Медея и нейните деца

13

На пети май Медея отчасти смени „квартирантите“: сутринта си заминаха Ника с Катя и Артьом, а следобед пристигнаха литовците, синът на Медеиния брат Димитрий, който беше умрял преди три години от нелекувана болест на сърцето — Гвидас с жена си Алдона и болното момченце Виталис.

Парализираното момче постоянно се кривеше в мъчителен гърч, движеше се патраво и трудно говореше.

Гвидас с Алдона, смазани от болестта на сина си, завинаги бяха блокирали на неразрешимия мъчителен въпрос: защо?

Всяка година идваха тук рано напролет, оставаха при Медея две седмици до началото на сезона, после Гвидас ги оставяше в Судак, в удобно жилище до морето, при Медеината приятелка леля Поля в бившата немска колония, и си заминаваше. Пак се появяваше в средата на юли, за да ги спаси от жегите в прохладната Прибалтика.

Виталис ужасно обичаше морето и се чувстваше щастлив само във водата. Освен това обичаше Лиза и Алик, те бяха единствените деца, с които общуваше. Кой знае дали си спомняше за тях през зимните месеци, но първата им среща след раздялата винаги беше празник за него.

Големите подготвяха децата за пристигането на Виталис и децата се изпълваха с добри намерения. Лиза задели най-хубавото животинче от кучешко-мечешкия си зоокът за подарък. Алик построи дворец в пясъчника, който Виталис да разруши — така си играеха: Алик градеше, Виталис рушеше и двамата се радваха.

Маша се премести в Самонината стая и освободи за литовците „синята“, която беше по-голяма.

Самата Маша от сутринта пребиваваше в състояние на хаотично вдъхновение: изпълваха я думи и строфи и тя едва успяваше да ги задържи в паметта си. Постепенно се получи: „И приеми, що е над мяра, тъй както свише благодат, и сняг, и дъжд, и тайна вяра, и свят безкраен, непознат…“ И с това се приключи.

Същевременно съвсем отделно Маша утешаваше Лиза, която прояви кураж, но скоро след отпътуването на майка си се разплака, после нахрани децата, сложи ги да спят, заряза мръсните чинии и си легна в затъмнената стая на Самоня, сви се на кравайче и мислено си преповтори цялата предна вечер — и златната блуза на барманката, и движението, с което Бутонов въртеше телефонната шайба.

Спомни си също как откликна тялото й на първото му случайно докосване още по време на екскурзията, когато усети опарване и я втресе.

„Ето точката на съдбата, точката на съдбата — си мислеше тя. — Първата — когато родителите ми са излезли сутринта на Можайското шосе, когато бях на седем; втората — когато Алик дойде на четенето, бях на шестнайсет, и сега, когато съм на двайсет и пет. Поврат в живота. Преломен миг в съдбата. Отдавна го чаках, предчувствах го. Милият Алик, единствен от всички той би могъл да го разбере. Горкият Алик като никой друг има това усещане за съдба, чувство за съдба… Нищо не мога да направя. Неизбежност. С нищо не мога да помогна…“

Никой не можеше да помогне и на нея: тя имаше усещането за съдба, но опит във флирта — не.

„Любов — ту гост, а ту — стопанка, ту конекрадец, ту е кон, ту е във пек прохладна сянка, а ту е огън в лют сезон…“ — и заспа.

Вечерта направиха обичайната седянка. Вместо Ника и нейната китара — с Гвидас Бияча с рижите мустаци и жена му Алдона с мъжко лице и женствена прическа с фризирани лимби.

До Георгий — Нора, разговорът тегав, с дълги паузи. Липсваше им Ника, самото й присъствие правеше всяко общуване интересно и непринудено. Медея беше доволна: Гвидас както винаги докара литовски дарове, а освен това й връчи прилична сума за ремонт на къщата.

