Малкият моряк

VII

От дълго време ме измъчваше една мисъл, която ме спохождаше всеки път, когато бях гладен или когато чичо се отнасяше много сурово с мен, ще рече всеки ден: да избягам от Дол, да отида в Хавър и да се кача на някой кораб. През времето, когато чичо отсъстваше, често се забавлявах като си чертаех пътя върху голямата карта на Нормандия, която висеше окачена на стълбището. По липса на истински компас бях си направил дървен и отмервах разстоянията, както ме беше учил господин дьо Биорел.

Тръгвайки от Дол и минавайки през Понторсон, щях да преспя в Авранж. От Авранж щях да отида във Вилдийо, Вилер — Бокаж, Коен, Дозюле, Пон-Левек, Онфльор. Това правеше най-много осем дни път. Тогава хлябът струваше три су либрата. Ако успеех да събера двадесет и четири су, дори само двадесет, нямаше да умра от глад по пътя. Но как да събера тоя капитал? Винаги се спирах пред невъзможността да направя това.

Случката с кодекса ме накара да я преодолея. Затворен в стаята си, след като си измих главата под помпата и кръвта ми почти спря да тече, аз вече не виждах трудности за изпълнение на моето намерение. Черниците почваха да зреят в рововете край гората, в птичите гнезда имаше яйца, понякога в прахта се намираха загубени монети. А най-накрая можех да имам късмет и да срещна някой каруцар. Той щеше да ми позволи да се кача в колата му и щеше да ми даде парче хляб, за да ми се отплати, че съм карал конете му, докато той е спал. Никак не се съмнявах, че в Хавър всеки капитан би ме взел на борда като юнга, а излязъл веднъж в морето, на добър час, аз ставах вече моряк. Когато се върна, ще ида в Порт Дийо, майка ми ще ме прегърне и аз ще й дам заплатата си. Ако има корабокрушение, толкова по-добре: някой пуст остров, диваци, един папагал! О, Робинзон! Вече не усещах раната си и забравих, че не съм вечерял.

Всяка неделя от рано чичо ми отиваше в новото си имение и се връщаше късно вечерта. Така бях сигурен, че няма да го виждам от споменатата събота до понеделник сутринта и ако избягам веднага, можех да имам преднина от тридесет и шест часа. Само че за тази цел трябваше да преодолея ключалките и вратите, а това беше невъзможно. Затова реших да скоча от първия етаж в двора и да мина през дупката на Пато. Щом се намерех в градината на господин Буур, лесно щях да стигна нивите.

Обмислях този план в леглото си и чаках чичо ми да си легне, за да пристъпя към изпълнението му.

Когато реших, че той спи вече дълбоко, станах и започнах да се приготвям. Вързах в една кърпа две ризи и няколко чифта чорапи. Поколебах се дали да не си облека дрехите от първото ми причастие, но за щастие здравият разум надделя и реших да си сложа една плътна риза и панталон от дебел моряшки плат. После с обувките в ръка, за да не вдигам шум, излязох от стаята.

Едва затворил вратата, дойде ми едно весело хрумване. Върнах се. Нямаше луна, но нощта не беше мрачна и очите ми, свикнали на тъмнината, добре различаваха предметите. Закрепих горе-долу в равновесие един стол върху леглото си и като се покатерих върху него, стигнах окачения на тавана крокодил. С ножчето си отрязах въжето, което го държеше, хванах го с ръце и като го свалих, поставих го по дължината му в леглото си. После дръпнах завивката си над главата му.

Представяйки си какво лице щеше да направи чичо ми в понеделник сутринта, като намери крокодила в моето легло, прихнах като луд и още повече се разсмях като си представих, че той може да ме помисли за изяден.

Тази шега беше цялото ми отмъщение.

Удивително е как четири стени и покрив над главата дават увереност. Когато се намерих в градината на господин Буур, след като се бях спуснал успешно от прозореца, крепейки се у стената, нямах вече никакво желание за смях. Гледах с тревога около себе си. През нощта храстите имаха странна форма. Между зидовете зееха големи черни дупки и аз се мъчех да отвърна поглед от тях. Лек ветрец разклати клоните и листата зашумяха като стенание. Без да знам какво правя, втурнах се в колибата на Пато. Бедният Пато! Ако той беше тук, аз може би не бих тръгнал.

Винаги си бях мислил, че съм смел. Като усетих, че краката ми отмаляха и че зъбите ми затракаха, изпитах срам. Но се преборих с това усещане. Хвърлих вързопчето си през зида, който отделяше градината от полето, и подпомогнат от дърветата, чиито клони покриваха самата стена, изкачих се върху оградата.

Докъдето стигаше погледът ми, виждах само равнина. Пуста и тиха. Спуснах се надолу.

Тичах повече от час, без да спра, защото добре разбирах, че ако си позволя да се огледам наоколо, бих умрял от страх. Накрая дъхът ми спря. Бях сред ливадите, пресечени от яза, който отвежда водите на блатата в морето. Беше по сенокос и виждах като през бяла пара купите сено, които ограждаха пътя. Без да забавям тичането, напуснах големия път и като навлязох в ливадата, сгуших се в сеното. Бях уверен, че се намирам на повече от две мили от града. Чувствах се на края на света. Вече можех да си отдъхна.

