Мегре и сянката върху пердето

Глава десета Документи за самоличност

Всичко започна в Жьомон. Беше единайсет часът вечерта. Неколцина пътници от трета класа се запътиха към сградата на митницата, а в това време митничарите започнаха да проверяват вагоните от втора и първа класа.

Грижливите пътници предварително си приготвяха багажа, като го изваждаха и го подреждаха върху седалката. Така направи и мъжът с тревожен поглед от втора класа, в купето, където освен него имаше само двойка възрастни белгийци.

Неговият багаж можеше да послужи като модел за ред и предвидливост. За да не се изцапат, ризите бяха увити в стари вестници. Освен това имаше дванайсет чифта маншети, дебели долни гащи и летни долни гащи, будилник, обувки и чифт износени пантофи.

В подредбата се забелязваше присъствието на женска ръка. Всички местенца в куфара бяха използвани. Нищо не можеше да се измачка. Обаче митничарят разрови всички тези вещи с небрежно движение, като наблюдаваше мъжа с бежово палто, чиято физиономия напълно подхождаше на притежател на подобен куфар.

— Добре!

Митничарят направи тебеширено кръстче върху куфара му.

— Имате ли нещо за деклариране, господа?

— Извинете! — обърна се към него мъжът. — Къде точно започва Белгия?

— Виждате ли там онзи, зеления плет? Не! Нищо не виждате! Обаче гледайте тук сега… Бройте тези лампи по пътя. Третата отляво. Е, точно там започва границата.

От коридора се дочу глас, който повтаряше пред всяка врата:

— Пригответе си паспортите, документи за самоличност!

А в това време мъжът с бежовото палто се опитваше да върне обратно багажа си в мрежата за багаж.

— Паспортите, моля!

Той се обърна и видя младеж със сива униформена шапка.

— Французин ли сте?… Картата ви за самоличност тогава…

Трябваше му известно време, за да го направи. Пръстите му тършуваха в портфейла.

— Ето, господине!

— Добре! Мартен, Едгар Емил… Точно така!… Последвайте ме…

— Но къде?…

— Можете да вземете багажа си със себе си…

— Но… влакът…

Двамата белгийци го гледаха ужасено, донякъде поласкани от това, че са пътували заедно със злосторник. Опулил очи, господин Мартен се качи на седалката, за да си вземе пътническите чанти.

— Кълна ви се… Но какво…?

— Побързайте… Влакът ще тръгне…

И младият мъж със сивата шапка изнесе най-тежкия от куфарите върху перона. Беше тъмно. Под сиянието на лампите хората тичешком се връщаха от бюфета. Чу се изсвирване. Някаква жена разговаряше с митничарите, които не я пускаха да се качи отново на влака.

— Ще видим тази работа утре…

Господин Мартен последва младежа, като едва мъкнеше багажа си. Никога не си бе представял, че един перон може да бъде толкова дълъг. Беше като истинска писта, нескончаема, пуста, обградена от тайнствени врати.

Най-сетне отвориха последната от тях.

— Влезте!

Вътре беше тъмно. Светеше само лампа със зелен абажур, която висеше толкова ниско над масата, че осветяваше само няколкото документа върху нея. Обаче имаше някакво движение в дъното на помещението.

— Добър ден, господин Мартен!… — каза сърдечно някакъв глас.

И от сянката излезе огромен силует. Беше комисарят Мегре, потънал в тежкото си палто с велурена яка, пъхнал дълбоко ръце в джобовете.

— Няма нужда да сваляте палтото си. Взимаме влака за Париж, който всеки момент ще пристигне на трети коловоз…

Този път беше сигурно! Мартен плачеше, неподвижен, тъй като ръцете му бяха заети с толкова хубаво подредените му куфари.

Инспекторът, поставен на пост на площад „Де Вож“ №61, се беше обадил по телефона няколко часа преди това на Мегре:

— Нашият човек се готви да бяга… Току-що взе такси и каза да го закарат на Северната гара…

— Оставете го, нека бяга… Продължавайте да наблюдавате жената…

И Мегре се беше качил на същия влак, който беше взел Мартен. Беше пътувал в съседното купе заедно с двама подофицери, които разказваха любовните си истории по време на цялото пътуване.

От време на време комисарят долепяше око до малкия процеп между двете купета и виждаше мрачното лице на Мартен.

Жьомон… Документи за самоличност! Канцеларията на полицейския комисар по специалните въпроси.

А сега двамата се завръщаха в Париж в едно резервирано купе. Мартен не беше с белезници. Багажът му беше в мрежата над главата му и дори единият от куфарите, недостатъчно добре закрепен, можеше всеки момент да падне върху него.

Когато стигнаха в Мобьож, Мегре още не му беше задал дори един въпрос.