Сега двамата с Георгий обсъждаха прекарването на вода. В Нижни посьолок имаше водопроводна мрежа, а във Верхни така и не прокараха, макар че от години обещаваха. Тук имаше малко къщи, всички използваха водоноски и съхраняваха водата или в стари наливни кладенци, или в цистерни. Георгий не беше сигурен в помпената станция — дали ще изкара водата нагоре.

Алдона често излизаше от кухнята да слуша на вратата на „синята“ стая дали Виталис спи. Обикновено той се будеше с вик по няколко пъти нощем, но сега, след тежкия път, спеше спокойно.

Маша не взимаше участие в разговора. Мина десет, но тя още не губеше надежда, че може да дойде Бутонов. Щом видя, че Нора става, се зарадва:

— Да те изпратя ли?

Георгий млъкна насред дума, после се усети:

— Аз ще я изпратя, Маша.

— Бездруго имам нужда да се пораздвижа — надигна се Маша.

До къщата на семейство Кравчук стигнаха мълчаливо в нишка. В Нориното бунгало беше тъмно и тихо, Таня спеше и Нора съжали, че си беше тръгнала рано. Георгий искаше да й каже нещо, но не знаеше точно какво, а и Маша му пречеше.

Маша разглеждаше къщата с плевните, пристройките и терасите, но видя да свети само при хазаите.

— Ще отида до леля Ада…

Почука и влезе. Ада в поза ала мадам Рекамие с напращели розови гърди полулежеше пред телевизора.

— О, Маша, ти ли си? Влизай. Никаква те няма. Ника намина, а ти вириш нос… Мале, каква си кльоща! — отбеляза неодобрително Ада.

— Винаги съм си такава, четирийсет и осем кила…

— … кокали! — изкиска се Ада.

Маша уговори с нея стая за своя московска приятелка от първи юни и попита дали не може Михаил Степанович да я чака в Симферопол.

— Де да знам? Той си има график. Питай го. В плевника нещо мъдрят с летовника… Време е за лягане, пък те там…

Леля Ада като всички местни си лягаше рано. Маша отиде до плевнята. Вратата беше открехната, лампата с дълъг кабел, окачена на пирон на стената, очертаваше светъл овал, в който се бяха склонили две глави — на Михаил Степанович и Бутонов.

— Какво има? — попита Михаил, без да се обърне.

— Чичо Миша, исках да питам за колата…

— А, ти ли си? — учуди се гой. — Мислех, че е Ада…

Бутонов я погледна от светлото към тъмнината и Маша изобщо не разбра дали я беше познал. Тя влезе на светло и се усмихна.

Устата му беше здраво стисната, два кичура извън опашката висяха над челото му и той ги отметна с опакото на почернялата си от машинно масло ръка. Очите му не изразиха нищо.

Маша се стресна: той ли е това? Да не е сънувала снощното лунно опарване? Забрави за какво беше дошла. Впрочем знаеше — за да го види, да го докосне, да получи доказателство за нещо, което според самата си природа не може да има нито доказателства, нито опровержения, а беше свършен факт.

— Каква кола? — попита Михаил Степанович и Маша дойде на себе си.

— Да взема една приятелка от Симферопол.

— Кога?

— На първи юни. Тя ще живее у вас в одаята.

— Ехеее! — проточи Михаил Степанович. — Нека първо наближи първи юни. Тогава ела.

Маша не тръгваше в очакване дали Бутонов няма да каже нещо или поне да погледне към нея. Но той мижеше към железариите, мърдаше рамене под фланелката, не вдигаше глава, ала се подсмихна на себе си: припарва й!

— Добре — пошепна Маша, излезе и се облегна на стената на плевнята.

— Двигателят си е съвсем наред, Степанич — чу гласа на Бутонов.

— Нали ти викам — рече онзи. — Електриката нещо не е наред, тъй ми се види.

„Дали не ме позна? Или не иска да ме познае?“ — тормозеше се Маша, без да е съгласна нито на едното, нито на другото. Нищо трето не й хрумваше. Беше тъмно, вчерашната луда луна осветяваше други хълмове и възвишения, други любовници палуваха на театралната й светлина, в застиналата й фотосветкавица.

