Малкият моряк

VI

Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.

Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.

— Не ви отговорих на писмото — каза чичо ми, — защото и без това щях да идвам насам, та нямаше защо да давам на пощата пари, които така мъчно се печелят. Не дойдох веднага, защото чаках удобен случай. Намерих един търговец на прясна риба, който ми взе дванадесет су за петнадесет мили. Все е кяр.

Лесно е да се разбере от тази реч, че чичо ми Симон беше пестелив човек. Той скоро ми даде доказателство за това.

— И тъй — каза той, след като се осведоми за нашето положение, — виждам каква е работата. Вие не желаете момчето да отиде по море и имате право, снахо, защото това е кучешки занаят, от който нищо не се печели. Предпочитате то да довърши започнатото при стария Неделя. Но не сте разчитали за това на мен, надявам се.

— Никога не съм мислила да ви искам пари — отбеляза майка ми с тиха гордост.

— Пари аз нямам. Казват, че съм богат, но това не е вярно.

— Свещеникът ми обясни — продължи майка ми, — че заради заслугите или смъртта на бащата би могло да се нареди синът да постъпи в някое училище, без да плаща.

— А кой ще направи постъпките? Не аз. Нямам време и не обичам да додявам на влиятелните хора, които познавам. Може и на мен да потрябват някой ден. Братята Лейо бяха обещали да се грижат за детето, те трябва да платят за училището.

— Не са отваряли дума за това.

— Е, добре, ще им говоря аз.

Тъй като майка ми искаше да го прекъсне, той продължи.

— Без престорена вежливост. Аз си оставих работата, за да се занимавам с вашите неща, а от вас се иска само да направите това, което ви съветвам. Ти — каза той, като се обърна към мен — ще отидеш още сега при господата Лейо, за да видиш дали и двамата са на бюрото си.

Понеже и двамата бяха там, един до друг, ние влязохме. Прекрачвайки прага на вратата, силна червенина изби по лицето ми. Струваше ми се, че скверня саможертвата на баща си като отивам да искам помощ от тези егоисти.

Като чуха предложението на чичо ми, двамата братя се раздвижиха върху столовете си, като че ли бяха седнали на тръни.

— Да го пратим на училище ли? — каза по-младият.

— На училище? — възкликна по-възрастният.

Тогава започна един объркан и оглушителен спор. Чичо ми не се даваше и когато двамата братя повтаряха в хор: „Ние правим повече, отколкото сме обещали. Даваме работа на майката“ — той с тънък сух смях незабавно възстановяваше тишината.

Накрая, след като те повториха този довод за пети или шести път, чичо направи нетърпеливо движение.

— Да не би това да ви разорява? Давате, давате… работа. Не ви ли се връщат десетте су и храната чрез труда? Плащате ли на майка му повече, отколкото на която и да е друга работничка?

— Плащаме й в брой — каза по-младият с вид на заслужено удовлетворение. — А дето разправяте, че Калбри умрял, за да спаси богатството ни, не е вярно. Той умря, за да спаси хора, моряци като него, които щяха да се удавят. А това, вие добре разбирате, не е наша работа, а на правителството. Има фондове в бюджета за тези, които се забавляват с героизъм. Е, добре, все едно, когато това момче стане голямо, ще му намерим работа, нали, Жером?

— Да — каза по-възрастният, — работа колкото пожелае.

Това беше всичко, което чичо ми можа да постигне.

— Ето хора… — каза той, когато излязохме навън.

Помислих, че ще чуя избухване на дълго сдържан гняв.

— Ето чудесни хора — продължи чичо ми, смаян от това, че е намерил и по-коравосърдечни от себе си. — Нека ти служат за пример. Знаят да кажат „не“. Запомни добре тази дума. Именно с нея и само с нея човек може да бъде сигурен, че ще запази това, което е спечелил.

Като не можа да ме вкара в училище с парите на братята Лейо, чичо предложи на майка ми да ме вземе при себе си. Тъкмо имал нужда от писар. Още съм бил малък да заема такова място и макар че през първите години нямало да припечелвам хляба си, като съм поемел задължението да остана при него пет години, без да ми се плаща, в края на краищата съм щял да го обезщетя за това, което ще му струвам предварително. От друга страна, нали съм бил негов племенник, и той искал да направи нещо за семейството.

