Медея и нейните деца

14

Съпругът Алик за разлика от сина Алик се наричаше Големия Алик. Но не беше голям. Бяха еднакви на ръст с жена му и като се има предвид, че Маша беше най-дребната в семейството, с височина не можеше да се похвали.

Купуваше си дрехи от детски магазини и за трийсет години така и не беше си намерил официални обувки, защото обувките негов номер винаги бяха обикновени момчешки половинки.

Обаче при цялата си миниатюрност той беше строен и с красиво лице, от онази порода будни еврейски момчета, които учат буквите от въздуха и изумяват родителите си с гладко четене точно когато възрастните преценяват дали не е време вече да научат детето си на азбукито…

На седем години той четеше с увлечение тежките томове на „Световна история“, на десет се отдаде на астрономията, после на математиката. Вече се беше ориентирал към чистата наука, ходеше на кръжок в Математическия факултет и мозъкът му действаше на такива високи обороти, че ръководителят на кръжока само пъшкаше при предвиждането колко трудно младият талант ще пробие процентната норма за евреи в Държавния университет.

Неочакваната смърт на любимия му баща в резултат от нелепа поредица медицински случайности за броени дни го тласна в друга посока. Баща му беше изкарал войната три пъти раняван и умря от некадърна апендектомия. Докато баща му умираше от перитонит, Алик пътем опознаваше природата на страданието и състраданието — неща, които не влизаха в програмата на вундеркиндите.

След спешното погребение на баща му с военен оркестър и огласено от воплите на обезумялата му майка в мрачния дъждовен декември бившите бойни другари и сетнешните колеги се върнаха от блатистата кал на Востряковското гробище в голямата им стая на „Мясницка“, изпиха там каса водка и се разотидоха. Същата вечер чувствителният Алик смени религията си — отказа се от честолюбивите си замисли и от измислената си биография, хибрид от двама негови любими герои: математика Еварист Галоа и Рене Декарт — в полза на медицината.

От този ден будната му глава започна да попива дисциплините, по които трябваше да се яви на изпити: физика, която след неговата математическа втора природа му се видя еклектична и некатегорична, и биология, която жестоко го разочарова със слабата си общотеоретична база, както и с многоплановостта на процесите и липсата на единен език.

За щастие си купи от антикварната книжарница близо до дома им издаден през трийсетте години том с упражнения по генетика на Томас Морган и откри, че генетиката, по онова време разпната на кръст и прокълната заедно с радетелите си, е единствената област в биологията, в която може ясно да се постави въпрос и да се получи недвусмислен отговор.

Тъй като не взе златен медал, а само сребърен, влизането в института се очерта като битка с петоглава ламя. Единствената шестица, изкарана без проблем, беше по литература — Александър Сергеевич му протегна дружеска ръка. Темата „Ранната лирика на Пушкин“ все едно му падна като личен дар от небесата.

За останалите изпити се яви пред специална комисия, тъй като знаеше много добре, че не може да си позволи да изкара по-малко от отличен, а преподавателите пък знаеха много добре на кого няма да напишат отличен.

Подаде жалба още срещу първата петица — по математика. Членовете на комисията бяха от Математическия факултет, тъй като в Медицинския институт нямаше математическа катедра. Аспирантите не бяха глупави и веднага усетиха силата на момчето. При това Алик прояви изключителна стабилност, защото изпитът продължи четири часа, и когато най-накрая му зададоха въпрос, на който не можа да отговори, той се засмя и каза на комисията, съставена от пет души:

— Въпросът е поставен некоректно, но все пак ви моля да обърнете внимание, че нито един от зададените ми въпроси не влиза в училищната програма — и понеже разбираше, че няма какво да губи, игра ва банк: — Чувствам, че следващият въпрос ще е за теоремата на Ферма35.

Изпитващите се спогледаха и един попита:

— А можете ли да я формулирате?

Алик написа елементарното уравнение и въздъхна:

— При „n“ по-голямо от две няма решение в цели положителни числа, но не се наемам да го докажа като цяло…

Председателят на комисията с огромно отвращение към момчето, към себе си и към цялата тази ситуация, в която се бяха набутали, му написа отличен.

