Лъвското сърце

Глава 15

Лъвското сърце излезе иззад олтара в празния параклис, не можейки да събере мислите си. Не знаеше какво да прави с това удивително разкритие. Тайният вход не беше изненада, но да знае, че Белият рицар е можел да влиза и излиза свободно, го объркваше.

Ровейки в мислите си, Лъвското сърце започна да преценява всеки прислужник в кулата. Повечето бяха жени, единствените мъже бяха кухненският помощник, дърводелецът и двама старци. Нито един от четиримата не подхождаше на описанието на Белия рицар. Отец Кадък изобщо не влизаше в сметката.

Дали рицарят живееше в кулата без негово знание? Невъзможно! Но безспорните доказателства го караха да вярва, че ще намери негодника сред стените на Крагдън. Бесен гняв го обзе. Всичко ставаше съвършено ясно. Ванора не само знаеше идентичността на рицаря, но го и укриваше под покрива си. А свещеникът и камериерката й съзаклятничеха с нея.

Лъвското сърце излезе на двора, когато истината го удари в лицето… невероятно силно. Усети как сърцето му започва да бие лудо. Пое си дълбоко дъх, но в гърлото му още стоеше ледена буца. Не искаше да повярва, но фактите бяха неопровержими. Винаги се беше възхищавал на стройното, стегнато тяло на съпругата си. Тя не приличаше на никоя друга жена, която беше познавал дотогава. Силата й, осъзна той, идваше от въртенето на меча. Какъв глупак е бил! Неговият демон е бил под носа му през цялото време, а той е бил прекалено обзет от страст, за да забележи.

Страст…

Да, това беше единственото обяснение, защото имаше безброй указания, които да го отведат до истината. Указания, които беше пренебрегнал, за да задоволи бушуващата страст към съпругата си. Никога повече, закле се той. Беше дал на Ванора достатъчно време да признае, но тя го беше предизвиквала, отказвайки да назове името на рицаря. Той не понасяше лъжци.

Лъвското сърце забеляза сър Брандън да пресича двора и му махна да се приближи.

— Нещо не е наред ли, Лъвско сърце? — запита Брандън.

— Ела с мене — отвърна Лъвското сърце без никакво предисловие.

Обърна се рязко и се насочи отново към параклиса.

— Погледни зад олтара — насочи го той.

Беше оставил вратата нарочно открехната и на Брандън не му трябваше много време, за да открие отвора.

— Господи! Какво е това?

— Проходът към замъка, който търсехме. Искам веднага да се запечата. Ясно ли е?

— Да, напълно.

С лице, стегнато в резки линии, Лъвското сърце излезе от параклиса, пресече двора и нахлу в залата. Не погледна нито наляво, нито надясно, докато гневните му стъпки го водеха нагоре по витата стълба към дневната. Прислужниците се дърпаха от пътя му, кръстейки се, когато зърнеха сковано изправените му рамене и застрашителното му изражение.

Нахълта в стаята и затръшна вратата зад себе си. Застанал заплашително разкрачен, с ръце на кръста, той отправи свиреп поглед към Ванора.

Тя го очакваше, защото Меър й беше съобщила за внезапното му завръщане. Ванора се беше оттеглила незабавно в дневната, за да измисли някаква история, която да оправдае отсъствието й, с която се надяваше да успокои съпруга си. Но един поглед към лицето му й каза, че всичко е изгубено.

Той знаеше!

Някак си, по някакъв начин Лъвското сърце беше научил, че тя е Белият рицар. Никога не го беше виждала толкова вбесен. Вените на врата му изпъкваха, юмруците му се свиваха и разпускаха отстрани на тялото. Устните му бяха изпънати в тънка черта, а очите му… Господ да й е на помощ, погледът му я смразяваше до кости. Тя затрепери и зачака тежката ръка на гнева му да се стовари върху нея.

— Ти! — изригна той, насочвайки пръст към нея. — Направи ме на глупак! Да не мислеше, че няма да се досетя?

— Нямам представа за какво говориш — каза Ванора, преструвайки се на невинна.

Той пристъпи напред и почти долепи лицето си до нейното. Гневът му беше толкова зашеметяващ, че тя не можеше да помръдне, камо ли да каже и една дума.

— Така ли? — Той извади меча си и й го подхвърли. — Дръж. Покажи ми уменията си.

Тя поклати отрицателно глава и отстъпи назад. Той пристъпи още една крачка напред.