Уви! Това не беше училището, към което майка ми така упорито се домогваше, но поне беше средство да не замина като моряк. И тъй, тръгнах с чичо си. Тъжно заминаване. Плачех, майка ми плачеше повече от мен, а чичо ми между нас двамата блъскаше грубо ту единия, ту другия.

Изгледът на Дол, който сигурно е много живописен за пътника, произведе върху мен първото тягостно впечатление. Когато пристигнахме, беше тъмно и валеше леденостуден дъжд. Освен тъгата, която изпитвах, усещах глад, който ми подкосяваше краката, но тъй като чичо през целия този дълъг ден нищо не продума за ядене, аз също не посмях да отворя дума. Най-после, след като прекоси две или три пусти улици, чичо ми се спря пред висока къща с преддверие, което се опираше на големи стълбове, извади ключ и отключи ключалката. Понечих да вляза, но той ме спря. Отварянето на вратата не беше приключено. Той извади втори ключ от джоба си, а после трети, много голям. Езиците на бравите изскърцаха с шум на желязо, какъвто съм чувал по-късно в театъра, когато се представя затвор, и вратата се отвори. Тези три ключалки ме смаяха и уплашиха. У нас завързвахме вратата с връв, а у господин дьо Биорел имаше само проста кука. Защо ли чичо ми взимаше толкова предпазни мерки?

Той затвори вратата отново, както я беше отворил, после ми каза да му дам ръка и ме поведе в мрака през две помещения, които ми се сториха много големи и в които нашите стъпки отекваха върху каменните плочи като в църква. Усещаше се странен дъх, който ми беше още непознат: дъх на стари пергаменти и на мухлясала хартия. Когато запали свещ, видях, че бяхме в нещо като кухня, но така задръстена от бюфети, стари сандъци и стари столове от чер дъб, че човек не можеше да различи нито формата, нито размера им.

Макар че обстановката не беше приятна, аз почувствах тръпка от радост. Най-после щяхме да се стоплим и да се нахраним.

— Искате ли да запаля огъня? — попитах чичо си.

— Огън!

Недружелюбността, с която ми бе отговорено, не ми даде смелост да му напомня, че бях мокър до кости и че зъбите ми тракаха.

— Ще вечеряме и ще си легнем — каза той.

И като отиде до един долап, взе пита хляб, отряза два резена, постави върху всеки от тях малко парче сирене, даде ми единия, постави този, който пазеше за себе си, върху масата, прибра отново хляба в долапа и го заключи.

В същия миг три мършави котки се втурнаха в кухнята и се потриха у краката на чичо ми. Това ми вдъхна малко надежда. Те искаха да ядат и ако отвореше долапа, щях да си поискам второ парче хляб.

Но чичо ми не го отвори.

— Немирниците са жадни — каза той, — да не ги оставяме да побеснеят.

И им сипа вода в една голяма паница.

— Тъй като вече си от този дом — продължи чичо, — никога не ги оставяй без вода. Натоварвам те с тази задача.

— А за ядене?

— Тук има достатъчно плъхове и мишки, за да ги храня аз. Ако ги тъпчем с храна, ще станат мързеливи.

Вечерята ни завърши бързо и чичо ми заяви, че ще ме заведе в стаята, която отсега нататък ще обитавам.

Задръстванията, които бях забелязал в кухнята, съществуваха и по стълбата. Макар да бе много широка, по нея човек едва успяваше да си пробие път. По стъпалата бяха наслагани скари с ръждясало желязо, стенни часовници, дървени и каменни статуи, ръжени, фаянсови вази, грънчарски съдове със странни форми, а от всички страни мебели, чието име и употреба не ми бяха познати. По стените бяха закачени рамки, картини, саби, каски — всичко в ужасен безпорядък, който за мен се увеличаваше още повече от колебливата светлина на малката свещ, с която чичо си светеше. За какво ли можеше да му послужи всичко това?

Задавах си този тревожен въпрос, без да мога да намеря отговор, защото едва по-късно узнах, че към професията си на съдебен пристав той прибавяше и друга, много по-доходна.

