безупречна домакиня както винаги.

Джонъси тръгва след нея.

Когато се връща, Кара прилича на диво животно, ноздрите й потрепват, а очите й блестят като два сини камъка.

— Джонъси току-що ми каза за Лорета — съобщава Кара.

— Изненадана ли си?

— Не; само съм вбесена, че не е имал благоприличието поне да не я води вкъщи. Не се е погрижил да не смесва нещата. Неговата непрекъсната поредица от жени уби мама и аз никога няма да му го простя.

— Не е имало никаква поредица — отговаря уверено Джонъси. — Все същата жена е от времето, когато бяхте малки.

Значи Лорета е нещо като „роднина“.

— Питам се, дали тя е била причината за онзи Великден или за онази нощ в болницата?

Кара като че ли е притеснена.

— Маги, доста си пребледняла!

— Може би и мен ме е хванал грипът за капак. Мислиш ли, че е същата?

— Коя?

— Тази, с която е бил от времето на нашето детство.

— Така мисля — отвръща Джонъси. — Все една и съща е, откакто си спомням.

Кара се разплаква отново.

— Няма никога да му простя.

— О, Кара — възкликвам и се спускам към нея.

— По-добре иди да се обадиш на доктор Мендел — подсмърча сестра ми, — а аз ще позвъня на Стивън.

Но когато се обръщам, за да тръгна към телефона, тя сграбчва ръката ми и възкликва:

— О, Маги, какво ще правим сега?

„Какво ще правим сега?“ съвсем не е лесен въпрос. Той предполага широк диапазон отговори. За момента все пак опитвам да се концентрирам върху прагматичния аспект на въпроса, тъй като се намираме в доста особено положение; с две думи, мама лежи на леглото си, което е сравнително нормално, като се има предвид, че е два часа следобед, но освен това тя е и мъртва. Тъй като професията ми ме е сблъсквала доста често с тази мрачна страна на живота, аз имам поглед върху човешката природа, която понякога е напълно скарана с общоприетите представи за цивилизовано поведение. С други думи, най-лошото тепърва предстои. В същото време обаче е безполезно и непредпазливо да предупредя Кара, че следващата фаза от този кошмар ще бъде дори по-непоносима от първата.

— Трябва да стиснем зъби и да изтърпим всичко — отвръщам.

— Маги — казва Кара с особен израз на лицето си, — забравихме нещо.

— Какво?

— Все някой трябва да каже на татко, не мислиш ли?

Не е изненадващо, че нито една от нас не го е сторила, а още по-малко изненадващо е, че никой не иска да го направи.

Кара успя да открие Стивън в психиатричното отделение на нюйоркската болница. В първия момент шокът отнема способността му да говори, след което първите му думи изразяват загриженост за нас.

— Наистина съм щастлива с него — казва замислено Кара. — Той ми е невероятно предан.

— Защо му беше толкова ядосана в Аруба?

— Обвинявах го, че заради него пак съм бременна, което беше пълна глупост.

— Искаш ли още едно бебе?

— И да, и не — отвръща с незабележима усмивка Кара. — Искам да правя нещо, тъй като децата вече ходят на училище. Струва ми се, че мисълта да тръгна на работа ме плаши. Пък и защо трябва да сменям професията си, щом се справям така добре с досегашната?

— А какво ще кажеш за обратното? Досега да си се справяла добре навън и след това да решиш да станеш майка?

Кара ме поглежда заинтригувана.

— Това наистина ли те интересува?

— Може би — казвам и свеждам поглед.

— Ами жените, които постъпват по този начин, обикновено решават да станат майки след навършването на тридесетата си година, което означава, че те наистина го желаят. Направили са своя избор.

Д-р Мендел беше не по-малко шокиран от нас при вестта за случилото се и ме увери, че ще дойде до половин час.

— Той всъщност се разплака по телефона. Никога не съм предполагала, че може да се разстрои толкова.

— Все пак те се познават от много отдавна — казва Кара.

— Знам, но докторът винаги се е държал студено.

— Какво ти каза?

— Там е работата, че той почти не можеше да говори, само измънка нещо от рода на това, че ще каже на Лорета да отмени всичките му прегледи за следобед.

