Магията на дракона

ГЛАВА ВТОРА

Скрити в Пещерите на мъглата, една начинаеща магьосница и един начинаещ магьосник наблюдаваха трагичната сцена в кристалното кълбо.

— Горката Тресалара — съчувствено промърмори Найни и докосна образа на принцесата върху стъклото. Извърна глава, за да скрие сълзите си, и дългата й бяла роба проблесна като сноп лунна светлина. — Горкият крал Варо.

Магьосникът отпусна слабите си рамене и обсипаната му с пайети мантия затрептя в сребристо.

— Ти си виновна за всичко! Ако не беше смесила онова око от тритон със сиропа от морски водорасли…

— Аз ли? — надменно възкликна Найни и студено го изгледа. — Не съм аз тази, дето счупи стъкленицата на Ян и пусна на свобода духа, който омагьоса Мириден.

— Да, но ако наоколо нямаше разпръснати очи на тритони и водорасли, сместа нямаше да избухне и…

Двамата погледнаха смутено към центъра на пещерата, където Великият магьосник Мириден лежеше застинал, обвит в омагьосан леден блок, прозрачен като стъкло. Въпреки че Мириден би трябвало да е потънал в дълбок сън, сивите му очи бяха широко отворени и сякаш се взираха в някогашните му ученици с гняв или примирение, в зависимост от ъгъла на светлината. Малко парченце лед блестеше като сълза върху бузата на Великия старец.

Найни побърза да се извърне настрани и неспокойно подръпна една от сребристите си къдрици.

— По-добре замълчи! Доникъде няма да стигнем, ако не спрем да се караме. Само да открием магията за освобождаване от тези пещери, тутакси ще спася принцесата. — Младата магьосница въздъхна. — Така че ще трябва да продължиш да ми помагаш в ровенето из тази безкрайна купчина книги. Ще открием как да размразим Мириден и той ще използва могъщата си сила, за да помогне на Тресалара да спаси поданиците си.

— Вече десет човешки години се ровим в тези книги. — Тъмните вежди на Илюзъс се смръщиха, докато оглеждаше камарите томове, които стигаха до тавана на пещерата. Ако продължаваха в същия дух, нямаше да им стигне един човешки живот, за да ги изчетат всичките. — А и се нуждая от време, за да се подготвя за изпита за магьосници. Защо изобщо се оставих да бъда замесен във всичко това? Тя не е под моята закрила.

— Ха! Ти си толкова мързелив и егоистичен, че никога няма да станеш старши магьосник! Нищо чудно, че няма човешко същество, което да ти е поверено!

Илюзъс се намръщи още повече.

— Имам! Кадор. Сега той се бие в планините. Могъщ воин. Най-безстрашният и безпощаден в целия свят, той може, без да се затрудни, да спаси това малко кралство.

Найни сладко му се усмихна.

— Тогава защо не го „повикаш“? Със сигурност такъв велик воин с радост ще приеме предизвикателството.

— Съмнявам се, че ще има време… дори и да иска да помогне на Тресалара.

— Аз ще се погрижа да намери време! — засмя се магьосницата.

Взе книгата, върху която бе написано: „Любовни магии и еликсири, том XVIII“, и уверено я отвори на страницата, отбелязана със сребърна лента. — Ти не си единственият, който се подготвя за изпит.

— Негодник! Да се провалиш в ада дано! — Тресалара изглеждаше великолепна в украсената с топази златиста рокля, но очите й блестяха от гняв. Тя крачеше из спалнята си в кулата на замъка, а роклята сякаш също ядно шумолеше. Бяха изминали два дни от коварното предателство и убийството на баща й, а тя дори не бе имала време да го оплаче, Лектор не й бе позволил. Сега бе заставена да се омъжи за него.

— Само ако бях избягала през тунела…, преди хората му да се върнат и да ме открият! — Поне бе успяла да рани един, а друг да изпрати при Създателя му. Завъртя се рязко и се обърна към Елани. — А и ти! Трябваше да се криеш, докато опасността отмине и чак тогава да излезеш.

