Мегре и сянката върху пердето

Глава осма Болногледачът

— Той имаше болно сърце. И знаеше това.

Нина отпи голяма глътка от чашата с рубиненочервен аперитив.

— И точно затова си пазеше здравето. Казваше, че е работил достатъчно и че вече му е време да се порадва на живота.

— Говореше ли понякога за смъртта?

— Да, често! Но не за… за този вид смърт! Той си мислеше за своето сърдечно заболяване…

Беше от онези малки барчета, посещавани само от постоянните клиенти. Собственикът поглеждаше крадешком към Мегре, както прави обикновено богатият буржоа, сигурен в себе си. Пред цинковия тезгях мъжете обсъждаха следобедните надбягвания.

— Тъжен ли беше?

— Трудно ми е да ви обясня. Защото той не приличаше на другите мъже. Например, както сме на театър или някъде другаде. Той се забавлява. А после, без никаква причина, изведнъж ми казваше през смях: „Ама че свинщина е това животът, нали, Нинет!…“

— Грижеше ли се за сина си?

— Не.

— А говореше ли често за него?

— Не, почти никога! Само след като бе идвал да му иска пари.

— И какво казваше тогава?

— Само въздишаше и казваше: „Ама че нещастен глупак!…“

Мегре вече беше почувствал това. Поради една или друга причина Куше не е изпитвал особена любов към своя син. Изглеждаше дори, че е изпитвал по-скоро отвращение към младежа. И то до такава степен, че дори не се е опитвал да му помогне!

Тъй като никога не се е опитвал да му чете морал. И му е давал пари само за да се отърве от него или пък от съжаление.

— Келнер! Колко ви дължа?

— Четири франка и шейсет!

Нина излезе заедно с него от барчето и за момент останаха да стоят така двамата на тротоара на улица „Фонтен“.

— Къде живеете сега?

— На улица „Льопик“, първия хотел отляво. Дори не съм погледнала още какво му е името. Доста е чистичко…

— Когато забогатеете, ще можете…

Тя се усмихна през сълзи.

— Много добре знаете, че никога няма да бъда богата! Просто не съм създадена за това.

Най-странното беше, че Мегре имаше точно такова впечатление! Нина не приличаше на човек, който един ден ще забогатее! Но не би могъл да обясни защо.

— Ще ви придружа до площад „Питал“, откъдето ще се кача на моя трамвай.

Те тръгнаха — една странна двойка. Той беше огромен и тежък, а тя изглеждаше съвсем дребничка редом с широкия гръб на спътника си.

— Да знаете само колко съм объркана заради това, че останах сама! Цяло щастие е, че си имам театъра. Правим по две репетиции на ден, докато не бъде готово новото ревю.

Трябваше да прави по две крачки на една крачка на Мегре, така че й се налагаше едва ли не да тича. На ъгъла на улица „Пигал“ тя внезапно спря, а комисарят смръщи вежди и промърмори през зъби:

— Ама че глупак!

При все това не можеше почти нищо да се види. Срещу хотел „Пигал“ се беше събрала тълпа, имаше горе-долу четирийсет души. На прага стоеше полицай и се опитваше да разкара тълпата.

И това беше всичко! Обаче се бе възцарила онази особена атмосфера, онази тишина, която обикновено настъпва на улицата само при нещастен случай.

— Какво ли е станало? — изрече слисано Нина. — В моя хотел!…

— Не, не! Няма нищо! Прибирайте се у дома…

— Ама не… Вижте…

— Прибирайте се! — заповяда рязко той.

Изплашената тълпа се подчини, докато комисарят си проправяше път сред нея. Вървеше право напред, като бик. Жените отправяха обидни думи към него. Сержантът го позна и го пусна да влезе в коридора на хотела.

Кварталният комисар вече беше тук и разговаряше с портиера, който извика, като сочеше комисаря:

— Ето го! Това е той! Познах го…

Двамата полицаи си стиснаха ръцете. От малкия салон, който водеше към хола на хотела, се дочуваха плач, стонове и неясен шепот.

— Как е направил това? — попита Мегре.

— Момичето, което живее с него, казва, че стоял съвсем спокойно до прозореца. Тя се обличала, а той я наблюдавал и си подсвирквал. Спрял само за малко, за да й каже, че има хубави бедра, но прасците на краката й са прекалено слаби. После продължил да си подсвирква. И отведнъж тя престанала да го чува. Била обзета от тревожно чувство за празнота. Нямало го вече в стаята! Не е могъл да излезе през вратата…

— Ясно! А не е ли ударил някого при падането си върху тротоара?

— Не, не е! Умрял на място! Гръбначният му стълб е счупен на две места…

— Ето ги, идват! — съобщи полицейският сержант.

