Лъвското сърце

Глава 16

Ванора се сгуши до Лъвското сърце, очаквайки го да заговори. Когато той не каза нищо, тя докосна гърдите му.

— Ще ти бъде по-удобно, ако свалиш туниката.

Думите я като че ли събудиха демоните у него, защото той изскочи от леглото и я изгледа свирепо.

— Проклета да си! Сигурно си много доволна от себе си. Не знам какво ми направи, но няма да се случи отново.

Напипа панталоните си и ги навлече. Ванора се почувства така, сякаш светът й току-що беше експлодирал.

— Защо се люби с мене?

— Това беше съвкупление, Ванора. Нямаше никаква любов. Само се подчиних на плътта. Ти ме искаше и аз изпълних желанието ти.

— Махай се! Махай се и не се връщай. Не мога да те гледам.

Лъвското сърце се взря в нея за един дълъг, безшумен момент, после излезе от стаята.

Не можеше да повярва на това, което току-що се беше случило, на това, което беше позволил да се случи. Сякаш нямаше никаква воля, когато опреше до Ванора. Не можеше да продължава така, каза си той. Трябваше да се махне за известно време, да прочисти ума и сърцето си от влиянието на съпругата си. Да, точно това трябваше да направи. Щеше да съпроводи Алтея до Англия лично и…

Не, не можеше да го направи. Не можеше да рискува да загуби Крагдън. Дафид и войските му още представляваха заплаха за неговите имения; не можеш да вярва на никого освен на себе си, за да защитава кулата. Сър Брандън беше добър човек, но нямаше опита на Лъвското сърце. Само с двадесет души на разположение нямаше да му бъде лесно да защитава крепостта срещу Дафид и армия от уелски диваци.

Дилемата му се изправяше застрашително пред него. Ванора го управляваше с невидими нишки и това не му харесваше. Но не можеше да направи нищо, за да контролира непокорното си тяло, когато станеше дума за нея. Когато тя премигнеше с черните си ресници, сърцето му прескачаше и слабините му набъбваха. Какво трябваше да направи? Отговорът, реши той, беше да я отбягва и да прекарва повече време с Алтея. Може би с времето щеше да успее да набере достатъчно желание към бившата си любовница, за да легне с нея.

Ванора се занимаваше с обичайните си работи с натежало сърце през следващите няколко дни. Верен на думата си, Лъвското сърце се стараеше да я избягва. Сякаш не съществуваше за него. Дори още по-зле, двамата с Алтея все повече се сближаваха. Ванора не знаеше дали той не спи с любовницата си, но всички признаци показваха, че е така. Беше прекалено горда, за да пита Меър или прислужниците къде спи Лъвското сърце. През тези дни на изпитание Ванора се стараеше да отбягва Алтея, но когато пътищата им се пресичаха, Алтея веднага започваше да се хвали с вниманието на Лъвското сърце към нея. Макар че глезенът й беше оздравял, Лъвското сърце не правеше никакви опити да я върне в Англия.

Един ден отец Кадък беше повикан в селото за последно причастие и Ванора реши да отиде с него. Навличайки най-топлата си вълнена туника и подплатено с кожи наметало, тя мина на кон през външния двор на замъка точно когато Лъвското сърце се упражняваше с хората си.

Въпреки студа той се беше съблякъл до кръста и голата му кожа блестеше от пот. Погледът й се спря на бронзовия му торс, възхищавайки се на изпъкналите бицепси и мускулите, които играеха под кожата на гърба му. Великолепен беше прекалено питомна дума, за да го опише. Колко й липсваха словесните им двубои, потъмняването на сребристите му очи, когато се любеше с нея, твърдото му тяло, покриващо нейното.

Искаше да го мрази заради крещящото му пренебрежение към нея, но не можеше. Той не й даваше никаква възможност да се приближи към него, да се опита да поправи нещата помежду им. Тя разбираше гордостта му; защо той не можеше да разбере нейната? Този мъж беше невъзможен.

Откъсвайки поглед от внушителната му фигура, Ванора се опита да се съсредоточи върху мисията си в селото. Съпругата на един от селяните умираше и тя беше понесла топли одеяла и храна за семейството. Меър вече беше употребила цялото си изкуство, за да лекува Брета, но състоянието й не се беше подобрило и смъртта не беше далече.