Елани закърши ръце.

— Как можех да се крия, Ваше Височество, когато знаех, че сте пленница на онзи подлец и негодник?

Чуха как някой маха резето и в стаята влезе Лектор, сияещ в сребристочерните си дрехи. Около врата му имаше масивна златна торква с рубини. Двама от стражите му застанаха пред вратата, а Тресалара закри с тялото си Елани.

— Твоето невежество си пролича, Лектор — презрително заяви тя. — Не биваше да се срещаш с невестата си преди сватбата. Това носи нещастие.

Той се усмихна и грубо сграбчи ръката й.

— Аз сам градя щастието си. Не се страхувам, скъпа моя.

Пристъпи напред и повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне. Тресалара забеляза необикновения пръстен, който блестеше на ръката му — митично лице с едно око, изрязано от изумруд. Другото липсваше. Девойката разбра, че изгубеният камък бе онзи, дето го намери в параклиса. Значи Лектор със собствените си ръце бе убил баща й! Омразата й се превърна в къс лед.

Лектор прокара пръст по чувствената извивка на долната й устна.

— Ще те науча да ме обичаш. Аз съм много опитен любовник.

Тя рязко отметна главата си.

— Никога няма да обикна предателя, който най-хладнокръвно уби баща ми, законния крал на Амелония!

Лектор видя отвращението в очите й и се засмя.

— Това не ме плаши. Аз обичам предизвикателствата. — Сграбчи я в обятията си и страстно целуна здраво стиснатите й устни. — Чакам с нетърпение нощта, както и идващите след нея. С времето ще се научиш да цениш… изгодата да си моя съпруга. Ти имаш красота. Аз имам сила. Ще бъдем непобедима двойка. Ще ти доставям удоволствие и ще те накарам да молиш за ласките ми.

Тя избърса устни с опакото на ръката си.

— По-скоро бих се омъжила за свиня!

Лектор злобно изсъска, когато принцесата се опита да се освободи от ненавистната му прегръдка. Той рязко я раздруса и се засмя, опиянен от силата си.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да те пречупя и обуздая.

Стисна я още по-силно. Нарочно й причиняваше болка, забивайки пръстите си в нежната й плът, но тя стоически понасяше изтезанието и дори вирна гордо глава, въпреки че устните й бяха побелели от болка.

Елани не можа да го понесе и се хвърли към господарката си, за да й помогне. Преди войниците да успеят да извадят мечовете си, Лектор вдигна ръка и я зашлеви. Девойката се свлече на пода, замаяна и обляна в сълзи. Лектор се запъти към вратата, но на прага се обърна и подхвърли през рамо:

— Чуй ме добре, Тресалара. Не ме предизвиквай! Дори и принцесите могат да станат излишни. — Засмя се триумфално и напусна стаята, последван от войниците си.

Тресалара помогна на Елани да стане. Върху лицето на момичето червенееше отпечатъкът от пръстите на Лектор.

— Как може един човек с толкова красиво лице да има толкова черна душа? Боли ме като си помисля, че някога му се възхищавах.

Придворната дама избърса сълзите й.

— Той е жесток. Из селото разправят страхотии за него. Способен е на всичко само и само да сломи духа ви. Изтръпвам от ужас като си представя какво може да ви причини тази нощ, Ваше Височество!

— Не се страхувай за мен. Имам план. — Тресалара повдигна шлейфа на роклята си и измъкна малкия си кинжал.

— О! Как сте успели да го скриете от хората на Лектор?

— В жартиера. Не се осмелиха да ме претърсят. — Лицето на принцесата застина и заприлича на мраморна маска. — Щом не мога да спася хората си, поне ще ги освободя от този негодник Лектор! Ще го пробода в сърцето, преди да се осмели да ми отнеме девствеността!

— Не можете да го направите! Ще ви измъчват и ще ви убият!