— Знам, че можеш да го използваш. Хайде, давай.

Надявайки се да уталожи гнева му, тя взе меча, но го остави да виси безжизнено в ръката й.

— Не мога да вдигна меч срещу тебе.

Той се засмя; острият звук раздра слуха й.

— Нямаше такъв проблем в миналото.

Тя отказа да признае каквото и да било, докато не бъдеше сигурна какво точно знае той.

— Какво намекваш?

— Не намеквам, съпруго. Знам коя си.

Цветът се оттече от лицето на Ванора.

— Откъде можеш да знаеш подобно нещо? Мога да обясня защо не ме намери, когато пристигна. Бях в мазето при виното.

Лъвското сърце не беше впечатлен.

— Добър опит, но недостатъчно. Видях те от върха на скалата. Видях те да вървиш по брега на реката и да изчезваш в тайния проход.

— Какво те кара да мислиш, че съм била аз?

— Прост процес на изключване. Ти, съпруго моя, си Белият рицар. — Гласът му беше убийствено спокоен, прекалено спокоен. — Няма кой друг да е, освен ако не искаш да ми кажеш, че е отец Кадък или може би някое от момчетата в кухнята.

Тя си пое остро дъх. Не можеше да посочи друг освен себе си. Лъвското сърце го знаеше, тя също.

Изправяйки крехките си рамене, тя застана с лице към него, с примирено изражение.

— Прави с мене каквото искаш, милорд, защото само аз нося цялата вина. Не съжалявам, че помагах на Луелин, защото в резултат има мир с Англия, не съжалявам и че помагах на бойците си. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че когато кръстосахме мечове, не те познавах така, както те познавам сега.

Не можеше да го погледне в очите; презрението му към нея блестеше като светлината на фар.

— Защо не ми каза? Можех да те убия! — ревна той. — Исках да те убия. — Поклати глава. — Аз не съм убиец на жени, но ти щеше да ме направиш такъв. Непростимо е.

— Исках да ти кажа, но се страхувах от реакцията ти и съм имала право.

— Ти не се страхуваш от нищо — изрече той с насмешка. — Кой те научи да въртиш меча?

— Баща ми. Нямаше другиго освен мене и ме насърчаваше да се упражнявам заедно с хората му.

— Не ти е направил услуга.

— Какво ще правиш?

— Вратата зад олтара е вече запечатана. Кой знае за входа освен тебе, свещеника и камериерката ти? — Очите му се присвиха. — Не, няма значение — изрече той, преди тя да успее да отговори. — Очевидно, Дафид, Луелин и воините на Крагдън го знаят, защото са го използвали. Изненадан съм, че не бях убит в съня си от някой твой сънародник.

— Предупредих Дафид да не си го и помисля — каза Ванора, без да разсъди. — Той искаше, но…

Очите й се разшириха и устата се затвори плътно, когато разбра какво е разкрила току-що. Лъвското сърце я изгледа свирепо.

— Кога си видяла Дафид? Днес, когато излезе от кулата ли? — Стисна раменете й и пръстите му се забиха в плътта й. — Не ме лъжи, Ванора. Беше ли днес при Дафид? Той направи ли те своя курва?

— Не! Обвиняваш ме несправедливо. Признавам, че излязох от кулата през тайния изход, но не съм ходила при Дафид. Той дойде тук. Когато излязох, имах намерение да намеря сър Рен. Исках да му кажа да откаже на Дафид да участва във въстанието, което той планира.

Съдейки по строгото изражение на Лъвското сърце, Ванора разбра, че е казала прекалено много.

— Значи си се видяла с Дафид. Да не ме мислиш за глупак?

— Казах ти, не съм ходила при него. Той дойде тук — повтори тя. — Посъветвах го да се прибере у дома си и да забрави за мене и за Крагдън, казах му че, съм доволна с тебе. Смятах да наредя да запечатат входа след връщането ми днес, за да не може Дафид да го използва. Той иска Крагдън и отказва да се прости с мечтата си да го притежава.

— Значи планира да ме убие, да се ожени за тебе и да предяви претенции към Крагдън — предположи Лъвското сърце.

— Да, но аз нямаше да позволя. Казах ти, доволна съм с тебе.

Лъвското сърце изсумтя отвратено.