А кварталният полицейски комисар обясни на Мегре:

— „Бърза помощ“. Не може да се направи вече нищо друго. Знаете ли дали има някакви роднини, на които да съобщим? Когато вие дойдохте, портиерът тъкмо ми казваше, че сутринта при младежа идвал някой. Някакъв висок и едър мъж. Точно ми описваше как изглежда този човек, когато вие се появихте. Значи вие сте били! Трябва ли все пак да напиша доклад, или вие ще се погрижите за всичко?

— Напишете доклад.

— А за роднините?

— Аз ще се погрижа.

Той бутна вратата към салона и видя човешко тяло, разпростряно на пода и завито с покривката на едно от леглата.

Откъм мястото, където Селина се беше свлякла в един от фотьойлите, сега долиташе само постоянно тихо скимтене. А в това време някаква дебела жена, собственичката или управителката на хотела, се опитваше да я успокои.

— Нали не е като да се е убил заради вас? Нищо не можете да направите… Никога не сте му отказвали нищо.

Мегре не повдигна покривката и дори не се обади на Селина.

Само след секунди санитарите вече пренасяха тялото в колата на „Бърза помощ“ и тя потегли по посока на Института по съдебна медицина.

Групата на улица „Питал“ започна да се разпръсва лека-полека. Последните любопитни дори не разбраха дали е станал пожар, самоубийство или са арестували някой джебчия.

— Той си подсвиркваше… После отведнъж престанах да го чувам…

Мегре се изкачваше бавно, много бавно по стълбището на сградата на площад „Де Вож“ и колкото повече приближаваше втория етаж, толкова по-начумерен израз добиваше лицето му.

Вратата на старата Матилда стоеше полуотворена. Вероятно жената беше застанала зад нея, за да дебне. Но Мегре само повдигна рамене и дръпна връвчицата, която висеше пред входа на жилището на семейство Мартен.

Лулата си беше в устата му. Той си помисли за миг дали да не я прибере в джоба, но после за сетен път само вдигна рамене.

Чу шум от удрящи се една в друга бутилки. Неясен шепот. Два мъжки гласа все повече се приближаваха и най-сетне вратата се отвори.

— Добре, докторе… Да, докторе… Благодаря ви, докторе…

Появи се господин Мартен, съсипан. Още не бе успял да се погрижи за сутрешния си тоалет и Мегре го видя в същото окаяно одеяние, в което беше и сутринта.

— А, вие ли сте?

Лекарят тръгна към стълбището, а господин Мартен пусна комисаря да влезе, като хвърли крадешком един поглед към спалнята.

— По-зле ли е тя?

— Никой не знае… Докторът не иска да вземе отношение по въпроса. Ще дойде пак да я види вечерта.

Той взе рецептата, която беше оставена върху радиоапарата, и я загледа втренчено с празен поглед.

— Няма дори кой да отиде до аптеката!

— Но какво се е случило?

— Горе-долу като тази нощ, само стана още по-лошо. Тя започна да трепери цялата, да бърбори някакви неразбираеми неща. Помолих да извикат лекаря и той установи, че има около четирийсет градуса.

— Бълнува ли?

— Нали ви казвам, че не се разбира какво говори! Трябват ми лед и апарат, за да се сложи ледът на челото й.

— Искате ли да остана тук, докато отидете до аптеката?

Господин Мартен беше готов да откаже, но после се съгласи. Облече палтото си и тръгна, като жестикулираше — трагичен и едновременно смешен. Но след малко се върна, понеже беше забравил да вземе пари.

Мегре нямаше никаква цел, за да остане сам в апартамента. Не го интересуваше нищо, не потърси нищо, не отвори нито едно чекмедже, дори не хвърли поглед на купчината писма, които бяха оставени на една масичка.

Чуваше как болната диша тежко. От време на време издаваше дълбока въздишка, а после започваше да бърбори някакви неразбираеми думи.

Когато господин Мартен се върна, го намери на същото място.

— Купихте ли всичко необходимо?

— Да. Това е ужасно! Дори не съм предупредил в канцеларията!

Мегре му помогна да начупи леда и да го сложи в червената каучукова торбичка.

— Някой идвал ли е у вас тази сутрин?

— Не, никой.

— И не сте получавали никакви писма?

— Не. Само някакви рекламни брошури.

Челото на госпожа Мартен се беше запотило и сивеещите й коси лепнеха върху слепоочията. Устните й бяха загубили цвета си, но очите продължаваха да бъдат изключително живи.

Дали болната бе разпознала Мегре, който държеше апарата току над главата й?

Не беше ясно, но като че малко се беше поуспокоила. Тя остана неподвижна така, с червения мях на челото, като гледаше втренчено в тавана.

Комисарят отведе господин Мартен в трапезарията.

— Имам да ви съобщавам много новини.