Виолетовите очи на Тресалара почерняха. Тя завъртя гривната върху фината си китка — изящна златна верижка, украсена с аметисти, за да подхожда на короната й. Върху централния камък бе гравирана емблемата на Амелония — драконова глава.

— Няма да им позволя да ме хванат жива.

Думите й изплашиха Елани още повече.

— Не бива да го правите! Това е лудост! Помислете си, та вие сте живият символ на Амелония. Само вие, Ваше Височество, имате власт над Камъка на Андун. — Лицето й светна. — Не можете ли да използвате магическата сила на кристала, за да победите Лектор?

— Дори и да успея да открия къде го е скрил баща ми, съмнявам се, че бих могла да управлявам силата му. — Красивото й лице посърна. Защо не престъпи забраната на баща си и не прочете свещения ръкопис?

— Вместо да изучавам тайните на Свещения дракон, аз се скитах на воля из горите. Сега моето кралство заплаща егоистичната ми глупост. Ще трябва да изпълня плана си.

Но Елани не изглеждаше убедена.

— Аз имам по-добър. Те не знаят тайния проход зад леглото ви. Скрийте се там, Ваше Височество, а аз ще облека роклята ви, ще забуля лицето си и ще отида вместо вас в параклиса. А когато стражите си отидат, вие ще се преоблечете в селски дрехи и ще избягате. Лектор няма да открие измамата, докато не се разменят брачните клетви и не вдигне булото. Ще имате достатъчно време да се измъкнете от замъка.

— А теб да обрека на смърт. — Тресалара взе студените ръце на придворната дама и се усмихна. — Ти си много смела и си ми истинска приятелка, Елани. Ще направиш добро и на мен, и на кралството, ако останеш жива.

В този миг откъм прозореца се чу силен плясък на крила и двете девойки се обърнаха натам. Една голяма бяла птица бе кацнала на перваза на прозореца — Росмайн, дивият ястреб, който Тресалара бе намерила ранен и бе излекувала. Птицата вече ядеше спокойно от ръката на принцесата.

Тресалара приближи до прозореца и протегна ръка. Ястребът се нагласи върху китката й, но внимателно изви острите си нокти, така че да не одраска нежната кожа. Тя погали лъскавите пера.

— Росмайн, приятелю мой, връщам ти свободата. Лети! Издигни се високо!

Тръсна ръка, за да пусне птицата в синята безбрежност, но ястребът направи малък кръг и отново кацна върху перваза.

— Тя не желае да ви напуска — обади се Елани, — също като мен, Росмайн иска да ви помогне. Само да имаше някой съюзник, на когото да изпратите съобщение за помощ, Росмайн щеше да бъде вашият вестител! Сигурно някъде в това кралство има мъж, който може да събере хората си, да дойде и да ви избави.

Ястребът разпери великолепните си криле и пронизително изпищя; „Кадор! Великият воин. Кадор!“, но за съжаление нито Тресалара, нито Елани го разбраха.

Принцесата дръпна ръката си и златната гривна с аметиста проблесна на слънчевата светлина. В този миг й хрумна нов план.

— Думите ти ми подсказаха нещо, Елани. Може и да не се получи, но това е единствената ми надежда!

Измина час, преди хората на Лектор да се появят, за да съпроводят невестата до параклиса, където щеше да се извърши брачната церемония. Когато отключиха вратата, пред погледите им се разкри смайваща гледка. Елани седеше на един стол край изгасналото огнище. Златните чехли на принцесата стояха пред срещуположния стол, върху който се мъдреше един ястреб, облечен в смачканата златиста сватбена рокля.

— Къде е принцеса Тресалара? — властно попита капитанът на стражата.

Елани мълчаливо посочи към птицата. Росмайн извърна гордата си глава и немигащите му ястребови очи гневно се втренчиха във войника. Върху главата на птицата блестеше златната корона на принцесата с огромния аметист в средата. Мъжете слисано зяпнаха.

