Лъвското сърце

Глава 17

Думите на Ванора оставиха Лъвското сърце безмълвен. Тя се надяваше на любовта му, след като той й беше казал, че не съществува за него. Тъй като тя сякаш очакваше отговор, той потърси нещо духовито.

— Ще те обичам, съпруго, с тялото си всеки път, когато пожелаеш, ден и нощ. Моето копие е винаги готово.

Ръцете му я обгърнаха и я привлякоха към него, твърдото доказателство за желанието му се опря в мекотата й. Толкова отдавна не се беше любил с нея, че тялото му пулсираше от жажда. Желаеше я отчаяно. Мъчително беше да я гледа отдалече. Мястото му беше в нейното легло, в прегръдките й, вътре в нея. Дълбоко в нея.

Целуна шията й. Желанието се сгъстяваше, докато тя се стапяше срещу него, притискайки тялото си о неговото. Галещите му ръце смъкнаха туниката й. Той плъзна материята надолу по раменете й и свали ризата й. Смъкна се надолу, за да целуне зърната й, ръцете му се плъзнаха по гърба й и обхванаха седалището й. Продължавайки да я притиска към себе си, той тръгна заедно с нея към леглото и я положи на кожите. Изгарящият му поглед не се отделяше от нея, докато ръцете му сваляха дрехите му.

— Толкова самотни бяха тези две седмици — измърмори той. — Студеното ми легло не ми предлагаше никаква утеха. Искам да се любя с тебе.

Големите й пурпурни очи заблестяха, когато погледът й падна върху слабините му. Протягайки ръка, тя обгърна пулсиращия член, усещайки го как трепти в дланта й. Усмихна се палаво, съблазнително, докато пръстите й го обгръщаха и притискаха. Тръпки на очакване го разтърсиха, когато тя го придърпа към себе си и допря върха на езика си до блестящата главичка на секса му. Трепкащият й език унищожи самоконтрола му. Изръмжавайки, той я бутна долу и се изтегна върху й.

Устата му покри нейната, предотвратявайки всякакви протести, които тя би могла да има. Отчаяната потребност от цялостно поглъщане забушува в него. Тя сграбчи раменете му и отвърна на целувката му по-агресивно, отколкото когато и да било досега.

Жадната й реакция накара желанието да се развихри в него. Той върна устата си към шията й, а после към набъбналите, приканващи го гърди. Дразнеше я с езика си и звуците на наслада, които тя издаваше, още повече разпалваха страстта му. Сваляйки ръцете й от раменете си, той се плъзна надолу по тялото й. Разтвори краката й и я погледна с пламтящи очи. Коленичи между бедрата й и започна да целува корема й около пъпа. После по-надолу. Посегна, напипа глезените й и вдигна първо единия й крак, а после другия на раменете си.

Задържайки ханша й с две ръце, той започна да целува бедрото й, придвижвайки се нагоре към целта си, и накрая я плени с уста. Трескавите й викове и пулсиращата й плът накараха вълни от желание да разтърсят цялото му тяло. Това му беше липсвало. От това имаше нужда. Тя се залюля бавно, ритмично, докато той навлизаше дълбоко и все по-дълбоко, с първична жажда, а езикът му се забиваше в нея. Задържа я на ръба, изпаднал в треска, подлудял от жажда, която го възбуждаше дори още повече от вкуса й, преди да я прати викаща в една ослепителна кулминация.

Надигна се и се плъзна нагоре по нея; звукът на задъханите й викове развихри собствената му едва сдържана страст. Женската й мекота му се отдаваше. Желанието го изгаряше, карайки го ясно да осъзна, че още е твърд и пулсиращ, още е незадоволен. Изви ханша си и се гмурна дълбоко в нея, толкова силно, че въжетата на леглото изскърцаха под напора му.

Повдигна седалището й и се плъзна още по-дълбоко. Налагайки ритъма, започна да я движи така, че и двамата да усетят най-голямо удоволствие, навлизайки възможно най-дълбоко, разпалвайки страстта й, за да се изравни по сила с неговата. Тя вдигаше ханша си все повече и повече, стенейки и мятайки глава насам-натам, докато той влизаше и излизаше все по-силно и все по-бързо. Усети я да трепери, почувства силните тръпки да пулсират срещу плътта му. Още един удар и тя експлодира, викайки името му.