Очите на Кара се присвиха.

— Лорета? Каква Лорета?

— Сестрата.

До този момент не ми беше минало и през ум.

Безупречно облечен с вълнено бежово спортно сако, светлокафяви панталони и палто от камилска вълна, д-р Хаймън Мендел влиза в апартамента със скръбен израз на загорялото си сурово лице. Мендел беше израснал с татко в оня квартал, за който никога не се говореше, и след дипломирането си беше живял достатъчно дълго в Лондон, за да придобие типичен английски акцент, слабост към топлата бира и необикновено благоговение към монархията. Хай беше предпочитан от всички домакини гост, вечен ерген, който веднъж беше отсякъл, че възрастта на човека е без значение, докато не се ожени.

Той никога не беше успял да се сближи с нас: ние дори отклонявахме вежливо поканите за уикендите, ако знаехме предварително, че той ще бъде там.

— Не ми харесва как нарича мама „Верушка“ и как се преструва, че чете само страниците за изкуството и свободното време в „Таймс“.

— А пък само как смърди на „Арамис“ и говори за роялистите, като че ли всичките са му приятели — оплаквахме се една на друга ние с Кара.

Все пак между нас и Хаймън Мендел винаги беше съществувало негласно взаимно споразумение за поддържане на учтив и приятелска фасада. Въпреки всичко той беше жизненонеобходим за нашия душевен покой, беше ни безкрайно предан и винаги готов да ни помогне при всякакъв проблем с мама.

— Кара, Маги — започва той като същински принц Филип, — смазан съм.

Въпреки престорения му маниер на говорене това, изглежда е наистина така, защото той не спира да плаче.

— Благодаря — казвам аз.

— Много хубаво, че дойде — добавя Кара.

И въпреки че изглежда искрен, този прекален показ на чувства ми се струва доста странен и дори неуместен.

— Къде е тя?

— Там — отговаря Кара и му прави път.

Той ми подава палтото си и влиза в спалнята.

Кара явно също е смаяна от особеното му поведение, защото вдига рамене и клати глава. Внезапно се чува стон, последван от пронизителен вик и задушени ридания.

— Може би трябва да отидем при него — предлагам аз.

— Не мога, Маги — отвръща Кара. — Отиди ти.

— Добре ли си, Хай? — питам аз и задавам до него.

— Това е ужасно. Едва вчера се видяхме…

Кимвам и гледам как внимателно отмята покривката от мама и допира лъскавата си слушалка до гърдите й и два треперещи пръста до сънната й артерия.

— Страхувам се, че действително е мъртва — казва той и отново заридава.

Блестяща диагноза, няма що!

— Ако това е прекалено мъчително за вас, бихме могли…

Прекъсва ме с махване на ръката си и подсмърчайки, отговаря:

— Не, не, всичко е наред… Просто… е посиняла…

— Защо не попълните това в другата стая — предлагам аз.

Очевидно попълването на смъртния акт е свръх силите му. Хай изпуска химикалката, скрива лице в ръцете си и започва да плаче.

— Много съжалявам. Може би наистина е по-добре да отидем оттатък.

Излиза от спалнята, залитайки, без да погледне дали го следвам. Във всекидневната се насочва право към колекцията от бутилки върху бюфета до прозореца. Кара го наблюдава внимателно, докато той си налива щедро от гарафата с шери в голяма чаша.

— Полицаят написа „сърдечна недостатъчност“ — казва нерешително сестра ми.

— Много почтено от негова страна — изграква Хай. — Без това Вера си имаше достатъчно проблеми.

Откога смъртта е проблем и за тези, които вече не са живи?

— Искате ли да се обадя в „Риджънси“? — пита той. Забелязвам, че изглежда значително по-добре след изпиването на шерито.