Умът на Ванора още се занимаваше с болната жена, когато чу Лъвското сърце да й заповядва да спре. Тя дръпна юздите и го зачака да се приближи. Това щеше да бъде първият път, когато той щеше да говори с нея от две седмици насам, и тя се запита защо ли е решил да говори с нея точно сега.

— Вървете, отче — каза тя. — Ще дойда, след като поговоря с Лъвското сърце.

— Сигурна ли си? — запита свещеникът обезпокоен.

— Да. Съпругата на Горди се нуждае от вас повече, отколкото аз.

Лъвското сърце стигна до нея и хвана юздите.

— Къде отиваш?

— Да отнеса храна и топли дрехи на едно семейство в селото. Жената е на смъртно легло и искам да дам поне малко утеха на семейството. Вече мога ли да тръгвам?

Очите му се присвиха.

— Да, стига да не отиваш при Дафид.

— Аз съм нищо за тебе, Лъвско сърце. Каза, че мога да ходя където си поискам.

— А искаш ли да отидеш при Дафид?

— Не, освен ако не ме накараш да отида при него — подразни го тя. — Щях да бъда доволна като твоя съпруга, ако не ме беше изхвърлил от живота си.

— Ти още си моя съпруга.

— Така ли? — Щеше ли той да приеме предизвикателството й? — Но не ме искаш.

— Грешиш, съпруго. Искам те с всяко дихание. Не мога да те погледна, без да те пожелая. Но съм твърде силен, за да стана жертва на лъжите ти. Собствената ми майка не намери нищо у мене, заради което да ме обича, така че защо да вярвам, че ти ще бъдеш различна?

— Майка ти ли? Какво общо има тя с нас?

— Изпуснах се. Не искам да говоря за тази жена. Просто искам да те предупредя, че ще те пратя в манастир, ако ме предадеш с друг мъж.

— Мислех, че не те интересува какво правя — предизвика го тя.

— Не ме предизвиквай, Ванора, защото не можеш да спечелиш. Няма да се оставя да бъда унизен от забежките ти.

Негодувание вцепени раменете й.

— Ами твоите забежки?

— Какво за тях?

Тя дръпна юздите на коня си от ръката му.

— Върви по дяволите, Лъвско сърце, и вземи любовницата си със себе си!

Той вдигна глава, пое си остро дъх в студения, ободряващ въздух и се изсмя. Не се беше чувствал толкова жив, откакто за последен път се беше любил… не, откакто беше имал съвкупление с Ванора. Как му липсваше тя! Острият й ум, хапливият език, стройното й мускулесто тяло. Господи, защо животът му трябваше да бъде толкова усложнен?

Ободрен, той се върна към упражненията, готов да посрещне атаките на всичките си двадесет рицари и оръженосците им.

Ванора влезе в селото и спря коня си пред плетената от пръти и измазана с кал колиба на Горди. Разбра, че е пристигнала твърде късно, когато видя група плачещи жени, скупчени пред колибата. Сърцето й прескочи. Слезе и си проби път към вратата.

— Умря ли? — обърна се тя към една прегърбена старица, свита пред вратата.

— Да, Брета сега е в мир. — Жената избърса една сълза. — Какво ще стане с дечицата й?

Ванора не можа да отговори, когато влезе в колибата и коленичи до отец Кадък, за да се помоли за покойната. Три малки деца се гушеха до баща си и сълзи се стичаха по бледите им личица.

— Какво ще правя без моята Брета? — хлипаше Горди. — Не мога да се грижа сам за децата си, милейди.

— Имаш ли роднини?

— Да, една сестра.

— Тя ще склони ли да ти помага?

— Да, вдовица е, без деца, но нямам как да я доведа тук. Живее на половин ден път от Крагдън.

— След като Брета бъде погребана, ще ти дам назаем кон, за да можеш да доведеш сестра си — предложи Ванора.

— Аз ще се грижа за децата, докато Горди се върне — каза една жена, застанала на прага. — Изведи децата вън, за да приготвим тялото на жена ти за погребение.