Разстроен от вълнение, замаян от раната, отслабнал от глада, аз се строполих изморен върху сеното, което беше запазило слънчевата топлина, и заспах, приспан от квакането на хиляди жаби.

Събуди ме студът, влажният студ на утрото, който не ми беше още познат, но който прониква до сърцето. Дрехите ми бяха така мокри, като че ли ги беше валял проливен дъжд, и аз треперех с цялото си тяло. Но още по-мъчително беше смътното чувство на неразположение. Корабокрушението и пустият остров вече не ми изглеждаха така привлекателни, както снощи. Значи няма да се върна в родното място! Няма да видя отново мама! Очите ми се напълниха със сълзи и въпреки студа седях неподвижен върху сеното с глава, захлупена в ръцете ми.

Когато се изправих, намеренията ми вече бяха променени. Бях решил да отида веднага в Порт Дийо и да не заминавам за Хавър, преди да видя мама. Ако пристигнех там вечер, можех да се скрия в руфа и да тръгна отново на сутринта, без някой да предположи, че съм идвал. Поне щях да отнеса със себе си този спомен и ако беше грях, че напускам майка си, струваше ми се, че така той нямаше да бъде толкова голям.

Взех отново вързопчето си. Имах най-малко дванадесет мили път и не биваше да губя време. Скоро щеше да съмне, а в далечината вече се обаждаха птиците. Бледата светлина, която озаряваше изтока, пожълтя, почервеня, после се изкачи по цялата дължина на небето, чак над главата ми. Тих ветрец мина през дърветата, разклащайки нощната роса. Тревите и цветята се изправиха. Бързо и леко започна да се издига прозрачен дим. Настъпваше денят.

Изглежда бях сгрешил като разчитах на случая, за да се храня. След като бях вървял много часове, това безпокойство стана увереност. По полето нямаше нищо, съвсем нищо, което би могло да се яде. Обратно, в селата, през които минавах, се виждаха приготовления за неделния ден. По масите на гостилниците имаше в изобилие месо, по тезгяхите на фурните — големи хлябове и препечени краваи, които още изпускаха приятната миризма на горещо масло. Като ги гледах, устата ми се изпълваше със слюнка.

Реших, че ако не мисля непрекъснато за този ужасен глад, щях да страдам по-малко и запях. Хората минаваха празнично пременени по пътя и с учудване гледаха това дете, което вървеше кротко, с бохчичка в ръка, пеейки с цяло гърло.

Но песента не продължи дълго. Гърлото ми пресъхна и към глада се прибави жажда. Беше лесно да задоволя тази нужда, защото често пресичах малки рекички, които течаха към морето. Избрах едно много чисто място, застанах на колене, потопих брадата си във водата и пих толкова, колкото можах, мислейки погрешно, че е достатъчно да си напълня корема, безразлично дали с течност или с храна. Спомнях си, че през време на една четири или петдневна треска не бях ял нищо. Само пиех и не усещах глад.

След четвърт час целият потънах в пот. Това беше водата, която под слънчевите лъчи оказваше своето действие. Обхвана ме тежка умора, сърцето ми спря и с мъка стигнах до едно дърво, за да седна под сянката му. Никога не бях се чувствал така слаб. Ушите ми шумяха, виждах нещата червени. А бях съвсем близо до някакво село и дори чувах камбаните да бият за утринна. Но каква полза можех да имам от тази близост с хората, щом нямах дори едно су, за да вляза при хлебаря?

Трябваше да вървя. Някои от минаващите селяни, както приказваха помежду си, започваха да ме заглеждат. Ако ме вземеха за скитник, щяха да ме спрат и да ме питат къде отивам, откъде идвам и щяха да ме върнат при чичо. Тази мисъл така ме прониза, че отново поех пътя.

Вървейки, спомних си три стиха, които неотдавна бях научил при господин дьо Биорел.

Струваше ми се, че не бих могъл да бъда в очите на господ нещо по-малко от птичките, които подхвърчаха от клон на клон.

Вече дълго време повтарях машинално тези стихове, които ми звучаха по-скоро като музика и като марш, нежели като надежда, когато влязох в една гора. Внезапно погледът ми бе привлечен от малки червени точки, които блестяха на слънцето в тревата по стръмнината, осеяна с жълти цветя. Ягоди, това бяха ягоди! С един скок прескочих рова. Наклонът беше отрупан с плодове, като леха в градина. Под дърветата и по поляните имаше хиляди ягоди, които образуваха червен килим. Ял съм по-късно и по-хубави, и по-големи, но по-вкусни — никога.

Като поутолих малко глада си, реших да си набера за из пътя. Мислех, че може да ми се отдаде да ги заменя за парче хляб.

