Малкият моряк

V

Начинът, по който бях приет у господин дьо Биорел, оправда неговата слава на чудак.

— Ела тук — каза той, без да ми остави време да се опомня. — Писал ли си някога писмо? Не. Е, добре, ще напишеш писмо на майка си, за да й кажеш, че си пристигнал и че Съботан утре ще отиде, за да ти вземе бельото.

Накара ме да вляза в един голям салон, пълен с книжа, и ме остави.

Имах по-голямо желание да плача, отколкото да пиша, защото нещо бе свило сърцето ми след вълнението от раздялата и ме задушаваше. При все това се постарах да се подчиня. Но зацапах листа повече със сълзи, отколкото с мастило, защото макар че това беше първото ми писмо, чувствах, че „Пристигнах и Съботан ще отиде утре да вземе бельото ми“ беше малко късо, ала не ми беше възможно да измисля друго.

От четвърт час стоях смазан от тази нещастна фраза, която не искаше да се удължи, когато вниманието ми беше отвлечено от разговора, който се водеше в съседната стая между господин дьо Биорел и слугата му.

— Засега — казваше последният — детето пристигна.

— Мислеше, че няма да дойда ли?

— Мислех, че всичко тук трябва да се промени. Господинът закусва към обед, а аз пийвам нещо сутринта. Детето ще чака ли до обед, за да яде, или ще пие с мен?

— Ти си луд с твоето пийване.

— Аз никога не съм отглеждал деца.

— Но си бил дете, нали? Е, добре, отнасяй се с него, както са се отнасяли с теб.

— Аз бях отгледан сурово. Ако искате да го гледате така, по-добре е да си го върнете у тях. Не забравяйте, че дължите нещо на малкия.

— Не го забравяй ти. Ще му даваш това, което си обичал, когато си бил на неговата възраст, а може и да го питаш какво иска.

— Виж, ако наредите така, ще върви добре.

— Съботане, знаеш ли за какво служат децата?

— Служат само за да опустошат всичко и да те накарат да прокълнеш света.

— Служат, за да започне отново нашият живот, когато се е отклонил от правия път. Служат да постигнем това, което сме пропуснали.

Почти веднага след това той влезе в стаята.

— Ти нищо не знаеш — каза, четейки писмото ми, — но толкова по-добре. Няма да има нужда да изкореняваме, преди да засаждаме. А сега върви да се разходиш.

Наистина странно място беше този остров, наричан скалата Гант.

От крайбрежието той се виждаше като амфитеатър във форма на удължен триъгълник, чиито най-дълъг и най-нисък край беше отделен от сушата само чрез един ръкав вода, широк едва четиристотин метра. Целият наклон към сушата бе покрит със зеленина, трева и храсти, които само тук-таме пропускаха някоя сива ивица гранит. Откъм морето всичко беше оголено, обрулено, изгорено от ветровете и от солта.

Къщата беше разположена на върха на острова, където склоновете се съединяваха, за да образуват малко плато, и ако със своето положение тя се радваше на пълен кръгозор, който обхващаше изцяло хоризонта към сушата и към морето, същевременно беше изложена на всичката сила на ветровете, от която и страна да духаха те.

Но ветровете нищо не можеха да й сторят, защото бе строена при управлението на Шоазьол1, за да пречи на англичаните да слизат на брега, и защото беше свързана с караулните от крайбрежието. Тя имаше гранитни стени, дебели много стъпки, и покрив, който би издържал на бомби.

Впрочем тези ужасни ветрове бяха благодатни за острова. Те правеха климата му през зимата по-мек, отколкото във вътрешността на сушата, така че във вдлъбнатините на почвата се срещаха олеандри, лаврови храсти, фуксии и смокини.

Подпомаган от Съботан, господин дьо Биорел беше преобърнал острова в голяма дива градина. Само изложената на запад част беше избегнала тяхната работа. Постоянно брулена от ветровете и оросявана от пяната на вълните, тя служеше за пасище на две малки бретонски крави и на няколко черни овце.

Странното в тази наистина голяма работа за преобразуване и приспособяване се състоеше в това, че всичко бе извършено само от двамата мъже, без помощта на никакъв работник.