— Ще помогна — предложи Ванора.

— Не, милейди, не е редно.

— Прибери се у дома, Ванора — посъветва я отец Кадък. — Остави храната и одеялата при мене. Ще се помоля за Брета и ще се погрижа децата да бъдат стоплени и нахранени.

Ванора се съгласи неохотно.

— Когато бъдеш готов, Горди, ела в кулата и ще се погрижа да ти дадат кон за пътуването ти.

Прекалено съсипан от скръб, за да каже каквото и да било, Горди само кимна. Тогава жените, които бяха дошли да приготвят тялото, помолиха Ванора да излезе от тясната колиба. След като предаде на отец Кадък храната и одеялата, които беше донесла, тя си тръгна. Наближи покрайнините на селото, когато чу някой да я вика. Поглеждайки през рамо, видя сър Рен зад себе си.

— Лейди Ванора, чаках всеки ден вие или отец Кадък да дойдете в селото.

— Какво е станало, сър Рен?

— Дафид дойде при мене и при рицарите от Крагдън, искаше да се присъединим към армията му. Планира да нападне Крагдън, когато събере достатъчно хора.

— Надявам се, че сте се вслушали в предупреждението ми и сте му отказали.

— Да. И аз не харесвам англичаните, но докато сме в мир с Англия, няма да участвам във въстание. Нищо друго няма да навлече гнева на Едуард върху главите ни така неминуемо, както едно въстание.

— Вие сте мъдър, сър Рен. Ще известя лорд Лъвско сърце за плановете на Дафид.

— Дафид вярва, че замъкът е слаб, че няма войници да го защитават.

— Страхувам се, че е точно така.

— Ние искаме да се върнем в Крагдън. Верни сме ви и искаме да защитаваме земите си срещу агресия, независимо дали е английска или уелска. Казах на другите, че ще говоря с вас за това. Съпругът ви ще ни позволи ли да се върнем, ако му се закълнем във вярност? Иска ли да ме убие, задето го прострелях?

— Лъвското сърце ме разкри и знае, че сте го ранили, за да спасите живота ми. Щеше да ме убие, ако не го бяхте предотвратили. Не знам какво се таи в сърцето му и не мога да предскажа каква ще бъде реакцията му, ако се появите в Крагдън. Ще искате ли да положите клетва за вярност, ако това означава да ви затворят?

Той кимна.

— Бих рискувал това заради вас и заради Крагдън, да.

— А заради Лъвското сърце?

— Той е ваш съпруг и нашият нов феодал. Ако бъдем лоялни към вас, това означава да сме лоялни и към него.

— Къде са другите? С вас ли са?

— Да. Десет рицари и оръженосците им очакват вашия отговор.

Поглеждайки зад сър Рен, Ванора видя крагдънските воини, застанали във ветрилообразен строй. За момент почувства, че ще се разплаче, и не можа да каже нито дума.

— Какво ще кажете, милейди? — запита сър Рен.

— Да, елате с мене и ще говоря с Лъвското сърце във ваша полза — каза тя, молейки се да не допуска грешка.

Ако навлечеше на тези добри воини затвор или нещо по-лошо, никога нямаше да си го прости. Но Лъвското сърце беше казал, че ще бъде снизходителен, ако му се закълнат във вярност. А те наистина носеха известия за плановете на Дафид. Това би трябвало да докаже ценността им пред Лъвското сърце.

Лъвското сърце чу предупреждението на часовите, преди ездачите да стигнат до външната подвижна решетка, и побърза да ги пресрещне; страхът му нарасна, когато видя Ванора обкръжена от бившите защитници на Крагдън. Какво искаха? За заложница ли я бяха взели? Трябваше да помисли по-добре и да не я оставя да отиде в селото без охрана. Ако са я наранили…

Сър Брандън го застигна.

— Стрелците са разположени на крепостните стени и чакат заповедите ви.

— Не искам Ванора да бъде наранена. Стрелците да не правят нищо, докато не чуя исканията на сър Рен.

Ванора се приближи към подвижната решетка сама. Лъвското сърце я пресрещна.

— Вдигни решетката — каза тя.