Изчакването на нейната кулминация беше най-трудното, което някога беше правил. Но я изчака, макар тялото му беше изпънато в едва сдържана жажда, изчака я, докато тя не се укроти. Едва тогава отприщи страстта си, хващайки ханша й здраво с две ръце, и започна да влиза и да излиза, доближавайки се все повече до завършека. Силна тръпка го разтърси и той се разля, изпълвайки я със същината си.

Лежаха може би цяла вечност, докато дишането им не се успокои. Тогава той вдигна глава и я погледна. Когато я видя да му се усмихва, осъзна, че е изгубен, че никога не е имал шанс.

— За какво мислиш? — запита тя.

Че любовта е нещо страшно. Но не го каза. Не беше готов да се обвърже. Да даде такава власт над себе си на една жена беше доста заплашително.

— Мислех си, че никога вече няма да излезеш от леглото ми.

— Ти излезе от моето, не помниш ли?

— Сигурно съм си загубил ума. Тук много си приличаме, скъпа; няма да направя грешката отново да напусна леглото ти.

Това беше някакво начало, помисли Ванора. Би могла да го накара да я обикне; знаеше, че може.

В следващите дни Лъвското сърце направи всичките необходими приготовления за очакваното нападение на Дафид. Укрепи стените, където бяха слаби, и постави стражи на пътеката най-отгоре на крепостните стени. Упражняваше се с хората си, подготвяйки ги и умствено, и физически за бой.

Рядка хармония съществуваше между Лъвското сърце и Ванора през онези дни. Страстта ги събираше и непрекъснато ги връщаше към приканващото легло в дневната. Макар че Лъвското сърце се упражняваше до пълно изтощение, докато се умореше така, че дори да не може да си поеме дъх, все още намираше енергия да се люби с Ванора.

— Кога ще се върне сър Джайлс? — запита Ванора една нощ, докато лежаха в сито доволство след поредния удовлетворителен тур на любене.

— Скоро. Може би след няколко дни.

— Липсва ти — констатира Ванора.

— Да, той е дясната ми ръка, както аз на Едуард.

Както ти си моята, помисли Ванора, но не го изрече на глас.

Денят, когато Алтея замина, беше щастлив за Ванора. Тя стоеше до Лъвското сърце, когато той пъхна тежка кесия в ръката на Алтея и й пожела добър път.

— Използвай ги благоразумно, Алтея — посъветва я той — и няма да изпаднеш в нужда до края на дните си. Намери си съпруг, който да те обича и да ти даде деца.

Алтея премери тежестта на кесията и изсъска:

— Ще взема златото ти, Лъвско сърце, но правиш грешка. Чуй ме какво ти казвам, един ден съпругата ти ще те предаде.

Бели черти се изписаха около устата на Лъвското сърце, докато изпращаше Алтея и ескорта й.

— Прав й път — измърмори Ванора. — Ти беше повече от великодушен към нея.

Хващайки го под ръка, тя се насочи заедно с него към кулата, чувствайки се в мир повече, отколкото когато и да било от доста време насам. След като Алтея си беше тръгнала, нямаше какво да разсейва Лъвското сърце, да му пречи да й отдава цялото си внимание. Дните й като Белия рицар бяха зад гърба й и тя никога повече нямаше да има нужда да лъже Лъвското сърце.

Но щастието на Ванора не трая дълго. След три дни един конник се появи пред подвижната решетка. Беше пуснат вътре незабавно и отведен право при Лъвското сърце. Ванора побърза да се присъедини към тях, нямайки търпение да научи за какво е цялата тази врява. Тя веднага разпозна младия мъж Беше Питър, оръженосецът на сър Джайлс. Тръпка на страх пропълзя по гръбнака й. Интуитивно разбра, че нещо непредвидено се е случило със сър Джайлс и че последиците щяха да унищожат шансовете й да спечели любовта на Лъвското сърце.