След като напуснал Порт Дийо, още съвсем малък, чичо постъпил при един съдебен оценител в Париж и прекарал при него около двадесет години. Оттам той се върнал само за да си купи собствено писалище в Дол. Всъщност писалището беше нещо второстепенно, а търговията с мебели и старинни предмети от всякакъв вид — главното. Чрез професията си той узнаваше изгодните случаи и умееше да ги използва по-добре от всеки друг. Под прикритието на посредник чичо ми купуваше за себе си всичко, което имаше стойност, и го препродаваше с огромна облага на големите парижки търговци.

Стаята, в която ме заведе, беше огромна, но така препълнена, че трябваше да ми посочи леглото, за да го видя. По стените бяха закачени губери с човешки фигури в естествена величина; на тавана висяха препарирани животни, една морска врана, крокодил с широко отворени уста; в ъгъла зад един сандък, който скриваше краката, стоеше броня с каска, която сякаш покриваше жив воин.

— Страх ли те е? — попита чичо, виждайки моето смущение.

Не посмях да призная и отговорих, че ми е студено.

— Е, добре, побързай, че ще изнеса свещта. Тук си лягаме без свещ.

Мушнах се в леглото. Но едва затворил вратата, аз го повиках. Той се върна.

Ризницата се беше разклатила, издавайки металически шум.

— Чичо, в ризницата има човек.

— Постарай се да не повториш подобна глупост, за да си нямаш работа с мен!

Повече от час стоях скрит под влажните чаршафи, треперейки от страх, от студ и от глад. Затворих очи. Но във всеки ъгъл на стаята, зад всяка вещ имаше непреодолим магнит, който дърпаше клепките ми, повдигаше ги и аз ги отварях, въпреки че не исках.

В същото време силен вятър разтърси къщата и дървените части изскърцаха. От губера, който се клатеше, се отдели един червен човек, размахващ сабя, крокодилът започна да танцува на края на връвта като отваряше устата си, чудовищни сенки се разтичаха по тавана, а рицарят, който се събуди от тази врява, се клатеше в ризницата си. Исках да извикам, да протегна ръце, да го помоля да ме защити от червения човек. Но нито можех да издам някакъв звук, нито да се помръдна и усетих, че умирам.

Когато дойдох на себе си, чичо ме дърпаше за ръката. Беше съвсем светло. Веднага потърсих с очи червения човек. Той се беше върнал на неподвижния килим.

— Ще имаш грижата да се будиш всеки ден сам, и то по-рано от днес — каза чичо. — А сега бързай, за да ти дам работа, преди да изляза.

Той ставаше всеки ден в четири часа, слизаше в кантората си и работеше бясно до идването на клиентите, което значеше до осем или девет часа. Изработеното през тези четири или пет часа аз трябваше да преписвам през деня.

Щом чичо ми излезе, аз зарязах работата, която ми беше дал, защото откакто се бях събудил, ме измъчваше само една мисъл — червения човек от килима. Чувствах, че ако и през следващата нощ той се отделеше от стената, аз наистина бих умрял.

Започнах да тършувам из къщата, за да намеря чук и пирони. После отидох право при червения човек. Той беше заел най-безобидния на света вид и стоеше съвършено спокойно в средата на губера. Но аз не се оставих да бъда измамен от това лицемерно спокойствие и със силни удари на чука заковах ръката му за стената. Воинът опита да се раздвижи в ризницата си, но грееше хубаво слънце, часът на призраците беше минал, аз му стоварих един хубав удар с чука по бронята и с жест накарах крокодила да разбере, че трябва да се държи прилично, ако не желае да бъде екзекутиран.

Като направих това, слязох в кантората и привърших работата си навреме, преди връщането на чичо.

Той благоволи да се покаже доволен и ми каза, че всеки път, когато си свърша работата, мога като в междучасие да се забавлявам като чистя от прах мебелите и търкам с четка и вълнен парцал тези, които са от стар дъб.

Каква разлика имаше между този нов живот и щастливия живот при господин дьо Биорел!

Все пак аз се справях много добре с наложената ми работа, която продължаваше четиринадесет часа на ден. Никак не можах да свикна обаче с хранителния режим на чичо ми. Затворената в долапа пита хляб съвсем не беше случайност, а правило и при всяко ядене трябваше да се задоволявам с филията, която намирах на масата.