— Ранена ли си? — запита Лъвското сърце, взирайки се към нея през железните пръти.

Тя го изгледа стреснато.

— Защо моите хора ще ме наранят? Не, Лъвско сърце. Сър Рен ме намери в селото, за да ме предупреди за Дафид. Дафид събира остатъците от армията на Луелин и възнамерява да атакува замъка.

— Пак ме излъга — нападна я Лъвското сърце. — Отишла си в селото, за да се срещнеш със сър Рен. Какво правят те тук? Моите стрелци са по местата си и чакат да им дам знак.

— Не, не съм те излъгала! Не знаех, че е в селото. Той и бившите защитници на Крагдън идват с мир. Искат да ти се закълнат във вярност. Искат да защитят Крагдън от нападението на Дафид.

На Лъвското сърце му беше трудно да повярва.

— Още нося белега от стрелата на сър Рен.

— Ако не те беше ранил, ти щеше да ме убиеш. Това ли искаш?

— Иска ми се пътищата ни да не се бяха пресичали — процеди през зъби Лъвското сърце.

Честно казано, щеше да бъде съкрушен, ако беше убил Ванора; трябваше да благодари на сър Рен, задето беше предотвратил подобна катастрофа.

— Откъде да знам, че няма да ме убият, докато спя?

— Те са рицари. Думата им е тяхната чест. Щом ти се закълнат във вярност, никога няма да те предадат.

Той погледна към застаналите в очакване мъже.

— Много добре, ще говоря с тях. Вдигнете решетката — извика той към стражите.

С меч в ръка Лъвското сърце се отмести от пътеката, за да пропусне войниците, които влязоха през подвижната решетка. Когато всички се озоваха в предния двор, той изрева:

— Стойте! Слизайте.

Рицарите и оръженосците им слязоха от конете и застанаха с лице към него. Той спря пред всеки от тях, преценявайки надеждността им, като се взираше в очите им. След дълга инспекция запита:

— Приемате ли ме за ваш феодал? Заклевате ли се във вярност към мене?

— И към вашата съпруга — добави сър Рен.

Като един всички рицари и оръженосците им коленичиха пред Лъвското сърце и се заклеха във вярност.

— Ще бъдете под надзор, докато не се докажете — изрече Лъвското сърце. — Всяка подозрителна дейност ще ми бъде докладвана незабавно. Сър Брандън е новият капитан на стражата, сър Рен. Склонен ли сте да служите под негова команда?

— Да. Кълна се да служа на вас и на съпругата ви така лоялно, както служих на предишния господар на Крагдън.

— Така да бъде — каза Лъвското сърце. — Сър Брандън! — Рицарят пристъпи напред. — Погрижете се за разквартируването на хората и им дайте задачи.

— Няма да съжалявате за това, милорд — закле се сър Рен.

Ванора обърна коня си към кулата.

— Чакай — заповяда Лъвското сърце.

Тя рязко дръпна юздите.

— Какво има пък сега? Уморена съм. Смъртта на Брета ме натъжи. Семейството й е съкрушено. Остави три малки деца и скърбящ съпруг.

Изражението на Лъвското сърце се смекчи.

— Ще видя какво мога да направя, за да облекча съдбата им.

— Вече предложих на Горди да вземе кон, за да доведе овдовялата си сестра да се грижи за останалите без майка дечица. Приятелки предложиха да се грижат за децата в негово отсъствие.

Макар и нежелаещ да я пусне, Лъвското сърце се отмести.

— Върви, но чуй какво ти казвам, съпруго. Позволих на твоите рицари да се върнат, макар че не исках. Недей да заговорничиш с тях срещу Едуард или срещу мене. Крагдън е мой, а аз държа на това, което е мое.

— Така ли? Държиш на това, което е твое? Не мисля така.

Предизвикателството й отекваше в главата му дълго след като тя се отдалечи в галоп. Какво искаше да каже? Беше му необходима цялата сила на волята, за да стои далече от нея през изминалите две седмици. Макар че Алтея се беше опитвала да съживи страстта, която той някога беше изпитвал към нея, не успя да го привлече. Желаеше Ванора, но не можеше да си позволи да й вярва… да я обича.