Често бях чувал да се говори в селото, че господин дьо Биорел постъпвал така от скъперничество. Когато го опознах, се убедих тъкмо в обратното: всичко това беше станало по силата на принципа — човек сам трябва да умее да задоволи себе си.

Дори за обикновените и всекидневни житейски нужди той не прибягваше до външен човек. Хранеше се с мляко от кравите, зарзават и плодове от градината, риба, ловена от Съботан, хляб, печен вкъщи и омесен с брашното, смляно в една малка вятърна мелница, която беше навярно шедьовърът на господин дьо Биорел. Островът се бе оказал доста голям, щом произвеждаше необходимия за годината запас от жито и ябълки за вино.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че участието на Съботан беше значително. В миналото той бил чирак, моряк, прислужник на държавен чиновник, готвач на борда на китоловен кораб и така беше опитал всички занаяти.

Отношенията между двамата не бяха отношения между господар и прислужник, а между двама съдружници: хранеха се на една и съща маса и единственото отличие беше, че господин дьо Биорел заемаше почетното място.

— Слушай, моето момче — рече ми той още в деня на идването ми. — Аз нямам намерение да направя от теб господин, сиреч нотариус или лекар, а просто моряк, който да бъде истински мъж. Има много начини за просвещение. Човек може да се учи и като играе, и като се разхожда. Харесва ли ти тази система?

Аз се учудих малко като разбрах, че човек може да се учи, дори като играе. Изненадата ми нарасна, когато той ми постави задача още същия следобед.

Придружавах го, докато правеше разходката си по брега, и вървейки, той ми задаваше въпроси. Бяхме влезли в малка дъбова горичка.

— Какво е това? — рече господин Биорел, показвайки ми мравките, които пресичаха пътя.

— Мравки.

— Да, но какво правят.

— Носят други мравки.

— Не, ти ще ги проследиш до техния мравуняк. Ще ги наблюдаваш и ще ми кажеш какво си видял. Ако не забележиш нищо учудващо, ще останеш там и утре, и вдругиден, докато забележиш нещо.

След два дена, прекарани около мравуняка, аз видях, че има мравки, които не правят съвършено нищо, докато други работеха непрестанно и дори даваха на мързеливите да ядат.

— Добре — каза той, когато му съобщих резултата от моите наблюдения. — Видял си главното, това стига. Мравките, които бездействат, не са болни или сакати, както си мислиш, а господари на тези, които работят и които са техни роби. Без помощта на робите те биха били неспособни да си потърсят храна. Това те изненадва, но то се случва понякога и в нашия свят. Още има страни, където някои хора не правят нищо и биват хранени от тези, които работят. Ако причината за това безделие беше недъгавост у господарите, много лесно би се обяснило защо едните се трудят, а другите почиват: хората трябва да си помагат. Но не е така. При мравките именно господарите са най-годни за нещата, които изискват сила и смелост — те воюват. Ще се върнем и ще ги наблюдаваме заедно. Ще видим как между тях ще започне някоя голяма битка. В нея ще вземат участие само господарите, защото целта им е да завоюват роби. Докато чакаме да станеш свидетел на тази битка, ще ти дам да прочетеш в книгата на един учен, който се казва Юбер, разказа за едно такова сражение, станало точно по същото време, когато друга, много по-ужасна битка се водила между човеци на петстотин мили от същото място. Не знам дали през този ден хората са имали сериозни причини да се избиват взаимно, но знам, че сечта беше страшна. Аз самият за малко не останах на това смъртоносно поле. Вървяхме по течението на една река, която наричат Елба, а от другата страна, на десния бряг, русите бяха разположили страшна артилерия. Ние чувахме гърмежите, но не виждахме опустошенията, защото бяхме закрити от извивката на реката и от едно възвишение. Вървейки, аз мислех само за това, че този ден, който можеше да бъде ден на моята гибел, защото трябваше да се мине под огъня на артилерията, беше също така празникът на жена ми. Мислех си колко хубаво щеше да бъде, ако можех да й честитя. И изведнъж забелязах в краката си, във влажния ров, по който вървях, цяла ивица цъфнали незабравки. Не бива да се вярва, че в боя нещата протичат с такава съвършена правилност в подреждането, както ги представят картините. Ние бяхме стрелци в разгънат строй, ще рече свободни в нашите движения. Напук на сериозното ми положение, малките сини цветчета ме привлякоха. Наведох се да откъсна няколко стръка незабравки и в същия миг усетих над мен страшен вихър, който мина на няколко пръста от главата ми, после чух ужасен трясък и върху гърба ми се посипа сноп върбови клони. Бяхме стигнали срещу батареята и тя току-що бе покосила всички мои другари наоколо. Ако бях останал прав, без малкия букет, щях да бъда мъртъв като тях. Признай, че бях постъпил добре, като помислих за жена си. Когато успях да се измъкна изпод върбите, маршал Ней беше накарал руските топове да замълчат!