На четвъртия или петия ден, тласкан от глад, придобих смелост и в мига, когато долапът се затваряше, протегнах боязливо ръка.

— Втора филия ли искаш? — каза той, като продължаваше да заключва бравата. — Добре направи, че заговори за това. От тази вечер ще оставям по един хляб специално за теб и той ще ти принадлежи. Когато си много гладен, ще можеш да вземаш колкото искаш.

Поиска ми се да го прегърна, но той продължи:

— Само ще гледаш да ядеш по-малко на другия ден, така че хлябът да ти стига за една седмица. В храненето, както и във всичко друго, трябва да има ред. Тридесет и осем декаграма хляб на ден са приблизително количеството, което се дава в приютите. То стига на мъже, трябва да стигне и на тебе.

Щом останах сам, потърсих в речника какво е това декаграма: десет грама, или два гроса и четиридесет и четири грама. Това не казваше нищо нито на очите ми, нито на корема.

Исках да бъда наясно. Преди да замина, майка ми ми беше дала една монета от четиридесет су.

Отидох при хлебаря и му поисках тридесет и осем декаграма хляб. След дълги обяснения той ми отмери три четвърти от либрата.

Това бяха значи тридесетте и осем декаграма хляб, които чичо така щедро ми отпускаше за цял ден. За десет минути изядох лакомо цялото парче, при все че не беше изтекъл и час от обеда. Затова пък вечерта не бях толкова гладен.

— Знаех си аз — каза чичо ми, заблуждавайки се от скромността, с която си отрязах парче от моя хляб, — че това ще те възпира. Своето се пази, а чуждото се разпилява.

Имах тридесет и пет су. Похарчих ги за петнадесетина дни — като си плащах всеки ден добавка от двадесет и пет декаграма хляб.

Редовността, с която отивах за този хляб веднага щом излезеше чичо ми, стана причина да се запозная с хлебарката.

— Моят мъж и аз не знаем да пишем — каза ми тя точно в деня, когато ми се свършваха парите, — а сме задължени да даваме всяка събота писмена сметка на една от нашите клиентки. Ако искате да ни я пишете вие, ще заплащам работата ви с две баяти банички, които ще можете да си избирате в понеделник сутринта.

Преценете сами с каква готовност приех. Колкото до баничките, разбира се, бих предпочел половин кило хубав хляб!

Колко съм страдал от глад по това време ще ви покаже само един от многото подобни случаи.

Зад нашата къща имаше малък двор, отделен с жив плет от съседния имот. Този имот принадлежеше на господин Буур, който — нямайки ни жена, ни деца — имаше страст към животните. Между тези животни с най-голяма обич от страна на господаря се ползваше едно великолепно куче от Пиринеите с бяла козина и розова муцуна, което наричаха Пато. Понеже за здравето на Пато било вредно да живее в апартаментите, бяха му построили хубава проста къщичка, която опираше у нашия плет. И тъй като било не по-малко вредно за неговото здраве да яде на масата с господарите си, защото това възбуждало лакомството му и ако то бъдело задоволено с месо и сладки, можело да причини заболяване на кожата, поднасяха му два пъти на ден в неговата колиба една хубава пръстена паница с млечна супа. Като всички кучета, оставени в покой, Пато беше мързелив на ядене или най-малко капризен и ако обядваше, той най-често не вечеряше, или пък ако вечеряше, нямаше желание да обядва, така че паницата оставаше често непокътната. Когато отивах на двора, виждах през оградата парчетата бял хляб, плувнали в млякото, и Пато, който спеше до тях. На оградата имаше дупка и Пато често си служеше с нея, за да идва в нашия двор. Тъй като имаше слава на свирепо куче, чичо ми го понасяше, без да се оплаква, защото беше пазач, по-ценен и от най-здравите ключалки, а на всичкото отгоре имаше предимството да не струва нищо. Въпреки че беше зло куче, ние скоро станахме най-добрите приятели на света и когато аз идвах в двора, той веднага изтичваше и започваше да си играе с мен. Един ден, когато ми беше отнесъл каскета в колибата си и не искаше да ми го донесе обратно, аз се показах смел дотам, че отидох да си го потърся, минавайки през дупката му. Купата беше на обикновеното си място, пълна чак до ръба с хубаво каймаклия мляко. Беше събота вечер. От хляба, който не бях пестил достатъчно през седмицата, ми беше останала коричка, не по-голяма от ябълка. Стомахът ми се свиваше от глад. Застанах на колене и дълго пих с потопени устни направо от купата, а Пато ме гледаше и махаше с опашка. Добро животно! Единствен мой приятел, единствен другар през това тежко време. С хубавата си розова муцуна той идваше да ме ближе, когато се провирах вечер, за да взема своя дял от неговата вечеря.