Тя беше казала, че го обича. Искаше да й вярва, наистина искаше, но някакъв извратен демон вътре в него му казваше, че не е достоен за обич.

Алтея не го обичаше. Той изпълняваше само някакво предназначение в живота й. Ванора също не го обичаше. Как можеше да го обича, когато я беше принудил да сключи нежелан брак?

Тогава как да обясни страстта й, питаше се той. Не знаеше. Не можеше и да обясни потребността й да облича броня и да върти меч. Умът на жените беше сложен и не поддаващ се на разгадаване. Ако не се държеше здраво срещу магиите на Ванора, щеше да загуби душата си.

Въпреки задръжките си обаче той се гордееше с начина, по който тя беше защитила бившите си рицари и беше превърнала гнева му в разбиране. Ако не беше тя, нейните рицари щяха да бъдат сега в тъмницата на Крагдън. Той беше простил на сър Рен, задето го беше ранил, защото знаеше, че щеше да направи същото, ако някой неприятел заплашваше Ванора.

Лъвското сърце твърдо вярваше, че проблемът между него и Ванора ще се разреши. Дори пребиваването в една и съща стая с очарователната му съпруга го подлудяваше от желание. Игнорирането й не беше дало резултат. Нито пък ухажването на друга жена. Може би, помисли той с усмивка, трябваше да направи това, което тялото му желаеше, и да прави любов, а не да се съвокуплява с Ванора и да утоли жаждата, която бушуваше в него. Тя беше негова съпруга. Защо да не се възползва от даденото му от бога право?

Лъвското сърце се върна към упражненията, но умът му не беше в меча. След известно време той се отказа и се върна в кулата. Видя Ванора да говори със сър Пенрин и се присъедини към тях.

— Има ли някакъв проблем?

— Не, милорд — отвърна сър Пенрин. — Обсъждахме с лейди Ванора дали имаме достатъчно запаси за през зимата. Казах й, че ще проверя килерите и хамбара.

— Осведомете ме какво сте открили, сър Пенрин. Ако се наложи, ще купим каквото ни трябва от съседните имения или от близкия град.

Сър Пенрин се оттегли. Ванора се обърна, но Лъвското сърце я спря.

— Искам да поговорим, Ванора.

— И аз искам да говоря с тебе.

Разговорът им беше предотвратен от приближаването на Алтея.

— Кои са онези странни мъже в кулата, Лъвско сърце? Приличат на уелсци.

— Уелсци са — отвърна Лъвското сърце. — Това са бившите защитници на Крагдън.

— Какво правят тук?

— Заклеха се във вярност и се присъединиха към моя гарнизон.

— Да не си полудял? Ще ни избият, докато спим. — Злобният й поглед падна върху Ванора. — Предполагам, че трябва да благодарим на нея за това.

— Моите рицари са честни мъже — възрази Ванора. — Никога няма да нарушат клетвата си.

— Мислех си, Алтея — поде Лъвското сърце, — че сега, когато имаме още хора да защитават Крагдън, мога да отделя двама войници да те придружат до селото ти.

Ванора го изгледа изумено.

— Ще го направиш ли?

— Да. Алтея се заседя тук. Времето още е меко, още не е валял сняг. Ако не се върне сега, ще бъде принудена да прекара тук цялата зима.

— Беше толкова внимателен напоследък, че помислих, че искаш да остана — изхленчи Алтея.

Ванора изсумтя.

— Внимателен ли? Така ли му казват на чифтосването? — Извърна се рязко. — Ако искате да продължите нашия разговор, милорд, ще ме намерите в дневната.

Лъвското сърце тръгна след нея, но Алтея сграбчи ръката му, за да го задържи.

— Не искаше да кажеш това, което каза, нали? Отново станахме близки Не искам да се отделям от тебе, Лъвско сърце.

Той вдигна рамене.

— Ще говорим по-късно, Алтея.

— Защо трябва да тичаш подир нея като послушно кученце? Ванора само трябва да дръпне конеца и ти я следваш. Не си мъжът, когото познавах.

— Съгласен съм, не съм същият мъж — каза Лъвското сърце, докато се отдалечаваше.