— Кажи го на някой, който може и да ти повярва. Ти ме направи на глупак и заговорничеше зад гърба ми със сънародниците си. Трябва да те набия и да те изгоня, но не си струва да се занимавам.

Обръщайки й гръб, той се запъти към вратата.

— Лъвско сърце! Чакай! Не си отивай. Набий ме, затвори ме, но не ме отблъсквай. Мога да понеса наказание, но не и безразличие.

Той се завъртя и застана с лице към нея.

— От днес нататък ти си никоя за мене. Можеш да ходиш където си искаш, да правиш каквото си искаш, не ме интересува.

Извръщайки се рязко, Лъвското сърце излезе от стаята. Ванора не можеше да го остави да си тръгне така. Трябваше да има нещо, което би могла да направи, за да успокои гнева му. Нямаше ли нищо, което да може да му каже и да го убеди, че не е направила нищо друго освен да се бори за страната си, също както всеки мъж би направил? Това, че беше жена, нямаше никакво значение. Ако Белият рицар беше мъж, Лъвското сърце щеше да го убие и да не изпита никакви угризения, но да бъде направен на глупак от жена беше наранило гордостта му.

Ако не протегнеше ръка към него сега, пукнатината между тях никога нямаше да бъде излекувана.

— Лъвско сърце! Обичам те!

Той не се обърна, но по вцепенените му рамене тя разбра, че я е чул. Ръката му посегна към резето на вратата.

— Лъвско сърце! Моля те, повярвай ми.

Той свали ръка от резето, но не каза нищо. Единствената му реакция беше взрив на горчив смях, когато отвори вратата и се отдалечи от нея.

Ванора се взря във вратата. Нямаше да плаче, нямаше и да се моли. Никой мъж, колкото и много да го обичаше, не си струваше мъката, която преживяваше тя сега. Погрешно беше да крие идентичността на Белия рицар от Лъвското сърце, но бездушното му отношение към нея сега беше непоносимо.

Вратата се отвори и Меър се вмъкна вътре.

— Бедното ми агънце — захлипа тя, втурвайки се към Ванора. Обхвана лицето й в дланите си и затърси синини. — Къде те удари?

— Където не се вижда — изхълца Ванора.

— Не ми казвай, че те е млатил с юмруци! Ребро ли ти счупи? Може би трябва да те погледна.

— Не, Меър, и с пръст не ме е докоснал. — Тя положи ръка на гърдите си. — Сърцето ми е разбито. Никога няма да ми прости.

— Той е мъж, агънце. Когато ти, една жена, кръстоса меч с него, засегна гордостта му и нанесе удар на честта му. Каквото и да казваш за Лъвското сърце, той взема рицарството на сериозно. Никога няма съзнателно да нарани жена. Ако те беше убил, никога нямаше да си го прости. Дай му време да се справи с това, че една жена може да върти меч и да защитава родината си така добре, както и всеки мъж.

— Твърде късно е, Меър. Лъвското сърце никога няма да ми прости, а дори да го направи, не знам аз дали ще мога да му простя заради суровото му отношение към мене. Той разби сърцето ми, Меър. Когато му казах, че го обичам, ми се изсмя.

Меър протегна ръце и Ванора се втурна към нея. Макар че сълзите й заплашваха да рукнат, нямаше да плаче. Знаеше какви ще бъдат последиците, когато беше облякла броня и вдигнала меч срещу Лъвското сърце, и сега трябваше да ги приеме. Но колко болеше, как ужасно болеше да бъде отхвърлена от мъжа, когото обичаше.

— Покажи на Лъвското сърце колко си издръжлива, агънце — посъветва я Меър. — Сложи си най-хубавата рокля и ела в залата да вечеряме. Ние с отец Кадък ще бъдем там да те подкрепим.

Ванора преглътна отказа си и само кимна. Нямаше да позволи на Лъвското сърце да разбере колко силно я беше наранил. Неговия отказ да признае любовта й беше твърде много, за да може тя да го понесе. Но Меър имаше право. Нямаше да се крие в стаята си и да дава на Лъвското сърце удовлетворението да разбере колко дълбоко я беше наранил.

— Това нямаше да се случи, ако Лъвското сърце не се беше върнал в Крагдън преждевременно — каза Ванора. — Алтея наистина ли е ранена, или е просто извинение да се върне тук?

— Паднала е много зле — отвърна Меър. — Но освен няколко синини и изкълчен глезен нищо друго й няма. Направих каквото можах за нея, но трябва да остане на легло поне няколко дни.