По химия и биология резултатите бяха същите, макар и не толкова ефектни. По английски изкара пет, но това беше последният изпит, вече беше ясно, че е изкарал нужния бал, и той не оспори решението. Беше се изтощил.

Историята с кандидатстването му се превърна в институтска легенда и беше същинска приказка за Пепеляшка. Училищните му години бяха отровени от физически проблеми: той беше най-дребният в класа, впрочем и най-малък по възраст. Интелектуалните му качества, дори да се отбелязваха, не му спестяваха физкултурните унижения. А и цялото му детство мина под знака на униженията: придружаващата го домашна прислужница, която му завързваше под брадичката астраганените уши на момичешката шапка; страхът от пътя на връщане, когато самият той настоя да се движи без нея; голямото междучасие като голяма неприятност и невъзможност да използва клозета. Когато не можеше повече да стиска, отиваше при лекаря и се оплакваше от главоболие, онзи го пускаше да си върви, Алик тикваше бележката, че е освободен, на скъпата учителка и търчеше вкъщи да се изпикае…

Остро изживяваше изолацията си, смътно се досещаше, че тя е свързана по-скоро с качествата му, отколкото с недостатъци. Баща му, редактор във Воениздат, цял живот се бе срамувал от еврейската си второкачественост и с нищо не можа да помогне на сина си освен прекрасните наставления относно книгите за прочит. Исаак Аронович беше много образован философ, но животът го беше натикал в такава миша дупка, че той с благодарност редактираше спомените на полуграмотни маршали от старата генерация.

Сливането на девическите и мъжките гимназии, колкото и да е странно, облекчи участта му. Първите му приятели бяха момичета и вече мъж на години, той винаги декларираше, че жените без съмнение са по-добрата част от човечеството.

В медицинския институт по-добрата част от човечеството имаше и числено превъзходство. Още от първите месеци на следването около Алик се създаде атмосфера на почтително възхищение. Половината му състудентки бяха провинциалистки с двегодишен медицински стаж и разнообразен житейски опит, те бяха постоянното присъствие в голямата им стая на „Мясницка“. В края на годината майка му получи двустайно жилище в „Нови черьомушки“. В този нов апартамент, още непривичен и затрупан с неразопаковани вързопи книги, две негови състудентки, Верочка Воронова от Сормов и Оля Аникина от Крюков, ловки симпатични фелдшерки отличнички, го лишиха от романтичните илюзии и същевременно от притеснителната девственост.

От трети курс нататък, когато започнаха практическите упражнения и дежурствата, тези бързи и лекомислени срещи в пералното, в манипулационната, в инспекторската стая бяха така непринудени, както и нощните чаепития, и носеха духа на медицинска непрестореност. Алик не отдаваше голямо значение на случващото се върху клеймосаните чаршафи, в онези години много повече го интересуваше науката — естествознанието и философията.

Пътят от „Нови черьомушки“ до „Пироговка“ се превърна за него в истински Гьотинген36. Започна с трудовете на другаря Ленин, задължително четиво за изпита по история на КПСС. Продължи с Маркс, увлече се по Хегел и Кант и по обратен път навлезе в историята — влюби се в Платон.

Четеше бързо, по някаква особена серпантинна система — на цели параграфи по няколко реда едновременно. След много години обясняваше на Маша, че всичко е въпрос на скорост на възприемащите структури, даже й нарисува някаква схема.

Дал простор на бързия си мозък, той си изгради представа как трябва да изглежда човекът вселена и успоредно с медицината взе да ходи в университета на лекциите по биохимия на Белозерски и по физика на Тарусов. Интересуваха го проблемите на биологическото остаряване. Не беше безумец и не ламтеше за безсмъртие, но по някакви биологически параметри изчисли, че естествената граница на човешкия живот е около сто и петдесет години. В четвърти курс публикува първата си научна статия в съавторство с известен учен и с още един вундеркинд.

На следващата година стигна до извода, че клетъчното ниво е грубо, а за работа на молекулярно ниво му липсват знания. Попълваше ги от чуждата научна периодика.

Много години по-късно, когато си беше спечелил изключително име в американската наука, Алик казваше, че най-интензивните му години са били именно студентските и че цял живот се захранва от идеите, до които е стигнал през последната учебна година.