Погледът на Питър беше див, той целият беше раздърпан, гърдите му се вдигаха и спускаха тежко поради положените усилия и още неназования страх. Туниката му беше съдрана, кръв се стичаше по ръката му.

— Говори, момче — каза Лъвското сърце. — Къде са сър Джайлс и невестата му?

Гласът му беше напрегнат като струна и Ванора се приближи, предлагайки му успокоението на своето присъствие.

— Бяхме по-малко — изрече Питър, поемайки си дъх едва-едва. — Защитавахме се, но поражението беше неизбежно.

Хващайки туниката му, Лъвското сърце го дръпна към себе си така, че се озоваха нос до нос.

— Какво стана?

— Беше Дафид Девърел. Той държи сър Джайлс и съпругата му като заложници.

— Пусни го, Лъвско сърце — намеси се Ванора. — Момчето е ранено и има нужда от грижи.

Той пусна туниката на Питър; момъкът едва не падна на колене, но успя да се задържи.

— Доведете Меър — заповяда Лъвското сърце.

Един войник тръгна да търси камериерката.

— Помощта идва, момче. Междувременно, разкажи ми всичко. Как избяга?

— Не съм избягал. Дафид ме пусна, за да ви донеса вестта.

Устните на Лъвското сърце се изпънаха в права линия.

— Продължавай.

Погледът на Питър се спря за миг върху Ванора, после отново се насочи към Лъвското сърце.

— Дафид каза, че няма да направи нищо на сър Джайлс и неговата дама, ако пратите лейди Ванора при него.

Изражението на Лъвското сърце стана мрачно.

— Какво друго?

— Имате една седмица, за да изпълните искането му. Ако вашата дама не отиде там в уреченото време, той — и момчето преглътна конвулсивно — ще убие сър Джайлс и невестата му.

— Ще отида при него — изрече твърдо Ванора.

— Не! — изрева Лъвското сърце. — Няма да отидеш!

— Трябва да отида, ако искаме да спасим сър Джайлс и невестата му. Дафид ще ме послуша. Може би ще мога да му втълпя малко здрав разум.

— Ще измисля нещо, което да не включва тебе — каза Лъвското сърце. — Защитена ли е кулата на Дафид?

— Няма да е трудно да се мине над стените, но се страхувам, че армията му ще надвие твоята, дори да влезеш в кулата. Освен това, Дафид ще убие сър Джайлс и Диърдри още преди да успееш да стигнеш до тях.

— Знам какво си мислиш, Ванора, и няма да го позволя. Стой при младия Питър, докато не дойде Меър.

Обръщайки се, Лъвското сърце се отдалечи, като даде знак на сър Брандън и сър Рен да го последват.

Меър пристигна след няколко минути със сандъчето, пълно с билки, мехлеми и превръзки. Зацъка с език, като видя раната на Питър, и го отведе в кухнята, за да потърси гореща вода. Ванора побърза към дневната, където можеше да мисли, без да бъде смущавана.

Знаеше, че каквото и да предприеме Лъвското сърце, за да спаси сър Джайлс и съпругата му, няма да успее. Дори да успееше да си пробие път през сили, които надвишаваха неговите два… не, три пъти, което не изглеждаше никак вероятно, нямаше да намери сър Джайлс и Диърдри живи. Дафид щеше да ги убие като възмездие.

Ванора отчаяно търсеше отговор. Знаеше, че не може да позволи на Дафид да убие двама невинни. А мисълта Лъвското сърце да умре беше прекалено болезнена. Не, от нея зависеше да намери начин да избави сър Джайлс и невестата му… и Лъвското сърце. Но да направи това означаваше да наруши думата си. Беше обещала на Лъвското сърце, че никога повече няма да надене броня, но отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

Лъвското сърце беше разсеян, когато двамата се оттеглиха в дневната по-късно същата вечер. Докато той се разхождаше из стаята, тя усещаше тревогата му, както би усещала своята. Не каза нищо, чакайки го да проговори, а погледът й бродеше по едрото му, силно тяло, по мускулестата бойна машина, която можеше да дава удоволствие, но и наказание.

Накрая той се спря пред нея, стиснал здраво юмруци, сребристите му очи блестяха решително.