Но какви ли изненади не ни носи животът! Ако Пато беше останал с мен завинаги, навярно аз не бих се хвърлил в приключенията, чиито разказ започнах. Ала дойде сезонът, в който неговият господар имаше навик да се установява на село. Той го отведе със себе си и аз останах сам, единствено с чичо.

Тъжни бяха тези дни! Често прекарвах дълги часове без занимание, сам в тази мрачна кантора, обзет от мисли за мамината къща. Много исках да пиша на бедната си майка, но едно писмо от Дол до Порт Дийо струваше шест су, а като знаех, че тя печели само десет су на ден, не се решавах да изпращам всичките писма, които й пишех. Бяхме принудени да се поздравяваме чрез един търговец на риба, който идваше в пазарен ден. Добавката от храна, която бях намерил при Пато, ме беше направила доста безразличен в последно време към недостатъчността на редовната ми дажба. Но когато останах само с нея, започна да ми се струва, че в някои дни тя е по-малка и от обикновеното. Докато хлябът на чичо ми беше винаги под ключ, моят стоеше в един долап, който не се затваряше, но тъй като вкъщи не влизаше никой, това ми изглеждаше без значение. След неколкократно наблюдение трябваше да си призная, че не съм се лъгал. В същия миг, когато чичо ми се канеше да отреже от моя хляб, аз отворих вратата, зад която бях застанал.

Негодуванието ми даде смелост, за каквато не се мислех способен:

— Но, чичо, това е моят хляб! — извиках аз.

— Да не мислиш, че е за мен — отвърна спокойно той, — за бялата котка е! Има си малки, а ти не би желал да я оставим да умре от глад, нали? Човек трябва да бъде добър с животните, не забравяй никога това!

Не чувствах каквато и да било привързаност към чичо си, а от този ден започнах да го презирам.

На село съдебните пристави са довереници или свидетели на всякакви низости. Като прибавяше към тази професия банкерството, или по-скоро (ако не пестим истината) лихварството, сбирката от нещастници и крадци, която минаваше през кантората на чичо ми, ставаше съвсем пълна.

Бедни жени, които плачеха и го умоляваха, мъже, които съм виждал да се влачат на колене, искайки отсрочка, за да платят: месец, осем дни, няколко часа — би било твърде дълго да се разкаже всичко. Но ако можех да почувствам колко безмилостна жестокост имаше в него, за щастие поради възрастта си, аз бях още съвсем неспособен да разбера колко ловкост и хитрина (за да не употребя друга дума) влагаше той в тия дела. Първия път, когато забелязах това, защото ставаше въпрос за нещо, което бодеше в очите, платих твърде скъпо, както ще се уверите сами.

Чичо ми беше купил едно старо господарско имение, което преправяше, основно с цел да го направи доходно, и всяка събота у нас имаше работници и предприемачи, които идваха, за да им се плати.

Една събота видях да идва каменоделецът. Той се изненада, че ме намира сам, защото чичо ми (тъй ми каза той) му бил определил среща, за да му уреди сметката. Седна да го чака.

Минаха час, два, четири, но чичо не идваше. И каменоделецът не си тръгваше. Най-после в осем часа вечерта чичо си дойде.

— Я виж — каза той, — та това сте вие, майстор Рафарен. Е, добре, драги, какво искате?

— Бяхте обещали да ми уредите сметката.

— Това е истина, но за голямо съжаление нямам пари.

— Утре аз имам да плащам, освен това трябва да изплатя и един запис от хиляда франка на вашия събрат, който ме преследва. Вече шест месеца ми обещавате. Днес разчитам на думата ви.

— Дума! Каква дума? — прекъсна го чичо. — Казах ли ви давам ви честна дума, че ще ви платя в събота? Елате в събота, ще ви платя. Както виждате, майстор Рафарен, има дума и дума, това не бива да се забравя.