Беше невероятно! Седеше сврян в своя ъгъл с лула между зъбите. Пушеше непрестанно, докато наблюдаваше спътника си с малките си очи, в които ясно личеше, че се забавлява.

Десет или може би двайсет пъти Мартен бе отворил уста, но не се бе решил да заговори. Десет или може би двайсет пъти комисарят дори не бе обърнал внимание на това.

В края на краищата това все пак се случи. Чу се глас, който бе невъзможно да бъде описан. Дори самата госпожа Мартен вероятно не би могла да го разпознае.

— Аз го направих…

Обаче Мегре продължаваше да мълчи. Само очите му като че казваха: „Наистина ли?“

— Аз… Аз се надявах, че ще мина границата…

Пушачите имат един начин на пушене, който изключително много дразни наблюдаващия ги човек: при всяко издухване на дима устните им сладострастно се полуотварят, издавайки звука „пок“. И не издишват дима право пред себе си, а го изпускат бавно, при което той образува малко облаче край лицето им.

Мегре пушеше точно по този начин, а главата му се люлееше от дясно на ляво и от ляво на дясно в ритъма на влака.

Мартен се наведе напред, кършейки облечените си в ръкавици ръце, с трескав поглед.

— Мислите ли, че това ще продължи дълго? Не, нали? След като си признавам… Понеже си признавам всичко…

Интересно, как успяваше да сдържа риданията си? Защото нервите му сигурно бяха на предела. А в погледа му от време на време се появяваше умолителен израз, с който той съвършено ясно казваше на Мегре: „Помогнете ми, де!… Нали виждате, че съм на края на силите си…“

Но комисарят не се и помръдваше. Беше също толкова невъзмутим, погледът му бе също толкова любопитен, но безстрастен, колкото ако стоеше пред клетката на някое екзотично животно в зоологическата градина.

— Куше ме изненада… И тогава…

Тогава Мегре въздъхна. Тази въздишка не означаваше нищо или по-скоро можеше да бъде изтълкувана по хиляди различни начина.

Сен Куентен! По коридора се чуха стъпки. Един дебел пътник се опита да отвори вратата на купето, но после разбра, че е заключена. Известно време се опитваше да погледне вътре, плътно долепил нос до стъклото. Най-сетне се примири с това, че трябва да си потърси друго място.

— След като си признавам всичко, нали?… Няма смисъл да отричам…

Все едно че говореше на някой глух или на някого, който не разбира нито дума на френски. Мегре тъпчеше лулата си със старателни движения на палеца.

— Имате ли кибрит?

— Не… Не пуша… Много добре знаете това… Заради жена ми, тя не понася миризмата на тютюн… Бих искал всичко това да свърши бързо, разбирате ли ме?… Ще кажа това и на адвоката, който ще трябва да си избера… Никакви усложнения!… Признавам си всичко… Прочетох във вестника, че са намерили една част от банкнотите… Не знам защо направих това… Като ги усещах в джоба си, ми се струваше, че всички хора по улицата ме гледат… Най-напред реших да ги скрия някъде… Но за какво да ги крия?… После тръгнах да се разхождам по кея… Но имаше много шлепове… Страхувах се да не ме види някой от моряците… Тогава минах по моста Мари и след като се озовах на остров Сен Луи, успях да се освободя от пакета с парите…

Купето се беше затоплило до крайна степен. Парата се стичаше по прозорците. Димът от лулата се разнасяше около лампата.

— Трябваше да ви призная всичко още първия път, когато ви видях… Обаче нямах смелост… Надявах се, че…

Мартен млъкна и погледна с любопитство спътника си, който седеше с полуотворена уста и затворени очи. Чуваше се равномерно дишане, подобно на мъркането на едър доволен котарак!

Мегре спеше!

Мартен хвърли поглед към вратата на купето. Беше достатъчно само да я отвори. И като че за да избяга от изкушението, той се сгуши в едно ъгълче, нащрек, сложил притеснено ръце върху слабите си колене.

Северната гара в сивата утрин. И недоспалата тълпа от покрайнините, която преминаваше също като стадо през вратите.

Влакът беше спрял много далече от зданието на гарата. Куфарите на Мартен бяха тежки, но той не искаше да спре, за да си почине. Беше останал без дъх и двете ръце го боляха.

Наложи се доста дълго да чакат такси.

— В затвора ли ме водите?

Бяха прекарали във влака пет часа заедно, но за това време Мегре беше произнесъл по-малко от десет изречения. И то какви изречения само! Нямаха нищо общо нито с престъплението, нито с онези триста хиляди франка? Той говореше или за лулата си, или за горещината, или за това, кога ще пристигне влакът.

— Площад „Де Вож“ №61 — каза на шофьора на таксито.