— Жалко — измърмори Ванора. — Ще бъда готова след малко, Меър. Можем да слезем долу заедно.

Вдигнала високо глава, с предизвикателно издадена брадичка, Ванора влезе в залата и тръгна към обичайното си място на почетната маса. Стъпките й се заплетоха и замряха, когато видя Лъвското сърце да влиза в залата, носейки на ръце една усмихната Алтея. Той отиде право към подиума и настани Алтея на стола вдясно от себе си. Сър Брандън седна от лявата му страна. Останалите столове бяха махнати, вероятно по заповед на Лъвското сърце.

Меър я дръпна за ръката.

— Ела, агънце, има две свободни места до отец Кадък.

С пламнали бузи Ванора се плъзна на скамейката до свещеника. Той потупа ръката й.

— Добре ли си, дете?

— Много добре съм, отче. Виждам, че на Лъвското сърце не му трябваше много време, за да ме замени.

— Ще говоря с него да не забравя брачните си обети.

— Не си хабете думите. Всички ли знаят за мене? Тоест, коя съм?

— Не, и съм сигурен, че всички се чудят какво се случило между тебе и Лъвското сърце.

— Входът зад олтара запечатан ли е?

— Да. Лъвското сърце се погрижи за това.

— Много добре.

Ванора нямаше апетит. И като виждаше Алтея и Лъвското сърце заедно, увлечени в интимен разговор, това накара стомаха й да се преобърне. Искаше да избяга, но нямаше да даде на Лъвското сърце това удовлетворение.

Лъвското сърце се стараеше да не позволява на погледа си да се отклонява към Ванора. Беше му се сторило, че ще изпита удоволствие, когато Ванора види как Алтея заема нейния стол, но нараненото й изражение засегна едно място вътре в него, което той смяташе, че се е затворило окончателно за нея.

— Радвам се, че най-накрая се осъзна — мъркаше Алтея. — Знаех, че няма дълго да бъдеш увлечен по Ванора. Не ти е в характера да оставаш верен на съпруга. — Тя се наведе към него. — Какво стана? Да не си я намерил с друг мъж?

— Остави Ванора — каза Лъвското сърце. — Как е глезенът ти? Боли ли те?

— Меър каза, че не трябва да го натоварвам. — Тя му се усмихна игриво. — Надявам се да нямаш нищо против да ме носиш насам-натам.

— За мене ще бъде удоволствие — отвърна Лъвското сърце, полагайки ръка върху нейната.

Макар да се усмихваше и да оставяше впечатлението, че е влюбен в любовницата си, мислите му се въртяха около Ванора и начина, по който го беше заблуждавала и го беше направила на глупак. Ако имаше склонност да проявява насилие срещу жени, Ванора цялата щеше да бъде насинена. Никога досега не се беше ядосвал толкова много на някое човешко същество.

Не можеше да прости на Ванора. Щеше да й докаже, че тя не представлява нищо за него. Това, което го правеше трудно, обаче беше фактът, че най-накрая беше признал пред себе си, че изпитва чувства към нея. Би било преувеличение да си представя, че е влюбен, но беше започнал да се интересува от нея.

— За какво мислиш, Лъвско сърце? — запита Алтея. — Изглеждаш толкова разсеян.

— Беше дълъг ден и сигурно си изтощена. Ако си се нахранила, ще те отнеса в стаята ти.

Тя протегна ръце и му се усмихна.

— Готова съм. Очаквах тази нощ още откакто пристигнах в Крагдън.

Усмивката на Лъвското сърце стана мрачна, когато вдигна Алтея на ръце и я изнесе от залата.

Долната устна на Ванора се разтрепери, когато Лъвското сърце излезе от залата с Алтея на ръце, но тя остана изумително тиха въпреки тържествуващата усмивка, която Алтея хвърли към нея над рамото на Лъвското сърце. Изправяйки се на треперещите си крака, Ванора се извини и тръгна по стълбата към дневната. След откритото внимание, което Лъвското сърце проявяваше към любовницата си, всички в кулата вероятно знаеха, че той е охладнял към съпругата си. Публичната проява на внимание към Алтея беше унизителна. Как можеше тя да го понесе?

Когато стигна в дневната, завари Алън да събира вещите на Лъвското сърце. Той се изчерви силно, когато я видя, и започна да се извинява.