— А, така ли! — каза той само и потръпна тревожно.

— Открили са завещанието на Куше. Оставя една трета от парите си на вашата съпруга.

— Какво?

Служителят се развълнува, слиса се и съвсем се обърка от тази новина.

— Казвате, че той ни оставя…?

— Да, една трета от богатството си! Вероятно това няма да стане от само себе си. Втората му жена сигурно ще се противопостави… Понеже получава от своя страна само една трета… Последната третина отива за трето лице, последната любовница на Куше, някоя си Нина…

Но защо Мартен изглеждаше толкова объркан! Дори нещо повече! Направо беше потресен! Като че от тази новина внезапно бе загубил способността да движи ръцете и краката си. Гледаше втренчено в пода, неспособен да се вземе в ръце.

— Другата новина не е толкова добра… Става дума за заварения ви син…

— За Роже ли?

— Да, тази сутрин се самоубил, като се хвърлил през прозореца на стаята си, на улица „Пигал“…

Тогава дребният Мартен изведнъж се изпъчи като петел, погледна го ядосано, дори разярено, и изкрещя:

— Какви ми ги разправяте? Искате да се побъркам, нали? Признайте си, че с тази история просто искате да ме накарате да проговоря!

— Не викайте толкова силно! Жена ви…

— Все ми е едно! Вие лъжете… Това не е възможно…

Беше се превърнал в съвършено друг човек. Отведнъж бе загубил цялата си скромност и доброто си възпитание, на което толкова много държеше.

Беше странно как лицето му се разкривяваше все повече, устните му започнаха да треперят, а ръцете му — да се размахват безсмислено във въздуха.

— Кълна ви се — повтори Мегре, че тези две новини са съвършено официални.

— Защо му е да прави това? Казвам ви, човек може направо да се побърка! То всъщност става точно това! Жена ми сега полудява, а и аз съвсем скоро ще я последвам. Всички ще се побъркаме!

Погледът му беше станал ненормално подвижен. Той бе загубил напълно контрол над себе си.

— Синът й се хвърля през прозореца! А пък завещанието…

Цялото му лице се беше сгърчило. Внезапно той избухна в плач — беше трагичен, комичен, отвратителен.

— Моля ви, успокойте се!

— Цял живот… Трийсет и две години… Всеки ден… В девет часа… Без да получа нито едно мъмрене… И всичко това заради…

— Моля ви… Помислете за жена си, тя сигурно ви чува. Тя никак не е добре…

— Ами аз? Да не мислите, че аз не съм болен? Да не мислите, че ще мога още дълго да водя този живот?

Никак не му подхождаше да плаче и точно това придаваше странния оттенък на ситуацията.

— Вие не сте виновен за нищо, нали? Той все пак ви е доведен син. Вие не отговаряте за него.

Мартен погледна комисаря, внезапно успокоен. Но това не трая дълго.

Той отново избухна.

— Да, но аз се безпокоя за всичко! А вие идвате точно тук да разправяте тези истории! Като ме срещат по стълбището, всички съседи ме гледат накриво. Ловя се на бас, те подозират, че аз съм убил този Куше! Точно така! А всъщност кое доказва, че и вие не ме подозирате? Иначе защо ще идвате тук? Ха-ха! Ето, не ми отговаряте!… Не смеете да ми отговорите. Винаги избират най-слабия! Някого, който не може да се защити. А жена ми е толкова болна… И…

В този момент, докато буйно жестикулираше, той бутна с лакът радиоапарата, който се заклати и падна на пода сред трясъка на счупени лампи.

Тогава на негово място отново се появи дребният служещ.

— Апарат за дванайсет хиляди франка!… Три години съм го изплащал…

От съседната стая се дочу стон. Той напрегна слух, но дори не се помръдна.

— Жена ви може да има нужда от нещо!

Накрая Мегре трябваше да отвори вратата да види как е болната. Госпожа Мартен не бе помръднала от леглото. Комисарят срещна погледа й, но не можа да разбере дали изразяваше изключителна интелигентност, или просто бе замътнен от високата температура.

Тя не се опита да заговори. Остави го да си тръгне.

В трапезарията Мартен стоеше, опрял лакти в бюфета, хванал глава с двете си ръце и вторачил поглед в тапета, който беше само на няколко сантиметра от лицето му.

— Но защо се е самоубил?

— Предположете, например, че точно той…

Тишина. Дочу се пращене. Силна миризма на изгоряло. Обаче Мартен не забелязваше нищо.

— Има ли нещо на печката? — попита го Мегре.

После влезе в кухнята — цялата бе в пара. Върху газовия котлон откри тенджерка с мляко, чието съдържание се беше изляло и можеше всеки момент да се пръсне по цялата кухня. Той завъртя кранчето на печката и отвори прозореца. Пред погледа му се откриха дворът на сградата, лабораторията за серуми на доктор Ривиер и леката кола на директора, паркирана до външното стълбище. От канцелариите се дочуваше дори тракането на пишещи машини.