Мартен се обърна умолително към него:

— Мислите ли, че е необходимо да…

А после добави сякаш на себе си:

— Кой знае какво си мислят в канцеларията!… Нямах време дори да ги предупредя…

Портиерката сортираше пощата в своята стаичка. Една голяма купчина — за „Серумите на доктор Ривиер“ и една съвсем мъничка — за останалите наематели в сградата.

— Господин Мартен!… Господин Мартен!… Идваха от Регистрацията, за да питат дали не сте болен… Казаха, че у вас бил някакъв ключ от…

Обаче Мегре повлече спътника си по-нататък. Наложи му се да помъкне тежките си куфари по стълбището, където пред вратите бяха оставени бутилки с мляко и пресен хляб.

Вратата на старата Матилда се помръдна леко.

— Дайте ми ключа.

— Но…

— Тогава отключете сам.

Настъпи дълбока тишина. Чу се само щракането на ключалката. После пред очите им се появи подредената трапезария, където всяко нещо беше поставено на точното му място.

Мартен се поколеба, преди да произнесе на висок глас:

— Аз съм!… Заедно с комисаря…

Някой се помръдна в леглото в съседната стая. Мартен, който в този момент затваряше вратата, простена:

— Не трябваше… Тя няма нищо общо, нали?… И в това нейно състояние.

Не смееше да влезе в стаята. За да прикрие смущението си, той хвана куфарите си и ги сложи на два стола.

— Искате ли да направя кафе?

Мегре почука на вратата на спалнята.

— Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Той бутна вратата и се озова право пред втренчения поглед на госпожа Мартен, която лежеше неподвижно. Косата й беше навита на фуркети.

— Извинете, че ви безпокоя… Върнах ви съпруга, който напразно се беше изплашил.

Мартен стоеше зад него. Усещаше, че той е там, но не можеше да го види.

На двора отекваха стъпки и гласове, преди всичко женски гласове: персоналът на канцелариите и лабораториите пристигаше на работа. Беше девет часът без една минута.

Чу се викът на лудата някъде до тях. На нощната масичка бяха сложени лекарства.

— По-зле ли се чувствате?

Много добре знаеше, че тя няма да отговори, че въпреки всичко ще продължи да проявява същата свирепа резервираност.

Като че я беше страх да каже дори една дума, една-единствена дума! Като че една нейна дума можеше да предизвика цял ред катастрофи!

Беше отслабнала, а лицето й беше още по-посърнало. Обаче очите й, тези странни сивкави зеници, като че продължаваха да живеят свой собствен живот, страстен и непокорен.

Мартен влезе с вяла походка. С цялото си поведение като че се извиняваше и искаше прошка.

Сивите очи се обърнаха бавно към него. Погледът й беше леденостуден, толкова суров, че той отвърна глава, като промърмори:

— Стана на гарата в Жьомон… Само още една минутка, и щях да бъда вече в Белгия…

Имаше нужда от много думи и фрази, от много шум, за да се запълни цялата тази празнота, която се усещаше около всяко от действащите лица. Дотолкова осезаема празнота, че дори гласовете им отекваха в нея като в тунел или в пещера.

Но никой не продумваше. Едва-едва произнасяха по няколко срички с тревожни погледи, а после тишината падаше отново с неумолимостта на мъгла.

И все пак ставаше нещо. Нещо бавно и потайно: една ръка се плъзгаше под завивките и се прокрадваше с едва доловимо движение по посока на възглавницата.

Това бе слабата и мека ръка на госпожа Мартен. Макар че гледаше другаде, Мегре наблюдаваше нейното движение и само изчакваше момента, в който тази ръка най-сетне щеше да достигне целта си.

— Докторът не трябва ли да идва тази сутрин?

— Не зная… Нима някой се грижи за мен? Оставили са ме тук да умра като някакво животно…

Обаче погледът й просветна, понеже ръката най-сетне беше докоснала така желания предмет.

Едва доловим звук от докосване до хартия.

Мегре направи крачка напред и хвана госпожа Мартен за китката. Ръката й като че беше съвсем безсилна, безжизнена. Но въпреки това в следващата секунда същата тази ръка прояви невероятна сила.

Тя не искаше да пусне онова, което държеше в ръката си. Седнала в леглото си, тя яростно се отбраняваше. После доближи ръката си до устата и заразкъсва със зъби белия лист хартия, който стискаше.

— Пуснете ме! Пуснете ме или ще викам! Ами ти! Защо не направиш нещо?

— Господин комисар… Много ви моля… — стенеше Мартен.

И напрягаше слух. Боеше се да не би да се появи някой от наемателите. Но не смееше да се намеси.

— Грубиян!… Мръсен грубиян!… Да удря жена!

Не! Мегре не я удряше, а само й държеше ръката, като може би стискаше прекалено силно китката, за да попречи на жената да унищожи листа.