Същата година се запозна с Маша. Бившата му съученичка Люда Линдер, почитателка на неофициалната поезия, понякога го мъкнеше по апартаменти и литературни клубове, където процъфтяваше самиздатът и дори Бродски при гостуванията си в града не пропускаше да чете свои стихове, които по-късно му спечелиха Нобелова награда.

Този път Люда го замъкна на литературна вечер, където рецитираха свои стихове няколко млади автори, единият дори многообещаващ, но той рано посегна към наркотиците и скоро умря.

Маша рецитира първа, като най-млада сред най-младите. Нямаше много хора: както се казва в такива случаи, само свои плюс дежурния доносник, по съвместителство административно началство.

Преходният период беше в зенита си, шейсет и седма година: хлябът почти без пари, но пък словото, устно и печатно, бе добило нечувана цена. Самиздатът вече започваше пробен сондаж на почвата, Синявски и Даниел вече бяха осъдени, „физиците“ се отделиха от „лириците“, а забраните не обхващаха май само зоологическите градини.

Алик не беше въвлечен в този процес: винаги бе предпочитал теоретичните проблеми пред политиката.

Маша, синеока, с тънки ръце, които живееха свой собствен живот в пространството около късо подстриганата й тъмна глава, декламираше с кротка патетика.

Алик не откъсна очи от нея през всичките полагащи й се трийсет минути и когато тя приключи със стиховете и излезе в коридора, пошепна на Люда:

— Сега се връщам…

И повече не се появи. Спря Маша на път към тоалетната:

— Не ме ли познахте?

Маша го погледна внимателно, но не го позна.

— Нищо чудно. Още не се познаваме. Аз съм Алик Шварц. Искам да ви направя предложение.

Маша го изгледа въпросително.

— Предлагам ви ръката и сърцето си — обясни той съвсем сериозно.

Маша се разсмя щастливо — започваха нещата, за които толкова много беше чувала от Ника. Започваше флирт. И тя беше напълно готова за него.

— „Мария Милер-Шварц“ звучи доста нелепо. Но ще видим — непринудено отговори тя, доволна именно от естествеността на разговора им.

Направо възликува — най-сетне ще стане равноправна с Ника и още довечера ще й каже по телефона: „Ничка, днес ме сваляше един образ, симпатичен, с много готино лице, леко брадясал и от пръв поглед личи, че е умен…“

— Но да знаете — предупреди той, — нямам никакво време за ухажване. Днес обаче ми е свободна вечер. Да се махаме оттук.

Маша мислеше да се върне да изслуша и очилатия, който мачкаше листовете си в очакване да му дойде редът, но веднага се отказа.

— Добре, почакайте ме — и влезе в тоалетната, а той я изчака до вратата.

Маша бързо се облече, обзе я чувството, че няма време за губене — Алик, без да подозира, вече я беше заразил с вътрешната си бързина. Той й държеше тънкото палтенце Сандрочкина изработка.

Навън беше безлюдно и тъмно, зимата беше от най-неприятния вид, безснежна и люта. Маша според модата преди нашествието на ботушите беше с леки обувки, а и без шапка. Алик хвана студените й костеливи пръстчета.

— Винаги ще имаме съвсем малко време, а трябва да си кажем много неща. За да приключим с по-досадните работи: за такова време трябват боти и бабешки шал, това го казвам като лекар. Колкото до стиховете ти — неусетно мина на „ти“, — частично са за боклука, но има няколко прекрасни.

— А кои са за боклука? — трепна Маша.

— Не, по-добре да кажа кои да останат — и той й изрецитира едно от току-що чутите стихотворения, което беше запомнил съвсем точно: „Като в изгнание сме в своя тлен, в бездомни изоставени простори, а есенният ден блести студен сред скръбно вледенените декори. Над гробището висне тишина, мелодии се реят в бъдещ полет, те обитават мнима близина, в която зрее утрешната пролет. И шумолящи кленови листа в невидим огън се разкървавяват, гробовете припламват във жарта, но календарът още продължава.“

— Това е в памет на родителите ми. Те катастрофираха преди десет години — обясни Маша и се учуди колко лесно говори с него за неща, които с никого не беше обсъждала.

