Мегре и сянката върху пердето

Глава девета Пенсионираният

— Най-напред, те постоянно се карат!

Мегре дори не трепна. Беше се потопил до шия в цялата тази мръсотия, която беше дори по-отвратителна от самата трагедия.

Върху лицето на старицата се бе появил ужасяващ израз на тържество и заплаха. Тя бе проговорила! И щеше още да говори! От омраза към семейство Мартен, към мъртвия, към всички наематели в сградата, от омраза към цялото човечество! И от омраза към самия Мегре!

Тя продължаваше да стои права, със скръстени ръце върху дебелия си отпуснат корем, като че цял живот бе чакала този миг.

Не беше усмивка онова, което разтягаше устните й, а истинско блаженство, от което като че цялата се разтапяше!

— Преди всичко, те се караха през цялото време.

Тя не бързаше. Буквално цедеше всяка своя дума. Не бързаше да изрази цялото си презрение към хората, които се карат.

— Още по-лошо от боклукчиите! И така е открай време! До такава степен, че дори се чудя как още не я е убил.

— А, така ли! Значи сте очаквали.

— Когато човек живее в къща като тази, трябва да очаква всичко.

Тя внимаваше с интонацията си. Дали не беше по-отвратителна, отколкото смешна, или по-смешна, отколкото отвратителна?

Стаята беше голяма. Имаше едно неоправено легло със сивкави чаршафи, които сигурно никога не са били простирани да съхнат на чист въздух. Една маса, стар бюфет, печка.

В едно кресло седеше лудата и гледаше право пред себе си с леко разнежена усмивка.

— Извинете! Идва ли понякога някой на гости у вас?

— Никога!

— Значи сестра ви никога не излиза от тази стая?

— Понякога успява да се измъкне и да тича по стълбите…

Обезкуражаваща сивота. Миризма на нечистота и бедност, на старост, а може би и на смърт?

— И забележете, жената винаги напада първа!

Мегре нямаше дори сили да я разпитва. Гледаше я разсеяно и слушаше.

— И все заради пари естествено! Не е заради някоя жена. Макар че веднъж, когато проверяваше сметките, тя реши, че той е ходил на едно специално място, и тогава наистина му даде да се разбере.

— Да не би да го бие?

Мегре говореше без ирония. Това предположение не беше по-невероятно от което и да било друго. Беше затънал сред толкова много невероятни неща, че вече нищо не можеше да го учуди.

— Не знам дали го бие, но във всеки случай, чупи чинии… А после почва да плаче и казва, че никога няма да има прилично семейство…

— С една дума, прави му сцени почти всеки ден, така ли?

— Е, не са кой знае какви сцени! Обаче непрекъснато го упреква. Вдига му истински скандали два-три пъти в седмицата.

— Голяма работа ви отваря, значи!

Тя не беше сигурна, че го е разбрала, и го погледна с известно безпокойство.

— В какво го упреква най-често?

— Когато човек не може да издържа една жена, той не се жени!

„Не може да мамиш една жена, като й даваш да разбере, че ще получиш повишение, когато това не е вярно…“

„Не можеш да отнемаш една жена от мъж като Куше, който е способен да печели милиони…“

„Служещите са инертни хора…“

„Един мъж трябва да има инициатива, да обича риска, ако иска да постигне нещо в живота…“

Горкият Мартен, с тези негови ръкавици, с това негово бежово палто и мустаците, залепени с помощта на крем! Мегре можеше да си представи всички изречения, които са били изричани и изсипвани на главата му като лек дъждец или като проливна буря.

При все това той бе направил, каквото бе могъл! А същите тези упреци ги бе получавал преди него Куше. И сигурно му бе казвано:

„Погледни господин Мартен! Ето това е един умен човек! Той си мисли как един ден може би ще си има съпруга! И тя ще получава пенсия, ако му се случи нещо! А пък ти…“

Всичко това приличаше на някаква мрачна шега! Госпожа Мартен беше сбъркала, тя беше излъгана и беше излъгала всички! Имаше някаква ужасна грешка в самата основа на цялата история!

Дъщерята на сладкаря искаше да има пари! Това вече беше нещо установено! Беше необходимост за нея! Тя чувстваше това! Тя бе родена, за да има пари, и, следователно, нейният съпруг трябваше да печели тези пари!

