Липса на болка

Глава девета

Погребалната церемония беше кратка, без сцени и напрежение. Само на няколко пъти за кратко възникна опасност от неприятни ситуации. Татко пристигна в „Риджънси“ с вид на оскърбен принц, въпреки че не беше сигурен какво точно се е случило между мама и Хаймън Мендел. Когато застана до нас с Кара пред отворения ковчег, той героично изигра ролята си на опечален съпруг.

— Заминавам да се посъвзема в Ямайка — обяви драматично той.

Кара ме шокира с незабавния си непочтителен отговор:

— На курорт с креватен спорт.

Той сбърчи вежди и ме изгледа с отвращение, сякаш аз бях виновна, че сестра ми най-после е престанала да се преструва.

— Видя ли го как ме погледна? — прошепнах й, след като той изчезна в параклиса.

— Хм, може да го е било страх от дясното ти кроше — отвърна тя.

Джонъси се държа изненадващо добре до мига, в които събра смелост да надникне в ковчега. Приближи се със ситни крачки към лъскавия махагонов сандък с бляскави медни дръжки, приведе се и почти долепи лице до това на мама.

— Боже мой — провикна се тя, — направили са мисис Зомерс да изглежда точно като Кармен Миранда.

В помещението се възцари неловко мълчание. Няколко души дискретно се приближиха, за да се убедят в думите й.

Господин Ланси седеше до органа. Приближих се до него и прошепнах:

— Моля ви, затворете веднага ковчега.

— Колко жалко — възпротиви се той. — Покойната изглежда като жива, не мислите ли? Като че ли всеки момент ще се събуди.

Настръхнах.

— Моля ви, затворете капака. Тя иска да е сама.

Ави не се беше отделял от мен от момента, в който излезе от самолета и беше посрещнат от шокиращата новина.

— Добре дошъл в Ню Йорк, скъпи, и не си прави никакви планове за този следобед, защото трябва да погребваме мама.

Макар и да не се беше случило точно по този начин крайният резултат беше същият. Без съмнение това беше странен начин за запознанство със семейство Зомерс или по-точно с онова, което беше останало от нас, тъй като мама беше мъртва, Кара — като замаяна, а татко толкова твърдо беше решил да хване самолета си, че не остана да поговори с него.

Въпреки че реакциите на Ави бяха добре премерени и той се държеше със завидно самообладание, очите му говореха вместо него. Те виждаха всичко, изразът им се сменяше от тъга към изненада, от игривост към гняв, и неизменно бяха прави в оценките си спрямо всички, които се приближаваха, за да поднесат съболезнованията си. Едва когато при мен дойде Ерик Орнщайн, притаих дъх от страх, че най-накрая Ави ще изгуби търпение.

С изключение на това, че беше поувеличил килограмите си, Ерик не се беше променил от последния път когато го видях преди седем години в кабинета на неговия адвокат. Преди да стисна влажната му ръка, инстинктивно се приближих към Ави.

— Маги — каза Ерик с леко смутена усмивка, — от години все се канех да намина у вас и ето при какви обстоятелства трябваше да се видим.

— Благодаря ти, че дойде, Ерик.

Настъпи неловко мълчание, по време на което Ерик гледаше към Ави с очакване, надявайки се да ги запозная.

— Ерик, това е Ави Херцог — казах след няколко секунди колебание.

Изразът му стана такъв, сякаш че се беше сблъскал със същество от друга планета.

— Вие трябва да сте израелският генерал — каза той, докато се ръкуваха.

Ави се усмихна благосклонно.

— Да, а вие сигурно сте бившият съпруг на Маги.

Ерик се навъси едва забележимо.

— Мислехме да прекараме един месец в някой кибуц. Как е там сега?

Ави не се поколеба нито за миг.

— Като на летен лагер.

— Странно, винаги съм искал да заведа Маги в Израел, но тя така и не се съгласи, а сега вече е прекалено късно — каза той замислено.

— Моите поздравления, Ерик. Чух, че наскоро ти се е родило още едно бебе — казах аз, като се опитвах да сменя темата.

Лицето му се озари от горда усмивка, докато бъркаше във вътрешния джоб на сакото си за снимки.

— Ето го, на петнайсет минути, и ето го пак, вече изкъпан.

Това не беше мое бебе и, общо взето, изобщо не съжалявах. Тогава защо очите ми се напълниха със сълзи? Причината беше друга, въпреки че сега Ерик беше щастлив, а и аз имах Ави. Мъчно ми беше, че сме пропуснали всичките тези години, през които можехме да постигнем толкова много.

— Прекрасен е — казах аз и показах снимките на Ави.

Ави не би могъл да се държи по-очарователно.

— Вие сте щастливец.

— И вие — отвърна Ерик, като гледаше право в мен.

Точно тогава Рона си проправи път до нас, хвана собственически под ръка Ерик и ме погледна. Ноктите й бяха същите — дълги и яркочервени, но косата й беше подстригана толкова късо, че това още повече подчертаваше ъгловатото й лице. Тя изглеждаше притеснена, сякаш още бе любовницата, не съпругата. И все пак нещо у нея се беше променило, в резултат на което вече имаше по-самоуверен вид. Леката уязвимост, която се усещаше някога у нея, беше изпарила. Онази несигурност, която й придаваше почти незабележима крехкост, също се беше изправила. Беше постигнала целта си и сега излъчваше самодоволство. Ако само знаеше, че нямам абсолютно никакво желание Ерик да се върне при мен, сигурно нямаше да ме гледа по този начин.

— Здравей, Рона — промълвих. — Радвам се, че дойде.

Тя прие думите ми по-скоро като подигравка, отколкото като поздрав, или пък може би се чувстваше толкова неудобно, че не знаеше какво да каже. Каквото и да беше причината, видимо се притесни още повече, когато Ерик хвана ръката ми.