— Що за дяволия? — ахна капитанът. — Това същество носи короната на принцесата!

— Магия! — промърмори друг и направи кръстен знак, за да се предпази от уроки.

Докато всички уплашено пристъпваха от крак на крак, в стаята влезе Лектор.

— Защо се бавите? Нямам търпение да отведа красивата си невеста до олтара.

Войниците се отдръпнаха, за да му направят път.

— Принцеса Тресалара е използвала силата на Кристала на Андун, за да се превърне в птица.

— Глупаци! — Лектор мина покрай тях и се закова на място. Не би повярвал, ако не го виждаше със собствените си очи. Ястребът злобно изсъска към него, а светлината се отрази в аметистовата драконова глава и сякаш му намигна. Загорялото лице на Лектор побледня и се сгърчи от страх и ярост. Той изгуби самообладание.

— В името на Бога, тя няма да успее да се измъкне с подобни номера! Стига!

Спусна се към птицата с намерението да й прекърши врата. Но Росмайн разпери мощните си криле и го перна с едното по окото. Преди да успее да се предпази, един от ноктите й се впи в бузата му и я раздра. В следващия миг ястребът вече бе отлетял през прозореца към сините небеса и с няколко размаха на силните си криле потъна в облаците.

Лектор опипа с ръка раната на лицето си и пръстите му се обагриха в кръв. Очите му засвяткаха от омраза.

— Ще ми платиш, Тресалара! — извика той и рязко се обърна към войниците си. — Обявявам принцеса Тресалара в предателство към страната си. Давам награда от сто златни монети на този, който я залови и ми я доведе… жива или мъртва!

Елани ахна ужасено и капитанът се извърна към нея.

— Ас тази какво да правим?

— Заключете я и здраво залостете вратата. Нямам време за нея сега. Нека умре от глад.

Лектор и хората му напуснаха стаята. Елани прилепи ухо до вратата и остана така, докато се увери, че са си отишли, а след това пусна резето от вътрешната страна, както й бе казала Тресалара. После отиде до голямото легло с балдахин и почука на стената зад него.

Тресалара бавно плъзна тайния панел и облекчено се усмихна.

— Не мога да повярвам, че се хвана!

Скочи в стаята и се спусна към голямата ракла, където бяха дрехите й. Извади всичко — рокли, пелерини и чаршафи — и направи здраво въже.

— А аз смятах правенето на възли за загубено време — тъжно се засмя принцесата. — Помогни ми да го завържем за единия стълб на кревата.

Прозорецът на кулата беше доста висок. Ако Тресалара не бе свикнала от малка да се катери по дърветата, сигурно щеше да й се завие свят от страх. Долу покрай стръмните каменни стени се извиваше дълбока река. Едно погрешно движение означаваше сигурна смърт.

Елани и Тресалара спуснаха въжето. Краят му не достигна земята и Елани тревожно въздъхна.

— Не се безпокой, Елани. Правила съм го и преди… като бях по-малка.

Тресалара прехапа устни, тъй като усети напиращите в очите си сълзи. Колко се ядосваше баща й на постоянните й лудории! Но и колко бе горд от смелостта й! О, татко! — проплака сърцето й. Тя припряно избърса сълзите. Сега трябваше да действа, по-късно щеше да тъгува.

Двете девойки се прегърнаха.

— Не се страхувай. Няма да те изоставя — сериозно рече принцесата. — Ще се върна и ще те спася, Елани!

Тресалара се изкатери върху перваза, дръпна въжето, опита здравината му, пое дълбоко дъх и започна внимателно да се спуска. Мислено благодари на Бога, че тази стена не се виждаше от двора на замъка, а високите дървета край реката я скриваха и откъм селото.