„Риджънси“ е Харвард сред траурните зали и за по-голямо удобство е разположена в квартала. Там е „Гристед“, която прави доставките в магазините за хранителни стоки, „Първокласните меса“ на Ървин за неизменните печени ребра, които се сервират всеки четвъртък, и фурната на Антоан, специализирана в производството на шоколадов мус и тестени закуски с ниско съдържание на холестерин. Там е и ателието за химическо чистене „Делукс“, където за почистването на едно палто взимат почти толкова пари, колкото са дадени за купуването му. Там е също и пералнята „Сайгон“, собственост на двама братя виетнамци, които все още носят бойните якета на военноморската флота на Съединените щати и които слагат татковите ризи на онези хубави бели пластмасови закачалки, подредени в гардероба ми. „Пърмънънтли потид“ отговарят за ежеседмичната доставка на цветята, които изпълват апартамента на семейство Зомерс и които са безупречно аранжирани от симпатичния грък и от не по-малко привлекателния му син. Но колкото и жизненоважни да са тези търговци за жителите на нашия богаташки район, те все пак отстъпват първенството си на „Риджънси“. Всички от квартала знаят, че последната покупка, окончателната доставка ще бъде тази на тялото им директно към въпросната траурна зала.

— Ако им се обадите, Хай — казвам аз, — ще ни помогнете много.

— Освен това — допълва Кара, като ме дърпа за ръката, — ние трябва да отидем в банята.

Мендъл ни поглежда особено, докато вдига слушалката на телефона.

Ето ни отново тийнейджъри, шепнещи крадешком в банята, докато течащата вода заглушава думите ни.

— Как мислиш, защо е толкова покрусен? — пита Кара, разполагайки се върху капака на тоалетната чиния. — Да не би да знае за Лорета?

— Не знам — отвръщам и се подпирам на умивалника. — Учудвам се единствено на издръжливостта ни.

Кара отмята кичур коса от челото си, а огромните й сини очи отново се напълват със сълзи.

— Знаех си, че това ще се случи рано или късно. Предусещах го някак си и го очаквах.

— Как можеш да го кажеш?

— Но това е самата истина — отговаря, без да се смути, тя. — Ти беше далеч оттук и не си разбрала колко се беше побъркала Вера през последните години.

— Сърдиш ли ми се?

— Не — отвръща уморено тя. — Вече не, но по едно време ти бях доста сърдита. Ти избяга от нея, отдели се. Тя ми се обаждаше всяка сутрин в седем часа, за да се оплаче и да поплаче заради татко. Не знам как се е чувствал Стивън, защото тя се държеше ужасно към него почти през цялото време. Не ми беше лесно да се справям с нея, а трябваше да се грижа и за децата, за къщата и за Стивън. Идваше ми множко.

— Защо не ми се обади?

Кара се изсмива.

— Как да те открия? Често не знаех къде точно се намираш.

— Винаги можеше да ме намериш чрез нашето представителство.

— И какво според теб трябваше да им кажа, може би да ги помоля да те издирят на поредната ислямска конференция някъде в Южен Йемен? Хайде, Маги, нямаше начин да вляза във връзка с теб, защото ти самата беше уредила така нещата?!

— Значи все пак ми се сърдиш, защо не си признаеш.

Тя вдига ръце.

— Окей, сърдя ти се. И какво сега, това променя ли нещо?

Кара поклаща глава.

— Най-ужасното от всичко е, че се сърдя повече на себе си, задето съм такава глупачка.

— Защо да си глупачка?

— Защото през всичките тези години играех ролята на добрата за сметка на собствения си живот.

Думите й ме попарват като вряла вода.

— И какво излиза от всичко това — че аз съм лошата?

Но тя явно няма намерение да се въздържа повече.

— Не, Маги, излиза, че си умната, защото ти просто правеше това, което ти харесва, без да се замислиш, че аз може би съм притисната от всички семейни проблеми.

— Щеше да бъде много по-добре, ако ги споделяше с мен поне от време на време. Всеки път когато се обаждах и питах за мама и за децата ти, ти неизменно ми отговаряше, че всичко е наред. Сякаш умишлено ме изолираше.

— Никога не сме били близки — казва неуверено тя, — може би затова. Или може би се страхувах, че понеже си толкова силна, ще вземеш нещата в свои ръце и тогава няма да имам…

Кара млъква.

— Нищо? — довършвам тихо аз. — Това ли имаше предвид?

За миг двете неволно се усмихваме.

— Мама и татко те обичаха, знаеш ли? — казва тя сякаш за оправдание.

— О, нима?