— Живяха щастливо и умряха в един ден? — изгледа я сериозно Алик.

— Сега нямам друг избор, освен да мисля точно така…

Има бракове, които се укрепват в леглото, има бракове, които разцъфват в кухнята под звуците на потрепващия нож и телта за разбиване на яйца; има съпрузи зидари, които издирват евтини строителни материали за вилното си място, пирони, безир и стъклена вата; някои се поддържат от вдъхновените скандали…

Бракът на Маша и Алик протичаше в беседи. Девета година бяха заедно, но всяка вечер, когато той се прибираше от работа, оставяха супата да изстине и кюфтетата да загорят, докато си разкажеха важните неща, станали през деня.

Всеки от тях изживяваше живота си по два пъти: веднъж непосредствено, втори път — в преразказан вид. Преразказът леко разместваше събитията, акцентираше върху по-незначителното и внасяше лични багри в случилото се, те и двамата го знаеха и дори в порива си един към друг излагаха нещата именно така, както биха били по-интересни за другия.

— А ето нещо за теб — ще каже Алик, докато бърка горещата супа, — цял ден гледам да не го забравя…

И ще последва описание на нелеп сутрешен скандал в метрото или на дърво в двора, или на разговор с колега. А Маша домъкваше в кухнята стар том с юфки от разделителчета между страници те или самиздатска брошура, отваряше я на нужното място:

— Аз пък тук съм отбелязала нещо — ама направо специално като за теб…

В последните години отчасти си смениха ролите: по-рано той четеше повече, заравяше се по-дълбоко в културните проблеми, сега научните занимания не му оставяха време за интелектуални развлечения, още повече че не можеше да се раздели с предишната си работа в „Бърза помощ“, която не само му беше професионално интересна, но и му оставяше достатъчно време за работа в лабораторията. Аспирантурата му беше задочна, слава Богу.

Маша седеше вкъщи с малкия, изключително дете, способно да си запълва дните от сутрин до вечер със съдържателна дейност, подготвяше текстове за реферативно издание, четеше много — с внимание и жадно, пишеше ту стихове, ту неопределени текстове, сякаш откраднати от различни автори. Не чувстваше собствен глас и я привличаха различни стилове — ту Розанов, ту Хармс.

Нейни стихове, също писани на няколко гласа, излязоха на два пъти, но някак периферно и незначително. В списанията й изглеждаха като чужди, сториха й се несполучливо подбрани, при това с две печатни грешки. Но Алик беше страшно горд, купи много броеве и раздаде на всички, а Маша реши, че повече няма да се занимава с ненужни публикации, а направо ще издаде книга.

Близостта им беше толкова необичайна и пълна, тя се изразяваше и в общите вкусове, и в изразните средства, и в тоналността на хумора. С годините дори мимиките им си заприличаха, та на старини явно щяха да станат като съпрузи папагали. Понякога долавяха от пръв поглед още неизказана мисъл и в хор цитираха любимия си Бродски: „От толкова години с теб сме заедно, че втори януари пак е вторник.“37

Маша откри дори особена немска дума за специфичната им сродна връзка, попадна на нея в някакъв учебник по езикознание — Geschwister. В никой друг от познатите й езици нямаше такава дума, тя означаваше „братя и сестри“, но в немското съединение на двете думи се криеше и още някакъв допълнителен смисъл.

Не си даваха взаимни обети за вярност. Напротив, преди сватбата се разбраха, че връзката им е съюз на свободни хора, че никога няма да изпаднат в ревност и лъжи, защото всеки си запазва правото на независимост. Още в първата година от брака Маша, обезпокоена, че Алик е единственият мъж в живота й, направи няколко сексуални експеримента — с някогашен състудент, с литературен чиновник от младежко списание, където веднъж й бяха публикували нещо, и с някакъв съвсем случаен човек, — за да се убеди, че нищо не е изпуснала.

Не беше обсъждала тези случки с мъжа си, но му прочете написаното тогава стихотворение:

Алик се досети, но нищо не каза и с това само спечели: Маша абсолютно миряса. И той бе имал някои случки през годините на брака. Не беше ги търсил, но и не ги пропусна.

Обаче с годините все по-силно се привързваха един към друг и откриваха все повече предимства в семейния живот.