— Познаваш Дафид по-добре от мене. Мислиш ли, че ще ги убие?

— Искаше ми се да можех да ти дам гаранции, но не мога. Това, което знам за Дафид, не ми харесва.

— Бил ти е годеник — нападна я Лъвското сърце.

— Беше изборът на баща ми. Аз нямах нищо против устната договорка за годеж, защото мислех, че от него ще излезе добър съпруг.

Той я изгледа остро.

— Още ли мислиш така?

— Не. Дафид не е мъжът, за когото го мислех. Има нещо грозно у него, което ме отвращава.

— Точно от това се страхувах. Мъж като него няма да се поколебае да убие, ако му се попречи по някакъв начин. Той е обезумял от ревност. Аз имам онова, което той иска.

— Иска Крагдън.

— Той иска тебе, но докато дишам, няма да те има.

— Дафид ще убива, ако бъде принуден — каза тихо Ванора. — Нека да отида при него, Лъвско сърце. Склонна съм да се сменя със сър Джайлс и съпругата му. Умът ми сече. Щом бъдат свободни, знам, че ще изнамеря начин да се върна в Крагдън.

— Да не си полудяла? Ти си жена. Аз съм напълно способен да спася васалите си. Ако няма друг начин, ще щурмувам замъка.

— Точно това иска Дафид, Лъвско сърце. Не можеш да спечелиш. Силите му превъзхождат числено твоите. Неговите хора са лошо подготвени, но превъзходството в броя е в тяхна полза. Щом Дафид те подмами в Драймиър, малката ти армия ще бъде разбита и той ще може да предяви претенциите си към Крагдън.

— И към тебе — добави Лъвското сърце.

Игнорирайки последната му забележка, Ванора се опита за последен път да убеди Лъвското сърце в логичността на своя план.

— Това е самоубийство, Лъвско сърце, и няма да спаси сър Джайлс и Диърдри.

— Поне ще умрем с чест, Ванора. — Той протегна ръка. — Ела в леглото.

Осъзнавайки, че няма нищо, което да може да убеди Лъвското сърце да промени намеренията си, Ванора положи ръка в неговата и му позволи да я съблече. Той се люби с нея грубо, трескаво, съвкуплението им я изведе извън нея, отнесе я отвъд обикновената наслада. Тя знаеше, че неговият плам се дължи отчасти на бойното настроение, но нейният беше подклаждан от любовта, която тя му отдаваше.

Когато всичко свърши, те се отпуснаха да си починат, а после той отново я люби, този път със сладка отпуснатост и нежност. По-късно, след като Лъвското сърце заспа, Ванора проля сълзи на разкаяние заради онова, което трябваше да направи, за да спаси живота на онези, които й бяха скъпи.

Леко докосна корема си, където имаше основание да вярва, че расте детето на Лъвското сърце. Беше радостна, че още не му го беше казала.

Тръпка на страх за този крехък живот вътре в нея се плъзна по гръбнака й, но тя бързо я прогони. Дълбоко в себе си знаеше, че тя и детето й ще се върнат живи и здрави при Лъвското сърце.

На следващата сутрин Лъвското сърце се срещна с началниците на своите рицари, за да формулира план за действие. Не можеше и дума да става да търсят помощ от съседните земевладелци. Англичаните бяха натрапници в Уелс и нямаше да получат никаква помощ. Даваха се всякакви предложения, но Лъвското сърце знаеше, че нищо не може да промени факта, че липсата на хора вероятно ще е съдбоносна за начинанието им. Всички обаче бяха съгласни, че трябва да се направи опит да бъдат спасени сър Джайлс и съпругата му.

— Сър Рен, вие познавате Драймиър най-добре. Има ли начин да се влезе в замъка, без да се щурмува подвижната решетка или да се катерим през стените?

Присвил устни в размисъл, сър Рен поклати отрицателно глава.

— Не, милорд. Драймиър е стара крепост и е в лошо състояние. Не знам за никакви тайни входове или задни врати. Добре известен факт е, че всички замъци имат тайни тунели и изходи. Само така би могло да се внасят продукти по време на обсада и куриери да излизат, без да бъдат видени, но аз не съм посветен в тайните на Драймиър.