— Чухме, че се е самоубила — прошепна той. — Оставила ли е някакво писмо?

Ави реши да се намеси.

— Доколкото разбрах, вие мислите да ходите в Израел.

Рона бе наострила уши и разсеяно отвърна:

— Може би.

— Да, Вера остави писмо — казах тихо аз.

— Ходили ли сте преди? — попита Ави.

— Какво пише? Обяснява ли защо го е направила? — настояваше Ерик.

— Как можеш да питаш какво е писала? Това е нещо лично, само за семейството, не мислиш ли?

— Ти все още си моето семейство — каза тихо Ерик. Никога няма да забравя, че някога бяхме женени.

И тогава очите ми отново се изпълниха със сълзи, но този път вече знаех, че това е заради загубените години, моите загубени години, преди в живота мида се появи Ави. Плачех и заради Ерик, който така и не беше успял да се промени.

Ави обгърна с ръка раменете ми, а Рона стоеше все така безмълвно до съпруга си.

— Струва ми се, че цената на успеха винаги е висока — рече Ерик в опит да наруши настъпилото мълчание.

— Какво имаш предвид? — попитах и избърсах очите си.

— Ами първо твоят тонтехник, после майка ти. Кое ще бъде следващото?

— Защо трябва да има и следващо? — възкликнах аз. — Та това е ужасно, Ерик!

Реакцията ми обаче съвсем не наруши неговото спокойствие.

— Ами обикновено нещастието не идва само, нали така?

Ави беше наистина очарователен.

— Защо да не приемем развода ви с Маги като първата голяма трагедия, за да се чувстваме по-спокойни?

В този миг Ерик се изхили, въпреки че Рона изглеждаше по-скоро объркана, отколкото развеселена. Прегърнах го — човека, който някога беше мой съпруг — и изпитах топлота, прошка, тъга, съжаление и всякакви подобни емоции, въпреки че си бях обещала да не превръщам тази среща в семинарно упражнение за разчопляне на стари рани.

— Щастлива съм за теб — промълвих през сълзи.

— Винаги съм искал деца — отвърна той, — за разлика от теб…

Изражението на Ави беше особено, когато се разделихме със семейство Ерик Орнщайн.

— Как се чувстваш сега?

— Има щастие и щастие, Ерик е щастлив, а аз…

— Ще бъдеш заедно с мен и щастлива до края на живота си.

Изповедта на Хаймън Мендел дойде в най-зловещия момент край зейналия гроб. Той сграбчи ръката ми в мига, в който спуснаха ковчега в земята.

— Кълна се, че никога не съм я докосвал — проплака той. — През нашите вторници и четвъртъци ние само си бъбрехме и пийвахме по нещо. Аз исках, но тя все повтаряше, че Алън е убил чувствеността й.

— Защо не ни каза нищо вчера? — попитах аз, въпреки че вече знаех отговора.

В този миг осъзнах, че мама действително е мъртва, и бях обзета от такава слабост, че не бях в състояние да се съсредоточа върху думите на Хай.

— Какво щеше да промени това? — каза с горчивина лекарят. — Добре е той да знае, че все някой я е обичал, а аз наистина я обичах. Тя беше способна да вбеси човек, така неразумна и напълно луда, но в нея имаше някакъв чар, нещо като магия, която беше толкова изкусителна и неустоима, че беше много трудно да…

Той не успя да довърши изречението си, защото лопатите на гробарите вече потропваха върху замръзналата земя. Аз обаче разбрах какво искаше да ми каже; в думите му имаше повече смисъл, отколкото в речта на равина от Темпл „Еману-Ел“, който беше повикан в последния момент за надгробното слово. Той не познаваше мама. Баща ми набързо му беше съобщил някои подробности от живота й — за благотворителната й дейност, за музиката, която обичаше, и дори някои забавни случки от първите години на брака им. И тъй като равинът не я познаваше и я беше видял за първи път чак след като тя вече не съществуваше, останах с впечатлението, че говори за друг човек. Затова пък жената, за която говореше Хай, беше човек, когото чувствах близко до себе си, дълбоко в себе си.

Хвърлих поглед към татко. Очите му бяха зачервени, явно беше плакал.

Гледахме се в продължение на няколко секунди, след което поставих нежно ръка върху неговата.

— Съжалявам заради всички нас, за това, че бяхме толкова глупави и че не можехме да променим нещата.

Той наведе глава.

— Сигурно ще ме обвиняваш до края на живота си, но няма да бъде справедливо.

Поне разговаряхме — нещо толкова рядко, ме не исках да изпусна този момент.

— Не беше лесно да се живее с нея — промълвих.

— Аз допуснах много грешки — отвърна простичко той, като избягваше погледа ми.

— Защо, татко, защо не съумя…?

Той поклати глава.

— Уморен съм, толкова съм уморен.

Сълзите се стичаха бавно по бузите ми.

— Обичах я.

Татко ме погледна изненадано.

— Аз също.

— Тогава защо беше всичко това?

— Защото исках нещо повече от живота.

Тръгнахме бавно към лимузината му, паркирана под група дръвчета край входа на гробището, без да усещаме дъжда и лапавицата.

— Сестра ти ме мрази.

— Това засяга ли те?

Не ми отговори.

— Засяга ли те как се чувствам аз? — попитах, изтривайки дъждовните капки от лицето си.

Той ме погледна.

— Всъщност не — отвърна честно. — Защото никога не си била част от семейството; ти се отдели отдавна.

Спрях и хванах ръката му.

— Татко, все още не е прекалено късно да опитаме…

Той уморено поклати глава.

— Нямам сили да правя повече опити: Просто съм страшно уморен от тази борба. Има доста неща, които никога няма да разбереш.

Извади кърпа и избърса очите си. Изведнъж ми се стори толкова остарял, толкова сломен от годините, прекарани с Вера, и от другите неща, за които не искаше да говори.