Ванора искаше да повярва, че Лъвското сърце говори сериозно, че ще отпрати Алтея, но нейните думи бяха я засегнали силно. Нямаше нужда да й се напомня колко внимателен е бил съпругът й към Алтея. Откритото му внимание към нея се обсъждаше из цялата кула.

Когато Лъвското сърце беше позволил на рицарите й да се върнат, тя беше започнала да храни надежди, че е омекнал към нея и че е готов да й прости, задето го е лъгала. Какво искаше да обсъжда той с нея? Искаше да запълни пукнатината помежду им?

Обърна се към вратата, когато я чу да се отваря и затваря. Сърцето й заби ускорено, когато видя Лъвското сърце да стои преди нея с неразгадаемо изражение.

— Какво искаш?

— Не сме свършили разговора.

Свали меча си и го сложи на една скамейка.

— Какво искаш да обсъждаш? Преди да започнеш, благодаря ти, че позволи на рицарите ми да се върнат в Крагдън.

— Помислих, че можем да поговорим за Алтея.

Брадичката й се вдигна предизвикателно.

— Тази тема не ме интересува. Избери друга.

— Не, ще говорим за Алтея. Говорех сериозно, като казах, че ще я върна в Англия. Не й е мястото тук.

Устата на Ванора се отвори невярващо.

— Не мислех, че говориш сериозно, когато й каза, че ще я върнеш у дома й.

— Рядко казвам неща, които нямам намерение да изпълня.

— Предполагах, че се радваш на вниманието на любовницата си.

— Грешно си предполагала. Ако си спомняш, опитах се да я пратя у дома й, но съдбата се намеси.

— Какво наистина се опитваш да ми кажеш, Лъвско сърце? Простил ли си ми?

— Доверието трябва да се спечели, Ванора, но аз съм склонен да ти дам шанс да се реабилитираш. Не знам дали някога мога да ти простя, че така безразсъдно излагаше на опасност живота си, но повече не мога да пренебрегвам присъствието ти. Опитах се да се правя, че не съществуваш, но не можах.

— Изглеждаше достатъчно доволен да се чифтосваш с Алтея. А аз не мога да ти простя за това.

И тя нарочно му обърна гръб.

Хващайки я за раменете, той я накара да се обърне с лице към него.

— Не ми обръщай гръб. Слушай много внимателно какво ще ти кажа. Не съм спал с Алтея. Нито веднъж, откакто е дошла тук.

— Трябва ли да ти вярвам?

— Не съм лъжец, Ванора.

Тя се изчерви и отвърна поглед; намекът му я опари. Но можеше ли да му вярва?

— Наистина ли ще я отпратиш?

— Точно това казах, нали? Не искам нея.

Радост изпълни сърцето на Ванора. Тя искаше да го чуе да й казва, че има нужда от нея и че иска само нея. Преглъщайки гордостта си, запита:

— Възнамеряваш ли отново да делиш легло с мене?

— Мисля, че го изразих съвършено ясно. Да, искам те в леглото си. Ти си моя съпруга; твой дълг е да спиш с мене.

Едва ли беше искала да чуе точно това. Дългът нямаше нищо общо с отношенията, изпълнени с любов.

— Обичаш ли ме?

Последва продължително мълчание.

— Ако говориш за сантиментална любов, тя не съществува. Аз се наслаждавам на тялото ти. Възхищавам се на твоята интелигентност, на смелостта ти, на гордостта ти. Това, не е ли достатъчно, за да изградим живота си?

Не.

— Надявах се на повече. Когато казах, че те обичам, какво според тебе исках да кажа?

Още веднъж помежду им се възцари дълго мълчание. Накрая той изрече:

— Жените са сантиментални създания. Сигурно си искала да кажеш, че се наслаждаваш на тялото ми толкова, колкото и аз на твоето. Някъде във връзката си сме намерили обща почва и ти си го интерпретирала като любов.

— Кой е накарал сърцето ти да замръзне така? — запита тя. — Очевидно не си имал представа какво чувстват жените или как мислят. Не си ли обичал майка си? Любовта към майката е първото преживяване на нежност, което детето получава. Това е най-добрата и най-истинската любов, която човек може да познае.