— Аз… съжалявам, милейди, но лорд Лъвско сърце ми заповяда да му донеса нещата.

— Няма нищо, Алън, прави каквото трябва. Аз няма да се бъркам.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън, докато Алън свърши работата си и излезе тихо.

Лъвското сърце наистина е охладнял към нея, помисли тя унило. С тежко сърце започна да се приготвя за лягане. Преди да се пъхне под кожите, забеляза меча му на пода, където го беше изпуснал. С почти любовна нежност го вдигна и го подпря до огнището, отказвайки да заплаче за мъжа, който беше пренебрегнал любовта й. Сгуши се на леглото и затвори очи, но сънят не идваше и не идваше.

Лъвското сърце настани Алтея на леглото и й щеше да я остави сама, когато тя го хвана за ръката и го дръпна да седне до нея.

— Къде отиваш?

— Да си легна. Уморен съм, също като тебе. Денят беше пълен със събития.

— Но аз помислих… Ти ме накара да повярвам…

— Ранена си. Би било жестоко от моя страна да ти се натрапвам тази вечер. Ще пратя прислужница да ти помогне да се приготвиш за лягане. Лека нощ, Алтея.

Какво, по дяволите, му ставаше, запита се Лъвското сърце. Алтея проявяваше желание; защо трябваше да си отива от стаята й? Ругаейки се, наричайки се пълен глупак, той се отправи към стаята, която беше приготвена за него. Не беше удобна като дневната, но поне Ванора нямаше да бъде там, за да го измъчва с предизвикателната си усмивка и съблазнително тяло. Как можеше така сладко да се люби с него, а в същото време да го лъже?

Това, което го безпокоеше, не бе толкова фактът, че Ванора е Белият рицар, а това, че тя беше крила истината от него. Като осъзна, че можеше да я убие, едва не се беше разпаднал. Да убие собствената си съпруга — това щеше да го унищожи, но не можеше да й прости, защото го беше лъгала.

Без да съзнава, стъпките му го насочиха към дневната. Не искаше да бъде там, но нещо по-силно от собственото му желание го беше отвело в тази стая. Ръцете му работеха независимо от ума, когато отвори вратата и влезе вътре. Огънят в огнището догаряше, потапяйки стаята в сенки. Погледът му веднага се насочи към леглото.

Ванора трябва да беше усетила присъствието му, защото се надигна на лакът и се взря в него през танцуващите сенки.

— Да не би Алън да е забравил нещо?

Лъвското сърце замря. Какво правеше тук? Докато търсеше някакъв отговор на този въпрос, блуждаещият му поглед съзря меча му, подпрян до огнището.

— Да. Дойдох за меча.

— Да не очакваш нападение през нощта?

Той се приближи към леглото и се вгледа яростно в нея.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Не се страхувай. В безопасност си, Лъвско сърце. Ако ти трябва помощ, на драго сърце ще ти предложа меча си.

— Отиваш твърде далече, Ванора — предупреди я той. — Един ден този остър, непокорен език ще ти докара неприятности.

Сега, след като се беше успокоил, си припомни как тя му беше казала, че го обича. Макар да ни вярваше никак на думите й, не можа да не й каже:

— Каза, че ме обичаш. Ако беше вярно, нямаше да ме заблуждаваш.

Светлината на огнището хвърляше отблясъци по бледото й лице. Беше застинала в поза на нахална грациозност и нажежено до бяло отричане. За един кратък момент той помисли, че вижда сянка на болка да прекосява чертите й, но думите й скоро го разубедиха.

— Любовта умря, когато се отвърна от мене и потърси утеха при Алтея. Не изпитвам към тебе нищо друго освен презрение, Лъвско сърце. Това, което направих, беше същото, което всеки мъж би направил за родината си.

— Ти определено не си мъж. Ако те бях убил, никога нямаше да си го простя.

— Заради това ли се сърдиш? Знаех какъв е рискът, когато надянах бронята и се бих, за да защитя дома си. Ако баща ми беше достатъчно щастлив да има синове, те щяха да направят същото като мене.

— Гневът ми лежи по-дълбоко от това, Ванора. Имаше възможност да ми кажеш, че ти си онзи рицар, когото търся, но ме лъжеше всеки път, когато те питах. Аз съм ти съпруг. Трябваше да ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш истината.

— Не искаше да се жениш за мене, освен това си англичанин. Страхувах се… страхувах се…

— От какво си се страхувала?