Дали пък наистина не са ме обичали през всичките тези години, през които растяхме?

— Винаги и за всичко виновната беше Маги — дори да видят теб с изцапани ръце, все успяваха да обвинят мен; твърдяха, че ставаш все по-лоша под мое влияние.

Ледено спокойствие обзема Кара.

— Защо в крайна сметка винаги ми домъчнява за теб? — пита тихо тя. — Защо те съжалявам, след като така добре уреждаш живота си?

— И за това ли ми се сърдиш?

Моментът е напрегнат както винаги когато се докоснем до тази тема. И той продължава доста дълго, а през това време и двете се опасяваме, че може би сме отишли твърде надалеч и сме загубили способността си да продължим — да продължим да усещаме дори тази враждебност помежду си. Поглежда ме се в очите и всяка от нас търси начин да започне отначало. Кара отива до мивката и наплисква с вода лицето си. Хвърля поглед в огледалото, след което очите й се спират на мен.

— Мисля, че не е справедливо да те обвинявам. — Замълчава и добавя:

— Мисля, че не бива да допусна завистта ми да обърка нещата.

— Какво — как можеш да ми завиждаш? Ти имаше същите възможности, но направи друг избор.

— Предполагам — изрича бавно тя, — че започнах да разбирам как съм провалила своите възможности едва когато ти започна да жънеш успехи. Предполагам, че не съм оценила онова, което притежавам.

Опитвам се да я избавя от заблудата й, да изясня нещата. Яснотата обаче никога не е била в основата на нашите взаимоотношения. Така че защо сега трябва да е по-различно?

— Кара, можеш да започнеш да се занимаваш с друго винаги когато пожелаеш, и в същото време ще имаш семейството си. А през всичките тези години аз страдах от нещо, което не си изпитвала.

— От какво?

— От самота.

Кара слага ръце на раменете ми.

— Човек може да се чувства много самотен дори и когато е заобиколен от цяла тълпа.

— Имам нужда от сестра си — казвам аз и я прегръщам.

Раменете й потръпват и тежко въздиша, сетне отвръща:

— Аз също.

На вратата се почуква.

— Кой е? — провиква се Кара.

— Стивън.

Тя отваря вратата и се хвърля в обятията на мъжа си.

— Толкова се радвам, че си тук.

После вдига глава от рамото му и очите ни се срещат. Разменяме си особен поглед, знак, че всяка е разбрала радостите и тревогите на другата.

Стивън изглежда объркан при вида на облените ни в сълзи лица и разчорлените ни коси. Положително не разбира какво става, но винаги му е липсвало въображение.

— Зле ли ти е Кари, или просто си разстроена?

Тя ме поглежда.

— Не, само разстроена, а банята винаги е била любимото ни място — нали така, Маги?

Той не е подготвен за това, чувства се като натрапник.

— А ти, Маги — пита той, верен на дълга си, — държиш ли се?

— Да — отвръщам, като плискам студена вода на лицето си. Кара все още стои в обятията му и изглежда някак си по-дребна, по-крехка.

— Мендел обади ли се в „Риджънси“? — пита тя и се измъква от прегръдката му.

— Той изглежда доста зле, затова се обадих аз. Казаха някой член от семейството да отиде и да уговори с тях подробностите. Искате ли аз да се заема с това?

И двете отговаряме едновременно.

— Не, ние ще отидем.

Стискам здраво ръце, за да не загубя съвсем контрол над движенията си. Внезапно се чувствам безсилна и толкова уморена, че бих спала непробудно пет години.

— Има нещо, което можеш да направиш — обръщам се към Стивън.

— Какво е то?

— Да се обадиш на татко и да му кажеш какво се е случило.

Зет ми е изненадан.

— Искаш да кажеш, че още никой не е сторил това и че той все още не знае?

Кара кимва.

— Бяхме много разстроени.

Стивън ми хвърля един поглед и поглажда замислено брадичката си.

— Значи наистина не сте го направили.

Като че ли е очаквал повече от мен.

— Не — отговарям аз, вече от вратата. — Мисля, че не ми е чак толкова симпатичен, че да му съобщавам приятни за него новини.

Кара се изсмива нервно.

— Тя нямаше предвид точно това.