Куше не печели достатъчно? И тя няма да получава дори пенсия, ако един ден той умре?

Тогава се омъжва за Мартен! И готово!

Само че именно Куше беше спечелил тези милиони, когато вече бе твърде късно! И нямаше никакъв начин да даде криле на Мартен, нямаше начин да го накара да напусне Регистратурата и да започне да продава — дали серуми, дали нещо друго, стига също да носи много пари!

Тя беше нещастна! И винаги е била нещастна! Животът просто се забавляваше, като я мамеше по най-отвратителния начин!

Очите на старата Матилда бяха втренчени в Мегре, синкави като медузи.

— А нейният син идваше ли да я вижда?

— Понякога.

— И на него ли му вдигаше скандал?

Като че старата жена бе чакала този миг от години! И въобще не бързаше! А пък тя имаше достатъчно време!

— Тя непрекъснато му даваше разни съвети:

„Баща ти е богат човек! Би трябвало да се срамува заради това, че не ти е осигурил блестяща кариера! Нямаш дори лека кола… И знаеш ли защо? Заради онази жена, която се омъжи за него заради парите му! Защото тя се омъжи за него само заради това!“

„Да не говорим, че един Бог знае какво ти е приготвил за по-късно… Дали ще получиш изобщо нещо от богатството, което ти се полага?“

„Ето затова би трябвало да му измъкваш пари сега и да си ги слагаш настрана, на някакво сигурно място…“

„Ако искаш, аз мога да ти ги пазя… Кажи, де! Искаш ли аз да ти ги пазя?…“

И като наблюдаваше със смръщено чело мръсния под, Мегре започна да размишлява.

В цялата тази страхотна смесица от чувства му се стори, че разпознава нещо, което господстваше над останалите и може би беше довело до всички останали. Безпокойството! Някакво болезнено и болестно безпокойство, което граничеше с лудостта…

Госпожа Мартен винаги говореше за онова, което би могло да се случи — смъртта на съпруга й, мизерията, която я очаква, ако той не й остави пенсия… Страхуваше се заради сина си също!…

Това беше истински кошмар, фиксидея.

— А Роже какво й отвръщаше?

— Нищо. Той никога не оставаше задълго! Сигурно имаше да прави по-интересни неща другаде…

— А идвал ли е в деня на престъплението?

— Не знам.

Лудата, също толкова стара, колкото и Матилда, продължаваше да наблюдава комисаря от своя ъгъл и да се усмихва любезно.

— А семейство Мартен да е имало някакъв разговор, по-интересен от друг път?

— Не знам.

— Госпожа Мартен да е слизала долу към осем часа вечерта?

— Вече не си спомням! Не мога постоянно да стоя в коридора.

Дали беше несъзнателно, или това бе скрита ирония? Във всеки случай тя криеше нещо. Мегре го усещаше. Още не беше изплюла камъчето.

— Вечерта се караха…

— За какво?

— Не знам…

— Не слушахте ли?

Тя не отговори. Но изразът на лицето й означаваше: „Това си е моя работа!“

— Какво още ви е известно?

— Знам защо се разболя!

Това беше нейната победа! Ръцете й продължаваха да треперят, все така събрани на корема. Кулминационната точка на цял един живот!

— Защо?

Но тя искаше да вкуси напълно своята победа.

— Защото… Почакайте да питам сестра ми дали няма нужда от нещо… Фани, не си ли жадна?… Не ти ли се яде?… Не ти ли е много топло?…

Малката чугунена печка се беше зачервила. Старицата се носеше из помещението, като се плъзгаше върху платнените си подметки, които не предизвикваха и най-малкия шум.

— Защото?…

— Защото той не донесе парите!

Тя произнесе на срички цялото изречение, след което настъпи окончателно мълчание. Това бе всичко! Тя отказваше да говори повече! Вече беше казала достатъчно.

— Какви пари?

Напразно! Тя нямаше да отговори на нито един въпрос повече.

— Това не ме засяга! Само чух тия неща! Правете каквото искате. Сега вече е време да се погрижа за сестра си.

И той бе принуден да си тръгне, оставяйки двете старици да се занимават един Бог знае с какви техни грижи.

Направо му бе прилошало. Започна да му се повдига, както при морска болест.