Господин дьо Биорел не обичаше много книгите.

Но имаше една, която ми пъхна в ръцете почти веднага. По тази книга беше уредил живота си, по нея беше създал скалата Гант и осъществените с труд чудеса, които се виждаха там. Тя му беше дала идеята за големия чадър, тя беше дала името на Съботан, който от почит към Робинзон не бе пожелал да нарече Петкан. Тази книга се наричаше „Робинзон Крузо“.

— От нея — каза той — ще научиш какво може да направи нравствената сила у един човек.

Не знам дали има деца, които могат да четат „Робинзон“ хладнокръвно. За себе си ще кажа само, че бях грабнат от нея.

Все пак трябва да призная, че това, което ме трогна, не бе философската й страна, върху която бе привлечено вниманието ми, а романтичната — приключенията по море, корабокрушението, пустият остров, диваците, ужасът, непознатото. Моят индийски чичо вече имаше съперник.

Съботан, който умееше толкова много неща, не знаеше да чете. Виждайки моето въодушевление, той пожела да узнае нещо за тези приключения и поиска да му ги прочета.

— Ще ти ги разкаже — каза господин дьо Биорел — и така ще бъде по-добре.

През десетгодишното си пътуване Съботан беше придобил известен опит и не приемаше всичките мои истории без възражения. Но аз имах отговор, който не позволяваше да се спори.

— Така е написано.

— Сигурен ли си, мой малки Ромен? — казваше той.

Аз вземах книгата и четях. Съботан слушаше, почесваше си носа, после с примирението на някаква сляпа вяра казваше:

— Щом е написано, съгласен съм, но все пак аз съм бил там, на африканския бряг, и никога не съм виждал лъвове да идват с плуване, за да нападат кораби. Е, както и да е!

Той беше пътувал предимно по северните морета и беше запазил от тези пътувания спомени, с които ми се отплащаше за моите разкази. Те бяха хубави почти като „Робинзон“, но понякога прекалено, за да мога да ги повярвам.

— Това написано ли е?

Тогава Съботан беше принуден да се съгласи, че не го беше чел, но го беше видял.

— Какво значение има, щом като не е написано?

Подобни разговори не бяха в състояние да ме насочат към спокоен живот на сушата. Разтревожена, майка ми се опита да въздейства на господин дьо Биорел.

— Скъпа госпожо — отговори той, — ще ви върна детето, ако намирате, че го тласкам към път, който не бихте искали да видите, че следва, но вие няма да го промените никога напълно. Той е от тези, които търсят непостижимото. Съгласен съм с вас, че това рядко води до щастие, но затова пък понякога довежда до големи дела.

Смутена от този разговор, майка ми не настоя повече в искането си и аз продължих обучението си с изучаване на речника.

— Ще видиш по-късно — ми каза господин дьо Биорел — ползата от това, което днес ти изглежда смешно. Майка ти се страхува да станеш моряк, аз също не го желая. Но ти имаш страст към пътуването и трябва да се постараем, за да можеш да задоволиш и наклонностите си, и желанието на майка ти. Бих искал да бъдеш мъж като Андре Мишо, чиито живот четеше онзи ден: като Зиболд, холандския лекар, който ни запозна с Япония: като англичанина Роберт Форчън. Бих искал да те подготвя да пътуваш в малко познати страни за благото на твоето отечество, което би обогатил с нови растения и полезни животни, за благото на науката, чиито застъпник ще бъдеш. Това е по-ценно, отколкото да станеш моряк и през целия си живот да пренасяш като предприемач на транспорти по море кафе от Рио де Жанейро в Хавър и парижки произведения от Хавър в Рио де Жанейро.