Едва сдържайки сълзите си, тръгна към къщи не по късия път, а през Пъпа, за да се убеди в реалността поне на самото място, където вчера се случи това… И какво беше то? И може ли за един човек нещо да е поврат в съдбата, пропаст, отворени небеса, а другият изобщо да не е забелязал случилото се…

Насред Пъпа седна по турски. Лявата й ръка се опираше в пръстта, а дясната — в собствената й карирана носна кърпа, останала тук цяло денонощие и със собственото си вкоравено смачкване доказваща именно това, че снощното събитие наистина се е случило.

Най-накрая заплака и като си поплака, с дългогодишния навик да превръща всичките си мисли и чувства в по-дълги или по-кратки римувани строфи, заломоти:

„Зачерквам всичкото, което мога да зачеркна, и теб, и себе си, безгрижност и тревоги, любовния опияняващ лов и на трезвия живот блудкавостта…“

Получи се не съвсем нужното, но донякъде все пак… „Зачерквам всичкото, което мога да зачеркна, забрава, памет, безпаметността…“

Нищо не й се проясни, но малко й олекна. Прибра кърпата в джоба си и си тръгна. Вкъщи всички отдавна спяха. Тя влезе в детската стая, цялата в слаби потоци подвижни светлини и сенки от раираните завеси. Децата спяха. Алик попита ясно, но без да се събуди:

— Маша? — и заломоти нещо неясно.

Маша си легна в съседната стая на Самоня, без да си измие краката, без да светне лампата. Не можеше да заспи, строфите не вървяха. Съжали, че Ника беше заминала и няма с кого да сподели новите си изживявания. Запали нощната лампа и измъкна от купа книги най-дрипавата — утешителния Дикенс. Скоро чу леко потропване на прозорчето. Дръпна тъмното перде — отвън беше Бутонов.

— Вратата ли ще ми отвориш или прозореца?

— Ти не можеш да минеш през прозореца — отговори Маша.

— Щом главата ми влиза, останалото все някак ще мине — обясни Бутонов сякаш някак недоволно.

Маша завъртя дръжката:

— Чакай да мръдна масата.

Бутонов влезе. Беше мрачен, не каза нито дума и тя само слабо изохка, когато той с две ръце я притисна към себе си.

На пипане беше същата като Розка. Машините небеса отново се отвориха и портите им изобщо не бяха там, където ги бе търсила трудолюбиво и съзнателно, четейки ту Паскал, ту Бердяев, ту мъдростта на Изтока с аромат на канела.

Сега Маша с лекота, без никакво усилие се намери там, където нямаше време, а имаше само неземно пространство, високопланинско, осияно в ярка светлина, с движение, освободено от всякакъв диктат на физическите закони, с летеж, плуване и пълна забрава за всичко извън границите на единствената реалност на външната и вътрешната повърхност на разпадащото се от щастие тяло.

Тя бавно се плъзгаше надолу от последния планински връх, стиснала с устни щипка кожа от предмишницата му, когато чу простодушно-плебейския му въпрос:

— Да ти се намира цигара?

— Намира ми се — рече Маша и приземи крехко стъпало на дъсчения под.

Провери с крак — някъде на пода имаше пакет цигари. Намери го с пета, докопа го с ръка, запали и му подаде.

— Общо взето, не пуша — съобщи той, сякаш сподели нещо интимно за себе си.

— Не очаквах да дойдеш. Ти дори не ме погледна — каза тя и запали втора цигара.

— Ядосах се, че се домъкна там, не мога да понасям — откровено обясни той. — Спи ми се. Ще си тръгвам.

Стана и се облече, тя дръпна пердето. Зазоряваше се.

— През вратата ли да изляза или през прозореца? — попита той.

— През прозореца — засмя се Маша. — Така е по-близо.

… Развлеченията на Виталис бяха съвсем бебешки: той хвърляше на пода всичко възможно, така че Алдона имаше специално за него емайлирани съдове, не стъклени. С удоволствие чупеше играчки, късаше книги и при това тъничко се кискаше. Понякога изпадаше в агресия, размахваше свити в гърч юмруци и злобно крещеше.