Мегре не се бавеше без причина. Искаше да даде на Мартен време да се успокои и дори да намисли как да се държи. Напълни бавно лулата си, после я запали със специалната запалка, която беше закачена над печката.

Когато се върна отново в трапезарията, онзи дори не беше се помръднал, но се беше успокоил. Изправи се с въздишка, потърси кърпичка и шумно се изсекна.

— Всичко това сигурно ще свърши зле, нали? — започна той.

— Вече има двама мъртъвци! — отвърна Мегре.

— Двама мъртъвци…

Той направи усилие. Вероятно крайно усилие, понеже Мартен, който щеше да се развълнува отново, все пак успя да се овладее.

Комисарят почти не смееше да си отвори устата и задържа дъха си. Усещаше, че сърцето му се стяга, понеже чувстваше, че е съвсем близо до истината.

— Да… — промърмори Мартен на себе си. — Още по-лошо! Но това е необходимо… необходимо…

При все това той машинално отиде до отворената врата на спалнята и погледна вътре.

Мегре продължаваше да чака, неподвижен и безмълвен.

Мартен не каза нищо. Не се чу гласът на жена му. Но, така или иначе, сигурно нещо се бе случило.

Нищо не се случваше. Комисарят започна да губи търпение.

— Е, и какво?…

Онзи се обърна бавно към него с различен израз на лицето.

— Какво?

— Нали казахте, че…

Господин Мартен се опита да се усмихне.

— Че какво?

— Че е по-добре, за да се избегне още една трагедия…

— Че е по-добре какво?

Той прокара ръка по челото си като човек, който с мъка се опитва да съживи някакъв спомен.

— Извинете ме! Толкова съм потресен…

— Че дори забравихте какво щяхте да кажете ли?

— Да… Вече не си спомням… Погледнете!… Тя спи…

Той сочеше госпожа Мартен, която беше затворила очи, а лицето й бе станало пурпурночервено, вероятно вследствие на леда върху челото й.

— Кажете ми какво знаете? — попита Мегре с онзи тон, с който питаше прекалено хитрите обвиняеми.

— Аз ли?

Отсега нататък всички негови отговори щяха да са от същия род! Както се казва, той се правеше на глупак. Повтаряше учудено всяка дума.

— Бяхте готов да ми кажете истината…

— Истината ли?

— Хайде сега! Не се правете на глупак. Знаете кой е убил Куше.

— Аз ли? Аз знам?…

Дори и никога да не бе получавал шамари, сега беше само на една крачка да получи силен шамар от ръката на Мегре!

Той наблюдаваше със стиснати зъби неподвижната жена, която спеше или се преструваше, че спи, а после и онзи човечец с все още подути клепачи, с разкривени от преминалата криза черти и увиснали мустаци.

— Ще поемете ли цялата отговорност за онова, което може да се случи?

— Какво може да се случи?

— Не постъпвате правилно, Мартен!

— Кое не е правилно?

Какво се беше случило? Само за една минута може би онзи, който щеше да заговори, бе стоял там, между двете помещения, втренчил поглед в леглото на жена си. Мегре не беше чул никакъв разговор. Мартен дори не се бе помръднал.

Сега тя спокойно спеше! А той се правеше, че не знае нищо!

— Извинете ме… Струва ми се, че в някои моменти не съм много добре с главата. Съгласете се, че човек лесно може да се побърка.

При все това той беше все така мрачен, дори злокобен. Държеше се като осъден. Погледът му избягваше лицето на Мегре, прехвърляше се от един предмет на друг в стаята и най-накрая се спря на радиоапарата. Започна старателно да събира парчетата, клекнал, обърнал гръб на комисаря.

— В колко часа трябва да дойде лекарят?

— Не зная, той каза „довечера“…

Мегре излезе, като хлопна вратата. Озова се лице в лице със старата Матилда, която до такава степен се слиса, че остана неподвижна, с отворена уста.

— Сигурно и вие нямате какво да ми кажете?… Нали?… Може би и вие ще твърдите, че не знаете нищо, а?

Тя се опитваше да дойде на себе си. Държеше двете си ръце под престилката, в обичайната поза на стара домакиня.

— Елате у нас.

Тя повлече платнените си пантофи по паркета и само за миг се поколеба, преди да бутне полуотворената си врата.

— Хайде! Влезте.

Тогава Мегре влезе на свой ред, като затвори вратата с крак. Дори не погледна към лудата, която беше седнала до прозореца.

— А сега говорете!… Ясно ли е?

И се отпусна с цялата си тежест върху един стол.