— Можете ли да ми дадете приблизителна оценка на броя хора, които има Дафид под своя команда?

— Над сто, лорд Лъвско сърце. Не всеки може да има лък или меч, но тоягите и бухалките могат да бъдат смъртоносно оръжие, размахвани от мъже, които ненавиждат англичаните.

— Защо да не опитаме нощно нападение? — предложи сър Брандън. — Можем да се изкатерим по стените, да обезвредим стражите и да си пробием път към кулата.

— И аз смятах същото — изрече замислено Лъвското сърце. — Имаме по-малко от седмица, за да планираме обсадата. Една облачна, безлунна нощ би била най-добра. Сър Брандън, подгответе хората. Искам да бъдат готови да тръгнат веднага. Помолете се за поне една облачна нощ през седмицата, която Дафид ни е отпуснал.

Същата вечер, в уединението на дневната, Лъвското сърце сподели плановете си с Ванора.

— Ще ти трябват всичките ти воини, за да щурмуваш кулата на Дафид, а това ще остави Крагдън без защитници — предупреди го Ванора.

Лъвското сърце вдигна рамене.

— Неизбежно е. Разчитам изненадващата ни атака да обърка силите му. Ако всичко тръгне по план, уелсците, които пазят подвижната решетка, ще бъдат заменени с мои хора и по такъв начин няма да позволим на никого да напусне Драймиър, за да нападне Крагдън.

Ванора се страхуваше, че планът на Лъвското сърце ще се провали и той ще умре заедно със сър Джайлс, Диърдри и останалите защитници на Крагдън. Ако Лъвското сърце умреше, тя щеше да остане на произвола на Дафид. Не, не можеше да позволи това да се случи… това нямаше да се случи. Знаеше какво трябва да направи, за да предотврати ненужни убийства, и беше склонна да поеме риска.

— Кога ще нападнеш?

— Скоро. Луната намалява и дори в момента облаци се събират над планините. Утре вечер или най-късно на следващата вечер.

— Нека да дойда с вас.

— Не, невъзможно е. Остани тук и ме чакай да се върна.

— А ако не се върнеш? Тогава какво?

— Тогава си свободна да се омъжиш за Дафид, както е искал баща ти.

Животинска страст бушуваше във Ванора тази нощ. Не можеше да се насити на Лъвското сърце. Устата и ръцете й го вкусваха, изследваха тялото му, докато и той не подлудя по нея. Но тя не се успокои, докато той не падна изтощен и не заспа дълбоко. Беше доста след първата утринна, когато Ванора го целуна леко по устните, стана, без да го буди, и се облече. След като се убеди, че той още спи, отвори сандъка с дрехите му, извади отличителната чу червена надризница с изправен лъв, извезан със злато отпред, и я скри под наметалото си.

Безшумна като призрак, Ванора излезе от дневната и слезе по стълбите към залата. Стъпките й прошумоляха по плочите, докато се отправяше към предната врата. Един страж излезе от сенките.

— Къде отивате, милейди?

Тя трепна силно, но в следния миг се отпусна, защото позна един от собствените си рицари.

— Стреснахте ме, сър Елдин. Не мога да спя, затова реших да отида в параклиса да се помоля.

— Късно е, милейди.

— Да, но никога не е късно човек да се помоли.

Сър Елдин навярно беше съгласен, защото я пусна да мине.

Вмъквайки се в сенките, Ванора се плъзна в параклиса и отиде право към сандъка в преддверието, където стояха бронята, шлемът и мечът й. Бързо свали роклята и доста трудно се напъха в плетената си ризница. После навлече червената надризница на Лъвското сърце и напъха собствената си надризница в бяло и златно вътре в ризницата си. Нахлупи шлема на главата си, пъхна меча в ножницата и спусна наличника.

С уверена мъжка походка Ванора тръгна към яслите, обозначени с цветовете на Лъвското сърце, оседла един кон и го яхна, като стъпи на камъка за качване.