„Той не донесе парите…“

Дали не можеше да се намери обяснение за това? Мартен решава да окраде първия съпруг, вероятно, за да не чува повече тези упреци заради собствената си посредственост. Тя го беше видяла от прозореца да излиза с тези триста хиляди франка…

Само че на връщане те не бяха вече у него! Дали ги беше оставил на сигурно място? Или пък ги бяха откраднали и от него? Или пък той се беше изплашил и се бе освободил от тези пари, като ги беше хвърлил в Сена?

Дали се беше превърнал в убиец? Той, посредственият незначителен Мартен в своето бежово палто?

Преди малко бе понечил да заговори. Умората му наистина приличаше на умората на виновния, който чувства, че вече няма сили да мълчи и предпочита незабавно да отиде в затвора пред тревожното очакване.

Защо обаче жена му се бе разболяла?

И преди всичко защо се беше самоубил Роже?

Нима всичко това не бе създадено от въображението на самия Мегре? Защо тогава да не заподозре Нина или госпожа Куше, или дори полковника?

Комисарят, който слизаше бавно по стълбището, се сблъска с господин Дьо Сен Марк, който се обърна да го погледне.

— А, това вие ли сте?…

И снизходително му протегна ръка.

— Има ли нещо ново?… Мислите ли, че това ще свърши скоро?…

Отново се дочу викът на лудата там горе, вероятно изоставена от сестра си, която пак бе застанала на своя пост зад някоя врата!

Беше хубаво погребение. Бяха дошли много хора, все с добро положение. Особено семейството на госпожа Куше и съседите им от булевард „Осман“.

Само сестрата на Куше на първия ред не беше в хармония с останалите, макар че бе положила неимоверни усилия, за да бъде елегантна. Тя плачеше. Но се секнеше по особено шумен начин, след което всеки път беше удостоявана с яростен поглед от страна на тъщата на покойника.

Непосредствено след членовете на семейството крачеше персоналът на фирмата за серуми. А редом със служителите й вървеше и старата Матилда, с голямо достойнство, уверена в себе си и в правото си да се намира там.

Черната рокля, която беше облякла, сигурно служеше само за тази цел: да присъства на погребенията! Погледът й срещна погледа на Мегре и тя благоволи да му кимне леко.

После се разнесе музиката на органа, запя басово псалтът, придружен от фалцета на дякона: Et ne nos inducas in tentationem…

Последва шум от местене на столове. Катафалката беше висока, но въпреки това не се виждаше изпод цветята и венците.

Вероятно и Матилда беше внесла своя дял. Дали семейство Мартен също беше вписало своето име в списъка?

Госпожа Мартен я нямаше. Вероятно още беше на легло.

Libera nos, domine…

Последната молитва. Край. Церемониал майсторът бавно поведе шествието, вървейки начело. Мегре, който стоеше в един ъгъл, близо до изповедалнята, съзря сред множеството Нина. Малкото й носле цялото се беше зачервило, но тя не си бе направила труда поне малко да го понапудри.

— Ужасно е, нали? — каза тя.

— Кое е ужасно?

— Не знам, всичко! Тази музика… И тази миризма на хризантеми…

Тя захапа горната си устна, за да сподави риданието си.

— Знаете ли… Размишлявах много… И понякога ми се струва, че той е подозирал нещо.

— Ще отидете ли на гробището?

— Вие какво ще кажете? Могат да ме видят там, нали? Може би е по-добре да не ходя… Но все пак толкова ми се иска да разбера къде ще го сложат.

— Винаги можете да попитате пазача.

— Да, вярно…

Те си говореха. Шепнешком. Стъпките на последните присъстващи вече заглъхваха от другата страна на вратата. Чуваше се как потеглят колите.

— Значи казвате, че той е подозирал нещо…?

— Може би не че ще умре по този начин… Но знаеше, че не му остава дълго да живее… Беше доста сериозно болен от сърце.

Чувстваше се, че дълго се е измъчвала, часове наред мислите й са били заети само с тази единствена мисъл.

— Идват ми наум разни неща, които ми е казвал…

— Страхуваше ли се?…

— Не! По-скоро обратното… Когато някой случайно споменеше за гробищата, той казваше през смях: „Единственото място, където човек може да бъде спокоен… Едно хубаво кътче в Пер Лашез2…“

— Често ли се шегуваше?