— Как не ви е срам!… Да удряте жена пред прага на смъртта…

Тази жена се бореше с енергия, каквато Мегре рядко беше срещал в своята полицейска кариера! Меката му шапка падна върху леглото. Внезапно тя ухапа комисаря по китката.

Но тя не можеше да издържи дълго с толкова силно изопнати нерви. Така че Мегре успя най-сетне да разтвори пръстите на ръката й, при което тя изстена от болка.

И после избухна в плач! Тя плачеше без сълзи, от яд, от ярост, а може би просто за да излезе от неловкото положение?

— Ами ти! Остави го да прави каквото си иска…

Гърбът на Мегре бе прекалено широк за тясната стаичка. Като че изпълваше цялото пространство и закриваше цялата светлина.

Той се приближи до камината, разгърна листа с липсващи краища и прочете набързо написания на машина текст, отгоре на който беше напечатано следното:

Вдясно, в червено, беше написана следната забележка:

Две страници сбит текст, с един интервал разредка. Мегре четеше полугласно само някои откъси, а оттатък, в канцелариите на серумите „Ривиер“ се чуваше как тракат пишещите машини.

Госпожа Мартен беше престанала да плаче. Беше си легнала отново и сега студеният й поглед отново бе втренчен в тавана.

Мартен остана да стои на прага, по-объркан от всякога. Не знаеше какво да прави нито с ръцете, нито с очите си, нито с цялото си тяло.

— А, има и послепис! — промърмори комисарят като че на самия себе си.

Този послепис се предхождаше от забележката:

Мегре беше оставил лулата си да изгасне. Сега бавно сгъна листа, а после го пъхна в портфейла си.

Край него цареше абсолютна тишина. Мартен дори бе затаил дъх. А жена му на леглото с този втренчен поглед вече наподобяваше мъртвец.

— Два милиона и петстотин хиляди франка… — промърмори комисарят. — Като се махнат онези двайсет хиляди франка за Нина, които трябва да я накарат да стане по-отстъпчива… Е, вярно, че госпожа Куше вероятно ще даде половината от тях…

Беше сигурен, че съзря едва забележимата, но победоносна и красноречива усмивка, плъзнала по устните на жената.

— Това не е каква да е сума!… Какво ще кажете, а, Мартен…

Онзи трепна и се помъчи да заеме отбранителна позиция.

— Колко мислите, че ще получите? Не говоря за парите… Говоря за присъдата ви… Кражба… Убийство… Може би ще установят предумишленост… Кажете, какво мислите?… Няма да ви оправдаят, разбира се, понеже не става дума за убийство от ревност… Ех, ако жена ви беше подновила отношенията си с бившия си съпруг… Обаче не е така… Това е въпрос на пари, само на пари… Десет години?… Двайсет години?… Искате ли моето мнение?… Имайте предвид, че е много трудно предварително да се разбере какво решение ще вземат съдебните заседатели… Разбира се, има и прецеденти… Е, общо взето, може да се каже, че докато са доста снизходителни към любовните драми, те проявяват изключителна строгост към случаите, в които са замесени парите…

Той като че говореше просто за да се намира на работа, за да печели време.

— И това е разбираемо! Това са хора от дребната буржоазия, търговци… Те смятат, че няма защо да се страхуват от любовниците, каквито нямат или в които са сигурни… Обаче много се страхуват от крадците… Двайсет години?… О, не!… Лично аз съм склонен по-скоро към смъртната присъда…

Мартен вече не помръдваше. Сега той беше станал по-блед дори от жена си. До такава степен, че трябваше да се хване за рамката на вратата.

— Само че госпожа Мартен ще бъде богата… Тя е в онази възраст, в която човек умее да се радва на живота и на богатството…

Той се приближи до прозореца.

— Освен ако този прозорец… Това е непреодолимото препятствие… Неизбежно ще бъде изтъкнато, че оттук е можело да се види всичко… Чувате ли ме, всичко!… А това е много сериозно!… Защото по този начин би могла да се появи идеята за съучастничество… А пък в кодекса има един малък текст, според който дори да бъде оправдан, убиецът не може да наследи жертвата… И не само убиецът… Неговите съучастници също… Разбирате ли сега какво значение придобива този прозорец…

Около него вече не цареше тишина. Беше нещо по-абсолютно, по-обезпокояващо, едва ли не нереално: пълно отсъствие на какъвто и да било живот.

И внезапно прозвуча въпросът:

— Кажете ми, Мартен! Какво направихте с револвера?…

Някакво живо шумолене в коридора: старата Матилда, естествено, с нейната кръгла физиономия и отпуснатия корем под карираната престилка.

Чу се пискливият глас на портиерката, която викаше на двора.

— Госпожа Мартен? Търси ви Дюфайел!

Мегре седна в едно от креслата, което се заклати, но не се счупи веднага.