Стивън не изглежда особено очарован, струва му се, че е изпуснал нещо, че е останал извън играта.

— Вярно ли е?

Продължавам пътя си.

— Ти си психиатърът, Стивън, ти трябва да кажеш.

С пастелносините си килими, с кристалните полилеи и репродукциите на картини от епохата на кралица Ана окачени в приемната, домът за траурни обреди „Риджънси“ прилича на всичко друго освен на това, за което е предназначен. Единственото, което напомня за траурните функции на дома, са тъжните физиономии на персонала и мрачната органова музика, проникваща иззад редицата затворени врати. Докато следваме надолу по стълбите русокосия си придружител, не усещаме никаква миризма на формалдехид, никаква следа от онези стаи в мазето, където се изцеждат и последните остатъци живот от скъпите покойници. Въпреки всичко е малко зловещо да си представяш какво има зад всяка една от затворените врати, край които минаваме, пресичайки постлани с дебели килими коридори. Най-после стигаме до просторен слънчев кабинет.

— Мога ли да ви изкажа моите най-искрени съболезнования — казва г-н Ланс, покланяйки се леко. — Коя от вас е опечалената?

Ако днес трябваше да се даде награда за най-глупав въпрос, този щеше да бъде победителят — без никакво съмнение. С подпухнало лице и подути от плач очи Кара изглежда така, сякаш току-що алигатори човекоядци са изяли пред нея целия й екипаж. А аз не мога да овладея хълцането си, започнало, откакто двама служители на „Риджънси“ дойдоха да пренесат тялото на мама с една ужасна черна носилка. Малките глътки въздух, които успявам да поема, са изхвърляни под формата на нервни оригвания.

— И двете — отвръщам.

— Моите искрени съболезнования — казва той, покланяйки се отново. — Покойната е майка ви. Разбира се. Вече виждам приликата. Естествено, искате да я изпратите по начин, достоен за елегантната жена, каквато е била.

Кара се отпуска на стола си с безразлично лице и заявява:

— Сестра ми ще се заеме с това.

„Благодаря за привилегията“ — мисля си, като се питам какво още трябва да изтърпя.

— Е, добре — казва г-н Ланс, навлажнявайки с език тънкия си пръст, преди да разгърне страниците на лъскавия каталог. — Ето някои от ковчезите със съответните им цени, а точно под тях е общата цена — тоест на балсамирането, стаята за нощта преди погребението, залата за церемонията, включително музиката, и, разбира се, трите лимузини, които ще откарат майка ви и най-близките роднини до гробището, като се плаща на миля; но когато разстоянието е повече от петдесет и пет мили, се плаща допълнително плюс таксите.

Усещам да ме обзема все по-силна неприязън, но като добре възпитана жена бързам да уверя г-н Ланс, че обясненията му са били за мен от голяма полза.

— Благодаря, всичко е напълно ясно.

Той си поема дъх, отмята кичур побеляла коса от стоманеносините си очи и продължава:

— Гробарите се осигуряват от гробището; а сега, ако ме последвате, ще ви покажа някои от нашите ковчези.

Изправям се, като се хващам за стола, за да запазя равновесие.

Г-н Ланс навива златния си джобен часовник, като го държи до ухото си.

— Тръгваме ли?

— Предполагам ще чакаш тук?

— Ако нямаш нищо против, Маги — отговаря кротко Кара, — не се чувствам много добре.

— Дължа ти го, нали? — казвам аз, потупвайки я по главата.

Отново започва да ми се повдига, когато влизаме в слабо осветената стая с мирис на кедър и бор, запълнена с всякакви ковчези. Внезапно си давам сметка, че досега не съм се сблъсквала с нищо подобно. Мама е мъртва и аз съм тук, за да й избера подходящ ковчег.

— Господин Ланс — започвам колебливо.

— Разбирам — казва благо той и хваща ръката ми.

Тръгваме бавно назад към кабинета му, приятно ми е да усещам допира на силната му ръка.

— Аз ли да говоря? — питам аз и сядам до Кара.

— Да — отвръща тя, като едва помръдва устните си.