— Татко… — Сълзите ме задавиха.

— И с тебе е същото — прошепна с горчива усмивка той. — Никой от нас никога не е можел да разговаря за каквото и да било.

Обърна се и се отдалечи, смазан от скритата ми мъка. Застана до лимузината и ме изгледа продължително, след което влезе в нея. Странно, но пръстите ми се раздвижиха бавно, като че ли му махаха за сбогом дълго след като колата изчезна зад каменния портал.

Този ден се случи още нещо странно. Ави ми помагаше да влизам и да излизам от колите със смутена усмивка, като ме питаше през пет минути:

— Добре ли си?

Беше толкова непривично за него, че ме накара да се усмихна. Ави — човекът, който обикновено ме оставяше да стоя под дъжда до заключената кола, докато отключваше първо своята врата, или когато пресичахме улицата, понякога не усещаше, че съм останала на другия тротоар, защото не съм успяла да премина заради непрекъснато профучаващите коли — изведнъж същият този човек изглеждаше страшно загрижен за моето удобство и безопасност. Не че преди това не го интересуваше, просто поведението му беше такова и то бе характерно за неговата страна. Бях свикнала да го приемам като част от него. Но сега беше съвсем различен.

Връщахме се от гробището с Кара, Стивън, Куинси и Дан. Ави ме хващаше здраво всеки път когато колата подскачаше по някоя неравност на пътя, и се отнасяше толкова внимателно-покровителствено с мен, че най-накрая Куинси възкликна:

— Държиш се така, сякаш е бременна.

Всички замръзнаха в очакване да отрека.

— Да, бременна съм — отвърнах най-сетне аз.

Кара първа наруши мълчанието, настъпило след неочакваната новина — тя избухна в сълзи и се провикна щастливо:

— Трябваше да се досетя. О, Маги, защо не ми каза?

— Бяхме доста заети с други неща — отговорих аз с лека ирония.

— Толкова съм щастлива! — промълви сестра ми, докато ме целуваше.

— Защо? — попитах през смях.

— Защото сега и ти ще станеш нормален човек като всички нас.

В момента, в който тези думи излязоха от устата й, тя вече съжаляваше, че ги е казала, въпреки че в тях имаше известна доза истина.

— Кога? — попита Куинси, допирайки бузата си до моята.

— През август.

Дан раздруса ръката на Ави, докато Стивън го тупаше по гърба. Усещаше се онова особено съучастничество, което, изглежда, винаги се появява между мъжете, когато са направили бебе на някоя от нас.

Действаше ми изнервящо да бъда център на вниманието. Затова пък Ави като че ли изобщо не беше смутен. Справяше се чудесно, отговаряше на въпросите, усмихваше се и ме притискаше плътно до себе си по целия път към града. Накрая мнението на всички роднини беше единодушно — на раздяла всеки поотделно ми прошепна, че Ави е очарователен, мил, красив и лудо влюбен.

Но аз отдавна знаех всичко това. Тепърва обаче започвах да разбирам, че не мога да направя абсолютно нищо, за да променя чувствата си към него. Аз го обичах и му принадлежах — това беше истината.

Когато влязохме в нашия апартамент — изглежда, беше толкова естествено да мисля „нашия“, както и да приема, че вече бях „ние“, — телефонът започна да звъни непрестанно. Бяха познати, които искаха да изкажат съболезнованията си, или израелски и американски държавни служители, които трябваше да обсъдят с Ави налагащите се спешни промени в политиката поради подготвящите се във Вашингтон митинги.

Грейсън се обади след израелския министър-председател и преди американския помощник-държавен секретар.

— Маги — каза топло той, — не мога да понасям погребенията, откакто умря майка ми, но искам да знаеш, че ако имаш нужда от мен, съм тук денем и нощем, и да не се тревожиш за договора си.

Спорът започна малко след това, въпреки че Ави отказваше да го нарече другояче, освен „различие в мненията“. Предпочиташе да гледа на него като на дискусия или дори на недоразумение, дължащо се на езиковата бариера.

— Какво е последното ви решение във връзка с изтеглянето на войските? — попитах, докато приготвях кафето.

— Американците искат едностранно изтегляне от Ливан — обясни той, като вадеше чаши и захарницата — и в същото време се страхуват да оставят сирийците да засилят позициите си заради Съветския съюз.

— Какво ще правите тогава? — настоявах аз.

— Няма лесни решения — каза той и ми подаде млякото. — А какво каза Грейсън Даниелс?

— Беше мил; искаше да знам, че е насреща, ако имам нужда от нещо, и да не се тревожа за договора си.

Ави остави чашата си и се пресегна през кухненската маса да хване ръката ми. Погледна ме нежно и промълви:

— Маги, сега трябва да бъдеш особено внимателна заради бебето.

— Какво имаш предвид?

Той докосна нежно лицето ми.

— Ти си на трийсет и четири години и затова ще ти бъде по-трудно, отколкото ако беше на двайсет и няколко. Държа, докато се роди бебето, да намалиш темпото и да не се доближаваш до военните зони.

Въпреки че в живота ми се бяха променили толкова много неща, досега работата ми не се беше превръщала в обект на спорове, в които се включват аргументи, приемливи може би за друг, но не и за мен.

Само един отговор можеше да го задоволи, но в момента не бях готова да го дам. Погледнах го и се усмихнах, когато той добави:

— Обичам те и не искам да ти се случи нещо.

Но Ави беше достатъчно умен, за да не очаква от мен незабавна капитулация, особено когато ставаше въпрос за нещо съвсем ново и за двама ни — бременността.

— Следователно американците не гледат сериозно на една евентуална намеса на Съветския съюз или не искат да заемат твърда позиция — продължи той.

Прикрих усмивката си, а Ави ме целуна по врата.

— Асад никога няма да започне да преговаря с Израел.