Стигна до края на въжето и се пусна, като преди това се сви, за да омекоти удара. Претърколи се в гъстите къпинови храсти и пъргаво се изправи. От устните й се изтръгнаха няколко проклятия, докато отупваше прахоляка от дрехите и лицето си и махаше малките трънчета, забили се в широката й риза. Коленете й бяха ожулени, а върху единия крачол бе цъфнала голяма дупка. Но Тресалара бе доволна от външния си вид. Приличаше на истински скитник. Никой нямаше да заподозре, че този хлапак е предрешената принцеса на Амелония.

Една принцеса, за чиято глава бе обявена награда.

Преди да се скрие в сенките на Тайнствената гора, Тресалара се обърна и хвърли последен поглед към високите кули на замъка.

— Ще се върна, татко — тържествено произнесе тя. Думите й бяха едновременно и клетва, и молба. — Кълна се в живота си. Ще обединя поданиците ни и ще поведа войска, за да си върна кралството.

И противно на мнението на Елани, не се нуждаеше от помощта на никакъв мъж.

Найни крачеше неспокойно из Пещерите на мъглата и закачи края на дългата си бяла роба в ръба на някакъв кристал. Дръпна я нетърпеливо. Нейният съдружник в магиите трябваше да помогне на Тресалара, но вече няколко часа не й даваше никакъв знак какво бе направил.

Младата магьосница тръсна глава и високият й глас изпълни пещерата.

— Илюзъс, уморих се да чакам магията ти да проработи. Ти май изобщо не се занимаваш с никаква магия. Даже подозирам, че се спотайваш някъде!

— Не е вярно!

Избухна тъмен пушек и магьосникът се появи на няколко крачки от Найни. Махна с ръце и двамата мигновено се оказаха до входа на Пещерите на мъглите. Найни бе впечатлена, но не се издаде.

— Надут самохвалко!

Илюзъс я изгледа сърдито. Досадница! Е, това щеше да я убеди, че я превъзхожда по сила.

— Помощта вече е на път. — Плесна с ръце и се разнесе тропотът на копита. — Призовах лорд Кадор. Той се завърна от земите край границата! Ще се срещне с Бранд, водача на бунтовниците!

Голяма група мъже префуча в галоп покрай входа на пещерата. Те не бяха облечени в сребристочерно както хората на Лектор, а върху щитовете им нямаше гравиран скорпион — емблемата на предателя. В интерес на истината те изглеждаха доста опърпани в износените си кожени жакети, скромни туники и избелели пелерини. Ала върху широките им рамене блестяха бойни доспехи, а очите им бяха очи на истински воини, калени в многобройни битки.

Найни се намуси.

— И това ли са твоите благородни герои? Та те приличат на банда разбойници!

— Те са истински воини. А това е Кадор от Килдор, техният водач.

Въпреки че дрехите му не се различаваха от дрехите на останалите, Кадор ги носеше с подчертана царственост. Лицето му бе бронзово и загрубяло от вятъра, но изключително привлекателно. Нещо в чертите му напомняше на горд ястреб. Косата му улавяше лъчите на късното следобедно слънце и блестеше като разтопено злато. В тъмносапфирените му очи гореше огън, а в твърдата линия на устните се четеше решителност, сила и властност. Този мъж бе роден за водач.

От гърдите на Найни се изтръгна романтична въздишка. Да, този мъж бе тъкмо за Тресалара! Добре свършена работа, Илюзъс!, помисли си тя, но на глас изрече съвсем друго:

— Ако това е най-доброто, което можеш да направиш, предполагам, че ще трябва да се задоволим и с него. Поне е опитен воин, а освен това явно е изпълнен с желание да помогне на принцесата.

Илюзъс задъвка долната си устна. Имаше нещо, върху което все още работеше. Един номер, за който не бе сигурен, че ще се получи. Този планинец можеше да не пожелае да се съюзи с бунтовниците от Амелония. Никак не му се искаше да мисли за това. Ако се провали, Найни ще има да му го натяква най-малко през следващите сто години.

Усети как по лицето му плъзва издайническа червенина и изчезна, преди магьосницата да забележи.