Наблюдавайки своите състуденти и приятели, които се женеха, развеждаха и като отвързани се впускаха в ергенска разюзданост, той като някакъв праведник си казваше: „При нас не е така, при нас всичко е правилно и достойно, затова — щастливо…“

Научната му дейност вървеше чудесно. До такава степен, че малцина от колегите бяха в състояние да оценят резултатите му. Помазаничеството му, толкова обременително и тежко в детството, подсилено от срама на това паднало от небето тъй неудобно еврейство, с годините промени своя знак, но доброто възпитание и природната доброжелателност прикриваха все по-засилващото се в него чувство за превъзходство над тромавите умове на повечето му колеги.

Когато първата му статия се появи в престижно американско научно списание, той прегледа състава на редколегията и каза на Маша:

— Тук има четирима нобелови лауреати.

Маша, загледана в мургавото му, по-скоро индийско, отколкото юдейско лице, разбра, че той съизмерва спрямо себе си висшите научни почести. Прочела мислите му, тя помоли Ника, която беше запазила малката си пещ от периода на увлечението й по керамиката, да му напише посвещение върху порцеланова чаша и за рождения си ден Алик получи от жена си голяма бяла чаша, на която с дебели сини букви пишеше: „Тъй славата ти ще расте: ти с фрак, аз с бляскав тоалет, и кралят ще те почете, и после ще даде банкет.“

Гостите се възхищаваха от чашата, но никой освен Алик не разбра намека.

И двамата изпитваха голямо удоволствие от факта, че никакви стълпотворения не можеха да попречат на безсловесното им общуване: само да се спогледат — и вече са обменили мисли…

Не бяха се виждали от около две седмици и сега Алик идваше при жена си с поразителна новина. Защото в Академията на науките беше пристигнал прочут американски учен, специалист по молекулярна биология, за да участва с доклад в конференция и да изнесе лекция. Беше посетил Болшой театър и Третяковската галерия, както се полагаше по програма, след което бе помолил преводачката да му уреди среща с мистър Шварц.

Преводачката се свърза с когото трябва, предаде информацията и получи инструкция да предаде на госта, че мистър Шварц тъкмо сега е в отпуска.

Но мистър Шварц не беше в никаква отпуска, напротив, отиде на конференцията, за да зададе на американеца един научен въпрос. Състоя се петминутен разговор. Съобразителният американец — не случайно дядо му беше родом от Одеса — бързо се ориентира в обстановката, взе домашния телефон на Алик и късно вечерта му отиде на гости с такси, за което плати на шофьора, също много съобразителен, една Аликова месечна заплата…

Всичко това беше станало, докато Маша я нямаше. Дебора Лвовна, майката на Алик, летуваше в санаториум. Купищата немити съдове и купчините разтворени книги окончателно убедиха американеца, че си има работа с гений, и той незабавно му направи предложение да отиде на работа при него. Boston, M.I.T.38 Оставаше само техническият, но немаловажен въпрос — емиграцията. С тази новина Алик пристигна при жена си. И двамата горяха от нетърпение да споделят…

Темата за емиграцията в интелигентските среди през онези години беше една от най-парливите: да заминеш, или да не заминеш — да, но ако… не, но пък… Разпадаха се семейства, късаха се приятелски връзки. Политически, икономически, идеологически, нравствени мотиви… А и самият процес на заминаването беше труден и мъчителен; понякога се проточваше с години, изискваше решителност, мъжество и отчаяние. Официална вратичка в „желязната завеса“ имаше само за евреите, но я използваха и неевреи. Червено море отново отвори водите си, за да пусне Избрания народ ако не в Обетована земя, то поне далеч от поредния Египет.

— В Изход се казва — възкликна Льова Готлиб, близък приятел на Алик, той го наричаше „главният евреин на Съветския съюз“, — че Мойсей е извел от Египет до шестстотин хиляди пешаци мъже. Но никъде не се казва колко са останали в Египет. Те просто са престанали да съществуват. А онези, които не са напуснали Германия през трийсет и трета — къде са те?