— Особено когато не беше весел. Разбирате ли? Той не обичаше другите да разбират, че има някакви грижи. В такива моменти си търсеше какъвто и да било претекст, за да се съвземе, да се разсмее…

— Когато е говорел за първата си жена например!

— Не, никога не ми е споменавал за нея.

— А за втората?

— Не! Той не говореше конкретно за някого… Говореше за хората изобщо… Смяташе ги за смешни малки животинки. Ако някой келнер го излъжеше в ресторанта например, той го поглеждаше с по-голяма любов, отколкото обикновено гледаше хората, и казваше: „Ама че мошеник!“ И произнасяше тези думи така, все едно че се забавлява, все едно че е доволен!

Беше станало студено, както на празника Вси светии3. Мегре и Нина нямаха никаква работа в квартал Сен Филип дьо Рул.

— Как е в „Мулен Бльо“, всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред!

— Ще дойда да се видим там в някой от тези дни…

Мегре й стисна ръката и скочи на стъпалото на потеглящия автобус.

Имаше нужда да остане сам, за да помисли, или по-скоро да остави мислите си да се разхождат на свобода. Представяше си как след малко шествието стига до гробището. Госпожа Куше… Полковникът… Братът… Хората, които сигурно говореха за това странно завещание.

— Но защо са шарели така около кофите за боклук?

Понеже точно там беше завръзката на цялата трагедия. Мартен се беше навъртал около кофите за боклук под претекст, че търси някаква ръкавица, която не беше намерил, но при все това носеше на другата сутрин. Госпожа Мартен също беше ровила в боклука, обяснявайки това с някаква сребърна лъжица, която уж изхвърлила по невнимание…

— … Той не донесе парите — беше казала старата Матилда.

По това време трябва да беше много забавно на площад „Де Вож“! Дали лудата викаше както обикновено, след като бе оставена сама?

Пълният автобус пропускаше някои спирки. Някакъв непознат от навалицата, долепен плътно до Мегре, точно казваше на съседа си:

— Чете ли за онази история с банкнотите по хиляда франка?

— Не! За какво става дума?

— Много ми се ще и аз да бях там… На бента на Буживал… Банкноти по хиляда франка си плавали най-спокойно по течението… Някакъв моряк пръв ги забелязал и дори успял да извади няколко от водата… Обаче пазачът на шлюза разбрал каква е работата и повикал полицията… Така че полицай почнал да държи под око любителите да ловят банкноти в реката…

— Без майтап ли? Обаче това сигурно не им е попречило да си сложат по някоя настрана…

— Във вестника пише, че са намерили трийсетина банкноти, обаче сигурно има още много, понеже в Мант също извадили две от водата… Представяш ли си! Банкноти, които си плават най-спокойно по Сена!… По-лесно, отколкото да ловиш с въдица…

Мегре не трепна. Стърчеше на една глава над хората наоколо. Изразът на лицето му бе невъзмутим.

— … Той не донесе парите…

Това ли беше? Клетият господин Мартен, обзет от страх или от угризения на съвестта при спомена за своето престъпление! Мартен, който си беше признал, че онази вечер се е разхождал из остров Сен Луи, защото имал невралгични болки!… Все пак на лицето на Мегре се появи едва доловима усмивка, защото си представи госпожа Мартен, която е видяла всичко от прозореца и е чакала.

Съпругът й се прибрал уморен и отчаян. Тя дебнела всеки негов жест и всяко негово действие. Чакала да види банкнотите. Може би да ги преброи… Той се съблякъл и се канел да си ляга. Сигурно тя е отишла да прибере дрехите му, за да може да пребърка джобовете.

Тревогата й ставала все по-голяма. Тя наблюдавала Мартен с тези негови мрачни мустаци.

— Ами… парите?…

— Какви пари?…

— На кого си ги дал?… Отговори ми!… Не се опитвай да ме лъжеш…

Тогава Мегре слезе от автобуса на моста Пон Ньоф, откъдето се виждаха прозорците на неговия кабинет, и с изненада установи, че си казва полугласно:

— Ловя се на бас, че като си е легнала, госпожа Мартен се е разплакала в леглото си!