Каменното му изражение и вцепенените рамене бяха първият признак, че е нагазила в опасни води.

— Не споменавай майка ми. Тя беше прогонена от паметта ми и не съществува.

Ванора го изгледа втренчено.

— Винаги е трудно да загубиш скъп човек. Аз загубих моята любима майка преди пет години и тя ми липсва всяка минута от всеки мой ден.

— Грешиш, ако мислиш, че майка ми ми липсва — каза Лъвското сърце с хладно презрение. — Доколкото знам, е жива, но не съм имал контакт с нея още откакто бях много млад, за да си спомням, че изобщо имам майка. Тя ме изостави.

— Не разбирам.

— И аз. Самото споменаване за нея ме оскърбява. Не желая да говоря за нея.

Стряскащото изявление на Лъвското сърце позволи на Ванора да прозре какви са отношенията му с жените. Не можеше да обича, защото никой не го беше учил как да обича. Беше барикадирал сърцето си и отказваше да пусне в него нежни чувства, защото майка му го беше разочаровала. Собствената му майка го беше напуснала. Тази жена нямаше ли чувства? Нищо чудно, че Лъвското сърце не вярваше в брака.

— Аз няма да те изоставя, както майка ти — каза тихо Ванора. — Макар че щеше да си идеш от мене и от брака ни, ако Едуард не ти беше заповядал да останеш в Крагдън, аз щях да спазя обетите. Защо те е изоставила майка ти?

Той вдигна рамене.

— Татко каза, че си е взела любовник и ме оставила, когато избягала. Може да ме е излъгал, но това вече няма значение. И той не беше кой знае какъв баща. Аз сам си пробих път в живота.

— Това е било живот без любов — прошепна Ванора.

— Не ми липсваха жени.

Тя премига.

— Някоя от тях обичала ли те е?

— Всички ме обичаха заради това, което можех да им дам.

— Жените не си приличат. Онези, които си познавал, са обичали с телата си, не със сърцата си.

— Така е по-просто. Няма място за разочарование, когато сърцето не е ангажирано.

— Аз те обичам със сърцето си, Лъвско сърце. Но дори ако не искаш любовта ми или не й отвръщаш, ще взема това, което предлагаш.

Той се намръщи.

— И какво е то, съпруго?

Тя отметна глава, накарвайки тъмните си къдрици да се завъртят около раменете й.

— Топло тяло. Много добър си в доставянето на удоволствие, съпруже. Макар че нямам с кого да те сравнявам, сигурна съм, че си най-добрият.

Думите на Ванора породиха у Лъвското сърце странно чувство ниско в корема. Наистина ли искаше да бъде запомнен като топло тяло и нищо друго? Наистина ли искаше Ванора да престане да го обича? Внезапно идеята да бъде обичан събуди любопитството му. Никога досега не се беше чувствал обичан.

Не, помисли той, разтърсвайки глава, за да я прочисти от глупавите мисли. Отказваше да падне в капана, който му беше приготвила Ванора. Ако свалеше гарда, ако си позволеше да я обича, тя неизбежно щеше да го разочарова, също като майка му. Вече беше доказала, че не заслужава доверие.

— Може би е най-добре да се наслаждаваме на това, което имаме заедно, и да забравим сантименталностите. На мене ми харесва физическата връзка, която съществува помежду ни.

Тя го изгледа раздразнено.

— Ами децата, Лъвското сърце? Ще ги обичаш ли, ако бог в своята милост ни даде потомство?

Изражението на Лъвското сърце стана замислено.

— На децата ми няма да им липсва бащина…

Изречението му секна изведнъж.

— Бащина любов? Това ли искаше да кажеш?

— За бога! Объркваш ме с твоите думи. Няма да изоставя децата си, както родителите ми ме изоставиха.

— Ще ги обичаш ли? — настоя Ванора.

Изражението му позволяваше да се проникне в объркания му ум, но отговорът му не я разочарова.

— Да, проклета да си, ще ги обичам!

Ванора му хвърли ослепителна усмивка.

— Наистина знаеш как се обича. Може би има надежда за нас в края на краищата, съпруже.