Това дете с раждането си внесе много дрязги в живота на близките си. Гвидас беше жестоко скаран с майка си Аушра, която поначало беше против ранната му женитба за много по-възрастната Алдона, при това с дете от първия си брак, и Гвидас по настояване на майка си дълго отлага обвързването. Но се ожени веднага щом Алдона с неизлечимо болното момченце — а това се разбра от първата минута — излезе от родилния дом. Аушра изобщо не беше виждала внука си.

Донатас, първородният син на Алдона, две години търпя съмнителното предимство на здравото дете пред болното, от тайна ревност постепенно премина към открита неприязън към брат си, когото винаги наричаше „проклет крив рак“, и се премести при баща си. След някое време, тъй като животът му в новото семейство на бащата не потръгна, отиде при баба си по бащина линия в Каунас.

Горката Алдона, наложи й се да преглътне и това. Веднъж седмично — в неделя, — предварително напълнила торби с храни и играчки, тя заминаваше с първия влак за Каунас и се връщаше с последния. Бившата й свекърва, съсипана от много собствени проблеми — литовско-чифлишки, изселнически, вдовишки, — мълчаливо приемаше храната. Прикрил радостния или алчен блясък в очите си, Донатас взимаше от майка си скъпите играчки, показваше й чистите си тетрадки, пълни със скучни петици и четворки, тя учеше с него литовски и математика, после той я изпращаше до външната порта — баба му не го пускаше да излиза.

Алдона с тежко чувство напускаше Вилнюс, където оставяше детето с Гвидас, и с тежко сърце напускаше Каунас, а най-много й горчеше чувството за употребеност: всички се нуждаеха от грижите и усилията й, никой — от любовта й и самата нея. За малкия тя продължаваше да е хранеща и стопляща утроба, големият като че ли я търпеше само покрай подаръците.

А Гвидас, който се беше оженил за нея след голяма любовна несполука, случила се тук, на кримска земя, се отнасяше към нея равнодушно, безчувствено, без вътрешен интерес.

— Прекалено по литовски — каза му тя в един от редките мигове на избухване.

— Как иначе, Алдона? Иначе не можем да оцелеем. Само по литовски можем — потвърди той и тя, коренячка литовка с жилка тевтонска кръв, внезапно усети парване на неочаквано чувство: „Да бях грузинка или арменка, или поне еврейка!“

Но не й бе дарено нито щастливото облекчаващо ридание, нито кършенето на пръсти, нито отдушникът молитва — само търпение, каменно селско търпение. Тя всъщност беше агрономка, преди раждането на Виталис ръководеше парниково стопанство. В първата година от живота на детето, лишена от привичното успокоение на зеленината, жестоко страдаше, старателно се учеше да бъде майка на безнадежден инвалид, не изпускаше от ръцете си малкото сакателниче, което надаваше слабо скърцане, абсолютно нечовешки звук, когато го оставяше в креватчето.

На втората година рано през пролетта отгледа разсад в картонени чашки, направи градинка пред къщата. Забиваше ръце в пръстта и цялото злобно електричество, което генерираше свръхсилното й търпение и напрежение, изтичаше в пръхкавата леха с наболи стръкове лук и с листните розетки на репите. Лютият зарзават особено добре вирееше в лехите й…

Тогава вече се бяха пренесли в недостроената къща край Вилнюс. Гвидас вдигна висока ограда още преди да започне строежът: съседските очи, втренчени в малкия нещастник, бяха непоносими за него.

Той вложи в строителството цялата си страст, къщата стана красива и животът в нея малко се улесни — в този дом Виталис стъпи на краката си. Не че се научи да ходи. По-скоро започна да се движи и да се изправя от седнало положение.

Имаше подобрения и след летуване на море, та Гвидас и Алдона подир завършване на строежа не се отказаха от редовните си пътувания до Крим, макар че им беше трудно да изоставят къщата заради тъпите почивки.