— Че ще ме намразиш — избъбри тя. — Или че ще нараниш приятелите ми, задето пазеха тайната ми. — Следващите й думи бяха тихи и натежали от страдание. — Не знаех, че ще те обикна.

Ето! Пак тази дума. Лъвското сърце усещаше напрежението от това, да поддържа гнева си, но отказа да свали гарда.

— Но вече не ме обичаш — предположи той.

Да не беше полудял? Защо това трябваше да го интересува? Не прощаваше и не забравяше лесно, но демонът в него не искаше да замлъкне.

— Прав си, милорд. Вече не те обичам; свободен си да се върнеш при Алтея. И не забравяй меча си.

Лъвското сърце знаеше, че трябва да си тръгне, но демонът, който го измъчваше, не му даваше спокойствие.

— Ако нямаш никакви чувства към мене, целуни ме и ми го докажи.

Да не е обезумял окончателно?

С бунтовно изражение Ванора се отдръпна назад, придърпвайки завивките, за да закрие голите си гърди.

— Целувките на Алтея не те ли удовлетворяват?

— Остави Алтея. Предизвиквам те да ме целунеш, момиче.

Тя го изгледа свирепо.

— Това някаква нова форма на наказание ли е?

Да, наказание за мене, помисли той унило. Нямаше представа защо се измъчва по този начин. Въпреки това, трябваше да знае дали Ванора лъже, че го обича. Би могъл да се досети за много причини тя да го лъже и искаше да знае истината заради собственото си душевно спокойствие.

— От какво те е страх? — подразни я той. — Искам да знам докъде ще стигнеш с лъжите си.

— Какво ще докаже целувката?

— Че си измислила любовта си, за да усмириш гнева ми. Или — каза той с нисък и суров глас, — че още ме обичаш.

Ванора извърна поглед.

— Любовта, която не получава отговор, боли, Лъвско сърце. Ти ми каза, че вече не съществувам за тебе, затова те изгоних от сърцето си.

Да можех и аз да направя същото. Леглото хлътна под тежестта му.

— С право съм огорчен и е естествено да не ти вярвам, след като открих измамата ти.

Той погали бузата й с опакото на пръста си и продължи надолу по ключицата, спирайки при пулсиращата ямка в основата на шията й.

Тя отблъсна ръката му.

— Престани! Не можеш да вземеш и нямаш какво да дадеш в замяна. Върви си, Лъвско сърце. Не мога да понеса това наказание. Жестоко е от твоя страна да искаш това, което не желаеш да върнеш в достатъчна степен.

— И какво е то?

— Любовта ти.

Той стана рязко с каменно изражение.

— Не си спечелила любовта ми. Всъщност, не знам какво правя тук.

— Мечът ти, Лъвското сърце, не помниш ли? Дойде за меча си.

— Тъй като толкова обичаш мечове, можеш да го задържиш — отвърна той хладно. — Прости ми, че ти се натрапих. Няма да се повтори.

Ванора се разкъсваше. Здравият й разум се казваше на оттеглянето на Лъвското сърце, но сърцето й искаше той да остане. Мисълта как се връща при Алтея накара стомаха й да се преобърне. Освен това, тя отказваше да приеме, че той я ненавижда. Беше дошъл в стаята й тази нощ с неубедително оправдание. Дали съзнаваше или не, но намерението му беше да се люби с нея. Как би могла да му позволи да отиде при Алтея, когато сърцето й казваше, че може да спечели любовта му, ако наистина се постарае?

Тази мисъл доведе до друга. Искаше ли мъж, който си измиваше ръцете от нея и я презираше? Струваше ли си любовта да понесе унижението от страна на един мъж, който използваше тялото й просто защото я желаеше?

Отговорът я зашемети. Любовта нямаше цена. Може би нейната любов беше достатъчно силна за двама им. Колко време щеше да издържи гневът му срещу невероятната сила на любовта? Беше ли склонна да го остави да намери утеха в прегръдките на Алтея?

— Не!

Лъвското сърце беше на половината път до вратата, когато избликът на Ванора го спря. Той се обърна.

— Какво каза?

Тя преглътна мъчително и се замоли дано не допуска грешка.

— Склонна съм да те целуна, ако още го искаш.

Той й изпрати подигравателна усмивка.

— Промених намерението си. Алтея ще ме посрещне по-добре.