— Не знаех, извинете, прост човек съм. Но когато аз кажа „ще платя в събота“ — плащам.

— Ами ако не можете?

— Когато съм обещал, аз мога.

И тогава Рафарен започна да обяснява положението си: бил поел някои задължения; съдебният пристав щял да дойде да наложи запор в понеделник; жена му била на умиране и това щяло да я убие.

На всичко чичо ми се ограничи да отговори:

— Нямам пари, драги, нямам пари.

Почувствах, че с опасност да стана неприятен на чичо си трябва да услужа на бедния каменоделец. И когато той за десети път повтаряше:

— Ако имах пари, щях да ви дам!

С ясен глас аз произнесох:

— Днес получих пари.

Едва доизрекъл последната дума, усетих такъв силен удар по краката под масата, че се разлюлях върху стола си и паднах напред с носа върху масата.

— Какво ти е, мой малък Ромен? — попита чичо ми, ставайки.

После се приближи към мен и като ощипа ръката ми до кръв, каза, обръщайки се към Рафарен.

— Несръчен е този малък глупчо, нали?

Майсторът, който не беше видял ритника и не беше усетил щипането, гледаше учудено. Но мислейки, че чичо ми търси някаква хитрост, за да измести разговора, той се върна на въпроса, който го измъчваше.

— И тъй като имате пари?

Отчаянието ми беше безкрайно.

— Ето ги — казах аз, като извадих от чекмеджето банкнотите.

И двамата едновременно протегнаха ръка, но чичо ми беше по-бърз и улови връзката.

— Чуйте, Рафарен, искам да направя за вас всичко, което ми е възможно! Ето три хиляди франка, които трябваше да получите едва утре. Щях да ги употребя веднага за погасяването на един свещен дълг. При все това ще ви ги дам. Ето, подпишете ми сметката и те са ваши.

Мислех, че Рафарен ще се хвърли на врата на чичо ми, който решително не беше толкова лош, колкото можеше да се помисли. Но не се случи нищо подобно.

— Моята сметка — извика той — е за повече от четири хиляди франка. Нали вие сам я намалихте до тази цифра, като ме окастрихте по всички възможни начини? Ах, господин Калбри!

— Не искате ли тези три хиляди франка? Моите благодарности. Това, което правех, беше, за да ви услужа.

Рафарен отново започна с обясненията и с увещанията си, но в края на краищата, виждайки безчувствието на чичо ми, взе сметката, и подписвайки я, каза с глух глас:

— Банкнотите!

— Ето — отговори чичо.

Тогава той стана и докато слагаше шапката на главата си, каза:

— Господин Калбри, предпочитам бедност като моята пред богатство като вашето.

Чичо ми пребледня и видях устните му да потрепват, но бързо се овладя и отговори почти весело:

— Въпрос на вкус!

После все така усмихнат той изпрати Рафарен до вратата, точно както би направил с някой приятел.

Едва беше затворил зад гърба на майстора, аз получих такава ужасна плесница, че полетях от стола и паднах на земята.

— Сега сме двамата — рече той. — Уверен съм, че ти отвори дума за тези пари, съзнавайки добре какво правиш, проклети безделнико.

Ударът ми причини ужасна болка, но не ме замая. Мислех само как да си отмъстя.

— Вярно е — казах аз.

Той поиска да се нахвърли върху ми, но аз бях предвидил това нападение, мушнах се под масата и като минах отдолу, тя остана между двама ни.

Виждайки, че му се изплъзвам, той съвсем побесня и като докопа един кодекс, захвърли го по мен с такава жестокост, че ме събори на земята.

При падането главата ми се удари в някакъв ръб, почувствах нещо като общо вцепеняване и не можах да се повдигна веднага.

Бях принуден да се подпирам на стената. От мен течеше кръв, но чичо ми ме гледаше, без да се опита да ми помогне.

— Върви се измий, негоднико — каза той, — и ако се опиташ да повториш всичко това, ще те убия!

— Искам да си отида.

— Къде?

— При мама.

— Наистина ли? Добре, но ти няма да си отидеш, защото ми принадлежиш за пет години и защото искам да те задържа. Искал да отиде при мама, мама, мама, ама че глупак!