Десетки малки деца бяха минали през ръцете на Медея, включително Димитрий, покойният дядо на малкото уродче. Ръцете й познаваха променливото усещане за теглото на детските телца — от трикилограмовото новородено, когато пелените и одеялцата надвишават теглото на самото им съдържание, до охраненото едногодишно дете, което още не може да ходи и след целодневно носене тежи като пълен чувал. После малкото дебелаче порастваше, научаваше се да ходи и да тича и след три години, наддало няколко незначителни килца, се хвърляше на врата й отново като перушинка.

А на десет години, много болно и пламнало от температура, изпаднало в несвяст, то отново става непоносимо тежко, когато трябва да се премести на друго легло…

Още едно малко откритие беше направила Медея, докато отглеждаше чуждите деца: до четиригодишна възраст те всички са интересни, умни, много съобразителни, а от четири до седем става нещо неуловимо важно и в последното предучилищно лято, когато родителите непременно докарваха бъдещия първолак в Крим, сякаш да се отчетат пред Медея, едни се оказваха несъмнено и завинаги умни, други — глуповати.

Между децата на Сандрочка беше открила като умни Серьожа и Ника, Маша беше под въпрос, докато от децата на Леночка най-умен и при това чаровен беше загиналият на фронта Александър. Нито Георгий, нито Наташа според Медея не притежаваха това качество. Тя впрочем ценеше не по-малко добротата и симпатичния характер. Медея имаше едно изказване, което Ника винаги цитираше: „Умът прикрива всеки недостатък…“

През сегашния сезон особено й беше на сърце Виталис. Той беше най-малкият Синопли — синът на осиновения Шурик щеше да се появи на бял свят подир две седмици с името Афанасий Синопли и засега не се броеше.

Медея често държеше Виталис на ръце, притиснала гърба му към гърдите си, и галеше малката му главица и безпомощното вратле. Той обичаше да го галят — докосванията вероятно заместваха за него липсващото словесно общуване.

„Ще ги пусна в Ялта за събота и неделя — реши Медея. — Алдона да се порадва на Ботаническата градина, ще пренощуват у Кастело.“

Имаше стар приятел Кастело, който около двайсет години се занимаваше с някакво безкрайно строителство в Ботаническата градина. Искаше й се също Алдона да отхвърли вечното майчино робство, да седне късно вечерта с нея, да пийне от заделената й офикова или ябълкова водка и да въздъхне: „Ох, уморих се до смърт.“ И да се оплаче, или може би да заплаче, тогава Медея, след като отпие няколко пъти от дебелостенната чашка, би й внушила, че нещастията са за това — въпросът „защо“ да се превърне в „с каква цел“, така свършват безплодните усилия да намериш виновния, да се самооправдаеш, да си докажеш собствената невиновност и рухва създаденият от жестокосърдечните безмилостни хора закон за съизмеримостта на греха и тежестта на наказанието, защото Бог няма такива наказания, които да се стоварват връз невинните деца.

И може би Медея би й разказала с тихи и незначителни думи за разни събития в живота, които стават не от несправедливост, а поради самата природа на живота, би споменала за загиналия на фронта Александър, най-чудесното дете на Леночка, и за удавилия се Павлик, и за малкото новородено момиченце, което беше умряло заедно с майка й, и при Алдона нещата след време биха се променили от само себе си, просто от изтичането на времето в правилна посока и от навика, твърд като мазол…

Но Медея никога не подхващаше първа разговор, трябваше й покана, предразположение и, разбира се, внимателна готовност да бъде изслушана.

… След няколко дни подир следобедния сън, който разделяше детските дни на две неравни части, излетната бригада в състав от три майки — Маша, Нора и Алдона — и четири деца с леки странични отклонения спрямо предначертаната посока се добра до болницата. Обикновено Виталис пътуваше с лятна количка гърбом към пътя и с лице към майка си. Този път количката бутаха Лиза и Алик. Медея ги видя през прозореца и излезе пред вратата.