Но Алик никак не го беше грижа за собствения му живот от национална гледна точка, за него основната ценност беше научното творчество. Той беше чувал, разбира се, всички тези разговори, дори беше взимал участие в тях, внасяйки теоретична и трезва нотка, но всъщност го интересуваше само клетъчното остаряване.

Американското предложение означаваше за него, че ефективността на научната му дейност ще нарасне.

— С около триста процента според мен — прецени той, докато разказваше всичко това на Маша. — Най-доброто оборудване в света, никакви проблеми с реактивите, лаборантите, а и никакви материални проблеми изобщо за нас, а? Алик ще учи в „Харвард“. Аз имам пълна готовност. Ти решаваш, Маша. И мама, естествено, но нея ще я навия…

— И кога? — единствено можа да попита Маша, абсолютно неподготвена за такъв обрат в събитията.

— В идеалния случай — след половин година. Ако веднага подадем документи. Но може да се проточи и по-дълго. От това най-много ме е страх, защото ще трябва да напусна работа веднага. За да не създавам проблеми на шефа. — Вече беше предвидил всичко.

„Преди две седмици щях да съм във възторг от подобна идея — помисли си Маша. — А сега изобщо не ми се мисли за такова нещо.“

Алик тайно в душата си се надяваше, че Маша ще се зарадва на новата перспектива, и колебанието й го озадачи. Той още не знаеше, че домашният им свят, разумен и смислен, се е пропукал от кристалния си връх до най-презрените си низини. И самата Маша още не беше го осъзнала с пълна сила.

После Маша му прочете новите си стихове. Той я похвали, отбеляза качествено новото в тях. Изслуша пламенната й изповед за откровението, което й се бе явило в новите неочаквани отношения, за особения вид съвършенство, което е открила в чуждия човек, за новия жизнен опит — сякаш някой е свалил було от целия свят: от пейзажи, лица, от привичните чувства…

— Не знам какво да направя с всичко това — оплака се тя на мъжа си. — Може би от общоприета гледна точка е ужасно, че именно на теб го разказвам. Но аз ти имам такова доверие, ти си ми най-близкият, само с теб изобщо има смисъл да го обсъдя. Ние с теб сме едно цяло, доколкото това е възможно… Но все пак не знам как да продължа нататък. Казваш да заминем. Може би…

Леко трепереше, лицето й пламтеше, зениците й бяха разширени.

„Много неподходящ момент“ — реши Алик и донесе от кухнята половин бутилка коняк. Наля на двамата и каза великодушно:

— Добре де, този опит ти е необходим. Ти си поет и в края на краищата нали от тези неща се твори поезията. Сега знаеш, че има и по-висши форми на вярност от сексуалната. Аз и досега го знаех. Ние с теб сме изследователи, Машенка. Само че в различни области. Сега ти правиш някакво свое откритие и аз го разбирам. Така че няма да ти преча — и пак наля в чашките.

Конякът беше правилно предписаният медикамент. Скоро Маша зарови глава на рамото му и забърбори:

— Алик, ти си най-прекрасният на земята… най-великият човек… ти си моята крепост… Ако кажеш, заминаваме където искаш…

И прегърнати, двамата се умириха. И се увериха в помазаничеството си, и се убедиха в превъзходството си над други познати семейни двойки, при които се случват всякакви дребнави битови безобразия, прибързани чифтосвания в заключена баня, нищожна битова измама и низост, а при тях, Маша и Алик — цари пълна откровеност и чиста истина.

След три дни Алик замина и остави Маша с децата, прането и стиховете. Тя щеше да прекара в Крим още месец и половина, защото Алик й донесе необходимите пари.

Два дни подир отпътуването му Маша написа първото писмо. До Бутонов. После второ и трето. В паузите между писмата пишеше и кратки отчаяни стихове, които самата тя много харесваше.

Междувременно Бутонов редовно прибираше писмата й от кутията — беше оставил на Маша адреса си в Расторгуево, защото през лятото, когато жена му и дъщеря му заминаваха за академичната вила на една Олина приятелка, той обикновено оставаше в Расторгуево, а не в апартамента на жена си в Хамовники. Не го вълнуваше никаква семейна конспирация, Оля не беше любопитна и не би отваряла писмата му.