Парче хляб, това беше моята мечта! Но трябваше да бързам. Пладне проваляше, а имах още пет или шест мили, докато стигна в Порт Дийо. По краката си усещах, че те щяха да бъдат най-дългите и най-бавните. Затова не можах да напълня кърпата си, в която бях подложил листа от ясен, толкова, колкото бих искал.

Умората не закъсня да ме обхване и вместо да изминавам по миля наведнъж, започнах да си почивам на всеки километър като сядах по самите километрични камъни. Навярно тази отпадналост е била очебийна, защото както си бях седнал върху един склон, настигна ме някакъв продавач на риба, който вървеше пеш пред конете си.

— Ето един уморен младеж! Познах ли? — каза той.

— Малко, господине.

— Вижда се. Далече ли отивате?

— Още пет мили.

— Ако е по пътя за Порт Дийо, аз отивам там и мога да ви закарам.

Мигът беше решителен. Събрах всичките си сили и смелост.

— Нямам пари — казах аз, — но ако приемете ягоди вместо пари, ето ги, току-що съм ги набрал.

И отворих кърпата си.

— Я виж, миришат хубаво! И така, малкия, ти нямаш пари. Е, нищо, качвай се! Ще продадеш ягодите в гостилницата на Бо Мулен и ще ми платиш ракията с парите от продажбата.

Нещастните ми ягоди! В гостилницата на Бо Мулен ми дадоха за тях само шест су.

— Сега — каза той, след като продажбата бе извършена — две чашки.

Не бях вече в състояние да се показвам срамежлив.

— Бих предпочел парче хляб, ако обичате! — казах аз.

— Пийни все пак. А ако си гладен, ще получиш пая си в хляб при втората поръчка, която ще платя аз.

Моят дял в хляб! Аз не чаках да ми повторят. Вместо да бъда в Порт Дийо вечерта, както си мислех, пристигнах там преди четири часа. По това време майка ми беше на вечерня и аз можах да вляза вкъщи, без някой да ме види. Имах време дори да се настаня в руфа, където тя почти никога не влизаше. Намерих го така, както го бях оставил след смъртта на баща ми — изпълнен с неговите мрежи и уреди за риболов. Изсъхнали като стари паяжини, те още пазеха мириса на дъбова кора и катран. Започнах да целувам тези мрежи, после взех една купчина от тях и си направих легло за през нощта.

Щом привърших, нагласих прозорчето, което гледаше към кухнята, така че да мога да виждам, без да бъда видян, и зачаках.

Бях предвидил всичко, без да мисля за умората. Едва седнал, трябва да съм заспал. Бях събуден от шум на гласове без съмнение дълго след това, защото вече беше тъмно. Наведена над огнището, майка ми раздухваше три главни, поставени на сноп. До нея една от лелите ми се беше облегнала на стената.

— Тогава — казваше тя, — ти ще отидеш в неделя.

— Да, много ми домъчня, пък и искам да видя с очите си как е. Не се оплаква в писмата си, но ми се струва, че е тъжен.

— Каквото и да кажеш, аз на твое място не бих го дала на брата Симон.

— Трябваше ли да го оставя да тръгне по море?

— Е, добре! А после?

— После! Къде е твоят по-голям син? Къде са братята ни Фортюне и Максим? Къде е клетият ми скъп мъж? Къде е мъжът на Франсоаза? Погледни колко души липсват около нас. О! Морето!

— От него аз бих се страхувала по-малко, отколкото от Симон. Той не е човек, а куп пари.

— Тъкмо това ме мъчи и насън. Не толкова мисълта за всичко, което бедното дете може да изпати сега, колкото за това, какъв може да стане в бъдеще при подобен човек. Ах! Ако не беше взел Ромен за пет години.

— Трябва ли, въпреки всичко да му го оставиш?

— Ако си го взема, той ще поиска да му платя обезщетение. Откъде да го взема? Поне да видя малкия.

— Добре, в събота вечерта ще ти донеса едно гърне с масло. Ще му го дадеш от мен. Не ми се вярва да го хранят кой знае колко добре.

Когато леля ми си отиде, майка ми си приготви вечерята. Колко силно ми припомни мириса на препичащите се в печката картофи предишните дни, когато, изгладнял, се връщах от училище.

Тя седна на масата и аз виждах лицето й, осветено от свещта. Яденето й не продължи дълго. Бедната скъпа мама, още я виждам с доброто й, така тъжно и тъй кротко лице. За мен мислеше тя, по мен въздишаше, а аз бях там, на три крачки от нея, възпиран, прикован от проклетото си решение.

Със своя ред и обич към чистотата тя постави отново всичко на място, изми чинията си, избърса масата, после, като коленичи пред образа на св. Ромен, закачен на стената, започна да се моли.

Колко пъти двамата с нея на същото място и по същото време бяхме отправяли заедно тази молитва към господа, за да простре ръката си над моя баща.

Чувайки същите горещи думи, които така често бяхме произнасяли заедно, аз коленичих върху мрежите и смирено, съвсем тихо ги повторих. Но този път не името на баща ми излезе от устните на мама, а моето.

Ах, как не се спуснах в този миг към нея!