Лиза клекна пред Виталис и отваряше стиснатите му пръстчета със залъгалка „Дай, бабо, огънче“, леко разтърси кутрето му и каза:

— А на този не даде…

Детето писукаше и не можеше да се разбере дали плаче или се смее.

— Радва се — с вечната си смутена усмивка обясни Алдона.

Медея погледна към децата, пооправи разкривилата се кърпа на главата си, пак погледна Лиза и каза на Алдона:

— Прекрасно е, Алдона, че идвате с Виталис. Лизочка е толкова капризна, разглезена, а така добре си играе с него. Нека го развлича повечко, от полза е за всички — въздъхна и довърши със стара тъга или с жал: — Това е лошото: че всички обичат красивите и силните… Вървете си, момичета, след малко се прибирам…

Потеглиха обратно. Маша откъсна дебела зелена тревичка със сладко стъбло, сдъвка я. Какво искаше да каже Медея с красивите и силните? Дали не е намек за нощния й гост?… Не, не е в неин стил, Медея не намеква. Или казва, или си мълчи…

Бутонов я посещаваше всяка нощ, почукваше на прозореца, вмъкваше през тесния му отвор едно след друго атлетичните си рамене, изпълваше с присъствието си целия обем на стайчето, цялото Машино тяло заедно с душата, отиваше си на разсъмване и всеки път я оставяше с остро усещане за нещо ново в цялото й същество и обновен живот… Тя заспиваше силен кратък сън, в който продължаваше присъствието му, будеше се след два часа и ставаше в призрачно състояние на безгранична сила и също толкова безгранична слабост. Вдигаше децата, готвеше, переше, всичко ставаше от само себе си и с лекота, само стъклените чаши се чупеха по-често от обичайното и посребрените лъжички падаха беззвучно върху пръстения под на кухнята.

Накъсани строфи изплуваха от пенливото пространство, извиваха гръб и отплуваха, помахвайки с недодялана опашка…

А Бутонов не изричаше никакви думи, освен най-елементарните: „Ела тук… мръдни… чакай… дай огънче…“

Нито веднъж дори не каза, че ще дойде утре. Една вечер се появи в Медеината кухня. Пи чай, поговори с Георгий, който дни наред отлагаше отпътуването, но най-накрая се беше наканил. Маша търсеше погледа на Бутонов от тъмния ъгъл на кухнята, но въздухът неподвижно обрамчваше любимото му лице, нетрепващите рамене и не препредаваше никакви знаци за близост. Маша се отчая: това той същият ли е, който я навестява вечер? Хрумна й мисъл за нощен двойник…

Той се сбогува с Георгий и без да й каже и половин дума, си тръгна, но пак дойде тайно през нощта и всичко беше както преди, само в миг на отдих край брега на пресъхналата страст й каза:

— Първата ми истинска любовница приличаше на теб… Беше ездачка…

Маша го помоли да й разкаже за ездачката. Той се подсмихна:

— Какво да ти разкажа? Беше добра ездачка. Слаба, кривокрака. Преди нея си мислех: колко е скучно това занимание — да се правят деца! Тя изчезна. Но мисля, че мъжът й я е убил.

— Красива ли беше? — почти благоговейно попита Маша.

— Разбира се, красива… — сложи длан върху лицето й, обхвана скулите й, тясната брадичка. — Всичките ми жени са красиви, Машка. Освен жена ми.

Когато си отиде, тя още дълго време си представяше ту ездачката, ту жена му, ту себе си като ездачка…

Минаха три нощи, огромни като три живота, и три призрачни дни, а на четвъртия ден Бутонов пристигна по никое време, когато Алдона миеше в кухнята следобедните чинии, а Маша простираше край кладенеца детски дрешки. Той се спусна надолу и седна на плосък камък.

— Какво има? — уплаши се Маша и пусна обратно в легена изстисканата пижама.

— Заминавам си, Маша. Дойдох да се сбогувам — спокойно каза той.

Тя се ужаси:

— Завинаги ли?

Той се засмя.

— Няма ли повече да идваш при мен?