Поемам дълбоко дъх и казвам:

— Моля ви, господин Ланс, бихте ли се заели с уреждането на всичко…

— Всичко е уредено предварително — отвръща той с леко объркан вид. — Остава само да се избере ковчегът. Разбирате ли, оня път не остана време. Беше един вторник, ако се не лъжа. Покойната каза, че имала среща…

Очите на Кара се разширяват от ужас — започва разбира нещо, което трудно би могла да понесе.

— Недей — казвам аз, докосвайки нежно ръката й.

Г-н Ланс кимва.

— Ще ви изпратя фактурата.

Кара се държи здраво за мен; бавно се връщаме към апартамента и оставяме плитки следи по снега, който вече покрива улиците. Леденият вятър, брулещ лицето ми, ме кара да се чувствам по-силна и аз имам нужда от това, тъй като ми предстои да се справя със следващата фаза на този кошмар.

— Тя сама си е уредила всичко — казва тихо Кара. — Защо?

— Защото явно го е планирала, пък и нали познаваш мама — всичко е наред само ако го е свършила лично.

Джонъси ни посреща на вратата и ни обяснява как ще протече траурната церемония.

— Изпратих бялата й рокля с кристалните копчета.

Кара пребледнява, когато Джонъси продължава:

— Поискаха нейна снимка — да видят как е изглеждала, преди да…

— Стига, Джонъси.

Стивън идва до вратата, хваща жена си за ръка и я повежда към всекидневната.

— Обади ли се на татко? — питам аз, вървейки след тях.

— Да, идва насам.

— И той какво каза? — пита Кара.

— Беше шокиран, не можеше да повярва.

Кара събира сили.

— Това ли е всичко? Не каза ли нещо друго?

— Какво например, Кара? — пита внимателно Стивън.

Сестра ми мълчи.

— Какво да каже, Кара? Няма нищо за казване — заключавам аз.

Трябва да направим списък на хората, на които да се обадим, да изпратим съобщение във вестника и да напишем некролога. Хиляди неща трябва да се свършат преди погребението, до което остават по-малко от двайсет и четири часа. Кара и Стивън седят на дивана, подложили жълти възглавнички на краката си и пишат.

Аз седя по турски на пода разлиствам бележниците с адреси на мама. Прави ми впечатление, че в тефтера с графиците на срещите й всеки вторник и четвъртък на часовете между пет и седем следобед е писано едно „Х“. Но преди да успея да споделя това с другите, се сещам за писмото й. Бръквам в джоба си и го изваждам.

— Почти забравих — казвам аз. — Оставила е това.

И точно когато се готвя да отворя плика и да прочета последното послание на Вера, адресирано до „Тези, които това би могло да интересува“ и, както предполагам, предназначено за семейството, татко нахлува в апартамента.

Лицето му е зачервено и той е видимо възбуден.

— Какво, по дяволите, става?

— Тя е мъртва — отвръща сухо Мендел. — Стивън не ти ли каза?

Татко сяда. Изглежда по-добре от когато и да било през последните години — елегантен, строен, с младежки вид.

— Трудно ми е да повярвам — казва той, оглеждайки стаята. — Сутринта я оставих…

— Чухме — произнася хладно Кара.

Татко очевидно е изненадан от държанието на Кара. Изглежда, е загубил единствения си съюзник. Някой му го е отнел.

— Исках…

— Знаем какво си искал — прекъсвам го аз.

В този момент баща ми се оживява, възвръщайки опасното си самообладание. Намерил си е мишена.

— Ти винаги си била най-големият източник на неприятности. Виждаш ли какво става, когато решиш да се върнеш и майка ти прекара един следобед с теб?

Реакцията на Стивън е светкавична.

— Алън, всички сме много разстроени, но няма смисъл да си го изкарваш на Маги. Само ще се почувстваш още по-зле след това, повярвай ми.

— Спести ми анализите си, предназначени за наивните пациенти.

— Стивън е прав — намесва се Мендел. — Всички сме съкрушени.

— Едва ли се отнася за всички — казва Кара.

Раменете на татко като че се смъкват под тежестта на явното й презрение.

— Кара — започва той, — моля те.

— Този път няма да стане, татко — казвам аз, с ръка върху нейната, — защото всички знаем кой докара мама дотук.