Тя нарочно остави завивките да се смъкнат до кръста й, оголвайки гърдите й.

— Тогава върви при нея. Само исках да ти докажа колко малко ми въздействат целувките ти.

Тя определено събуди интереса му, защото веждите му леко се вдигнаха и той се върна към леглото. Погледът му се спря на гърдите й.

— Какво става, момиче?

— Ти ми кажи. Дойде в стаята ми, след като се закле, че не означавам нищо за тебе.

— Мечът ми…

— Можеше да почака до утре сутрин. Кажи ми, че ме мразиш. Кажи ми, че не искаш да имаш нищо общо с мене. Кажи ми, че искаш Алтея, и ще ти повярвам.

— Да, така е — изрече грубо Лъвското сърце. Приседна на ръба на леглото. — Когато научих, че ти си Белият рицар, това ме преобърна. — Хвана рамото й. — Проклета да си! Защо ми го причиняваш?

Тя отметна глава.

— Защото отказвам да повярвам, че ме ненавиждаш.

Устните му се надвесиха на сантиметри от нейните.

— Презирам това, което направи — прошепна той.

— Но не ме ненавиждаш.

— Не понасям лъжци.

— Искаш ме.

Дъхът му беше горещ срещу бузата й.

— Тялото ми чувства, но не мисли.

Тя се доближи към него, опирайки гърдите си о неговите. Той не помръдна.

— Какво трябва да означава това?

Той взе ръката й и я положи на твърдата издутина на секса му.

— Означава, че не мога да заповядам на тялото си да не те иска, макар че умът ми отхвърля всичко, което защитаваш. Ти си жена, не мъж. Когато надяна бронята и поведе мъжете в бой, рискува живота си съвсем ненужно.

Веждите й се вдигнаха.

— Защо това трябва да те безпокои?

Той срещна очите й с озадачен поглед.

— Ако знаех отговора, нямаше да бъда тук. Щях да бъда при Алтея и да й давам това, което иска.

Отговорът му я остави задъхана и замаяна. Може би имаше надежда за двама им. Ако имаше някое малко, неоградено място в сърцето му, където да можеше да се скрие и да хване корен, тя се закле да го намери. Изпитвайки силата на решението си, тя скъси разстоянието помежду им и притисна устни в неговите.

Той експлодира. Нямаше друга дума. Тя погледна лицето му; острите линии блестяха в тъмнозлатисто под светлината на огъня. Очите му, буреносно сиви и напрегнати, се вглеждаха в нейните. Дъхът й спря. Тя вдигна ръце към гърдите му; огънят в тях я опари. Тогава устата му покри нейната. Устните им се срещнаха и се сляха. Жадно. Целувката му я похищаваше, беше почти брутална, докато той отмяташе завивките и обвиваше ръце около нея.

Тя почувства как ръцете му се сключват около талията й, после той я напъха под себе си, тялото му беше горещо и готово. Тя беше зашеметена, но не и изплашена, когато той прекъсна целувката и изрече:

— Не вземай това за любов; просто съвкупление.

Думите му не й харесаха, но тя беше заела позицията си и не искаше да бъде разколебана. Вместо това му поднесе отново устата си. Той не се поколеба и я похити жадно, ръцете му се спуснаха по гърба й, притискайки я към тялото му, обгръщайки твърдите извивки на седалището й, подтиквайки ханша й да се притисне към него.

Предупредителни камбани зазвънтяха в главата му; демоните му шепнеха нескончаеми причини защо не бива да се люби с Ванора. Но той ги прогони, вслушвайки се в диктатите на тялото си. Не можеше повече да чака. Свалянето на панталоните отне само миг; туниката му можеше да почака, но той не можеше. Разтвори краката й, настани се между тях и влезе в нея.

Дишайки тежко, изпотен, раздиран от сурова жажда, той навлезе в горещия й център. Отново и отново. Тя извика, трепна, но той не чуваше нищо, бумтенето на сърцето му заглушаваше всеки звук. Изскърца със зъби и навлезе силно и дълбоко. Изригна. Облекчението, което изпълни тялото му, беше заслепяващо, горещината изтръгваше вътрешностите му. Беше познал много жени в живота си. Но не и такава като нея. Това ли беше съдбата му — да прекара остатъка от живота си с жена, която го задоволяваше като никоя друга?

Жена, на която не можеше да вярва?

Жена, която въртеше меч като мъж?