— Искам да ме любиш — прошепнах аз.

— Това да не ти е някаква търговия — прошепна той.

Израелският вариант за постигане на компромис ми беше толкова ясен, че можеха спокойно да ме изпратят да преговарям във Вашингтон. Щях да се справя по-добре, от което и да е официално лице от американска страна. Погледът на Ави ме изгаряше, когато хвана брадичката ми с ръка.

— Обещай ми, че ще намалиш темпото и няма да се доближаваш до опасни райони.

— Не мога — отвърнах, допряла устните си до неговите, докато Ави ме притискаше към хладилника в кухнята.

— Опитай се да се приспособиш към положението, в което се намираш — каза той, — аз също ще се постарая.

— Как? — попитах аз, като се измъкнах от прегръдката му. — Ще престанеш ли да вършиш работата си?

Това беше класическият израелски начин на нападение, при който за оръжие се използва всичко възможно, и тъкмо когато мислиш, че са готови на компромис, те се преструват на виновни, за да объркат противника. Отговорът му дойде незабавно, такъв, какъвто го бях очаквала.

— Разбери, че за мен това не е професия, а въпрос на живот и смърт, на оцеляване, на пълна всеотдайност.

Какво казвате на човека, който ви обвинява, че искате от него да изостави всичко, в което вярва?

— Обичам те — промълвих и му позволих да ме поведе към спалнята.

— Обещай ми да се пазиш — прошепна той, преди да впие устни в моите…

Посрещнахме Нова година в малък ресторант, недалеч от Блийкър стрийт. И двамата бяхме с дънки, с дебели пуловери, скиорски якета и ботуши, защото времето все още беше студено и неприятно. Ави се вписваше чудесно в непринудената атмосфера на Гринуич Валидж, с изключение на мига, в който извади от джоба си някакво картонче на добрите марки вина, изписани на иврит. Това не ме притесни, беше ми забавно да го гледам как, прехапал долната си устна, изучаваше внимателно съдържанието на картончето:

— Май не трябваше да го правя — каза той, като вдигна поглед. — Не е ли прието тук?

А на мен така ми се искаше да го притисна към себе си, защото понякога беше толкова уязвим и несигурен. Пламъкът на свещта примигна и хвърли сянка върху красивото му лице.

— Винаги прави онова, което искаш — казах, сетне добавих, — дори и да ми нареждаш да не ходя в опасните райони.

Усмихнах се.

— Защото си прав, а аз винаги се държа толкова глупаво и само усложнявам нещата. За мен няма по-важно нещо от теб и това бебе.

Очите му се изпълниха със сълзи. Беше неспособен да отговори. Затова се съсредоточи върху списъка с вината; когато сервитьорът дойде, той беше готов с поръчката си: някакво вино, което чувах за първи път. Когато бутилката бе отпушена и виното налято в чашите ни, Ави се облегна назад и го опита, давайки си вид, че е точно това, което е имал предвид.

По това време на вечерята той беше няколко различни личности. Видях го като невинното дете, напуснало Русия през една зимна нощ; фалшивите документи били натъпкани във вътрешния джоб на дългото черно палто на баща му, а забързаните крачки на майка му го принуждавали да подтичва, да се препъва и да залита, докато най-после стигнат до влака, с който да преминат през границата до Австрия. Изпитвах болка, толкова силно беше желанието ми да го притисна до гърдите си, да го поема в себе си и да се приобщя към спомените му. Но той беше твърде бърз. След кратко мълчание изразът на лицето му се промени, очите му заблестяха и по устните му заигра лека усмивка, докато милваше ръката ми. Предстоящото бащинство вече се беше превърнало в негова съдба, в една от най-големите отговорности на живота му: нашето бебе щеше да бъде на сигурно място и да му бъдат спестени травмите, които той самият беше изживял. Смяната на темата беше естествена, макар и малко шокираща, когато той отново се докосна до безмилостната действителност, която се разпореждаше с живота на всички ни.

— Понякога се страхувам за нас — каза сериозно той, — защото напоследък се нагледах на твърде много човешка лудост. Не искам повече да предизвиквам съдбата.

— А как би трябвало тогава да се чувствам аз всеки път когато отиваш на работа?

— Сигурно се тревожиш, но знай, че съм много внимателен и че знам какво върша.

— А човешката лудост? Можеш ли да подчиниш на властта си неконтролируемото?

Очите му не се отделяха от моите и той нежно ме потупа по бузата, след което се наведе ме целуна.

— Не, невинаги, скъпа, но ти знаеш малко повече от необходимото. Става трудно да те залъже човек.

За миг изпитах ужас.

— Какво искаш да кажеш?

Изразът му се промени и пред мен отново се появи израелският генерал с присвити в размисъл очи, със здраво стиснати устни и режещ глас.

— Добре, Маги, ще ти кажа какво ме тревожи.

Отместих поглед от него и си представих силното му тяло, милувките му. Спомних си, ме притежавам част от него, част, която никога не ще ми вземат.

— Помниш ли шестимата войници, пленени в зоната за сигурност преди почти осем месеца — тези, които охраняваха района край предните постове на UNIFIL. Това не трябваше да става — това беше наш пропуск. Трима терористи се промъкнали в района и ги отвлекли. И сега нямат намерение да се придържат към нито едно от правилата на Женевската конвенция. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Не съвсем.

Но всъщност разбирах, и то много добре.

— Играта вече няма правила. Ливан се е превърнал в огромен супермаркет за заложници.

Чух фразата, дори я повторих: „супермаркет за заложници“, но отказах да се примиря с възможните последствия.

— Вероятно ще бъдат разменени срещу техни хора — ето една от точките, които обсъждаме във Вашингтон. Но това е само началото.

— На какво?

Внезапно се появи още една опасност.

— На друг начин за водене на война.