Той се привежда, а ръката му разсича въздуха, докато говори:

— Ти никога не си била нищо за мен и онова, което казваш, не ме засяга, майка ти беше на същото мнение. Това беше единственото, по което бяхме единодушни — че ти не означаваш нищо за нас.

Това беше краят на всичко, най-ужасната ситуация, в която бях попадала. Почувствах как в мен се отприщва колосална енергия — навярно съм я потискала в себе си цели трийсет и четири години. Припомних си безкрайния брак с Ерик, терористите, които отново и отново убиват с гранати Джо и се опитват да похитят Ави, за да го загубя завинаги. Припомних си и празния живот на мама, осмислен единствено от смъртта. И всичко това сега изригваше неконтролируемо, без да съумея да го държа във властта си.

Спускам се към татко и го зашлевявам с такава сила, че от устата му потича кръв.

— Копеле такова! — крещя аз. — Ти я уби! Ти й причини всичко това!

В този миг съжалявам, че съм изгубила самоконтрол.

Стивън се озовава до мен и хваща двете ми ръце. Невероятно силен е за ръста си и ме държи така, че ми е невъзможно да посегна отново.

— Маги — казва успокоително той, — това е под достойнството ти.

Татко избърсва с кутре струйката кръв в ъгълчето на устата си.

— Съжалявам, че направи това, Маги — казва меко той, — защото ти ще се чувстваш по-зле от него, отколкото аз.

Изважда носна кърпа и попива с нея капките кръв, които все още се процеждат от устната му.

Благодаря за „опрощението“.

— Извинявай — казвам с плач аз.

Но в стаята е и моят отмъстителен съюзник.

— Тя е права — казва спокойно Кара. — Ти я уби — ти и твоята Лорета.

Татко почти не реагира — леко, почти незабележимо потрепване на челюстта, няколко покашляния и веднага след това — отрицанието.

— Не знам за какво говориш.

— Има ли смисъл — казвам на Кара, — остави това.

Стивън отпуска ръцете ми, повежда ме към дивана и ме принуждава да седна.

— Прочети писмото, Маги — казва тихо той.

Отмятам кичур коса от очите си и кимвам.

— Да изляза ли? — пита с треперещ глас Хай.

— Не, Хай, остани — отговаря плачливо Кара.

Татко й хвърля унищожителен поглед, от който става ясно, че за първи път в живота ни чувствата му към двете са еднакви.

— Сигурен съм, че това, което е искала да ни каже, ще бъде от голям интерес за нашия доктор.

Поемам си дълбоко дъх, а стомахът ми се свива отново и отново.

— Да започвам ли?

Хай понечва да каже нещо, но се отказва.

— Хайде, Маги — казва Стивън, — прочети го.

На това място гласът ми пресеква и за момент аз скривам лице в ръцете си. Кара се притиска в мъжа си и прехапва устни, като се опитва да не се разплаче. Хаймън Мендел шумно издухва носа си и безмълвно напуска стаята. Татко издава напред брадичката си и с треперещи устни отбелязва:

— Е, всички получихме точно това, което искахме, или поне това, което мислехме, че искаме, в това число и Вера. Тя наистина си е отишла.

Изправя се бавно и уморено тръгва към спалнята, като затваря тихо вратата след себе си, давайки ни да разберем недвусмислено, че не иска да споделя скръбта си с нас. В този момент забелязвам леката усмивка на сестра си. Тя отмества ръката на Стивън от рамото си и се приближава към мен.

— Поне накрая в последните си мигове тя беше откровена с нас.

Объркаността ми трае само миг и след което и аз се усмихвам. Връзката, която се създава помежду ни, действа приятно и успокоително, нещо като съучастничество.

— Да. Поне накрая — съгласявам се аз.

Стивън предлага да се върне сам в Шорт Хилс, за да прекара нощта с децата.

— Ще ги доведа утре на погребението — казва той, като се притиска в Кара и я целува отново и отново за довиждане. — Вие с Маги имате нужда да бъдете заедно.

С Кара се хващаме за ръце. Споглеждаме се и вече сме взели решението си. Ще прекараме нощта тук, в десетстайния апартамент на Пето Авеню, който вече принадлежи на Кара — домът, в който сме прекарали детството си.