Машините писма го изпълваха с голямо учудване. Те бяха написани с дребен почерк с обратен наклон и бяха пълни с рисунки в полетата, истории, които нямаха нищо общо с него, споменавания на неизвестни нему имена на някакви писатели и множество неясни намеци. При това в пликовете имаше отделни листчета от накъсана сивкава хартия със стихове. Бутонов се досети, че са нейни собствени. Показа едно на Иванов, който разбираше от всичко. Онзи го прочете гласно с особен израз на лицето:

— „Любов — тя дейност на духа е, но и телата съучастват. Ръка в ръка — какво е то невероятното ни щастие! Духовна топлина и жар телесна с белезникав плам — измерват се с еднакъв градус.“

— Откъде е това, Валерий? — изуми се Иванов.

— Едно момиче ми го написа — сви рамене Бутонов. — Хубаво ли е?

— Хубаво е. Сигурно го е преписала отнякъде. Не знам откъде — изказа експертното си съждение Иванов.

— Изключено — уверено възрази Бутонов. — Тя не би преписала нещо чуждо. Нейно си е.

Вече беше забравил за поредния морски флирт, а това мило момиче му приписваше някакво прекалено голямо значение. Бутонов досега не беше получавал писма от никого, нито той самият пишеше, а и този път не смяташе да отговори, обаче писмата неспирно идваха.

Маша ходеше до пощата в Судак и страшно й докривяваше, че няма отговор. Най-накрая не издържа, обади се на Ника в Москва и я помоли да отиде до Расторгуево и да провери да не е станало нещо с Бутонов. Защо не й отговаря? Ника нервно й отказа: била ужасно заета.

Маша се обиди:

— Ника, да не си луда? Веднъж и аз нещо да те помоля! Ти въртиш флиртове всеки сезон, а на мен никога не ми се е случвало такова нещо!

— Добре, по дяволите! Утре ще отида — съгласи се Ника.

— Ника, моля те! Днес! Довечера! — примоли се Маша.

И на другата сутрин пак се замъкна до Судак с децата.

Разходиха се, седнаха в кафене, ядоха сладолед. Не можа да се свърже с Ника — нямаше я вкъщи.

Същия ден вечерта Алик се разболя, вдигна температура, взе да кашля — редовният му астматичен бронхит, заради който Маша киснеше с него по два месеца в Крим.

Маша остана цяла седмица до него и чак на осмия ден стигна до Судак. Но пак нямаше писмо. Тоест имаше — от Алик. С Ника се чу веднага. Но тя докладва съвсем сухо:

— Ходих в Расторгуево, намерих Бутонов, получил е писмата ти, но не е отговорил.

— А ще ми отговори ли? — тъпо попита Маша.

— Откъде да знам! — ядоса се Ника.

По това време вече няколко пъти беше ходила до Расторгуево. Първия път Бутонов се учуди. Срещата им беше лека и весела. Ника наистина се канеше само да изпълни поръчението на Маша, но така се случи, че остана да преспи в голямата му къща, наполовина ремонтирана.

Беше започнал ремонта преди две години след смъртта на майка си, но нещата някак се бяха забатачили и ремонтираната половина беше в страхотен контраст с полуразрушената, пълна с дървени сандъци, груби селски мебели, останали още от прадядо му, и парчетии домашнотъкано платно. Там, в разрушената половина, Ника подреди набързо гнезденцето им. Когато си тръгваше сутринта, тя наистина го попита:

— Защо не й отговаряш на писмата? Момичето страда.

Бутонов не се боеше от разобличения, но мразеше забележките.

— Аз съм лекар, не съм писател.

— Ами постарай се — посъветва го Ника.

Ситуацията й се струваше много забавна. Умната-преумна Машка се беше влюбила в такъв елементарен темерут. За самата Ника той беше добре дошъл: течеше разводът с мъжа й, той се държеше ужасно, все нещо изискваше от нея, включително подялба на апартамента; транзитният й любовник беше завършил режисура в Москва и си замина; а перманентният Костя я дразнеше именно със сериозната си готовност на секундата да й предложи семеен живот, щом научи за развода.

— Като искаш, пиши й ти — изгъгна Бутонов.

Ника се разсмя — предложението й се стори много смешно. А как ще се посмеят двете с Машка, когато премине любовният й плам!