Излязохме от ресторанта и бавно тръгнахме към къщи, спирахме се да гледаме витрините, само и само да отвлечем вниманието си от тези потискащи перспективи. Снегът беше намалял, а улиците в Грийнуич Вилидж бяха, кажи-речи, пусти, с изключение на няколкото шумни групички хора, които ни задминаваха и весело ни честитяха Нова година. Порази ме доколко изолирани и отдалечени бяхме от така наречената „Мека на революцията“. Но тази наша сигурност беше само привидна, лъжлива, защото каквото и да се случеше там, то неминуемо щеше да се отрази и върху всички ни тук, макар че някои изобщо не си даваха сметка за това.

— Войните трябва да се водят само от хора, които искат да се бият — обърнах се към Ави.

Той спря и ме прегърна.

— На някое бойно поле на края на света. Всички останали трябва да бъдем освободени от това задължение.

— Страх ме е — промълвих.

— Честита Нова година, скъпа — прошепна по-късно тази нощ Ави, когато вече си бяхме легнали.

— Щастлива и мирна Нова година!

И двамата мечтаехме за едно и също поради приблизително еднакви причини, но нито аз, нито той не бяхме оптимисти поради онова, което знаехме. А звъненето на телефона през нощта само потвърждаваше факта, че положението се влошава все повече.

Първият ден от новата година беше особено тежък. Несъмнено сълзите ми бяха заради мама; те потичаха всеки път когато пред очите ми изплуваше лицето й.

— Защо? — възкликвах в такъв момент аз. — Защо трябваше да се случва това?

Дори Ави Херцог, който винаги имаше логично обяснение на всичко, не можеше да измисли благовидна причина за това, така както не можеше да даде подходящо обяснение за безсмислените терористични акции в Ливан, чийто брой се увеличаваше с всеки изминал ден. Войната трябваше да приключи, всички бяха единодушни по този въпрос, но като че ли бяха забравили да го кажат на израелците, палестинците, сирийците и ливанците. Всяко споразумение за спиране на огъня беше многократно нарушавано и предсказанието на Ави за „новия начин за водене на война“ като че ли с всеки изминал миг се потвърждаваше.

Бях се свила до него на леглото, докато той се опитваше да се свърже с Министерството на отбраната в Тел Авив.

— Има ли някакъв шанс да постигнете споразумение за мирен план във Вашингтон? — попитах го аз.

Можех да прочета отговора в очите му, вероятно истината щеше да влоши нещата за мен още повече.

— Да — отговори ми най-после той, — може и да стигнем до някакво споразумение. Но кой ще го обясни на „Хизбула“ и на другите фракции, които са се разбеснели там?

Телефонните разговори не секваха и тази нощ Ави изкара край телефона, обсъждайки възможните последствия за Израел, докато аз се борех с това, което погрешно наричат „сутрешно гадене“. В моя случай напъните за повръщане можеха да се появят във всеки час на деня или нощта.

— Остави вратата отворена, ако ти потрябвам — извика ми Ави по време на разговора си с министъра на отбраната.

Докато плисках лицето си със студена вода, се питах дали има още някои от израелския кабинет, които да не знае, че съм бременна. Когато излязох от банята, Ави обясняваше на някой във Вашингтон за сирийските ракети земя — въздух АМ-5 и АМ-6, които можели всеки момент да бъдат изстреляни. Теоретичната възможност за пряка конфронтация между Израел и Сирия се беше превърнала в реална опасност.

— О, чудесно — казах аз, когато той затвори телефона.

— Нима аз ти причиних това — отвърна нежно той, милвайки лицето ми. — Аз ли съм причината да ти е толкова зле?

— Със сигурност — отговорих аз, като си лягах отново.

— Изглеждаш твърде пребледняла.

— Нищо ми няма — излъгах, въпреки ме се чувствах направо ужасно.

— Знаеш ли, не съжалявам — каза Ави и ме целуна.

В този миг ме обхвана необикновено спокойствие — усещане, което не бях изпитвала досега. Фактът, че той ме беше помолил да престана да правя това, което винаги съм вършила, не ме смущаваше, само засилваше решителността ми. Той беше моят партньор, моят любим и ние вече бяхме свързани с обща кауза.

— Нито пък аз. Искам единствено теб и бебето.

Замълчах и добавих:

— И край на тази война.

На втори януари сутринта Маги Зомерс и Ави Херцог се готвят да тръгват, всеки за своите преговори. В осем часа Ави ще вземе автобуса за Вашингтон, за да започне първия рунд на преговорите в Държавния департамент, а в девет часа Маги трябва да бъде в Ей Би Ен, за да се срещне с Грейсън, Елиът и Куинси за окончателното оформяне на договора й.

В главата ми непрекъснато се върти една мисъл — че това бебе е много особено, не само защото е в утробата ми и Ави е бащата. Сигурна съм, че каквото и да се случи тук, на тази земя, детето ще бъде родено и ще бъде част от и от мен и от мъжа, който в момента стои пред огледалото в нашата спалня и връзва вратовръзката си. Бебето вече беше преодоляло толкова много препятствия; най-малкото от тях беше, когато изоставих баща му на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив, човека, който ме обичаше, докато се опитвах да не му отговоря със същото. Всичко това не беше само мое дело, аз не трябваше да се боря, за да го довърша, и можех да го споделям с още някого до края на живота си. За миг ме обзема познатият ужас, все същият панически страх от момента, в който ще се почувствам прекалено сигурна. Той е мой спътник със силно осезаемо присъствие още от деня, в който седях на земята някъде край Сабра Камп в Ливан, и стана още по-настойчив след драмата, разиграла се в апартамента на мама само преди няколко дни.

— Къде ще живеем? — питам Ави, като се старая да се съсредоточа върху нещо по-маловажно.

— В къща — отговаря простичко той, приглаждайки косата си.