Навсякъде цари тишина. Лежа на едно от ъгловите легла в бившата стая на Кара. Тишината от време на време се нарушава от риданията на татко, които се чуват през стената.

— Може би все пак е способен на някакви чувства — казва тихо сестра ми.

Отказвам да се съглася с нея. Вместо това съобщавам:

— Ави пристига утре.

— Искаш ли да дойда с тебе на летището?

— Не, по-добре да отида сама.

Навивам будилника за шест часа и заспивам, стиснала здраво ръката на Кара.

— Обичам те — прошепва тя.

— И аз те обичам.

Един мъж минава през автоматичните плъзгащи се врати откъм митницата. Косата с пясъчен цвят пада на челото му, докато търси познато лице сред тълпата. Облечен в широки сиви панталони, синя риза и морскосин блейзер, със сиво вълнено палто с десен на рибена кост, което подчертава широките му рамене, той носи кафяво кожено дипломатическо куфарче. Нужен ми е само миг, за да бъда абсолютно сигурна, и аз се втурвам през човешката маса, очакваща пристигането на пътниците от „Ел Ал“ полет 3393 от Тел Авив.

Ави е тук!

Той целува обляното ми в сълзи лице, притиска ме силно към себе си и повтаря непрекъснато:

— Обичам те. Никога повече няма да се разделяме, никога. Толкова ми липсваше.

Слага ръце на раменете ми и ме разглежда напрегнато.

— Маги, защо плачеш така? Явно нещо се е случило. Какво?

— Просто съм много щастлива, че си тук — излъгвам аз.

— В това ли се изразява щастието ти? — пита той, бършейки сълзите ми.

Отново ме притиска към себе си и ме държи здраво, докато си проправяме път към багажното отделение.

— Мама умря вчера — съобщавам внезапно.

Ави спира потресен, очевидно неспособен да разбере думите ми.

— Самоуби се.

— Маги, толкова съжалявам — казва той и поглажда косите ми. — Какво се случи?

— Цялата история е прекалено дълга.

Лицето му е сгърчено от болка.

— Аз съм тук с теб; няма да те изоставя.

— Ави, обичам те. Ако някога нещо се случи с теб, ако те загубя, не ще го преживея.

— Няма да ме загубиш — казва той, като все така ме държи здраво. — Аз съм твой. Опитай се да ми разкажеш какво се случи, Маги.

Докато вървим към багажното отделение хванати за ръка, разказвам на Ави цялата история, като започвам с предишните опити за самоубийство на мама, продължавам с Лорета и завършвам, като съобщавам, че погребението е днес следобед.

Шофьорът на Ави, изпратен от израелското консулство в Ню Йорк, натрупва куфарите на количка за багаж и ни повежда към чакащата лимузина. Няма картонени куфари, схватка за свободно такси, нито каквато и да била от картините, които си представях вчера в репортерската стая. Ави е тук и е поел в свои ръце всичко.

— Ще дойда на погребението — заявява твърдо той, като ми помага да вляза в колата.

— Знаех си, че ще искаш — отвръщам и отново се сгушвам в обятията му.

— Десета улица и площад „Юнивърсити“ — инструктира шофьора той и отново се обръща към мен. — Никога повече няма да си сама, Маги. Ще бъдем заедно.

— Това е всичко, което искам — казвам тихо аз, долепила устни до неговите.

За миг Ави ме притиска до себе си, след което отново започва да ме целува.

— Ще получа окончателно развод след три месеца, така че помисли за възможността да се оженим през март.

Очите ми се насълзяват.

— Мама никога няма да се запознае с теб — казвам тъжно аз.

— Не — отвръща Ави и нежно докосва лицето ми. — И никога няма да види нашето бебе.

В гърлото ми е заседнала буца, трудно ми е да говоря.

— Това все още ли е наша тайна? — пита той, а очите му проблясват и на устните му се появява лека усмивка.

И така, бъдещият ми живот беше намерил най-естествения си отговор.

— Нашата — успявам тихо да изрека аз.

В този момент в главата ми отново прозвучават думите:

„Каквото и да е нашето семейство, то ще оцелее.“