Дотук добре, помисли тя, но най-трудното предстоеше. Представяйки се за войник, трябваше да убеди часовия да вдигне подвижната решетка. Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене и дръзко насочи коня си към портата, благодарейки на бога, че е достатъчно висока, за да мине за мъж.

— Кой е? — извика часовият, когато тя се приближи. Понижавайки гласа си с една октава, Ванора изрече:

— Вдигни решетката.

— Кажи си името и мисията.

Мислейки бързо, Ванора каза името на едни от собствените си рицари, който сигурно не беше добре познат на хората на Лъвското сърце.

— Сър Морс. Лорд Лъвско сърце ме прати да огледам крепостта на Дафид.

Часовият не изглеждаше убеден.

— Ще питам Лъвското сърце, преди да вдигна решетката.

— Мислиш ли, че той ще се зарадва, ако сънят му бъде нарушен и заповедите му се поставят под въпрос посред нощ?

Думите на Ванора навярно бяха накарали часовия да се замисли, защото той се обърна и вдигна подвижната решетка.

— Върви с бога, сър Морс.

Ванора се надяваше, че бог ще я води, защото имаше нужда от цялата си хитрост, ако трябваше да спаси сър Джайлс и Диърдри, а после да се погрижи за собственото си спасение, преди Лъвското сърце да изложи живота си на риск.

Слънцето още беше ниско над хоризонта, когато Ванора забеляза купичките на Драймиър. Дръпна юздите на коня си, свали цветовете на Лъвското сърце и надяна собствената си бяла надризница, оставяйки червено-златната надризница на Лъвското сърце да отлети по вятъра.

Разбра кога са я забелязали, защото чу викове да отекват по укрепленията. Драймиър нямаше външен двор; след подвижната решетка идваше вътрешният двор, обкръжен от високи стени. Тя спря пред подвижната решетка, вдигна наличника си и погледна нагоре, чакайки Дафид да се появи.

— Ти ли си, Ванора? — викна й той.

Тя свали шлема си, позволявайки на дългата си коса да се развее свободно.

— Аз съм, Дафид. Вдигни решетката и ме пусни да вляза.

Дафид изчезна, но се появи отново след няколко минути в двора. Ванора чакаше с нарастващо напрежение, докато той вървеше към нея. Имаше много какво да губи, ако планът й не успееше, но щеше много да спечели, ако успееше.

Мислите й се пръснаха, когато Дафид се появи на подвижната решетка.

— Къде е страхливият ти съпруг? Крие се зад полите на жена си ли?

— Дойдох сама, по собствена воля, Дафид. Това искаше, нали? Вече нямаш нужда от заложници. Настоявам да освободиш сър Джайлс и неговата дама.

Дафид даде сигнал на часовия да вдигне подвижната решетка. Когато тя се вдигна достатъчно, Ванора мина под нея. Трепна, когато чу портата да се затваря зад гърба й. Съдбата й, както и съдбата на сър Джайлс и неговата дама сега беше в нейните ръце.

Дафид се намръщи.

— Това някаква хитрост ли е?

— Никаква хитрост, Дафид. Дойдох, както ти искаше. Това са твоите условия, нали?

— Да, но не мислех, че Лъвското сърце ще ти позволи да дойдеш.

— Предлагам себе си в замяна на заложниците.

— Влез вътре. Тук навън е студено, а ти си изминала дълъг път — подкани я Дафид. — Ще пийнем по чаша горещо вино, докато говорим.

Един млад момък дотича да поеме юздите й. Ванора слезе и последва Дафид, забелязвайки многото мъже, които тичаха насам-натам из двора. Дафид не си беше губил времето през изминалите седмици.

Драймиър не може да се сравнява с Крагдън, помисли Ванора, когато влизаше в порутената кула. Не беше чудно, че Дафид нямаше търпение да се добере до земите и дома й. Постелките по пода миришеха на кисело, прашни паяжини висяха над тях като дантелени завеси. Тя остави Дафид да я настани пред огнището и отпи от чашата с вино, която един прислужник й пъхна в ръката.