— Как ще я намерим?

Безкрайното му търпение е наистина учудващо.

— Ще се обърнем към някой агент за недвижими имоти.

— Представи си, че започне нова война?

— Тогава ще я спечелим по същия начин, както другите — отвръща спокойно той. — Но може би ще я приключим, преди да успееш да си измислиш още някоя.

Ави изглежда измъчен, когато сяда до мен на леглото.

— Ами ако загубите тази война? Тогава какво? — питам аз, като нервно въртя между пръстите си една хартиена салфетка.

— Тогава ще емигрираме в Ню Йорк и ще стана амбулантен търговец.

Ави става й се отдалечава от мен, облечен в тъмносин костюм, с бяла риза и с елегантна копринена вратовръзка на сини и червени райета, той прилича на всичко друго освен на израелски генерал и специален съветник по ливанските въпроси на министър-председателя. Всъщност ми напомня шеф на рекламна фирма или председател на управителния съвет на някоя инвестиционна банка. Какво значение има впрочем видът му? Важното е, че знам кой е в действителност и къде ще отиде, след като напусне Щатите.

— Има едно хубаво местенце при Рокфелер Център. Ще направиш цяло състояние, ако отвориш магазин там.

Той се усмихва, хваща ме за ръка и ме повежда към входната врата.

— Добре де — казвам, докато чакаме асансьора. — Май магазинът не беше чак толкова добра идея. Какво ще кажеш за военно аташе във Вашингтон?

— Не е лесно — отговаря Ави. — Пък и аз върша най-добре това.

— Нека да го върши някой друг, така че да не ми се налага постоянно да се тревожа за теб.

— И други го вършат — отвръща той. — Всъщност много хора се занимават с тази работа.

— Не е честно; знаеш какво ми е.

Струва ми се, че виждам черния облак, който неизменно надвисва над нас всеки път когато водим този спор. Навежда се да ме целуне за довиждане. Притискаме се силно един в друг, опитвайки се да изолираме всички лоши мисли до следващия път.

— Когато всичко това приключи — казва Ави, като се освобождава от прегръдката ми, — ще започна работа в министерството на някое бюро от осем до шест и тогава ще ти дойде до гуша да съм непрекъснато до теб.

В гърлото ми засяда още една буца и ми става все по-трудно да говоря, без да избухна в сълзи.

— Зомерс — казва той, влизайки в асансьора, — за последен път водим този спор. Трябваше да помислиш за това малко по-рано. Сега вече е късно.

Посочва корема ми и ми изпраща въздушна целувка, докато вратата на асансьора се затваря и той изчезва от погледа ми.

Грейсън Даниелс лъха на алкохол, когато се привежда да ме целуне. Наистина му е мъчно за мама, макар че го изразява по малко глупав начин. В един ъгъл Куинс се е навела и чисти със салфетка снега от кафявите си кожени ботуши. А Елиът спира да се рови из книжата и вдига поглед към мен.

— Смъртта е трагедия, Маги — казва Грейсън, като ме хваща под ръка и ме повежда към прозореца, от който се разкрива гледка към река Хъдзън.

— Защо да не се заемем с договора? — подмята Елиът. — Маги знае колко много съжаляваме всички.

Но мислите ми съвсем не са тук на тази толкова съдбоносна за кариерата ми среща. Духом съм с Ави и с това, което се разиграна сега във Вашингтон. Тази сутрин дори нямах желание да тръгна насам.

Когато телефонирах на Кара веднага след излизането на Ави, тя заяви:

— Животът си тече, Маги. Какво от това, че имаш важна среща? Скръбта е нещо много лично, пък и, честно казано, аз дори не мисля да ходя на гроба й, защото тя изобщо не е там.

— А къде е според теб?

— Вероятно на мястото, където са Царя и баба; чукат се с великденски яйца и похапват шашлик. Отивай на срещата и — късмет!

Невъзможно бе да й обясня, че се притеснявам и от положението в целия свят, защото щеше да прозвучи прекалено драматично.

— Всичко в договора е чудесно — казва Куинси, поглеждайки над очилата си към всеки от нас подред. — С изключение на това, че за известно време Маги ще трябва да избягва напрежението.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

Куинси ме поглежда нерешително.

— Защото съм бременна — отвръщам — и ако всичко върви според очакванията, ще бъда бременна и през следващите осем месеца.

— Бременна ли! — изревава Елиът. — Боже, Боже, вие май не сте си губили времето.

— Как, по дяволите, успя да го сториш? — възкликва Грейсън.

И двамата не изглеждат особено въодушевени от новината.

— Е — казвам аз, задържайки смеха си, — сигурна съм, че не те интересува особено как точно се е случило, Грейсън. Всъщност аз мога да върша абсолютно всичко до последните няколко седмици, с изключение на посещения на военните зони. Но ние се бяхме разбрали за това още преди, така че не виждам къде е проблемът.

Грейсън се съвзема пръв. Тръгва към мен с разтворени обятия и казва:

— Добре де, добре, това са хубави новини.

Пребледнял и разтреперан, Елиът като че всеки момент ще се разплаче.

— Толкова се радвам, че и двамата сте щастливи — казва саркастично Куинси.

— А имаш ли намерение да се омъжваш, или над главите ни е надвиснал потенциален скандал? — пита коварно Елиът.

При думата „скандал“ Грейсън пребледнява и престорено спокойно ме пита:

— Маги, ще се омъжиш, нали?

Отново съм тяхна собственост, отколкото човешко същество или приятел.

— През март, когато Ави уреди развода си.

— Е — възкликва облекчено Грейсън, — значи ще трябва да снимаме само лицето ти до щастливото събитие. Нали така, Елиът?

Отговорът на Елиът е унищожителен поглед.

— Защо не се върнем към договора?