— Може ти да ме посетиш някой ден, а? В Расторгуево — той бавно се надигна, изтръска белия си панталон и целуна стиснатите й устни. — Вкисна ли се?

Тя мълчеше. Той си погледна часовника:

— Хайде, ела. Имам петнайсет минути.

За първи път по светло влязоха в Самонината стая, промъкнаха се успешно зад Алдона, която втренчено миеше чиниите, и след петнайсет минути той наистина си отиде.

„Както си отиват боговете… Все едно никога не го е имало… — помисли си Маша, прегърнала раираното чердже, което беше прекосило стаята с нея. — Поне Алик да дойде по-скоро…“

Сега, когато всичко свърши така внезапно, както беше започнало, и й остана само тънко тесте сивкави листчета, изписани със зацапваща химикалка, й се искаше колкото може по-скоро да прочете на Алик новите си стихове и точно на него да разкаже за всичко, което й се беше случило.

По това време Алик вече беше близо до Судак, а Бутонов пътуваше в насрещното платно със стария москвич на Михаил Степанович, за да вземе същия самолет, с който беше пристигнал Алик, и вечерта да се върне в Москва.

Медея се прибираше от работа и първа видя Алик, който крачеше откъм Нижни посьолок — със синя козирка и тъмни очила на градското бледо лице. След малко го видя и Маша, излязла с децата из треволяците на Пъпа.

С викове „Алик! Алик! Татко пристигна!“ те се понесоха надолу по пътя. Той спря, хвърли натъпканата малка раницата и разпери ръце за обща прегръдка. Маша стигна първа и му се метна на врата с най-искрена радост. Лиза и Алик препускаха с възторжени вопли.

Когато Медея стигна до тях, раницата беше наполовина разтоварена. Маша отвори едно от писмата, които той й беше донесъл, Лиза притискаше плик с дъвчащи бонбони и белезникава кукла колкото мишле, подарък от Ника, а малкият Алик разпечатваше кутия с нова игра. Алик старши се опитваше да натъпче в раницата всичко извадено от нея.

Алик се разцелува с Медея и веднага й подаде картонена кутия, обичайния си професионален подарък.

— Приемете от нашия Червен кръст за вашия Червен кръст.

Вътре имаше разни дефицитни лекарства, няколко опаковки лейкопласт и обикновени гумени ръкавици, които миналата година бяха ненамираеми в Судак.

— Благодаря, Алик. Радвам се, че дойдохте.

— О, Медея Георгиевна, каква книга ви нося — прекъсна я той, — изненада! Чудесно изглеждате! — Сложи ръка на темето на сина си. — Алик, пораснал си с цяла глава… — Събра пръсти: — на комарче…

Маша от нетърпение престъпваше от крак на крак, подскачаше:

— Да вървим, Алик, хайде!

Медея тръгна напред. „Чудна работа. Маша наистина се радва на мъжа си, нито е смутена, нито изглежда виновна. Нима съпружеската вярност не означава нищо за тях? Сякаш не я посещава всяка нощ онзи спортист… А аз, стара вещица… — усмихна се вътрешно — какво ме интересува. Просто Алик ми харесва. Прилича на Самуил — не в лицето, а по бързина на тъмните очи, по живост, същото добродушно остроумие… Сигурно имам склонност към евреите, както хората са склонни към настинки или запек. Особено към този тип скакалци, кльощави, неуморни… Но все пак интересно как ще се оправя сега Маша с флирта си?“

Медея не знаеше, че Бутонов вече си е заминал, и с огорчение си мислеше, че пак ще стане свидетелка на чужди нощни занимания, срещи, лъжи…

„Колко е хубаво, че самата аз съм била абсолютно сляпа за тази стихия, когато се е отнасяло за мен. И слава Богу, трийсет години вече са минали от онова лято… Там, в евангелските блаженства, са пропуснали да споменат все пак: блажени идиотите…“

Озърна се: Алик носеше на конче Лизочка, с раницата в ръка, и се усмихваше с белите си зъби. Не приличаше на идиот.