Вгледа се внимателно в Дафид, опитвайки се да разгадае мислите му. Той беше хитър, но не чак дотам интелигентен. Ванора беше сигурна, че може да го надхитри. Но най-напред трябваше да направи така, че сър Джайлс и Диърдри да бъдат освободени и пуснати да си идат.

— Мислиш ли, че Лъвското сърце ще дойде за тебе? — запита Дафид.

— Няма — изрече Ванора с убедителност, която се надяваше да прозвучи като истинска. Замоли се дано Лъвското сърце да има повече разум и да не вземе да щурмува замък, който няма как да превземе. — Него го е грижа повече за сър Джайлс, отколкото за мене. Най-вероятно ще се радва да се отърве от мене.

— Не можеш да го спасиш, нали знаеш. Той ще дойде и аз ще го чакам.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Много просто, скъпа моя. Имам значителни сили на мое разположение. Знам колко хора има Лъвското сърце, а той няма как да се надява да ме победи с двадесетина войници. Всъщност, аз искам той да нападне Драймиър. Трябва ми атака. Нищо няма да ме зарадва повече, отколкото да пратя това копеле в ада. Тогава и ти, и Крагдън ще бъдете мои.

— Англия и Уелс са в мир, Дафид — предупреди го Ванора. — Убийството на Лъвското сърце ще поднови военните действия. Това ли искаш?

— Неизбежно е, рано или късно. Мислиш ли, че Едуард ще остави Уелс на мира, когато стане крал?

— Едуард още не е крал, Дафид. Още е само младеж, а баща му е в добро здраве. Много неща може да се случат, преди Едуард да се качи на трона. Нападението срещу английска крепост само ще ускори една война, която може иначе да не избухне с години.

— Крагдън не е английска крепост. Трябваше да бъде моя и смятам това да стане.

— Крагдън принадлежи на Лъвското сърце според правото на брака.

— Ами! Бракът е незаконен. Аз съм предявил претенциите си преди това. — Усмивката, която й отправи, съвсем не беше окуражаваща. — Но сега ти си тук и Лъвското сърце скоро ще дойде за тебе. Когато дойде, ще го очаквам.

Ванора прехапа устни, за да не каже на Дафид точно какво мисли за него.

— Аз съм тук. Изпълних условията ти. Лъвското сърце няма да дойде. Ако се смяташ за мъж на честта, ще освободиш заложниците.

Дафид изду гърди.

— Никой не оспорва моята чест.

— Тогава го докажи. Освободи сър Джайлс и неговата дама.

— Много ме дразниш, Ванора. Когато се оженим, ще се държиш с уважение към мене. Усмиряването ти ще ми достави голямо удоволствие.

Той повика един страж, махвайки с ръка, и му заповяда да доведе заложниците. Ванора зачака идването им с растящо напрежение. Били ли са малтретирани? Надяваше се да не е така, защото в противен случай Лъвското сърце щеше да потърси отмъщение.

Стражът се върна, побутвайки сър Джайлс пред себе си с върха на меча. Руса, дребна и бледа като стена, лейди Диърдри се беше вкопчила в него, очевидно изплашена до смърт. Сърцето на Ванора трепна при вида на младата девойка. Наскоро омъжена и тръгнала на път из чужда страна, тя беше преживяла недотам дружелюбно посрещане.

Ванора се изправи рязко.

— Сър Джайлс! Направиха ли ви нещо, на вас и на вашата дама?

Джайлс спря на място.

— Лейди Ванора? Вие ли сте? Какво правите тук облечена така?

— Няма значение, сър Джайлс. Представете ме на съпругата си, преди да тръгнете.

Джайлс изглеждаше повече от объркан.

— Простете ми, милейди. Радвам се да ви представя моята съпруга Диърдри. Диърдри, запознай се с лейди Ванора, съпругата на милорд Лъвско сърце.

Ридаейки, Диърдри хвана ръката на Ванора и се вкопчи в нея.

— Как да ви се отблагодаря, милейди? Толкова се боях, че никога няма да стигнем в Крагдън живи.

Очите на Джайлс се присвиха.

— Къде е Лъвското сърце?

— В Крагдън.

— Не разбирам. Какво правите тук без него? Сигурна ли сте, че сме свободни да си вървим?