— Ами — започва Грейсън, — май няма кой знае какво за обсъждане, освен това, че няма да претоварваме Маги, докато е… ъъъ…

— В това положение — довършва Куинси. — Така че дотогава тя ще стои в Израел и няма да пътува.

— Маги трябваше да помисли за това, преди да иде там и да се остави да забременее — просъсква Елиът.

— Стига, Ел — казва Грейсън и вдига ръка. — Сигурен съм, че Маги е мислила дълго за това.

— „Дълго“ е сигурно единственото, за което е мислила — промърморва Елиът.

— Благодаря ти, действително си истински приятел.

— Маги — изсъсква отново той, — как можа?

— А бащата? — прекъсва го Грейсън. — Къде е той?

— Във Вашингтон — отвръщам аз, поглеждайки предупредително Куинси.

— Слушайте, всичко ще бъде наред — казва Грейсън, — нали Маги е съгласна да стои там и да прави този журнал.

— Разбира се, Грейсън — съгласява се с усмивка Куинси.

— Значи се разбрахме.

Но преди отново да заговори, Питър Темплетън и Джак Рошански се втурват в кабинета на Грейсън и хвърлят на бюрото му топче бяла хартия, измъкнато от международната телетипна машина. Без никакви обяснения Джак усилва звука на единия от двата вградени в стената телевизионни монитора. Когато на екрана се появява образ, той казва:

— Говорихме с Ринглър от Ливан. Това ще се пусне в ефира тази вечер.

— Какво, по дяволите, става? — мърмори Грейсън, преглеждайки посланието върху бюрото си. — Я засилете звука.

Всички слушаме в гробно мълчание как Ринглър говори отчетливо пред микрофона, а зад гърба му се виждат нето като руини след експлозия. Трябва ми цяла минута, за да вникна в смисъла на репортажа и да възприема кошмарните гледки, които пробягват по екрана.

Силният вятър роши косите на Ринглър, който се насочва към една срутена до основи сграда.

— Това беше болница на Червения кръст, в която имаше двеста осемдесет и седем пациенти — израелци, ливанци и двама американци.

Той навива кабела на микрофона, докато се приближава към руините.

— Един тон динамит и към деветстотин килограма експлозиви са били натоварени в камион, каран от самоубиец.

Чува се далечна сирена. Ринглър изчаква една линейка да завие и продължава:

— Взривена е тази масивна осеметажна сграда, разположена отвъд Зелената ивица в Източен Бейрут. А причината, поради която постройката е била толкова здраво укрепена, е, че преди това е била на иранското посолство. Каква ирония на съдбата, а?

Ринглър махва с ръка към камерата, тъй като около него се струпват няколко журналисти.

Куинси е пребледняла.

— Не разбирам. Защо така? Какво е станало?

Елиът захвърля някакви книжа върху бюрото.

— Какво толкова има за разбиране — този път копелетата наистина са го направили.

Грейсън седи на ръба на стола си, без да откъсва поглед от екрана.

— Тихо.

— Ще трябва да коригираме броя на жертвите — казва Ринглър и поглежда надолу към къс хартия. — Триста и шест са, Исусе Христе! Тази вечер ще имам директно предаване за това — чувате ли ме, момчета?

Слага ръка до ухото си като фуния, наклонил на една страна глава, след което прави знака с вдигнат нагоре палец.

— Сигурно ще има и други корекции преди тазвечерното включване. С това приключвам, Ринглър.

Куинси сграбчва ръката ми.

— Нали войната вече трябваше да бъде прекратена?

— Явно са пропуснали да съобщят на „Хизбула“ — отсича Елиът.

— Е, Ел — посочва към мен Джак, — ще я изпратиш ли там?

— В никакъв случай — прекъсва го Куинси. — Това не влизаше в сделката.

— Докато отиде тя, всичко вече ще е приключило — намесва се уморено Грейсън, — до следващия път.

Той става.

— Маги може да направи специално предаване за цялата тази дяволска каша — за последствията. Дявол да го вземе.

Обръща се към Елиът.

— Пълен напред.

Елиът кимва и бързо започва да изстрелва кратки заповеди към Питър и Джак:

— Свържи се по телефона с представителството в Йерусалим и им кажи да държат непрекъсната връзка с нас. Съкрати този репортаж до трийсет секунди, а някой от студиото тук да чете.

Трудно ми е да повярвам на това, което става, въпреки че в главата ми се въртят всички определения, давани някога за лудостта, наричана Ливан. Само че сега нещата ми изглеждат недотам абстрактни.

Някой подава глава през вратата.

— Отново имаме връзка с Ринглър — съобщава той, след което хуква по коридора към друг кабинет.

Джак настройва монитора и Ринглър се появява отново, този път с някаква медицинска сестра. Жената с мъка сдържа сълзите си, докато описва минутите преди експлозията.

— Видях зелен пикап, който заобиколи паркинга пред входа на болницата. — Гласът й потреперва.

Ринглър й помага.

— Къде бяхте тогава? — пита меко той.

— На пътя, и тъкмо щях да тръгвам по централната алея към болницата — отивах на работа. Внезапно пикапът се засили и се насочи право към пропусквателния пункт. Внезапно разбрах, че възнамерява да се вреже във вратата.

— Успяхте ли да видите шофьора?

Жената кимва.

— „Хизбула“. Беше от „Хизбула“.

— Как разбрахте?

Крис повишава глас, за да се чуе през рева на сирените и скърцането на гумите. Тя се усмихва тъжно.

— По цветната кърпа, която носеше, пък и погледът му… по тях разбрах, че има намерение да се взриви с пикапа. Беше…

Тя търси думите си.

— Беше като на Четвърти юли… небето беше осветено като на Четвърти юли.

— Американка ли сте? — пита Крис.

— От Ню Джър… — започва тя, но не успява да довърши. Някой тича към Ринглър, размахвайки някаква хартия.

— Дръж! — вика той. — Имам още.