Това беше хубава мечта. За нещастие остана само мечта. Обикновено придружавах господин дьо Биорел при всичките му обиколки. Понякога обаче той се качваше сам на лодката и отиваше на остров Трюн, който отстоеше на три мили от Порт Дийо.

Един ден той замина, преди аз да съм станал, и останахме много изненадани, като не си дойде за обед.

— Вероятно е пропуснал прилива — каза Съботан. — Ще се върне довечера.

Времето беше тихо, морето спокойно. Видимо нямаше никаква опасност. При все това Съботан изглеждаше неспокоен.

Вечерта господин дьо Биорел не пристигна и той, вместо да си легне, запали голям огън от дърва върху най-високата част на острова. Исках да остана при него, но той доста рязко ме изпрати да си легна. На разсъмване станах и се приближих.

Бяла светлина прорязваше небето откъм изток.

— Няма съмнение, че нещо му се е случило — каза Съботан. — Трябва да заемем лодката на Госом и да отидем до остров Трюн.

Остров Трюн представляваше куп гранитни скали, обитавани само от морски птици. Ние го прегледахме бързо и никъде не открихме следи нито от господин дьо Биорел, нито от лодката. Скоро всички в Порт Дийо бяха разтревожени, защото въпреки странностите му те обичаха господин Неделя.

— Може да се е обърнал — казваха някои.

— Щеше да се намери лодката — отвръщаха други.

— Ами теченията?

Съботан не говореше, но през целия ден не напусна брега.

Когато настана отливът, той гледаше течението и обходи една след друга всички скали. Нито един път не произнесе името на господин дьо Биорел. Само като срещнеше някой рибар, питаше с тъжен глас:

— Нещо ново?

И като видеше сълза в очите ми, потупваше ме по главата и казваше:

— Ти си добро момче, да, добро момче си!

Петнадесет дни след това необичайно отсъствие в скалата Гант пристигна някой си господин дьо ла Берие, който живеел в Долна Нормандия. Той беше внук на господин дьо Биорел и негов единствен роднина.

След като ни накара да му разправим надълго и нашироко какво се бе случило, той нае дванадесет души от Порт Дийо и им нареди да изследват брега. Търсенето продължи три дни. Вечерта на третия ден той го спря, като заяви, че вече не е необходимо и че сигурно господин дьо Биорел е загинал, а теченията са отвлекли тялото и лодката.

— Какво знаете вие? — развика се Съботан. — Не може теченията да отвлекат лодката, без да се е обърнала. Може би господарят е слязъл в Ашлия. Може още утре да се върне?

На другия ден господин дьо ла Берие ни накара да се явим при него, Съботан и аз, и ни заяви, че в скалата Гант няма повече нужда от никой. Щели да затворят вратите и нотариусът щял да се грижи за животните, докато бъдат продадени.

Съботан беше толкова потиснат, че можа да произнесе само неразбираеми думи. После изведнъж се обърна към мен и рече:

— Стегни си торбата. Веднага ще се махнем оттук.

Напускайки острова, срещнахме господин дьо ла Берие на шосето. Съботан тръгна право към него.

— Господине — каза той, — по закон вие може да сте негов внук, но за мен не сте такъв. Не, не сте и това ви го казва един истински моряк.

Уговорено бе, че Съботан ще приеме гостоприемството на майка ми, докато си намери жилище в селото, но той не остана дълго с нас.

Всяка сутрин отиваше на брега и продължаваше своите търсения. Това продължи около три седмици, после една вечер ни съобщи, че ще ни напусне на следващия ден, за да отиде към английските острови, а може би и в Англия.

— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.

Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.

Когато го прегръщах, каза:

— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.