Втренчи се в плетената й ризница и меча и се намръщи, сякаш внезапно осъзнал къде е виждал точно тази бяла надризница.

— Не, не може да бъде! Кажете ми, че не сте Белият рицар.

— Истина е, сър Джайлс.

— Как е възможно? Лъвското сърце знае ли?

Дафид се засмя, очевидно наслаждавайки се на шока на сър Джайлс.

— Това е дълга история. Сигурна съм, че Лъвското сърце ще ви я разкаже, когато се върнете в Крагдън. — Тя се обърна към Дафид. — Пусни ги да си идат.

Той я дръпна настрана.

— Чакай малко. Трябва да поговорим насаме с тебе най-напред.

— Какво има сега? — изсъска тя.

— Искам да предадеш на сър Джайлс съобщение, което да отнесе на Лъвското сърце.

Хлад пропълзя по гръбнака на Ванора.

— Какво съобщение?

— Кажи му да обясни на Лъвското сърце, че си дошла при мене, защото аз съм мъжът, когото искаш. Направи обяснението си достоверно. Лъвското сърце трябва да повярва, че по-скоро би станала моя любовница, отколкото да останеше негова съпруга. Нищо няма да го доведе тук по-бързо от това, че друг мъж спи със съпругата му.

— Искаш да го отведа на смърт?

— Да. Смъртта на Лъвското сърце е това, което винаги съм желал.

— Не мога.

— Ще убия рицаря и неговата дама на място, ако откажеш.

Ванора затвори очи и помоли господ да й се притече на помощ. Какво ужасно нещо беше направила? Не само беше излязла без знанието на Лъвското сърце, но сега трябваше и да отрече любовта си към него. Не беше мислила, че ще се случи такова нещо.

— Ако това съобщение бъде предадено, Лъвското сърце никога няма да дойде за мене. Ще ме намрази ще ме остави на съдбата ми.

Дафид се засмя.

— Ако мислиш така, подценяваш гордостта му. Аз съм мъж. Виждал съм как те гледа той.

— Подценяваш гордостта му.

— Може би, но ще рискувам. След като предадеш съобщението на сър Джайлс, той и неговата дама могат да си тръгнат. Аз ще слушам, за да се уверя, че ще му кажеш точно това, което ти казах да му кажеш.

Ванора се замоли дано Лъвското сърце така да се отврати от нея, когато получи съобщението й, че да не си и помисли да напада Драймиър. Щом сър Джайлс и неговата съпруга бъдат освободени, Лъвското сърце нямаше да има причина да заповяда нападение. Тя щеше да изпълни това, което си беше поставила като задача, без да се стигне до кръвопролитие.

Дафид я побутна към сър Джайлс. Тя изправи рамене и потърси думи на предателство в ума си.

— Милейди, добре ли сте? — запита сър Джайлс. — Свободни ли сме да си вървим?

— Вие с лейди Диърдри можете да си вървите — изрече Ванора, — но аз оставам при Дафид.

Джайлс поклати глава.

— Не. Ако не можете да си тръгнете, и ние няма да излезем оттук.

— Не искам да се връщам в Крагдън — каза Ванора, препъвайки се в лъжата. — Ще предадете ли съобщение на Лъвското сърце?

— Разбира се, милейди — изрече Джайлс, — макар че нищо не разбирам. Дафид заставя ли ви да останете против волята ви?

— Мисля, че го казах съвсем ясно, сър Джайлс. Бях принудена да се омъжа за Лъвското сърце, но сърцето ми винаги е било с годеника ми. Дафид е мъжът, когото искам. Кажете на Лъвското сърце да ме чуе добре, защото нямам нужда да ме спасява.

— Щом това е вашето желание, милейди. — Гласът на Джайлс беше изпълнен с презрение. — Ще отнеса съобщението ви дума по дума.

— Стража! — извика Дафид. — Моите гости са свободни да си вървят. Върнете им конете и ги придружете до границите на земите ми.

Задавена от сълзи, Ванора ги наблюдаваше как се отдалечават, а с тях и бъдещето й с Лъвското сърце. Беше му дала още една причина да не й вярва.