Той прочита набързо съдържанието на листа, след което подсвирва леко, смачква посланието на топка и го хвърля на земята, сетне се обръща към камерата.

— Десет минути след като тази болница е била взривена и докато вниманието на всички е било приковано към нея, подобно нападение тип камикадзе е било извършено срещу френското посолство. Още една кола, натоварена с експлозиви и карана от луд. Този път цялата сграда се е срутила като къщичка от карти. В списъка на убитите фигурират шейсет и пет цивилни лица.

Замълчава, сетне добавя:

— Засега.

Здраво стискам двете си ръце, докато образът от екрана се изгубва. Седя на ръба на стола, със сведена глава, цялата треперя. Един от нашите, един от техните. Какво значение има това сега, щом като е дошъл краят на всичко? Чувствам го. Каквото и да говорят другите, те не могат да променят нищо. Войната наистина е навлязла в нова фаза — Ави беше прав. Джак Рошански се приближава до монитора, за да настрои образа на екрана, който отново се е покрил със „снежинки“. Появява се студиото на Ей Би Ен в Йерусалим. А там Дик Свенсон седи на моето бюро и се опитва да обобщи целия този кошмар.

— Потвърдено е — казва Елиът, прикривайки с ръка слушалката. — Наистина са били онези откачени типове от проиранската „Хизбула“.

Но аз не му обръщам никакво внимание, защото погледът ми е прикован в Дик, който говори от екрана.

— Минути след двойната експлозия анонимно обаждане до Ливанската информационна агенция в Бейрут е съобщило следното, взето без изменение от записа на разговора: „Ние не сме иранци, палестинци, или ливанци. Ние сме войници на революцията, потиснатите, които следват учението на Корана. Аллах Акбар — в името на Аллаха, ние ще умрем за земята си.“

— Всеки път когато тези мръсници започнат да правят нещо в името на Аллаха, крайният резултат са десетки убити хора — казва Грейсън, поклащайки глава.

— Това ли е краят, Дик? — пита по телефона Елиът. — Добре, благодаря.

Оставя слушалката, обръща се и изглежда подред всички ни.

Куинси скача, в гласа й прозвучават истерични нотки:

— Маги няма да ходи никъде, докато нещата не се поуспокоят.

— Добре — отвръща Елиът, — и кога според теб ще стане това, Рейнолдс, може би през четирихилядната година?

Погледът ми преминава през тях, насочен към някакъв въображаем враг, и внезапно тишината в стаята става мъчителна. Пред мен се явява образът на Джо Валъри, далечен, както е далечен моментът, когато в целия свят като по магия ще се възцари мирът, и за миг аз успявам да доловя връзката между него и целия този хаос. Може би единствено споменът за Джо би могъл да промени решението ми. Засега обаче ме ръководи нещо, което е прекалено силно, за да не се съобразявам с него, още повече, че образът на Джо започва бързо да избледнява и стаята отново изплува пред очите ми.

— Имам екип за срещите във Вашингтон — крещи в един от телефоните Грейсън — и минимален брой хора в Ливан.

— Помоли някого от иранското посолство в Париж да направи изявление — казва Елиът, като притиска слушалката между рамото и брадичката си.

Куинси изглежда смаяна.

— Но нали те самите казаха, че не са иранци.

— Точно така, Куинси — отвръща нетърпеливо Елиът, — и ти повярва ли им? Само иранците могат да бъдат толкова луди, че да се самовзривят — а „Хизбула“ е тяхното духовно отроче!

— Кого ще пратим? — провиква се Грейсън.

— Зомерс ще се върне там — отговаря Елиът, обръща се към мен и щраква с пръсти.

— Нали така, Зомерс?

Държи се съвсем професионално, напълно забравил предишните си изблици — а може би и чувства.

— Кога ще бъдеш готова? — настоява той.

Куинси е сложила ръка върху моята, опитва се да ме предпази от незабавния отговор, да ме възпре дори от всякакъв отговор. Но и двете знаем, че това няма да помогне.

— Веднага, утре, по всяко време — отговарям машинално и без повече да размишлявам.

— Дайте й пак оня апартамент в същия хотел в Тел Авив — нарежда Елиът. — Пристига вдругиден, което означава, че тръгва утре с полет на Ел Ал от летище „Кенеди“.

Поглежда ме, прави ми знака с вдигнат палец и й кимва. Като че ли нищо не се е променило от времето, когато си тръгнах оттук, само дето майка ми е мъртва, аз съм бременна, а любимият ми човек се връща в район, в който фанатиците от „Хизбула“, изглежда, възнамеряват да вдигнат целия свят във въздуха. Но има още нещо непроменено: адреналинът ми се покачва както винаги когато се появи някой особено напрегнат случай.

— Не бива да заминаваш! — възкликва Куинси. — Вече трябва да мислиш за други неща.

— А Ави? — прошепвам. — Какво да правя с Ави?

Животът ми вече е обвързан с него, единствено нему съм предана.

Отново звъни някой от телефоните. Грейсън отговаря, и ми подава слушалката, повдигайки едната си вежда.

— Къде си? — питам го, преди той да изрече и една дума.

— Във Вашингтон, в колата си на път за летището. Излитам веднага за Израел, защото има риск за базите ни. Всичко се проваля.

— Знам — отговарям аз, вече през сълзи.

— Кога се връщаш, Маги?

— Вдругиден, ще донеса вещите ти и ще бъда в същия апартамент в Тел Авив.

Подробности. Всичко друго, само и само да забравя болката.

— Обичам те — опитва се той да надвика прашенето на телефона. — Ще те посрещна на аерогарата.

— И аз е обичам — викам в отговор. — Обещай ми, че ще се пазиш.

— Не те чувам — крещи Ави и в този момент връзката се разпада.

Настъпва тишина. Този път няма никакви обещания.